Съдът над опозиционните лидери

Жоро Цветков

 

(1952)

 

1. АТАНАС ДИМИТРОВ БУРОВ (Вместо заключение)

    1.1. Демократ, хуманист, патриот 194

    1.2. Година и половина последствен 204

    1.3. Съдът 209

 

1. АТАНАС ДИМИТРОВ БУРОВ

(ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ)

 

 

Съдебните процеси срещу опозиционните лидери и ликвидирането на опозиционните партии не отстраняват всички прегради пред комунистическата партия към монопола върху властта. В края на 40-те и началото на 50-те години възникват нелегални групи и организации, които повеждат борба против еднопартийната диктатура. Техният състав, численост и възможности за съпротива не представляват заплаха за властта, но създават социално напрежение и поддържат будна обществената памет за организираната от комунистите разправа с демокрацията.

 

Създадената обстановка налага на управляващата партия отново да се върне към съдебните процеси от 1946-1948 г. и да демонстрира тяхната правомерност. Тя се опитва да постигне това като организира нов съдебен процес през ноември 1952 г. Целта ѝ е: първо, да се изнесат доказателства за антинародната дейност на буржоазната опозиция и за организирания от нейните водачи заговор срещу установената по законен път власт и второ, да сплаши будните, мислещи граждани и да разпали революционната ярост на народните маси. За главен обвиняем по възбуденото дело е привлечен изтъкнатият политик и лидер на бившата Народна (Народняшка) партия Атанас Димитров Буров. [*]

 

 

*. Димитър Буров има двама сина: Иван, който в политическия живот е в сянка, но оставя трайни следи в деловите кръгове като преуспяващ финансист и индустриалец. По-малкият син, Атанас, се изявява като общественик и политик. Финансовите му възможности са значително по-скромни от тези на брат му. През 1941 г. продава къщата си в София и живее под наем. Дяловият му капитал в Българска търговска банка е 25 процента и името му далеч не означава богатство, а по-скоро всеотдайност в служба на демокрацията и просперитета на България.

 

193

 

 

1.1. ДЕМОКРАТ, ХУМАНИСТ, ПАТРИОТ

 

Атанас Буров е роден на 30 януари 1875 г. в Горна Оряховица. Произхожда от родолюбив и предприемчив български род. Майката на неговия баща, Баба Атанасица, е сестра на Иларион Макариополски. Баща му, Димитър Буров, основава през 1862 г. в Г. Оряховица търговска фирма „Буров Д. А. и сие". След освобождението е избиран за народен представител, участвува в изработването на Търновската конституция и в изграждането на нова България. Основаното от него предприятие се разраства, открива клонове в Русе и Свищов, започва да извършва банкови операции и да търгува на едро. През 20-те и 30-те години фирмата се оформя като един от центровете на финансовия капитал в България. През 1946 г. преустановява дейността си.

 

Ат. Буров завършва прогимназиалното си образование в Г. Оряховица, а гимназиалното — в Габрово. В последния клас на гимназията е изключен от всички училища в страната за увлечението си по социалистическите идеи. Явява се на матура като частен ученик. Висшето си образование завършва в най-реномираното и със световна известност висше учебно заведение на Франция — Сорбоната. Дипломира се като юрист и финансист.

 

В началото на века Буров се завръща в родината си и веднага се залавя на работа. Известно време престоява във фирмата на баща си, след което се установява в София. Изпълнява предприемачески функции по изграждането на ж. п. линията София—Кюстендил, специализира се по банкови и търговски операции, интересува се от застрахователно дело, от минно и индустриално строителство. Урежда и личния си живот. През 1913 г. се оженва. Макар в жилите на жена му да тече руска (казашка) и гръцка кръв, тя е „хубавата българка Смарайда". Раждат им се две деца — Стефан и Недялка.

 

С настаняването на Буров в столицата интересът му към политическия живот нараства. Проявява симпатии към Народната партия и активно се включва в организационния ѝ живот. През 1911-1913 г. е подпредседател на XV Обикновено народно събрание. От този пост отсъствува девет месеца, тъй като по собствено желание заминава на фронта при Чаталджа. От 1 юни до 4 юли 1913 г. е министър на търговията в кабинета на д-р Стоян Данев. Същия пост заема и в коалиционния кабинет на Александър Стамболийски от 6 октомври 1919 до 20 май 1920 г.

 

194

 

 

Националните катастрофи, сполетели страната ни през 1913 и 1918 г., карат Буров сериозно да се замисли над своята обществена и политическа дейност. Изводът, до който достига е, че България не бива повече да търси решения на своите проблеми, като се включва в една или друга международна групировка и участвува във военни действия. Гаранция за националния просперитет може да бъде единствено политиката на неутралитет, укрепване на доверието със съседните страни, развитие на сътрудничеството с всички държави в Европа и демократичните сили в света.

 

Важно условие за провеждане на градивна държавническа дейност е оздравяването на политическия климат вътре в страната. Според Буров това може да се постигне като се преодолее междупартийната ожесточеност и с общи усилия се заработи за добруването на целия народ. Новите си схващания за политиката той се стреми да пренесе в Народната партия и да я издигне във водеща политическа сила: „Народната партия винаги е заставала, застава и днес на становището, че ролята на управлението е не да търси онова, което разединява гражданите, не да се яви като представител на едно съсловие против интересите на другите съсловия, а да търси онова, което ги съединява, да бъде синтез на онези общи интереси, които свързват в едно органическо цяло гражданите и селяните на една страна."

