3. СЛАВЯНОБЪЛГАРСКИЯТ НА ПАИСИЙ
Студията е публикувана първо на италиански: Picchio, R. Lo slavobulgaro di Paisij. — Ricerche Slavistiche, 1966, 77-112.
Статията, която още през 1939 г. Артуро Крония [*] посвети на написаната от хилендарския монах ʺИстория славяноболгарская" и на нейната зависимост от ʺIl regno degli Slavi” на Мавро Орбини [1], е в основата на моя интерес към някои страни на славянската културна история, видяна в перспективата на отношенията между католическите и православните територии в периода, който обхваща годините от края на дългото православно славянско Средновековие до появата на първите признаци, предизвестяващи настъпващия романтизъм в епохата на Възраждането. Независимо от междувременно появилите се в научната литература нови приносни интерпретации [2], идеята, предложена от Крония, се оказва все още благодатна. Имам предвид подчертаната от него и днес вече изтъкната по различни начини необходимост историографското дело на Паисий Хилендарски да не се разглежда в тесните рамки на местната традиция, а на общия фон, обхващащ и европейското идеологическо съперничество — особено в епохата на Контрареформацията [3]. Самият факт, че пламенната патриотична защита на един монах от Атон, чиято единствена цел е да прослави — в антилатински, изцяло православнославянски дух — величието на собственото си племе, използва в средата на XVIII в. посредством руски превод две исторически творби, типични за католическата Контрареформация [4], не може да бъде подценяван. Постановките на други южно- и източнославянски автори, вдъхновени от продиктувани от обстоятелствата амбиции, остават извън конкретния обсег на изследването, както остават встрани и всички възможности за тяхна по-точна отделна характеристика. Нашият пример все пак е достатъчно показателен, за да потвърди общото впечатление, че православнославянската общност е запазила чак до прага на модерната епоха почти непокътната своята сплотеност, обусловена от наднационалния характер на източноевропейското Средновековие. Ето защо много връзки и влияния биват осъществявани между католическия свят и цялата православна
621
общност, а не между отделните езиково-етнически единици [5]. Историкът — изследовател на тази предвъзрожденска епоха в земите на балканска Slavia, не трябва, разбира се, да пренебрегва ролята на националните традиции и стремежи. Напротив, именно българинът Паисий ни предлага един пример на краен ксенофобски патриотизъм — като не трябва да се изпуска от поглед и културният хумус, който в края на XVIII в. продължава да подхранва идейните борби на модерния национализъм [6].
"История славяноболгарская", създадена през 1762 г. чрез компилативна техника, от която лъхат древните времена, в действителност може да се превърне в изходна точка за обобщаващи съждения върху значимостта на някои принципи в областта на славистиката, формулирани от модерните национални филологии. С други думи, от конкретния пример можем да извлечем доказателствени изводи, за да очертаем контурите на един период от културното развитие, който до днес си остава недостатъчно осветлен.
Присъщата на националните филологии и историографии склонност да търсят в XVIII в. предпоставките за по-късните национални възраждания често пъти е карата различни съвременни учени да подчертават "зараждането на новия свят” и да пренебрегват "залязващия". Пряка последица от този тип постановки е представянето на личности и събития в един нереален климат на очакване на бъдещето и отричане не само на миналото, но дори и на настоящето. В конкретния случай — Паисий Хилендарски — с известна щедрост бива подчертаван съвременният дух на неговите идеи и творба; стига се и до предлагане на паралели между неговото просветителство и духа на западните просвещенци [7]. Заслугите на българския патриот от Атон не би трябвало да ни попречат да преценим обективно неговата култура, която в действителност — разгледана в сравнителен европейски план — се оказва озадачаващо изостанала. Изхождайки от културно-хронологически позиции, различието, което разделя света на господата от "Енциклопедията” от този на намиращото се в земите на Отоманската империя през XVIII в. християнство, се оказва вековна. В нашата съвременна епоха обаче ние се радваме на достатъчно голяма
622
критическа независимост: и спрямо мита за прогреса, който е вдъхновявал XVIII в., и спрямо идеализацията на националния дух, присъща на XIX в. ʺСредновековността” на "История славяноболгарская”, взета сама за себе си, не включва нито положителна, нито пък отрицателна оценка. Наша задача е да определим нейната действителна роля в общия исторически процес, който е довел до бързото присъединяване на една културна зона, изостанала в продължение на векове — каквато ни се представя балканска Slavia чак до Възраждането през XIX в. — към новата европейска цивилизация.
Централният момент на разискванията около "История славяноболгарская” може да бъде открит в проблема за езика, който е ползвал Паисий при създаването на своя исторически трактат. Изхождайки от неоспоримия факт, че с Паисий започва нова епоха в националната българска история, този проблем често пъти бива възприеман като рязко противопоставяне между "старо” и "ново”, противопоставяне, което интересува и в общ план историята на езика [8]. Идеята за стара традиция се отъждествява с понятието черковнославянски език, докато понятието модерен народен български език се възприема като отражение на новите стремежи. Но един наистина обективен анализ на изследвания тук текст не може да не докаже невъзможността Паисиевият език да бъде отнесен изцяло към едната или към другата от тези две езикови категории. В действителност трябва да се признае, че — ако го разглеждаме като църковнославянски — този език е силно "покварен”, т.е. той е осеян с "вулгаризми". Същевременно всеки, който би желал да съзре в новобългарския основата на Паисиевия начин на писане, няма да може да пренебрегне изключителното изобилие от черковнославянски елементи. Между тези две крайности един компромис е бил вече посочен от Б. Цонев, който прави опит да включи творбата на Паисий в местната традиция, която от историческа гледна точка е по-конкретна и е представена от дамаскините [9]. Това решение не задоволява напълно историците на езика, които не разполагат с достатъчно данни, за да определят характерните за дамаскините норми или нормативни тенденции.
623
Същевременно това разрешение не може да задоволи и историците на българската литература, на които съвсем убягва фактът, че сравнена с анонимните компилации на по-древните български книжовници, "История..." на монаха Паисий притежава собствен, различен характер.
Следователно не ни изненадва това, че най-новите и задълбочени изследвания върху Паисий, макар и да не отричат присъствието на други, на пръв поглед противоположни езикови компоненти, са вдъхновени главно от грижата да се докаже, че в него преобладава един езиков фактор. От тази гледна точка двете пространни студии на Елена Георгиева — едната общо върху езика на "История славяноболгарская”, другата върху нейния синтаксис — придобиват показателна значимост [10]. Намираме се пред един фундаментален принос за изучаването на текста на Паисий. Данните, подбрани от българската специалистка, позволяват да поставим дискусията върху основи, много по-конкретни от тези, които са били използвани в миналото. Това несъмнено трябва да бъде признато на авторката. Моите резерви спрямо някои нейни заключения съвсем не целят полемика; аз по-скоро искам да предложа други перспективи за допълнителни дирения.
Отхвърлила "дамаскинската” теза, защитена от Цонев [11], Георгиева се спира предимно върху новостта на езика на Паисий, обосновавайки се с аргументация, която се приближава до омагьосания кръг: първата творба на Българското възраждане съдържа ново послание, което задължително е изразено чрез нов език; ако не беше така, рамата творба щеше до голяма степен да загуби новаторското си значение [12]. Макар и да изхожда от тази предпоставка, Георгиева все пак признава, че характеризирането на езика на Паисий просто като "новобългарски” би било съвсем неоправдано. Като заключение на задълбочения анализ на всички съставящи текста елементи обаче бива предложен един описателен синтез, който отразява традиционната проблематика: ”... затова е възможно в Славянобългарската история да набележим три главни стихии или пласта: 1) църковнославянски (старобългарски); 2) смесен — църковнославянско-новобългарски; 3) изцяло новобългарски" [13].
624
Тричленното деление, което замества обикновеното противопоставяне между "старо” (църковнославянски) и ʺново” (народен език), не само има преимуществото, че включва, макар и косвено, в общия план на проучването (àко и в различна перспектива) опита на преходната фаза (дамаскините), но същевременно е в полза на новобългарския (а за едно схематично тълкуване на възрожденската творба на Паисий това се оказва напълно необходимо). Църковнославянският е по-малко застъпен (едно срещу две) благодарение на спойката между онова, което изглежда "изцяло новобългарско", и онова, което е "смесица". Движещата идея е, че народният език е крайната цел, следователно всичко, което е смесица, е израз на фазата на развитие: отдалечаване от църковнославянския. Казано с други думи, това явление може да бъде класифицирано почти като новобългарски [14].
Сериозна пречка, за да се докаже убедителността на тази теза, можем да открием във факта, че докато църковнославянският притежава своя нормативна традиция, същото не може да се каже за народния български, приспособяващ се през XVIII в. към една нова литературна норма. Приведените от Георгиева факти за народната нормативна тенденция, вдъхновила според нея Паисий, невинаги са убедителни. Според Георгиева Паисий се е придържал строго към екавото предаване на ят ( ѣ ), нагаждайки по този начин църковнославянския към родното си произношение [15]. Но самата Георгиева само няколко страници по-долу [16] сред българските народни елементи, т.е. сред думите, които съставят основата на творбата, цитира и едно нı-акаде. Във връзка с това може да се отбележи, че ѣ > я е очевидно указание за българизъм, докато ѣ > е е елемент на една по-широка склонност към екане. Разбира се, трябва да се отчете и възможното влияние на сръбски местни езикови навици в рамките на църковнославянската традиция. Следователно, ако властващата у Паисий тенденция е екава, самият факт, че несъмнено якави форми се появяват тук-там, би могъл да се приведе като аргумент в полза на преобладаващия екавизъм, по-близък до църковнославянската традиция, отколкото до нерегулираните отклонения с народен характер (и тази контрааргументация, взета сама за себе
625
си, е лишена от доказателствена стойност, защото нищо окончателно не е казано за диалектната основа на Паисиевият език; същевременно обаче тя е достатъчна, за да се опровергае противоположното становище).
Подобни съждения могат да бъдат изказани и относно мнимите български диалектни думи, носители на изяснено ъ в а (вапреки, сабрахъ, осамъ, оганъ, вазелъ... ), още повече че текстът е засвидетелствал и форми от типа на съмовластна и съмоволно, в които ъ на мястото на а говори за друго (конкретно) българско диалектно произношение. Вярно е, че ъ > а не може да се приеме за сърбизъм, защото откриваме подобни примери в различни български диалекти; знаем обаче, от друга страна, че както и при ѣ > е графичното предаване на ъ с а е могло по времето на Паисий да се приема като традиция, утвърдена в полето на писмените навици на църковнославянския в сръбската книжовна школа. Такова впечатление е оправдано между другото и от постоянното предаване на първичната носовка ѫ с у (и тук в полето на късния църковнославянски като че ли надделява общата за сръбската и руската традиция тенденция).
По отношение на лексиката освен общите съмнения, които трябва да бъдат изказани относно възможната характеризираща функция на лексикалните данни за определянето на дадена езикова система, учудва фактът, че в предложената от Георгиева поредица от народни форми четем и думи като рече, злато, градъ, гладъ, народъ, крамола, злоба [17], които несъмнено не са могли да бъдат почувствани като чужди в който и да било църковнославянски контекст, както и в който и да било край от територията на православното славянство.
