18. М. Ф. КАРЛОВА
(Превод — Екатерина Бончева)
Засега не се откриха никакви данни за авторката на пътеписа. От нейния разказ научаваме, не тя едва ли не е първата рускиня, посетила описаните места. Дори името на спътника си Карлова не е назовала, а се е задоволила да го даде само с инициал — г-н Г. Независимо от това трябва да се отбележи голямата ерудиция на пътешественичката, стремежът ѝ да се запознае отблизо с местното население, с неговия бит и народопсихология.
317
ТУРСКАТА ПРОВИНЦИЯ И НЕЙНИЯТ СЕЛСКИ И ГРАДСКИ ЖИВОТ
ПЪТЕШЕСТВИЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ И АЛБАНИЯ
(1868)
През есента на 1868 година ми се удаде случай да пътешествувам из страна, която, струва ми се, нито една рускиня не беше посещавала дотогава. Посланикът в Константинопол генерал Игнатиев издействува на един от моите познати, който вече беше пътувал из Турция, султански ферман за безопасно преминаване из Македония и Албания, а в края на септември от Солун потегляше керван към тези почти непознати места [...]
От само себе си се разбира, че появата на руска пътешественичка в градовете и селата на Македония и Албания не можеше да не възбуди в жителите им удивление и интерес. Повечето се учудваха мъжете-християни, необикновено любопитство проявяваха и жените, както християнките, така и туркините. Не забелязах особено удивление от страна на турците. Те са свикнали да смятат европейците за ексцентрици, способни на всякакви безсмислици, и затова не се учудваха, че една московчанка е решила да броди из техните планински пътечки и да нощува в техните ханове (гостилници), където единствената мебел е рогозката върху мръсния пръстен под [...]
„Защо са пристигнали?” — попитал някакъв турчин каваса Мустафа, нашия телохранител. „Е просто така, скитат се по света” — и този отговор напълно ги удовлетворявал.
Обратното пък, християните всякога и навсякъде се удивляваха на появата ми. Те са израснали в такъв страх, така рядко са се отделяли от дома, жените им са такива домошари, че моето пътешествие им се струваше необикновено изумително. „Какви огромни трудности сте преодолели — ми говореха те, — за да посетите
319
нашето свято място! Бог да ви възнагради стократно. Вие сте първата рускиня, дошла при нас да види сиротията ни” (сиротния беден народ).
Впрочем, въпреки че бях първата рускиня, която се появяваше в Македония и Албания и даже в повечето от местата, из които минавахме, изобщо първата европейска пътешественичка, която виждаха там, трябва да призная, че на мен като на жена не ми оказваха по-голямо внимание. Мъжете — българи, албанци и власи, както турците, така и християните, до такава степен са свикнали да смятат жената за същество от най-низша порода, че неволно пренасят този възглед и върху чужденките, макар да са слушали, че в Европа жената се ползува с уважение в обществото. Те знаят това по слуховете, но да предложат на гостенките преди мъжете кафе или сладко — неизбежната почерпка в Турция, се решаваха само в онези домове, чиито стопани са живели в Константинопол и там са придобили някакво европейско лустро. Най-простодушно изрази този общ начин на мислене старецът-монах в един от големите български манастири. Там пристигнахме след доста уморително пътуване под жаркото слънце. Както следва, всички се настаниха на пода и започна обичайната почерпка със сладко и кафе. Уморена от продължителната езда, единствено аз от компанията не седнах, а застанах до прозореца и започнах да разглеждам двора. „Моля ви, дайте ѝ изум (позволение) да дойде и тя при нас”, каза добродушният монах, смятайки, че не смея да седна при мъжете.