 

Революцията в Русия и следвоенната разруха в Европа поставят под съмнение възможността на отделна партия да решава възникващите проблеми и да направлява обществения процес. Наблюденията на Буров показват, че подобни опити водят до разширяване на тоталитарно-деспотичната мисъл и практика и това става сериозно основание за него окончателно да определи политическото си кредо. Той застава твърдо на позициите на парламентаризма и буржоазната демокрация. Това определя отрицателното му отношение към БКП(т. с.), която безкритично и сляпо се доверява на болшевизма и се гордее, че приема на въоръжение неговите идеи. Има много резерви към земеделската партия, а след установяването на самостоятелна земеделска власт става неин опонент. В многобройни публични изяви като единствен изход от създалото се положение Буров сочи обединението на демократичните сили и взимането на властта по парламентарен път.

 

На 6 ноември 1920 г_ Народната и Прогресивно-либералната партии се сливат в Обединена народнопрогресивна

 

195

 

 

партия. Буров обаче счита, че направената крачка е недостатъчна за образуването на „онази грандиозна обществена сила, която може да се справи с тъй тежкото и тъй болезнено състояние на България." Необходимостта от обединяване на буржоазно-демократичните сили той излага в една от речите си, произнесена на 26 юни 1921 г. в клуба на Народната партия в София.

 

„Докато в България съществува една невежествена партия, докато България тъне в корупция и докато се проповядват изтребителни класови борби...— дотогава проповедта за сливане ще бъде една ценна проповед за нуждите на нашия политически живот.

 

Общото, което ще ни свърже, което ще легне в основата на нашата дейност, то е: колкото се може повече свобода, колкото се може повече ред, колкото се може повече политически и социален прогрес. Да създадем... една такава политическа сграда, при която колкото се може повече българи да намерят възможно най—добри условия за тяхното благоденствие!"

 

В преговорите за разширяване на буржоазната коалиция се включват Демократическата и Радикалната партии. На 6 юли 1922 г. Ат. Буров от името на Обединената народно-прогресивна партия, Андрей Ляпчев — Демократическата партия и радикалите д-р И. Феденхехт и Н. Найденов подписват съвместен протокол. Девет дни по-късно новата буржоазна концентрация, наречена Конституционен блок, излиза с „Позив към българския народ", в който призовава за буржоазно-демократичен изход от кризата и за укрепване на конституционно-парламентарната система.

 

Ат. Буров се включва активно в акцията на Конституционния блок против официалната власт, говори на събрания и митинги, участвува в организирането на събора в Търново през септември 1922 г. След провалянето на събора от земеделската власт, Буров е принуден да емигрира. Най-напред се установява в Букурещ, а след това в Париж. В България се завръща в края на лятото на 1923 г.

 

Отношенията между Буров и Александър Цанков са студени. Буров не одобрява политиката му, но във второто сговористко правителство, ръководено от Ан. Ляпчев, е министър на външните работи и вероизповеданията. Застанал начело на българската дипломация, Буров допринася много за издигане на престижа на България в Европа и за подобряване на репарационния въпрос от Международния съд в Хага, той спечелва Франция за българската кауза

 

196

 

 

посредством приятелските си връзки с Аристид Бриян. Среща се с Бенито Мусолини и осигурява подкрепата на Италия. Държи прочувствена реч в английския парламент и събужда състрадание и доверие към българския народ в английските политически среди. Благодарение на неговите усилия репарационният въпрос се решава благоприятно за нашата страна и става възможно подписването на спогодбата Моллов-Кафандарис през 1927 г.

 

По време на управлението на Народния блок Буров е депутат в Народното събрание. След преврата от 19 май 1934 г. минава в опозиция. Активизира участието си в стопанската дейност и демонстративно се дистанцира от политическите режими в страната и германофилите. Дейността му като президент на Българо-френския комитет получава признание и на 20 юни 1939 г. френската страна го удостоява с високия орден Командир на почетния легион.

 

Общественото и политическото кредо на Ат. Буров заслужава вниманието на всеки родолюбив българин. Той е убеден демократ и никога не си позволява да се отклони от демократичните принципи. Изповядва непоколебима увереност, че ние, българите, трябва да „вървим по пътя на демокрацията, която ще бъде и стопанска, и политическа, и социална, защото тези три вида демокрации образуват трите клона на едно и също дърво, което има общ дънер." Двигател на демократичния процес е буржоазията. „Нейната историческа мисия е била да къса веригите, които са оковали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд", неин дълг е „да бди и да пази режимите на политическата и стопанската свобода, а това са режимите на демокрацията."

 

Ат. Буров гледа на буржоазията по-широко и не счита, че тя трябва да отстоява единствено тесните си класови интереси. „За мен, пише той, буржоазията е всичката онази просветена част на един народ, която по инстинкт и по интерес държи на свободата" на собствеността и частната инициатива, защитава обществените интереси и правото на личността върху произведения от нея продукт. Буржоазията е онзи обществен слой, който със своите знания и умения, професионализъм и трудолюбие осигурява разумен консенсус между всички класи и движи обществения прогрес. „Онази част от буржоазията, пояснява той, която смята да образува от себе си някаква привилигирована класа, за да използува благата на държавата и обществото; онази буржоазия, която често пъти търси наемници, за

 

197

 

 

да пазят нейните интереси в ущърб на обществените интереси, тя не е буржоазията, за която говоря."

