Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга II,  София, 1890

3. Политически движения и възстания въ Западна България (Видинско, Ломско, Бѣлоградчишко и Берковско).

(Приносъ за българската история).

 

Отъ Д. Мариновъ.

 

Западна България
Видински пашалъкъ
Прѣдварителни бѣлѣжки
Възстанията
    1. Манчова буна или Манчова размирица
    2. Възстанието въ 1837 г. въ Берковската кааза
    3. Понататъшнитѣ политически събития въ Берковско
    4. Възстанието въ Видинско, Кулско, Бѣлоградчишко и Ломско прѣзъ 1850 год.
        а) Сѣчението при Хасановата махала
        б) Кланьето при Гръци
        в) Възстанието въ Бѣлоградчишко
    5. Димитракева буна
    6. Прѣселяванието въ Руссия
    7. Пó-послѣшни събития

 

 

„По-трудно бѣше да се смири възстанието на българетѣ отъ Бѣлоградчишката кааза. Извадени отъ нетърпѣние, чрѣзъ дѣйствията на своеволнитѣ управители и отъ спахиитѣ, и подбуждани отъ Сърбия, тѣзи мирни жители бѣхѫ дигнѫли орѫжие да се защитѭтъ и бѣхѫ дали доста обширность и упорство на своето движение. Трѣбуваше да се употрѣбѭтъ обѣщания за правда и сѫдъ, за да се смирѭтъ тѣзи прости и отчаянни хора". [M-me Furet. „История на Османската империя". Прѣводъ отъ С. С. Бобчевъ. Стр. 182—183].

„Но уже въ Маѣ 1851 г., вслѣдствіе користолюбія чиновниковъ, спахіевъ и греческаго епископа, разразилась новая революція вспыхнувшая въ селѣ Раковицѣ у Видина, и въ теченіи нѣсколькихъ дней охватившая округа Видинскій, Бѣлградчикскій, Берковскій и Ломскій. Повстанцы были большею частью вооружены дубинами, копьями и топорами, такъ какъ сербское правительство силно охраняло границу и не пропускало ни людей, ни оружія. Тѣмъ не менѣе 13 Юня они предприняли штурмъ Бѣлградчикскаго форта, однако были отброшены его пушками съ большимъ урономъ. Послѣ ужасной рѣзни у селъ Гръци и Власиновци и страшныхъ пожаровъ, ето безнадеждное движеніе было подавлено частью силою оружія, частью обѣщаніями. [Исторія болгаръ отъ Д-ра К. Иосиф. Иречека. Стр. 700].

 

Тия сѫ единственнитѣ обширни и положителни исторически свѣдения, които ни прѣдава историята за възстанията въ тая часть на нашето отечество, която се казва Видински нѣкогашенъ пашалъкъ.

 

Да ли обаче тѣ сѫ вѣрни и точни въ отношение на годинитѣ и фактитѣ исторически, върху това ний за сега нѣма да говоримъ. Като свършимъ описанието на тия възстания тогава само ще се види: до колко е можла историята да събере и да ни прѣдстави фактитѣ и събитията съ историческа точностъ

 

 

62

 

и вѣрность. Сега само толкозъ ще споменемъ прѣдварително, че, додѣто ний сами неопишемъ подробно всичкитѣ наши мѣстни движения, било политически, било по черковно-училищното дѣло, до тогава нашата история политическа, църковна и литературна ще бѫде непълна, неточна, а събитията невѣрно описани.

 

Съ цѣль да направимъ единъ малъкъ приносъ за българската история, ний описахме възстанията, които сѫ станѫли въ оная часть отъ Западна България, която ще наречемъ Видински нѣкогашенъ пашалъкъ. За важностьта на тия възстания за нашата история ще се произнесе самата история.

 

Събитията ще бѫдѫтъ изложени съвършенно, до колкото се може, обективно, така както сѫ тѣ прѣдадени, било отъ прѣдводителитѣ на тия възстания, било отъ другитѣ, сега живи съучастници. Само нѣкои нуждни бѣлѣжки и обяснения ще бѫдѫтъ наши. Лично посѣтихме мѣстата, дѣто сѫ станѫли тия възстания; лично распитахме всичкитѣ лица, които сѫ участвували въ тия възстания, и увѣрени сме, че събитията и фактитѣ ще бѫдѫтъ прѣдадени вѣрно. Допускаме само една възможность: имената на нѣкои участвующи лица въ нѣкои важни събития да бѫдѫтъ погрѣшно прѣдадени. Обаче това се дължи на многото противорѣчущи свѣдения относително името на тоя или оня предводитель. Ний прѣдадохме имената на участвующитѣ лица и на прѣдводителитѣ така, както ни се съобщихѫ отъ самитѣ останѫли живи прѣдводители, или както намѣрихме забѣлѣзано въ нѣкои църковни книги.

 

Прѣди обаче да почнемъ самото изложение на тия събития, считаме за нуждно да запознаемъ читателитѣ съ нѣкои чърти отъ живота на това население, които чърти могѫтъ да бѫдѫтъ вземени като много голѣмъ факторъ на тия движения.

 

 

Западна България.

 

Западна България се нарича обикновенно страната, която съставлява днешнитѣ административни окрѫзи: Видински, Ломски, Орѣховски, Вратчански, Софийски, Кюстендилски и Трънски. Но тия граници на Западна България не сѫ точни. Въ състава на тая часть отъ нашето отечество трѣбва да се причислѭтъ още и всичкитѣ ония окрѫзи и мѣста, които лежѫтъ въ прѣдѣла между рѣкитѣ: Нишава, Българска-Морава и Млава, именно: окрѫзитѣ: Неготински (съ исключение на влашкитѣ села), Зайчерски, Гургусовечки (Княжевачки), Алексеницечки, часть отъ Нишки, Пиротски, Лѣсковечки, часть отъ Вранянски, малка часть отъ Паракински, Кюприски и Ягодински. Тия страни, като часть отъ Сърбското кралсвство, въ политическо отношение не бихѫ можали

 

 

63

 

да бѫдѫтъ вземени като дѣлъ отъ Западна България, но въ етнографическо отношение: по езика, нравитѣ, обичаитѣ, обредитѣ и пр. населението стои толкова близко до това въ споменѫтитѣ по-горѣ окрѫзи въ Българското Княжество, щото то съставлява едно цѣло. Това именно е и дало поводъ на нѣкои сърбски учени шовинисти да прогласѭтъ, че тия страни сѫ населени съ сърбски елементь. Въпросътъ, да ли въ горѣотбѣлѣженитѣ окрѫзи — български и сърбски — населението е сърбско или българско, оставямъ небутнѫтъ, защото цѣльта на настоящата статия не е тая. Тукь спѣшимъ обаче да забѣлѣжимъ само това: първо, до дѣто не се съберѫтъ всичкитѣ народни умотворения въ тия дѣвственно-неиспитани страни и додѣто не се изучѫтъ нравитѣ, обичаитѣ, костюмитѣ и обредитѣ на туй население — въпросътъ трѣбва да се счита окончателно за нерѣшенъ; второ, че за да се рѣши въпросътъ правилно, ний трѣбва да оставимъ на страна глупавата и смѣшна претенция за границитѣ на нѣкогашнитѣ български и сърбски царства и да дойдемъ до народния говоръ.

 

Населението въ тия отбѣлѣзени области въ всѣкое отношение съставляватъ едно плѣме; разници малки има въ пограчнитѣ села, които въ нѣкои нѣща отстѫпватъ отъ това единство. Така на пр. крайнитѣ села въ Орѣховски, Врачански, Софийски (Ихтиманска и Самоковска околии) окрѫзи приближаватъ се къмъ тракийцитѣ; крайнитѣ села отъ Врански и Лѣсковецки окрѫзи — къмъ юго-западнитѣ сърбе, а крайнитѣ села отъ Кюприски, Паракински и Ягодински окрѫзи — къмъ западнитѣ сърбе.

 

Зайчеръ съ нѣколко села по диялекта си приближава се повече къмъ тракийцитѣ; отъ тукъ онова прѣдположение, че населението му е прѣселено нѣкѫдѣ изъ тракийско прѣзъ минѫлитѣ усилни врѣмена.

 

Цѣлото това население въ горѣотбѣлѣзанитѣ мѣста и окрѫзи се подраздѣля на множество по-малки племена, състоящи много често отъ 20—50—60—100 села отъ които всѣкое си има своя диялектъ (говоръ), своя носи́я (костюмъ) и нѣкои тънки потрѣбности въ своитѣ обичаи. Тия нѣща толко строго сѫ се пазили, щото и до днесь сѫ цѣлѣли съ най-тънкитѣ разници: и до днесь по говора и носи́ята, ний можемъ позна единъ селенинъ отъ кои мѣста е. Повече нѣщо, при единъ и сѫща влакà (семейство отъ 50 —100—200 кѫщи), има нѣкои отличителни бѣлѣзи въ костюма си, щото по тия бѣлѣзи може да се познае селенина именно отъ кое село е.

 

На тия племена е дадено общо название Шопи. Никѫдѣ обаче това име не се употрѣблява. Има други названия: Торлаци, Загорци и други. Обща отличителна чърта на тия племена е тая,

 

 

64

 

че тѣ твърдоглаво пазѭтъ старитѣ обичаи, обреди, своитѣ костюми и диалекти. Ако нѣкое семейство се прѣсели между друго племе, то своята носия, отличителнитѣ бѣлѣзи въ говора си и обичаитѣ ще запази по нѣкога до шести повой.

 

Тая извѣстна консервативна наклонность е имала и своитѣ добри, и своитѣ лоши слѣдствия. Лоши по това, че населението чрѣзъ своята индиферентность къмъ всѣкое нововъведение и къмъ чуждитѣ нрави, обичаи и езикъ, въ умственно отношение, е останѫло най-назадъ отъ всичкитѣ други племена въ цѣлокупна България. Добри по това, че само тъй нареченитѣ Шопи не сѫ се прѣвили подъ еллинизацията на фанариотитѣ и никога не сѫ употрѣблявали гръцкия езикъ нито въ църквитѣ, нито въ училищата; само тѣ сѫ можали да накаратъ своитѣ политически господари да приематъ въ всичкитѣ правителственни учрѣждения българския езикъ почти като официяленъ: и каймакаминътъ, и кадията, и юзбяшията сѫ били принудени, или да научлчтъ сами българския езйкъ за непосрѣдственно споразумѣвание съ населението, или да се споразумѣватъ посрѣдствомъ тълмачи. Всичкитѣ правителственни распореждания сѫ правени и явявани на населението на български езикъ; данъчнитѣ книги сѫ били писани на български езикъ; печатитѣ правителственни на общинитѣ сѫ били на български и турски; въ сѫдилищата, въ административнитѣ и финансови учреждения българинътъ не е говорилъ другъ езикъ освѣнъ български.

 

Тая консервативна наклонность е съдѣйствувала щото старитѣ обичаи, обреди и животътъ сѫ запазени и до днесь въ най-иървобитната си форма.

 

Дѣто виждаме, че отъ тия страни най-рано е подаденъ протестъ срѣщу гърцкитѣ владици — отъ Самоковъ 1833 год., а отъ Видинъ 1840 г. — това се дължи на тая консервативна наклонность.

 

 

Видински пашалъкъ.

 

Видинскиятъ нѣкогашенъ пашалъкъ е обемалъ цѣлото пространство между рѣкитѣ Дунавъ, Искъръ, Българска-Морава и Млава и Стара-Планина. Ний ще говоримь само за тая часть отъ Видинския пашалъкъ, която е съставлявала нѣкога каймакамлъцитѣ: Берковски, Ломски, Бѣлоградчикски, Видински и Кулски, а сега административнитѣ окрѫзи: Ломски и Видински.

 

Границитѣ, които включватъ въ себе си тия два окрѫга, можемъ отбѣлѣжи тъй: рѣкитѣ Дунавъ, Огоста и Тимокъ и Стара-планина. Ломскиятъ окрѫгъ се простира по горнето течение на р. Огоста, по цѣлото течение на рѣкитѣ Ломъ и Скомля, които извиратъ въ Видинския окрѫгъ. Видинскиятъ окрѫгъ се

 

 

65

 

простира по гористото течение на рѣкитѣ Ломъ и Скомля, по цѣлото течение на р. Арчаръ, Видболъ и други и по долното течение (дѣсния брѣгъ) на р. Тимокъ. Мѣстностьта е планиниста и поле, покрито съ хубави лѣсове. Планинска мѣстность е въ Берковската и Бѣлоградчишката нѣкогашни каази. Като исключимъ ѫгъла до р. Тимокъ и ѫгъла до р. Цибрица, въ които населението е влашко, цѣлото останѫло население е българско. Турци сѫ живѣли въ градоветѣ: Видинъ, Ломъ, Берковица и Бѣлоградчикъ; въ паланкитѣ: Цибъръ, Арчаръ, Кутловица и въ селата: Хаджийска-Махла, Мечинъ-Махла, Калиманица (Берковска каазá,) и Флорентинъ (Видинска каазá). Българинъ е виждалъ слѣдователно турци само, когато е ималъ случай да дойде въ градоветѣ и паланкитѣ, или, кога правителственниятъ стражарь е отивалъ въ село по правителственни дѣла. Имало села, въ които и правителственниятъ стражарь считалъ за по-добрѣ да не стѫпва.

 

Отъ давни врѣмена населението въ Западна България се е ползувало съ нѣкои исключителни права, а въ замѣна на това, то е било натоварено съ нѣкакви длъжности. Вь редоветѣ на „Марталуситѣ” тѣ сѫ поддържали и распространявали могѫществото на турцитѣ. Слѣдъ въстанието въ 1688—1690 въ тия страни, отъ прѣдишнитѣ привилегии сѫ останѫли само тѣхнитѣ „кнезове”. Кнезоветѣ сѫ били избирани отъ населението и за всѣкоя каазá е имало по единъ, който по нѣкога е носилъ названието „башъ-кнезъ”. Кнезътъ е билъ народния трибунъ или ефоръ прѣдъ мѣстнитѣ турски власти. Той е участвувалъ по право въ мезлишитѣ, и гласътъ му ималъ голѣма тяжесть: никакво рѣшение, относително окрѫга, не е можало да се вземе безъ съгласието на кнеза, а взетото рѣшение, мимо неговото съгласие, не е имало сила. Бивали сѫ такива случаи, щото всичкитѣ членове въ съвѣта (идарè меджлисъ) сѫ били съгласни при рѣшаванието на нѣкои важни въпроси, относещи се до финансовата или друга административна часть на окрѫга, само кнезътъ е на особенно мнѣние, и мазбатата (протоколътъ), неподписана отъ него се, испращала въ центра на мутесарифлъка. Протоколътъ се повръщалъ неутвърденъ и неодобренъ съ забѣлѣжка, че не е подписанъ и отъ кнеза. Искало ли е правителството да се събере данъкъ или да се искара ангария, кола или работници, то се обръщало къмъ кнеза: безъ неговото знание не е се вършило нищо.

 

Такова бѣ положението на кнеза въ отношение къмъ правителството. И ако кнезътъ се случеше честенъ и добъръ человѣкъ (а такива били исключително до 1850 г.), той бѣ въ положение да запази населението отъ множество произволи. Положението му пъкъ въ отношение къмъ населението бѣ още

 

 

66

 

по-тяжестно: кнезътъ е ималъ право да сѫди, да глобява, да наказва, и, веднажъ единъ споръ рѣшецъ и прѣсѫденъ отъ кнеза, никой не е смѣилъ да го разгледа изново. Запомнени сѫ много рѣдки исключения. Гласътъ на кнеза въ окрѫга е билъ могѫжщъ: думата му се испълнявала на вредъ съ най-голѣма покорность.

 

Такива кнезове подигнѫхѫ въстанието въ 1804 год. и въ 1815 и го поддържахѫ до дѣто извоювахѫ свободата си; отъ такива башъ-кнезове, по происхождение селени, произлизатъ и днешнитѣ сърбски двѣ династии: Обрѣновичевата и Кара-Георгиевата; такива кнезове подигнѫхѫ и възстанията, които ний ще опишемъ. Случвало се по нѣкога, щото кнезътъ да е дохаждалъ въ стълкновение съ населението: въ такъвъ случай, турското правителство всѣкога е рѣшавало спора въ полза на населението. Това звание е било укинѫто въ 1851 година слѣдъ възстанието, но въ 1860 год. било изново възобновено и сѫществувало до самото ни освобождение. До колкото знаемъ, подобно установление не е било познато въ другитѣ части на Европейска Турция [1].

 

 

1. Една анекдота, касателно званието „кнезъ”, се помнн въ градъ Ломъ. Тя ни показва, какво понятие е имала централната власть въ Цариградъ за това установление, което е слмцествувало вт Западна България отъ давни незапомнени врѣмена.

 

Въ 1860 г. садразаминътъ Къбръзлиятъ Мехмедъ паша излѣзѫлъ да обиколи Европейска Турция, за да се увѣри лично да ли движенията срѣщу Фанариотитѣ сѫ дѣло на цѣлото население българско, или, както увѣрявалъ патриархътъ, е дѣло само на нѣколко личности, и да се запознае пó-добрѣ съ положението на народитѣ. Той билъ придруженъ съ тълмаче по равни езици, между които за българеки евикъ билъ Гаврилъ Ефенди (САщия г. Гавриилъ Кръстевичъ). Дошълъ е и въ Ломъ. По распорежданието на правителството въ гр. Ломъ сѫ били свикани всичкитѣ по-първички селени отъ окрѫга и имъ се прѣдложило да изложѫтъ въ единъ „арзухалъ" (прошение) своитѣ нужди и жалби. Събрани въ училището, селскитѣ и градски първенци, слѣдъ дълги разисквания сѫ дошли до рѣшение: учительтъ да направи прошението на български, въ което да изложи слѣдующитѣ желания на народа: 1-о, Да се възобнови нѣкогашната българска самостоятелна църква и да оттърве българския народъ отъ фанариотитѣ; 2-о, Да се намилѭтъ даванията (даждията); 3-о, Да се да се право на населението да си избере пакъ „кнезъ”, който да има прѣдишната власть и сила. Върху тая точка сѫ станѫли бурни разисквания, па даже и спрѣчквания между селскитѣ и градскитѣ първенци, но най сетнѣ послѣднитѣ отстѫпили.

 

Садразаминътъ пристигнѫлъ въ Ломъ, и по редъ прѣдставили му се и българскитѣ първенци (селски и градсси), подали му прошението и си отишли: градскитѣ по домоветѣ си, а селскитѣ по хановетѣ. Прошението се дало на Гаврилъ ефенди за прѣвождание. Прѣводътъ вървѣлъ много лесно, защото съдържалъ почти сѫщитѣ мисли и желания, каквито и въ прошенията на другитѣ градове и общини. Дошло и до „кнезътъ съ неговата прѣдишна властъ и сила." Гаврилъ ефенди, незапознатъ съ това установление, прѣвелъ прѣдложението буквално. Прѣводътъ на турски съдържалъ таково дързско искание, което съставлявало най-голѣмо прѣстѫпление въ очитѣ на турскитѣ държавни мѫжие. Садразаминътъ, като знаялъ за възстанието въ 1850 г. разгнѣвилъ се много и заповѣдалъ още на часа да се доведѫтъ подписавшитѣ прошението, ведно съ учительтъ. Било часътъ три по турски вечерьта, когато въ двора на квартирата, дѣто билъ Садразаминътъ, сѫ били доведени първенцигѣ градски и селски. При свѣтлината на фенеритѣ въ двора нашитѣ първенци видѣли единъ голѣмъ снопъ пръчки. Въведени били при разярения паша, който тамамъ що билъ вечеряль. Първиятъ въпросъ билъ даденъ на учителя: Кой ти заповѣда да напишешъ такова прошение? — Всички, отговорилъ учительтъ. Това незадоволило Садразаминътъ, и, слѣдъ два-три шамаря, учительтъ (Тома Младеновъ) билъ положенъ на пода. Заповѣдано е било да се донесѫтъ пръчки. Видѣли всички, че работата не е добра. Мнозина отъ селскитѣ първенци, по причина че залата била тѣсна, останѫли вънъ на двора. Между тия оослѣднитѣ е билъ и тоя селския първенецъ, който най-много налѣгалъ да се приеме и точката, касателно ,,кнезътъ.” Той билъ най-влиятелниятъ селски чорбаджия въ цѣлата околность и, като такъвъ и най-подходящъ единствененъ кандидатъ за кнезъ. Като билъ поваленъ учительтъ и като сѫ внесли пръчкитѣ, нашитѣ селски първенци не чекали много. Отъ къмъ Дунава дворътъ на кѫщата билъ изграденъ не съ стѣна, а съ малъкъ хендекъ, защото отъ тая страна имало високъ (нѣколко десетина метри) ровъ, остатъкъ отъ нѣкогашното кале. Хендекътъ билъ натрупанъ съ тръние, за да запази ханѫмитѣ отъ погледитѣ на вънкашно лице отъ къмъ тая страна. Слѣдъ нѣколко минути дворътъ билъ испрзвдненъ, а отъ селскитѣ първенци останѫли слѣди само калпаци и калеври (турски червени обуща съ клюнове и опашки).

 

Учительтъ упорствувалъ да каже поне едно име на едно лице, което му продиктувало съдържанието на фаталната точка, като повтарялъ почти машинално думата: всички!... Садразаминътъ рѣшилъ да остави изслѣдванието на тая работа до утрѣшния день, за това заповѣдялъ да ги арестуватъ. Въпросътъ, който бѣ почнѫтъ съ такава голѣма важность, свърши се на утрото много лесно. Кръстьо Стояновъ Пишурка, който заслужено се счита като възродитель на гр. Ломъ и който освѣнъ български, владѣялъ още много добрѣ литературно и езицитѣ: турски, гръцки и френски, за онуй врѣме твърдѣ много, билъ е единственното тогава въ гр. Ломъ лице, къмъ което гражданитѣ въ всички случаи сѫ се обръщали за съвѣтъ, тъкмо въ това врѣме отсѫтствувалъ отъ градъть. Билъ въ Враца по семейни работи (той билъ отъ Враца). На другия день той пристигнѫлъ и се научилъ за станѫлото. Прѣзъ допискитѣ отъ гр. Ломъ по черковния въпросъ името Пишурка било познато на Гаврилъ Ефенди, а, ако се не лъжемъ, тѣ биле и съученици при г. Райно Поповичъ въ Пловдивъ. Пишурка се прѣдставилъ на Гаврилъ Ефенди и повели разговоръ за случката. Гаврилъ Ефенди обяснилъ, че въпросъгъ е въ точката, дѣто се иска: „кнезъ въ неговата власть и сила”, което изражение той разумѣлъ „князь съ княжество”. Когато обяснилъ Пишурка вначението на „кнеза въ Западна България" и значението на точката въ прошението, въпросътъ взелъ друго направлевие. Прѣдставенъ прѣдъ Садразамина, Пишурка на турски езикъ обяснилъ подробно историческото развитие на установлението кнезъ и сѫщинското му днесь значение въ Западна България. Садразаминътъ останѫлъ задоволенъ и заповѣдалъ да се освободѭтъ арестованитѣ и да имъ се позволи да си изберѫтъ кнезъ. Садразаминътъ заминѫлъ за Берковица и селскитѣ първенци избрали за кневъ лицето, за което говорихме пó-горѣ. Но дѣ го? Нѣма го ни въ селото му, ни въ града. Най-сетнѣ (три дни слѣдъ това) го намѣрили въ една праздна бъчва (азъ мислѭ, че това е измислено за смѣхъ) въ гр. Ломъ. Той поискалъ да излѣзе, но неможе. Или вратата на бъчвата сѫ стѣснени, или той затлъстѣлъ за три дни. Дъното било избито и той излѣзнѫлъ изъ неѭ, като кнезъ.