Изобщо след първите приветствия мъжете рядко ме заговаряха и не се интересуваха повече от мен. Но затова пък, когато се отвореха вратите на женската част [1] в християнския дом, и особено в минутата, когато останех сама в посочената ми стая, ставах жертва на невъобразимо любопитство. Обкръжаваха ме стопанката и нейните дъщери, снахи, роднини, съседи. Понякога в българските градове, където почти цялото население беше християнско, стаята не можеше да побере всички жени и девойки, които искаха да ме видят, и те идваха на две или три смени. Питаха ме единствено откъде съм, разбирам ли езика им. Понякога ме разпитваха за Русия: далеко ли е от тях, студено или топло е там, сеем ли ориз, какъв хляб ядем, много ли са у нас в
320
Русия парите, но никакви въпроси, отнасящи се до религията или политиката, не чух ни веднъж от никоя жена. Цялото им любопитство се съсредоточаваше върху моята външност. Българските жени в Македония са истински деца. Като тях не вярват на очите си, а искат всичко да пипнат с ръце. Случвало се е да ме заобиколят и отначало дълго да ме докосват по носа и по челото, да ме галят по бузите, да пипат косите ми, като че ли искат да се уверят, че и аз съм човек като тях. След това започва опипването на дрехите и редица въпроси за това, така ли се обличат всички в Русия, както аз съм облечена, какви обувки и шапки носят, как се казва на руски всяка дреха, с която съм, носят ли у нас на главата фес. С други думи, отрупват ме с множество въпроси за тоалета, понякога като деца измолват да им дам една или друга вещ. Неведнъж трябваше да прибягвам до хитрости, за да се спася от тези дотегливи посетителки. Имаше и такива български домове, в които гостоприемството и сърдечната радушност не досаждаха.
С особено удоволствие си припомням дните, прекарани в семейството на хаджи Стефан в Криворечна паланка, у иконома (благочестивия) поп Димитър, [2] в Куманово и у свещеника поп Трифон в Гостивар. От страна на турските жени — във всички хареми, където попаднах, срещнах не по-малко любопитство, но повече мекота в маниерите, отколкото у християнките. Воля на ръцете си те не даваха — лицето и косите ми не бяха изложени на техните докосвания. Въобще приемаха ме много любезно, нежно ме целуваха при посрещане и изпращане и явно бяха доволни от посещението, което прекъсваше безкрайната монотонност на техния живот под ключ [...]
В началото на всеки град има мюсюлманско гробище [...] Зад него започва градът, т. е. отвратителна калдъръмена улица с неизбежните къщи. без прозорци, но с дървен балкон по цялата дължина на фасадата. Това е кафене, на балкона седи разнообразна мюсюлманска публика и посръбвайки от малки чашки и пушейки, наблюдава разхождащите се: някои от тях са в дрипи, други в повече или в по-малко живописни народни носии, трети в изтъркани полукафтани. Срещу кафенето или около него има ковачница и някаква полу-
321
или напълно разрушена джамия. Следват къщите, но тях няма да видите. От двете страни на тясната улица се нижат глинени стобори, които ги скриват. Ако улицата е християнска, бъдете сигурни, че при звука на копитата от преминаващия керван тук-там ще се открехнат врати и зад тях ще надникнат любопитни жени и девойки. Ако улицата пък е в мюсюлманската част на града, не само че никой няма да се покаже на вратите, а, напротив, и малкото жени, които са навън, бързат към най-близката къща, за да се скрият. Мъжете се спират, вглеждайки се в пътешествениците, и с особено недоумение оглеждат мен, невижданото чудо, европейката. Само най-сериозните от мюсюлманите продължават пътя си, без да ни обръщат внимание. Децата тичат след нас и тази твърде досадна тълпа не смее да ни заобиколи, единствено защото се бои от камшика на каваса. Улицата с глухи стобори се точи дълго, а в големите градове с преобладаващо мюсюлманско население, като например Скопие, Берат, Елбасан, ви се струва, че тя няма край. Копитата на конете се разраняват по неравните плочи, служещи за настилка, и затъват в калните ями между тях. Моя кон го водят за юздите по най-опасните нанадолнища: във всеки случай по улиците на града има по-голяма опасност да си счупиш врата, отколкото където и да било другаде по пътя. Но ето наближавате центъра на града. Вместо стобори започват къщи с прозорци към улицата, двуетажни, белосани, с врати по средата на долния кат, с дюкянчета от двете страни на вратите. Горният етаж обикновено е издаден напред. На някои прозорци има рамки със стъкла. В други домове всички прозорци от едната страна са препречени отвън с решетка от дървени небоядисани летви и отдалеч приличат на сито. Това е мюсюлманска къща и преградените прозорци са откъм женската половина, или така наречения харем. Там където не е превърнат в дюкян, долният етаж е зает от складове, сараи и т. н. Обитаеми са само горните. Над дюкянчетата няма фирми. За фирма служи самата стока, която се вижда от улицата, защото отпред дюкянчето е открито: няма нито предна витрина, нито врата. Подът се издига на един аршин над улицата. В самия му край са разположени стоките за продан, например в едно магазинче има хляб, в друго кошници