 

Възгледите на Буров за взаимоотношенията между класите и обществения прогрес го приближават към най-прогресивните школи между двете световни войни. Според него класовата борба, която използува крайни форми на противопоставяне, не може да бъде двигател на човешкия просперитет. Предпочитание дава единствено на социалните реформи, които трябва да бъдат „назначени не да дават надмощие на една класа над друга, назначени не да подхранват класовата борба, а да омекнат отношенията между капитала и труда и да гарантират и на двата фактора в производството правата, които те имат да участвуват в печалбата." Не може едно общество да благоденствува, ако селяните са богати, а гражданите — бедни, или обратно. Справедливото, според участието и резултатите от труда разпределение на обществените блага, е единствената здрава основа на обществения мир и хармония. В този баланс на общественото доверие в индустриалното общество непрекъснато ще нараства ролята на работническата класа, което изисква специално внимание към нея: „Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка работничеството трябва да бъде протежирано, не защото искаме да демагогстваме, а защото едно производство засилено изисква като условие предварително едно работничество издигнато, едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то да запази и да засили производството."

 

Буров е противник на тоталитарната власт и диктаторските режими. Привърженик е на движението по „утъпкани и проверени пътища", като се избягват революционните експерименти. Това го прави силно резервиран към комунистите, които твърде лекомислено приемат на въоръжение крайните революционни идеи. Особено опасна е, според него, тяхната надменност относно историческата мисия на работническата класа. Нейното противопоставяне, не само на буржоазията, но и на селяните, специално в България, крие огромни опасности за гражданския мир и спокойствие. Комунистът, пише той през 1921 г., „туря в един кюп всички и кръщава самите дружбаши като кожодери и селски експлоататори и като идеал не остава нищо друго да препоръча, освен червеното кърваво слънце на Болшевишка Русия."

 

Диктаторският режим в СССР, според Буров, е пример за злото, което тоталитарната власт може да причини на

 

198

 

 

човешките общества. Октомврийските събития лрез 1917 г. не намаляват любовта му към руския народ и неговата култура. Огорчението му обаче от болшевизма е безкрайно: „Руският болшевизъм не е нищо друго освен една кървава касапница, която знае само да руши, без да е в състояние да сътвори нещо."

 

По-късно, същото отрицателно отношение има и към нацизма, с тази разлика, че никога не е бил поклонник на Германия и винаги е отказвал да сътрудничи с немскофилските среди в България. Според него Хитлер, който унищожава демокрацията, причинява непоправимо зло на немския народ и е заплаха за прогреса в света. „За хитлериската диктаторска система той (Буров — бел. на Ж. Ц.) казваше, че е направо ужасяваща" — ще напише по-късно Жак Шабан — Делмас [**] и в заключение ще добави:

 

„Мога да кажа, че никога не съм бил в противоречие с идеала и доктрината на този достоен за възхищение човек."

 

Външно-политическите идеи и принципи, които изповядва и на които служи А. Буров, биха направили чест на всеки държавник на велика сила. А той е само скромен труженик и предан до смърт на един малък и изтерзан народ:

 

„... никой да не си представя, че е възможно искрено, дълготрайно приятелство между България и нейните съседи, ако цената на туй приятелство бъде пожертвуване правата на българските малцинства."

 

„Искаме с всичкото си сърце и с всичката си сила да сътрудничим на делото на мира, без задни мисли, без скрити намерения, без интригантски цели — готови сме. Но ние искаме да живеем, искаме да бъдем обединени в нашите териториални граници, искаме да бъде зачетено нашето достолепие, като свободен народ, искаме да бъдем третирани като равноправен член на голямото европейско семейство."

 

„Каква политика препоръчвам?... — политика на търпеливо чакане, политика на непрекъснато доказателство за нашето лоялно миролюбие и нашето желание и воля да бъдем разбрани от нашите съседи; политика на близост и

 

 

**. Жак Делмас. Партизански псевдоним Шабан. Ръководител на съпротивителното движение на Франция вътре в страната. На 26 години е генерал, по-късно министър, кмет на Бордо. През лятото на 1937 г. и 1938 г. във Варна се запознава с Буров и семейството му. Установените много близки контакти никога не са прекъсвали.

 

199

 

 

търсене подкрепа у всички велики държави, без изключение."

 

Задача на външната политика, според Буров, е да приобщи България не само териториално, но и духовно към Европа. Основна предпоставка за това е да се повдигне политическата и обществената култура на народа. Всеки акт на насилие, на кръвопролитие ни злепоставя и намалява шансовете ни да се приобщим към цивилизования свят. Гаранция за просперитета на България е да спечели за своята справедлива кауза общественото мнение в Европа:

 

„Който мисли да прави голяма политика не бива да неглижира настроенията на тези обществени мнения, които диктуват своите разбирания и на самите правителства. Но за да спечелим тези обществени мнения, господа, налага се да държим сметка за тяхната психика. Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа... В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни, нека да си дадем дума, да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест, която, каквото щете да казвате, живее и ще живее — в едно лице, което буди симпатии, което възбужда доверие, което може да спечели съдействие и съчувствие."

 

Гарант за успеха на цялостната политика на една страна е нейният народ. Буров мечтае в лицето на българския народ страната ни да има една могъща сила, която „трябва да поиска от своите политически партии повече морал, повече обществено чувство за дълг и не само да поиска, но чрез своето активно участие да засили в тях това чувство, да засили в тях това качество, да ги обогати морално със своето участие."

 

Вярата на А. Буров в българския народ е огромна, любовта му към него — безгранична:

 

„Той заслужава и уважение, защото тоя народ е направил подвиг, какъвто в историята на народите не познавам друг народ да е направил. От една турска провинция, съвършено изоставена от хората и Бога... в 50 години да се създаде съвременна държава. Е, добре, господа, аз ви уверявам, че в историята на народите подобен скок, подобен подвиг няма."