 

 

67

 

Такова е било званието на кнеза.

 

Тия нѣща сѫ поддърясали бодростьта на населението и сѫ били главни фактори въ възстанията.

 

 

Прѣдварителни бѣлѣжки.

 

Слѣдъ възстанието, станѫло въ западна България въ 1688—89, което се потъпка птъ турцитѣ и за което сѫществува въспоминание, но много тъмно, цвѣтущата страна се разори и прѣдаде на опустошение. Населението, оставено отъ своитѣ по-първи лица, които забѣгнѫхѫ въ Австрия, биде лишено отъ прѣдишнитѣ привилегии и подвъргнѫто подъ общата участь за християнитѣ.

 

Отъ това врѣме дори до послѣднята половина на XVIII столѣтие нищо не се знае положително за тови край. Прѣданията, съчувани между турското и българското население ще бѫдѫтъ единственнитѣ источници, отъ дѣто можемъ събра нѣкои свѣдения касателно положението на населението въ тая страна.

 

И у турското и българското население, по прѣдание е съчувано въспоминание много живо, относително това, че турско население почнѫло да се заселява въ западна България отъ Карловецкия миръ (1699), споредъ който миръ, знаемъ, Трансилвания

 

 

68

 

и всичкитѣ мѣста, лѣжащи между Дунава и Тиса сѫ били отстѫпени на Австрия. Прѣселението се усилило още повече слѣдъ Пожаревачкия миръ (21 юлий 1718), а се свършило слѣдъ Бѣлградския миръ (10 септ. 1739). Споредъ надписитѣ и прѣданията, около това врѣме сѫ заселени и градоветѣ: Ломъ, Берковица, Орѣхово, Бѣлоградчикъ и Враца, или поне около това врѣме въ нѣкой отъ тѣхъ (Враца) сѫ дошли турци. [1]

 

Врѣмето на войнитѣ между Турция и Австрия въ XVII и XVIII столѣтия (1681—1699, 1714—1718 и 1736—1739) е било врѣме, въ което сѫ се отличили много борци и били прославени. Тия войни привлѣкохѫ множество авантюристи изъ разнитѣ части на pространната турска империя, между които немалцина се отличихѫ въ сраженията и бѣхъ прѣдметъ на особенни уважения и почести отъ страна на В. Порта. Слѣдъ свършванието на войнитѣ слѣдвало е героитѣ, които се бѣхѫ отличили и прославили, да бѫдѫтъ наградени. Освѣнъ чиноветѣ и званията (титлитѣ), въ това врѣме награждението се състояло още и въ земи. Западна България прѣдставлявала най-подходящъ и удобенъ источникъ за възнаграждение. Турско население имало само въ Нишъ, София и Видинъ; българскитѣ села чисти безъ мюслюмани, а при това и рѣдки — вслѣдствие на войнитѣ — и страна блиско до Австрия, отъ дѣто е можало всѣкога да дойде опастность. Повечето, да не рѣчемъ всичкитѣ, села въ Видинския пашалъкъ били подарени на разни бейове, и по тоя начинъ въ западна България възникнѫлъ спахилъкътъ или както се нарича по мѣстното нарѣчие господарлъкътъ. Такъвъ пришелецъ-бей е билъ и Омеръ бащата на Османъ Пазванджи, или както го нарича мѣстното население Пасланджията, комуто В. Порта за сторенитѣ заслуги въ тия войни бѣ подарила двѣ села въ Видинско. Такива отличивши се авантюристи, а впослѣдствие на това и бейове, сѫ заселили Ломъ, Берковица, Бѣлоградчикъ, Орѣхово, Враца, Арчаръ, Цибъръ и Кутловица. Тѣ били и господаритѣ на селата и владѣтели на пространнитѣ и плодородни, но не населени тогава земи въ западна България. Това ново обстоятелство измѣнило съвършенно положението на раята: робството станѫло по-чувствително, а теглото пó-несносно. Бейоветѣ-господари провождали съвършенно распуснѫтъ животъ. Възсѣднѫлъ на хубавъ арабски конь, който билъ осѣдланъ съ богато и скѫпо извезена сѣдло, хаша и други; въорѫженъ съ скѫпоцѣнно орѫжие; обиколенъ отъ разни видове кучета: хрътове, палета, копои и др., и съпровожданъ отъ многобройна свита: сеймени, сеизи, кафеджии, олани, чибукчии и др. беятъ-господарь е обикалялъ не само своитѣ владѣния, но е ходилъ на гости и на другитѣ

 

 

1. Сѫщо и въ Арчаръ, Цибръ и Кутловица.

 

 

69

 

бейове-господари. Въ тѣзи обиколки сѫ вършени ония истезания, произволи, насилия и безчестия надъ беззащитната рая, които тъй живо ни прѣдаватъ и рисуватъ народнитѣ въ тоя край пѣсни. . . Не стигало това. При тия теглила сѫ притурвани нови. Кефътъ на бея-господарь е искалъ по нѣкога, щото неговитѣ двѣ-три или повече села да съставѭтъ ново село: раята е била дигана и прѣселявана тамо, дѣто е било заповѣдано отъ господаря, и така възниквало голѣмо село. Беятъ-господарь се скаралъ съ другъ подобенъ бей-господарь; произлиза сбивание — пакъ прѣселявание. Населението е съчувало живи въспоминания за тия прѣселявания. Така напр.: Гаговишкия господарь Мехмедъ ималъ селата: Гаговица, Белотинци, Мръчево, Габровница и Луковица. Дошла дума въ единъ мухабетъ за това, и билъ упрѣкнѫтъ, че владѣе не села, а цигански колиби (селата сѫ били малки наистина). На другия день заповѣдано е било: всичкитѣ тия села да бѫдѫтъ събрани въ Гаговица. Заповѣдьта била испълнена и Гаговица станѫла село отъ 700 кѫщи. А който знае дѣ е Гаговица, а дѣ сѫ Мръчево, Велотинци и Габровница, ще си прѣдстави всичката лошотия отъ тоя бейовски кефъ. Тъй събрани тия села, сѫ сѣдели двѣ години и послѣ пакъ по кефа на бея всѣко се заселило на старото мѣсто.

 

Пазванджията билъ побѣдитель надъ султановитѣ войски и станѫлъ пъленъ владѣтель надъ цѣла почти западна България. Юсуфъ-паша, единъ отъ най-богатитѣ бейове-господари въ гр. Берковица, билъ неговъ съюзникъ. Пазванджията наградилъ своитѣ привърженици много богато. На Юсуфъ-паша далъ цѣлата Берковска кааза, а на Кара-Мустафа — Ломската. Между тия двама силни бейове възникнѫлъ споръ; тоя споръ достигнѫлъ до война (ако можемъ ѭ нарéкъ така). Дѣсното крило на Кара-Мустафа било достигнѫло до селата: Долна-Вереница, Горна-Вереница, Кошарникъ и Студено-буче, които стоѭтъ не на толкова далечно разстояние отъ Берковица, а дѣсното крило на Юсуфъ-паша достигнѫло било до Расово, Прогорелецъ, Котеновци и Войници, когато центрътъ на войскитѣ имъ сѫ се ударили при Церовене, на р. Цибрица въ полето. И днесь населението сочи „Ордището”, дѣто е станѫло било сражението. И двѣтѣ сили били еднакви; побѣдата принадлежала и на двѣтѣ страни. Пазванджията и Нишскиятъ паша сѫ се помѣшали и примирението станѫло. Рѣшено било: всѣкой да владѣе до тамо, до дѣто сѫ стигнѫли войскитѣ му. Съ силата на тоя устенъ договоръ, Берковския окрѫгъ се простиралъ до Расово, Комощица, Прогорелецъ, Котеновци и Войници — села стоещи нѣколко часа отъ гр. Ломъ, а Ломския окрѫгъ се простиралъ до селата: Горня-Вереница, Долня-Вереница, Кошарникъ,

 

 

70

 

Студено-буче и Вълкова-Слатина, които пъкъ пó-близо до Берковица. Това раздѣление е траяло до йай-ново врѣме — до прѣди самото освобождение.

 

Такова е било положението на населението въ тоя край. Но това може да се каже за селата, които сѫ расположени въ полето или по пó-отворенитѣ поли на Стара-Планина; защото въ селата, които сѫ били, тъй да се каже, въ самото сърдце на планината, като: Дива-Слатина, Дълги-Долъ, Копиловци, Чипоровци, Влашко-село, Горня-Лука, Превала, Горни-Ломъ, Долни-Ломъ, Стакьоаци и други, турцитѣ не само не сѫ можали да правѭтъ подобни насилия, но даже не сѫ смѣили да стѫпѭтъ въ тѣхъ.

 

Единственниятъ протестъ срѣщу тия насилия сѫ били хайдушкитѣ чети.

 

Най-въспѣтия въ народнитѣ пѣсни и най-популярния народенъ хайдукъ въ тоя край е Хайдукъ Велко, който прѣзъ течение на цѣли 15 години е ходилъ по Стара-Планина и защищавалъ българското население отъ своеволията на бейоветѣ.

 

Когато Османъ Пазванджията се прогласилъ за самостоятеленъ паша и готвилъ да отблъсне войскитѣ, които испроваждала В. Порта срѣщу него, прѣданието казва, че Хайдукъ Велко е билъ между първитѣ юнаци. Нему равенъ юнакъ е билъ само прочутия Кара-Мустафа [1], съ когото сѫ били и много интимни другари.

 

Въ 1803 год. Кара Георги разви знамето на сърбското възстание; въ 1804 год. това възстание обзе цѣлия Бѣлградски пашалъкъ. Хайдукъ Велко, който слѣдъ окончателната побѣда на Пазванджията надъ султановитѣ войски, бѣ награденъ богато отъ Пазванджията, живѣеше въ Неготинъ веселъ и охоленъ животъ. Извѣстието, че избухнѫло възстание въ Бѣлградския пашалъкъ, пробуди въ него изново духа хайдушки и желание да се бие съ турцитѣ. Свикалъ е всичкитѣ си бивши

 

 

1. Пѣсеньта, която и днесь се пѣе по кръчмитѣ, по обороветѣ, по службитѣ и трапезитѣ, свидѣтелствува, какъ сѫ гледали на Хайдукъ Велкя и турци и българи. За любопитство ѭ излагамъ подробно. Тя е важна именно и по това, че на сѫщия диялектъ се и пѣла въ Видинско, Ломско, Верковско и Бѣлоградчишко — и въ Неготинско, Зайчерско и Гургусовечко.

 

Боленъ ми лежи, морé, Кара Мустафа (2)

Боленъ ми лежи, морé, та че да умре!

Де гиди́, боленъ Кара-Мустафа (2)

К й че ти носи, морé, дългата пушка? (2)

Нека я носи, морé, тои́ айдукъ Велко!

Де гиди́, боленъ Кара Мустафа (2)

Кой че ти носи, море, тънката сабя? (2)

Нека я носи, море, той айдукъ Велко!

Де гиди, боленъ Кара Мустафа!

Кой че ти язди, морé, вранята коня? (2)

Нека я язди море, той айдутъ Велко!

Защо е больи юнакъ отъ мене (2)!

 

Днесь обаче ѭ слушахъ измѣнена тъй: „боленъ” на „боланъ"; че на ће, защо на іер, тънка на танка, дългá на дуга и членътъ изхвърленъ.

 

 

71

 

храбри другари, подигнѫлъ самостоятелно цѣлия край между Българска-Морава, Млава и Тимока. Цѣли деветь год. (1804—1813) Хайдукъ Велко почти самостоятелно отблъсквалъ нахлуванията на Турцитѣ отъ къмъ Видинъ. Войската на Хайдукъ Велка е била съставена отъ това население между Българска Морава, Млава, Тимока и Огоста, което още тогава се наричало „Бъгаре,” но което днесь се раздѣлило: едната частъ (между Българска Морава, Млава и Тимока) станѫхѫ Сръбе, а другата (между Тимока и Огоста) останѫла Бъгаре.

 

Хайдукъ Велко въ сърбската история се слави като сърбинъ, а между населението въ тоя край той минава като „бъгаринъ”. Ний обаче ще наведемъ само тия негови думи исказани отъ самаго Велка и ще оставимъ на филологията да рѣши въпроса. Думитѣ сѫ тѣзи: „главата си давамъ, Неготинъ не давамъ". [1] И дѣйствително, Велко не е погазилъ тая своя клетва: турцитѣ сѫ влѣзли въ Неготинъ прѣзъ неговия трупъ.

 

Хайдукъ Велко съ своитѣ юнаци се борилъ самостоятелно и то съ такъвъ успѣхъ, щото името му бѣ прочуто на далечъ. Това възбудило зависть между другитѣ войводи, съ исключение на Кара Георги, на когото благородната и велика душа не е била способна за завистъ: той само уважавалъ Хайдукъ Велка. Новоустроениятъ съвѣтъ или сенатъ, види се, побуденъ отъ нѣкои ниски войводи, поискалъ отъ Хайдукъ Велка смѣтка за дѣйствията му. На това той лаконически отговорилъ чрѣзъ Кара Георгя, когото той признавалъ за „Верховенъ вождъ" тъй: „я мислимъ, че ме питатъ, колко турци съмъ прибилъ, колко пари съмъ оттъмнѫлъ отъ нихъ (турцитѣ) и на колко мѣста съмъ раненъ, а они (съвѣтътъ) ме питатъ, колко моми съмъ целувалъ". [2]

 

28 Май 1812 год. Русситѣ сключили миръ съ Турцитѣ въ Букурещъ. Въ § 8-й отъ тоя договоръ било казано: „В. Порта подарява на Сърбитѣ, по тѣхната просба, тия сѫщи права, съ каквито се ползуватъ подданницитѣ на Архипелажскитѣ острови и на другитѣ мѣста, а Сърбия остава подчинена на Султана и крѣпоститѣ ще бѫдѫтъ прѣдадени на турцитѣ". Прѣди Букурещкия миръ турцитѣ прѣдлагали на Кара Георгя миръ съ много удобни условия, но той, надуманъ отъ русския пратеникъ, отблъснѫлъ тия прѣдложения.

 

И сега Кара Георги прѣдложилъ миръ; но му се отговорило, че В. Порта иска безусловно обезорѫжавание на народа и прѣдавание всичкитѣ крѣпости. На тия искания Кара Георги

 

 

1. Тия думи Хайдукъ Велко е исказалъ на общето събрание, евикяно въ 1812 год. да рѣши какво да се прави слѣдъ измѣненитѣ вече обстоятелства. Имало е мнѣние, края между Тимока и Млава да се остави и всичкитѣ сили да бѫдѫтъ прибрани, за да се противостои на Хуршидъ-Паша, който идѣлъ съ голѣма сила отъ къмъ Нишъ. Тогава Хайдукъ Велко станѫлъ правъ и сърдито произнелъ горнитѣ думи.

 

2. Южное Славянство. Л. Доброва стр. 673—674.

 

 

72

 

не можалъ да се съгласи. Почнѫла се изново войната. Силни войски ударили на Сърбия отъ три страни, и по-вечето градове се прѣдали. Кара Георги побѣгнѫлъ въ Австрия, а заедно съ него и повечето отъ войводитѣ. Бѣлградъ се прѣдалъ, и Сърбия се считала изново за покорена. Само една точка още стои не прѣдадена; то е Неготинъ. Хайдукъ Велко се бие. Градътъ е билъ обиколенъ отъ всичкитѣ страни съ турска войска. Хайдукъ Велко се моли за помощъ въ войници, за помощъ въ барутъ и крушуми. Додѣто бѣ още Кара Георги въ Сърбия, той имаше съчувствователь. Младенъ, комуто било заповедано отъ Кара Георги да отиде у врѣме да се помогне на Хайдукт Велка, е отговорилъ тъй: „нека самъ да свърши; когато се весели, нему свирятъ по десетъ свирджии и въспѣватъ подвигитѣ му; нека самъ да си помогне, за това на ли е и юнакъ!” [1] — думи, въ които диша злоба и завистъ.

 

Почнѫла се обсадата; денѣ неприятельтъ дѣйствуваше съ артилерията, а нощѣ правилъ подкопи въ крѣпостьта. Безъ да гледаме на голѣмата загуба, която Велко нанисалъ на неприятеля, можало да се счита, че сѫдбата на Неготинъ е била рѣшена, защото неприятельтъ е билъ много по-силенъ, а и Неготинъ на открито мѣсто. Артилерийскиятъ огънъ съсипалъ всичко въ градътъ, военнитѣ припаси били истощени и по-виднитѣ борци били мъртви. Хайдукъ Велко нежелаялъ да се прѣдаде, ако и да му е прѣдлагано. Когато не е имало съ що да се пълнѭтъ пушкитѣ, Велко заповѣдалъ да ги пълнѭтъ съ пари срѣбрани и златни. Той билъ на всѣкѫдѣ. Единъ день, когато обхождалъ шанцоветѣ, единъ крушумъ го ударилъ и той паднѫлъ мъртъвъ. Тогава Неготинъ се прѣдалъ.

 

И така славното възстание на Сърбитѣ (1803—1811) било потушено. Това събитие въ Западна България се помни подъ название „Робеньето на Сърбия”, защото когато сѫ се върнѫли турцитѣ изъ Сърбия всѣкой е донелъ съ себе си по нѣколко моми, невѣсти и дѣца роби.

 

Ний се распространихме повече върху тия събития. И тъй трѣбваше. Историята на воюванието на Хайдукъ Велка е и историята на политическитѣ движения въ Западна България. Въ това движение населението е зимало живо участие, съ надѣжда, че ще бѫде отървано отъ турското иго.

 

Възстанието било потушено, Сърбия поробена и нашитѣ борци, или сѫ паднали въ биткитѣ, или сѫ избѣгали по горитѣ.

 

Хайдушкитѣ чети изново сѫ се появили въ Стара Планина. Турцитѣ станѫли по-свирепи.

 

Второто възстание на Сърбитѣ избухнѫло въ 1815 г. на Върбница. Въ това възстание населението отъ Западна България

 

 

1. Южное Сдавянство. Л. Доброва, стр. 586.

 

 

73

 

не взело участие съ исключение на отдѣлни личности, които сѫ били въ хайдушкитѣ чети, защото то станѫло далечъ: не минувало никога Българска Морава и Млава.

 

Това второ възстание, ако и не бѣ напълнено съ толкова славни сражения и побѣди, съ каквито бѣ първото, обаче увѣнча се съ успѣхъ. Милошъ, единъ отъ най-долнитѣ войводи въ първото възстание, бѣ прѣдводитель въ второто. Слѣдъ нѣколко битки не до тамъ важни, между Милоша и Бѣлградския паша сѫ били почнѫти прѣговори. При тия прѣговори сѫ се присъединили и Марашли-Али, който идѣлъ отъ къмъ Нишъ и достигнѫлъ до Куприя, и Хуршидъ паша, босненски везиръ, който идѣлъ отъ къмъ Босна. Прѣговоритѣ били свършени съ това, че В. Порта се съгласила на слѣдующето: Турцитѣ оставатъ да живѣѭтъ въ сърбскитѣ крѣпости; Сърбитѣ се считатъ за султанови подданници; самитѣ Сърби ще си събиратъ даждията и ще ги даватъ на Бѣлградския паша; Сърбитѣ ще участвуватъ въ сѫдилищата и ще иматъ вѫтрѣшно самоуправление, а Милошъ билъ припознатъ за върховенъ вождъ. Тия права се припознахѫ само за Бѣлградския пашалъкъ, а страната отсамъ Българска Морава и Млава останѫ исключена отъ тѣхъ. Причината на това е, че тия мѣста принадлежахѫ на Видинския пашалъкъ, а Видинскиятъ паша излѣзнѫ тоя пѫть по-честенъ отъ Бѣлградския . . . . . . В. Порта занята съ бунтуванието на Вахабититѣ въ Арабия и съ претенциитѣ на Египетския паша Мехмедъ-Али и други, нѣма врѣме да обърне по-сериозно внимание върху рапортитѣ на Бѣлградския паша. Почнѫ се и възстанието на Гърцитѣ. Кара-Георги, който живѣеше до сега въ Руссия влѣзнѫ въ Хетерията и дойде въ Сърбия съ цѣль да произведе революция. Обаче по заповѣдъ на Милоша той биде убитъ по единъ прѣдателски начинъ и главата му отнесена на Бѣлградския паша. Въ възстанието на Гърцитѣ, Милошъ и Сърбитѣ въ Бѣлградския пашалъкъ останѫли мирни. Това е подѣйствувало щото и „бъгаретѣ" въ Видинския пашалъкъ да мируватъ.

 

Възстанието на Гърцитѣ не можè да се распространи по цѣлия Балкански полуостровъ, обаче трая дълго врѣме и прѣдизвика вмѣшателството на Великитѣ Сили.

 

Като награда за това, дѣто задържа Сърбитѣ отъ възстание, Милошъ чрѣзъ Бѣлградския паша молѣше В. Порта да причисли къмъ Бѣлградския пашалъкъ и ония окрѫзи, които лѣжахѫ между Българска Морава, Млава и Тимокъ; обаче В. Порта, основана на рапорта на Видинския паша, отказвала да удовлетвори просбата на Бѣлградския паша.

 

Прѣзъ Септемврий 1826 г. въ Аккерманъ станѫ конференция между пълномощницитѣ на Руссия и Турция, за да разрѣшѫтъ

 

 

74

 

нѣкои въпроси. На 25 Септемврий подписали конвенцията. Въ тая конвенция било споменѫто и за Сърбия, но съвършенно неопрѣдѣлено. За споменѫтитѣ окрѫзи отъ Видинския пашалъкъ, въпросътъ трѣбвало да бѫде разрѣшенъ отъ една Турско-Сърбска коммиссия.