322
с плодове, в трето различни лакомства, в четвърто чехли и т. н. Някои изделия са окачени. Едната страна в дюкяна е свободна: тук върху килимче или рогозки седи продавачът. Купувачът просто застава пред него на улицата и така те търгуват. Изделията се изработват в дюкянчетата, където се и продават. Например в кундурджийницата кундурджията седи пред преминаващата публика и прави обувки, а когато се появи купувач, той оставя работата и му показва готовата, изложена пред него стока. Оръжейниците, бакърджиите и железарите вдигат страшен шум. Особено странни изглеждат онези занаятчии, които работят en plein air [3] в студено време. Всеки от тях има пред себе си мангал, т. е. широк глинен тас, пълен с жар. През пет минути той спира работата и протяга ръце над мангала, сгрява ги и отново започва, после пак грее ръцете си и т. н. Не може без усмивка да гледаш тези коленичили фигури с протегнати над мангала длани. Вали сняг, водата замръзва, а на тях им е нужна топлина единствено на ръцете.
Във всеки град, голям или малък, центърът е оформен като чаршия, безистен. Това са множество дюкянчета от рода на ония, които описах, но по-тесни и прилепени едно до друго... Впрочем, както и у нас, дюкянчетата за едни и същи стоки са винаги на едно и също място. И тук дюкянджиите подмамват купувача. Впрочем, това правят предимно християните. Турците, особено старците, седят лениво и понякога, дори когато купувачът се появи, преди да се надигнат от мястото си, го разпитват наистина ли му е нужна стоката, или само е дошъл да разгледа и помисли, и ако не се уверят в неговата сериозност, не си правят труда да дадат исканата вещ. Когато минавахме през чаршията, много от християните ставаха и се кланяха, допирайки дясната си ръка до гърдите и до челото, а други, по-страхливи, ако не се кланяха, правеха жест, като че ли искат да се поклонят. Напротив, мюсюлманите се правеха, че не ни забелязват.
Близо до чаршията, а в малките градове обикновено в центъра, се намира ханът, приютяващ закъснелите пътници с техния багаж в своите гостоприемни, но не комфортни обятия. Градските ханове са турски, т. е. за мюсюлмани, и християнски. Разликата между тях е, че
323
в турския хан от ханджията със, сигурност няма да получите нищо повече освен храна за конете. Дори за вряла вода изпращат в съседната бръснарница. Кафето, без което турчинът не може да живее, се продава в хана от специален кафеджия, който си има свое дюкянче на долния етаж. Храната трябва да си приготвите сам, а месото да изпечете при фурнаджията, единственият, който има пещ в града. В християнския хан може да получите и чинии, и чаши, и вряла вода, и храна. Няма само фурна за печене. Затова стопанинът-турчин си седи по цял ден и си пуши лулата и към него се обръщат с уважение, наричат го ханджи-баш, т. е. глава на ханджиите. На стопанина-християнин викат ханджи море и той по цял ден припка около гостите. По външен вид градските ханове, и турски, и християнски, си приличат един на друг. Това е дълго двуетажно здание с прозорци към улицата, с галерия в двора, със стръмна дървена стълба, по която съвсем не е лесно да се изкачиш, и с няколко малки белосани стаи, почти без мебелировка. Тези ханове, както и всички други къщи в града, които видяхме, са построени от неизпечена сива глина. Тъй като пътувахме по студено време на годината, особено ни интересуваше въпросът за прозорците: ще имат ли в хана те стъкла или поне капаци? В Турция стъклата са рядкост — видяхме ги само в няколко хана и къщи. В големите манастири има по една стая с остъклени прозорци и тя е за почетните гости. Обикновено се задоволяват, с дървени капаци или през зимата облепват прозорците с хартия. Често, а в селските къщи почти винаги, на прозорците няма нищо освен две или три надлъжни пръчки. Шубите ни трябваха не толкова за езда, колкото за нощуване. Налагаше се нощем да закриваме прозорците с. всички налични кърпи и шалове и въпреки това понякога беше непоносимо студено, защото духа не само от прозореца, а точно толкова и от вратата, която никога не се затваря плътно, а също така изпод дюшемето и през тавана... Понякога има огнище, но в него рядко може да се разпали огън. Обикновено то или е без комин, или той е такъв, че вкарва обратно страшен пушек. Впрочем доста често в хановете, а и в градски домове няма огнища и хората се топлят, на поставения в средата на стаята мангал, какъвто вече описах. На който
324
му е студено, се приближава към мангала и протяга над него ръце.