 

За високия морал, широката култура и хуманизъм на Буров свидетелствуват и схващанията му за ролята на църквата при изграждането на съвременната и цивилизована сграда на българското общество. Той вижда църквата не като застинала, пропита от догми институция, а като действен

 

200

 

 

фактор в борбата „против злото, в името на повече правда, в името на повече християнско милосърдие, в името на повече любов между човеците. Та кой ще върши тая работа, за Бога, ако църквата се откаже от тая своя първична, бих казал, мисия, от тая своя първична длъжност? Та кой ще буди в това робско . племе, което пет века се е учило само на страдания и на омраза, кой ще буди, казвам, в него искрата на любов, кой ще крепи вярата му в доброто, ако църквата не върши тая работа? Аз бих презирал, господа, една църква, която би се задоволила само с една задача аскетическа и дълбоко егоистична, учейки всекиго как да спаси душата си, избягвайки грешния живот, неговите болки и страдания, страсти и грозотии."

 

Възгледите на А. Буров изпреварват обществената и политическата мисъл в България с десетилетия. В навечерието на Втората световна война неговата оценка за съдбата на България е пророческа:

 

„Отговорът, който обединява всички българи, от царя до последния гражданин, е един — пълен строг неутралитет... Разбира се, неутралитетът на България не трябва да бъде пасивно бездействие, плод на една слабост, а една дейна политика, целяща не само да запази мира и независимостта на страната, но да подготви задоволяването по мирен начин на справедливите ни искания. За тази цел неутралитетът ни трябва да бъде безупречен във всяко отношение — политическо, стопанско, нравствено... налага се крайно коректно и еднакво отнасяне към всички воюващи във всяко отношение. В лицето на България трябва да виждат една приятелска страна. Всички трябва да могат да търгуват с България при еднакви условия... Войната ще се свърши. Рано или късно ще се дойде до мир и до създаването на нов ред в Европа. Моралният фактор ще има своето значение за воюващите, а още повече за неутралните... Едва ли е имало случай в историята на България, когато от нашата мъдрост да са зависели най-жизнените интереси на народа. Едва ли е имало друг път по-повелителна нужда да се впрегнат в услуга на държавата родолюбието, разума, опитността, престижа, като се поставят над партии, над съсловия, над амбиции, над лични страсти."

 

След влизането на България в Тристранния пакт Буров минава в легална опозиция. Отказва да сътрудничи с германците, нито веднаж не се среща с немския посланик Бекерле. Под негово влияние в. „Мир" дава обективна информация за положението на фронтовете, продължава да

 

201

 

 

ратува за ред, свобода и законност. В дома си има голяма карта, на която следи движението на войските на Източния фронт. Победите на Съветската армия го изпълват с надежда. Има честн контакти със съветското посолство. Помага за общата победа на съюзниците, но никога не забравя интересите на своя народ и родина

 

Буров в опозиция не е страничен и безпристрастен наблюдател на събитията. Тревогата му нараства от възможността в България да влязат съветски войски и да се установи комунистически режим. Идеята му за обединяване на демократичните сили среща разбиране от лидери на други партии, а през август 1944 г. и от регентите. Правителството на Константин Муравиев, в което тон е министър без портфейл, е последен опит за спасяване на парламентарно-демократичната система. Неговият състав и програма са гаранция за готовност да се скъса с фашисткото минало и страната да се приобщи към демократичния свят. Англия и САЩ гласуват доверие на правителството и изразяват готовност да го подкрепят. Навлизането обаче на Съветската армия прекъсва демократичния процес, започнал с кабинета на Муравиев.

 

Присъствието на съветски войски в страната парира усилията на демократичните сили. Буров е поставен под домашен арест. На 16 октомври 1944 г. чрез в. „Мир" той се опитва да внуши, че запазването на общодемократичните положения в програмата на Отечествения фронт ще гарантира свобода на действие на политическите сили и ще им позволи да съгласуват усилията си за желан от целия народ изход от кризата. Статията му е изпълнена с доброжелателност и готовност за сътрудничество:

 

„...политическите разбирания на в. „Мир" напълно се покриват с програмата на Отечествения фронт и на изходящото от него правителство. Ние сме доволни, че запазвайки нашето достойнство на честни и свободни граждани, оставайки верни на нашите разбирания и последователни на традициите на вестника, ще можем да приобщим нашите усилия без каквато и да било задна мисъл към трудната задача на правителството на Отечествения фронт — да извади България от пропастта, в която групови интереси и продажни управници я хвърлиха и да изгради една мощна народовластна и благоденствуваща България.

 

Изтерзана България е поставена днес на съд — този съд ще продължи до окончателното сключване на мира. Всички управници и граждани сме длъжни да направим

 

202

 

 

крайни усилия, за да облекчим съдбата ѝ. Съдии ще бъдат братска Русия и великите западни демокрации — Великобритания и Съединените американски щати. Ако имаме капка разум трябва да държим сметка за тяхната психика на свободни демократични . народи... Трябва да напрегнем всичките си сили, за да им помогнем чрез войската в недовършената още борба. Но това не стига. Трябва да им докажем, че при режима на народовластие ще съумеем да създадем държава, единна и законна власт и да установим ред в страната.

 

Да свием, прочее, временно партийните си знамена. Да избягваме дребнавите домогвания за партийно надмощие.

 

Да си подадем братски ръка, за да подкрепим делото на правителството за създаване на мощна, свободна, демократична България."

 

Крясъците на революционната еуфория заглушават гласа на разума. Народният съд осъжда А. Буров на една година затвор заради участието му в последното буржоазно правителство. Излежава само половината присъда и в края на август 1945 г. е освободен. Всяка негова стъпка се наблюдава, всяка казана дума се записва в личното му досие. След процеса срещу Никола Петков в дома му нахлуват служители на МВР, опустошават всичко, взимат със себе си много вещи, кннги, писма и документи.