 

Отвори се най-сетнѣ Русско-Турската война (1828—1829 г.). Сърбия пакъ не взе участие, а Русситѣ бѣхѫ достигнѫли до Кральево. Понеже турцитѣ сѫ се бояли много отъ къмъ Сърбия, то въ Видинския пашалъкъ била натрупана много войска. На 2/14 Септемврий 1829 година се свърза Одринския миръ. Чрѣзъ тоя миръ Гърция се призна за независимо господарство, на Молдовия и Влахия се дава автономия, а на Сърбия ония права, които били изложени въ Аккерманската конвенция. Но изрично било казано, че трѣба да се дадѫтъ на Сърбия 6 окрѫга, които и́ сѫ били отнети. Тука е дума за ония мѣста между Българска Морава, Млава, Тимокъ и часть отъ Нишкия пашалъкъ.

 

Едвамъ въ 1830 год. излѣзнѫлъ Султански ферманъ, чрѣзъ когото официялно се припознала Сърбия за автономна область въ прѣдѣлитѣ изброени и указани въ Аккерманската конвенция. Милошъ билъ припознатъ за князь на Сърбия съ задължение да управлява страната, като се съвѣщава всѣкога съ събранието на старѣйшинитѣ, а крѣпоститѣ оставали въ рѫцѣтѣ на турцитѣ.

 

Вѫпросътъ за ония страни, които бѣхѫ участвували въ възстанието подъ прѣдводителството на Хайдукъ Велка, останѫлъ не рѣшенъ. Дѣйствително въ Одринския договоръ бѣ изрично споменѫто, че трѣба да се върнѫтъ на Сърбия шесттѣхъ отнети окрѫзи, но кои именно, не се споменвало. Сърбия настоявала, че тия окрѫзи сѫ: Неготинъ, Зайчаръ, Гургусовецъ, Алексинецъ и др., обаче Турция оспорявала. Така въпросътъ се влѣкълъ до 1833 г. Между това Милошъ е молилъ ту Руссия, ту Австрия, а най-много е гледалъ на съдѣйствието на Бѣлградския и Видинския паши. Населението въ тоя край написа множество прошения и ги прѣдаде на консулитѣ: Русски и Австрийски. Въ тия прошения се казвало, че тъй като населението е чисто сърбско, то желае да бѫде присъединено къмъ Сърбия. [1]

 

 

1. Много бѣлѣжки и свѣдения до тукъ, с сѫщо и по-нататькъ съмъ извлѣкълъ изъ запискитѣ на Дѣдо Цеко Войводата, когато бѣхъ ученикъ въ Бѣлградъ, кѫдѣто живѣеше и той. Той имаше драгоцѣнни бѣлѣжки по раннитѣ вълнения и възстания въ Видинския пашалъкъ и имаше намѣрение да ги издаде, като се прѣработѭтъ. Обаче въ врѣме на Сърбско-Турската и послѣ въ Русско-Турската войни той ги билъ оставялъ въ Бѣлградъ при нѣкого си българинъ Видинецъ, бояджия, при когото и пропаднѫли. Той имаше намѣрение да забѣлѣжи нѣкои нѣща, които помнѣше, обаче смъртьта го свари безъ да извърши това свое намѣрение. Че Дѣдо Цеко знаеше много нѣща, а имаше и възможность да ги знае; че той е игралъ една много видна роль въ разни движения въ Ломско и Видинско, и че е патриотъ безъ петно, безъ претенции — това ще укажемъ въ биографията, му която готвимъ.

 

 

75

 

Българското население въ Западна България, което и до днесь нарича съ името „Бъгаринъ" всѣкого, който е Христянинъ, до прѣди фаталната Сърбско-Българска война, причинена отъ единъ отчаенъ авантюристъ господарь, неможеше да разумѣе разницата между българетѣ и сърбетѣ, които такожде наричаше „бъгаре”. Ето защо то не е можло да проумѣе гибелнитѣ слѣдствия отъ тия прошения.

 

Руссия и Австрия бѣхѫ наклонни да подкрѣпѭтъ Сърбия въ дипломатическитѣ прѣговори, въ случай че тя ще съумѣе да извърши едно дѣло fait-acompli. Въ Бѣлградъ и други нѣкои консули бѣхѫ наклонни да подпомогнѫтъ Сърбия. Трѣбало е пакъ да се уреди въпроса съ Видинския паша (Бѣлградския билъ вече приготвенъ). Това врѣме въ Видинъ е управлявалъ прочутия Хюсеинъ-паша, който освѣнъ званичната си длъжность се занимавалъ още и съ търговия. Никой другъ освѣнъ него не можалъ да купува и продава храни или да събира сюреци говеда, биволи, овци и др. въ цѣлия пашалъкъ. А въ него врѣме Видинскиятъ пашалъкъ се простиралъ въ границитѣ на тия прѣдѣли, въ които го разширилъ Пазванджията, т. е. отъ Българска Морава, Млава до Янтра; и градътъ Търново е билъ подчиненъ на Видинския паша.

 

Това показва, че Хюсеинъ-паша е билъ користолюбивъ човѣкъ. Това користолюбие е улеснило подвигътъ на князь Милоша .... Прѣзъ мѣсецъ Май 1833 г. войскитѣ на Сърбия завзехѫ всичкитѣ ония окрѫзи отъ западна България, които лѣжахѫ между българска Морава, Тимокъ, Стара-Планина и Нишава. Командантинътъ Бѣлградски, Нишскиятъ паша и Видинскиятъ бѣха си затворили очитѣ.

 

Въ Цариградъ дошло това извѣстие въ единъ много деликатенъ моментъ: Турция се борѣше съ побѣдоноснитѣ войски на Египетския Али-паша и на неговия юначенъ синъ Ибрахимъ паша. Бѣ настѫпилъ часътъ да се разложи турската нѣкога силна държава; но отъ тая опасность спаси Руссия, която споредъ договора на Хюнкяръ-искелеси (1833 год.) бѣ проводила войска отъ 15,000 души. Подъ влиянието на Руссия, която вече бѣ благодѣтелка на Турция и освѣтлявана отъ рапортитѣ на Бѣлградския паша, а особенно на Видинския Хюсеинъ-паша [1], В. Порта прие станѫлото и склони да се състави коммиссия, която да опрѣдѣли окончателно пограничната линия. Единъ турски, единъ русски и единъ сърбски коммисари още сѫщата година опрѣдѣлихѫ границата между Сърбия и Турция така, каквато остана до послѣдната Русско-

 

 

1. Той е то Хюсеинъ паша, който слѣдъ завземанието на горнитѣ окрѫзи, като имали свиждание съ Милоша, когато отивалъ въ Цариградъ да се поклони Султану, неизвѣстно защо, подарилъ му мѣстностьта край Тимокъ въ Брѣговския топракъ, за когото станѫ толкова шумъ въ наше врѣме.

 

 

76

 

Турска война. Да не бѣха градоветѣ Видинъ и Нишъ съ славнитѣ си крѣпости, угодливата коммиссия, може би, щѣше да прѣдаде на Сърбия цѣла западна България. На тоя простъ случай ний имаме да благодаримъ, дѣто отъ западна България едната половина станѫла „права и чиста страна сръбска”, а другата си остава и до днесь българска.

 

Това събитие вдъхнѫло нови надѣжди на населнието въ останѫлата часть отъ западна България, а Турцитѣ испълнило съ необузданъ фанатизъмъ. Българитѣ мислили и вѣрвали, а въ това ги увѣрявали и сръбскитѣ власти, че Сърбия наскоро пакъ ще присвои и тѣхнитѣ мѣста, само населението да желае. Българитѣ били всѣкога готови да възстанѫтъ само да имъ се дадѣло орѫжие. И това свое чувство, и тая своя симпатия къмъ Сърбия тѣ не крияхѫ, а особенно селата въ планината. Сръбскитѣ власти сѫ поддържали и распалвали това чувство съ испращание сръбски книги и сръбски учители. Друго едно обстоятелство е усиляло тая привързанность на българитѣ отъ тоя край къмъ Сърбия. Населението въ тоя край бѣ раздѣлено на двѣ, подъ властьта на двѣ политически господарства, обаче родственнитѣ отношения ги свързвахѫ много силно. Изъ Видинъ, Кула и Бѣлоградчикъ отивахѫ моми въ Неготинъ, Зайчаръ и Гургусовецъ и обратно. Сѫщото ставаше и съ Нишъ, Пиротъ и Алексинецъ. По случай на тия свадби ставахѫ свиждания. На Българитѣ отъ Турция бѣ позволено въ врѣме на свадбитѣ да отиватъ въ Сърбия безъ никакви формалности. Прѣзъ свѣтлата недѣля (Великденска) на границата при „Пандирало" ежегодно е ставалъ сборъ или панаирь, на който сѫ дохождали и отъ двѣтѣ страни българитѣ и сърбитѣ на свиждание. Тукъ сѫ ставали веселия, угощения, хора и други тѣмъ подобни. Въ Сърбия нашитѣ сѫ виждали своитѣ братия, сродници и приятели въ друго положение: свободни, въорѫжени, весели; виждали сѫ сърбски войници, жандарми и управители. Всичко това е влияло силно върху убитото население и то се връщало съ тежесть на сърдцето си и съ горещо желание часъ пó-скоро и то да бѫде присъединено къмъ Сърбия.

 

Така сѫ стояли Българитѣ отъ западна България, останѫли подъ Турцитѣ.

 

Турцитѣ, напротивъ, гледали сѫ всичко това съ голѣмо негодувание и не сѫ испущали случай да отмъстѭтъ.

 

Пашалъцитѣ и каазитѣ въ западна България въ онова врѣме сѫ се управлявали почти отъ мѣстни наслѣдственни паши и аяни. Като такива, тѣ сѫ имали интересъ да бѫдѫтъ въ добро отношение съ мѣстнитѣ бейове и аги, които сѫ били господари, и гледали прѣзъ пръсти на тѣхнитѣ своеволия. Това положение и взаимната гюддърѫка на бейоветѣ съ правили сѫдбата

 

 

77

 

на раята пó-горчива. Тукъ най-много си е имала мѣстото пословицата: „Богъ високо, царъ далеко”!

 

Кнезоветѣ сѫ били единственнитѣ защитници на угнетената рая, а гласътъ имъ единственния протестъ прѣдъ висшитѣ власти срѣщу своеволията на бейоветѣ-господари. Но гласътъ имъ не отивалъ пó-далечъ отъ мендера на пашата.

 

 

Възстанията.

 

Това несносно положение отъ една страна, постоянното подстрѣкателство на Сърбия отъ друга — прѣдизвикахѫ ония вълнения, движения и възстания, които ще опишемъ.

 

1. Манчова буна или Манчова размирица.

 

На първо мѣсто иде това възстание, което между населението се помни и прѣдава подъ тия названия, отъ името на прѣдводителя на бунтовницитѣ Манчо Пунинъ отъ село Бистрилица, Ломски окрѫгъ, Берковска околия.

 

Прямитѣ причини на възстанието.

 

Около 1833 и 1834 г. въ Берковица билъ аянинъ нѣкой си Шерифъ Ахмедъ. Системата на неговото управление е била общата въ цѣла Турция: произволъ, насилие, безобразия и угнетение. Цѣлъ роякъ дели-башии сѫ ходили по селата и правили насилия. Самъ Шерифъ Ахмедъ, придруженъ отъ нѣкого си Хаджи Есадъ, влиятеленъ берковски турски ага, е излизалъ много често по каазата. Послѣднето излизание и обикаляние направилъ пролѣтьта 1835 год. Прѣдъ Шерифа вървѣли хаберджии (вѣстители), които сѫ приготовлявали за агата конакъ и искарвали иаселението да го посрѣща въ великденската си прѣмѣна (облѣкло). Слѣдъ влизанието въ селото, въ дома, кѫдѣто е кондисалъ, трѣбало е да дойде всичката млада челядь (моми и невѣсти) и то прѣмѣнени, накитени, както на сборъ. Тукъ въ гумното (дворътъ), което при това е трѣбало да бѫде широко, е ставало хорò. Всрѣдъ хорóто е сѣдалъ агата на нарочно направенъ чардакъ, за да може да гледа цѣлото хорò, и, или ѣлъ, или пилъ. Хорóто тъй играло, щото всѣка мома или млада булка е минувала покрай Шерифа много близо. Момата или младата булка, която се харесвала на пияния Шерифъ, била длъжна да налѣе вино или ракия и да му послужи. Слѣдъ това е била отвождана въ стаята на агата. Безчестието, обаче, за да бѫде пó-чувствително, тоя звѣръ е заповѣдвалъ, ако е мома, да присѫжтствува майка и́, ако ли е млада булка, да присѫтствува свекървата и́.

 

Подобни гнусотии той е вършилъ въ шесть-седемъ села, и то въ тия, които сѫ били въ полето.

 

 

78

 

Населението истръпнѫле прѣдъ това безчестие; момитѣ и младитѣ булки сѫ се скривали живи въ подземни гробове.

 

Злото е било толкова голѣмо, щото не е можало да бѫде повече търпимо. Срѣщу тия звѣрства на Шерифа е завладѣло общо негодувание, което се прѣобърнѫло въ общо вълнение.

 

Въ това врѣме билъ е казалийски кнезъ Дѣдо Ценко отъ Чемишъ. Манчо Пунинъ отъ Бистрилица и много други влиятелни селяни въ каазата се обърнѫли къмъ него съ въпросъ: какво мисли да прави? Трѣба да се забѣлѣжи, че и повечето отъ берковскитѣ влиятелни турци сѫ се възмутили отъ тия постѫпки на Шерифа.

 

Дѣдо Ценко кнезътъ рѣшилъ да стане събрание въ Бистрилица. Това събрание станѫло прѣзъ праздната (свѣтла) недѣля 1835 г., на което сѫ присѫтствували: Манчо Пунинъ отъ Бистрилица, Петъръ Стояновъ, сѫщо отъ Бистрилица, Попъ Илия отъ Чипоровци, Дѣдо Ценко кнезътъ отъ Чемишъ, Попъ Вълчо отъ Расово, Попъ Милко отъ Церовене, Иванъ Петровъ отъ Бистрилица, Дѣдо Стоянъ Пеновъ отъ Бели-мелъ, Мито Попъ Андреевъ отъ Копиловци, и още нѣколко души отъ други села. Събранието станѫло тайно. Слѣдъ разискванията рѣшено е било: да се вдигнѫтъ всичкитѣ села отъ берковската каазѫ безъ исключение. Обаче, прѣди да прогласѭтъ възстанието, трѣбало е най-напрѣдъ да обадѭтъ на Сърбия, отъ дѣто щѣли да получѫтъ орѫжие, барутъ, па и военна помощь. Отбрала се депутация, която е трѣбало да отиде въ Сърбия; тя се състояла отъ слѣдующитѣ лица: Попъ Илия отъ Чипоровци, Дѣдо Ценко кнезътъ, Попъ Вълко и Попъ Милко. Депутацията снабдена съ пълномощие, отишла въ Гургусувецъ (Княжевацъ) въ Сърбия и се прѣдставила на Окрѫжния началникъ. Слѣдъ като е питалъ въ Бѣлградъ, отговорилъ е на депутацията, че Сърбия всѣкога е готова да помогне, стига само населението да се дигне цѣло, — стига това да е желанието на цѣлото население. Депутацията се вършъла и съобщила всичко това. Веднага е почнѫто да се приготовлява за възтание. Избранъ е билъ за прѣдводитель Манчо Пупинъ отъ Бистрилица, а въ случай че падне убитъ, за неговъ помощникъ и замѣстникъ Петъръ Стояновъ отъ сѫщото село и Мито Попъ Андреевъ отъ Копиловци за писарь. Рѣшено е било възстанието да стане на Спасовъ-денъ.

 

Да се избере именно тоя день, главната иричина е била тая, понеже на тоя день повечето отъ селата иматъ сборове, та ще могатъ да маскиратъ прѣдъ очитѣ на Турцитѣ движението и събиранието на купъ много свѣтъ. Слѣдъ тия прѣдварителни рѣшения, устно е било заповѣдано на всичкитѣ селски кметове да извѣстѭтъ на поó-влиятелнитѣ и първички селени, да приготвѭтъ младежи, способни

 

 

79

 

да се биѭтъ и на уречения день всичкитѣ да бѫдѫтъ събрани въ „мипиризътъ" — мѣсто въ клисурата, която води за Чипоровци, малко пó-долѣ отъ Чипоровския манастиръ. Въ това врѣме Берковската каазá се състояла отъ слѣдующитѣ села: Рàсово, Комощѝца, Прогорèлецъ, Котèновци, Войнѝци, Мадàнъ, Дългодѣлци, Люта, Мръчево, Ерденъ, Кýтловица, Белòтинци, Бàня, Бойчѝновци, Церòвене, Бòровци, Бòкиловци, Вършецъ, Занòжене, Спанчèвци, Дòлня-бѣла-рѣчка, Гòрня-бѣла-рѣчка, Гушàнци, Бàлъовица, Рàшовица, Клисýра, Мездрèа, Слàтина, Песòчница, Котéновци, Костèнци, Черешòвица, Лѣскòвецъ, Сумеръ, Гагàница, Бистрѝлица, Калимàница, Драгàница, Дуплякъ, Хаджѝйска-махла, Мечѝтъ-м., Говèжда, Дѝва-Слàтина, Дълги-дѣлъ, Елòвица, Кòпиловци, Главàновци, Лòпушна, Суточинò, Сръбляница, Ковачѝца, Рàвна, Помеждѝпъ, Мèляне, Чѝпоровци, Желѣзна, Влашко село, Прèвала, Гòрня-Лука, Кàмена-Рикса, Вѝдлица, Чемишъ, Вѝнъище, Жѝвовци, Бèли-мелъ, Мѝтровци, Челюстнѝца. Като исключимъ селата: Хаджийска-м., Мечѝтъ-м. и Калимàница, които били чисто турски села и селата: Дòлня-бѣла-рѣчка, Гòрня-бѣла -рѣчка, Връшèцъ, Занóжене, Спанчèвци, Клисура, Мездрèя; Дуплякъ, Драгàница, Слàтина, Гушàнци, Бàльовица и Рàшовица, които бѣхѫ съвършенно подпаднѫли подъ турската деморализация, всичкитѣ други села сѫ участвували въ възстанието, само съ тая разница, че тия села, които сѫ били пó-близо до театра на възстанието, сѫ участвували въ възстанието цѣли-цѣлинички (поголовно), а ония, които сѫ били по-далечъ, и то въ полето, сѫ взели пó-слабо участие. Така на пр. селата: Чѝпоровци, Влàшко-село, Желѣзна, Копиловци, Дълги-дѣлъ, Дѝва-Слатина, Прèвала, Гòрня-Лука, Мѝтровци, Говèжда — сѫ излѣзшѫли цѣли; отъ селата: Гагàница, Бистрилѝца, Бèли-мелъ, Чемишъ, Елóвица, Главàновци, Лóпушна, Суточинó, Сръбляница, Ковачѝца, Рàвна, Помеждѝнъ, Мèляне, Камена-рикса, Вѝдлица, Чемитъ, Вѝньище, Жѝзовци и други — сѫ излѣзнѫли пó 10-15 душъ борци, а отъ останѫлитѣ села кое по двама, кое по трима или петима и то много тайно, за да не узнаѭтъ Турцитѣ, че и отъ тия села сѫ отишли борци въ „митиризътъ". За да се покажѫтъ тия села изъ начало на възстанието тъй хладнокръвни, причината е била много ясна: първо, че тѣ сѫ лѣжали далечъ отъ сръбската граница, а второ, били сѫ на отворено мѣсто, та въ случай на несполука нѣмали възможность да се скриѭтъ, или избѣгнѫтъ отъ отмъгцението на Турцитѣ.

 

На уречения день възстанницитѣ сѫ били вече събрани въ Чипоровския манастирь, подъ прѣдлогъ на поклонение. Числото имъ е било три до четири хиляди — всичкитѣ въорѫжени съ косѝ, натѫкнѫти на дървета, които по тоя начинъ служили вмѣсто сабли, а съ пушки имало само около 150 душъ.

 

 

80

 

На сутреньта на Спасовъ день, 1835 г., игуменътъ Пахомий отслужилъ божественна литургия и благословилъ възстанницитѣ. Възстанието било обявено. Веднага с<ъ били поставени постове на „Чуката”, на „Столоветѣ”, на пѫтя за Лѣсковецъ и на други мѣста, отъ дѣто сѫ знаяли/че Турцитѣ сѫ можали да настѫпѭтъ.

 

Турцитѣ въ Берковица сѫ били извѣстени за това движение едвамъ слѣдъ два дни и то отъ Живовския господарь Альо или Али.

 

Завладѣло общо смущение. Шерифътъ и Хаджи Есадъ сега видѣли злитѣ послѣдствия на своитѣ безобразни дѣйствия. Въ Берковица сѫ дохождали такива прѣувеличени свѣдения за възстанницитѣ, щото не било мислимо да се побѣдѭтъ: възстанницитѣ били безбройно много (докарали били числото имъ до 15000), въорѫжени съ пушки и топове, дадени тѣмъ отъ Сърбия, па даже съобщено било, че между възстанницитѣ имало и Сърби. Пó първитѣ Турци въ Берковица сега можали свободно да упрѣкнѫтъ Шерифа за неговитѣ минали дѣйствия. Часоветѣ били броени, кога възстанницитѣ ще се появѫтъ надъ Берковнца и отъ ближната височииа да бомбардиратъ града.

 

Тъй стояла работага, когато нашитѣ възстанници, вече готови за бой, сѫ очаквали обѣщанната помощь въ пушки и барутъ отъ Сърбитѣ. Какво е било разочарованието, па и отчаянието, когато имъ се отговорило, че Сърбия не може да имъ даде никаква помощь, било въ пушки, било въ барутъ. Прѣдишната депутация, срѣщу която именно сѫ били управени укоритѣ, ходила е два пѫти, но все напраздно. Завладѣло общо отчаяние между възстанницитѣ; защото, да се биѭтъ съ Турцитѣ безъ орѫжие и безъ барутъ е било съвършенно невъзможно. Отвредъ почнѫли да се чуватъ явни упрѣкания срѣщу прѣдводителитѣ, че измамили народа. Чували се и подобни гласове, които сѫ искали убийството на тия лъжци.