При това устройство на къщите и странноприемниците пътешественикът изглежда ежечасно заплашен от жестока простуда. Нищо подобно не се случи: повече от два месеца обикалях такива къщи и странноприемници и нито един път не ме хвана дори и хрема.
Хората в градовете са много гостоприемни. Често ни канеха да гостуваме в конака или в дома на някои от видните жители, но ние избягвахме, защото в гостоприемниците ни беше по-удобно. Пристигаш в хана, оставяш вещите си където намериш и почивайки на сгъваемия походен креват, чакаш, докато донесат вечерята с неизменното menu: пилаф с варено овнешко, печено овнешко и пита, т. е. кръгъл невисок пирог от разточено тесто с лой.
Ако трябва да се възползувате от гостоприемството на българския чорбаджия (старейшина) или иконом (главния градски свещеник), работата не е толкова проста. Вие попадате в плен на твърде любезен стопанин и трябва да се откажете от свободата на действие. Ето какво значи да пренощувате в българска къща.
Стопанинът, както е прието, отдавна вече е предупреден кога ще дойдат очакваните гости. Той или излиза да ни посрещне извън града, или когато няма кон, чака някъде на улицата и ни придружава до своя дом. Още Щом влизаме в двора, той хваща за юздите коня на моя спътник г-н Г., [4] а неговият син, брат или някой друг родственик е на моите услуги. Обкръжават ни домашните и любопитните съседи, всички ни се кланят и се здрависват с нас. Настрани, също в двора, стоят жените и девойките и също се кланят. Когато свършат първите поздравления, стопанинът казва: заповядайте (прикажите), и хванал под ръка водача на нашия керван, го повежда нагоре по стръмната дървена стълба, която винаги е външна, откъм двора и води направо към втория етаж. Моите спътници, спазвайки европейския етикет, се стараят да ме пуснат напред, но не винаги успяват. Жената в Турция не трябва да върви отпред. Но ето ние минаваме през пруста и влизаме в гостната, която любезният домакин ни предоставя. Това е голяма стая с множество прозорци и, разбира се,
325
без всякакви мебели, но с килимчета, по-скъпи или по-евтини, според възможностите на стопанина. Покрай трите стени са разположени продълговати възглавници, а в двата ъгъла на предната стена е постлано нещо като плосък дюшек, на който сядат гостите. Противоположната или задната страна (т. е. тази, която е прилепена до пруста) е заета от редица дървени шкафчета, в които са покъщнината, приборите за кафе, чиниите, дюшеците, одеалата и т. н. Българинът няма обичай да поставя икони в ъгъла на стаята, така както правим у нас. Рядко ще видите икони в българската къща, но в някои домове един от стенните шкафове служи за кивот: в него виси кандило, има няколко икони, между които и кръст. Когато вратичките на шкафа са затворени, всичко това е скрито за нескромния поглед, но при нас, русите, кивотът винаги е отворен. За да допълня описанието на гостната в заможния български дом, трябва да добавя, че в един от ъглите ѝ винаги стои голям сандък, обкован с желязо, вероятно пълен с пари и ценни вещи. Околовръст на стената на височина три аршина има полица, върху която обикновено има ябълки, бутилки с ракия, разхвърляни са и дреболии.