 

Буров и съпругата му са изселени. От 14 май 1948 г. са жители на гр. Дряново. Живеят в една таванска стаичка на градския хотел. Буров има неблагоразумието да даде пред местния лекар предпочитание на Трайчо Костов пред Вълко Червенков. Незабавно е арестуван и изпратен на лагер в Дулово. След месец го освобождават. Сърдечна недостатъчност стяга гърдите му.

 

В Дряново Буров почти не излиза. Единствените му разходки са отиването му сутрин и вечер до участъка, където е длъжен да се разписва. С никого не дружи. Срещат се само с Венелин Ганев, който също е интерниран в Дряново. Срещу дребни монети градският пияница от време на време отива да им купи бутилка вино. Двама колоси, всеки постигнал върхове в професионалното си поприще, двама уважавани от народа държавни мъже, самотни и тъжни, в таванската стаичка пред чаша горчиво вино очакват ударите на съдбата.

 

203

 

 

1.2. ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПОДСЛЕДСТВЕН

 

Както болестта не започва тогава, когато се прояви, така и органите за сигурност подмолно и упорито трупат обвинителен материал за последната морална и политическа диагноза на А. Буров. На 19 април 1951 г. е издадена заповед за неотклонение. Същия ден той е арестуван, а последната му квартира в Дряново след обиска е неузнаваема с разхвърляните и изпочупени мебели, изтърбушени завивки и разкъсани дрехи. В протокола е отбелязано: „иззета частна кореспонденция — нищо особено".

 

А. Буров влиза в следственото отделение на Държавна сигурност на 76 години. Два месеца след неговото задържане, на 29 юни, следователят Цветко Димитров издава постановление за приемане на „делото Буров" в производство. След като проучва „материалите за престъпната дейност" на подследствения той установява, че „А. Д. Буров е пристъпил законите на страната и е действувал съзнателно чрез контрареволюционна дейност, съвместно с (нечетлива дума) се опозиция да събори установената след 9. 1Х. 1944 г. власт и реставрира старото фашистко управление." В постановлението е посочена и престъпността на деянието: „През 1944-1947 г. е организирал затворническа група за сваляне на народната власт със сила и чужда военна сила".

 

Постановлението за „производство по делото" определя насоките за работа на следствените органи и за формулиране на обвинението. Решаването на тази задача отнема година и половина. През това време Буров е разпитван десетки пъти. Липсват сведения за хода на следствието през първите четири месеца и половина. По всяка вероятност това е време на разтакаване, психическа обработка на подследствения и търсене на факти за подвеждането му под отговорност. На 18 септември А. Буров губи търпение и в протокола за разпит написва, че иска да бъде приет от началника на следствието, „за да ме упъти и каже конкретно, какво иска от мен. Питате ме за съучастници обаче аз не мога да говоря за съучастници, нямам такива... Поемам всичката отговорност загдето безпощадно съм атакувал правителството във всички негови действия пред чуждите представители на западните сили и съм искал и насъсквал за неговото сменяване... като едно правителство непредставляващо болшинството на българския народ, стремящо се да въведе един по-голям комунистически режим в страната, подкрепяно в този си стремеж от Русия."

 

204

 

 

Навярно Буров е получил исканите напътствия, защото в протокола от 6 ноември е по-конкретен: „Моето участие в борбата с опозицията се заключаваше в даване помощи и съвети на опозиционните водачи и то главно на Никола Петков... да използува всички легални средства на борба, особено по време на изборите — печата, словото, събранията и др." Признава още, че за предизборната кампания дава на Никола Петков 500 000 лева, от които 100 000 дава той, а останалите събира от Евлоги Гешов, Евстати Гешов, Георги Губиделников и Стефан Бочев.

 

Въпреки напредналата си възраст и разклатено здраве, Буров не губи самообладание, не се признава за виновен и не дава показания, които да го обвинят в нарушаване на законите. За да се пречупи твърдия му характер и най-вече за да се събере обвинителен материал, като негови съучастници се привличат лица, които поставени в условията на следствената манипулационна се съгласяват да дадат исканите от тях показания. На 23 май 1952 г. е задържан Любомир Николов Златин, а на 1 септември с. г. — Иван Крумов Чапрашиков.

 

Л. Златин в следствието дава показания, че Буров е англофил, приятел и личен съветник на царя. Политическата му дейност е „конспиративно-заговорническа" и заедно с Барне, Н. Петков и Дамян Велчев подготвят насилственото сваляне на властта. В проведената след това очна ставка с Буров той разказва, че отивайки веднъж със съпругата си на гости в семейство Бурови заварва там Барнс и Н. Петков. След като те си отишли Буров му казал, че са решили да създадат към Постоянното присъствие на БЗНС нелегално ръководство, което от своя страна да излъчи отделни малки групи по цялата страна, чиято цел е да водят вражеска пропаганда и да създадат организация за насилствено сваляне на властта. В заключение Л. Златин обобщава: „Буров се явяваше като вдъхновител и човек, който дава идеите и предложенията за начина за образуване на тази организация. Това той винаги при разговорите, които съм имал с него, ми е казвал и е искал да се похвали като негова заслуга."

 

Буров с възмущение и гняв отхвърля тези обвинения: „Всичко казано от Златин е неверно от начало до край и съзнателна лъжа."