 

Такова е било положението на работата всрѣдъ възстанницитѣ, когато Турцитѣ сѫ се посъвзели отъ първия страхъ и рѣшили да отидѫтъ срѣщу възстанѫлитѣ селени. Имало е двѣ мнѣния: едното е било да се нападнѫтъ възстанницитѣ съ орѫжие, а другото — да отидѫтъ нѣколко пó-първи берковски турци, които сѫ се наслаждавали съ обща обичь на населението и да видѭтъ, защо сѫ възстанѫли и да ги съвѣтватъ да се разотидѫтъ по кѫщитѣ си. Това послѣднето мнѣние прѣодолѣло.

 

Възстанницитѣ, турнѫти въ това положение, измѣнили тона и размѣра на исканията си: отъ застрашителенъ, тонътъ на възстанницитѣ взелъ видъ на просба и изявили, че тѣ

 

 

81

 

сѫ възстанѫли не противъ турското правителство (противъ царя), а срѣщу гнусотиитѣ на Шерифа и Хаджи Есада.

 

Исканията имъ сѫ били толкова справедливи, щото намѣрили общо одобрение между Турцитѣ. Депутацията турска ги склонявала да се разнесѫтъ по кѫщитѣ, като ги увѣрявала, че Шерифътъ ще бѫде дигнѫтъ, обаче възстанницитѣ сѫ отговорили, че не могѫжтъ да иматъ довѣрие въ частни лица. Така работата стояла почти цѣлъ единъ мѣсецъ: възстанницитѣ въ митиризътъ държали позициитѣ си до Петрови пости. Най-сетнѣ дошълъ отъ Ломъ особенъ царски пратеникъ, придруженъ отъ Берковския Архимандритъ Макария и отъ Пиротския градски първенецъ Чорбаджи Златко. Тоя пратеникъ далъ тържественно обѣщание, че Шерифътъ ще бѫде дигнѫтъ и че за напрѣдъ нѣма да бѫдѫтъ позволени подобни дѣла. Дѣйствително Шерифътъ билъ дигнѫтъ, а на мѣстото му дошълъ Абдурахманъ-бей за Берковски аянинъ. Възстанницитѣ, слѣдъ като били увѣрени, че нѣма да пострадае нито единъ, всѣкой отъ тѣхъ се върнѫлъ въ селото си. Само Манчо не е смѣилъ да остане въ Турция; той отишълъ въ Сърбия и се заселилъ въ Кюприя, дѣто и умрѣлъ. Той ималъ само единъ синъ, който и днесъ живѣе въ Кюприя.

 

Така се свърши това вълнение въ Берковския окрѫгъ, останѫло извѣстно подъ име Манчова буна или Манчова размирица, а възстанѫлото население, излъгано отъ Сърбия и опростено отъ турското правителство, върнѫло се по домоветѣ си и се прѣдало изново на мирнитѣ си полски занятия.

 

 

2. Възстанието въ 1837 г. въ Берковската кааза.

 

На слѣдующата година 1836 избухнѫло възстание въ Пиротско, което вдъхнѫло нови надѣжди на населението въ Берковско. Възстанието обаче било потушено наскоро отъ Турцитѣ, и надѣждата изново исчезнѫла. Ако това възстание въ Пиротско бѣ успѣло, въ Берковско селата сѫ били готови изново да възстанѫтъ.

 

Слѣдъ потушаванието на Пиротското възстание, Турцитѣ станѫли много пó-свирѣпи. Освѣнъ нескончаемитѣ ангарии за обработвание господарскитѣ земи; освѣнъ тежкитѣ налози и данъци, съ които било натоварено населението — при тия тегоби сѫ се притурили още и насилията и произволитѣ, причинявани на населението отъ цѣли чети бабаити, бейовски синове и други турски крайове, които сѫ ходили по селата: ѣли, пили и безчестили.

 

Злото било голѣмо и населението пакъ възстанѫло.

 

 

82

 

Въ това възстание сега сѫ взели участие само ония села, които сѫ били близо до сръбската граница, а при това и въ сърдцето на Балкана: останѫлитѣ села сѫ се покорили безропотио на злата си участь.

 

Иницияторитѣ на това възстание сѫ били: Върбанъ Пановъ и Колчо Андреевъ отъ Бели-мелъ, Мито попъ Андреевъ (бивши писарь въ Манчовата буна) и Кръсто Пешинъ отъ Копиловци. Селата, които сега сѫ възстанѫли, били: Прѣвала, Горня-Лука, Митровци, Влашко-село, Чипоровци, Желѣзна, Бели-мелъ, Челюсница, Копиловци, Ковачица, Равна, Полеждинъ, Главановци, Дива-Слатина, Дълги-делъ и Еловица. Възстанието избухнѫло на 14 й Ноемврий, на Коледни пóклади (заговѣзни) и траяло до 23-24 на сѫщия мѣсецъ. Надѣждата била пакъ на Сърбия, на нейнитѣ пушки, на нейния барутъ, обаче възстанието избухнѫло безъ неиното побуждение или прѣдварително нѣкакво обѣщание.

 

Борцитѣ били събрани пакъ при митиризътъ и въ Чипоровския манастирь, а на брой сѫ били около 1800—2000 души. Прѣдводительтъ на това възстание билъ Върбанъ Пановъ, а за неговъ помощникъ Кръсто Нешинъ. Турцитѣ, щомъ били извѣстни за възстанието, приготвили сѫ се да нападатъ. Изъ Берковица сѫ излѣзнѫли около 170—200 души въорѫжени съ пушки, пищови и саби или ятагани, и тръгнѫли къмъ Чипоровската клисура. Дошли сѫ до Бели-мелъ и застанѫли. Тукъ сѫ стоели осемь дни безъ никакво движепие, безъ да смѣѭтъ да нападнѫтъ, като сѫ гледали да всѣѭтъ между самитѣ възстанѫли раздорь и разцѣпление. Обѣщанията сѫ играли най-голѣма роль. Най-сетнѣ сѫ постигнѫли цѣльта си. Между възстанѫлитѣ имало въорѫжени съ пушки само около 40—50 души, а другитѣ очаквали пушки отъ Сърбия, но когато отъ тамъ имъ се отказала всѣкаква помощь, те почнѫли да опадѫтъ духомъ. Лека полека въ лагера почнѫла да прѣобладава тая мисъль: да се молѭтъ да се намалѭтъ даждията и да се унищожѫтъ спахилъцитѣ. Обаче нѣмало кому да се искаже тая жалба и молба, а при това Турцитѣ, извѣстени за състоянието на вьзстанницитѣ, станѫли пó-надути. Върбанъ и Кръсто, които сѫ излѣзнѫли били да се биѭтъ, а не да се молѭтъ, били сѫ противни на каквото и да е спогаждание. Произлѣзнѫли голѣми недоразумѣния, вслѣдствие на които, много възстанници сѫ избѣгнѫли тайно, а на бойното поле сѫ останѫли малцина. И еднитѣ, и другитѣ сѫ имали право. Безъ пушли, безъ барутъ и другп принадлежности бие ли се? Казватъ, а и много близко до ума е, че тука се присъединило и едно малко прѣдателство. Както и да е, но Турцитѣ, които стояли въ Бели-мелъ, знаяли за това положение на работитѣ въ лагера на възстанницитѣ, за това сѫ се осмѣлили да нападнѫтъ. Било

 

 

83

 

е 23 Ноемврий. Щомъ сѫ се появили Турцитѣ и почнѫли да гърмѭтъ, то въ лагерътъ на възстанието завладѣлъ голѣмъ безпорядъкъ: всичкитѣ, които сѫ били безъ пушки избѣгнѫли, а въ Митиризътъ останѫли само въорѫженитѣ 40—50 души, които били рѣшили да се биѭтъ до дѣто могѫтъ. Сражението траяло до вечерьта, и едно отъ тъмнината, а друго отъ силната виелица съ снѣгъ, сражението прѣстанѫло, и Турцитѣ сѫ върнѫли въ Бели-мелъ. Отъ нашитѣ борци паднѫли около 17 души. Като видѣли безисходното и безнадѣждното си положение, възстанницитѣ рѣшили да се оттеглѭтъ въ Сърбия. Рѣшено, сторено. На сутреньта въ „Митиризътъ” останѭли само на 17-тѣ мѫченици мъртвитѣ трупове. Турцитѣ дьлго врѣме сѫ били въ недоумѣние, защото и въ тѣхния лагеръ имало реакция, обаче отъ Желѣзна имъ било съобщено, че възстанницитѣ избѣгали прѣзъ планината къмъ Влашко-село, и отъ тамъ въ Сърбия. Когато испратенитѣ нѣколко души Турци, прѣоблѣчени въ селски дрѣхи, се върнѫли и съобщили, че Митиризътъ е пустъ, Турцитѣ сѫ дошли до Желѣзна и тука сѫ били се спрѣли. 17-тѣ убити сѫ били заровени въ Чипоровския манастирь. Отъ Турцитѣ имало убити 12 души. Чипоровския манастирь, като много виновенъ, билъ ограбенъ. Слѣдъ като прѣстояли въ Желѣзна два дни, Турцитѣ сѫ се върнѫли въ Белимелъ, дѣто квартирували 40 дни, за да не би да се появѭтъ пакъ възстанницитѣ.

 

Отъ възстанницитѣ, едни избѣгнѫли въ Сърбия, а други сѫ се скрили по познатитѣ тѣмъ мѣста въ планината или по домоветѣ си; защото турцитѣ лично не знаяли никого, освѣнъ трима четирма. Кръсто Нешинъ избѣгнѫлъ въ Сърбия, Мито попъ Андреевъ билъ между убититѣ, а Върбанъ Поповъ намислилъ да избѣгне въ Влашко, а отъ тамо въ Руссия. Непознатъ, той усъмнѫлъ въ Ломско, близо при селото Брусарци. Тукъ ималъ свой сродственникъ нѣкои си Младенъ, въ дома на когото отишълъ да се нахрани и стопли. Младенъ го приелъ много добрѣ, обаче тайно съобщилъ на спахията, и, догдѣто още обѣдвали, сейменитѣ напълнили кѫщата, хванѫли Върбана, връзали му рѫцетѣ и го отвели при спахията, който го испратилъ въ Бели-мелъ. Щомъ стигнѫли сейменигѣ съ Върбана въ Бели-мелъ, кѫщата на Върбана била развалена, двѣтѣ соѝ (диреци) и гредата вземени и отнесени въ „Митиризътъ”, направили отъ тѣхъ бѣсилка, на която Върбанъ билъ обѣсенъ (30 Ноемврий 1837 г.). И днесь селенитѣ съ благоговѣние сочѫтъ на мѣстото, дѣто е издъхнѫлъ Върбанъ Поповъ отъ Бели-мелъ, душата на възстанието въ 1837 г., мѫченикъ за свободата на своето отечество. Мрътвото тѣло стояло на бѣсилката 40 дни за да го изѣдѫтъ орлитѣ, но и тѣ не се

 

 

84

 

докоснѫли до мѫченическитѣ му останки и най-сетнѣ билъ погрѣбенъ въ Чипоровския манастирь. Както надъ гробоветѣ на другитѣ, тъй и подъ гробътъ на Върбана нѣма днесь никакъвъ бѣлѣгъ.

 

 

3. Понататъшнитѣ политически събития въ Берковско.

 

Минѫ 1837 година, минѫхѫ надѣждитѣ на населението за едно по-честито бѫдѫще.

 

Явяватъ се, слѣдъ тия безуспѣшни възстания, като метеори двама патриоти, които сѫ искали да облѣгчѫтъ положението на раята. Тия патриоти сѫ:

 

1. Коно Бояджията родомъ отъ гр. Берковица, на когото памятьта е останѫла локална никадѣ не забѣлѣжена, а съчувана между населението въ тоя край чрѣзъ прѣдание. Той е издъхнѫлъ безъ да знае самъ по какви причини, защото той нищо не знаилъ за писмото. Подробноститѣ, съчувани между населението, сѫ тия: Коно е ималъ чичовъ синъ, братовчедъ, въ Цариградъ, който е билъ сеизинъ при Султана, или при нѣкой паша (прѣданието помни, че е билъ при Султана). Зритель на жестокоститѣ, които сѫ се вършили надъ населението, той се възмѫщавалъ и писалъ за всичко на своя чичовъ синъ [1] за всичко подробно. Чичовия му синъ му отговорилъ отъ Цариградъ, и казвалъ, че прочелъ писмото (споредъ прѣданието) на Султана, който се възмутилъ. Писмото свършвало съ това: „кажи на нашитѣ, т. е. на Българетѣ, че скоро ще пристигне царска заповѣдь, свирѣпствата да прѣстанѫтъ и да се дигне аянина”. Писмото дошло въ Берковица и попаднѫло въ рѫцѣтѣ на коджа-башията на бояджиския еснафъ Хаджи Иликьо. Хаджи Иликьо отворилъ писмото, прочелъ го, и като видѣлъ съдържанието му, отнелъ го на аянина. Писмото се прочело вторично, растълкувало се и съдържанието му било вече извѣстно. Прѣзъ нощьта домътъ на Коно билъ нападнѫтъ отъ правителственнитѣ сеймени, които, като влѣзнѫли, хванѫли него, жена му и тригодишното му дѣте и ги съсѣкли на кѫсове. За да прикрие аянинътъ тая си постѫпка, той арестувалъ всичкитѣ съсѣди на Коно и ги испратилъ въ Нишъ. [2] Обаче отъ слѣдствията като клоняло да се докаже, че убийцитѣ на Коно сѫ самитѣ правителственни сеймени, затворенитѣ били освободени слѣдъ като пролежали въ тюрмата четири години. А всичко това било сторено отъ единъ Хаджия!

 

 

1. Въ Западна България нѣма братовчедъ а има: чичовъ-синъ, лелинъ-синъ, теткинъ-синъ, чичова-дъщеря, лелина-дъщеря, братовъ-синъ, братова-дъщеря, сестринъ-синъ, сестрина-дъщеря, чичова-снаха, лелиня-снаха, чичовъ-зетъ и пр.

 

2. До прѣди учрѣждяванието на вилаетитѣ, Берковската каазáа е зависела отъ Нишский пашалъкь, а послѣ е влѣзнѫла въ крѫгътъ на Видинский Мутесарифлъкъ.

 

 

85

 

2. Якимъ. Коно умрѣлъ, а на негово мѣсто се явилъ Якимъ. Той билъ събуденъ, защото билъ търговецъ на сюреци и нѣколко пѫти е ходилъ въ Цариградъ. Той по-енергично се застѫпилъ за населението. На свои собственни разноски той отишълъ въ Цариградъ, съобщилъ теглилата на раята и просилъ защита. Като знаемъ съ каква мѫка може да се прѣдстави човѣкъ на Везирина сега, и съ какви жертви може да постигне цѣльта си, то можемъ си прѣдстави какво е било това въ 1838—1839 год. Якимъ или трѣба да е билъ много богатъ и влиятеленъ, или пъкъ да е ималъ богати и влиятелни приятели въ Цариградъ. Прѣданието помни, че е билъ богатъ, но не толкова влиятеленъ. Излиза прочее второто. Както и да е, но Якимъ [1] се върнѫлъ, снабденъ съ царски бератъ, който заповѣдвалъ на Нишкия паша да прѣкрати своеволията на Берковскитѣ бейове-спахии и цѣлото даждие на Берковската каазѫ да се намали съ една цифра отъ 400 хиляди гроша, сумма огромна за онова врѣме. Бератътъ билъ прѣпратенъ въ Берковица съ заповѣдь да се прочете тържественно и испълни буквално. Дѣйствително бератътъ се прочелъ въ присѫтствието на всичкитѣ бейове, спахии и на другитѣ турски и български първенци, билъ цѣлуванъ въ знакъ на голѣмо уважение и относително даждието ужъ испълненъ. Обаче вече се знаяло, кой е виновникътъ на тоя бератъ и турили очи на него. Па и Якимъ не крилъ; прѣстѫпление ли е направилъ? Изминѫли сѫ се нѣколко недѣли и на Якима се казало отъ нѣкои българе, че го слѣдѭтъ нѣкои турци да го убиѭтъ. Трѣба да забѣлѣжимъ и това, че слѣдъ това свое дѣло, Якимъ станѫлъ много популяренъ между населението. Най сетнѣ и самъ Якимъ усѣтилъ, че той въ Берковица нѣма добро да пати, затова рѣшилъ да се пресели въ София. Като прибралъ каквото можалъ упѫтилъ се тайно за София. Обаче билъ издаденъ, и слѣдъ него сѫ били пратени въорѫжени сеймени, които го застигнѫли въ Балкана и върнѫли въ Берковица, кѫдѣто билъ арестованъ. Вината на Якима била ужъ, че искалъ да възбунтува мирното население; тъй се и донело на пашата въ Нишъ. На сутреньта жителитѣ на гр. Берковица видѣли мъртвото тѣло на Якима всрѣдъ мегдана, по което сѫ личели бѣлѣзи отъ тежки истезания: рѫцѣтѣ му били одрани отъ пръститѣ до рамената, сѫщо и краката, отъ пръститѣ до колѣнетѣ; палецътъ на дѣсната рѫка отсѣченъ, защото той помагалъ на рѫката да напише прошението до Султана. Билъ трупътъ му намазанъ съ катрань и лой за да изгори живъ. И тия мѫки Якимъ търпѣлъ додѣто душата била въ него! Измѫченитѣ останки на Якима били

 

 

1. Прѣданието не помни бащиното му име нито прѣкора. Никой въ Берковица не можè положително да ми каже, затова и азъ го оставихъ само съ името Якимъ.

 

 

86

 

прибрани и закопани въ черковния дворъ. Днесь не се знае, кѫдѣ почиватъ коститѣ на тоя мѫченикъ. Официялно е донесено въ Нишъ, че Якимъ, затворенъ по причина, че искалъ да възбунтува населението, опиталъ се да побѣгне и пазачътъ го убилъ. Кой може да освѣтли пашата за неистинностьта на това донесение?

 

 

4. Възстанието въ Видинско, Кулско, Бѣлоградчишко и Ломско прѣзъ 1850 год.

 

Слѣдъ тия възстания и движения въ Берковско, въ 1841 г. избухнѫло изново възстание въ Пиротско, което се потъпка отъ Турцитѣ съ такава свирѣпостъ, свойственна само на турското плѣме.

 

Възстанието станѫло въ страна блиска до Берковската каазá; населението отъ планинскитѣ села е гледало сраженията, чувало пуканието на пушкитѣ. Завладѣло е живо движение и . . . само една най малка сполука, населението въ Берковско е възстанѫло. Отдѣлни борци сѫ прѣскочили Балкана и оставили коститѣ си около Пиротскитѣ височини, дѣто населението се стърпѣло да не възстане, имало да се благодари само на минѫлия опитъ.

 

Турцитѣ потушили и това възстание, станѫли по-свирѣпи и нетърпими.

 

Цѣлъ редъ възстания станѫли безъ никакъвъ успѣхъ, останѫли безъ ничия помощь, потушени по най-звѣрски начинъ и отъ никѫдѣ ни гласъ ни дума — бѣхѫ събития, които, отъ една страна убѣдихѫ турското население и турското правителство, че тѣмъ е свободно да се располагатъ съ живота, съ имота и съ честьта на Българина, а отъ друга страна докавахѫ на беззащитното население, че освѣнъ търпѣнието нищо не може да му помогне.

 

Ето защо въ Берковско и Пиротско тия възстания сѫ послѣднитѣ. Всичкитѣ по-видни и по-събуденички селени, или бѣхѫ избити, или се принудихѫ да емигриратъ въ Сърбия, а въ Турция останѫ само убитото население и турскитѣ подлизурки.

 

Сега иде редъ на възстанията въ Видинско, Бѣлоградчишко и Ломско.

 

Въ историята на г-на д-ръ Иречека (стр. 700, русски прѣводъ) стои, че това възстание е станѫло въ 1851 г. и че въ него е взело участие и населението отъ Берковския окрѫгъ. Ний описахме възстанията въ Берковско и нѣма нужда отъ повторни обяснения за годинитѣ и подробнитѣ обстоятелства на тия възстания, само ще забѣлѣжимъ, че въ това възстание, което ще опишемъ сега, Берковската каази, не е взела никакво участие.

 

 

87

 

Относително годината на възстанието ще забѣлѣжимъ, че то е станѫло въ 1850 година. Това обстоятелство се утвърди: 1-о, отъ расказванието на всичкитѣ живи участници въ това възстание; 2-о, отъ подписа на кръста въ селото Дрѣновецъ надъ гроба на попъ Боно, убитъ въ това възстание, и 3-о, отъ документътъ, който се намира у Илия Вълчовъ въ Бѣлоградчикъ, бащата на когото билъ посѣченъ въ Бѣлоградчишкото кале и съ силата на който царски актъ той получавалъ пенсия. Въ тоя актъ се бѣлѣжи точно годината, когато билъ посѣченъ бащата на Илия Вълчовъ.

 

Въ 1839 г. Ноемврий 12, Султанѣ Меджидъ при началото на своето царувание (той възлѣзе на прѣстола 1839 г. прѣзъ мѣсецъ Юлий слѣдъ смъртьта на баща си Махмуда II), издаде прочутня Гюлхански Хат-и-Шерифь, който подаряваше на христянетѣ голѣми правдини. Между другитѣ правдини, равноправностьта между турското и христянското населения се гарантираше и свободата на вѣроисповѣданията се прогласяванте. Тая царска грамота се прочете на вредъ съ голѣмо тържество и церемония, обаче съдържанието и́ не можè да има желаемия резултатъ. Той бѣ издаденъ толкова прѣждеврѣменно за турското население, щото на вредъ се прие съ смѣхъ, даже нарекохѫ го гяурско дѣло. Повече нѣщо, и самитѣ управници далечъ още бѣхѫ да разумѣѭтъ спасителнитѣ за турската империя слѣдствия, ако дѣйствително гюлханскиятъ Хатъ-и-Шерифтъ се бѣ испълнилъ. Въ гр. Ломъ прѣдъ многоброенъ събранъ свѣтъ: Турци, Българи, Евреи — тогавашниятъ мюдуринъ Исмаилъ войвода, прочелъ е тоя царски Хатъ съ голѣма тържественность, като го придружилъ съ нѣкои назидателни думи, отправени именно къмъ турското население. Рѣчьта си той завършилъ съ пълна важность и сериозность съ тия думи: „Шимдень отеé гяурлара, гяуръ демеджексънyзъ" — казалъ той и се оттеглилъ. Разумѣва се, думитѣ му произвели общъ смѣхъ между турското население, а между Бьлгаретѣ униние. Обаче увѣряватъ, че Исмаилъ войвода казалъ тия думи безъ всѣкаква прѣдумишленность, а просто отъ наивностъ — той не можалъ да знае, какъ христянитѣ ще се нарекѫтъ съ друго име, освѣнт съ думата гяуръ.

