3. ВЪРХУ ИЗОКОЛНИТЕ СТРУКТУРИ В СРЕДНОВЕКОВНАТА СЛАВЯНСКА ПРОЗА
Студията е публикувана първо на български език:
Литературна мисъл, XXIV, 1980, No 3, 75-107,
и после на италиански —
Picchio, R. Sulle atrutture isocoliche nella letteratura slava ortodoxa. — Annali dell'intituto Universitario Orientale, Sezione Letteraria-Artistica, Nuova serie, 2, Napoli, 1984, 7-50.
Тук е публикуван преводът на Дориана и Джузепе Дел'Агата от сп. "Литературна мисъл" с незначителни редакционни поправки, засягащи най-вече терминологията (кòлон — кòлони, а не "кола" и някои други производни от кòлон).
Целта на настоящата статия е да предаде в обобщена форма резултатите от неколкогодишните ми изследвания върху някои видове ритмично-синтактични структури, срещащи се особено често в литературата на православните славяни (от руските земи до Балканите, както и в някои други южнославянски области, по-специално в хърватската глаголическа област) през цялото Средновековие — до началото на модерната епоха [1]. Не смятам, че съм събрал изчерпателна документация и нямам намерение да поддържам каквото и да било определено становище. Бих искал даже да помоля читателя да обърне внимание преди всичко на фактите, а не на начина, по който аз ги представям и — в някои случаи — обяснявам. Надявам се тези факти да станат обект на дискусия. Б очакване именно на такава дискусия бих искал да предупредя изследователите да не обръщат внимание на евентуално допуснати неточности, а да се съсредоточат преди всичко върху същността на изследваните от мен явления, тъй като не толкова моите изследвания, колкото техният обект ми изглежда достоен за внимание. Уверен съм, че ако колегите слависти се убедят във важността на посочената проблематика, други, по-добре от мен подготвени специалисти ще успеят да ѝ дадат още по-задоволителна методологическа формулировка.
Данните, които имам предвид, очертават в общи линии историята на моите изследвания, Любопитството ми бе привлечено от теоретичните и практическите наблюдения, които немалък брой слависти са посветили в миналото на формалната структура не само на староруската проза (върху нея и аз се спирам най-вече), но и на други литературни паметници (предимно български) от православнославянската област, в която църковнославянските традиции и модели са оказвали векове наред изключително влияние [2]. И аз, както и моите предшественици, в началото си зададох въпроса — дали в староруската литература и в тази на православните славяни от балканската област в предмодерната епоха наистина са
473
липсвали формалните структури на поезията, т.е. дали в риторичната практика са прилагани систематично изразните средства, отличаващи се от изразните средства на прозата [*]. Вместо обаче да се спра върху разликата между проза и поезия, проблем, твърде стар и основан на разсъждения от общ характер, аз си поставих за задача преди всичко да установя дали в литературните текстове от православнославянската област съществуват формални структури, срещащи се с такава честота и закономерност, че да могат да бъдат поставени в зависимост от един-единствен общ принцип. Според мен каквато и да била обоснована преценка върху "поетичните" или "прозаичните" качества на славянските средновековни словесни техники е немислима без наличието на основен "инвентар" за използването на тези техники. Именно поради това насочих усилията си към обективно изследване на всякакъв вид "често срещащи се структури" в изучаваните от мен текстове.
6 началото се осланях на донякъде смътни хипотези, породени от мои лични впечатления. Тъй като анализът на средновековните славянски текстове потвърждаваше впечатлението ми за формална обработеност (впечатление, подкрепено от мнението и на други изследователи, подчертаващи хармоничността, ритмичността и поетичността на тези текстове), реших да приложа риторични модели, известни от класическата и от западноевропейската средновековна традиция, и да се опитам да установя съответствия или поне аналогии с това, което ми се струваше, че съществува в славянските текстове. Особено ме привличаше хипотезата за един своеобразен вид славянски cursus, т.е. за използването на ритмични clausolae в края на всяко изречение [3]. Скоро обаче си дадох сметка за опасностите, които криеше този подход. Той би могъл да бъде ефикасен само в случай, че използваните като модел категории биха имали универсална, а не специфична описателна стойност, условие, което класическите и средновековните западноевропейски модели, породени от конкретните традиции на книжовната практика, не можеха да ни гарантират. Техните функционални съответствия в различните книжовни традиции (без да изключваме евентуални влияния, връзки, аналогии) би
474
трябвало да бъдат изследвани въз основа на вътрешни критерии, колкото е възможно по-самостоятелни и по-обективни.
Избирайки този емпиричен подход на изследване, най-полезно ми се струваше да се опирам върху анализа на отделните текстуални компоненти и на техните взаимоотношения. Тъй като изследванията ми бяха насочени към установяване на възможни формални "константи" в областта на композицията, опитах се да разложа текстовете на логично-синтактични сегменти (единици). Така можах да установя, че много често изреченията са образувани от единици, съдържащи един и същ брой акценти в различен род симетрични серии. Това заключение ми се стори много интересно, защото от него произтичаше, че за разлика от това, което бях склонен да предполагам въз основа на досегашните изследвания върху изосилабичните структури, ритмичната симетрия се основаваше на изотонизъм [4].
След като допуснах възможността, че броят на акцентите, а не този на сричките може да бъде основен елемент на ритмично-синтактична симетрия, аз се опитах да "скандирам" някои текстове с помощта на моите студенти от Йейлския университет. Насърчен от постигнатите резултати, реших да ги сравня с подобни явления, известни в западната класическа и средновековна риторика. Сравнението, разбира се, целеше да установи аналогии, а не идентичност или (още по-малко) генетична връзка между различни явления.
Не ми бе трудно да установя в изследваната от мен славянска книжовна техника основните характерни белези на стилистичната фигура, наречена от гръцките теоретици ἰσόκωλον (еднакъв брой кòлони), понятие, означаващо изречения, състоящи се от еднакви сегменти-единици (κῶλα) [*]. Примери от този род могат да се намерят у Анаксимен, Горгий и Демостен. Дефиниция на понятието намираме също у Аристотел. Латинският автор на Rhetorica ad Herennium назовава compar повторението на еднакви membra. Други описания на същата стилистична фигура може да намерим в латинските трактати по риторика от Цицерон до Квинтилиан чак до Средновековието [5]. Акрила Романус (I в.) описва изокòлона като "exaequatum membris"
475
и обяснява, че "...isocolon... fit autem quotiens non pugnantibus inter se, sed paribus tantummodo verbis, due vel plura membra, quae κῶλα dicimus, explicantur" [6]. Основавайки се на това съждение, аз използвам понятието изоколон, както и съответното прилагателно изоколен, за да означа един специфичен вид ритмично-синтактична славянска структура, която, както по-горе вече казах, се характеризира от серия синтактични сегменти ("duo vel plura membra"), ритмично маркирани от еднакъв брой акценти. В нашия случай функцията на всяка акцентирана единица може да бъде отъждествена с една дума (verbum). Ако приложим понятието verbum към лексикалните единици, съдържащи освен акцентираните думи също и проклитиките и енклитиките, свързани с тях, нашите изокòлни структури ще се окажат основани върху повторение на еднакъв брой думи (paribus... verbis).
Публикувах резултатите от моите изследвания в няколко статии на английски и италиански език [7] и освен това имах възможност да се занимая с тази проблематика в изнасяните от мен лекции и семинари в американски и европейски университети. В 1973 г. посветих на изоколните структури част от реферата си, изнесен на VI славистичен конгрес във Варшава [8], и там имах възможност да разменя идеи със съветските слависти [9]. До този момент въпреки полезните контакти и обмяна на мнения с известни специалисти, като Роман Якобсон, Кирил Тарановски и Джордже Трифунович (от чиито трудове и преди това бях черпил полезни сведения), както и с Олга Неделкович и Владимир Колесов [10], не мога да кажа, че съм успял да включа моите изследвания в един по-общ колективен труд. Изследванията на Микеле Колучи и Анджоло Данти от Италия допринесоха немалко за потвърждението на изокòлния принцип [11]. Микеле Колучи е автор на първата публикация за изокòлно четен староруски текст — "Слово Даниила Заточника" [12]. Изокòлните структури в хърватски глаголически текстове бяха задълбочено разгледани от Едуард Херцигоня [13] и без съмнение изследванията на авторитетния хърватски медиевист ще се окажат полезни за по-нататъшните проучвания не само на глаголичната литература, но на цялата южнославянска
476
стилистика. Аз съм напълно съгласен с думите на проф. Херцигоня: "daje v interesu znanstvene objektivnosti, potpunosti istraživanja, neophodno uključiti i tekstove s područja hrvatske srednjevjekovne književnosti u kontekst razmatranja о izokoličkim strukturama. Jer hrvatska je književnost srednjega vijeka — i pored svojih razvojnih vlastitosti — u najznatnijem svom dijelu (liturgijskom i neliturgijskom) oslonjena — zajedno s ćiriličkim književnostima slavenskog Juga i Istoka — na zajedničko izvorište općeslavenske (staroslavenske e crkvenoslavenske) jezično-književne tradičije.” [14]
Функцията на кòлоните, влизащи в състава на една серия, характеризирана от закономерното повторение на еднакъв брой акценти, зависи в границите на всеки сегмент от съгласуваността на ритмичната и на синтактичната функция. Само в случай че групата от думи, които смятаме за ритмична единица, представлява също логично-синтактична единица, можем да установим функционалната индивидуалност на акцентирания кòлон. В противен случай "скандирането" губи смисъл, освен ако не се отнася до самостоятелно маркирани поетични структури, в които индивидуалността на стиховете е ограничена от друг вид условни сигнали. Такъв вид структури не са взети предвид в нашето изследване, тъй като ние се занимаваме с текстове, които (поне на сегашната степен на нашите познания) не притежават "поетични" структури от този род. Функцията на ритъма е именно да подчертае определени логични единици, помагайки на четеца в "скандирането". Струва ми се излишно да припомням, че взаимоотношението между ритъма и синтаксиса не може да бъде обяснено само въз основа на изолираното описание на отделните компоненти на словесния израз (закономерни повторения на акцентите, паралелизми, разпределение на маркиращи знаци и т.н.). Принципите за структурален анализ, станали по заслуга на големите руски и славянки учени общо наследство на съвременната наука, ни карат да смятаме, че изокòлните структури (както и който и да било изразен прийом) влизат в състава на един общ, органичен семантичен процес. Струва ми се, че не е безполезно да напомня тези общи принципи и в
477
рамките на това изследване, още повече че в стремежа си да изтъкна някои видове изокòлни конструкции често ми се налага да използвам опростяващи графични схеми. Тези схеми не трябва да бъдат възприемани като напълно обективно отражение на текстуалната структура. Те имат за цел да онагледят определени явления подобно на контрастните вещества, използвани в медицината при определянето на някои диагнози. В границите на това сравнение бих искал още да подчертая, че използваните от мен графични схеми припомнят по-скоро неподвижността на фотографската снимка, отколкото динамичността на филмовата лента.