 

Показания срещу Буров дават и други, предварително обработени от следствието свидетели. Между тях има негови роднини, какъвто е Л. Златин, синове и съпруги на бивши индустриалци, негови приятели и колеги. Обвиненията

 

206

 

 

едно след друго започват да се трупат. Буров е наясно с обстоятелствата, при които тези хора дават показания и тяхната безпомощност и обърканост постепенно сломяват волята му. Към моралния тормоз се прибавя обща физическа слабост, влошаване на сърдечното му заболяване. След 15 месеца следствени процедури тялото и душата жадуват за отдих. Да дадеш удовлетворение на палачите и да намериш покой, или да продължиш борбата като понасяш не само твоите, но и страданията на близки и познати, които обичаш и уважаваш? Буров прави своя избор. Чувствува вина само пред сина си и единствено от него иска да бъде разбран: „Стефане, не е вярно всичко това, аз го измислих само и само да ме осъдят и да свърши това мъчение."

 

20 август 1952 г. е щастлив ден за следователя. Протоколът за разпит, в който жертвата сама се обвинява, е пред него. Въпрос — отговор, въпрос — отговор, професионално свършена работа:

 

„Буров, разкажете как посрещнахте светлата дата 9 септември 1944 г. и какво отношение взехте към народната власт на Отечествения фронт, установена в нашата страна на тази дата?

 

Към народната власт на Отечествения фронт, установена на 9 септември 1944 г., аз имах отрицателно отношение. Първо, поради факта„че още на другия ден с министерско постановление министрите от кабинета на Муравиев бяхме задържани под домашен арест и второ, защото видях, че с навлизането на руските войски в България, комунистите ще засилят значително своето влияние в управлението на страната, с което аз не бях съгласен и не го желаех. Още тогава считах, че първата задача, която се налага в момента, е да се съдействува за обединяването на разпокъсаните обществени и политически сили в борбата срещу комунизацията на управлението в България."

 

На всеки въпрос следователят получава желания отговор. Още в затвора Буров уговаря Д. Гичев и подготвя обединението на БЗНС. След излизането на свобода разговаря и с Н. Петков. Така се стига до сливането на двете основни крила на Земеделския съюз и създаването на опозиционен център. Убеждава социалдемократите (К. Пастухов) и демократите (Н. Мушанов) да подкрепят опозиционния блок. Контрареволюционната му дейност има пълната подкрепа на Англия и САЩ. Среща се с много чужденци, които моли за помощ и съдействие против руското

 

206

 

 

влияние и комунистическия режим в страната. Става шпионин: „Аз съзнавах, че давайки информация на Т. Брешлоу [***] във връзка със стопанското, политическото и партийното положение в нашата страна, аз го улеснявах в неговата разузнавателна мисия". Други чужденци убеждава, че болшевизирането на България не е в техен интерес и те трябва да поведат борба за сваляне на комунистическия режим. През 1946 г. Барнс го запознава с план „за нападението на Русия от юг" и му казва, че разчитат на него и опозицията да им дадат гр. Сталин (Варна) за военна база Буров се съгласява Убеждава за това и Н. Петков: „Аз и Петков, без да сме оторизирани от опозицията се задължавахме пред англоамериканците в лицето на Барне, като американски пълномощен министър и генерал Окслей — като шеф на английската военна мисия при положение, че дойдем на власт, да отстъпим град Сталин за военна база, а също да поправим шосето, свързващо гр. Сталин с гр. Русе и го направим годно за военни цели. Задължавахме се също да организираме политиката на бъдещото правителство към англоамериканците и направим така, че Дунава да бъде преграда за руското проникване на Балканите."

 

Буров прави признания, но компромис с демократичните си убеждения и принципи не допуска Искал е свалянето на правителството, но по парламентарен път. „За никакво насилствено сваляне на правителството, нито съм разчитал на нашите сили, което би било безумие, нито на военна помощ на англоамериканци, които няма да дойдат до въоръжен конфликт с Русия по българската проблема, толкоз повече, че през всичкото това време в България имаше руски окупационни войски и всяка военна намеса на англоамериканците би довела до такъв конфликт."

 

От показанията на подсъдимите и от свидетелите на прокурора се събират необходимите материали за формулиране на обвинението. На 30 октомври 1952 г. обвиняемите А. Буров, Л. Златин и И. Чапрашиков получават преписи от обвинителния акт.

 

Отговор на въпроса: Защо бе необходим този процес на

 

 

***. Томас Брешлоу е секретар на английското посолство в Москва. В края на септември 1945 г. на път за Лондон минава през София и се среща с Буров. Разговорят за русофилството на българите, за икономическото и политическото положение на България. Буров моли българския въпрос да се постави в английския парламент, Англия да попречи на болшевизацията на България и да отвори пазарите си за нейните стоки.

 

207

 

 

властта? — намираме в преамбюла на обвинителния акт, който заема девет гъсто изписани страници на машина:

 

Историята сочи, че всички буржоазни фракции са служили на империализма и с оглед на своите користни интереси са изпълнявали редица поръчения на империализма, насочени против собствения им народ и родина. Народняшката фракция е най-ненавижданата от българския народ. Защитавайки интересите на крупните банкери, рентиери, индустриалци и обществени паразити, тя винаги е служила на чужди интереси и е насаждала френско, а по-късно английско и американско влияние. След 9 септември 1944 г. свалените експлоататорски класи си поставят задача „да откъснат страната от великия Съветски съюз, да съборят установеното в резултат на народното въстание правителство и да създадат ново такова, което ще служи на чужди империалистически интереси." Под преките указания на английското и американското разузнаване буржоазията купува земеделската върхушка и учредява нелегална организация вътре в БЗНС, която си поставя за цел да свали народнодемократичната власт. Инициатор и организатор на този заговор е Буров, „представител на най-крупната буржоазия у нас, отречен и оплют от българския народ", шпионин от преди 9 септември 1944 г., който поема пред чуждите си господари задължението да организира „нелегална организация вътре в БЗНС, която да свали народнодемократичната власт чрез преврат, подпомогнат от империалистическите държави. 1 Тон дава указания на Н. Петков за организирана борба срещу Отечествения фронт, за вдигане на селски бунтове и сам влиза във връзка с ген. Кирил Станчев и неговата организация „Военен съюз", а с Дамян Велчев уговаря начина за провеждане на военния преврат. Цялата дейност на „николапетковисткия БЗНС е била вдъхновявана" и ръководена от обвиняемия Буров, който през 1944-1947 г. е „работил дейно с всички заговорнически нелегални организации, бил е техен идеен ръководител и е работил дейно за свалянето на законно установената власт."