И така ние влизаме в стаята и сядаме в ъглите на дюшечета. Стопанинът разпитва за здравето. След минута или две влизат и застават до стената неговите синове или роднини и онези съседи, на които той е известил, че има гости. Всички се черпят с кафе и лакомства. Зад мъжа през вратата надничат или се осмеляват да пристъпят прага стопанката с дъщерите си, роднини, съседки. Докато не бъдат поканени от гостите, домакинът и останалата публика стоят прави.
След поканата те бързо събуват пантофите си, стъпват по чорапи на килимчето и сядат със свити крака покрай страничните стени — най-отпред стопанинът, а останалите в ред, който е установен между тях, струва ми се, според богатството и отчасти според възрастта. Трябва да кажа, че богатството играе първостепенна роля. В един град видях млад, 25-годишен търговец, почитан като първи богаташ сред жителите: той винаги сядаше пред старците [...] В християнските домове (цялото това описание се отнася до тях; на мюсюлмани в градовете не сме гостували) вечерята се
326
състои от подкиселена супа и различни видове месо: овца, кокошка, пуйка, печени или варени, с ориз или зеле, или сготвени по различни други начини. Освен зеле и фасул (бял боб) в тази страна не са познати никакви други зеленчуци или плодове [5]. Помня, че в Кичево архиереят ни нагости с ястие от картофи [6] от неговата зеленчукова градина: то бе поднесено като най-изискана рядкост. Виното навсякъде е в изобилие, но само младото, т. е. непрестояло една година. За несвикналите на него то е опасно, но за нас намираха отлежало, т. е. миналогодишно вино, каквото впрочем няма във всички градове. Обикновено с такова вино се запасявахме от манастирите.
Със селския живот в Турция не можахме да се запознаем така отблизо както с градския, защото много рядко ни се случваше да оставаме в селата. И без това гледаха на нас, особено в Константинопол, като на люде, опасни за спокойствието на Отоманската империя, и ако започнехме внимателно да се вглеждаме в бита на селяните, не само за моите спътници, но дори и за мен биха заговорили, че сме изпратени да бунтуваме българския народ. Селата виждахме само пътьом и оставахме в тях единствено когато нямаше къде другаде да отседнем.
Селото в Македония и Албания се състои от разпръснати тук-там глинени къщички, покрити с керемиди или плочи и рядко със слама. Много често къщата с на два етажа. На долния етаж се намира добитъкът, там се държат бъчвите с вино и месалите с хляб. Царевицата е закачена на гредите, поддържащи покрива и служещи за таван. В много села къщите са оградени със стобори от кирпич или камък, наредени на толкова високи редове, че яздещият вижда покрива на къщата, но не може да надникне в прозорците и на двора. Когато стоборът е глинен, отгоре го покриват с каменни плочи, за да не се размие от дъжда... Има места, където всички къщи без изключение са заградени от високи стобори, така че, минавайки през селото, не виждаш нищо освен глинените огради и заключените врати. Такива са селата в закътаната между планините плодородна равнина, наречена Мъглен. Водата винаги е опасен враг за тези глинени строежи. Понякога е достатъчно един ден да вали пороен дъжд и планинският ручей,
327
излязъл от бреговете си, да помете цялото селище. Когато минавахме през Мъглен, ни показаха подобно село, унищожено преди няколко години. Град Канкандел, или Тетово, е променял месторазположението си три пъти, бягайки от планинския поток, стичащ се от огромната Шар планина. Видяхме следи от предишното разположение на града. Затова тук пожарите са рядкост. Не зная дали от страх от наводнение или по други причини селата много рядко се строят на брега на реката, минаваща през долината. Понякога вървиш часове, без да срещнеш нито едно село, а встрани виждаш селища, скътани в подножието на планината или кацнали на някоя височина... Странно впечатление правят селата на власите, издигащи се в облаците. В тях видяхме къщи, изплетени от пръти във вид на кошници, със сламени покриви. Когато пътувахме през есента, в тези селца нямаше жива душа. През зимата власите със семействата си, със стадата и покъщнината се спускат към топлата равнина край Солун и други места и там разполагат бивака си.