Най-общо казано, Георгиева се опитва да омаловажи присъствието на общи българско-сръбски езикови характеристики независимо от това, какъв е техният характер. В заключението си тя пише: "За сръбски лексикални заемки почти не може да се говори, тъй като крайно ограниченото им количество (позорище, жȣпан) показва, че Паисий малко е ползвал или не си е служил със сръбски източници.” [18]
Тези сведения като че ли са продиктувани от желанието да се подчертае независимостта на създаващата се
626
новобългарска норма, която според нея е вдъхновила ʺИстория славяноболгарская”. Подобно заключение освен от конкретните, по-горе изнесени забележки може да бъде сериозно оспорено и от недвусмислените позовавания, които четем в самия текст [19]. Че Паисий в действителност е използвал сръбски извори, ако не други, то поне някой родослов, според мене е неоспорим факт:
Изтъкването на естествената народностна основа не е единственият критически инструмент, използван от Георгиева, за да покаже правотата на своето тълкуване на Паисиевия език като "новобългарски” по същество. Анализът на синтаксиса на "История славяноболгарская” (резултатите са обнародвани във втората студия на Георгиева) се основава на предпоставката, че атонският монах е познавал много слабо църковнославянския и че именно поради това даже и когато си служи с литературни форми, се усеща звучене, което вече не е "модерно”. На практика църковнославянският на Паисий се оказва толкова развален и до такава степен осеят с грешки, че се е превърнал в една колкото ясна, толкова и непохватна имитация на традиционните стилистични тъкани [20]. Доказването на този факт би трябвало да позволи на историка на езика да класифицира нашия текст като отразяващ една преходна фаза, в която народният език се е оказал вече властващ, макар и все още да не е създал своя точно определена литературна норма [21]. Според мен цялата аргументация може да бъде опровергана въз основа на общи теоретични съждения, както и чрез точни езикови показания. След като основното различие между църковнославянския и новобългарския в морфологичен план отговаря на различния вид флексия — синтетична в църковнославянския и аналитична в новобългарския — постановката, че цели изречения и цели страници са могли да бъдат управлявани от употребата на синтетичната флексия, без авторът да е осъзнавал функционалната
627
значимост на употребените от него склонитбени форми, е (напълно) невероятна. Хипотезата, че присъствието на много "падежни форми може да се окачестви като формално, защото много често се употребяват на места, при които службата на дадена форма не отговаря на фактическата ѝ употреба” [22], може би е най-загадъчната между всичките, предложени от авторката, хипотези. Какво всъщност означава това, че една форма е употребена по различен начин или на друго, различно от това, което, изглежда, да е наложено от "фактическата ѝ употреба” място? Тук според мен има объркване между действителната функция на морфемата и функцията, приписвана ѝ от нормативни схеми, които не са послужили в действителност за източник на нашия текст, следователно (поне що се отнася до това, което тук конкретно ни интересува) съвсем не са "фактическа” функция или употреба. Възможно ли е да мислим, че Паисий употребява едно съществително в родителен, в дателен, в творителен или в звателен падеж с управлявана вече от употребата на народната аналитична предложна флексия езикова чувствителност? Възможно ли е наистина да се вярва, че в неговия текст "падежните форми са загубили своето истинско значение" и че авторът на "История славяноболгарская” продължава да ги употребява по силата на "закостеняла писмена традиция и под влияние на използваните източници, написани на църковнославянски език”? [23] Кои "живи форми в езика” се имат предвид тук? Тези в езика, който е говорил Паисий, когато е отивал да разговаря със своите сънародници "орачи и копачи” [24]? Та този език не е обектът на нашето проучване; ние всъщност разискваме върху езика на "История славяноболгарская”. И ако езикът, който ни интересува, е този на нашия текст — единствено и само той — не е ли очевидно, че начинът и мястото на употреба на формите със синтетична църковнославянска флексия притежават своя фактическа употреба именно защото изразяват една конкретна значимост?
Постановката, че Паисий пише на неправилен църковнославянски, може да отразява мнението на този, който притежава много сигурни данни за действителната норма на църковнославянския през XVII—XVIII в. (но аз
628
не познавам славист, който днес би могъл да каже, че разполага с такива сигурни данни). Но и това все още не би било достатъчно, за да докаже: 1) че неговият начин на изразяване не му позволява да придаде разбираемост на собствения текст; 2) че езиковите средства, използвани от него, се поместват извън действителната схема на църковнославянския. Веднъж установили в теоретичен план недопустимостта на идеята, че конкретни семантични функции могат да бъдат изразени от форми със синтетична флексия, без същите тези форми да са интегрална част от езиковата система на нашия текст, нека видим сега по-конкретно в какво именно се състоят грешките или направо несъстоятелностите на църковнославянския на Паисий.
Не всички цитирани от Георгиева примери са коментирани, вероятно поради убеждението, че тъй очевидната грешка се набива веднага в очи. Нека прочетем няколко примера.
[25] Къде е грешката в употребата на падежите? Не е в първия творителен, нито в последния дателен. Тогава трябва да е в управлявания от по винителен. Тук обаче нямаме право да разискваме върху по-голямата или по-малката синтактично-стилистична "правилност" на Паисиевия език спрямо онези граматични и риторични норми, които не познаваме добре, или пък, както сам авторът заявява, той не е спазил [26].
Факт е обаче, че съществителното вѣра и двете прилагателни, които го определят, се оказват в типично църковнославянски падежни форми, предшествани от предлог, който може да управлява винителен падеж и в църковнославянския, и най-важното след съществителното ревнитель, почувствано като отглаголно от глагол за движение. Следователно било от гледна точка на морфологията, било от тази на църковнославянския усет за синтаксис, всичко е напълно нормално. Ето още един пример, подбран между цитираните от Георгиева:
629
Този откъс несъмнено не може да се нареди нито сред най-ясните, нито сред най-показателните за стила на Паисий. Както вече имах възможността да подчертая при друг случай, първият увод (Полза ѡтъ истории) не е плод на перото на автора на "История славяноболгарская”: това са чисто и просто буквално преписани пасажи, извлечени от руския превод на полския предговор на П. Скарга, предхождащ компендиума на Бароний. Следователно още при установяването на историята на текста разполагаме с доказателството, че не става дума за "народен” език, нито пък за "български” (текстът в крайна сметка е създаден въз основа на усета за руския църковнославянски език) [28]. Някакво съмнение от тълкователен характер може да се породя във връзка с отношенията между прилагателните силни, непреодолѣнни, славни , честни и предхождащите съществителни. Петър Динеков в своя превод на съвременен български [29] отнася тези определения само към ı-азыкъ; според мене не само тези прилагателни, но и глаголите, които следват, могат да бъдат отнесени също така и към царстващите и към царствата. След ı-азыкъ (родителен падеж мн. ч., отразяващ най-чистата църковнославянска традиция и съгласуван с г(оспо)дъствȣющ(и)хъ и гордештих се) има пауза, която можем да отразим посредством двоеточие. След като е било загатнато за непостоянството на тяхното (ихъ, т.е. на црствъ и цареи) благополучие, както (како) и за това на господстващите и гордеещи се между народите племена, завършекът звучи: силни и непобедими в битките, славни и почитани от всички [те, т.е. всички упоменати логически подлози — царства и царе и племена] внезапно загубиха сила и мощ (изнемогоша и т.н.... ). Независимо дали това е точната интерпретация на откъса, или не, неопровержим е фактът, че синтактичните връзки се управляват от точна употреба на склонитбени форми, които от своя страна следват църковнославянския образец, който тук е абсолютно невъзможно да окачествим като "формален" и който трябва да признаем за същностен.
Сред "очевидните грешки” откриваме цитиран примерът
630
ʺС(ве)ти Никодимь мироточець биль вь странȣ ѡхри(д)скою...” [30]. Ако това беше един изолиран случай, можехме и да приемем идеята, че е "грешка”. Пълният анализ на текста обаче доказва, че употребата на въ с винителен падеж, за да се изрази местонахождение, е обичайна (макар и да не изключва други възможности) в езика на Паисий: например
А това означава, че съвсем не се намираме пред чисто механична употреба на
църковнославянското склонение, а по-скоро пред един особен усет за
предназначението на склонените форми. Няма противопоставяне между народностна
склонност към аналитизъм и синтетична църковнославянска морфология, а общо
развитие вътре в самата езикова система на църковнославянския език.
Много по-сложни — но вдъхновени от същите критерии — съждения могат да бъдат формулирани и относно употребата на склонени или несклонени форми след предлог. Преди да се оцени всяко отклонение от предполагаемата, но в действителност неопределима норма като обикновена "грешка”, допусната от автора, който вече не е в състояние да си служи със старите езикови средства на една умряла за него традиция, редно би било да се погрижим да установим кои именно са управленията, отговарящи на присъщата за нашия текст норма. Не всички предлози например, които не са управлявани от косвени падежи, наистина сочат, както би желала Георгиева, "аналитично изразени синтактични отношения” [31]. Случаи от рода на и пришелъ в чȣвство и ȣмиленїе е (въ в вин. падеж с глагол за движение) или пък от рода на ... ѡ(т)стъпили болгари ѡт христианство и ѡбратили се на пръвое поганъство [32] (отсъствието на родителната форма след от съвсем не е изключение в текста на Паисий и между другото съвсем не нарушава синтактичните отношения в общия план на противопоставянето между синтетизъм и аналитизъм; употребата на на, последвана
631
от вин. падеж ср. р., е напълно обичайна с глаголи за движение и в църковнославянския ) съвсем не са показателни, това е очевидно, за съществуването на симптоми за преходност от синтетична към аналитико-предложна флексия.
В действителност всеки аргумент, изнесен в полза на преобладаването на народния език в текста на Паисий, може да бъде опроверган или най-малко неутрализиран от не по-малко съществени съждения върху основната функция на структурните компоненти, които действат в границите на езиковата система на църковнославянския, И това е в сила и що се отнася до изследванията на Елена Георгиева, както и до други проучвания, преследващи различни цели [33]. Затова забележките, които изнесох дотук, трябва да бъдат преценявани като нагледни примери, отнасящи се до общата критическа насока, която изхожда от една според мене прекалено схематизирана проблематика. Моето впечатление е, че да се поставя въпросът, дали "История славяноболгарская” е повече църковнославянска или повече новобългарска, означава антифилологическа склонност или — както имах случая да я дефинирам другаде — склонност, "центробежна" спрямо текста [34]. Всъщност езикът на дадена творба не може да бъде преценяван въз основа на абстрактни модели, а трябва, напротив, да бъде схващан в неговата конкретна функция на съставен елемент на текста. Само след сигурна интерпретация на творбата, направена от чисто "текстоцентрична” гледна точка, имаме право да преминем към опити за езикова или литературна историзация. По този начин понятието литературен език придобива историческа конкретност, защото е език на литературните паметници, език, който не трябва задължително да съвпада с което и да било от нивата на обикновения език. В конкретния случай с "История славяноболгарская” недоразумението се оказва още по-очевидно: факт е, че двете нормативни нива, към които се отнася езиковата текстова действителност, не отговарят, и това е предварително признато от всеки изследовател на тази епоха, на съвременните на самия текст форми на развитие. Езикът на Паисий е обект на въодушевени проучвания точно защото не познаваме кои именно са били нормативните
632
тенденции в езиковата и културната сфера на онази епоха, която обстоятелствата ни принуждават тавтологично да наречем епоха на Паисий. Следователно, ако преследваната от нас цел е да извлечем от "История славяноболгарская” елементи, въз основа на които да попълним една бяла страница в историята на езика, какъв смисъл има да се преценяват същите тези елементи с критериите за преценка, извлечени от други глави, различни (и вече написани въз основа на друг вид материал) от тази, която ни интересува?
От направените до този момент изследвания можем да извлечем само едно заключение, което между другото намира потвърждение в това, което самата Георгиева казва [35], преди да премине към опит за насилие над вътрешното равновесие на текста. Това заключение ни отвежда към изходната точка на настоящото изложение: монахът Паисий не се е придържал към една еднородна езикова норма, отговаряща на познатите нам исторически категории (църковнославянски, народен език). Следователно, ако желаем да класифицираме езика на "История славяноболгарская”, остават ни само две възможности: или да се ограничим в признаването на съставния ѝ характер, защото представлява документ, отразяващ преходна между "старо” и "ново” фаза, или пък да издирим описателна формулировка, която да характеризира достатъчно текста, изхождайки от присъщата му вътрешна езикова структура. Като поставям проблема по този начин, разбира се, съзнавам, че се сблъскваме с въпрос, чиято значимост за славянската езикова история далече надхвърля конкретния пример със самата "История славяноболгарская” — текст, сам за себе си несъмнено важен, но който не излиза извън тесните рамки на една ограничена и, погледната от различни гледни точки, дори второстепенна културна среда. Ако се предпочете втората възможност, т.е. ако си поставим за цел да открием вътре в нашия текст една норма или поне отражението на нормативна насока, негласно ще се признае и възможността (както и надеждата) да се напише някой и друг нов ред върху онзи бял лист на езиковата история, за който споменах по-горе.