 

На въведението към обвинителния акт е дадена широка гласност. Изводите сами се налагат: контрареволюционната и заговорническа дейност на опозицията не подлежи на съмнение. Буржоазията представлява смъртна опасност за революцията, за социализма и за вечната и нерушима българо-съветска дружба. Терорът срещу нея е оправдан, тя трябва да бъде унищожена в името на светлото комунистическо бъдеще.

 

208

 

 

Обвинителният акт е още едно оправдание за съдебната и процесуална разправа с всички „врагове на народа". Що се отнася до конкретните обвинения срещу подсъдимите, те са по-скромни:

 

Буров се обвинява: първо, че през 1944-1947 г. в София ръководи организация, поставила си за цел да събори отечественофронтовското правителство чрез преврат; второ, че в средата на 1946 г. се съгласява да предаде населено място за военна база на друга държава; трето, че през 1946 г. подбужда други държави и обществени групи в чужбина към война и враждебни действия срещу България и СССР; четвърто, че предава шпионски сведения на чужди държави. Л. Златин се обвинява, че е подпомагал създадената от Буров организация, свързва го с Дамян Велчев и заедно с третия обвиняем И. Чапрашиков подготвят бягство от страната.

 

 

1.3. СЪДЪТ

 

Процесът срещу А. Буров, Л. Златин и И. Чапрашиков започва на 11 ноември 1952 г. и продължава три дни. От подсъдимите пръв говори Буров:

 

Отрича, че е бил в услуга на чуждо разузнаване, защото няма какво да им даде. Познава и общува е много чужденци, предимно от дипломатическия корпус. Ходил е на приеми в английското посолство, домът му винаги е гостоприемно отворен за представителите на други държави. Разговорите с тях са засягали проблемите на вътрешното и международното положение на страната, политическия състав на изборите, откриването на пазара на западните държави за българските тютюни, вина и други стоки. В контактите си с чужденци, продължава Буров, „най-близък съм бил с руските представители, защото смятах, че там е само пътя, по който България трябва да върви...Та аз в 1942,1943, 1944 г. съм бил в услуга на Съветския съюз и всичко им докладвах, защото имах възможност от лични срещи с регентите или посредством други да научавам маса работи и да им ги съобщавам. Преди да вляза в затвора [*] аз съм ходил на посещение при господин Кирсанов, но след излизането ми от там, аз не стъпих повече при тях, нито ги поканих да дойдат у нас. При отношенията,

 

 

*. Буров има предвид присъдата на Народния съд, която излежава през пролетта и лятото на 1945 г.

 

209

 

 

които съществуваха между Съветския съюз и новото правителство намирам, че нищо нередно и нечестно не би имало, ако от посолството се обадеха и направеха нещо за мен, когато бях задържан, защото те знаеха моите схващания. [**]

 

След като излиза от затвора (август 1945 г.) е решен да води борба, но само легална. „Поддържал съм и не го крия, че съм бил за групирането на буржоазните партии в едно и то начело със земеделците и че само така ще можем да се борим по време на изборите... Аз дадох идеята Гичев и Петков да се подобрят и съюзят." Разговаря с Н. Мушанов и К. Пастухов, убеждава ги да действуват в единен фронт. „Аз исках буржоазните партии да вземат властта, но да запазят симпатиите на Съветския съюз и на всички други държави."

 

Отрича да е знаел за каквито и да е контакти на Н. Петков с военните. С генерал Кирил Станчев не се познава и въобще не е чувал за неговата организация. С Дамян Велчев не се е срещал и никога не е искал от Л. Златин да посредничи двамата да се срещнат. В написването на „махзара" на Н. Петков не е участвувал, „но го признах, само за да се отърва от редица страдания." По същата причина признава, че е дал съгласието си гр. Сталин да стане американска военна база.

 

Л. Златин. Потвърждава показанията си, че от Буров е научил за създаването на конспиративна група вътре в Земеделския съюз, че уредил среща на Д. Велчев с Буров, от която последният бил много доволен, защото военният министър се „бил съгласил да се свали по насилствен начин властта, като щял да си послужи със сигурни офицери." От Буров също така научил, че „идеята за отлагане на изборите е негова", че чуждите дипломати подкрепят тази идея и ако не успеят да вземат властта по легален изборен път „да преминат към насилствени действия с подкрепа отвън."

 

И. Чапрашиков признава, че е искал да напусне България. С Буров не е имал нищо общо и нищо не може да каже.

 

След подсъдимите започва разпита на свидетелите на обвинението и защитата.

 

 

**. Кирсанов, пълномощен министър на СССР в България. По време на войната поддържа контакти с опозиционните среди, ангажира се с Иван Багрянов. През август 1944 г. това го прави вече неудобен за съветската политика и той е отзован от София.