Най-простият вид изокòлно-тонична конструкция е съставена от серия синтактично-логични сегменти, съдържащи еднакъв брой акценти, например 2/2/2 или 3/3/3, или 4/4/4/... и т.н. В графичната схема си служа условно със знака "/", за да отделя една от друга акцентираните единици (verba) във всеки кòлон. Цифрата вляво показва акцентите, които съдържа всеки кòлон, Този вид "прости" изокòлни серии се срещат в многобройни текстове. Можем да започнем нашия анализ с един цитат от "Слово о Законе и Благодати" на Иларион:
Логично-синтактичната индивидуалност на колоните в този староруски прозаичен откъс проличава не само при специфичния анализ на отделните сегменти, тя е маркирана и от други сигнали, които ни подканят да "скандираме" текста, следвайки една изокòлна схема с три акцента (обърни внимание например на римата "приде... сниде", редуваща се с асонанса "человѣкомъ... распѧтемъ" ). Това, което на пръв поглед не е ясно, е дали първият и последният дикòлон трябва да бъдат смятани за двойка кòлони с три акцента или по-скоро за кòлони с шест акцента. Принципно обаче и
478
двете решения могат да бъдат смятани за равностойни. Ако обаче анализираме изокòлната схема като цяло, не може да не забележим, че двата централни кòлона с три акцента — "къ сущимъ же / въ адѣ / распѧтемъ" (което е граматично и тематично обособено цяло) и "и въ гробѣ / полежаниемъ / сниде" (което представлява също граматично и синтактично цяло), трябва да бъдат отделени с една пауза, още повече че за средновековния читател тази пауза без съмнение е имала особено значение. Именно думата "распѧтемъ", която подчертава връхната точка и едновременно смъртта на Христос, представлява кулминацията на този наративно-символичен, подражаващ Веруюто откъс. Творителната падежна форма "распѧтемъ" се свързва както с "приде", така и със "сниде". Семантичният ѝ заряд изисква тази двусмисленост: мъченият и разпънат на кръст Христос е както Спасителят, който "приде" между живите, така и Христос-човекът "сниде" между мъртвите. Само прекъсвайки след "распѧтемъ", т.е. маркирайки края на триакцентния кòлон с една добре преценена риторична пауза, четецът тълкувател, добър познавач на тайните на християнската религия, е бил в състояние да "рецитира", както трябва, този текст. Централните колони са, както се вижда, от основно значение за определяне на ритмичния облик на целия текст. За отбелязване е също, че анафоричното повторение "Къ живущимъ... къ сущимъ" разширява функционално поради структуралната аналогия ритмичната триакцентна индивидуалност на третия кòлон.
Тези първи наблюдения ни насочват към изводи, които бихме могли да постигнем и по теоретичен начин: индивидуалните особености на ритмико-синтактичните компоненти и по-специално на кòлоните придобиват функционално значение в даден контекст и само това, което е структурално обособено в общата ритмико-синтактична серия, може да ни послужи в нашето изокòлно "скандиране" [16]. Преди да преминем към анализ на други текстуални примери, може да направим още един общ извод въз основа на горепосочения пример. Изследването на изокòлните структури губи смисъл, ако не се вземе предвид съответната функция на колоните. Това е доказано
479
от факта, че разпределението на кòлоните подчертава по-малко очевидно (в зависимост от естеството на текста) семантичната функция на синтактичния паралелизъм. В много случаи, поставяйки всеки кòлон на нов ред, можем да дадем графична представа за семантичното разпределение на текста. Това е осъществено например в нашия откъс чрез вертикалното четене на думите, които маркират началото и края на колоните. От логична гледна точка семантичното значение на този откъс е явно тричленно и е съобщено на читателя (слушателя) чрез една двулинейна схема на наративен паралелизъм (А Б) : А: 1) дойде за живите, 2) слезе сред мъртвите, 3) за да го познаят живите и мъртвите; Б: 4) дойде като човек, 2) слезе до унижението на разпятието, 3) и мъртвите посети. Вертикалното четене на нашия откъс, подреждайки на А началните думи, на Б крайните думи на всеки кòлон, подчертава именно това съобщение: А: 1) "къ живущимъ... въ плоть", 2) "къ сущимъ же... и въ гробѣ", 3) "да обои... поснуютъ"; Б: 1) "человѣкомъ приде", 2) "... распѧтемъ... сниде", 3) "... и мертвии... посѣщение свое".
Обобщавайки резултатите от изокòлния анализ на този пръв пример, можем да потвърдим, че се отнася до една сложна словесна композиция, която предава едно не по-малко сложно съобщение. Само изследвайки всички компоненти на речта, техните функции и взаимоотношения на различни нива — структурално, композиционно, прозодично, синтактично и семантично-идеологично, — ще осъществим задачата на това, което бих искал да нарека интегрална филология. Само чрез интегрален анализ, в рамките на който изокòлното скандиране може да бъде изходна или заключителна точка, ще може да постигнем нашата най-важна цел, т.е. да вникнем в текста, схващайки съобщенията, които предава всеки един от неговите елементи поотделно, както и тези, които произтичат едновременно от цялото, създадено от всички техни структурални връзки.
Словото на Иларион може да бъде анализирано изцяло на изокòлна основа. Ето някои примери на прости серии, които въвеждат други прости серии, осъществявайки едно редуване на серии без вътрешно редуване в самата
480
серия (в такъв случай се получава, както ще видим, друг вид изокòлна серия, която ще наречем "редуваща се серия“):
И тук се явяват някои забележки от общ характер. Един интересен и важен проблем е пак този за ограничаването на акцентуалните единици. Трябва да подчертаем, мястото на акцента върху една или друга сричка на думата не е от значение за основната прозодична структура на кòлона. Този факт ни освобождава от задължението за историческо възстановяване на акцентологическите характеристики на текстовете, което при съвременното положение на акцентологията е без съмнение от практическа гледна точка положителен фактор. Фактът, че ритмичната индивидуалност на кòлоните не се изменя с
481
изменението на акцента (може да четем например водà или вòда), има за нас и по-широк смисъл: запазвайки броя на акцентите в даден текст, той е могъл да бъде изокòлно "рецитиран", следвайки една и съща ритмична схема в различни епохи и в различни области на църковнославянската езикова общност [19]. Този факт до голяма степен обяснява широкото и продължително разпространение на изокòлните структури в цялата православнославянска литература от руските до южнославянските земи.
Остава проблемът за клитиките. Въпреки че частици като "же", "бо" и подобни не пораждат съмнения, често не е лесно да се установи дали форми като "ı-ако" "иже", "насъ", "ны", "намъ", "оубо", "всѧ", "вси" и т.н. изискват самостоятелен акцент. В някои случаи опозицията клитика — неклитика може да има разграничителна стойност от семантична гледна точка [20]. В такъв случай смисълът ще ни помогне да разрешим въпроса. Струва ми се, че обикновено общият облик на изокòлната серия определя клитичността или неклитичността на отделните думи. За тази цел обаче е необходимо да бъде изяснен ритмичният контекст, в който се намира поставената под съмнение дума. (Обърнете внимание например на клитичността на "ı-ако" във втория кòлон на горепосочения текст — "ı-ако͡ призрѧ / призрѣ / на люди / своѧ".) В подкрепа на тази интерпретация бих могъл да посоча някои стилистично-семантични доказателства. Не вярвам да се отнася до една чисто и просто морфологична калка от гръцки език [21], а по-скоро до разграничаване между универсалния (призрѣ) и конкретния божествен надзор (призрѣ). Струва ми се, че в крайна сметка в синтагмата " ı-ако͡ призрѧ " клитичността на "ı-ако" е обоснована от добре маркираната поредица на колони с четири акцента [22]. В случая на "зà ны" четенето му като акцентирана единица в петия кòлон ("пострадавъ / за ны /плотию / и до гроба"), което не е контекстуално необходимо (следващите кòлони са с три аспекта), е оправдано не само от прозодична (противопоставено на "спасè ны" в третия кòлон), но от емфатична гледна точка.
От Словото на Иларион е взета и следната проста изокòлна серия с шест акцента. Въз основа на моя ограничен опит мога да твърдя, че рядко се срещат колони с
482
повече от шест акцента. От друга страна "дълги" кòлони понякога могат да бъдат четени като двойни или сложни (по този начин могат да бъдат разглеждани и първите три от горецитираната втора серия). Нерядко дългите кòлони биват използвани, за да подчертаят църковни цитати или теоретични тези от особено значение, както например в следващия откъс:
В случай че искаме да подчертаем не толкова ритмично-синтактичната и семантичната индивидуалност на всеки един от тези кòлони ʺс шест акцента", а по-скоро особената функция на последните две акцентирани единици във всеки кòлон (отделени с двоен знак), ще прибегнем до схема от следния вид:
Кòлоните с два акцента — "богъ / христиı-анескъ", ʺлюдемъ / своимъ", "до конца гыбнути", "и бѣсовскымъ / служениимъ"... и т.н., се обособяват в този случай като отделна изокòлна серия в общия ритмично-синтактичен контекст. Функцията им може да бъде изследвана от различни гледища. Ако рецитираме текста на висок глас с литургична интонация (псалтирно песнопение), те
483
могат да придобият значение на "отпяване", отговарящ на гръцкото ἀντιφωνεῖν. В този случай ще ги наречем антифонални сегменти. От гледна точка на връзката им с първите четири акцентирани единици в общата структура с шест акцента те могат да бъдат наречени полукòлони. Тези полу-кòлони допълват и утвърждават съобщения, съдържащи се в четири предшестващи ги единици, и в този смисъл могат да бъдат наречени ритмично-семантични "прибавки” или caudao [25].