633
* * *
Преди да премина към характеризиране на езика на Паисий отвътре, т.е. въз основа на неговата конкретна функция в самия текст, намирам за необходимо да добавя още няколко уточнения относно композиционната структура на "История славяноболгарская”. Идеята, че нормативната тенденция, към която Паисий се е придържал, може да бъде характеризирана чрез статистическо изчисляване на пръснатите по целия текст форми — църковнославянски , смесени, народни — според мене е неприемлива; казано по друг начин, идеята, която вижда в честотата на езиковите елементи доказателство за преобладаването на известна норма [36], трябва да бъде отхвърлена. Подобно изчисление би могло да има известна значимост само ако можем да установим единството на целия текст. Знаем обаче, че той е крайният резултат на невинаги точно определима резюмираща дейност; затова "История славяноболгарская" — от една страница в друга, от една глава в друга — постоянно се колебае между ”по-църковнославянското” и ”по-народното”. От тази гледна точка да се говори за каквато и да била средна величина, е в противоречие със самия характер на текста. Съвсем не е трудно в действителност да се подберат отделни откъси, илюстриращи противоположните езикови употреби, на които разискванията около нашия текст често се позовават. В една антология, обхващаща първите паметници на народен български, без ни най-малко затруднение бих включил например редове от този тип:
Със същата лекота бих включил обаче в една антология с текстове, документиращи късния църковнославянски, следните редове, извлечени от
634
същата "История славяноболгарская”:
Тези примери са предостатъчни, за да предотврати всякакъв опит за обща интерпретация на текста въз основа на статистически изчисления и на една "средна” езикова величина.
Всеобщият анализ на "История славяноболгарская” разкрива пред нас едно съществено разделение на третираните аргументи, разделение, на което съответстват и различни езикови отношения. Творбата на Паисий се състои от две части, всяка една от които притежава свое документално и полемично предназначение: първата разглежда политико-държавната история и може да бъде наименувана, позовавайки се на програмното авторско ядро, "История на царете”; втората част е компендиум на църковната история, който, използвайки Паисиевата терминология, можем да наречем "История на светците” [37]. Това двучленно разделение до момента не е било достатъчно добре осветлено нито по отношение на анализа на структурата на текста, нито като показателен елемент за възможен генезис на ”История славяноболгарская” като резултат от различни компилативни стадии, сравними с процесите, довели до създаването на аналогични творби в териториите на балканското славянство и в частност на родословите. А в действителност сам Паисий подчертава двете основни цели, които неговата дейност на събирач и разпространител на исторически вести преследва. Политико-държавната история в заглавието е обозначена с два термина (ѡ народе и ѡ цареи), докато църковната само с ѡ с҃тых. Двата сектора на издирване обаче са много ясно уточнени в Послѣсловїе (с. 84): ”... исторїа... рода нашего и с҃тихь и ц҃ри”, както и по протежение на изложението:
635
Последната формулировка, която изтъква, че за "Историята на царете" (ѡ цари) е бил открит и използван много по-обилен материал и че този, използван за "История на светците” (за свети) е бил далеч по-оскъден, явно желае да оправдае очевидната композиционна несъразмерност, присъща на "История славяноболгарская”. Политическата и държавната история се разгръща в обем, почти четири пъти по-голям от този, зает от църковната история (съответно с. 8-67 срещу с. 67-84). Но тази несъразмерност от гледна точка на композиционната целенасоченост ще се окаже много по-несъществена, ако спрем вниманието си върху конкретното предназначение, което имат в творбата на Паисий компендиумите с резюмиращ характер. Привидната цел на патриота преразказвай е да създаде един вид ”родослов” на българските царе и един вид ”родослов” на българските светци. Ето защо веднъж изложил разнородния документален материал, Паисий чувства нуждата да приведе своите заключения в синоптично-генеалогична форма.
"История славяноболгарская" се оказва съставена от :
1) дълго документално предисловие (с. 8-58), в което са "събрани" свидетелствата за "История на царете” (ѡ царствѣ болгарстѣмъ”), история, която познаваме именно под заглавието "Историческо събрание” (пълното заглавие — Събранїе историческое ѡ народѣ болгарстемъ, на което съответства общоприетото заглавие ѡ царствѣ болгарстѣмъ — потвърждава, че всеобщата формулировка на заглавието — Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѡ цареи ..., обединява в едно понятие нацията и българските управници, повествователната програма на "История на царете”);
2 ) обобщаващо резюме (с. 58-62) на това "събрание” (Зде потребно съвокȣпити заедино имена краломъ и царомъ болгарскимъ колико се ѡбретаютъ и кои по коегѡ ц҃рствовалъ);
3) ново кратко "събрание" (с. 62-67) на същия материал (Събраное въ кратце колико били знаменити крали и ц҃ри болгарскихъ);
4) една глава върху славянските апостоли (ѡ ȣчителѧхъ словенскихъ) (с. 67-74);
636
5) кратко "събрание” (с. 74-84), отразяващо историята на светците (Тȣ сьбрахомь вь кратцѣ имена с҃тихъ болгарскихъ, колико просїı-али ѿ болгарски ı-азик’вь последнаı-а времена).
Посветената на сръбските царе глава (с. 45-58) не е включена в моето преброяване на отделните части, защото тя представлява едно приложение, напълно съответстващо на началното историческо събрание; не включвам също така двете предисловия (с. 3-4 и 5-8) и Послѣсловїе (с. 84-85).
Анализирайки по-конкретно предназначението на тези пет дяла в общия композиционен план на творбата, може да се направи рязко разграничение между една компилативно-документална част от друга — синтетично-повествователна. Първата обхваща дялове 1, 2 и 3 — т.е. завършва със "събрание” на встъпителното Събранїе историческое, или, казано с други думи, завършва с един компендиум, в който е обобщен намереният за "История на царете” документален материал. Цялата втора част на "История славяноболгарская” е обобщаващо-повествователна и обхваща компендиума "История на царете" (дял 3), както и компендиума "История на светците” (дялове 4 и 5, т.е. самият компендиум плюс историята на славянските апостоли, възприета като задължително встъпление към българската църковна история). В съотношението между "История на царете” и "История на светците” във втората част на творбата няма явни несъразмерности в повествованието: 6 страници (с. 62-67) за политическата история и 11 за историята на светците (с. 74-84). Към обобщаващото "История на светците” повествование са прибавени 6 страници с история на славянските апостоли. Дисхармонията, която в рамките на втората част на творбата изглежда в полза на църковната история, в действителност намира широка компенсация в пространната трактовка с чисто политико-държавен характер, включена в първата част. Композиционното равновесие не се обуславя от действителното разпределение на материала (напротив, "История славяноболгарская", разгледана в нейната цялост, е крайно нехармонична, защото в даден момент се е изплъзнала от контрола на компилатора обобщител, недостатъчно надарен, за да се
637
превърне в истински автор), а по-скоро от прогресивната изява на един композиционен стремеж. Паисий се стреми към изработването на две обобщения — едното отнасящо се до царете, другото — до светците на неговото племе. В процеса на работа обаче политико-историческият материал, на който попада, нараства прекомерно, докато, както при Орбини например, данните с църковно-исторически характер се оказват оскъдни (а за с҃ти никако не писал...) (с. 85).
Втората част на творбата предлага цялостна равносметка за извършената от компилатора работа, чиято крайна цел е била написването на една "История на царете” и на една "История на светците”: само ако не губим от поглед това намерение, ще успеем да оправдаем двете последователни и различни обобщения, и двете обаче отнасящи се до "История на царете” (с. 58: "Зде потребно съвокȣпити заедино имена краломъ и царомъ", и с. 62: "Събраное въ кратце колико били знаменити крали и ц҃ри ...”). В действителност първото обобщение принадлежи на първата част, на общото Събрание историческое, докато втората се включва в заключителната обобщаващо-повествователна трактовка като паралел на църковно-историческото обобщение.
Двучленната композиция на "История славяноболгарская” — първа компилативно-документална част, и втора — обобщаващо-повествователна, както и програмното разделение на материала според схемата на двете истории — на царете и на светците, до голяма степен оправдават различията в езиковата интонация, която характеризира паметника. Намираме се пред една мозайка и не е трудно да се установи нейният рисунък [38]. Ако в общия архитектоничен план, който може да ни послужи при опита за възстановяване на генезиса на текста, не губим от погледа си функционалните различия между отнасящите се до историята на славянските апостоли или до историята на светците дялове, от една страна, и от друга — дяловете на първата част на творбата, обединена под общото заглавие ѡ царствѣ болгарстѣмъ, няма да ни учуди фактът, че на различните дялове отговарят различни езикови нива. Неоснователността на резултатите от едно абстрактно, основано на "целия текст” на "История славяноболгарская”
638
изследване на формите, тогава ще се окаже още по-очевидна. Ще си обясним между другото и защо след изнесените от Георгиева примери на аналитични форми, извлечени от първите 30 страници на нашия текст са многобройни, докато значително по-малко са тези от вторите 30 страници и фактически незначителни тези от последните 25-30 страници. Последната част на "История славяноболгарская” всъщност е "черковна” — такава е преобладаващата тема, такова е и основното езиково структуриране. Ако се промъкват ”вулгаризми”, те са намерили място главно в свързващите изречения, внесени от компилатора в текстовата тъкан, извлечена от ерудираната традиция на използваните текстове.
Примерите за аналитизъм, изнесени в приведения от Георгиева списък, са само три [39]. Те заслужават внимание. Първият се чете на с. 68: "Когда вїделъ царъ ѡно написанїе оустрашил се и пришелъ въ чȣвство и ȣмиленїе”. Според мене тук не са налице достатъчно елементи, за да се признае такова аналитично предаване на синтактичните отношения, че да се открие опозиция между църковнославянски и народен език. Традиционната църковнославянска норма според мене е допускала в своите граници такова синтактично решение, т.е. в границите на това нормативно поле би могло най-много да се говори за стилистично ниво. Вторият пример ”Нїкако нема нї ȣ латїнски нї ȣ гръчески лѣтопїси за србїе пѥсано въ кое време крстилї ихъ римлане” (с. 74) несъмнено е по-типичен за новата народна тенденция (изразът нема... писано е буквален пример), но това е именно едно от свързващите изречения на Паисий, които съвсем ясно се открояват в контекста на творбата. Същите съждения са валидни и за третия пример: ”Азь вьси монастири... до повише не ѡбрете се за ц(а)ри болгарски писано” (с. 84 — това е добре познатият пасаж-оправдание, който се чете преди Прѣдисловїе). Даже и да се приемат приведените от Георгиева примери, аналогичните тенденции в последните 30 страници на ”История славяноболгарская” се оказват почти без значение: а това потвърждава резултатите от моите общи наблюдения върху отношенията между композиционната структура на текста и езиковата му форма.