 

210

 

 

Асен Павлов. Знаел за контактите на Буров с Никола Петков и че му е дал 500 000 лева за предизборна и контрареволюционна пропаганда, че насъсквал селяните на борба против ТКЗС, че антиправителствените прояви в селата били внушени от Буров. „Имах впечатление, че внушенията от Америка са внушения на Буров... Не само аз, но и други членове на нелегалното ръководство [***] останаха с впечатлението, че действително Буров ни ръководи... В 1947 г., когато Трайчо Костов и Никола Петков се договорили за вземането на властта на Отечествения фронт, Барнс е настоявал в нелегалната група да бъде включен и Атанас Буров."

 

Борис Бумбаров. „Никола Петков цени Буров, счита, че е най-умния в буржоазния екип и има влияние в чужбина."

 

Иван Кулов. Отношението на Буров към Отечествения фронт е отрицателно. Считал, че трябва да се създаде един антикомунистически фронт, които ще държи сметка за съществуването на Съветския съюз и ще подкрепя платформата на ОФ от 1942 г., а не тази от 1944 г. „Буров винаги е отбягвал думите с конспиративно действие."

 

Евлоги Гешев. Буров действувал за обединението на опозицията, но никога не казвал, че Отечествения фронт трябва да се премахне със сила Никога не го е чул да говори за нелегална дейност. „Не смятам Буров толкова за лекомислен, че при влизането на Съветския съюз у нас и окупацията ни от тях да може да мисли за някаква нелегална дейност."

 

Димитър Гичев. Споразумението между него и Никола Петков и обединението на БЗНС „е чисто вътрешно решение и никакви чужди намеси не са ставали Буров и много други са искали обединението на двете земеделски групи, но Буров за обединението не е допринесъл нищо."

 

Петко Стайнов. Буров е от старите русофили. В началото не признава Съветския съюз, но след 1932—1933 г. смята, че можем да си сътрудничим. Мрази Германия и Англия, нарича го „фронкофил". „Никога не е бил за революционна дейност."

 

Венелин Ганев. „Не допускам Буров, че е способен да поведе конспиративна нелегална борба. Той винаги е държал

 

 

***. В качеството си на прокурорски свидетел А. Павлов се представя като член на ръководството на нелегална организация вътре в Земеделския съюз, създадена по внушение на Буров.

 

211

 

 

и твърдял, че легалната борба е пътят, по който ще вървим."

 

Прокурорът защитава всички пунктове на обвинението, счита, че е събран достатъчно материал и настоява за тежка и осъдителна присъда. След неговата реч, в която преобладават голословните твърдения, поднесени с патоса на уличната реторика, Буров по принцип се отказва от услугите на своя адвокат. Когато му дават последната дума, той е съвсем кратък: „Господа съдии, тази глава е достатъчно стара. Ако тя ще спаси България, аз ви я подарявам."

 

Съдът отхвърля всички факти, които оневиняват Буров. В мотивите за присъдата се обяснява, че пред съда подсъдимият не се признава за виновен, отрича редица факти, които обаче са установени от подсъдимия Л. Златин и от показанията на прокурорските свидетели. Тези доказателства съдът приема за достатъчни и обвинява А. Буров в следните престъпления: „през 1944-1946 г. е ръководил организация, която си е поставила за цел събарянето и отслабването на установената законна власт чрез преврат, терористически действия и общоопасни престъпления; през 1945-1946 г. е подбуждал други държави и обществени групи и чужбина към враждебни действия срещу България." Съдът признава Буров за „невинен да е предавал сведения на чужди държави." По съвокупност го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор.

 

За подпомагане на нелегалната организация, създадена от Буров, и за опит да премине границата Д. Златин е осъден на 4 години строг тъмничен затвор. Същата присъда получава и И. Чапрашиков.

 

В затвора А. Буров престоява около година и половина. Здравословното му състояние се влошава. Обща сърдечна недостатъчност го приковавана легло. От бележките, които си е водил на една тетрадка, научаваме, че в началото на май 1954 г. е съвсем зле: сърдечна кашлица, задух, липса на апетит и обща слабост, подуване на тялото, което се пълни с вода. „От шест месеца никакво лекарство не ми се дава." Последните записки са от 6 май. Според смъртния акт А. Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор.

 

* * *

 

Атанас Буров посвещава живота си на демокрацията. Никога не си позволява да ощети държавния бюджет. Дори

 

212

 

 

приемите, които дава като министър на външните работи и вероизповеданията, заплаща със собствени средства. И приятели и врагове признават високите му морални качества, умението да уважава не само политическите си съмишленици, но и политическите си врагове. Непримирим е единствено към проявите на тоталитарно мислене и диктаторските методи на управление. Затова животът му е лек. Но той не се оплаква от съдбата си, защото единствено борбата за демокрация може да осмисли живота на творческата личност. На такава борба той зове и младите си приятели:

 

„Не ви обещавам лаври, нито рози; ще срещнете из пътя си тръни, ще срещнете горчивини, ще срещнете противоречия и мъки. Усилията ви няма да признаят. Като умрете, може би ще се намери някой да каже блага дума за вас. Е, добре, тъкмо затуй, защото вашата служба ще бъде много тежка, вие ще изпълните един свещен дълг към родината си. Не търсете десните решения, не търсете решенията, които се съдържат в една гръмовита фраза, която може да овладее вашите млади сърца. Търсете решенията в тежката ежедневна черна работа, в която може би вие ще останете безименни, неизвестни. Но вие ще имате съзнанието, че в този тежък черен път сте творили."

 

* * *

 

Какъв по-добър финал за тази книга от посланието на Буров към младите демократи? В тях, както тогава, преди десетилетия, така и сега, е надеждата на народа на България. Тази надежда не бива да бъде измамена. Защото иначе, както преди десетилетия, поетите ще умрат. А какво е народ без поети?

 

[Previous]

[Back to Index]