Тези различни термини не трябва да бъдат интерпретирани като синоними, а като специфични дефиниции, които служат, за да уточнят различните семантични функции на всеки един текстуален компонент в живата структура на текста. Интегрално-филологичният подход, за който по-горе загатнах, целѝ да съчетае отделното "анатомично" наблюдение с общата физиологична реалност на текста. Изследователят трябва да се стреми да предаде жизнеността на словесното съобщение, без да го умъртвява, подлагайки го на аутопсия. Съмнението, което най-често се поражда у четеца, анализиращ тези словесни композиции, е винаги едно и също: до каква степен подобни разчленения или скандирания са оправдани от вътрешната структура на текста, а не са плод на произволни интерпретации. Още веднъж, струва ми се, най-сигурната проверка идва от пълното съвпадение между логично-синтактичните и ритмичните функции. В основата на изследваните от нас явления стои симетрията на словесната композиция. Тази симетрия (съвпадение, плътно прилягане на величини) включва словесна синтония (съвпадение на тонове) и има като резултат хармония, т.е. "връзка", словесна и идейна, както от фонична, така и от синтактична гледна точка. И в този случай вертикалното четене потвърждава способността на нашето "скандиране" да изтъкне не само синтактичната симетрия и синтоничното разпределение на акцентите, но също и общата хармония на съобщението от семантична гледна точка. При вертикално четене на паралелните серии с два акцента, които в общата шестакцентна изокòлна серия маркират началото и края (cauda), получаваме две отделни семантични обособени съобщения:
А: Да бъде благословен Господ, който дойде между нас и
484
не ни остави в мрака на идолопоклонничеството, но ни даде най-напред Закона (оправьдание), а след това ни показа пътя чрез Христос и чрез неговото разпятие”;
Б: ʺБог даде на християните, на своя народ, за да не стане жертва на дявола, скрижалите и други закони и го спаси чрез Евангелието."
Тези съобщения са повече от очевидни при вертикалното четене на
Както в А, така и в Б централната тема е тази на божествената милост, която чрез Христос спасява човечеството. Б предава обаче основните понятия на А, центрирани върху мотива за божията милост, която първо идва на помощ, а след това спасява човешкия род чрез Господния син, чрез средствата на божията милост: Стария и Новия закон. Идейният паралелизъм, отлично подчертан от изокòлната структура, изтъква по този начин равностойността на: оправди — законы, сыномъ — Евангелиемъ, крещениемъ — въ жизнь вѣчнуюю. Дори ако от Словото на Иларион не би останало нищо друго освен този откъс, резултатите от нашия изокòлен анализ не биха дали пълно право да заключим, че тази ʺпохвала на бога" (разчленена в една сложна изокòлна структура) е характеризирана от едно както ритмично, така и логично-синтактично подчертаване на ролята на божията милост: от еврейския Закон до християнското спасение. Знаем, че това е основната идея на Иларионовото "Слово о Законе и Благодати".
Можем да направим поне още една забележка в подкрепа на конкретността на нашето изоколно "скандиране”, Отнася се до повторението на един римов сигнал нъв всеки втори кòлон: своимъ ... служениимъ... Евангелиемъ. Трудно е наистина да допуснем при такова пълно симетрично, синтонично и хармонично съвпадение, че нашият анализ се основава на случайни измамливи съвпадения. В желанието да разпръсна съмнения от този род аз се спрях доста надълго в анализа на малък брой
485
откъси. Струва ми се, че сега можем да преминем към анализ на по-сложни изокòлни структури, използвайки една по-разнообразна документация.
Нюансите в интонацията и паралелизмите в славянската средновековна проза — от турските земи до Балканите — често се изявяват чрез редуване на изоколни серии от вида на 2/3/2/3... 5/4/5/4... 3/5/3/5... Или 3/3/4/4/3/3/4/4... и подобни. Ето някои примери:
(Пространно житие на Кирил, I) [26]
(Пространно житие на Кирил, III) [27]
(Живот светога Симеуна) [28]
(Живот светога Симеуна) [29]
486
(Слово о полку Игореве) [30]
(Слово о полку Игореве) [31]
(Слово о полку Игореве) [32]
487
(Лаврентиевская летопись, г. 6694) [33]
(Задонщина, список ГБЛ, собр. Ундольского, N 632) [34]
Броят на примерите може лесно да бъде удвоен и утроен. Това, което бих искал да подчертая, е, че един и същ тип ритмично-синтактични структури се повтаря в текстове с различен характер и хронология, произхождащи от цялата православнославянска област от Балканите до Русия. При това бих искал да наблегна върху факта, че този вид "скандиране" и графично онагледяване подчертава само някои от основните структури на словесната композиция, докато други, не по-малко важни елементи остават в сянка. Условността на графичното онагледяване може да смути читателя, незапознат отблизо с реалната натура на ритмично-синтактичните явления, но не трябва в никакъв случай да доведе до отъждествяване на изокòлната равномерност с изчерпателното описание на структуралната динамика на текста. За да посочим например съгласуването на двойки от триакцентни колони с двуакцентни трикòлони в една обща шестакцентна серия, можем да си послужим с широко разпространени графични схеми, както в случая със следния откъс от разказа за подвизите на Игор Святославич в Суздалската хроника:
488
(Лаврентиевская летопись, г. 6694)
Графичното представяне на съгласуваността на различни сегменти в една "по-високостояща" структура (от функционална гледна точка "носеща ги") се основава върху анализа на ритмичните и синтактичните компоненти, влизащи в състава на изречението. Съгласуваността на сегменти с два и с три акцента в "носещи ги" шестакцентни кòлони може да бъде представена и по друг начин в зависимост от специфичните характеристики на дадения текст. Графичното изтъкване на шестакцентните изокòлони ще бъде оправдано само в случай че разлагането на по-малки единици не е необходимо за изясняване на вътрешни семантични връзки, както например в следващия откъс от "Слово о полку Игореве":
В друг откъс от същото произведение се явява по-подходящо следното двучленно "скандиране":
Изокòлното "скандиране", т.е. разпознаването на изотонични серии от синтактични сегменти, е само начален стадий в изследването на ритмичната, синтактичната и семантичната структура във всички нейни съставни части. Обединяването на различните семантични функции в системата представлява гаранция за валидността на нашето "скандиране".
489
Ако това, което досега изложихме, има някакъв смисъл, изглежда ясно, че ще трябва да се стремим да открием в различните текстове многобройни комбинации, основани върху изокòлно-тоничния принцип, отговарящи на разнообразието в стиловите похвати, използвани от отделните автори. Само анализът на един достатъчно богат корпус от текстове може да ни позволи в бъдеще да съставим типологичен инвентар на изокòлните структури. Засега въз основа на моя ограничен опит бих могъл да посоча някои други типове освен "простите" и "редуващите се", върху които вече се спряхме.
В някои случаи простата изокòлна серия е ограничена в началото и края, от кòла или дикòла, различни от самата серия, но еднакви помежду си. Аз нарекох този вид изокòлон конструкция в рамка. Ето някои примери:
(Пространно житие на Кирил, VI) [38]
(Задонщина, список ГИМ, собр. Синодальное, N 790, С) [39]
490
(Слово о житии и о представлений великого князя Дмитрия Ивановича) [40]
Трябва винаги да се има предвид емпиричната и относителната стойност на тази и други евентуални класификации. Разграничението между "редуваща се” и "серия в рамка" ще клони към изчезване в един текст, пропит от ритмично-синтактични паралелизми, както например в този разказ за похода на Игор Святославич според Ипатиевската летопис:
491
Веднъж установено присъствието на различен тип изокòлни конструкции в текстове от различно естество, произход и хронология, ето че се поражда въпросът, на какво се дължи успехът на тази особена литературна техника. Най-вероятно това се дължи на факта, че поради преобладаващото дидактично предназначение на средновековната славянска литература тези текстове често са били четени на висок глас в манастирска среда и поради това ритмичното подчертаване на синтактичната структура е спомагало за правилното рецитиране, още повече, ако четецът е могъл да разпознава в текста вече известни нему схеми. Книжовната практика влияе така на читателската аудитория, че начинът да се четат текстовете се превръща в модел за автори, компилатори, редактори, но този факт създава също стилови традиции, основани на обратния принцип. В този случай четенето става на свой ред модел за книжовниците, съставителите и преправителите на текстове.
Ако нашата хипотеза е валидна, можем да извлечем поне две важни заключения: 1) Заздравяването на една стилистична традиция, основана върху изокòлен паралелизъм, е могла да създаде такива въздействащи синтактични модели, че те да са били в състояние да повлияят върху книжовната езикова норма. 2) Диахронното изследване на различната употреба на изокòлния принцип може да ни послужи като основа за изучаване на развитието на стилистичните традиции в литературата на православните славяни. Много е вероятно писателите и четците рецитатори от това време да са били привикнали към един вид разчленяване на речта и това именно да им е помагало да разпознаят супра- и инфрасегментални връзки, които днешният четец не е в състояние да долови. В текстове, в които преобладава паратаксисът, ритмичното повторение е помагало да се установят логични връзки и тогава, когато те не са били открито изразени, както например в този добре известен откъс от "Повесть временных лет":
492
Ако в този откъс подчертаните триакцентни повторения помагат на четеца да свърже речта, то в по-сложните текстове ритмично-логичната сегментация спомага чрез разделянето на дълги изречения в по-непосредствено възприемани единици да не се губи нишката на разказа. Струва ми се, че който и да е съвременен читател, поизмъчил се над сложната Евтимиева проза, ще бъде подпомогнат от изокòлното ритмуване на първата глава от "Похвално слово за Константин и Елена”:
493
494
[43].
Четен по този начин, текстът ясно разкрива своята богата и изтънчена формална композиция, Би било интересно едно по-задълбочено изследване на всички фонични, синтактични и идейни сигнали, които тази майсторски съчинена глава на Словото съдържа, Всеки, който има търпение да се спре по-задълго върху този текст, без голям труд ще може да проследи звуковия рисунък, даден не само от римата в края на колона, но и от похвати като асонанс, алитерация, анафора и епаналепсис. Тук ние можем да намерим всички по-горе описани изокòлни серии. Тяхното разпределение подчертава измененията в идейното съдържание. Само един такъв пример е достатъчен, за да покаже колко погрешна, повърхностна и в крайна сметка произтичаща от непознаване и неразбиране е тезата, според която средновековната литература на православните славяни е лишена от формални качества. Разбира се, посоченият пример не може да бъде сметнат като стандарт за общото литературно ниво. В една бъдеща обща литературна история на православните славяни на Евтимий Търновски, който е без съмнение един от най-големите (ако не дори и най-големият) от писателите на славянското Средновековие,
495
ще бъде отделено специално място. Показателен е фактът, че ритмично-синтактичните структури, които описваме, се проявяват така ясно в поетичната проза на този голям български книжовник. Що се отнася до нашето изследване, трябва да подчертаем, че изокòлният принцип като норма и стилистично-риторичен модел намира пълно потвърждение в творческата техника на Евтимий, Когато формалните структури, на които се опитваме да дадем тук едно общо описание, бъдат по-обстойно изследвани, ще бъде може би възможно да се създаде една история на стиловете в православнославянската литература, която да обясни отделните риторични тенденции, основани на изокòлно-тонични повторения. От изокòлното прочитане на началото на похвалното слово, съчинено от Григорий Цамблак в чест на търновския патриарх, проличава по-ясно връзката между творчеството на тези двама автори:
496
497
[44].