639
* * *
Следователно не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да установим от езикова гледна точка кое е било действителното намерение на автора на "История славяноболгарская”. Трябва да се запитаме дали едно просто възприемателно равнодушие е накарало Паисий да се колебае между различните езикови нива, или, напротив, някакъв дискриминационен критерий по отношение на езика на използваните извори е вдъхновявал неговата резюмираща дейност. В случай че втората хипотеза се окаже напълно неоправдана, съвсем не бихме могли да намерим обяснение на това, как се е породило у толкова много учени и у толкова много читатели впечатлението, че съществува един "Паисиев език”, който притежава съществено значение за историята на българския език. В полза на първата хипотеза би могъл да се приведе аргументът, че "История славяноболгарская” дължи успеха си преди всичко на националния дух, който е в основата ѝ, и на патриотично-агитационния начин на написването ѝ, но не и на езика, защото "...езикът на Паисий не може да се похвали с ученост и установеност” според думите на Йордан Иванов [40]. Но даже да приемем, че значението на езика на Паисий е било преувеличено и това преувеличение е било продиктувано от идейната оценка, на която творбата се радва, даже и да се съгласим с Б. Цонев [41], че езикът, на който Паисий твори, се помества в една преходна традиция, чиито крайни точки са, от една страна, дамаскинарите, а от друга — Йосиф Брадати или Тодор Врачански, това все още не е достатъчно, за да се ограничим, както именно прави Цонев, в констатацията, че и Паисий пише на някои места на народен език, а на други на книжовен език [42]. Анализът на текста доказва, че Паисий не се приспособява към нормите на народния език (липсва членната употреба, постоянната, последователна употреба на аналитична флексия, замяната на инфинитива с описателни конструкции не е всеобхватна норма и я откриваме главно в обстоятелствени
640
изрази за цел, т.е. в една характерна и за църковнославянския език употреба), така както не се придържа и към нормата на църковнославянския. При това възниква въпросът: възможно ли е изобщо да не се придържа към някоя от нормите, които познаваме (и които вероятно отразяват само една наша недостатъчно разчленена историографска схема, която не е в състояние да отрази вярно историческата действителност), възможно ли е това колебание, това объркване, смесване на разнородни елементи да е резултат единствено от невежество и равнодушие? Онези, които не приемат тази хипотеза, се стремят да припишат на Паисий намерения, които в действителност са му чужди. Нека се опитаме тогава да спрем вниманието си върху онова, което сам авторът на "История славяноболгарская” ни казва относно своя труд.
В Послѣсловїе, с което завършва творбата, Паисий пише: "Азь, Паисїа їеромонахь и проигȣмень хиландарски , сьвокȣпихь и написахь, ѿ рȣски речи прости ѡбратихь на болгарски прости речи и словенски...” Веднага трябва да се каже, че точният, буквалният превод на съвременен български език не ни е от особено голяма помощ. Необходимо е да се проследи конкретното значение на всяка една от тези думи вътре в самия Паисиев контекст. Разположението на глаголите в това ключово изречение, в което авторът описва извършената от него работа, притежава очебийна значимост, Първите два — сьвокȣпихь и написахь — се отнасят до композиционната структура, която бе вече очертана по-горе, третият глагол — обратихь — характеризира езиковата форма, която Паисий е желал да даде на своята "История..."
Глаголът съвокȣпити е настойчиво употребен от Паисий само в заключителното описание на извършената (с цел компилиране) работа осем пъти — на с. 84 и 85. В предхождащите 83 страници го срещаме само четири пъти: на с. 5, 8, 58 (в заглавието) и 77. Общото и постоянното значение изглежда много близко до това на "събирам”, Съответствието съвокȣпити — събирати е съвсем ясно изразено в повествованието :
641
От приведените примери става ясно, че събирати и съвокȣпити се отнасят до самото събиране на документалния материал; това е потвърдено и от заглавията на отделните части на "История...”: 1) Събранїе историческое... ; 2) Зде потребно съвокȣпити...; 3) Събранїе въ кратцѣ...; 4) Тȣ събрахом въ кратцѣ... В общото заглавие на творбата обичайната двойка събирати — съвокȣпити е заместена от ”... събрано и нареждено Паисіемъ їеромонахомъ...“, което може да изразява (благодарение на подразбраната семантична връзка между нареждати и съвокȣпити в рамките на два аналогични израза с по два глагола всеки един) специфично значение на съвокȣпити спрямо по-общото значение на "събирам”, изразено от събирати. Тази специфична семантика е уточнена на с. 84, където Паисий казва: "... колико съвокȣпити их вьси вь кȣпе вь сїю исторїицȣ краткою...”, а също така и на с. 85, където същият глагол с представка за свършен вид се отнася до крайния момент на събирането на материала: ”... и присьвокȣпихь и скончахь реченаı-а вь сїю исторїицȣ...” Глаголът съвокȣпити, употребен тъй настойчиво от Паисий в заключителните редове на "История славяноболгарская”, следователно изразява "събиране заедно” (въ кȣпе), или казано с други думи, "подреждане на събрания материал”.
Глаголът написати означава "пиша” и притежава конкретно значение, свързано с неговия свършен вид. В текста на "История славяноболгарская” той е употребен почти тридесет пъти със значения, близки до това, което на пръв поглед изглежда, че притежава в ключовото изречение, чието съдържание искам да изясня. Ако изразените от съвокȣпити "събиране и подреждане" могат да бъдат отнесени към компилативно-документалната част
642
според посоченото вече от мене разделение на две части, характерно за композиционната структура на творбата, "писането” на написати добре съответства на синтетично-повествователната част. Паисий, казвайки "съвокȣпихъ и написахъ”, намеква за характера на своя труд: резюмиране и излагане. Следователно още веднъж по мое мнение тук се открива взаимната зависимост между композиционната структура на текста и неговата езикова форма. Паисий не е направил само извлечения от различни извори, за да събере необходимата му документация, но и е написал (или написал отново, т.е. резюмирал) със съзнателна авторитетна амбиция (ambitio auctoritatis) различни части на своята "История...". Точно това оправдава впечатлението за съществуването на различни езикови нива, съответстващи, от една страна, на страниците-извлечение от различни творби, а от друга — на свързващите пасажи или преразказани синтези, създадени от автора. Още в началото на творбата, в Предословїе къ хотещїмъ читати... (с. 5), значението на написати — глагол, отразяващ редакторската дейност на Паисий, е ясно изразено: "Тако и азъ вамъ написахъ по редȣ...” (срв. с. 6), "... по редȣ све въ сию історїю написахъ...”, както и ”... събрахъ, и съвкȣпихъ... и похвала вамъ напїсахъ...” (с. 5); тук отношенията между събирати — съвокȣпити и написати в посоченото от мене значение са образцово изразени. Често пъти значението на "състава" е свързано с това на "резюмирам”, или казано по друг начин, с "написвам отново” или "преписвам накратко”: ”Тȣ въ кратце написахомъ...” (с. 33), ”... въ кратце написа се зде..." (с. 48), ”... за то се тако въ кратцѣ и написа...” (с. 67), "... но въ кратцѣ написахъ зде...” (с. 84). В други случаи написати може да бъде изтълкувано в обикновения смисъл на "записвам”: "... знато есть и написано кои де се е преставилъ и де сȣ мощи нихни и гроби" (с. 34), ”... но како се ѡбрете деѧниа ихъ тако и написа се...” (с. 61), "... како написано за то въ прологе и въ превѣлегии изографские" (с. 66). Тук трябва да се обърне внимание между другото и на това, до каква степен езиковото ниво на тези примери отговаря на личната редакторска дейност на Паисий.
643
Значението на написати, отразяващо най-добре авторската амбиция на Паисий — не само събирач, но и редактор на "История славяноболгарская", е най-ясно документирано в онези пасажи, в които значението на "пиша” е недвусмислено свързано с авторската дейност:
В съответствие с цялата православна славянска традиция понятието автор тук не се отдалечава значително от това на Scribe Dei (писач на Бога), поради което значенията на написати не само не могат да се променят, но дори и да се смесват едно с друго в семантичния диапазон от "записвам” до "съставям”:
Независимо от нюансите според мене значението на написахъ — глагол, изразяващ редакторската дейност на Паисий в рамките на синтетично-повествователните части на "История славяноболгарская” — в ключовото изречение на Послѣсловїе е достатъчно ясно [43].
Значението на третата глаголна форма, която управлява изложително-резюмиращата структура на Послѣсловїе — т.е. на обратихъ, може да се предаде с "приспособих" — термин, който изразява известно "нагаждане", но не и "превеждане” (превеждането е противопоставяне на два различни езика). У Паисий е било налице именно чувството, че трябва да се направи езиково приспособяване към нуждите на местната употреба, но не и необходимостта да се прави истински превод, и това намира потвърждение в различни примери от рода на ”... Много книги написаль и житїе с҃тихь привель на болгарски ı-азыкь... (с. 76), където се намеква за превод, направен от гръцки, или на ”... Рȣси и московї... на свои ı-азикъ много речи обратають...”
644
(с. 71), където е изразена възможността нови и приспособени форми, дори калки, гръцки и латински чуждици, да се употребят в черковнославянския на Русия. Значението на обратихъ в конкретния контекст, който ни интересува по-отблизо, би могло да се уточни по-добре, ако го разгледаме във връзка със значението на съществителното и на прилагателните, към които се отнася.
От направения дотук анализ на глаголите е ясно, че Паисий описва своя труд по следния начин:
1) събрал е, подредил е и е "положил заедно" (съвокȣпихъ) разновиден документален материал;
2) въз основа на този материал е "написал”, т.е. "редактирал” в нова форма (написахъ) своята "История...";
3) нагодил е езиковата форма на използвания материал (обратихъ).
Остава да установим в какво точно се състои работата по езиковото нагаждане, т.е. какво именно означават думите: ʺ... от рȣски речи прости... на болгарски прости речи и словенски.”
Най-същественото е да се установят отношенията между последното прилагателно — словенски , и предхождащото — болгарски. Не намирам, че трябва да приема предложеното в превода на съвременен български, направен от Петър Динеков, четене: "от руски прости речи преведох на български и славянски прости речи.” Чрез думите ”... преведох на български и славянски прости речи” се признава съществуването на "български прости думи" и на "славянски прости думи”, а това според мене е в противоречие и с реалното значение на "прости речи”, и с конкретното значение на прилагателните болгарски и словенски, както и с предхождащото прилагателно рȣски, което се отнася също така до " прости речи ”. Веднага ще подчертая, че затруднението произтича от израза "славянски прости речи” в предложения от Динеков превод-интерпретация, защото самото понятие славянски език, отразявайки църковнославянския, не може да се отъждестви с народен език, т.е. прости речи. Уместно е да се спрем по-обстойно върху конкретното значение на всеки един от тези термини.