Като изкачвахме планинската верига Гуршет, която отделя Мъгленската равнина от долината Вардар край градчето Гевгелия [7], срещнахме керван от власи, пътуващи от своето село към зимната си квартира. Мъжете и някои жени вървят пеша, други жени яздеха коне и магарета. В кошници, овесени от двете страни на конете, имаше по две малки деца, обърнати с лице едно към друго. Цялото богатство на преселниците беше скрито под вълнени черги. Напред и назад подтичваха кучета.
В селата на българите и на власите личи известно благосъстояние, а селата на албанците и турците (както преселниците от Азия, наречени юруци [8], така и потомците на българи или власи, приели мюсюлманската вяра) поразяват със своята беднота. Българите се занимават със земеделие и селищата им винаги са заобиколени с обработваеми поля. Те са покрити с богата реколта и навсякъде личи необикновеното трудолюбие, но изумява огромното и напразно прахосване на сили и богатства. Българинът оре с малък плуг, едва разриващ земята, и в този плуг понякога са впрегнати три чифта волове и биволи (те се впрягат заедно). Един
328
селянин води плуга, а двама или трима тичат около воловете и биволите, подканяйки ги с всевъзможни викове. Очевидно, без да се изисква голямо умение, същата работа може да бъде свършена от сам човек с чифт волове. След като разорат земята един път, направо хвърлят в нея семената. Рядко я наторяват, даже рядко я брануват, като употребяват вместо брана, някаква странна връзка от пръти. Какво би могла да роди тази земя при нищожните умения на хората?! Българите впрягат чифт биволи в двуколка-таратайка, малко по-голяма от онези, които, запретнати с един кон, карат нашите чухонци [9] край Петербург. На такава таратайка грамадните биволи откарват бавно и полека от полето към селото купи сено или няколко снопа пшеница или царевица. Наистина таратайката трудно се движи, защото колелата ѝ представляват огромни дървени осмоъгълници, които не са обковани с желязо и не са смазани.
В топлите долини, например около Солун, по Вардар и по Брегалница, българите отглеждат тютюн, памук и сусам — нискостеблено растение с жълти цветове, от чиито семена получават масло. В ниските, влажни места, особено край Брегалница, те сеят ориз и много грижливо, чрез канали, напояват оризовите поля. Склоновете на планините са покрити с лозя.
В по-високите долини отглеждат царевица и пшеница, а в най-студените места — ръж и ечемик. Като се изкачите още по-високо в планината, попадате в селища, където почти не сеят пшеница, а се прехранват предимно от стадата овце, за които обширните плата представляват превъзходни пасбища. Такива планински селища видяхме най-много в Албания, жителите на по-голяма част от тях са албанци, но има и такива, които са населени с власи. На югозапад в Македония по-голяма част от планинските села са влашки, на северозапад са албански и само, на изток и север са български. Там където българското население е смесено с албанци и власи, можете да бъдете сигурни, че ще откриете власите и албанците в планините, а българите — в долините. Но българите-планинци се отличават по това, че никога не изоставят своите села, докато власите и албанците заедно със стадата си се преселват през зимата от високите места в топлите крайморски равнини,
329
например в Солунското поле и в обширната равнина Музаке край Адриатическо море, през лятото почти необитаема поради убийствения климат, а през зимата пълна, както говорят, със стотици хиляди овце. Стопаните на стадата плащат на турците, владеещи тези места, известна сума за правото да пасат овцете и стадата се увеличават. При българите нещастните овце рият цяла зима с малките си копитца тревата изпод снега, покриващ планините. Но често се случва виелицата да натрупа толкова много сняг, че овцете да не могат да го разровят. През тези гладни дни българите по странен начин приготвят храна за своите стада. Там, където планината е обрасла с дъбови или букови гори (а в Македония има много такива гори), те безжалостно изсичат