Ритмично-логичното разчленение спомага да вникнем по-лесно и да схванем по-добре сложната структура на Цамблаковия теологичен пролог. По този начин се изявяват всички негови компоненти: тълкувания, библейски цитати, доктринални поучения. Логичните сегменти, отговарящи на ритмични колони, запазват собствената си индивидуалност, макар и да са включени в общата тъкан на речта. Това помага на читателя (слушателя) да следва с помощта на установените от изокòлния паралелизъм паузи основните точки на Цамблаковата аргументация:
1. Евтимий е достоен да бъде възхваляван като християнски свещеник (по-високостоящ дори от библейския жрец Арон) и като проповедник и свидетел на вярата (като апостолите и мъчениците).
2. Правилно е да бъде възхвалявано със словото делото на Евтимий, въпреки че той самият е учел да се възхваляват добродетелите мълчешком (според доктрината на исихазма), а не с украсената реч на оратори. Славата на Евтимий, макар и неописуема, може да бъде изразена словесно, ако тези слова са, както поучава псалмописецът (Пс. 44:2), "вдъхновени" и ако чрез тях не се проявява стремеж да се изрази
498
неизразимото, ала само то да се призове и да се подскаже.
3. Евтимий е равностоен на апостолите Петър и Парел, защото и той е получил божията повеля (както произтича от цитата, Йоан 1:2 — цитат, който подчертава основната идея на цялото Похвално слово). Чрез ритмично-синтактичното разчленение на този текст ние всъщност извършваме едно интерпретативно действие, чийто смисъл надвишава границите на един чисто и просто формален анализ [45].
Трудно е днес да се каже до каква степен откриването на други, още неизвестни славянски средновековни словесни техники ще спомогне в бъдеще за едно по-добро вникване в текстовете. Без съмнение още много може да се направи в тази област. Моят скромен личен опит ме кара да смятам, че различните православнославянски писатели са си служели с много по-сложни формални похвати (тясно свързани с тяхната теологична подготовка и вероятно зависими от византийските модели) от тези, за които досега се е предполагало. Във връзка с това ще се спра накратко върху следния интересен пример, взет от Устава на Нил Сорски:
499
Тук разграничаваме основните типове гореописани изокòлни серии: "проста", "редуваща се" и ” в рамка", Така още по-ясно изпъква изящната ритмична плетеница. В началото различаваме един особен вид конструкция "в рамка”, построена с особен вид редуващи се "рамкови” трикòлони, следващи една "огледална” схема (първо 5/6/5, после 6/5/6). Тя отговаря на идейната връзка между двата трикòлона: първо вдъхновеният глас на отците, после потвърждаващият глас на светото Евангелие (според Матея и Йоана).
Означените с курсив начало и край на кòлоните спомагат за вертикалното четене на текста. Що се отнася до семантичното значение, изявено от вертикалното четене на текста, ние се намираме пред една "редуваща се” схема: вертикално това е означено първо в началото на колона, после накрая, след това отново в началото.
Да изследваме сега по-отблизо значението на тези семантични маркировки. В първата вертикална серия, от понеже... до рече, се изтъква,че: 1. Човешкото сърце е било обект на размишления от страна на отците. 2. Преди християнството божията благодат е стигат до хората само по пътя на разума (единемъ же разумомъ преже... ), докато след това божият глас е стигнал до хората по непосредствен път чрез живия глас на Евангелието (оть самого господа глаголь приемше, рекше ...). 3. Христос, показвайки още веднъж сърцето и вътрешните органи като извор на прегрешението за човека (отъ серца исходить ... и внутрешняя съсуда), е подчертал очистителната сила на духа (духомь, рече ...). Вертикалното четене добре изтъква всички тези аргументи [47] : понеже мнози ... о дѣланіи сердечномъ ... различными беседами ... отъ божiя благодати ... отъ самого господа ... отъ серца исходить ... и внутрешняя съсуда ... духомь, рече.
Втората изокòлна серия насочва връхната точка на идейното съдържания върху поученията на св. Павел (с цитата на възловия пасаж от Първото послание към
500
коринтяните, в който се противопоставят дарът на "езика” и този на "пророчеството”). Думите, т.е. човешкият глас, нямат смисъл, ако не са вдъхновени, но само чрез молитвата може да дойде вдъхновението: и апостолу глаголющю ... сирѣчъ / усты... рекше гласъмь ... бесплоденъ есть ... помолю же ся и умомъ. Известно е, не този цитат [48] е в основата на духовните поучения на Нил Сорски и оправдава практикуваната от исихастите "умная молитва”.
Третата серия подчертава, отново въз основа на св. Павел, понятието "малко, но добри думи са по-добри от хиляди празни думи” : и се апостолу завѣщавшу ... и утвердившу наипаче ... ”хощу пять словъ ... не же тму". За отбелязване е умишлената двусмисленост в значението на "тму”: превежда гръцкото "μυρίους" [49], но запазва също духовното значение на "мъгла” в смисъл на затъмнение на божията светлина.
Измененията в акцентирането отбелязват следната прогресия: 1) съобщаващия глас на старозаветните отци и евангелистите; 2) тълкуващия глас на св. Павел; 3) поучаващия глас на св. Павел.
Не трябва да ни учудва фактът, че акцентирането е така добре изявено от вертикалното четене. Бих казал дори, че се отнася само до графическо, чрез което се подчертава основната характерна особеност на различните видове художествени езици, или, с други думи, склонността към организиране на речта в синтактично успоредни схеми, подсилени от функционалното им съвпадение с ритмични или изобщо звукови паралелизми. Това, което ни интересува преди всичко в нашия случай, не е звуково-синтактичното разпределение от само себе си, а систематичното използване на риторични средства с чел да се обучи [50] читателят (слушателят). Използването на звуково-синтактични структури, организирани по известен принцип (в нашия случай изокòлния принцип), дава на читателя (слушателя) парадигматична схема, която му позволява да разпознае съставните части и функцията на риторичния похват на синтагматично ниво. В току-що цитирания пасаж от Устава на Нил Сорски характеризиралият елемент на риторичната техника не е само редуващото
501
се изместване на акцента върху сегментите от началото на края (и обратно), но преди всичко наблягане. то посредством звукови паралелизми върху това изместване.
Съобщението, предадено чрез специфични ритмично-синтактични повторения, които вертикалното четене графически онагледява, се реализира при декламация на текста, задържайки гласа върху съставните части на всяка отделна семантична серия, с паузи, продиктувани от изоколното разчленяване. Подобна декламация позволява например да се установи в уводната част на "Слово о жизни и представлении Дмитрия Ивановича" една ясна семантична серия, подчертаваща "родословието" на героя:
502
Кòлонът с ”великому-князю" като че ли прекъсва правилността на редуващата се серия 4/3/4/3… При една емфатична декламация "великому-князю” може дори да добие стойност на една дума. Тази хипотеза, макар и подсказана от равномерността на ритмичния контекст, би могла да бъде сметната за произволна интерпретация на текста с цел да го нагодим към нашата схема. Дори и да не я възприемем, това не значи, че тази ритмична неправомерност в колона трябва да бъде обяснена на всяка цена като "прозодична грешка" на писателя. В случаи от този род оправдано е да се запитаме (макар че трябва да бъдем много предпазливи, преди да дадем отговор) дали аномалията не е плод на преписвач-редактор. Не е ли възможно "великому" да не принадлежи на епохата, в която титлата "великий князь” се е била наложила вече като политическа формула в Москва, замествайки простата форма "князь”, използвана в по-старо време [52]?
Отбелязал съм двойките кòлони, с които завършват с огледален паралелизъм (6,3/3,6) двете изречения, започващи със серия от четири акцента. Що се отнася до двата шестакцентни кòлона, техният паралелизъм е подчертан от повторението на "же бысть”. Последните три думи (князя / Ивана / Даниловича) на първия от тези дълги кòлони са от своя страна паралелни на следващия триакцентен кòлон (събрателя / Руской / земли), който явно има значение на cauda и на антифонален сегмент. Прилагателното "православнаго” може да бъде съгласувано с всеки един от триакцентните сегменти: "православнаго / князя / Ивана Даниловича” или "православнаго / събрателя / Руской / земли". Това създава аналогия с прилагателното "новою” във втория шестакцентен кòлон (... новою / чюдотворцу / Бориса / u Глеба), Точно това настойчиво повторение на глаголната (же бысть) и на прилагателната форма ни дава основание да подчертаем в нашето изокòлно скандиране значението на двата шестакцентни кòлона и тяхната връзка със съседните триакцентни кòлони. Първата двойка (6, 3) има обаче по-сложен характер. Ако вземем под
503
внимание взаимозаменяемостта на "князя / Ивана / Даниловича) и "събрателя / Руской / земли”, можем да считаме двойката 6, 3 не само като ритмично-семантична единица с cauda (6, 3), но и като шестакцентен кòлон с повторение — риторична вариация на акцентираните крайни единици. Този вид тълкуване е обоснован от факта, че кòлони от този род се срещат сравнително често в текстове, за които е характерна особена риторична акцентираност. Отнася се до една обработена словесна техника, израз по всяка вероятност на специфични формалистични тенденции в литературата на православните славяни.
Механичното скандиране на този вид текстове показва понякога присъствието на "думи в повече”, т.е, на акцентирани единици, които на пръв поглед прекъсват равномерността в разпределението на акцентите. При по-внимателен анализ се убеждаваме, че всъщност се отнася до един добре пресметнат стилистичен похват. "Думата в повече” налага пауза, след която намираме или един синоним, или една алитерация, така че гласът трябва да се спре върху двете думи, за да ги свърже семантично и да създаде у читателя (слушателя) впечатление за "заместване”. Резултатът, който се получава, припомня отблизо "риторичното изтриване”. "Новата” дума след паузата изпада в ритмичното течение на кòлона. Същият ефект, както ще видим, се получава при риторично "заместване” на даден сегмент с една cauda или с цели "вътрешни серии". На читателя (слушателя) изглежда, че авторът се поправя или че се двоуми в избора на точния термин, без обаче това да изменя в крайна сметка ритмично-логичната структура на изложението. Като пример за такъв и други подобни похвати ще цитирам началото на "Живот светога Симеуна” от най-големия южнославянски биограф от XIII в., сърбина Доментиян:
504
Формалният разбор на този откъс е немислим без познаване на идеологическата система на автора. Само в светлината на определена мистична интерпретация на словесния израз, която в творчеството на Доментиян придобива стойност на доктрина, можем да разберем смисъла на тази изтънчена ритмична проза и значението на използваните формални похвати. Става дума за средновековния християнски принцип, според който човешката дума може да предаде истинския смисъл само ако е "вдъхновена”. Чудото на словесния израз според идейната схема на Доментиян се състои в осмислянето на инак несмислени звуци. Според учението на св. Павел в Първото послание към коринтяните (ключов текст в изследването на цялата православнославянска литературна традиция от Кирил и Методий до Нил Сорски, а и след него) "невдъхновеният" човешки глас е подобен на този, "който издават неодушевените предмети” ("бездушная гласю дающа”,
505
Kop. 14:6), Думите могат да придобият смисъл само ако бъдат казани или написани с божия милост, чрез Светия Дух. Оттук необходимостта за писателя да се моли, за да бъде "обдарен от Светия Дух". Без този дар не е възможно ”глаголати” мъдро, понеже според семиотичния възглед на християнството думите придобиват значение (т.е. престават да бъдат празни звуци и стават знаци) само поставени във връзка с общоизвестно означаемо, което вярващите отъждествяват с Бог.