Какво означава прости речи? За да отговорим на този въпрос, трябва да се позовем едновременно и на о6щата за цялата църковнославянска общност традиция, и
645
на текста на "История славяноболгарская". Значението на "прост”, отнесено към "език” или "думи”, като равностойно на народен, местен говор, lingua rustica (вулгарен език) е добре документирано в земите на православното славянство поне до момента, в който (XVI в.) съзнанието за противопоставяне между църковнославянски и говорим език се превръща в обект на проучвания и на нормативни препоръки. Във връзка с това ще припомня само два примера, твърде показателни: едно насърчение на Вишенски (”... Евангелиı-а и Апостола въ церкви на литургии простым ı-азыком не выворачаїте; по литургии же длı-а вырозуменъı-а людского попросту толкуїте и выкладаїте") [44] и заглавието на граматиката на Лаврентий Зизаний ("Лексис сиреч речениа въ кратцѣ събранны, и из словенскаго ı-азыка на простыї рускиї диалект истолкованы") [45]. В "История...” на Паисий Хилендарски значението на същото прилагателно "прост" не е така ясно изразено: не защото можем да се усъмним, че в конкретната определителна функция за "език" или за "думи" значението му може да бъде различно, но защото Паисий с охота употребява "прост” в буквалното значение на "вулгарен”, т.е. "груб", "обикновен", "необразован”, когато характеризира своите български люде. Нюансировката, с която прилагателното е употребено в различните и многобройни случаи, може да заблуди относно истинското значение на прости речи , защото това е израз, употребяван вече по традиция от риторите (подобно на латинските формули: от тази на класическата епоха — sermo rusticus, до формулата на събора в Тур — rustica romana lingua) c по-изявено описателно значение, отговарящо на "прости думи” за груби и необразовани люде. Към тази интерпретация може да насочи например добре познатият израз: ”... а болгаре са прости и глȣпавї и не имеѧтъ речи политичнї..." (с. 6), който на същата страница е подсилен от определението за българите като "прости ѡраче и копачее и ѡвчаре и прости занаı-атчии”, а в следващите страници още поне на десетина места се разгръща по подобие на полемично-емоционален припев. Въпреки Паисиевото настояване върху прилагателното ”прост” не намирам все пак, че
646
може да се породят съмнения относно значението на прости речи в специфичния контекст на Послѣсловїе. Паисий възприема понятието "прост език" или "вулгарен" в противовес на църковнославянския и именно в този смисъл употребява "прост”: това е ясно документирано в текста и съдейки по стилистичния характер на израза, се намираме пред една оригинална редакционна формулировка на автора, която той посвещава на въвеждането на литургични текстове на вулгарен език [46] в румънските земи —
Както вече видяхме, Паисий заявява, че е превел, т.е. "пригодил” думи от "руски” вулгарен (от рȣски речи прости). Прилагателното "руски" не предлага много точни указания, защото не принадлежи към обичайно употребените в творбата на монаха от Атон думи. В съвременния смисъл (на XVIII в.) на "руски" Паисий употребява формите "росиїскии" или "рȣсиı-анскии” : "... кь Светославȣ кнезю pocїискомȣ..." (с. 30) ; ”... Ѡлга кнѣгина росиїскаѧ..."(с. 70); ”... мало чловѣковъ ѿ рода рѡсискаго...“ (с. 70); "... прежде рȣсиѧнскаго и московскаго народа...” (с. 71); въпреки че изолирана в друг пасаж думата руски четем и така: ”... И испрво тако написали летописци ихъ, но рȣски и московски печатени їстории показȣютъ..." (с. 56). Понятието "руски” както в този последен пример обикновено е съчетано с "московски". Но в "История славяноболгарская" "руски" се изразява и със съществителна употреба: "... различнї исторіи рȣкописни и щамби что извадили рȣси и москове...” (с. 8); "[Словѣнѣ]... пошли паки въ землю Московскую но москали и рȣси не пȣскали ихъ..." (с. 11); "... въсенародно весъ народъ рȣскїи и московски крстїл се...” (с. 71). Общият извод, който може да се извлече е, че казвайки ”ѡт рȣски речи прости обратихъ…“, Паисий има предвид местни форми, които не са църковнославянски, т.е. "прости” в смисъл, че принадлежат към lingua rustica — вулгарния език на руските земи.
Още в този стадий на разглеждане подробното тълкуване
647
на заключителното изявление, което четем в Послѣсловїе, предлага вече наистина интересни според мене резултати. Достатъчно ясно се очертава едно: Паисий потвърждава съществуването на един свой дискриминационен критерий, въз основа на който не може да приеме вулгарните "руски” думи. Той заявява, че е използвал друга езикова форма за тези думи. Коя езикова форма по-точно? Отговорът се чете в последната част от изречението: ”... на болгарски прости речи и словѣнски”. Но двете прилагателни — болгарски и словѣнски, както видяхме по-горе, не могат да бъдат отнесени заедно към речи прости. Следователно можем да предположим, че приетата от Паисий езикова форма, към която той пригажда "руските" думи, от него смятани за чужди, е представена било от болгарски прости речи, било от словѣнски речи. Възможно ли е наистина да се възприеме един нормативен критерий, основан на подобна симбиоза между народен местен език и църковнославянски език? Като поставям този въпрос, наблягам върху понятието нормативен критерий. Всъщност основното не е в това, да се докаже емпирически нещо, което само произтича от очевидната действителност, т.е. че българските народни форми съжителстват с църковнославянските форми. Напротив, трябва да се установи дали крайният езиков резултат, документиран в този текст, е плод или не на определен авторски подбор, извършен с програмна целенасоченост, или пък е последица от едно негово пасивно включване в езиково-културната среда, от която сам е бил интегрална част.
Остава да се проконтролира действителната употреба и на прилагателните болгарски и словѣнски в светлината на семантиката, която те притежават в самия текст на Паисий, както и това, какво именно е тяхното взаимно отношение. Славенски (или славѣнски, словенски, славаински, славı-ански) и съответстващата съществителна форма (славı-ани, словı-анѣ, словене) са засвидетелствани двадесетина пъти в първата част на "История...” (от с. 6 до с. 24) и тридесетина пъти в заключителната част (от с. 67 до с. 84) в главите, отнасящи се до славянските апостоли Кирил и Методий и до българските светци.
648
Не откриваме обаче понятието ʺславянски” в близо четиридесетте страници, които са централното ядро на "История славяноболгарская". Този факт като че ли не е случаен. Паисий говори за "славяни” само в онези части, в които неговото изложение разглежда общи исторически предпоставки, т.е. събитията, "предшестващи” неговата национална история. В последствие обаче употребява този термин с особена настойчивост в страниците, в които разглежда църковната история и в частност делото на апостолите-благовестители, т.е. в онези страници, в които местната история намира отражение в една по-широка перспектива, която обхваща и мястото на българите в цялото православно славянство. Именно в тази последна част Паисий настоява върху значението на прилателното славенски (с цитираните вече варианти) в езиков план. Още на с. 11 проблемът за "славянски език” е бил разгледан веднъж недвусмислено във връзка с етническия произход и във връзка с християнизирането, извършено благодарение на делото на Кирил и Методий:
Едно загатване на този проблем, което четем на с. 22, е отзвук от Храбровата традиция [47]:
Едва в главата
Ѡ
ȣчителѧхъ
словенскихъ
обаче значението на славенски като атрибут на езика на
кирило-методиевската традиция е рязко и полемично характеризирано благодарение
на неговото отъждествяване с болгарски:
649
Това отъждествяване на славенски, възприет като църковнославянски език на цялата славянска религиозна общност, вярна на кирило-методиевската традиция, с болгарски език, възприет като църковнославянски, а не като местен говор [48], е недвусмислено потвърдено и по отношение на триадата латински — гръцки — славянски, която, особено през XVIII в. (срв. например Триезичния лексикон [49]), програмно замества в православната църква класическата триада латински — гръцки — еврейски:
Следователно за Паисий думата славенски означава църковнославянски (срв. и ”... не ȣмеѧлї рȣси еще тогда нїкако чїтатї славѧнски...”, с. 70), но не се противопоставя в това си значение на болгарски, защото езиковата църковнославянска традиция е характеризирана именно като българска. В изречението от Послѣсловїе, което ни интересува, съчетаването на болгарски със словенски би било възможно само в случай, че тези прилагателни (и двете) се отнасят до църковнославянския. Болгарски в неговото общо значение включва и значението на славенски и това обяснява защо Паисий в централната част на "История...” — там, където са изложени аргументи с наднационален характер — си служи само с прилагателното болгарски, изоставяйки на близо 40 страници термина славенски и свързаните с него форми. В специфичния контекст, който главно ни интересува, обаче не е приемливо отъждествяването на болгарски със славенски в смисъл на църковнославянски, защото тук това отъждествяване би включило противоположното понятие, т.е. прости речи, нито пък включването на значението на славенски единствено в болгарски (терминът
650
болгарски тук притежава твърде добре определено значение, защото характеризира прости речи). Следователно изборът се стеснява и остава само едно възможно четене-тълкование: болгарски прости речи отговаря на "български народни думи”, а славенски — на "църковнославянски думи”.
Обобщавайки резултатите от анализа на изречението, което избрах, защото пояснява постановките на Паисий, бих могъл да заявя, че след като е описал собствения си труд на събирач на материали и на редактор-преразказвач, авторът на "История славяноболгарская” уточнява своя езиков замисъл по следния начин: възприети са 1) българските народни форми и 2) църковнославянските форми, защото и едните, и другите са част от българската национална традиция; напротив, не са възприети и затова се нуждаят от "превод” на народен български език или на църковнославянски (на болгарски речи прости и на словѣнски : две езикови нива, които съжителстват в същата нормативна тенденция) руските народни форми. Това ме кара да изведа заключението, че сам Паисий описва нормативните граници на езика, който използва, чрез формулата, отговаряща на църковнославянски и народен български, като изключва всичко, което се намира извън тези граници.
* * *
Пак в Послѣсловїе, на с. 85, четем още едно изречение, което описва извършената от автора на "История славяноболгарская” работа:
Това е изявление, което, поставено пред заключителната и завършваща с благочестивото амин на средновековната традиция бележка, притежава характера на общото място (topos) за обичайното извинение (excusatio). Едновременно
651
с това обаче изречението е ценно указание за границите, в рамките на които Паисий е могъл да направи собствения си стилистичен подбор, а след констатираната вече зависимост между езикови нива и авторска композиционна структура то е от съществено значение, защото подпомага уточняването на нормативната тенденция, към която Паисий е могъл да се приобщи.
Тук откриваме употребената в предното изречение глаголна двойка совaкȣпихь ... написахь, които изразяват и двете дейности на автора — на събирачи на редактор. Тук глаголите също така се оказват едновременно разграничени и свързани както в посочения вече от мене по-горе смисъл. По-конкретният намек, който се отнася до "редакторската” страна в работата на преписвана (речи и слова написахь), може да се схване по-точно, ако се сравни с пасажа на с. 57, в който се говори за постигнатите от руските щамповчици резултати в полето на графиката, ортографията и външния вид изобщо:
Отношението между речи и слова в поместеното в Послѣсловїе изявление съдържа една "граматическа" (срв. с. 57: "речи по граматика”) и една "правописна” загриженост (срв. с. 57: "слова писмена”), която също се отнася до редакторската работа, изразена с написахь. Непосредственото повторение на този глагол подчертава пояснителния характер на второто изречение. Паисий казва, че не е вещ нито в риториката (т.е. в граматиката и в политиката — срв. с. 6: болгаре са прости и глȣпавї и не имеѧтъ речи политичнї...”), нито в правописа, а това означава, че той не се е придържал към една литературна норма, а е бил вдъхновен от единствената грижа да изготви текст, който да е разбираем за неуките българи (простимъ болгаромъ). Още веднъж се налага да се прецени отношението между двата водещи глагола, които четем в изявлението: от една страна Паисий твърди, че е писал просто (просто и написахь), което би могло да потвърди хипотезата, че той е написал цялата си творба на народен език (просто); от друга страна обаче, веднага
652
уточнява, че неговата основна грижа е била тази, да стъкми (съвокȣпити на едно) своята "История...". Повторението на едни и същи глаголи с равномерна настойчивост ни насочва към двата основни момента, от които се ражда самият текст: от една страна, самото събиране и съкращаване, от друга страна — редактирането. В действителност в този пасаж глаголите написати и съвокȣпити съответстват на предхождащото указание, което се съдържа в болгарски прости речи и славенски [речи] : "редакторът” се чувства упълномощен да си служи с "вулгарни” форми, както и да предава с "прости български думи" "простите руски думи”, докато компилаторът има правото да включва в текста всякакъв вид църковнославянски форми и да предпочита последните пред всякакъв друг небългарски вулгаризъм. Същевременно формулата, на която се позовах по-горе — църковнославянски и народен български — запазва своята значимост в общия план на една желана стилистично-граматична (речи по граматика слагати) и правописна (слова наместати) небрежност и една подчертана компилативна загриженост. Надмощието на компилативния момент над всякаква авторска амбиция несъмнено снижава оригиналността на езика на Паисий; същевременно обаче скицираната нормативна тенденция, която се разкрива пред нас, придава на "История славяноболгарская” по-широка документална значимост, що се отнася до възможните езикови употреби, които са действали в една определена зона на балканска Slavia през XVIII в.