 

Както и да е, но тоя царски хатъ даде много малка надѣжда на раята, която отъ опитъ знаеше много добрѣ духа на Турцитѣ. Видинскитѣ ведно съ Ломскитѣ и Бѣлоградчишкитѣ първенци прѣзъ 1840 г. сѫ помолили Видинския Хусеинъ паша да ходатайствува да се рѫкоположи за Видински митрополитъ дияконътъ Дионисий, отъ Котелъ. Просбата имъ била уважена отъ турския паша и, подкрѣпена отъ него, намѣрила

 

 

88

 

отзивъ. Самата патриаршия склонила на това, обаче Дионисий билъ отровенъ и за Видински митрополитъ билъ проводенъ пакъ гръкъ.

 

Населението не видѣло никакво облегчение отъ Хат-и-Шерифа. Даждията ставали по-тежки; системата, по която се събиралъ десетъкътъ — по-съсипителенъ; спахиитѣ — по-свирѣпи. Това всичко е приготовлявало почва за възстание.

 

Между това въ Сърбия станѫли много важни събития.

 

Сърбитѣ, вслѣдствие недобритѣ и своеволни постѫпки на князъ Милоша (въ Гургусовецъ, Зайчерско и други мѣста князь Милошъ бѣ си позволилъ да стори дѣла, подобни на тия, които Шерифътъ бѣ сторилъ въ Берковско) възстанѫхѫ и го испѫдихѫ въ 1839 година, като турихѫ на прѣстола пó-стария му синъ Милана. Обаче Миланъ бѣ тежко боленъ и наскоро умрѣ безъ да знае и самъ, че е князь. Тогава избрахѫ за князь Михаила, втория синъ на Милоша. Партията обаче на Кара-Георги бѣ получила тяжесть въ работитѣ, и въ великата скупщина, свикана на 1842 г. прѣзъ мѣсецъ Септемврий 14., болшинството бѣше нейно. Щомъ се събрали депутатитѣ, скупщината прогласила Михаила за паднѫлъ и възвела на Сърбския прѣстолъ сина на Кара-Георгя Александра, който князувалъ до 1858 г.

 

Тия вълнения въ Сърбия имали голѣмо влияние и върху Българитѣ въ Западна България. Милошъ и Михаилъ не помогнѫли на възстанницитѣ българи: Милошъ ходилъ въ 1836 год., а Михаилъ въ 1840 въ Цариградъ, за да се поклонѭтъ на Султана; [1] и двамата били въ много тѣсна дружба съ пашитѣ Видински, Нишски и Бѣлградски — всичко това прѣдъ очитѣ на населението важило, че тѣ сѫ се продали на Турцитѣ. Възлизанието на прѣстола на Александра, синътъ на Кара-Георги, юнакътъ, подъ прѣдводителството на когото е воювалъ Хайдутъ Велко и други юнаци изъ нашитѣ страни, съживило изново надѣждитѣ на населението. Почнѫли сѫ се агитации, и възстанието избухнѫло.

 

Въ това врѣме били: въ Бѣлоградчишко башъ кнезь Цоло Тодоровъ отъ село Толовица, Бѣлоградчишка околия, въ Ломската кааза е билъ башъ кнезь Дѣдо Иванъ Кулинъ отъ Мешковецъ, а въ Видинската кааза е билъ башъ кнезь Дѣдо Петко Мариновъ отъ Грамада. И тримата били човѣци прочути и уважавани отъ цѣлото население.

 

Иницинативата обаче за възстанието се дължи на Цоло и на нѣколкомина Бѣлоградчишки градски първенци. Тия първенци

 

 

1. Князь Милошъ когато отивалъ въ Цариградъ минѫлъ прѣзъ Видинъ и Ломъ (това е било 1836 г. прѣзъ мѣсецъ Августъ) билъ облѣченъ въ турски дрѣхи съ голѣма чалма на главата си, като сѫщи турски паша. Върнѫлъ се 1837 г. прѣзъ м. Марта. Понеже параходи още нѣмало по Дунава, той се върнѫлъ въ „Дуба" единъ видъ ладия, теглена отъ селени.

 

 

89

 

сѫ били: Вълчо Боговъ куюмджията, Дѣдо Божилъ, Лило Пановъ, Недѣлко Влахътъ, Констандинъ Яньовъ и Пенко Казанджията.

 

Дѣдо Цоло е ходилъ по селата и виждалъ съ очитѣ си всичкитѣ теглила на народа. Горнитѣ лица много пѫти сѫ се разговаряли относително тия своеволия и дошли сѫ най-сетнѣ до мисъль да възбунтуватъ населението. Това е било годината 1849, когато Хюсейнъ-паша уголѣмилъ даждието. Събрани въ дома на Дѣдо Цоло кнезьтъ, тѣ сѫ рѣшили, да дигнѫтъ населението съ цѣль, или да присъединѭтъ тоя край кьмъ Сърбия, или пъкъ да извоюватъ нѣкакви правдини. Прѣди обаче да се дигне възстанието, счели за нуждно да се посъвѣтватъ съ сърбското правителство и да видѫтъ да ли ще имъ даде помощь въ пушки, барутъ и друго. Написали писмо, писано отъ Лило Поповъ, като най-грамотенъ отъ всички, подпечатили го съ своитѣ печати и го прѣдали на игумена отъ Върбовчецъ, който, придруженъ отъ Иванъ Нетковъ отъ Орѣшецъ, прѣдалъ това писмо на Окрѫжния началникъ въ Зайчеръ. Писмото било испратено въ Бѣлградъ и отговорътъ, полученъ отъ тамо, билъ много двосмисленъ и не ясенъ: ако цѣлото население възстане, Сърбия може да му помогне, обаче не явно, а само съ пушки и барутъ. Отговорътъ билъ прѣдаденъ на иницияторитѣ, и дѣлото наченѫто. Първата имъ грижа била да се свикатъ нѣкѫдѣ пó-знатнитѣ първенци селски въ Видинската, Бѣлоградчишката и Ломската каази за да се размисли върху прѣдстоящето възстание. Мѣстото за събиранието е билъ опрѣдѣленъ Раковскиятъ манастирь, а лицата сѫ били избрани такива, на които е можало да се има довѣрие. Никѫдѣ не намѣрихъ забѣлѣжени имената на тия личности, които сѫ присѫтствували въ манастиря и рѣшили сѫдбата на цѣлъ единъ край; обаче живитѣ участници, колкото помнѭтъ, изброихѫ ми слѣдующитѣ имена:

 

Вълчо Бочовъ куюмджията, Дѣдо Божилъ, Дѣдо Цоло кнезьтъ, Лило Пановъ и Недѣлко Влахътъ отъ Бѣлоградчикъ, Дѣдо Кръсто или Капитанъ Кръсто отъ Раковица, Мичко Рагьовский, Филипъ Моцовский, Дилко Геловъ, Димитъръ Янкуловъ, Първанъ Стамболлията, Дѣдо Първанъ Върбановъ, Дѣдо Игнатъ, Герго Мильковский и Николо Лунговъ — всичкитѣ отъ сѫщото село Раковица; отъ Граммада: Петко Мариновъ кнезьтъ и Дѣдо Йончо; отъ Търговище: Дамянъ Петровъ, дѣдо Божилъ, дѣдо Йоцо Табака; Маринко отъ Долни-Ломъ; Спасъ отъ Влаовичъ; Найденъ отъ Протопонинци; дѣдо Петко, дѣдо Велко, и Иванчо Даскалътъ отъ Орѣшецъ; Попъ Никола отъ Мемедовци; дѣдо Йоцо отъ Макрешъ; Стоянъ Николовъ отъ Г. Турчинъ; дѣдо Първулъ отъ Стакьовци; Джорджо Пандурски отъ Горни-Ломъ и Иванъ Кулинъ — кнезьтъ отъ Метковецъ. Както се вижда, повечето отъ повиканитѣ сѫ били отъ

 

 

90

 

Бѣлоградчишко, пó-малко отъ Видинско, а най-малко отъ Ломско (само единъ дѣдо Иванъ Кулинъ). Тъй е и трѣбало да бѫде: трѣбаше да се работи внимателно и да се свикатъ само такива лица, които бѣхѫ съвършенно познати. Всичкитѣ повикани, събрали сѫ се въ манастиря и почнѫли съвѣщанието. Нѣмало нито единъ, който да е билъ противникъ: всичкитѣ едногласно сѫ приели възстанието. Пристѫпило се понататъкъ. Избрало се нѣщо като съвѣтъ или коммитетъ, който ще рѫководи възстанието. Въ тоя коммитетъ влѣзнѫли: Петко Мариновъ — кнезьтъ отъ Грамада, Цоло Тодоровъ — кнезьтъ отъ Толовица, Иванъ Кулинъ — кнезьтъ отъ Метковецъ, Първанъ Стамболията отъ Раковица, Стоянъ Николовъ отъ Г. Турчинъ, дѣдо Йончо отъ Грамада, Вълчо Бочовъ куюмджията, Лило Поповъ и още нѣколко душъ, имената на които положително не се знаѭтъ. Опрѣдѣлено е било: да се нападне на Видинъ, Бѣлоградчикъ и Ломъ. [1] Най-напрѣдъ е трѣбало да се прѣвземе гр. Ломъ, като най-неукрѣпенъ и слабъ, послѣ половината отъ Ломскитѣ възстанници ще отидѫтъ срѣщу Видинъ, а половината ще се съединѭтъ съ възстанницитѣ, които сѫ срѣщу Бѣлоградчикъ; възстанницитѣ срѣщу Видинъ ще държѫтъ отбранително положение: ще гледатъ никой да не излѣзне отъ Видинъ; когато се прѣвземе Ломъ и Бѣлоградчикъ, съединенитѣ сили ще ударѭтъ на Видинъ, а за по-нататъкъ, ще се види пó-послѣ. За прѣдводители главни на тия три възстаннически отдѣления сѫ били избрани: Игнатъ отъ Раковица за прѣдводитель на възстанннцитѣ срѣщу Бѣлоградчикъ, Първанъ Върбановъ отъ Раковица за прѣдводитель на възстанницитѣ срѣщу Видинъ, а Кръсто отъ Раковица за прѣдводитель на възстанницитѣ срѣщу Ломъ. Тѣмъ се дало право да си изберѫтъ по-послѣ и назначѫтъ второстъпеннитѣ и третостъпеннитѣ началници и прѣдводители на възстанницитѣ. Слѣдъ това било рѣшено възстанието да избухне едноврѣменно на всѣкѫдѣ на 1-й Юний, Спасовъ-день (Възнесение). Когато се свършило всичко това, присѫтствующитѣ сѫ положили клетва, че ще пазѭтъ тайна и че нѣма да отстѫпѭтъ отъ рѣшението. Заклинанието извършилъ игуменътъ на манастиря Отецъ Серафимъ, който отслужилъ прѣдварително св. литургия.

 

Събранието се растурило, и всѣкой се върнѫлъ въ селото си, като почнѫлъ да дѣйствува въ своята околность. Почвата за възстание била приготвена отъ самитѣ бейове-спахии и трѣбало е само дума да се каже, и раята да възстане. Тая дума е проповѣдвалъ отъ ухо на ухо дѣдо Първулъ отъ Стакьовци, който билъ натоваренъ съ длъжностьта куриеринъ-агитаторъ.

 

 

1. Въ това врѣме Кулска кааза не сѫществуваше и въ Кула нѣмало турци. Днешниятъ градъ Кула въ това врѣме е билъ, казватъ, село.

 

 

91

 

Петдесетъ други второстъпенни агитатори сѫ кръстосвали селата и работата вървѣла много успѣшно.

 

Отъ Сърбия се прѣнасяло барутъ и пушки. Нѣкой си капитанъ Трифунъ (околийски началникъ) е продавалъ барута скришомъ; посрѣдникъ е билъ дѣдо Стефчо родомъ Сърбинъ, но отдавна заселенъ въ Кула (той живѣе и днесъ). Тоя Дѣдо Стефчо е билъ опрѣдѣлень да набавя барутъ и пушки. Барутътъ се прѣдавалъ и приемалъ въ Стара-Планина, на мѣстностьта називаема Джелилово-ливагье, не далечъ отъ Раковишкия манастирь. Пушки сѫ набавени много малко; защото самитѣ сръбски власти сѫ строго забранили изнасанието на орѫжия въ България.

 

Колкото повече се приближавалъ Спасовъ-день, толкова движението ставало пó-живо. Турцитѣ сѫ забѣлѣжвали нѣщо необикновенно, но въ какво се състои работата не можли да угадѭтъ. Въ градоветѣ Бѣлоградчикъ и Видинъ се забѣлѣжило, че селенитѣ не идватъ както по-прѣди. Почнѫло да се усѣща оскѫдность отъ брашно, дърва и други тѣмъ подобни. Поискани сѫ обяснения отъ кнезоветѣ Петко и Цоло, и тѣ сѫ отговорили, че раята бърза да изоре и да посади кукуруза защото ставало кѫсно. Това позадоволило Турцитѣ.

 

Прѣдъ самото избухвание на възстанието, били хванѭти първитѣ инициятори на това възстание и посѣчени мѫченически въ крѣпостьта на Бѣлоградчикъ. Това до нѣкѫдѣ нобъркало на самото дѣло. Това излавяние е станѫло по слѣдующия начинъ.

 

Дѣдо Цоло-кнезьтъ ималъ жена повторка, съ която не билъ толкова добрѣ; по причина на нейното не до тамъ вѣрно съпружеско поведение много често била бъхтана. Тя имала любовни сношения съ нѣкой си турчинъ, и това много пъти е хващано.

 

Въ дома на дѣдо Цоло сѫ дохождали и отивали лицата, които сѫ били посветени въ дѣлото; правѣли съвѣщание, а по нѣкои вечери сѫ имали по нѣколко души гости, било изъ Ломско, било изъ Видинско. Градскитѣ първенци: Вълчо Бачовъ куюмджията, Дѣдо Божинъ, Лило Пановъ, Недѣлко Влахътъ, Костадинъ Яньовъ и Петко Казанджията сѫ били най-често посѣтители и най-дълго сѣдѣли и приказвали тайно нѣщо. Любопитството на невѣрната жена било разбудено, и тя искала да узнае какво се шушуника. Прислушвала день, прислушвала два, и най-сетнѣ подочула нѣщо, нѣщо за неѭ непонятно . . . на Спасовъ день . . . града да се обиколи . . . селенитѣ да не дохождатъ никакъ въ града . . . . прѣди Спасовъ день трѣба да се излѣзне изъ града . . . — думи и прѣдложения неясни за неѭ. Пъклената и́ душица не можала да се стърпи; щомъ се видѣла съ любовника-турчинъ съобщила му тия нѣща.

 

 

92

 

И за турчина е било тъмно. Той съобщилъ всичко на мюдюрина, за когото вече работата станѫла пó-ясна. Турнѫти сѫ били слѣдъ горнитѣ лица тайни наблюдатели. които слѣдили за всичкитѣ и най-малки тѣхни дѣйствия. Видѣло се, че тѣ се приготовляватъ да излѣзнѫтъ изъ града съ цѣлитѣ си семейства и съ много нѣща отъ покѫщнината. Били сѫ попитани кѫдѣ се готвѭтъ да отидѫтъ, на което сѫ отговорили, че ще отидѫтъ на сборъ. Отговорътъ билъ неудовлетворителенъ, и всичкитѣ били арестовани. Дѣйствително сутреньта, на Спасовъ день, градътъ осъмнѫлъ обкрѫженъ отъ всичкитѣ страни съ селени. Разумѣло се, че селенитѣ сть обкрѫжили града съ цѣль да го прѣвземѫтъ; искатъ царство да оттъмнѫтъ. Сега Турцитѣ сѫ проумѣли много нѣща, които до сега сѫ имъ били неясни. Излѣзнѫло вѣрно всичко, що е казала жената, която повикана и распитана, разказала подробно всичко що е видѣла. Побѣснѣли отъ гнѣвъ, Турцитѣ посѣкли всичкитѣ арестовани, като най-виновни за всичко [1].

 

Да се повърнемъ къмъ възстанието.

 

Възстанието избухнѫло едноврѣменно въ три мѣста: Ломско, Бѣлоградчишко и Видинско. Цѣльта, както казахме и пó-горѣ, е била да се стѣснѫтъ Турцитѣ въ тия три градове.

 

За да бѫде изложението пó-ясно, ний ще опишемъ послѣдователно всѣкое отъ тия възстания отдѣлно, а послѣ ще дойдемъ до общия резултатъ.

 

 

а) Сѣчението при Хасановата махала.

 

Ний ще опишемъ възстанието въ Ломско подъ това название, защото то е извѣстно между населението въ тоя край подъ това име. Описваме най-напрѣдь това възстание, защото то е най-напрѣдъ избухнѫло, а и най-напрѣдъ потушено.

 

Ний видѣхме, че за главенъ прѣдводитель на възстанницитѣ въ Ломско, които щѣхѫ да дѣйствуватъ срѣщу Ломъ, бѣше назначенъ Кръсто отъ Раковица, който е извѣстенъ на

 

 

1. Слѣдъ като било потушено възстанието, дѣцата и наслѣдницитѣ на убититѣ сѫ подигнали тѫжба срѣщу мюдюрина и военния командантинъ въ Бѣлоградчикъ прѣдъ особенния царски пратенникъ, който билъ дошълъ въ Видинъ. Основата на тѫжбата била, че горѣизброенитѣ лица сѫ били посѣчени безъ никаква вина и безъ да сѫ участвували въ смѫщението, защото сѫ били затворени единъ день прѣди даже да избухне то. За да се обори тая тѫжба мюдюринътъ се основавалъ на нѣкакво писмо, което е било вече прѣдъ сѫда. Всичкитѣ сѫ познали печатитѣ на своитѣ бащи и съпрузи, обаче отблъснали това писмо съ това, че печатитѣ сѫ подправени. Сѫдбата се свършила съ това, че мюдюринътъ и командантинътъ ведно съ нѣкои други Турци испратени на заточение, а на дѣцата и съпрузитѣ на посѣченитѣ била опрѣдѣлена пенсия, която сѫ получавали до прѣди самото освобождение. Ражда се въпросъ: отъ кѫдѣ е попаднѫло писмото въ рѫцѣтѣ на Видинския паша. Дѣдо Цеко казва: „Прѣдалъ го князь Александъръ на Бѣлградския паша, който го испратилъ въ Видинъ. Рамзи-бей ме увѣри, че това писмо е отнесено съ Архивата на Видин. правител. учреждения въ Цариградъ.

 

 

93

 

прѣданието въ тоя край подъ името Капитанъ Кръсто. За свои второстъпенни помощници той бѣ назначилъ: Мичко Рагьовский ковачътъ, Филипъ Моцовский, Дилко Геловъ и Димитъръ Якуповски, всичкитѣ отъ селото Раковица и единъ като първъ слѣдъ него началникъ Илия Гечовъ отъ село Чарльово, Ломска каaзá.

 

Двигателитѣ на възстанието, щомъ сѫ положили клетва въ манастиря, почнѫли сѫ да дѣйствуватъ. Второстъпеннитѣ помощници почнѫли да кръстосватъ селата и да проповѣдватъ възстанието. Илия Гечовъ, като познатъ въ Ломско е игралъ най-важната роль. На възстанието въ Ломско е прѣдстояло да прѣвземе града Ломъ. Рѣшено е било да се обиколи градътъ отъ три страни, а за възстанницитѣ били опрѣдѣлени три сборни пункта: Василовци (за селата край р. Ломъ), Ковачица (за селата край р. Цибрица и притока и́ Комощичката рѣка) и Добридолъ (за селата край р. Скомля и Дунава).

 

Капитанъ Кръсто съ своитѣ помощници е дошълъ въ селото Воднянци два дни прѣди Спасовъ денъ (прѣди 1 Юний). Тука дошълъ и Илия Гечовъ, за да се рѣши окончателно върху обявяванието на възстанието. Било рѣшено да се дигнѫтъ всичкитѣ села доброволно или насилственно. На самия день на Възнесение (1 Юний) Капитанъ Кръсто обкрѫженъ съ другаритѣ си, въорѫженъ съ дълга сабя, пищови и пушка, на главата му голѣмъ калпакъ и облѣченъ съ сърмени дрѣхи, стигнѫлъ въ Чорльово. Тукъ сѫ били вече събрани възстанницитѣ отъ селата: Бѣло-поле, Воднянци, Изворъ, Роглецъ и Киселево. Излѣзнѫли сѫ и отъ Чорльово. Отъ Ярловица сѫ получени извѣстия, че възстаницитѣ отъ Ярловица, Толовица, Шипотъ, Мали-дрѣновецъ и Арчаръ сѫ събрани при Добри-долъ на мѣстото називаемо „Козя-Гръбина". Отъ къмъ Цибрица сѫ приели увѣдомления, че тамошнитѣ села нѣма да възстанѫтъ за сега, но ще чакатъ по-послѣ, да видѭтъ какъ ще тръгне работата.

 

На 3 Юний възстанницитѣ сѫ тръгнѫли къмъ Ломъ съ цѣль да направѭтъ голѣма почивка въ Василовци, дѣто е трѣбало да пристигнѫтъ възстанницитѣ и отъ другитѣ села, лѣжащи край Брусарската рѣка. Въ Дрѣновецъ сѫ закусили, дѣто сѫ пристигнѫли и депутатитѣ отъ гр. Ломъ, но слѣдъ закуската вмѣсто да се тръгне на напрѣдъ, спрѣли сѫ се по-дълго. Нѣка оставимъ възстанницитѣ тукъ, а да видимъ какво работѭтъ турцитѣ въ града Ломъ.

 

Когато сѫ стигнѫли възстанницитѣ въ Чорльово, господарьтъ (спахиятъ) на селото Тополовецъ се научилъ за това отъ селенитѣ. Обаче, за да го уплашѫтъ повече, прѣдадено му било, че възстанницитѣ сѫ много, въорѫжени и че прѣдводителитѣ сѫ Сърби, а има и много Сърби. Абдуллахъ (тъй му било името) не се бавилъ; както можалъ избѣгалъ, дошълъ въ

 

 

94

 

Ломъ и съобщилъ всичко, що му било казано; не се задоволилъ съ това; за да се покаже нѣщо като юнакъ, или като мѫченикъ, както обикновенно става, Абдуллахгь притурилъ че той видѣлъ възстанницитѣ съ очитѣ си, ходилъ дори до Чорльово и едвамъ избѣгнѫлъ отъ тѣхъ.