В тази своя молитва увод Доментиян се старае да даде истински смисъл (т.е. "вдъхновение”) на своето дело. Той не знае как да изложи с подходящи думи живота на св. Симеон, който той смята за "дѣло... великое и прѣславное”. Думата ”глаголати” се намира на връхната точка на първото изречение и в края на неговото мистично въведение. Това показва, че централно място тук заема въпросът за подходящото използване на думите. От гледна точка на светската риторика този мотив отговаря на топическия. В този контекст обаче значението на "топос” е силно обогатено от загатването за една мистическа система. Тъй като авторът се моли, за да бъде обдарен с вдъхновено слово (и не знаю дали ще го получи), неговото слово не може да бъде сигурно и плавно. Първата дума на Доментиян — "помышляю” — изразява именно мъката на търсенето. Авторът се двоуми и не знае даже как да даде израз на своята несигурност. Той знае, че ще трябва да съчетае сигурното с несигурното, яснотата на модела с приблизителността на словесното изложение, съвършенството на вдъхновението (символизирано от Светия Дух) с несъвършенството на този, който се моли, за да бъде вдъхновен. Този контраст е изразен от гледна точка на формата, използвайки точно определена ритмично-синтактична структура, чрез която авторът дава израз на своите "колебания" и "съмнения”. Техниката, използваща повторение (вариация) на дадена акцентувана единица, за която говорих по-горе, упражнява така своето въздействие и създава впечатление за риторични "замествания” и "изтривания" на думи, които в противен случай биха нарушили хармоничното разпределение на ритмично-синтактичните сегменти.
506
Казвайки "и дивлю се: и недоумѣю се”, Доментиян като че ли казва: "и дивлю се... ” (не! това не е точката дума — по-добре е да се каже: ”и недоумѣю се / (отъкоудоу / начьноу / прьвѣѥ / глаголати..."). Риторичното "изтриване” на първата дума ("и дивлю се”) естествено произтича от включването на втория подбран термин ("и недоумѣю се”) в добре обособената петакцентна изокòлна структура. Разбира се, първата дума всъщност не е "изтрита”, а даже остава в общия фонично-идеен контекст с една своя извънритмична акцентираност.
Второто "колебание” е изразено чрез думите "понѥже / от нѥѥ". Тук задържането на гласа (подобно на плаха пауза) върху акцентираната единица се налага от звуковите алитерационни връзки между двете думи [54]. За отбелязване е освен това, че алитерационната игра, кулминираща в ”понѥже / от нѥѥ”, е не само подсказана от "ѥиже” в началото на предходния кòлон, но е и добре вмъкната в общата фонична постройка, в която граматичните рими "молеште... просеште” са ярко изразен сигнал.
Уводът молитва приключва с три сложни шестакцентни двукòлона (2-4, 2-4, 3-3). Първият от тези двукòлони е съставен всъщност от три, а не от два кòлона (2-4-4). Както се вижда от графичната схема, двата четириакцентни полукòлона могат да бъдат четени като повтарящи се сегменти, функционално взаимозаменяеми. Използвайки подход, подобен на този, който приложихме в "Слово о житии и о представлении Дмитрия Ивановича”, можем да свържем първия полукòлон както с единия, така и с другия от двата "взаимозаменяеми” полукòлона, които го допълват: ”и разоум / добрь // Христа / истиннаго / бога / нашего” или "и разоум / добрь / оутврьждень / благодѣтию / высокоугльнаго / камене". Този кòлон с повтарящ се краен сегмент може да бъде включен в една изокòлна серия заедно със следвайте два кòлона, които имат еднаква основна композиция (2-4). И тук проличава техниката на риторично "изтриване” и "заместване".
Но какво ни гарантира, би могло да бъде възразено, че това риторично заместване е подсказано наистина
507
от вътрешната структура на текста, а не от една наша произволна интерпретация? Отговорът е даден, струва ми се, от други "сигнали” които се налагат на вниманието на читателя. За отбелязване е например, че трите начални полукòлона съдържат точно съобщение, изявено при вертикално четене. Доментиян иска да му бъде дарено... "и разоум добрь. . . да възмогоу и азь. . . глаголати”. Тази заключителна част, акцентирана също чрез ритмично отделяне от предишната триакцентна изокòлна серия, свързва семантично трите сложни кòлона, подчертавайки тяхната обща принадлежност към една серия.
Случаят с Доментиян, естествено, не е единствен. Плетеници и словесни игри са характерни за немалко от творбите на православнославянската литература. Границите на тази статия не ми позволяват да разгледам въпроса за значението на техники, подобни на гореописаната за изследването на т.нар. "плетение словес” [55]. Тук ще отбележа, че някои автори, развивайки току-що разглеждания тип "сложен кòлон”, създават серии от полукòлони, организирани в конструкции от caudae, които могат да придобият собствена функционална обособеност. Подобни видове зависещи серии, породени от разгръщането на повтарящи се полукòлони и от употребата на риторични "колебания" или "замествания”, позволяват сложни стилови виртуозности, без с това да се нарушава основният ритмично-синтактичен паралелизъм.
Историческото тълкуване на тези факти ще бъде възможно само след едно методично и задълбочено изследване на стиловите средства, използвани от славянските писатели. Днес можем само да кажем, че едни и същи похвати се срещат в документи с различна датировка, произход и естество. Ритмично-синтактични паралелизми, основани върху емфатични повторения, върху риторични "замествания”, както и върху разпределение на сегменти във "вътрешни серии”, характеризират например някои части на "Слово о полку Игореве”. В този основен паметник на източнославянската средновековна литература неведнъж, когато "тълкуването” на разказвача надделява върху простото описание на събитията, изокòлните серии се пречупват изведнъж, макар това пречупване да не нарушава общата ритмично-синтактична структура:
508
И тук, както в горепосочените примери именно изокòлната закономерност на контекста ни позволява да разпознаем естеството на стиловите варианти, както и на друг вид тематични и формални отклонения:
509
Тези примери на изокòлно скандиране са взети от един пълен ритмичен прочит на "Слово о полку Игореве”, който подготвям заедно с Анджоло Данти и който скоро ще бъде издаден [*]. Възможно е нашата интерпретация на текста да предизвика съмнения и критики от страна на
510
специалистите. Държа все пак отсега да подчертая пълното съответствие между ритмичната структура на Словото и тази на много други староруски произведения. Изокòлният прочит показва, че този известен и така оспорван текст не е никаква аномалия от формална гледна точка. Общата закономерност в разпределението на акцентираните кòлони и използването на изтънчени стилови похвати позволяват да включим със сигурност Словото в староруската стилистична традиция. Тази констатация потвърждава мнението на защитниците на автентичността на текста, дошъл до нас чрез печатното издание на късния препис от изгубения за нас оригинал. По-нататъшните изследвания ще могат може би да ни покажат до каква степен изокòлните структури на Словото "съжителстват" в текста съвместно с други видове художествени похвати.
Трябва да имаме предвид и възможността авторът или редакторът на един средновековен славянски текст да е пригодил ритмичната структура на използвания текстов материал към общата изокòлна структура на своето ново съчинение. Имах възможност да изследвам това интересно явление в някои откъси от Пространно житие на Кирил [56]. Тръгвайки от наблюдения на Н.С. Трубецкой и Р.О. Якобсон по повод някои "поетични приложения” в текста на известното агиографско произведение, можах да констатирам, че фрагменти от славянска силабична поезия могат да бъдат включени в изокòлно-тоничния акцентуален контекст на едно ново съчинение (в този случай Пространно житие на Кирил). Достатъчно е на равномерността в разпределението на сричките да отговаря съответната изотонична равномерност. Подобно изосилабично и изотонично съответствие се наблюдава в известната молитва за дарение на божията мъдрост (още веднъж се срещаме с този лайтмотив на православнославянската литература — ПЖК III). Стремейки се да "изтръгне” този Поетичен текст от прозаичния контекст на агиографския разказ, Р.О. Якобсон бе вече разделил молитвата на седем силабични стиха по следния начин:
511
От своя страна успях да констатирам, че същият текст се включва отлично в общата изокòлна структура на контекста. Без да я отделям от ритмичната тъкан на третата глава на Житието, можах да прочета Молитвата по следния начин:
Като оставим настрана правописните разлики, дължащи се на факта, че аз се придържам към Хилендарския ръкопис, моето изокòлно-тонично четене съвпада със силабичното на Р. О. Якобсон. Това помага да разберем по-добре техниката на "текстовите присъединявания" в средновековната славянска литература.