* * *
Ако се върна към изходната точка от моето изследване — характеризиране на езика на Паисий посредством преценка ототвътре, а не само като преходен Документ между два крайни исторически момента, кристализирали във формулировките "старо" (църковнославянска традиция) и "ново” (новобългарския в своя зародиш), трябва да призная, че двата основни, установени дотук компонента — църковнославянски и народен български
653
(прости речи) — съвсем не са достатъчни (взети в тяхната обективна форма ), за да се характеризира присъщата за текста нормативна тенденция. Това, което е важно и заслужава да бъде подчертано и по-обстойно илюстрирано, е тяхното специфично "дискриминационно" предназначение вътре в рамките на една самостоятелна система, т.е. в полето на езика на Паисий. Най-ценният извод, направен от изследвания материал е, че редакторът компилатор на "История славяноболгарская" възприема дадени форми, защото според неговите възгледи и чувствителност те са част от единна (по традиция и действаща в момента) широкобългарска употреба. Бихме могли да кажем, че той по свой начин (и този начин не е друго освен дълбоко осъзнатата вътрешна нормативна тенденция, която в действителност търсим) пише на български. Този български обаче не е съвременният български, нито опит за литературна кодификация на народния език от онази епоха. Обективният анализ на текста ни показва, че основните характеристики на църковнославянския (флексия, синтактични връзки) запазват своята решаваща функция, макар и "болгарски прости речи ”, т.е. формите на народната употреба на езика да придават на текста (в различните му части и дялове съответно в по-голям или по-малък мащаб) подчертано местна багра. Намираме се следователно пред един славѣнски ı-азик, чиято употреба в текста се обуславя от убежденията на Паисий, че това е болгарски ı-азик в най-широкия смисъл на термина. Езиковият фактор, изразен чрез прилагателното славенски, не се противопоставя на изразения от прилагателното болгарски фактор, напротив, прониква в него и се стреми да се слее с него. Ето защо непринудено възниква прилагателното славѣноболгарски, използвано от Паисий и избрано от него като синтезиращо определение на езика на патриотичната му "История...". Следователно, ако желаем да означим езика на Паисий с термин, който да съдържа и намерението на автора, не разполагаме ли с достатъчно доказателства това да е славянобългарски език.
За да бъде положителният отговор на този въпрос достатъчно добре обоснован, преди всичко трябва да се
654
убедим, че: 1) единството на системата, в основата на което е по-горе посоченото славянобългарско сливане, отразява възможност, която наистина е съществувала в езиково-културния свят на Паисий; 2) терминът славянобългарски (що се отнася до XVIII в.) може да характеризира и езиково, а не само етническо, историческо, политическо или вероизповедническо явление.
Видяхме вече, че преобладаването на църковнославянския елемент (онова славяно-, което характеризира първата част на сложното прилагателно) спрямо народния (т.е. български) не може нито да бъде доказано, нито пък оспорено въз основа на едно чисто (и абстрактно) статистическо изчисление. Същественото не е това, да се установи колко църковнославянски и колко народен български се съдържа в текста на Паисиевата творба, а да се уточни кои са езиковите компоненти, които действително създават системата. Според мене в това конкретно търсене, което обхваща и общи проблеми на историческото езикознание, може да се окаже ползотворно съпоставянето между традиционния литературен език и зараждащите се вулгарни езици в териториите на латинско-романските земи. Прогресивното навлизане на вулгарни форми в средновековния латински се оказва възможно благодарение на непрекъснатото отслабване на нормативната строгост, присъща на латинската граматика: преди да отстъпи пред вулгарния, т.е. преди да признае неговата самостоятелност, латинският се стреми да го асимилира, да контролира неговото развитие в рамките на собствената си система; за тази цел самата латинска система започва да клони към максимална "свобода" и затова и еволюира във вулгарен латински. Едва когато се стига до определен стадий, в който вулгарните елементи в рамките на подобна езикова система (обновена и максимално разширена) се оказват по-способни да създадат своя собствена система (в сравнение със самите латински елементи, които образуват система), т.е. само когато се стигне до това крайно преобръщане на вътрешните отношения на равновесие, вулгарният се откъсва напълно и независимостта на двете системи се оказва завършена. Характерните черти на тенденцията към асимилаторско "либерализиране” на латинския
655
се откриват в много смесени текстове, особено що се отнася до християнския латински: от латинския circa romançum до rustica romana lingua. Аналогията със славянската действителност, която в един момент на разнородност е могла да създаде сложни системи от типа на славянобългарски, придобива значение най-вече когато общата картина на промените не се анализира с ограничаващи и едностранчиви критерии. Очевидно е, че (ако се изразим с терминологията на конкретния историзъм) продължителността на латинско-вулгарната симбиоза в рамките на една разширена и свободна латинска система не е попречила вулгарният да придобие собствени културни възможности. Духовната и политическата енергия, на която средновековният латински е носител, е все още господстваща в Европа, когато при Вилхелм IX, херцог на Аквитания, бива оповестена самостоятелността на провансалския литературен език, който е израз на преждевременно узрелия (понеже е подхранван от собствения си хумус, съставен от вековно феодално благородство) нормативен синтез. По същия начин продължителността на нормативната функция на църковнославянския в православния славянски свят, продължителност, обхващаща и XVIII в., не е в противоречие с предхождащото създаване (в отделни зони, но в границите на същата област) на местни койнета, по-рязко управлявани от народната и от светската езикова употреба.
Славянобългарският на Паисий Хилендарски се преценява на фона на един напреднал процес на вътрешно "освобождаване”, т.е. на засилена склонност на църковнославянската система да се асимилира. Че езикът слaвенски , т.е. традиционната езикова литературна норма на православното славянство, е основата на писмената техника на Паисий, е очевидно не само от резултатите от анализа на текста, но и от езиково-културния климат, в който е получил "литературното” си образование монахът и протоигуменът Паисий, "пришедъша ва С҃тые гори Аѳонские ѿ епархїи Самоковские въ лето [1745]..." И Паисий като всеки млад монах се е научил да пише, да чете и да компилира извлечения от различни текстове. Понятието писане в манастирските училища се е отъждествявало с това
656
да се възпроизвеждат формите, които полека-лека са били заучавани чрез сричане на псалтира или на други литургични книги. Несъмнено не е съществувала никаква програмна разлика между литературен език и народен език в основата на обучението на учениците от един център на балканското славянство, намиращ се под административната управа на Самоковската епархия. Писменият език, поне в теоретичен план, не е могъл да бъде нищо друго освен църковнославянски по простата причина, че единствено църковнославянският е притежавал своя писмена традиция. Възможностите за избор, които при онези обстоятелства са се разкривали пред новите автори, са се обуславяли от по-голямото или по-малкото съблюдаване на граматическите и риторичните правила: имало е такива, които са знаели и са желаели да пишат строго граматически, както и такива, които или не са знаели, или не са желаели да се заемат с упражнения за езиково усъвършенстване
Отказът ( какъвто е случаят с Паисий) да пише правилно и според принципите на риториката все още обаче не означава възприемане на различна норма, т.е. на една "вулгарна граматика", а единствено свобода да се нарушава (по-правилната) църковнославянската норма.
Според разновидността на нивàта, свързани с резюмиращата дейност на автора и със съставната структура на текста, езикът на "История славяноболгарская” се оказва славенски , готов да възприеме всякакви българизми, но с безспорната склонност да погълне тези българизми и да ги помести в своя разширена и "освободена” система. Казах вече, че Паисий по свой начин пише на един особен вид български език и че сам той го смята за равностоен на славенски. Затова мисля, че мога да го определя като славянобългарски. Остава да се уточни кои са нормите или нормативните тенденции, които управляват този негов конкретен начин на писане. Понеже изходната точка се отъждествява със системата на църковнославянския, трябва да открием постепенно установените от Паисиевата чувствителност граници на възприемане. С
657
граници на възприемане определям крайните точки на разграничение между това, което може да бъде внесено в системата на езика, и това, което трябва да бъде отхвърлено, защото звучи като чуждо. В общия план на историята на църковнославянския границите на възприемане са обусловени от амплитудата на пояса на изонорми, т.е. от онези норми, които се обединяват в езика на наднационалната култура на православното славянство и които гарантират пренасянето на текстове в цялата тази географска среда (от източното славянство до балканското славянство); един сърбизъм или един българизъм, или един русизъм, или един украинизъм независимо от факта, че са израз на местни норми, могат да бъдат разбрани и употребени и от други автори по протежение на цялата православнославянска територия, създавайки вътре в традиционалната система нови изонорми [50] в зависимост от това, доколко самите местни норми отразяват дадена, присъща за цялата църковнославянска общност, употреба. И обратно: в случаите, когато даден текст е създаден въз основа на нормативните изисквания на църковнославянския, но с преднамерено ограничена в рамките на една местна зона предаваемост, границите на възприемане се обуславят от това: 1) до каква степен общата църковнославянска норма е действаща в местната езиково-културна среда; 2) до каква степен местните вулгарни форми могат да се промъкнат в църковнославянската система, запазвайки същевременно собствената си функция; 3) до каква степен местни форми от други зони могат да бъдат разбрани благодарение на тяхното осъществено вече възприемане в пояса на църковнославянските изонорми или вследствие на тяхното осъществено вече включване в местната езикова употреба чрез прякото им препредаване посредством други нива.
Ако следваме тази схема, според мене можем да разберем по какъв начин славянобългарското сливане (в уточнения по-горе смисъл) гарантира на езика на Паисий неговото единство, което го превръща в система. Авторът на "История славяноболгарская" възприема всички форми, които чувства като църковнославянски, защото църковнославянско е неговото писмено обучение и защото църковнославянска според него е самата национална езикова
658
традиция. Той възприема и онези "вулгарни" български форми, които не се противопоставят рязко на църковнославянската употреба, защото именно тези форми гарантират по-голяма достъпност и разбираемост на книгата му и същевременно подчертават — не повече, но не и по-малко от формите на църковнославянския — националния характер на езика, с който той си служи. Освен това авторът възприема сръбски или руски форми, но само дотолкова, доколкото тяхната разбираемост е осигурена или от местния обичай за сръбско-българска църковно-езикова симбиоза, или от сходството между българския и руския на народно езиково ниво, или пък от принадлежността на тези форми към общото езиково наследство, възприето вече от местното църковнославянско съзнание.
След като сме установили по този начин границите на възприемане на славянобългарския на Паисий и сме определили неговия обхват, можем да си обясним как в различните пасажи, в които контекстът създава впечатление за подчертан "вулгаризъм”, синтетичната флексия на църковнославянския може да запази своята основна функция. Еднакво оправдано се оказва и отсъствието на членувани форми, които не е можело да бъдат включени в границите на възприемане, защото не са били обусловени да църковнославянската чувствителност и са налагали фактическо преминаване към една нова система с вулгарна основа. Не по-малко логично се оказва и ограничението по отношение на рȣски прости речи, които трябва да бъдат подменени или с болгарски прости речи, или със словѣнски речи, за да се остане в границите на възприемане на славянобългарския на Паисий.
Второто условие, за което споменах по-горе, също тъй необходимо, за да се узакони определянето на езика Паисий като славянобългарски — т.е. да се докаже, че терминът славянобългарски, отнесен към XVIII в., и езиково значение, а не само културно-историческо, — би могло да се открие посредством обширната трактовка на общите условия, характеризиращи църковнославянската общност в нейната заключителна фаза. Тук ще се опитам да синтезирам поне най-съществените аргументи.
659
Терминът славянобългарски в "История...” на Паисий освен в заглавието се появява само още веднъж на с. 13:
Като се има предвид подчертаната вулгарна структура на функцията му на връзка-коментар, откъсът безспорно не принадлежи на Паисий преписвана и преразказвана и трябва да се причисли към създаденото от Паисий автора и редактора. Въпреки че терминът славянобългарски може да се окачестви като hapax (т.е. авторски израз, засвидетелстван един-единствен път), неговата безспорна синтетична функция, успоредно с предложеното от заглавието свидетелство, не може да бъде пренебрегната, фактът, че Паисий не си служи повече с този термин в другите части на "История...”, наистина не ни предоставя необходимите доказателства за неговата употреба в текста. Същевременно обаче това съвсем не ограничава значението му само в историко-културното поле: съжденията на Паисий върху езиковото значение на двата компонента на този термин — славенски и болгарски — ни подтикват към нарушаване на равновесието на нашата несигурност в обратен смисъл.