 

Това извѣстие произвело силна паника въ цѣлия градъ; чаршията се на часа затворила; Българитѣ сѫ се прибрали по кѫщитѣ си, а Турцитѣ въорѫжени, както се казва „до зжбитѣ," кръстосвали улицитѣ; кадѫнитѣ събирали вещитѣ си за да избѣгнѫтъ къмъ Орѣхово. Страхътъ се усилилъ още повече, когато били получени, свѣдения макаръ и много тъмни, че и Видинъ е заобиколенъ отъ възстанници и Сърби. На косъмъ е висѣло Турцитѣ да оставѭтъ града и да избѣгнѫтъ; обаче енергията на единъ человѣкъ спасила Турцитѣ, а съсипала Българитѣ. Тоя человѣкъ бѣ мюдюринътъ Ломски или както го наричаше населението „войводата." Въ това врѣме въ Ломъ билъ мюдюринъ нѣкой си Фехимъ-бей. Щомъ Абдуллахъ е донесълъ нзвѣстието за възстанницитѣ, мюдюринътъ е свикалъ на мезличъ (съвѣтъ) всичкитѣ Ломски бейове и агалари. Въ съвѣщанието изникнѫли двѣ мнѣния: едното е било да запалѭтъ града и да избѣгнѫтъ въ Орѣхово, а другото — да се укрѣпѭтъ въ „калето” и да се биѭтъ. Фехимъ-бей мислилъ трето: да се повика мѣстния протопопъ и двама отъ българскитѣ първенци, да се пратѭтъ въ лагера на възстанницитѣ съ порѫчка: да видѭтъ, колко сѫ възстанницитѣ, имали и Сърби и каква е цѣлъта на възстанѫлитѣ. Ако и да имало опозиция противъ това мнѣние, обаче като мнѣние на правителството, приело се. Повиканъ е билъ протопопътъ попъ Иванъ, прозванъ още и попъ Шушльо, и Христо Стамболлията [1] и имъ била съобщена миссията, разбира се, и съ заплашвание. Нѣмало що да се стори, приели сѫ.

 

Пратенницитѣ пристигнѫли въ лагера на възстанницитѣ при Дрѣновецъ и прѣдставени били на Капитанъ Кръсто. Отъ разговорътъ съ него и съ други отъ възстанницитѣ, пратенницитѣ познали всичко подробно. Видѣли, че възстанницитѣ сѫ селени, че нѣматъ никакво орѫжие; Сърби не видѣли нито едного и още забѣлѣжили и несъгласие между самитѣ възстанници. Върнѫли сѫ се и съобщили всичко на Турцитѣ. Уплашенитѣ по-прѣди Турци се окуражили и рѣшили да отидѫтъ срѣщу възстанницитѣ, а да ги не чакатъ да дойдѫтъ около гр. Ломъ.

 

 

1. Мнозина казватъ, че съ протопопа сѫ били другари двама граждане: Христо Папазъ-олу и Младенъ Мокрешли. Обаче Илия Гечовъ, който е билъ дѣсна рѫка на Капитанъ Кръсто, който е говорилъ съ депутацията и който, слѣдователно, ималъ възможность да знае работитѣ по-добре утвърѫдава, че е билъ Христо Стамболията. Азъ съмъ наклоненъ повече да вѣрвамъ на Илия Гечовъ.

 

 

95

 

Въ Дрѣновецъ Капитанъ Кръсто получилъ извѣстие, че Сърбия не само се отказва да помогие, но забранила много строго да се даватъ пушки или барутъ. Това го убило, защото безъ пушки и безъ барутъ да се нападне гр. Ломъ и да се прѣвземе е съвършенно невъзможно. Кроилъ въ себе си планъ като какъ да излѣзне отъ това положение. Да распустне възстанницитѣ не бива; защото съ това ще изложи всѣкого отдѣлно на турския гнѣвъ. Най-сетнѣ рѣшилъ да се дойде до молба. До такова рѣшение и съ такова настроение е билъ Капитанъ Кръсто, когато пратенницитѣ дошли при него въ Дрѣновецъ.

 

Отъ Дрѣновецъ възстанницитѣ тръгнѫли на напрѣдъ, и на 4 Юний (недѣля) стигнѫли въ Хасанова-махала. Вь това село е трѣбало да обѣдватъ и да потѣглѭтъ на напрѣдъ. Тука възстанницитѣ сѫ били отъ селата: Бело-поле, Водиянци, Чорльово, Роглецъ, Изворъ, Ярловица, Шипотъ, Киселово, Дреновецъ, Тополовецъ и Хасанова-Махала. На брой сѫ били 800—900 души, облѣчени като за сборъ, а въорѫжени били само 15 душъ! Тука сѫ дошли депутати и отъ другитѣ села, съ молба часъ по-скоро да се пристига въ селото имъ, че ги чакатъ съ нетърпѣние. И дѣйствително, всичкитѣ села, които сѫ лежали отъ Хасанова-Махала до гр. Ломъ, край рѣката Ломъ, сѫ били приготвени да се присъединѫтъ съ възстанницитѣ; даже мнозина сѫ били и на пѫть къмъ Дрѣновецъ, разбира се, по-нетърпѣливитѣ, когато ги сѫ стигнѫли Турцитѣ на пѫтя. За да се оттървѫтъ, съблѣкли се и навлѣзли въ рѣката Ломъ, ужъ че ловѭтъ риба. Нѣма съмнѣние, че гърбътъ имъ билъ исправенъ съ дипчицитѣ на пушкитѣ и испратени да си отидѫтъ по кѫщитѣ. Върнѫли сѫ се много благодарни, че сѫ се оттървали толко ефтино.

 

Слѣдъ обѣда, възстанницитѣ се готвѣли да тръгнѫтъ, когато отъ къмъ Ломъ се показалъ облакъ отъ прахъ. Възстанницитѣ били излѣзнѫли изъ селото, когато облакътъ се приближилъ и въ него видѣли Турци на конье. Капитанъ Кръсто сега видѣлъ, че е прѣдаденъ, защото Турцитѣ безъ свѣденията на протопопа и Христя Стамболията не бихѫ смѣяли да излѣзнѫтъ изъ града. Той единственния усѣщалъ положението, но никому нищо не казалъ. При селото Хасанова-махала се простира равно поле, което се завръшва отъ къмъ западъ съ гористъ продълженъ връхъ, а отъ къмъ истокъ въ коритото на рѣката Ломъ, въ което корито нма множество самоизникнѫли върбови дървета. Къмъ тая горица се оттеглилъ капитанъ Кръсто съ своитѣ възстанници. Турцитѣ сѫ се распръснѫли и сѫ се спрѣли. Между Турцитѣ и възстанницитѣ растоянието е било около двѣстѣ-триста метра. Изъ помежду

 

 

96

 

Турцитѣ чулъ се гласъ на български, който канилъ Българетѣ да се разатидѫтъ и да оставѭтъ хайдука Кръсто (вече знаяли и името му). Тоя гласъ е билъ познатъ на всичкитѣ Българе отъ тоя край: то е било гласътъ на Халилъ-ага Ередински, който чрѣзъ своята добрина, е билъ всеобщо обичанъ и уважаванъ. Между възстанницитѣ завладѣло движение и колебание. Вмѣсто отговоръ единъ куршумъ билъ испратенъ на Турцитѣ. Тая първа пушка, казватъ, е изгърмѣлъ нѣкой ои Халко, циганинътъ отъ Чупренье, който е билъ въ редоветѣ на възстанницитѣ. Това вече било сигналъ за сражение, и Турцитѣ вече почнѫли да стрѣлятъ. Било е около пладне слѣдъ обѣдъ. Щомъ куршумитѣ запищѣли, то ония отъ възстанницитѣ, които нѣмали никакво орѫжие, распръснѫли сѫ се, а на полето останѫли само малцина съ 15-тѣ въорѫжени борци. Какво могѫтъ на отворено поле 15 душъ срѣщу 70? Паднѫлъ капитанъ Кръсто. Това отчаяло и тия малцина борци. Почнѫли да отстѫпватъ, а Турцитѣ настѫпвали. Гората помогнѫла. Останѫлитѣ живи избѣгнѫли и побѣдата била отъ страна на Турцитѣ. Сражението е траяло отъ пладне до икиндия, врѣме отъ два часа. Тукъ сѫ погинѫли 60 душъ отъ Българитѣ, а отъ Турцитѣ, както казватъ, нито единъ, а имало само петима ранени. Гдѣто не сѫ погинѫли повече, има да се благодари на тия обстоятелства: на селото, което е било блиско и въ неге сѫ се скрили възстанницитѣ, на гората надъ селото и на гѫстия върбакъ въ коритото на р. Ломъ. Слѣдъ това Турцитѣ сѫ влѣзнѫли въ селото Хасанова-махала и искали да сѣкѫтъ, обаче на това се въспротивилъ Халилъ-ага Ередински, къмъ когото и самитѣ Турци имали уважение. Задоволили сѫ се само да се нахранѭтъ и напиѭтъ. Прѣспали въ селото, обѣдвали и тогава тръгнѫли за Ломъ. Като трофеи на тая побѣда, носили главитѣ на капитанъ Кръсто, на Филипъ Моцовски, Мичко Ковачътъ Рагьовски и Димитъръ Якуповски. Като приближили града, излѣзнѫло цѣлото турско население да ги посрѣщне. Прѣдъ побѣдителитѣ сѫ вървѣли зурладжии и тѫпанджии. Главитѣ сѫ били натъкнѫти на колове и изложени прѣдъ конака (правителственния домъ) на поругание на фанатическата турска масса. Когато почнѫли да се разлагатъ, и вонята не можла да се търпи, главитѣ били хвърлени въ нечиститѣ мѣста.

 

Илия Гечовъ единъ отъ виднитѣ дѣйци въ това възстание, прѣживѣлъ това поражение. Той билъ ударенъ съ куршумъ въ кълката, отъ която рана паднѫлъ на земята. Тогава нѣкой си Хайдукъ Ибрахимъ, съ когото тѣ имали нѣкаква прѣчка, го сѣкълъ съ сабята си до тогава, до кѫтъ мислилъ, че е умрѣлъ вече. Дѣйствително Илия е билъ въ несвѣсъ. Между мъртвитѣ трупове натоваренъ е билъ и трупътъ на Илия Гечовъ,

 

 

97

 

и въ село чакъ видѣли, че той е още живъ. Отвезли го дома му, измили го отъ кръвьта и прѣвързали ранитѣ му. Лѣкуванъ отъ селскитѣ мѣстни баби и селяни-лѣкари, Илия Гечовъ слѣдъ три-четири мѣсечно боледувание оздравѣлъ съвършенно. И днесь бѣлѣзитѣ на 15—16 рани напомнѭтъ на Илия за това възстание. Дѣто Ибрахимъ забравилъ да отсѣче и неговата глава, за това Илия благодари на своята орисница.

 

Възстаниицитѣ, събрани на мѣстностьта „Кóзя-гърбина”, щомъ сѫ били извѣстени за поражението при Хасанова-махала, разбѣгали сѫ се, и всѣкой тайно си влѣзнѫлъ въ дома. Тука сѫ били събрани селата: Толовица, Мали-дреновецъ и Арчаръ (нѣколко душъ).

 

При Ковачица не дошълъ нито единъ.

 

Така е било потушено възстанието въ Ломско.

 

 

б) Кланьето при Гръци.

 

Почти сѫщото врѣме е потушено и възстанието въ Видинско. Това възстание прѣданието помни подъ название: Кланьето при Гръци, за това и ний го описваме подъ сѫщото наввание.

 

Както видѣхме, възстанницитѣ отъ видинскитѣ села имахѫ за цѣль изъ начало да дърѫттъ, тъй да кажемъ, отбранително положение, до дѣто не свършѫтъ другитѣ възстанници съ градоветѣ Ломъ и Бѣлоградчикъ, а послѣ всичкитѣ съединени сили да нападнѫтъ и града Видинъ. Иначе и неможало да бѫде. Когато града Видинъ, съ своята крѣпость, съ гарнизона си, съ многобройното си турско население и съ военнитѣ си припаси, е внушавалъ уважение на всѣка армия, снабдена съ всичкитѣ военни потрѣбности, колко повече това е трѣбало да бѫде вземено въ внимание отъ нашитѣ голи възстанници, въорѫжени съ косѝ и сѣкири!

 

За главенъ прѣдводитель на възстанницитѣ въ Видинско, както вече знаемъ, бѣ опрѣдѣленъ Първанъ Върбановъ отъ Раковица. Обаче послѣ, незнаемъ по какви причини, являва се Петко Мариновъ, кнезътъ отъ Грамада. Види се, това промѣнение е направено слѣдъ посичанието на хванѫтитѣ и затворени въ Бѣлоградчишката крѣпость инициятори на възстанието. За второстъпенни началници били: Герго Милковски, Никола Лунговъ, Първанъ Стамболлията и Герго Ръженецъ. Видинъ е трѣбало да бѫде обсаденъ отъ всѣкѫдѣ, така щото да се не пустне изъ града нито единъ человѣкъ, а възстанницитѣ е трѣбало да се съберѫтъ на три опрѣдѣлени мѣста: Назърска-махала, Паликовецъ (мѣсто не далечъ отъ селото Буковецъ) и Гръци. Щомъ е дошълъ деньтъ Спасовъ-день (1 Юний), възстанницитѣ сѫ били вече събрани на опрѣдѣленитѣ мѣста. Всичкитѣ села взели участие.

 

 

98

 

На тритѣ мѣста, както увѣряватъ, е имало възстанници около 5000—6000 души.

 

Турцитѣ, щомъ сѫ били извѣстени за движението на селянитѣ, изначало сѫ се уплашили и почнѫли да се приготовляватъ за отбрана. Първата имъ грижа била да узнаѭтъ числото на възстанницитѣ, съ какво сѫ въорѫжени, и има ли между тѣхъ Сърби. Не се знае какви свѣдения сѫ получили, но изминѫли сѫ се три дни, и едвамъ тогава Турцитѣ сѫ посмѣили да излѣзнѫтъ изъ крѣпостьта (3 Юний). Види се, имали сѫ голѣмъ страхъ отъ къмъ сърбската граница (Тимока), за това и нападнѫли най-напрѣдъ на тоя пунктъ, при Гръци. Тукъ сѫ възстанницитѣ били отъ слѣдующитѣ села: Влашка Раковица, Балей, Брегово, Бръвъ, Ракитница, Ново село, Коилово, Косово, Гънзово, Злокукьа, Черномаитица, Бракъéвци, Делене, Чорокалина, Тияновци, Динковци, Плакудеръ, Ясенъ, Чунгурусъ, Гометаръ, Кошава, Сланотрънъ, Алваджи, Халово, Градсковъ, Голѣманово, Боиница, Шишница, Бориловецъ, Периловецъ, Бузелец, Каленикъ, Молалай, Мусумане, Турчинъ, Шополовци и Гръци. Числото имъ не било повече отъ 2000 души, въорѫжени съ сѣкири и коси́; съ пушки имало само 40—50 души. Събрани сѫ били всичкитѣ при Хайдушката чешма, на западъ отъ селото Гръци, къмъ р. Тимокъ.

 

Турцитѣ сѫ били стигнѫли близо до селото отъ къмъ источната страна до моста на р. Топаловица. Както расказватъ живитѣ участници въ възстанието, Турцитѣ стояли при моста цѣлъ день и не смѣили да го минѫтъ. Войска редовна съ Турцитѣ не била; тя, както ме увѣри Рамзи-бей, била останѫла въ крѣпостьта отъ страхъ да не би да възстанѫтъ Българитѣ въ самия градъ и да завладѣѭтъ крѣпостьта.

 

Около икиндия завладѣло движение и въ двата лагера; Турцитѣ почнѫли да се оттеглятъ, но и Българитѣ не сѫ били пó-смѣли: тѣ настѫпили, но съвсѣмъ малко. Турцитѣ като видѣли това настѫпление, оскорили отстѫплението, защото числото имъ не надминавало 300 души. 300 души срѣщу 2000! Въ това врѣме Петко Николовъ и Попъ Цеко отъ Бойница избѣгнѫли изъ българския лагеръ и отишли въ турския. Види се, тѣ сѫ съобщили на Турцитѣ всичко подробно, защото Турцитѣ веднѫга сѫ застанѫли, и слѣдъ нѣколко минутно двоумѣние тръгнѫли на напрѣдъ, минѫли моста и почнѫли да гърмѭтъ. Щомъ испукали пушки, власитѣ избѣгнѫли, а въ лагера завладѣло разстройство. Българитѣ, които сѫ били въорѫжени, отговорили такожде съ куршуми. Захванѫла се битка, която траяла около два часа; нашитѣ отстѫпили, а Турцитѣ настѫпвали. Които не сѫ били въорѫжени, избѣгнѫли по разни направления. Наи-сетнѣ, нашитѣ били распръснѫти, и кланьето се почнѫло. Слѣдъ два часа лагерътъ на възстанницитѣ

 

 

99

 

билъ пустъ, а на полето лѣжали 214 мъртви трупове. Слѣдъ битката, понеже е било вече мръкнѫло, Турцитѣ не смѣили да отиватъ на напрѣдъ; тѣ сѫ се върнѫли въ Гръци, дѣто и прѣнощували. На сутреньта горѣизброенитѣ села били пусти: уплашеното население, въсползувано отъ нощьта, избѣгнѫло край плета (тъй се нарича сърбската граница), съ цѣль, щомъ се появѭтъ Турцитѣ да избѣгнѫтъ въ Сърбия.

 

Турцитѣ не сѫ ги прѣслѣдвали, а на другия день сѫ се върнѫли въ Видинъ, посрѣщнѫти тържественно отъ турското население и отъ войската.

 

Възстанницитѣ, събрани при Пали́ковецъ, като чули за битката при Гръци веднѫга избѣгали, такожде край сърбската граница, при Чуката. Тука при Паликовецъ сѫ били събрани слѣдующитѣ села: Мали-Изворъ, Кула, Старопатица, Плетковци, Бранковци, Пседерци, Раковица (българска), Г. Турчинъ, Влъчекъ, Урбабинци, Грамада, Чичилъ, Водна, Голъ-Шупанъ и Медешевци. Числото имъ било около 1000—1500 души.

 

Сѫщо и възстанницитѣ при Назърска махала, не сѫ чакали появяванието на Турцитѣ. Щомъ сѫ били извѣстени за кланьето при Гръци, избѣгнѫли сѫ всѣкой въ селото си, а много кѫщи сѫ избѣгнѫли край границата. При Назърска-махала сѫ били слѣдующитѣ села: Видболъ, Жеглица, Тръняне, Въртопъ, Логошевци, Гайтанци, Владичница, Дражаница, Острокапци, Кладорубъ и Фусовица, на брой около 1000—1500 души.

 

И тъй, и това възстание било потушено. Турцитѣ сѫ получили прѣдишния куражъ и готвили сѫ се да отидѫтъ на помощь на Бѣлоградчикъ, който вече билъ обсаденъ отъ възстанницитѣ отъ Бѣлоградчишкитѣ села.

 

 

в) Възстанието въ Бѣлоградчишко.

 

Сутреньта на Спасовъ-день (1 Юний 1850 год.) градътъ Бѣлоградчикъ се видѣлъ обиколенъ отъ всичкитѣ страни съ възстанници. Тия възстанници сѫ били много повече, отъ колкото възстанницитѣ въ Ломско и Видинско; числото имъ точно не се знае, но прѣдполага се да сѫ били около 12000 души. Дѣдо Петко Ковачътъ ме увѣри, че не сѫ били по-малко отъ 10.000 душъ. Ако вземемъ прѣдъ видъ числото на селата, които сѫ възстанѫли, тогава трѣба да приемемъ това число за вѣрно. Тукъ сѫ били селата: Чупренъе, Търговище, Репляна, Горньи Ломъ, Долньи-Ломъ, Средогривъ, Белотинци, Голема и Мала-Връбова, Гюргичъ, Плашивецъ, Ружинци, Дражинци, Белоптичене, Карбинци, Медовинци, Мемедовица, Орешецъ, Връбовчецъ, Скомля, Дълго-полье, Костичовци, Бела, Острокапци, [1] Калугеръ, Сливикъ,

 

 

1. Види се, че половинята отъ селото е било при Бѣлоградчикъ, а половината при Назърската-махла; затова се споменва и при двата лагера.

 

 

100

 

Върба, Вещица, Толовица, Рабиша, Влаовичъ, Раяновци, Отаньа, Салашъ, Струинъ-долъ, Дубрава, Крилатица, Стакьовци, Праужда, Горньи-чифлъкъ, Долньи-чифлъкъ, Пролазница, Боровица, Протопопинци и Яньевци. Освѣнъ по-голѣмото число, но и позициитѣ на мѣстото, дѣто сѫ били укрѣпени възстанницитѣ, давали имъ още по-голѣма сила. Градътъ билъ обкрѫженъ отъ четири страни: отъ къмъ „Брестъ”, „Виньоградище” (при черквата), „Извозъ” и „Крупецъ.” Както знаемъ, за началникъ на тия многобройни вьзстанници бѣше опрѣдѣленъ дѣдо Игнатъ отъ Раковица, обаче когато избухнѫло възстанието, той останѫлъ само номиналенъ прѣдводитель, а дѣйствителниятъ е билъ Петко Спасовъ Ковачътъ отъ Орешецъ. [1] Второстъпенни и третестъпенни началници на разнитѣ възстаннически части сѫ били: Маринко отъ Долньи-Ломъ, Демянъ Петровъ и Дѣдо Йоцо отъ Търговище, Найденъ отъ Протопопинци, Джорджо Пандурски отъ Горньи-Ломъ, Спасъ отъ Влаовичъ и Велко отъ Орешецъ. Възстанницитѣ сѫ били въорѫжени съ коси́, натъкнѫти на прътове, брадви, а съ пушки имало едвамъ 200 душъ. За да запазѭтъ пѫтищата (а такива за Бѣлоградчикъ е имало два—три), набивали сѫ колове и прѣплитвали съ дебели гѫжвн отъ диви лози.

 

Извѣстието, че Цоло кнезътъ, Вълчо и други сѫ арестовани, а послѣ и посѣчени е произвело минутно онадание на духоветѣ, но скоро мѣстото на посѣченитѣ сѫ застѫпили сѫщо такива енергически лица, и брожението на духоветѣ прѣстанѫло.

 

Така обкрѫженъ, градътъ Бѣлоградчикъ е стоялъ отъ 1-й Юний до 8-й. Щомъ сѫ били събрани възстанницитѣ, испратенъ е билъ въ Сърбия Тодоръ Цвѣтковъ отъ Средогривъ съ пълномощно писмо да попита: ще могѫтъ ли да се надѣватъ за помощь отъ Сърбия? Отговорътъ билъ така отрицателенъ, щото съвършенно убилъ духа на възстанницитѣ, особенно на тия, които сѫ били възстанѫли съ това увѣрение, че Сърбия непрѣмѣнно ще помогне. А такива е имало много. И при всичко това, рѫководителитѣ рѣшили да се държѫтъ до дѣто ще бѫде възможно. Каква рѣшителностъ!