функционалното съвпадане на изосилабичните и изокòлно-тоничните структури може да послужи като изходна точка за интересни изводи от по-общ характер. Естеството на староруските и на средновековните славянски изокòлни структури изобщо потвърждава мнението на учените,
512
които отхвърлят хипотезата, според която различни примери от средновековната славянска художествена проза биха могли да бъдат отнесени към определени ʺстихотворни” структури. От своя страна съм напълно съгласен с мнението на големия специалист и дълбок познавач на староруската литература Д. С. Лихачов, върху чиито изследвания за ритъма и формалните структури на староруската литература и по-специално за "Слово о полку Игореве” се опира и моето изследване. В 1961 г. Д. С. Лихачов пише в увода се към "Слово о полку Игореве”:
"В науке не раз делались попытки разложить текст "Слова” на стихи, найти в "Слове" тот или иной стихотворный размер. Одни пытались разложить "Слово” на трохеи и амфибрахии, другие находили в нем дактилохореических "дум”, с аллитерационным стихом скандинавских скалдов, с ритмом византийской церковной песни, со стихом русских былин и т.д. и т.д. Уже одно перечисление тех стихотворных форм, с которыми сопоставлялось "Слово”, отчасти разъясняет несостоятельность попыток найти в "Слове” какую-либо определенную стихотворную систему. Оно ритмично, но ритмическая система "Слова” глубоко своеобразна, принадлежить своему времени — XII веку — и не поддается разложению на какие-либо современные нам стихотворные размеры. Ритм "Слова” в основном связан с синтактическим построением фраз, неразрывен со смыслом, с содержанием текста... Вместе с тем ритмичность "Слова” теснейшим образом связана со всей его композицией...” [57]
Моите наблюдения потвърждават напълно думите на известния руски учен. Освен това изследваният от мен материал хвърля нова светлина върху две основни точки: 1. В качеството си на композиции, свързани именно ”с синтактическим построением фраз, неразрывен со смыслом, с содержанием текста", изокòлните структури определят конкретно и с филологическа обективност по какъв начин един славянски текст "принадлежит своему времени”; 2. Съвместното съществуване на изокòлни и на друг вид прозодични конструкции в рамките на по-сложни текстови системи ни кара да зачеркнем от нашата методологическа практика интерпретативни схеми, неизхождащи
513
от конкретния анализ на вътрешните характеристики на средновековната славянска литература, като например противопоставянето между "стихотворный размер” и други видове ритмично-синтактични форми на речта.
Бих искал да подчертая, че досега избягвах да противопоставям проза на поезия като рязко разграничавани форми на речта, характеризирани респективно от отсъствието или наличието на ритмично-синтактични схеми. Освен това, изследвайки сложното явление ритмична проза, имах предвид редом с многото и полезни напътствия на модерните автори класическото изказване на Цицерон: "Sit igitur hoc cognitum in solutis etiam verbis inesse numeros eondemque esse oratorios qui sini poetici". [58] Целта ми бе да изследвам ораторското изкуство на православните славяни по емпиричен път и на всички равнища. Да се установи съществуването на една особена формална техника — акцентуалният изокòлизъм — може да бъде сметнато за положителен резултат, макар и с това да не се изчерпва изцяло нашето изследване. Един по-задълбочен анализ би могъл да доведе до откриването на други, досега неизвестни художествени похвати . Струва ми се, че широкото разпространение на изокòлните конструкции може да бъде обяснено въз основа на функционалната приспособяемост на тази изотонична парадигма в сравнение с относителната скованост на силабичните размери.
Можем да предположим, че някои по-ранни славянски текстове, създадени въз основа на силабична стихотворна техника, са изгубили впоследствие произтичащото от метриката им семантично въздействие: с други думи, че те са загубили способността си да разкриват на читателя (слушателя) същността на разчленяването (в резултат на звукови, морфологични и лексикални изменения, влезли в употреба през друг период или друга географска област). За нарушение на метрическите закономерности на един силабичен сегмент всъщност е достатъчно изпадането на еровете, пълногласието, различната употреба на местоименните форми или пък заместването на остарели или чужди за средата думи. Нито едно от тези явления не е било в състояние само по себе си да наруши семантичното действие на акцентуалните изокòлни структури.
514
Достатъчно е било броят на акцентите в даден сегмент да остане непроменен — дължината или звуковият състав, както и мястото на акцента в думите на кòлона са могли да варират до голяма степен. Това е позволявало не само да се поправят църковнославянските текстове, но и да се произнасят по различен начин между българи, сърби и източни славяни едни и същи думи, без поради това те да губят ритмично-синтактичната си функция. Като оставим настрана всякакви обяснения за произхода на явлението и за неговата зависимост от социално-лингвистични фактори, изокòлният принцип може да бъде разглеждан като средство за улесняване разпространението на текстовете и за запазване на функционалното единство на църковнославянските езикови норми сред цялото православно славянство въпреки непрестанните местни изменения.
Менящото се отношение между общи ритмично-синтактични образци (например изокòлизма) и други видове по-специфични риторични подчертавания на логичните единици на речта представлява един от най-интересните аспекти в историята на славянските средновековни предмодерни формални структури. Както видяхме в някои от горецитираните примери, самата изокòлна структура нерядко бива подчертана чрез специфични сигнали от вида на рима, алитерация и др. Тези различни маркировки могат да съществуват съвместно, но преобладаването на една или друга от тях определя облика на текста. В някои случаи акцентуално-изокòлната закономерност може да бъде потисната или даже заместена от Фут вид маркираща система. Цитирам като пример един откъс от "Новая повесть о преславном Росийском царстве” (XVII в.). С цел да покажа по-ясно липсата на изокòлна равномерност, използвам при скандирането на тези редове горепосочената графична техника:
515
Без съмнение римата (или почти римовият асонанс "християном... людем”) тук е в основата на сигналната система, маркираща разчленяването. Вътрешните рими ("прелести... благочестия, хотят... стояти”) по-скоро подчертават, отколкото разделят логично-синтактичните единици. В резултат на това броят на акцентите и на сричките губи всякакво значение. Може ли да сметнем, че този текст свидетелства за една преходна фаза, в която от преобладаващия звуков изокòлизъм се преминава към нови техники, които ще стигнат връхната си точка с вирши от бароковата епоха? Тази хипотеза не може да бъде отхвърлена, макар да е все още трудно да се даде точен отговор на въпроса. В рамките на нашето изследване ще подчертаем факта (добре онагледен от горния пример), че изокòлните структури губят значение в присъствие на други маркиращи стилови техники.
Упадъкът на изокòлната традиция, предизвикан от утвърждаването на други формални техники, изглежда (поне доколкото се отнася до руските земи), не довежда до пълното изчезване на тази стилна фигура от модерния език. Типични изокòлни конструкции са използвани, макар и спорадично, от руски писатели през XIX и XX в. [60] Това може да се обясни както с прерастването на старата традиция в нова (както в случая е преходът от църковнославянски към новоруски), така и с жизнеността на една синтактична схема, станала благодарение на дълголетното ѝ използване постоянен фактор в езиковата система. За подходящото описание на този процес са необходими широки и задълбочени текстуални изследвания. Аз мога да посоча тук само някои първи наблюдения. Най-интересни елементи в тази област можах да намеря у
516
В. Тредяковски, най-ангажирания в изследването на руските стилни техники от писателите през XVIII в. Дворцовата, бароково обработена проза на Тредяковски изглежда моделирана по старите църковнославянски образци въпреки разликите в интонацията и класическо-хуманистичните амбиции на нейния автор. Начинът на построяване на изречението е продиктуван от явна грижа за паралелизъм и синтактично равновесие и понякога следва традиционния ритмично-синтактичен план на изокòлните конструкции. де цитирам тук добре известния увод към "Новый и краткий способ к сложению российских стихов” от 1735 г.:
3 ВСЕМ / ВЫСОКОПОЧТЕННЕЙШИМ / ОСОБАМ
3 ТИТУЛАМИ / СВОИМИ / ПРЕВОСХОДИТЕЛЬНЕЙШИМ,
3 В РОССИЙСКОМ / СТИХОТВОРСТВЕ / ИСКУСНЕЙШИМ
3 И В ТОМ / ОХОТНО / УПРАЖНЯЮЩИМСЯ,
3 МОИМ / МИЛОСТИВЕЙШИМ / ГОСПОДАМ
2 Высокопочтеннейшие / господа!
2 Не без основательной / причины,
3 новый сей / и краткий / мой способ
3 к сложению / российских / стихов
3 вам / покорнейше / приписываю
6 Правил / которые / в нем / я положил / и по силе / которых
6 не прямими / называю / стихами / старые / наши / стихи
3 кому лучше / как вам / искуснейшим
3 рассмотреть / надлежит / правость?
3 А охотно / в том / упражняющиеся
3 несколько / стихов / здесь,
3 доныне / в Росии / невиданних,
6 в пример / себе / найти / могут / и оные / употребить,
6 буде / за благо / рассудят / им следовать / к своей / пользе.
2 Вас / искуснейших,
4 ежели / правила / мои / не правы
4 или / к стихотворству / нашему / недовольны,
2 нижайже / прошу
517
5 и купно / исправить / и купно / оные / дополнить,
2 Но в том / упражняющиеся
5 чрез них же / повод / возымеют / тщательнее / рассуждать
2 и стихи / наши,
2 чрез свое / рассуждение,
3 от часу / в большем / совершенстве
3 в российский / свет / издавать.
4 Одним же / и другим / но не полезен
4 правилами / моими / быть / уповаю,
5 что одних / вас / и других / новостию / возбужду
5 либо / старые / наши / стихи / освидетельствовать,
5 и по правде ли / те носили / имя / стихов / доныне
2 разыскав / уведать,
2 Сие есть / мое намерение
3 в сем новом / и кратком / способе
3 к сложению / российских / стихов
3 который / как достойнейшим / вам
3 в честь / вашу / посвящаю,
3 как благоразумнейшим / в исправление / отдаю.
5 Но как / во всем / так / либо / и в сем
5 правду / любящим / в покров / и защиту / вручаю
5 не больше / поистине / малую / и весьма / недействительную
5 искру / моего / ума / показать / хотевши
5 коль вам / и услужить / и вас глубочайше / тем почтить / желающий,
2 высокопочтеннейшие / господа,
2 ваш / покорнейши 2
и нижайши / слуга 2
Василий Тредиаковский [61].
Както у майсторите на старото славянско ораторско изкуство (Доментиян, Евтимий, Григорий Цамблак), така и у този руски оратор от XVIII в. изокòлното скандиране ни помага да оценим изисканата, грижливо обмислена синтактична композиция. Имайки предвид индивидуалността
518
и менящото се взаимоотношение на кòлоните, можем лесно да проследим ритмично-логичната основа на звукова. В тежкия бароков стил на Тредяковски, на пръв „оглед далеч от старите паратактични схеми, изокòлната техника служи, за да подчертае логичното единство на някои кòлони. Това се отнася например до кòлона "правил / которые / в нем / я положил / и по силе / которых”, който служи като основна опорна точка на цялата аргументация. Индивидуалността на този кòлон изтъква емфатичността на следващия "не прямими / называю / стихами / старые / наши / стихи”. Тази индивидуалност е подчертана по различни начини. Началото и краят на кòлона подчертават основната мисъл чрез едно логично и звуково повторение: "правил которые... и по силе которых”. Звуковото единство и компактността на кòлона са подчертани и от вътрешните рими в окончанията: ʺправил... положил".