Предлагайки езикът на Паисий да бъде характеризиран като славянобългарски, съвсем не възнамерявам да поддържам хипотезата, че сам Паисий е могъл да си послужи с този термин в същия смисъл. Желая само да предложа едно определение, което да отговаря и на езиковата същност на текста, и на общите условия на езиково-културния свят, които са обусловили и самото му създаване. Това, което аз се опитвам да докажа посредством една по-широка трактовка, в действителност изразява тезата, която макар и мимоходом, но с щастливо прозрение Йордан Иванов е изказал още през 1914 г. в своя предговор към "История...” на Паисий: ”... езикът на Славенобългарската история е удавен в новобългаризми и представя в своята целина изкуствен славенобългарски извод...” [51]
Това, с което не мога напълно да се съглася, е, че в дадената формулировка славянобългарският на Паисий е
660
дефиниран като изкуствено явление. Видяхме рече, че славянобългарската норма е с крайно голяма сирота и податливост и зависи от чисто пасивни граници на възприемане, на които е чужда амбицията за създаваме на нова стилистична индивидуалност. Това, което липсва в действителност, е точно "изкуството”, или artificium: Паисий се движи в рамките на широки граници на възприемане именно защото отбягва изкуството на риториката, не се стреми речи по граматика слагати, а единствено да сглоби (совакȣпати) своята "История...” по общодостъпен начин, просто, пишейки на език, лишен от типичните за най-издържаната църковнославянска норма орнаменти, подбирайки според нуждите в полето на една широка славянобългарска норма или болгарски прости речи, или славенски речи. Бих казал, че славянобългарският на Паисий, чийто характер и Иванов най-общо е схванал, е най-малко изкуствената и най-емпирично антириторичната форма на писане за онази епоха.
Терминът славянобългарски, що се отнася до езиковата и литературната практика на 60-те и 70-те години на XVIII в., съответства на термините славяносръбски и славяноруски. Историята на тази терминология трябва тепърва да бъде написана. Що се отнася до балканското славянство, най-доброто ръководство, с което разполагаме до днес, е представено от проучванията на Йован Скерлич — по-точно XI глава от неговата история на сръбската литература през XVIII в., глава, посветена на "литературния език” [52], и от тези на Борис Унбегаун, изнесени в дисертацията му на тема Les débuts de la langue littéraire chez les Serbes. В нея c последователност е описан и проучен проблемът за отношенията между ”Le slavon serbe langue littéraire" и "Le slavon russe langue littéraire” като предпоставка за проучването на "Les débuts du serbe littéraire” [53]. Най-същественият резултат от тези проучвания — особено от това на Унбегаун — се състои в установяването на факта, че между залеза на църковнославянската традиция и началото на езиковото възраждане, олицетворено от делото на Вук Караджич, съществува период, в който една нова норма, основана на църковнославянската традиция
661
(в конкретния случай на Сърбия) благодарение на новото лансиране на славяноруския в съперничество със славяносръбския, се стреми да се обособи като литературен език преди една друга традиция, основана на народния език, да успее да вземе надмощие. Това е едно ядро от традицията, която е все още жизнена в епохата (1817) на писмовната дискусия между Добровски — поддръжник именно на един църковнославянизиран сръбски език — и Вук. Епохата на новото лансиране на славяноруския във Войводина и на неговото съперничество със славяносръбския според мене предлагат достатъчно аналогични характеристики, за да се направи опит за запълване на бялата страница в българската езикова история, страница, в която като мой принос бих желал да поместя тезата за славянобългарския на Паисий (този език може да бъде проучван и в паралел с бегло очертаните нормативни тенденции, които освен в дамаскините откриваме и в Србулье) [54] .
Ако в модерната филологическа традиция терминът славянобългарски (несъмнено свързан с по-древната употреба на термина славянобългарски) изхожда от предложения от Вук Караджич в неговите Primjeri srpsko-slavenskog jezika [55] смисъл, терминът славяноруски може да намери своето място във филологическата култура на балканското Възраждане от XIX в. Самият Вук, когато не се стеснява (той, народностно настроеният до крайност) да упреква руснаците, че са пренебрегнали и развалили "техният църковнославянски език” — прави опит да повиши стойността на српско-славенски и заедно с него на бугарско-славенски [56]. В навечерието на националното освобождение, т.е. в годините, когато сред българите се разгръща истинският въпрос за езика, се ражда и школа, по-склонна да запази в новия литературен език връзката с църковнославянската традиция; тази школа е наречена именно славянобългарска. Значението на термина славянобългарски в тази фаза на филологическата култура на миналия век не съвпада с онова, което тук се опитах да определя във връзка с "История славяноболгарская" и с примерите за конкретна нормативна тенденция, която тя съдържа. Бих казал дори, че точно тези значения, които са назрели в по-късната
662
епоха, вероятно са причината значението на Паисиевия славянобългарски от XVIII в. да убегне от погледа на модерните учени. При все това терминът славянобългарски може да намери едно свое законно място в полето на историята на езика даже и когато се отнася до един твърде отдалечен от романтично-възрожденската епоха период. Още в края на XVII в. например Джордже Бранкович (чиито култура и езикови схващания заслужават по-конкретни проучвания и в светлината на проблема, на който творбата на Паисий е едно от многото отражения) в едно възвание оправдава собствената си политическа мисия "ради избавлениı-а народа нашего Сербо-босанского и бугаро-славенского ı-азика” [57]. Естествено, не може да се търси пряка връзка между това понятие за бугарско-славенски ı-азик и славянобългарския на Паисий в смисъла, в който се опитах да го докажа. Трябва все пак да се опитаме да възстановим целия културен и езиково-традиционен фон на Slavia balkanica, защото именно на него по-добре -ще се открои преходната фаза на развитие на литературната употреба в периода между залеза на църковнославянския и решителното утвърждаване на една нова норма с народен произход.
БЕЛЕЖКИ
*. Преглеждах коректурите на тази статия, след като узнах за смъртта на Артуро Крония (1896-1967). Тази своя дискусия с един научен принос на покойния учен сега бих желал да превърна в израз на почит пред неговата памет.
1. Cronia, A. Il "Regno degli Slavi" di Mauro Orbini (1601) e la "Istorija SIavenobolgarskaja" del monaco Paisij (1762). — Bulgaria, I, Roma, 1939, 1-3, 45-58 и 138-152.
2. За основната критико-библиографска информация, обхващаща периода до 1961 г. вж. Трайков, В. и И. Дуйчев. Паисий Хилендарски. Литературни извори за епохата, живота и дейността му. — В:
663
Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962). С., 1962, 605-644. Срв. също подбраната от П. Динеков библиография в Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. С., 1966, 111-116, както и бележките в книгата на Арнаудов, М. Паисий Хилендарски, личност, дело, епоха. С., 1962, 133-154.
3. Това разширяване на хоризонтите обаче доведе и до противоположни крайности: превъзмогването на местните виждания, с други думи, доведе до сравнения, които независимо от привидни хронологически оправдания изпадат в грешката на очевиден антиисторизъм. И това е в сила, що се отнася до всеки опит за поместване на Паисий или на цялата българска култура от XVIII в. в европейската панорама "от Ренесанса до Просвещението" или между "Просвещението и романтизма на Рисорджименто". Срв. напр. Георгиев, Е. Паисий Хилендарски и неговата епоха (17621962). Срв. също така изказванията на П. Динеков и Р. Пикио по повод културата на южните славяни през XVIII в. — In: Les mouvments des idées chez les Slaves pendent la seconde moitité du XVIII siècle. — In: Actes du Symposium Slavistique organisè par la Commission Internationale d'Études Slaves è Uppsala, août 1961. — Collana di Ricerche Slavistiche, II, Roma, 1962.
4. За западните (Мавро Орбини и Цезар Бароний) и за славянските извори на Паисий, както и за историята на проучванията върху тях срв.
Cronia, А. Цит. съч. и Пенев, Б. Паисий Хилендарски. — Периодическо списание, 1911, N 71 (отпечатано и самостоятелно в преработено издание под същото заглавие — София, 1918).
Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний (Studia Historico-Philologica Serdicensia) , suppl. Vol. VIII. С., 1943.
Picchio, R. Gli "Annali" del Baronio-Skarga e la "Storia" di Paisij Hilendarskli — Ricerche Slavistiche, III, 1954;
La "Istorija slavenobolgarskaja” sullo sfondo linguistico-cultura le della Slavia Ortodossa. — Ricerche Slavistiche, VI, 1958 (сега в български превод вж. в настоящата книга).
664
За реконструкцията на "историографията” в Русия, Украйна и Белорусия, както и сред южните славяни в периода XVI и XVIII в. като обща предпоставка за славянобългарската история на Паисий срв. Робинзон, А. Историография славянского возрождения и Паисий Хилендарски. — В: Вопросы литературно-исторической типологии (Доклады советской делегации — V Международный съезд славистов). М., 1963. Вж. също така за критическото преразглеждане на изследванията (в това число резервите на А. Н. Робинзон — цит. съч., по отношение на взетите от Р. Пикио становища — цит. съч.).
Весhуńová, V. Místo Paisije Chilendaгského v slovanských literaturách. — Slavia, XXXIV, Praha, 1965, N 2.
5. За тези понятия срв. Рiссhio, R. A proposito della Slavia ortodossa e della comunità linguistica slava ecclesiastica. — Ricerche Slavistiche, XI, 1963, 105-127.
6. До момента липсва една история на културата на славянството през XVIII в., която да осветли по подходящ начин контраста между националните и реставраторските тенденции на православнославянската общност и в езиков план. Значими следи от унитарни концепции, възлизащи към края на XVIII в., все пак лесно се откриват в теоретичните постановки на самите създатели на общата славянска филология, както и в националните славянски филологии. Нека си припомним полемиката между Добровски и Вук Караджич по повод използването на църковнославянския или на негови по модерному нормализирани форми като свръхнационален литературен език (срв. по този повод Велић, А. Око нашег књижевног језика. Београд, 1951, 38-45). За да стигне, изхождайки от постановките на Вук, до ясна формулировка на понятието за език, национално "чист", различаващ се от "замърсените" от църковнославянския езикови изразявания, трябва да се реализира програмното сливане с немския романтизъм: и това се очертава пределно ясно например в предговора на Якоб Грим към немския превод на граматиката на Вук (Wuk's Stephanowitsch kleine Serbische Grammatik verdeutscht und mit einer
665
Vorrede von Jakob Grimm... Leipzig u. Berlin, 1824). Митът за един славянски език с августейша традиция, т.е. класично възприет според термините на ерудицията през XVIII в., е жизнен във фантастичната книга на Данковски, който, след като заявява, че "Homerus slavics dialectis cognata lingua scripsit Iliados, liber I, versus 1-303” и илюстрира "die Griechen als Stamm- und Sprachverwandte der Slaven”, прави опит за историко-сравнителна конструкция въз основа на френския, на италианския и на латинския (Matris Slavicae filia erudita vulgo lingua graeca seu Grammatica cunctarum slavicarum et graecarum dialectorum in suis primitivus elementia et inde conflatis organicis formis exhibita gallicae italicae et latine linguae habitra ratione. Autore Gregorio Dankowsky, literarum graecarum in R. Academia Posoniensi professore, Posonii, 1836); cpв. в частност, що се отнася до препратките към по-горе цитираните творби, "Praefatio". Именно благодарение на една негова известна "идеологическа законност“ въпреки очевидните чудноватости на изложението му Данковски продължаваше да бъде цитиран от авторитетен учен като Шафарик (Gesch. d. Slav. Spr . v. Lit., S. 491).