 

Посичанието на Цоло кнезътъ и неговитѣ другари въ Бѣлоградчишката крѣпостъ; потушението на възстанията въ Ломско и Видинско; побѣгванието на населението, почти отъ цѣлата

 

 

1. Дѣто Петко Ковачътъ е най-стариять живъ дѣятель отъ това врѣме. На всѣкѫдѣ изъ селата едногласно ми прѣпорѫгчвахѫ да распитамъ него за възстанието отъ 1850 г. Нарочно ходихъ въ Бѣлоградчикъ за да видѭ дѣда Петка. Намѣрихъ го въ ковачницата прѣгърбенъ, ковѣшс нѣкакво колелò. На моето поздравление, той се исправи, и прѣдъ мене се исправи 85-90 годишенъ старецъ, съ високо отворено чело на което голѣмитѣ бръчки, показвахѫ минѫлъ буренъ животь; очи голѣми, живи и впечатлителни. Неволно почувствувахъ благоговение. И какво? Азъ стояхъ прѣдъ человѣка, който е движилъ цѣлия край. Той е дѣйствително труженникъ, който въ свое врѣме честно и неопятнено е отплатилъ дълга на своето отечество. Той се храни и днесь съ потъ. Има синъ въ Руссия, но дошълъ самь да живѣе въ България, защото иска да си остави въ неѭ коститѣ. Отъ него съмъ почерпилъ почти всичкитѣ свѣдения.

 

 

101

 

Видинска каза, край Сърбската граница — всичко това дѣйствувало убийственно върху духоветѣ на възстанницитѣ, които бѣхѫ рѣшили да прѣвземѫтъ Бѣлоградчикь, но тѣ сѫ се държали.

 

Слѣдъ потушванието на вьзстанията въ Ломско и Видинско, Турцитѣ сѫ се осмѣлили да отидѫхтъ да помогнѫтъ на събратията си въ Бѣлоградчикъ. Сега всички знаяли положително че Сърбия не само не помага на тая възбунтувана рая, но още и́ прави всевъзможни прѣчки (Сърбското правителство бѣ заповѣдало на пограничнитѣ власти да повръщатъ въ Турция и прѣдаватъ на турскитѣ власти всичкитѣ, които бихѫ избѣгнѫли въ Сърбия). Съединенитѣ турски сили отъ гр. Ломъ и Видинъ, па даже и отъ Орѣхово, сѫ били голѣми, но и позициитѣ на възстанницитѣ сѫ били почти неприкосновенни, особенно въ онова врѣме. Ломскитѣ, цибърскитѣ и орѣховскитѣ Турци сѫ тръгнѫли по пѫтя Ломъ-Нишъ, за да нападатъ отъ къмъ „Извозътъ", а Видинскитѣ и Арчарскитѣ турци сѫ тръгнѫли по пѫтя Видинъ-Бѣлоградчикъ, за да нападатъ отъ другитѣ страни. Ломскитѣ турци имали малко сбивание съ онова отдѣление възстанници, което е пазило пѫтя Ломъ-Нишъ и пѫтя Берковица-Бѣлоградчикъ. Една часть отъ това възстанническо отдѣление била расположена при „Фалковецъ", а другата частъ надъ „Средогривъ". Сбиванието станѫло при „Субашийската чешма” при Фалковецъ и не траяло много; възстанницитѣ сѫ били распръснѫти и Турцитѣ сѫ се опѫтили къмъ Бѣлоградчикъ. Тѣ сѫ се спрѣли при входа на Клисурата, която води за Бѣлоградчикъ. Съ това Ломскитѣ турци загащили (заградили) възстанницитѣ отъ къмъ „Извозътъ" и прѣкѫснѫли отеглюванието имъ въ случай на поражение.

 

Видинскитѣ турци стигнѫли до селото Калугеръ, запалили го и отъ тамъ нападнѫли на възстанницитѣ. Възстанницитѣ се видѣли между двѣ сили, а Турцитѣ изъ Бѣлоградчикъ нападнѫли отъ трета страна. Това общо нападение отъ три страни станѫло на 9 Юний (петъкъ около обѣдъ). Сражението е траяло почти до мръклица (мръквание), възстанницитѣ били разбити и Бѣлоградчикъ освободенъ. Побѣдителитѣ Турци влѣзнѫли въ града и прѣкѫснѫли грабежътъ и сѣченьето, което сѫ вършили нѣкои турци [1].

 

Възстанницитѣ разбити избѣгали съ дѣцата и женитѣ си край сърбската граница. Въ това сражение сѫ паднѫли 60 душъ. За това малко число има да се благодари, едно на нощьта, а друго на мѣстностьта.

 

 

1. Когато бѣлоградчишкитѣ турци излѣзнѫли да нападатъ, нѣкои отъ тѣхъ почнѫли да грабѭтъ и убиватъ жителитѣ въ града. Убититѣ въ това врѣме сѫ: Недѣлко Плещията, Стаменъ Коюмджията, Петръ Дѣдо Божиновъ, Живко Бѣлъ-мустака, Лило Карчовъ, Лило Дългия, Мито Пановъ, Андрео Бояджията, Саво Василовъ и Митре Куюмджията — всички богати и първи граждане.

 

 

102

 

Турцитѣ потушили възстанието, били побѣдители, но това не имъ принесло голѣма радость. Всичкитѣ спахйиски имущества били съборени или изгорени и цѣлия днешенъ Видински окрѫгъ билъ пустъ, всичкото население било избѣгнѫло край сръбската граница, като оставило всичкото си движимо и недвижимо имущество и просило сръбското правителство да му позволи да се засели въ Сърбия. Турското правителство и бейоветѣ-господари сѫ се стрѣснлли. Отъ Цариградъ билъ испратенъ нарочно чиновникъ, за да изслѣдва причинитѣ на това възстание и да узнае отъ самото население, отъ що се оплаква. Видинскиятъ воененъ команданть-паша испратилъ войска по окрѫта за да запази имуществата на избѣгнѫлитѣ селяни отъ разграбвание и прибралъ всичкитѣ Турци въ Видинъ, Бѣлоградчикъ и Ломъ. Никому, па даже и на самитѣ бейове спахии, не е било свободно да отидѫтъ по селата. Цѣлата граница, като почнемъ отъ Гургусовецъ та дори до самото устие на р. Тимокъ, е била покрита съ селско население. Видинскиятъ паша, Видинскиятъ митрополитъ, Генчъ-ага отъ Орѣхово, всеобщо-познатъ чрѣзъ своята добрина и мѫдрость — сѫ дохождали по редъ при възстанницитѣ, за да ги склонѭтъ да се върнѫтъ изново по кѫщитѣ си, като сѫ имъ обѣщавали, че просбата имъ ще бѫде удовлетворена. (Просбата имъ се състояла въ това: даждието да се намали; господарлъцитѣ [спахилъцитѣ] да се унищожѫтъ и произволитѣ на Турцитѣ да се прѣкратѭтъ). Обаче населението останѫло непрѣклонно. То казало ясно и откровенно на всичкитѣ, че нѣма довѣрие въ никого, не може да вѣрва никому.

 

Избрала се депутация, състояща отъ Петко Мариновъ кнезьтъ отъ Грамада, дѣдо Петко Спасовъ Ковачътъ отъ Орѣшецъ, дѣдо Първулъ отъ Стакьовци и Попъ Никола отъ Мемедовци, която била испратена въ Букурещъ при консулитѣ, за да видѫтъ какво ще стане съ тѣхъ. Ходили при всичкитѣ консули, но отъ никѫдѣ не имъ била обѣщана никаква облага, а колкото се касае до присъединението имъ къмъ Сърбия, то и дума неможе да бѫде. Казано имъ било, че трѣба да прибѣгнѫтъ къмъ милостьта на Султана. Депутацията се върнѫла и съобщила на населението всичко. Рѣшено е било: да се избере депутация, която да отиде въ Цариградъ, за да прѣдстави желанията на народа прѣдъ самия Султань и прѣдъ консулитѣ на държавитѣ. Това рѣшение е било одобрено и отъ особенния царски пратеникъ и отъ Видинския паша. За въ тая депутация сѫ избрани слѣдующитѣ лица: дѣдо Петко Спасовъ, дѣдо Петко отъ Грамада, дѣдо Първулъ отъ Стакьовци, Първанъ Стамболлията отъ Раковица, Стоянъ Николовъ отъ Турчинъ, дѣдо Йоцо отъ Макрешъ, Лало отъ Кулата, дѣдо Гицо отъ Брѣгово, Никола Есенли отъ Ясенъ, Димитъръ Гининъ Пановъ отъ Ломъ, Маринъ Маноиловъ отъ Длъгошевци,

 

 

103

 

Иванъ Кулинъ отъ Метковецъ, Попъ Никола отъ Мемедовци, Пано отъ Бѣлоградчикъ и Андрео отъ Бела. Депутацията била снабдена съ пълномощно, поднисано отъ всичкитѣ села въ Видинско, Ломско и Бѣлоградчишко, което било завѣрено и отъ Видинския паша. Така приготвена депутацията отпѫтувала за Цариградъ, и чакъ тогава населението се върнѫло по домоветѣ си и се прѣдало на мирнитѣ си полски занятия. Това било около 20 Юлий.

 

Депутацията стигнѫла въ Цариградъ, прѣдставила се на В. Везиръ и му врѫчила прошението. Въ прошението, освѣнъ горнитѣ желания, имало и една още точка, продиктувана отъ водителитѣ по черковния въпросъ въ Цариградъ, именно: да се прати въ Видинъ български владика и да му се опрѣдѣли платата. Везиринътъ приелъ благосклонно прошението и обѣщалъ на депутацията, че ще уважи просбата имъ. Депутацията ходила и при консулитѣ. Слѣдъ нѣколко дни бавение въ Цариградъ, депутацията се върнѫла около Димитровъ-день, снабдена съ царски бератъ, който заповѣдвалъ господарлѫцитѣ да се укинѫтъ, даждието да се намали по възможность и на чиновницитѣ строго да се забрани да неправѭтъ своеволия и злоупотрѣбления. За български владика нищо не се споменвало. Депутацията пристигнала въ Видинъ и се прѣдставила на пашата заедно съ берата. Извѣстието, че депутацията се върнѫла произвѣло силно движение между населението: всѣкой е желаелъ да чуе съ ушитѣ си, отъ устата на депутатитѣ, какво сѫ направили. Движението е било до толкова голѣмо, щото депутатитѣ сѫ излѣзнѫли по селата и сѫ расказали всичко подробно. Нѣма съмнѣние, че сѫ притурвали много работи. Турското правителство пакъ отъ своя страна направило такива распореждания, съ които доказвало, че царскиятъ бератъ ще се испълни буквално. Спахилѫцитѣ сѫ се унищожили; приходътъ на всѣкой господарь е прѣсмѣтнѫтъ и вчисленъ въ правителственното даждие; селянитѣ сѫ плащали на правителството, а то пъкъ е плащало по нѣщо на спахиитѣ; земитѣ сѫ били обявени за общински; на Турцитѣ е забранено било да отиватъ по селата за прѣхрана, както е било до сега. Въ Видинско се избралъ за башъ кнезъ Петко отъ Грамада, прѣименуванъ паша-Петко; въ Ломско билъ избранъ за такъвъ Иванъ Кулинъ, а Димитъръ Пановъ за казначей, въ Бѣлоградчишко — дѣдо Петко Спасовъ Ковачътъ. Кнезоветѣ сѫ ходили въорѫжени и придружени отъ свои въорѫжени българе сеймени. Имали сѫ право да рѣшаватъ много въпроси сами, безъ да искатъ одобрението на правителството. [1] Тия и тѣмъ подобни права доказвали, че кръвьта на паднѫлитѣ 350 борци не е отишла напраздно.

 

 

1. Нѣколко най-влиятелни и лоши бейове, отъ Видинъ и Бѣлоградчикъ, срѣщу които имало оплаквание били заточени въ Цариградъ.

 

 

104

 

Обаче не се минѫло много врѣме, и Турцитѣ пакъ почнѫли своето строго поведение. Видинскиятъ паша приемалъ оплаквание отъ страна на много бейове изъ Ломъ, Бѣлоградчикъ и Видинъ срѣщу кнезоветѣ и по-първичкитѣ български селяни. Въ тия писма сѫ указвани многобройни примѣри за бити Турци отъ кнезоветѣ и го молили да донесе за всичко това въ Цариградъ. Дѣйствително кнезоветѣ бѣхѫ били мнозина Турци, които бѣхѫ се опитали по селата да правѭтъ прѣдишнитѣ насилия, даже между бититѣ бѣше и единъ бейски синъ. Селското население бѣше весело и спокойно. Пашата е донелъ въ Цариградъ за всичко това, като притурилъ и отъ своя страна, че, ако се неотстранѭтъ бившитѣ депутати, може да послѣдва възстание; тѣ — бившитѣ депутати — бунтуватъ населението срѣщу правителството. Дошла заповѣдь да се испратѭтъ въ Цариградъ. На часа сѫ били изловени, оковани съ желѣза и испратени въ Цариградъ. Обаче като нѣмало доказателства за подкрѣпление на обвинението, били освободени и се върнѫли пакъ въ селата си. Но сега бѣхѫ убити духомъ. Бѣше имъ ясно казано да мируватъ, иначе ще бѫдѫтъ избити като псета. Дѣйствително, и тѣ сами бѣхѫ познали, че за тѣхъ вече нѣма животь въ Турция. За това събитие азъ намѣрихъ слѣдующата записка, написана на „ Общакътъ" въ църквата въ село Грамада. Ето ѭ буквално:

 

„Да се знае кога се Бугари́я дигна съ Божиемъ повеленіемъ, защо беше много зулумъ отъ турци те е пищела сиротиня како црвъ отъ щюклети неприятелски и турски руки, Богъ да живи Петка Мариновича башъ кнезъ онъ подигна бугари те се с турцима разговори и после наши човеци одиха у Ц-градъ те су сасъ цара шура прашле. После они човеци дойдоха па ги пашата уапси у апсу биде страх великъ бегали су по планину кой куда може да се скута по пещера въ лѣто Господне 1851 6-гъ февруаръ? Подписа я учителъ Стойко Петкович из Сербие.”

 

Наскоро слѣдъ това паша-Петко билъ убитъ всрѣдъ село отъ нѣколко души турски хайти и убийцитѣ не били намѣренн. Това още повече стрѣснѫло населението, а особенно пó-виднитѣ селяни.

 

Като арестували дѣда Димитра Пановъ и дѣда Ивана Кулинъ и ги испратили въ Цариградъ заедно съ другитѣ депутати, въ Ломско билъ назначенъ другъ кнезъ Дѣдо Никола отъ Лабецъ. Той не билъ избранъ отъ народа, както е било обичай, но просто назначенъ отъ „войводата" (мюдюринътъ). Това го заставило да държи съ Турцитѣ и да притѣснява раята. Злоупотрѣбленията и своеволията изново почнѫли да се повторяватъ и кнезътъ е билъ главно орѫдие. Населението възстанѫло и се оплакало на „войводата", като искало непрѣмѣнно

 

 

105

 

да се тури за кнезъ пакъ Иванъ Кулинъ. Като прѣдводители на възстанѫлото население били обвинени: Димитъръ Гининъ Пановъ отъ гр. Ломъ, Цеко Петковъ отъ Дългошевци и Иванъ Кулинъ отъ Метковецъ. Първитѣ двама били арестовани, а Иванъ Кулинъ успѣлъ да избѣга въ Сърбия, заселилъ се въ Зайчеръ, отъ дѣто въ течение на 15 години е билъ прѣдводитель на чета по Балкана и е билъ страшилище на турскитѣ бейове и българскитѣ изедници чорбаджии.

 

Арестованитѣ Димитръ Пановъ и Цеко Петковъ били испратени въ Видинъ и хвърлени въ тъмница. Обаче многобройни депутации пристигнѫли изъ Ломско, които увѣрявали пашата, че арестованитѣ не сѫ виновни въ нищо, защото цѣлото население желае да се смѣни кнезътъ Никола. Пашата освободилъ арестованитѣ, смѣнилъ кнезътъ Никола, но не позволилъ да се избира новъ кнезъ, а на Димитра и Цека било явно казано. че ако не си приберѫтъ ума въ главата, скоро ще намѣрѭтъ паша-Петко. Това врѣме се унищожихѫ кнезоветѣ, което звание се поднови едвамъ въ 1860 година.

 

Настѫпила 1853 година.

 

Турция и Руссия почнѫли да се гледатъ криво; отношенията, по причина на нѣкакви религиозни въпроси, почнѫли да ставѫктъ обтегнѫти, до дѣто най-сетнѣ (21 Май 1853 год.) не се прѣкѫснѫхѫ. Послѣдва формално обявление на война, — тая война толкова забѣлѣжителна въ историята, а особенно въ историята на народитѣ на Балканския Полуостровъ.

 

Българскиятъ народъ твърдо вѣрваше, че вече тоя пѫть е редътъ на неговото освобождение. Русскитѣ войски достигнѫхѫ до Калафатъ съ цѣль да прѣвзематъ гр. Видинъ и да възбунтуватъ населението въ Западна България.

 

При началото на войната Димитъръ Пановъ, Цеко Петковъ, Дѣдо Първулъ отъ Стакьовци, Велко, Петко Ковачътъ и всички други, които по право сѫ трѣбали да се боѭтъ отъ Турцитѣ избѣгнѫхѫ и се отзовахѫ въ лагера на русскитѣ войски. Тѣ увѣрявали русскитѣ военни началници, че населението е готово да възстане и русската армия въ тоя край ще има едно вспомагателно отдѣление отъ 30—40,000 души. Тѣ не говорили голи думи: повечето отъ тѣхъ били снабдени съ пълномощия, подпечатани съ църковнитѣ печати на всичкитѣ църкви и села. Види се, по тая причина едно военно отдѣление се упѫти и стигнѫ въ Калафатъ съ цѣль да мине Дунава и да удари на Видинъ. Турското правителство познаваше много добрѣ расположението на духоветѣ между населението, затова се и много опасавало отъ къмъ тая страна. Испратенъ е билъ Омеръ паша за командантинъ на войскитѣ турски. Освѣнъ редовни турски войски (които сѫ били три-четире хиляди души),

 

 

106

 

и освѣнъ туземното турско население, за подкрѣпление на тоя отрядъ е испратенъ билъ нѣкой си Калиманъ паша, арнаутинъ, съ 10 хиляденъ корпусъ, състоящъ отъ Тоски и Геги, всички доброволци. Битка между Русситѣ и Турцитѣ станѫла при селото Читати надъ Калафатъ на 25 Декемврий, и Русситѣ били разбити и отстѫпили. Това убило надѣждата на населението.

 

Знае се пó-нататъшния ходъ на войната. По настояванието на Австрия, — тая Австрия спасена отъ Руссия въ 1848 г. — Руссия бѣ принудена да оттегли войскитѣ си изъ Влашко, на мѣстото на които дошли австрийски войски.

 

Свърши се войната злополучно за Руссия, злополучно и за България. Свърза се и Парижкия миръ. В. Порта принудена отъ Великитѣ сили на 16 Февр. 1856 г. издаде прочутия Хаттъ-и-Хумаюнъ, който не бѣ нищо друго, освѣнъ повторение на Гюлханския Хатъ-и-Шерифъ. Нищо пóвече, комедията се повтаряше.

 

Не отказваме, че В. Порта, може-би, искренно е желаяла да въведе реформи въ държавата, обаче въ провинциитѣ, било населението турско, било самитѣ правителственни органи, сѫ гледали съвършенно хладнокръвно и легкомисленно на тия много важни събития въ живота на турската империя. Хатъ-и-Хумаюнътъ минѫ, както Хатъ-и-Шерифътъ безъ никакъвъ видимъ резултатъ. Християнското население бѣ се убѣдило, че подъ турското господство не може да има щастие за него; Руссия бѣ унижена отъ Европа, но именно това ѭ направи Велика Руссия прѣдъ очитѣ на Българитѣ. Цѣла Европа бѣ се подигнѫла да смаже Руссия и то защо? Защото искаше да освободи Християнитѣ. Въ това бѣхѫ поне увѣрени всичкитѣ роби-християни.

 

Какво станѫхѫ нашитѣ борци? Нѣкои отъ тѣхъ сложихѫ кости по бойнитѣ полета, а други бѣхѫ осѫдени да живѣѭтъ въ изгнанство [1], кѫдѣто пó-вечето и умрѣхѫ.

 

Въ Видинския пашалъкъ населението бѣ видѣло, че турското правителство едно говори прѣдъ Европа, а друго прави дома си. Когато единъ Султански бератъ се гази и незачита, то каква гаранция може да очаква човѣкъ отъ обикновеннитѣ обѣщания.

 

 

5. Димитракева буна.

 

Настѫпила 1857 г. Населението било изново изложено на произволи и злоупотрѣбления. Станѫло ново опитвание, ако не да отхвърли турското иго, то поне още веднѫжъ да протестира срѣщу тия нетърпими своеволия. Тоя протестъ се проявилъ

 

 

1. За всичкитѣ тия борци азъ събирамъ материялъ за тѣхнитѣ биографии. Тѣ ще бѫдѫтъ като притурка на настоящата ми статия.

 

 

107

 

въ възстанието извѣстно подъ горното название. Възстанието избухнѫло на 15 Май 1857 г. Прѣдводительтъ на това възстание е билъ нѣкой си Димитраки прозванъ Търновалията, съ името на когото е наречено и самото възстание [1].

 

Като второстъпенни водители на това възстание сѫ били: Живко дѣдо Манчинъ изъ Ошанъ, Терзи Стоянъ и Василко Николинъ и двамата отъ Салашъ — всичкитѣ забѣгнѫли въ Сърбия прѣзъ възстанието на 1850 г.

 

Това възстание не е можало да бѫде распространено, както възстанието въ 1850 г., едно защото лицата, които сѫ го рѫководили, били неизвѣстни лица и нито единъ не е ималъ между населението тоя авторитетъ, какъвто сѫ имали людиетѣ отъ 1850 г., а друго и за това, защото турското правителство тоя пѫть е дѣйствувало пò-бързо и енергически.

 

Дѣдо Стоянъ отъ Раяновци, единственния живъ днесь участникъ въ тая буна, ми расказа подробно за това възстание споредъ съобщенията на когото го и описвамъ.

 

Още прѣзъ зимата сѫ ставали приготовления за възстание срѣщу Турцитѣ, и когато гората била покрита съ шума, Димитраки заедно съ Живко отъ Ошанъ, Терзи Стоянъ и Василко отъ Салашъ, дошли въ селото Стакьовци, въ дома на Георги, братътъ на Първула.