Изокòлно четен, текстът показва също някои общи черти с поезията на Тредяковски: подобно техническо усърдие, подобна надута тежест. Идва ни наум да се запитаме каква е всъщност разликата между прозата и поезията на този писател. Ако сверим теоретичното дело на автора, лесно ще разберем, че "бащата на руската поезия” е посветил голяма част от теоретичните си трудове именно на този проблем. Търсенията на един нов, по-съвършен и по-добре обособен поетически похват отразяват до голяма степен прекия му личен опит на писател. Като литературен деец и като кандидат-законодател на руския Парнас, Тредяковски е трябвало в даден момент от своята кариера да си постави въпроса за отношението на новото руско изкуство към моделите на църковнославянската и староруската традиция. И тогава, колкото и това да изглежда странно за някой съвременен учен, той схваща като важен момент в дискусията си за новото стихописание именно, струва ми се, изокòлната традиция. В подкрепа на нашата хипотеза ще се спрем върху един неизвестен пасаж от втория трактат върху стихосложението, написан от Тредяковски в 1752 г. като допълнение и поправка на "Краткий и новый способ” от 1735 г.
519
Както се вижда, Тредяковски не само познава риторичния изокòлон (което ни учудва, знаейки, че е получил класическо образование), но, изглежда, има предвид именно този вид изокòлон, който ни интересува: изокòлон, който не е определен от броя на сричките, но е съставен от почти равни части. Разбира се, тази дефиниция може да е стигнала до Тредяковски или чрез нему известни класически автори, или посредством някой учебник (например Rhetorica ad Horenniun, в която фигурата compar е определена именно като "quod habet in se membra orationis... quae constent pari fere numero sillabarum" [63]. Сигурни ли сме обаче, че споменавайки този вид изокòлон, т.е. начин за паралелно построяване на изречения с части, независими от точен брой срички, Тредяковски не е имал предвид също и църковнославянската и староруската традиция? Не е неоснователно да го предположим, още повече като се има предвид, че Тредяковски като възпитаник на Духовната академия е бил запознат със славянската риторика. Ако прибавим към това прякото свидетелство, което представляват текстове като увода към "Краткий и новый способ”, от който произтича, че Тредяковски е използвал грижливо построени изокòлни структури в своите произведения, нашата хипотеза придобива още по-конкретен характер. В бъдеще нови изследвания ще ни дадат може би още по-сигурни аргументи. Още сега разполагаме обаче с достатъчно доказателства, за да можем да твърдим, че когато по времето на Тредяковски и Ломоносов в Русия възниква проблемът за нова кодификация на литературните жанрове, старата и сложна изокòлна традиция на литературата отпреди Петрово време не е била още напълно залязла.
В началото на тази статия помолих читателя да обърне внимание преди всичко на фактите, а не на дадената от мен интерпретация. Надявам се, че тук представеният материал ще послужи като основа за една полезна дискусия върху проблема за славянските изокòлни структури. Струва ми се, че този проблем заслужава нашето внимание, защото систематичното изследване на тази средновековна славянска формална техника би могло да ни помогне да вникнем по-добре в един период от
520
многовековната литературна история и да ни насочи към решението на много въпроси на стиловата и текстовата критика [*].
БЕЛЕЖКИ
1. Историческите и географските граници на изследването биха могли да бъдат по-точно определени в бъдеще въз основа на резултатите от анализирането на по-голям брой текстове. В дадения момент, струва ми се, ще бъде по-уместно да очертаем само в общи линии рамките му. Що се отнася до хърватската област, аз съм се ограничил с малко примери. Същото се отнася до чешката и до другите зони на смесени влияния между църковнославянската и западно- и южнославянската традиция под влиянието на латински лингвистични и културни модели. Изследваните от мен ритмично-синтактични структури се намират в "Легендата за св. Венцислав" според глаголическия ръкопис в Любляна No 161 от края на XIV 6. (Herzigonija, Е. Srednjevjekovna književnost srednjega vijeka. — В серията: Pet stoljeća hrvatske književnosti, 1. Zagreb, 1969, 247-251). Този пример подсказва, че плодоносни изследвания могат да бъдат направени върху първите векове на християнската славянска традиция въз основа на явления, общи за чешката, хърватската и източнославянската област. Що се отнася до разпространението на изокòлните структури в хърбатската глаголическа литература, вж. Herzigonija, Е. Srednjevjekovna književnost..., 2. — В: Povijest hrvatske književnosti. Zagreb, 1975.
2. В различни мои трудове (от 1959 насам) съм използвал термините Slavia orthodoxa и Slavia romana, за да означа респективно областта на разпространение на църковнославянската традиция и тази, подчинена на преките влияния на католическата и латинската езикова традиция. тази терминология бе обект на дискусии, които днес ми се струват преодолени и които
521
във всеки случай не засягат по същество настоящото изследване. Тази статия се основава върху днес широко приеманата предпоставка, че културните прояви на източните и на южните славяни са намерили израз в6 различни периоди и на различни нива в рамките на една църковнославянска езикова общност (вж. между другото основния труд на Лихачев Д. С. Поэтика древнерусской литературы. Л., 1971, с. 7, както и Picchio, R. Models and Patterns in the Literary Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. — In: American Contributions to the Seventh International Congress of Slavists, II, 1973, 442-443).
3. Курсусът в славянската средновековна проза трябва да бъде изследван в рамките на общия проблем за ритмичната проза, върху който толкова е било написано (например известният труд на Томашевский, В. Ритм прозы. — В: Томашевский, В. О стихе. Л., 1929), без обаче да са били постигнати убедителни методологически резултати. Тъй като курсусът, или подходът да се маркира прозодично краят в простите или сложните изречения, не е нищо друго освен един от многото стилови похвати, почиващи върху общи ритмични схеми, струва ми се, че е необходимо първо да бъде определено коя ритмична схема е използвана в даден корпус от текстове. От моя страна вярвам, че съм намерил очебийни примери на курсус, основан върху тоническия изоколизъм, не само у един средновековен писател като българския Патриарх Евтимий Търновски, но също (и това е още по-чудно) у един модерен писател като Н.М.Карамзин, чиято проза се оказва повлияна от староруската традиция въпреки усилието на автора да се приспособи към модерни и западни образци. Преди обаче да представя на учените тези мои по-детайлни наблюдения, мисля, че е необходимо едно задълбочено разискване върху самото естество на изокòлния принцип.
4. Присъствието на метрични несилабични структури в славянската средновековна художествена проза и тяхното значение за изучаването на стиловите особености,
522
основани върху синтактичната прозодия, е добре известно благодарение преди всичко на специалисти, работещи в областта на източнославянското и на южнославянското Средновековие (вж. например Hamm, J. Starohrvatski prijevod Pjesme nad pjesmama. — Slovo, 1957 (Zagreb), No 5-8; Trifunović, D j. Prilog posnavanju retorske ritmičnosti u staroj ruskoj i srpskoj književnosti (na primeru Kirila Turovskog Teodosija Hilendarca). — Književnosti i jezik, XII (Beograd), 1965, No 3; Тарановcкий, К. Формы общеславянского и церковнославянского стиха в древнерусской литературе ХI-ХIIвв. — In: American Contributions to the Sixth International Congress of Slavists, I, The Hague, 1970).
5. За историята на изокòлона вж. увода на G.Barabino към Р.Rutili Ludi — Schemata dianoeas et lexeos. — Pubblicazioni dell'Istituto di Filologia Classica dell'Università di Genova, 27, Genova, 1967, 17-19. За описанието и дефиницията на тази фигура вж. Lausberg, Н. Elemente der literarischen Rhetorik. Munchen 1967 (3°), 110-112.
6. Вж. споменатия увод на G.Barabino. Цит. съч., с. 1В.
7.
Рiссhiо, R. The Isocolic Principle in Old Russian Prose. — In: Slavic Poetics. Essays in Honor of Kiril Taranovsky (ed: R.Jakobson, C.H. van Schoneveld, D.S.Worth). The Hague-Paris, 1973, 299-331;
On the Prosodic Structure of the Igor Tale. — Slavic and East European Journal, 16, Summer, 1972, Mo 2, 147-162;
Isocolic Constructions in Old Serbian Prose. — Xenia Slavica (for Gojko Ružičić), 149-161;
Sulla struttura prosodica di una pagina romana di Gogol. — Strumenti critici, 20, 1973, 101-116;
Strutture isocoliche e poesia slava medievale: a Proposito del capitoli III е XIII della Vita Constantini. — Ricerche Slavistiche, XVII-XIX, 19701972, 419-445;
Models and Patterns in the Literary Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. — In: Amerlcan Contributions . . . ;
Su alcune analogie fra la tecnica scrittoria del Petrarca e gli stili della letteratura slava balcanica del XV secolo. — In: Petrarkizam u slavenskim narodima (под редакцията на F.Čale). Zagreb, 1977;
523
L’intreccio delle parole e gli stili letterari presso gli Slavi Ortodossi nel tardo medioevo. — In: Studi slavistici in ri cordo di Carlo Verdiani. Pisa, 1979, 245-262.
8. Picchio, R. Models and Patterns..., 457-464.
9. Особено полезни по време на дискусията върху моя доклад на конгреса във Варшава бяха забележките на А.И. Панченко, чиито изследвания и по-точно статията му "Перспективы последования истории древнерусского стихотворства“ (ТОДРЛ, XX, 1964, 256-273) бях вече използвал. Между другите съветски трудове, появили се в последните години, особено полезни са ми били Холшевников, В. Е. Русская и польская силлабика и силлаботоника. — В: Теория стиха. Л. , 1968, 25-48; Проблемы ритма, художественото времени и пространства в литературе и искусстве : Л., 1970.
10. Многочислените сърдечни разговори с колегите О.Неделкович от Загреб и В.Колесов от Ленинград по време на престоя им като visiting professors при Йейлския университет в 1975 г. допринесоха за изясняване на много аспекти на моето изследване. И настоящата ми статия, целяща да разшири дискусията върху един проблем от общ интерес, е възникнала по внушение на В.Колесов.
11. М.Колучи и А.Данти са стигнали до интересни заключения по отношение на ползата от анализа на изокòлните структури по време на работата им върху критичното издание на Слово и моление от Даниил Заточник (Флоренция, 1977) в поредицата Studia historica et philologica — Sectio Slavoa IV.
12. Colucci, M. Le strutture prosodiche delle Slovo Daniila Zatočnika. — Ricerche Slavistiche, XX-XXI, 1973-1974, 83-123.
13. Herzigonija, Е. Цит. съч. , с. 115 и сл., а така също и 140-186.
14. Пак там, с. 191
524
15. Цитирам от изданието на Müller, L. Der Metropoliten Ilarion Lobrede auf Vladimir den Heiligen und Glaubensbekenntnis (nach der Erstausgabe von 1884 neu herausgegeben, eingeleitet und erliutert). Viesbaden, 1962, p. 60.