7. Срв. по-скоро защото e синтез на цяло течение на мнения, а не толкова като израз на лични тези предговора на П. Динеков към юбилейното издание на Паисий Хилендарски. Славянобългарска история (издава се за двестагодишнината от написването ѝ). С., 1963. ʺКато просветителите от XVIII в. — пише проф. Динеков — и особено в съгласие с идеите на Русо Паисий високо защищава "естественото право" на българския народ и издига простите български орачи, копачи, овчари и занаятчии над "учените" и "славните" на земята..." (с. 17).
8. Понятието има вече традиционно право на живот било в учебните помагала, било в изследвания, които имат амбицията да предлагат историографски синтез. Срв. например Стоянов, С. Граматика на българския книжовен език. С., 1964, с. 22. Георгиев, В. Опит за периодизация на историята на българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1952, 271-117.
666
9. Цонев, В. История на българский език. Т. 1. С., 1934, с. 288 и сл.
10. Георгиева, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата славянобългарска история. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха..., 345-377;
Синтаксисът в Славянобългарска история на Паисий. — Изв. Инст. бълг. ез., 9, 1962, 747-139.
11. Цонев, В. Цит. съч.
12. Георгиева, Е. Наблюдения..., с. 346. Като изходна точка за потвърждаване на нейната схема на езикова и културна история авторката цитира две изследвания: Андрейчин, Л. Някои въпроси около възникването на българския книжовен език във връзка с историческите условия на нашето възраждане. — Български език, 1955, No 4, 308-315; Топенчаров, В. Мисли за Паисий. Език и литература, 1960, No 1, 3-18.
13. Георгиева, Е. Синаксисът..., с. 137.
14. Пак там, 67-74.
15. Георгиева, Е. Наблюдения..., с. 352.
16. Пак там, с. 358.
17. Пак там, с. 357-358.
18. Пак там, с. 358.
19. Служа си с изданието: Исторія Славѣноболгарская собрана и нареждена Паисіемъ іеромонахомъ в' лѣто 1762 — стъкми за печатъ по първообраза Йорд. Иванов. С., 1914. За един по-широк поглед върху ръкописната традиция вж. и История славеноболгарская, Никифоров препис (под редакцията на В. Ст. Ангелов), С., 1961.
20. Георгиева, Е. Синтаксисът..., с. 136.
21. Пак там, с. 67, 71 и 136.
22. Пак там, с. 136.
23. Пак там, с. 136.
24. Пасажът, който имам предвид (История..., с. 6), като че ли наистина е объркал идеите на различните модерни читатели. В своето Предисловие Паисий се обръща към националното чувство на своите читатели, приканвайки ги да не се срамуват нито от своя род.
667
нито от своя език, обаче позоваването на езика, който е говорен от "прости ораче и копаче и овчаре и прости занаятчии", т.е. на бедните люде, които са съставяли българската нация, няма никаква програмна стойност, що се отнася до езика на "История славяноболгарская". Конкретно погледнато, неоспорим е фактът, че Паисий се обръща към людете от този род и на този език и че именно поради това трябва да има грижата да бъде разбран. Остава сега да се уточни как за постигане на тази цел авторът се обръща към своята публика (без да възлизаме към говоримата употреба от страна на автора или на публиката, употреба, която остава отвъд тези техни специфични функции).
25. Георгиева, Е. Синтаксисът..., с. 68.
26. Върху конкретното значение на крайната декларация на Паисий "... не ȣчих се ни граматика, ни политика никако. . . не бисть мнѣ т'щанїемь за речи по граматика слагати..." (с. 85), вж. по-нататък в настоящата статия. Тук трябва да се отбележи, че несъмнено се отнася до изрази, които се поместват във формалността на риторично-изложителни традиции (срв. например рязката литературна нереалност на общото място — topos, в Епифаний Премудрий. Житие Св. Стефана Пермскаго, ’s-Gravenhage, 1959, с. 2: "... не научихсѧ у Филосовъ их ни плетениа риторъска, ни вѣтнискых глъ..."), но които в нашия текст, изглежда, придобиват (предвид индивидуалния език на автора), въпреки използването на традиционни изразни инструменти стойността на пълноценна и истинна информация, функционално отърсена от всякакъв топически орнамент.
27. Георгиева, Е. Синтаксисът..., с. 68.
28. Рiссhio, R. Gli "Annali"...
29. В цитираното юбилейно издание, с. 23.
30. Георгиева, Е. Синтаксисът..., с. 70.
31. Пак там. с. 75.
32. Пак там. с . 75.
33. Измежду най-съществените приноси в защита на модерния и вече основно новобългарски характер на езика на Паисий вж:
668
Андрейчин, Л. Разказвателните наклонения в историческото повествование на Паисий Хилендарски. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 235-328. И тук търсенето на една народна норма изхожда от постулата за западането на цялата църковнославянска система.
34. Picchio, R. Die historisch-philologische Веdeutung der kirchenslavischen Tradition. — Die Welt der Slaven, 1962, No 6, 1-27.
35. Имам предвид по-акредитираните критически постановки, нарочно крайно схематизирани. Поддържаното от Георгиева (срв. например Георгиева, Е. Наблюдения..., 375-377: "... язык Истории славено-болгарской представляет и церковнославянских языковых черт...", т.е. "... ein Gemisch hauptsachlich von volksbulgarischen mit kirchenslavischen Sprachelementen...") се оказва в противоречие c изказаното мнение от Кириянов, А. Народностни елементи в езика на "История славянобългарска". — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха..., 379-399. В резюметата на руски и френски четем: "... B основном язык Истории церковнославянский...", ". . .L’Istorija slаvjanobolgarska repose sur le slavon d’Eglise..." Тук все пак най-същественото не са отделните постановки, а по-скоро основните направления на едно проучване, правено винаги според присъщите за националните филологии методи.
36. Към това, изглежда, че се стреми Е. Георгиева, когато отбелязва, че примерите със "смесена" синтактична структура са по-голямата част, докато тези от аналитичен тип (т.е. "народни") се оказват около една трета от материала: с постигнатия желан резултат да бъдат поставени решително в малцинство ”църковнославянския тип със запазени падежни форми" (срв. Георгиева, Е. Синтаксисът..., 67-76) .
37. Тук продължавам и разгръщам някои бележки, започнати в моята статия Gli "Annali" del Baronioj-Skarga..., 230-233.
38. Срв. моята цитирана в предната бележка статия.
39. Георгиева, Е. Синтаксисът..., 74-76.
669
40. Исторія славѣноболгарская... стъкми за печатъ Йорд. Иванов, с. VII.
41. Цонев, Б. История на.... Т. 2, с. 290 и сл.
42. Пак там, с. 295.
43. От примерите, които привеждам тук, може да се набие в очите на читателя един друг факт, който потвърждава структурното различие между "История на царете" и "История на светиите": преобладаването на малкия ер в Църковната история и преобладаването на големия ер в Светската история. До каква степен тази даденост трябва да се припише на някои, все още не съвсем осветлени аспекти на Зографския препис, обнародван от Й. Иванов като "автографен" и оригинален на "История славяноболгарская", а не на механичността при преписването от страна на Паисий, сега е трудно да се каже. Затова се ограничавам в простото посочване на този графичен аспект на Паисиевата редакционна "мозайка".
44. Извличам цитата от проучването (встъпителната лекция, четена във Варшава на 17 март 1926), все още незагубило своя приносен характер, на Ogijenkо, I. Język cerkiewno-słowiánski na Litwie i w Polsce w ww. XV-XVIII (Odbitka z prac filologicznych, t. XIV, c. 336).
45. Вилнюс, 1956.
46. Опозицията литургичен-простолюден език несъмнено не е по-малко очевидна в този пасаж от отъждествяването на "българския" с "църковнославянския" (срв. малко по-горе на същата страница, 37: "... и повелелъ имъ читати по бо(л)гарски и содржати вѣру православную..."; с красноречиво позоваване на "българския" като език на православната вяра). Само в качеството си на църковнославянски "българският" може да бъде противопоставен на "простолюдния влашки език".
47. Откъсът от Храбровото "Сказание..." е обикновено познат в т.нар. "Българска редакция от 1348 г.":
Формулировката на Паисий, която намеква само за римската
670
писменост, но не и за гръцката, може да се окаже второстепенна податка за реконструирането на изборите на едно местно препредаване. Този откъс от Храбър е в действителност един от най-силно променените в текстовата традиция. Трябва да се отбележи, че между текстовете, предадени от южнославянските преписи на Зографския ръкопис от XV-XVI в. (обнародван от Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, 442-446), четем израза "рымскими писмены“ (без "гръчьскыми“ , както е засвидетелствано в Хилендарския ръкопис от XV в., обнародван пак от Й. Иванов в същата книга).
48. В светлината на тези примери и пасажът, цитиран по-горе по повод отношението между църковнославянски-български-местен румънски (с. 37 в текста на Паисий), придобива по-силна очевидност.
49. Имам предвид труда, който обикновено се свързва с името на Фьодор Поликарпов (но за който са допринесли не по-малко и Стефан Яворски, и братята Лихуды), отпечатан в Москва през 1705 (1704) г., без да са отбелязани авторите, под заглавие на три езика: Лексикон треязычный сиречь речении славенских, еллиногреческих и латинских. Сокровище изъ различных дребнихь и новыхъ книгъ собраное и по славенскому алфавиту в чинъ разположеное...;
На стр. 4 от предговора (цитирам от латинската секция на триезичния текст) четем: "Tres linguaa narrat Sacra pagina fuisse in cruce Salvatoris nostri Christi domini, Hebraem, Graecam et Latinam. Mysterium certe latuit in hic trilinguiо... Equidem duae linguae, graeca scilicet et latina, merae synt crucis Christi notae. Pro tertia vero lingua hebraea, nostram substiruimus slavonicam, matrem centre multarum linguarum faecundissimam. . ."
50. Опитах се вече да изясня тези идеи и да оправдая тази терминология (граници на приемливост, изонорми, пренасяне на текстове) в статията Slave ecclesiastique, slavons et rédactions. — In: To honour of Roman Jakobson. The Hague, 1967.
51. "... езикът на Славенобългарската история е удавен в новобългаризми и представя в своята целина изкуствен
671
славенобългарски извод..." — В: Историія славѣноболгарская. . . стъкми за печатъ ... Йорд. Иванов…, с. VII.
52. Скерлић, J. Српска књижевност у XVIII веку (цитирам от: ново исправлено издание у редакцији Владимира Боровића, Београд, 1923). Що се отнася до развитието на литературния език, историческото виждане на Скерлич не би могло да се окачестви като достатъчно ясно. Очертавайки картината на езиковите употреби от края на XVII до края на XVIII Б., той подхвърля дефиниции, които невинаги са достатъчно документирани, а понякога изобщо не е възможно да се документират — като тази, отнасяща се до Гаврило Венклович (срв. например с. 141-142), — или пък оставя читателя в недоумение относно стойността "положителна“ или "отрицателна" било на славяно-сръбския, било на славяноруския (срв. с. 142-153).
53. Unbegaun, В. Les debuts de la langue littéraire chez les Serbes. Paris, 1935.
54. Що се отнася до българската традиция, една прекрасна изходна точка за проучвания разпространението и нормите на славянобългарския, както бе представен тук от мен, се открива в двата тома с критично-антологична постановка на Ангелов, Б. Ст. Съвременниии на Паисий. Т. 1., С., 1963; Т. 2, 1964, които съдържат текстове от Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Янул Хрелковски, Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик, Йосиф Хилендарец, Партений Паловия, Тодор Врачански, Теофан Рилски.
55. Виена, 1857.
56. Карађић, Вук Стеф., Цит. съч., с. 3: [на руснаците] се не може опростити, що су за неко що година свой црквени језик тако заборавили и нань омрзнули..."; срв. с. 4-6 по повод на "булгарско-славянски језик".
57. Скерлић, J. Цит. съч., с. 175.