 

На 12-й Май сутреньта, всичкитѣ способни да носѫтъ орѫжие били събрани всрѣдъ селото. Чрѣзъ това, селото се обявило за независимо. Проводило се извѣстие и по другитѣ села да бѫдѫтъ готови. Отъ Стакьовци възстанницитѣ на брой 150 души сѫ тръгнѫли къмъ Бѣлоградчикъ; вървѣли сѫ все по политѣ на планината. Рѣшено е било, щото сборниятъ пунктъ на всичкитѣ възстанѫли да бѫде въ планината надъ селото Влаовичъ. На поканата, испратена изъ Стакьовци, дошли селенитѣ изъ Раяновци, Салашъ, Ошанъ и Праужда. Вече е била свѣтнѫла надѣжда, че възстанието ще има успѣхъ. Димитраки, облѣченъ въ русска униформа, е стоялъ въ тѣхната срѣдá веселъ и бодъръ и кроилъ голѣми планове . . . Но било сѫдено това възстание да бѫде потушено при самото му зачало.

 

Турцитѣ, прѣдизвѣстени отъ нѣкой вѣренъ рая за това възстание, побързали съ голѣма сила къмъ мѣстото, дѣто сѫ били възстанницитѣ. Било е 18 Май, недѣленъ день, когато

 

 

1. Свѣденията, които събряхъ за този борецъ, сѫ много оскѫдни. И неговата биография ще влѣзе въ биографиитѣ на разнитѣ политически дѣятели въ тоя край. За сега можихъ да узнаѭ само слѣдующето: Той е родомъ отъ Търново, училъ се въ Руссия и въ врѣме на Источната война въ 1853 г. той е билъ доброволецъ. Въ врѣме на сраженията, той се отличилъ и билъ произведенъ офицеринъ. Слѣдъ свършванието на войната, дошълъ въ Сърбия, отъ дѣто, мислилъ си той, може пó-лесно да се работи за България. Той билъ тънъкъ, високъ, русъ и хубавецъ. Неговъ другарь въ Кримската война е билъ дѣдо Стоянъ, който и сега живѣе въ Добри-долъ, дѣто оре малката си часть земя и се прѣпитава. Той е още награденъ и съ св. Георгевски кръстъ за храбрость и съ много други ордени.

 

 

108

 

възстанницитѣ на брой вече 400—500 души, между които имало въорѫжени съ пушки 60—70 души, били расположени на мѣстото, което се казва: Влаовичка-могила при Поповъ-кладенецъ и чакали извѣстие изъ Влаовичъ. На веднѫжъ стражата извѣстила, че сѫ нападнѫти отъ всичкитѣ страни. Дѣйствително, голѣмо число Турци сѫ се показали отъ всѣкѫдѣ. Непрѣмѣнно тука е посрѣдничествувало прѣдателство. Почнѫло се сражението и възстанницитѣ били распръснѫти, като оставили убити шесть души (трима отъ Стакьовци, двама отъ Салашъ и единъ отъ Ошанъ). Слѣдъ това поражение, всѣки се върнллъ въ дома си, само Димитраки и още 20—30 души, които не искали да се върнѫтъ, ходили изъ планината още 12 дни — до 30 Май, като дали на Турцитѣ голѣма грижа и мѫка. Но най-сетнѣ, като били притиснѫти отъ вредъ и принудени отъ гладъ, побѣгнѫли въ Сърбия.

 

На това възстание и отъ самитѣ Турци е даденъ характеръ на просто разбойническо нахлувание, за което нѣщо е протестирала В. Порта прѣдъ Сърбското правителство. Направено било распореждание отъ Бѣлградъ, щото границата да се пази строго и да се не позволява никому да ѭ минава съ разбойническа или бунтовническа цѣль. Отъ това врѣме Сърбия почнува да става страна негостоприемна за нашитѣ политически емигранти.

 

 

6. Прѣселяванието въ Руссия.

 

Видѣ населението, че никакви възстания не можихѫ да му помогнѫтъ въ нищо, а отъ Сърбия да очаква за въ бѫдѫще никаква помощь, то се отказваше даже и да мисли: не еднократнитѣ възстания, които станѫхѫ по нейно прѣмо или косвенно подбуждение го бѣхѫ увѣрили въ това. Единственната надѣжда слѣдователно е оставала на Велика Вуссия. Русското консулато, основано въ Видинъ, се посѣщаваше често отъ нѣкои пó-първички селяни, съ цѣль неблагоприятна за Турция. Но въ това консулато на всички тия селяни се казало ясно и откровенно, че слѣдъ Кримската война противъ Руссия е цѣла Европа и Българитѣ не трѣба никакъ да се надѣватъ за скоро освобождение. Оставатъ два пѫтя: или да търпѫтъ безропотно произволитѣ и угнѣтенията, или . . . да се изселѭтъ въ Руссия. Тая мисъль е разнесена между населението, и върху неѭ почнѫло вече да се приказва по сборове, въ кръчмитѣ, на свадбитѣ, на нивитѣ — на всѫдѣ.

 

Който познава, колко българинътъ е привързанъ къмъ своето огнище и съ каква мѫка може да го остави, той ще може да си прѣдстави, до колко подобна една мисъль е непопулярна и какъвъ хладенъ приемъ е тя намѣрила изъ начало между населението.

 

 

109

 

Имаше обаче по-силни двигатели и отъ самата твърда воля на населението и отъ самата привързанностъ негова къмъ бащиното му огнище. Тѣ бѣхѫ произволитѣ, насилията и злоупотрѣбленията на турскитѣ заптии и чиновници, на турцитѣ въобще, Дѣйствително, слѣдъ Парижкия миръ турцитѣ станѫхѫ по-свирѣпи и надути. Защо не? Нали бѣхѫ галеното дѣте на цивилизована Европа?

 

Между В. Порта и Руссия станѫли нѣкакви дипломатически съглашения, точното съдържание на които не сѫ извѣстни, обаче, съ силата на които въ 1859 година намъ се испратихѫ изъ Руссия Татаритѣ. Види се, че съ силата на сѫщитѣ съглашения, В. Порта позволи и на Българетѣ да се прѣселяватъ въ Руссия. Какви щѣхѫ да бѫдѫтъ слѣдствията за нашето клето отечество отъ това всеобщо прѣселение, върху това се е произнесълъ по-могѫщественъ и авторитетенъ гласъ — гласътъ на Великия Раковский въ издаваемия отъ него по онуй врѣме вѣстникъ „Дунавский Лебедъ” и върху това събитие историята е произнесла своята присѫда. Ако може да се допустне, че и дипломатитѣ по нѣкога правѭтъ грѣшки, то въ тоя случай русската дипломация направи каиитална грѣшка. Цѣльта ми обаче не е тука да осѫждамъ, а само да изложѫ нѣкои подробности върху това политическо събитие и движение въ тоя край.

 

Татаритѣ дойдохѫ въ Турция есеньта 1859 год. Турското правителство взе всичкитѣ нуждни мѣрки за тѣхното добро посрѣщание и настанявание: дадохѫ имъ се най-добритѣ мѣста, ниви, ливади и гори, било за поселение, било за работа и ползувание. Българското население бѣ задължено да съгради жилищата имъ даромъ. Въ течението на два-три мѣсеца възникнѫхѫ цѣли села. Догдѣто обаче да се настанѭтъ окончателно, българското население бѣ задължено да ги храни, огрѣва и да имъ изоре и посѣе нивитѣ. Всичко това бѣ ново тегло за Българитѣ.

 

Това ново обстоятелство силно е съдѣйствувало да се популяризира мисъльта за изселяванието. Татаритѣ, настанени въ своето ново отечество, прѣдадохѫ се на мирнитѣ полски занятия; бѣхѫ покровителствувани отъ турскитѣ власти, и нѣмахѫ защо да се оплакватъ. Обаче при всичкитѣ тия добрини, тѣ скръбѣхѫ за своето отечество, за златния и райски тѣхенъ „Къръмъ” и и съ сълзи и въздишки расказвахѫ на българското население за богатството на тоя край. Кълнѣхѫ лицата — султанитѣ техни, — които сѫ ги измамилп да се преселѭтъ. „Ако васъ заселѭтъ въ „Къръмъ”, тогава вий ще бѫдете въ рай,” — свършвахѫ разговорътъ. Това е подѣйствувало силно. Многобройни депутации отъ всичкитѣ села сѫ отивали въ Видинъ, въ русското консулато съ единственна

 

 

110

 

сега цѣль да се научѫтъ: „дали ще бѫдѫтъ заселени въ Къръмъ, на мѣстото на Татаритѣ”? Какво имъ се отговорило, ний незнаемъ, обаче и днесъ населението повтаря тия увѣрения, че тогава имъ се отговорило положително. [1] Движението станѫло по-живо. Турскитѣ власти бѣхѫ равнодушни къмъ това движение. Видинскиятъ паша бѣше вече испратилъ окрѫжно до мюдюритѣ, съ което имъ се заповѣдваше да не правѫтъ никаква спънка на раята, защото В. Порта не забранява прѣселяванието. Необясними, дѣйствително, нѣща!

 

Дѣлото вече бѣ свършено.

 

Прѣзъ мѣсецъ Мартъ 1860 г. дойде обявление, че всѣкой, който желае да отиде въ Руссия, трѣба да иде въ Видинъ, въ Русското консулато, за да се запише, защото иначе нѣма да се приеме въ Руссия.

 

Изначало отидохѫ нѣколко семейства.

 

На вредъ се мислѣше между населението, че: „това всичко е една само испити́я; хичъ ще ли турското правителство да отпустне толкова рая," — говорѣхѫ си селенитѣ по между си. На когато първитѣ желающи се върнѫхѫ отъ Видинъ, снабдени съ русски пашапорти, прѣдъ силата на които вече благоговѣяхѫ и най-свирѣпитѣ турски бейове, съблазньта станѫ голѣма. Цѣли тълпи се опѫтихѫ къмъ Видинъ, за да се запишѫтъ за въ Руссия. Отъ Видинъ се връщахѫ вече неприкосновенни за Турцитѣ русски подданници. Какво искушение! Прѣдъ това не помогнѫ нито увѣщание, нито съвѣти, нито даже могѫщия гласъ на Раковски, който едвамъ ли бѣ познатъ още на населението. Каква важность е имало всичко това прѣдъ златнитѣ надѣжди и голѣмитѣ обѣщания!

 

Било вече мѣсецъ Юлий, и въ регистра на русското консулато въ Видинъ били записани 16.400 души! Имаше села, които се бѣхѫ записали цѣли цѣленички, а отъ нѣкои пъкъ, само по нѣколко семейства. Селата: Бѣло-полье, Роглецъ, Воднянци, Василовци, Чорльово (освѣнъ нѣколко кѫщи), Кривабара, Татаръ-махла, Сталиска-махла, Влашка-махла, Моминъ-бротъ, Кръки-жаба, Ярловица, Толовица, Шипотъ, Орсоя, Сливата, Баряктарска-махла, Гайтанци, Безденница, Брусарци, Вълкова-слатина — всички отъ Ломския окрѫгъ; Чърно-поле, Горни-Ломъ, Долни-Ломъ, Средогривъ, Гюргичъ, — отъ Бѣлоградчишкия окрѫгъ; Церовене, Дългоделци, Студено-буче, Славотинъ отъ Берковския окрѫгъ; Мали-Дреновецъ и влашки некои села отъ Видинския окрѫгъ се изселихѫ цѣли съ исключение на нѣколко кѫщи, а отъ всичкитѣ други села въ Видинско, Ломско и Бѣлоградчишко сѫ отишли поне по нѣколко кѫщи. Дѣйствително, трѣба да се чудимъ,

 

 

1. Свѣденията, които излагамъ по това прѣселение ми дадени отъ главнитѣ дѣятели по него: Илия Гечовъ отъ Чорльово и попъ Димитъръ отъ Василовци и още нѣкои.

 

 

111

 

дѣто, и слѣдъ такива златни обѣщания, и слѣдъ такива надѣжди, ний виждаме, че отъ едно население, което брои около 250.000 души сѫ се изселили само 16.400 души! Пакъ ще споменемъ, че това се дължи пъкъ на оная консервативна наклонность, за която говорихме по-горѣ. Поне това е нашето мнѣние.

 

Веднѫжъ селянитѣ записани, трѣбаше да продаватъ всичкитѣ си имущества. Но понеже, по едно распореждание на Турското правителство, бѣше забранено да се продаватъ ниви, ливади, гори и други тѣмъ подобни, кѫщитѣ нѣмаше кой да купува, то оставаше да продаватъ само движимитѣ си имущества, като: волове, овци, конье, свинье, жито, кукурузъ, вино и покѫщнина.

 

Продавачитѣ бѣхѫ мнозина, а купувачитѣ малцина; продаванитѣ вещи бѣхѫ изобилни, и продажбата ставаше съ голѣма трѣскавость — всичко това направи, щото цѣнитѣ на разнитѣ нѣща бѣхѫ паднѫли неимовѣрно ниско: най-добрия волъ се продавалъ за 40—50 гр.; коньтъ за 30 гр.; овцата за 5 гр.; ока бакъръ по 60 — 70 пари; най-хубави черги голѣми по 10 гр. и тѣмъ подобни. Всѣкой гледаше да продаде всичко, що имаше, колкото е възможно пó-скоро, защото врѣмето наближаваше да се тръгва. Кокошки, гѫски, пловки (патки) и други домашни птици бѣхѫ нѣща нецѣнни: тѣхъ можеше да лови всѣкой безъ пари. И чудно, при тая евтения, много малцина българи се осмѣлихѫ да бѫдѫтъ купувачи; повече бѣхѫ евреи. Всичкитѣ селяни трѣбаше да бѫдѫтъ събрани въ Видинъ, отдѣто щѣхѫ да бѫдѫтъ натоварени на особенно наняти параходи и прѣнесени въ Руссия.

 

Бѣше вече срѣдата на Юлий. Нивитѣ бѣхѫ озрѣли, класоветѣ пълни и натегнѫли се люлѣехѫ и очаквахѫ сърпътъ. „Па и берекетъ ли бѣше тая година! Нивитѣ бѣхѫ море!” — съ въздишка и днесь свършва расказвачътъ. Всичко оставили, като се хранили само съ голи надѣжди.

 

Натоварени на параходи и шлепове, селянитѣ съ пѣсни и гайди, размѣсени съ сълзи, оставихѫ бащинитѣ си огнища. Колко е трѣбало теглилата да сѫ били несносни, и надѣждитѣ голѣми!

 

Слѣдъ десеть дневно пѫтувание и прѣтоварвание отъ параходъ въ параходъ и отъ шлепъ въ шлепъ, като стока, найсетнѣ били исхвърлени въ Херсонъ. Почнѫло се първото разочарование! Нѣма България, нѣма нейнитѣ извори съ сладката вода; нѣма нейнитѣ балкани, лѣсове и райски долини. Расположени сѫ били вънъ на полето. Прѣдложило имъ се да се стѣгатъ за опрѣдѣленото мѣсто. За кѫдѣ? За Кримъ ли? Не. За други мѣста. Българинътъ шопъ неще се мръдне, додѣто негови пратеници не видѭтъ земята, която е опрѣдѣлена за

 

 

112

 

заселявание. Опрѣдѣлила се коммиссия, която обходила почти цѣлата губерния, но никѫдѣ България. „Водихѫ ни по такива блатисти и пусти мѣста, въ които човѣкъ не е стѫпвалъ. 200 растаци дълбоко копаѭтъ за вода, и тя вода ли е? като пиешъ подига ти се" — расказватъ селянитѣ. Общо негодувание; общо роптание. Храната имъ се давала като на солдати; хлѣбъ чернъ и недостатъченъ; вода невкусна. Половината сѫ се разболѣли. Завладѣла е силна реакция между самитѣ селяни. Изначало глухо и нѣмо, въ кратко врѣме негодуванието станѫло явно и гласно, а желанието да се върнѫтъ изново въ България така общо и силно, щото не сѫ помогнѫли нито обѣщания, нито заплашвания.

 

Русското правителство било най-сетнѣ принудено да отстѫпи. Наняти сѫ били изново австрийски параходи, но сега отъ турското правителство, и натоварени сѫщитѣ български прѣселенци. Есеньта прѣзъ мѣсецъ Септемврий сѫщитѣ селяни били исхвърлени въ Ломъ и Видинъ. Отъ 16400 души били сѫ щастливи да видѭтъ пакъ България само 12100 души и то посърнѫли, почърнѣли, болни, гладни и убити! 4300 души умрѣли нѣщо за три мѣсеци!

 

Картината била трогателна! Тия сѫщи селяни, които нѣщо прѣди три мѣсеци бѣхѫ оставили своето отечество съ пѣсни и гайди, сега се връщатъ съ сълзи и вопъль; тая земя, която прѣди три мѣсеци бѣхѫ проклели, сега цѣлували и благославяли.

 

Възвръщанието на тия селяни пакъ въ Турция било единъ видъ тържество за турското правителство. Ето защо на турскитѣ власти бѣ заповѣдано да посрѣщнѫтъ селянитѣ най-добрѣ и да ги настанѭтъ на старитѣ имъ жилища, като имъ се даде нуждната храна за прѣзъ зимата. Никакви упрѣкания се не чухѫ отъ страна и на най-разваления турски хайта.

 

Това събитие имá силно влияние върху пó-нататашното политическо въспитание на населението въ тоя край. Като видѣ, че всичкитѣ възстания бидохѫ безъ успѣхъ; като видѣ, че отъ страна на никоя държава не дойде никаква помощь и избавление, и като видѣ, че и опитътъ, поерѣдствомъ прѣселявание въ друга държава да намѣри щастие, излѣзнѫ нещастенъ — населението се покори на сѫдбата си.

 

 

7. Пó-послѣшни събития.

 

Слѣдъ всичкитѣ тия движения населението станѫ апатично къмъ всѣкое вълнение. Отдѣлнитѣ хайдушки чети, които сѫ се появлявали отъ врѣме на врѣме, сѫ били единственнитѣ бѣлѣзи отъ политическия животъ и протестъ.

 

 

113

 

Отъ всичкитѣ хайдушки чети най-много се помни четата на Точо отъ селото Чипоровци, която състояща отъ 30 души въ течение на десеть години е била страшилище за турцитѣ.

 

Сѫщо се помнѭтъ и четитѣ на Ивана отъ Лехчево, на Кара-Стояна отъ Орѣшецъ, Бѣлоградчишка околия и на Ангела Льопавия отъ Берковица.

 

Новитѣ агитатори за политичеекото освобождение на България не сѫ посѣщавали тоя край. Левски е минѫлъ само веднѫжъ прѣзъ Ломъ и Бѣлоградчикъ и селата; обаче, като видѣлъ голѣмата апатия на населението къмъ неговата проповѣдь, не повторилъ вече. Населението, което бѣ правило четири възстания безъ успѣхъ; което бѣ напускало даже и отечеството си само за политическа свобода — бѣ станѫло съвършенно равнодушно къмъ възстания. Ето защо ний виждаме, че населението въ тоя край е останѫло чуждо на най-новитѣ политически движения.

 

Отдѣлни примѣри правѭтъ исключение отъ общата апатия. Така, Попъ Димитъръ Ивановъ отъ Василовци и Димитъръ Ангеловъ отъ Ломъ въ 1867 г. бѣхѫ се потрудили да основатъ революционенъ комитетъ въ Ломско, но прѣдадени отъ Доротея и единъ Ломски чорбаджия, бидохѫ хвантѫти и осѫдени на 15 години окови. Димитъръ Ангеловъ сполучи да избѣгне въ Руссия, кѫдѣто и сега живѣе (той е машинистъ по желѣзницата въ Финландия). Попъ Димитъръ излѣжа 13 години въ Акя (Сенъ-Жанъ д'Акръ) и слѣдъ Св. Стефанския договоръ бѣ освободенъ; той живѣе и днесь въ селото си Василовци съ гибелни за организма му слѣди отъ влагата на тъмницата.

 

Еремия Петровъ отъ гр. Ломъ, свършилъ класическа гимназия въ Бѣлградъ, учителствува въ Ломъ една година. Като не можеше да живѣе въ Турция, върнѫ се изново въ Бѣлградъ; бѣ въ българската легия, а послѣ въ четата на X. Димитра и Стефанъ Караджа, минж въ България и остави коститѣ си на Бузлуджа.

 

Дойде 1876 г. Сърбско-Турската война избухнѫ. Българскитѣ доброволци дойдохѫ въ Чипровския манастирь. До Берковица оставаше малко. Тукашното население взе много живо участие. Ако Сърбитѣ бѣхѫ можли да се одържѫтъ малко пò-дълго при Зайчеръ, градътъ Берковица щѣше да бѫде вземенъ и съ това на Видинския гарнизонъ се прѣкѫсваше съобщението съ другитѣ части.

 

Турцитѣ побѣдихѫ, нахлухѫ въ Сърбия, и отъ пѫтя имъ за Бѣлградъ ги върнѫ могѫщето слово на Царьтъ-Освободитель.

 

Въ мира, сключенъ между Турция и Сърбия, за Българитѣ се нищо не споменѫ. И какво можеше побѣдената Сърбия да иска за другитѣ, когато тя сама просѣше милость!

 

 

114

 

Обяви се Русско-Турската война. Свърза се Св. Стефанския договоръ; послѣдва Берлинскиятъ конгресъ. Сърбия, която бѣ се намѣсила втори пѫть въ войната, и която бѣ на готово завзела нѣкои окрѫзи отъ западна България (въ тая война Сърбия не рачѝ да испрати войскитѣ си въ Босна или на Косово, защото тамъ бѣше кисело, но дойде тука, дѣто нѣмаше ни къоравъ турчинъ), силно дѣйствуваше прѣдъ Берлинския конгресъ да и́ се дадѫтъ окрѫзитѣ въ западна България, бѣ се потрудила да склони населението отъ Видинско и Бѣлоградчишко, както и отъ Берковско и Ломско да заяви желание да се присъедини къмъ Сърбия; обаче населението се не подаде и на Сърбия се удаде да присъедини къмъ своята территория само Нишъ, Пиротъ, Враня и Лѣсковецъ.

 

*  *  *

 

Ний свършихме нашитѣ бѣлѣжки. На свършвание бързаме да кажемъ, че възможно е да се срѣщнѫтъ много погрѣшки, било въ имената, било въ други нѣкои факти и събития. Ний ги прѣдадохме тъй, както ни се съобщихгь. Основата е направена; нека се сега допълнѭтъ непълнотиитѣ и поправѭтъ погрѣшкитѣ. На тия приятели ний ще бѫдемъ благодарни.

 

Руссе, Гергевдень 1889 г.

[Back to Index]