16. Много от читателите специалисти ще намерят излишно наблягането върху факта, че изокòлното членение на текст, подчинен на ритмично-синтактичния паралелизъм зависи очевидно от самата ритмично-синтактична функция, поради която индивидуалността на кòлоните може да бъде установена само въз основа на вътрешни критерии, а не въз основа на абстрактни модели. Въпреки това добре е да бъдем наясно по въпроса, още повече че недоразумения са възможни, както показва една, може би малко прибързана рецензия на Daniel Lafarrière от Tufts University в Slavic and East European Journal (vol. 20, Winter 1976, No 4, c. 488):
". . . what is to prevent us from dividing any passage of Old Russian literature into "cola"? The arbitrariness of the length of the "cola" is indlcated, for example, in the ways that Bicchie divides the opening of Nestor's Life of Theodosius... Granted, one intuitively senses a rhythm in artistic prose, but an objective measure of this rhythm is far from being establisced, if only because so little is known about the rhythm of ordinari speech, let alone artistic prose..."
Върху възможността (или по-скоро ползата) да се прибягва към различните "скандирания", т.е. различни графични онагледявания с цел да се даде по-ясна представа за функцията на ритмично-синтактичните компоненти, имах възможност да се спра вече при друг случай (вж. моите статии Models and Patterns..., с. 462 и Sulla Struttura prosodica di una pagina romana di Gogol...) Връщам се върху въпроса по-нататък в тази статия. Струва ми се, че във всеки случай не може да се разглеждат задоволително тези проблеми, ако преди това не си дадем сметка, че "обективната мярка" за ритъма (говорейки за ритмично-синтактични структури) може да бъде определена само като се има предвид контекстуалната функция на ритмично-синтактичните единици.
525
17. Кòлоните, които следват, са цитирани в предния пример.
18. Вж. Müller, L. Цит. съч. , 63-64.
19. Водещата роля на изокòлната структура може да остане непроменена въпреки пренасянето на даден текст от една област в друга на църковнославянската езикова общност; това не значи обаче еднаква рецитации на всички равнища. Фактът, че един и същ текст може да бъде "рецитиран“ по руски, по сръбски, по български начин (или по църковнославянски начин в римските земи), улеснява разпространението му, но, от друга страна, го подлага на изменения в ритмично-синтактичното "акцентиране“, които между другото могат да повлияят на редакторските намеси на преписвачите.
20. Например в известния пасаж от ʺСлово о полку Игореве“: ʺ... а князи сами на себѣ крамолу коваку.“ Изменя се смисълът, ако четем "сами“ със самостоятелно ударение, ако го присъединим в една ударена единица с думата, която го предшества ("а князи сѣми“), или с тази, която следва ("сами на себѣ"). Що се отнася до друг пасаж на Словото: ʺ...а он в Киевѣ звон слыша“, ако четем ʺа он“ като отделна ударена единица, а не ʺа он в Киевѣ", предаваме, струва ми се, по-добре значението на тези важни слова в легендата на Всеслав. И още много други по-важни дори различия се получават в друг контекст в зависимост от това, дали четем енклитично, или не форми като их, его и под.
21. Вж. в текста на Septuaginta употребата на ἐπιβλέπων. . . според една конструкция, която калка се предава в славянското призря. ВА.А. I:I: ʺ... Ἀδωναῖ κύριε ἐλωὲ σαβαώθ, ἐὰν ἐπιβλέπων ἐπιβέλψης ἐπὶ τὴν ταπείνωσιν τῆς δούλης σου...”
22. Забележете, че ако искаме да изтъкнем прозодичната самостоятелност както на "яко” (в началото на кòлона), така и на ʺны” (в края на следващия), изокòлната симетрия (4,5,5,4) ще остане маркирана от една конструкция ʺв рамка“. Това не означава, че нашето скандиране е произволно — означава само, че паралелизмът на кòлоните е маркиран и от симетричното
526
разположение на "двусмислени" акцентирани единици. Поради това още веднъж наблягам върху факта, че основното е единствено функционалното отношение между структуралните компоненти, и то е решаваш фактор.
23. "Гыбнути" тук вероятно е включено в текста на ръкописа А въз основа на В, С, Cr по критическия апарат на Müller, L. Цит. съч., с. 58 (... Das bei А fehlende "gybnuti" ist schwer zu entbehren...). Отнася се до една често срещана в православнославянските текстове форма (вж. Живот Константина, I), взета от апостол Павел (I Кор. 10:9-13). Това е един от случаите, в който установяването на изокòлната структура може да бъде много полезно при текстовата критика.
24. Müller, L. Цит. съч., 58-59.
25. С термина cauda (опашка) означаваме един ритмично-синтактичен сегмент, логично и ритмично свързан с предшествашия го кòлон. Това не значи, разбира се, пълно отъждествяване на тази ритмична и синтактична фигура с verbus caudatus.
26. Цитирам no: Constantinus et Methodius Thessalonicenses (Fontes. Recensuerunt et illustruverunt F.Grivec, F.Tomšić. — Radovi Staroslavenskog Instituta, No 1. Zagreb, 1960, p. 95.
27. Пак там, с. 98.
28. Život svetoga Simeuna i svetoga Save. Napisao Domentijan (na svijet izdao Dj . Daničić). Beograd, 1865.
29. Пак там.
30. Цитирам от текста на подготвеното заедно с Анджоло Данти критическо издание на Словото. Вж. също изданието на Д.С.Лихачов и Л.А.Дмитриев "Слово о полку Игореве" (Библиотека поэта, Большая серия, 2 изд.). Л., 1967, с. 46.
31. Лихачев-Дмитриев (ред.), с. 50.
32. Пак там, с. 53.
33. ПСРЛ. Т. I-II. Лаврентиевская и Троицкая летопись. Слову о полку Игореве и памятники Куликовского цикла (под ред. на Д.С.Лихачов и Л.А.Дмитриев). М.-Л., 1966, с. 537.
527
35. ПСРЛ, I-II.
36. Лихачев-Дмитриев (ред.), с. 44.
37. Пак там, с. 53.
38. По рък. No 19 на Московската духовна академия. Вж. Лавров, П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности.
39. Слово о полку Игореве и памятники Куликовского цикла ... , с. 542.
40. ПСРЛ, IV. Вж. Fenel, J., D. Obolensky. A Historical Russian Reader. Oxford, 1969, 86-98.
41. ПСРЛ, Ипатьевская летопись, 641-642.
42. Гудзий, Н. К. Хрестоматия по древней русской литературе (VIII изд.). М., 1973, с. 5. Този пасаж е бил вече анализиран от мен в статията ми The Isocolic Principle in Old Russian Literature..., 307-308.
43. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) (nach den besten Handschriften herausgegeben von E.Kalužniacki). Wien, 1901, 103-104.
44. Русев, П., И. Гълъбов, A. Давидов, Г. Дaнчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, 112-123.
45. Моята интерпретация на текста доста се различава по някои точки от тази на горепосоченото издание. Тук не е мястото, където да бъдат разгледани тези различия. Това, което бих искал да подчертая, е, че ''скандирането", т.е. ритмично-синтактичното разчленение на текста, не може да бъде друго освен резултат на един задълбочен интерпретативен труд, почиват върху принципите на интегралната филология, за която говорих по-горе.
46. Воровкова-Найкова, В. А. Нила Сорскаго Предание и Устав с вступительной статьей (Памятники древней письменности, 179). СПб., 1912, с . 11.
47. Вж. по този повод Maloney, G. S. J. Russian Hesychasm. The spirituality of Nil Sorskij. The Hague-Paris, 1973 (по-специално гл. II "The Way Back to God", 73-101.
48. Kop. 14:15.
49. Пак там 14:19: "... θέλω πέντε λόγους τῷ μου λαλῆΑι, ἴνα καὶ άλλους κατηκήσω, ἤ μυρίους λόγους, αν γλώσση.”
528
50. Само разграничавайки ритмично-синтактичната структура и вниквайки в нея, читателят се научава да чете и да разбира текста.
51. Fеnеl, J., D. Obolensky. Цит. съч.
52. Това не е единствен случай. Намираме в този текст и други "неправилни кола", чиято ритмична неправилност изглежда зависеща от интерполация. Явно проблемът не се изчерпва само с прозодични критерии. "Поправката на текста" с цел да бъде пригоден към ритмичната схема (макар и да се отнася до ритмична схема, която е характерна и преобладаваща за самия текст), би била очевидно едно насилие. Няма съмнение все пак, че дадената от прозодичната структура насока трябва да бъде взета предвид заедно с други фактори, произлизащи от проверката и от оценката на вариантите, както и от всички нормални подходи на текстовата критика с цел на examinatio и евентуално на restitutio textus.
53. Daničić, Dj. Цит. съч.
54. За средновековния четец, добре запознат със Светото писание, звуковото преплитане подчертава недостатъчността на човешкото слово. Принципът, според който дарът божи (непостижим с човешки усилия) може да бъде даден само от Бога, е изявен веднага след това с един цитат от Посланието на св. Яков (1:17): "высакъ дарь съврьшен сьвише съходит."
55. С този проблем се занимавам в статията си L'intreccio delle parole е gli stili letterari presso gli Slavi Ortodossi nel tardo Medio Evo. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani. Pisa, 1979, 245-262 (вж. българския превод в настоящата книга).
56. Ricerche Slavistiche XVII-XIX (In Memoriam Giovanni Maver), 1970-1972, 419-445.
*. Проф. Aнджоло Данти почина преждевременно през 1979 г. Споменатият труд върху "Слово о полку Игореве" не е завършен и не е издаван (бел. ред.).
57. Лихачев, Д. С. "Слово о полку Игореве" — Героический пролог русской литературы (2 изд.). М.-Л., 1967, 93-95.
529
58. Cicero, Orater, LVI — 190.
59. Гудзий, H. К. Хрестоматия. Цит. съч., с. 305.
60. В доклада си, четен на Международния конгрес посветен на Ф.М. Достоевски (Венеция, Фондационе Чини, април 1972), се занимавам с въпроса за "изживяването” на изоколните структури в новата руска литература.
61. Тредиаковский, В. К. Избранные произведения (Библиотека поэта. Большая серия, 2 изд.). М.-Л., 1963, с. 365.
62. Сочинения Тредиаковского (изд. А.Смирдин). Спб., 1849, 1, с. 123.
63. Cornifiсi. Rhetorica ad C.Herennium (еd. G. Calboli). Bologna, 1969, IV, 27-XX, p. 173.