клоните на всяко дърво и като избират няколко големи дървета, струпват върху тях тези клони във вид на купа, обръщайки ги с листата навътре и със стволовете навън. Тази купа покрива короната на дървото и е висока три аршина, по-ниска не я правят, тъй като козите ще я опасат. Листата на купата запазват своята свежест и с тях българите хранят стадата си през тежката зима. Но не може да се изрази с думи тягостното впечатление от тази гора с окастрени дървета и със стърчащи тук-там купи. По горното течение на Брегалница и в планинската част на Северна Македония понякога пътувахме цели дни из такива гори. Власите, както изглежда, почти не се занимават със земеделие. Те са овчари и живеят добре. В някои села власите наред с овцевъдството практикуват и някакъв занаят. Така например има влашки села, в които се тъкат черги, други, чиито жители обработват злато и сребро. Разказвали са ми, че две влашки села близо до Битоля (забравила съм имената им) снабдяват цяла Албания със златни и сребърни (предимно изкусно филигрирани) изделия.
Както българите, така и власите са православни християни и затова доскоро не са имали собствена земя. Земята, на която живеят, принадлежи на турците, които са предимно градски жители. Не зная точно при какви условия тя се предоставя на онези, които се занимават с овцевъдство. За земеделеца навсякъде в Македония чувахме едно и също: българинът дава на хазната едина десета част от своето производство, а от останалото
330
половината взема агата, откогото селянинът получава семена за посев, но трябва да има свой работен добитък. Освен това той е длъжен да изпраща в дома на агата безплатно, по негово искане, дърва, кокошки, гъски, яйца и мляко. Хазната освен десятъка, събиран от специален откупчик, взема от земеделеца също данък от лозето и тютюна, пак под формата на откуп, и паричен данък, който заменя харача [10] и вземането на новобранци. Положението на земеделците-мюсюлмани, които в Македония не са малко, е значително по-леко, макар и те да се оплакват, че са обременени с държавни данъци, каквито по-рано не са плащали, но земята в по-голямата си част е тяхна собственост — малко са онези, които я наемат от едрите земевладелци. Условията на арендата са същите както за християните, но мюсюлманите не са притискани така. Независимо от това българите и власите християни забогатяват, а мюсюлманите, както турското, така и европейското население, видимо обедняват. Ако срещнете по пътя полуразрушено село с много запустели къщи, бъдете сигурни, че то е мюсюлманско. Ако в селото, през което минавате, част от домовете са в изправност, а други са необитаеми или в развалини, по това може да разберете, че там живеят и християни, и турци — здравите къщи са на християните, а тези в развалини — на турците. Попитах каваса Мустафа (мюсюлманин) за причините на това явление. „Виждате ли, обясни ми той: християните работят, а турците са свикнали да имат всичко наготово.” Днес, когато мюсюлманите не могат с предишната безнаказаност да ограбват и стават все по-смирени, богатството малко по малко преминава в ръцете на християните. Купувачите-християни закупуват именията на турците. На няколко места попаднахме в цели села, които са „откупили” земята от агата (земевладелеца). Началото на това подобрение, съдейки по всичко, което чухме, започнало от Кримската война...
За пътешественика в Турция най-интересно и трудно е да се запознае с начина на живот на турските жени, да попадне в тяхното общество, в техните хареми. На мен като пътешественичка не ми беше по-лесно. Първият харем, който успяхме да видим, бе в дома на мъгленския земевладелец Солиман ага [11] в с. Суботско. [12]
331
Ако не се лъжа, ние бяхме първите европейци [13], посетили Мъглен. Той беше една от нашите първи станции по пътя ни из Македония. След като напусна Солун, нашият керван се движеше два дни из богатата равнина на запад. Отляво понякога се синееше морето, отдясно и в далечината — огромни планини. Преминавайки по полуразрушения мост над река Вардар, спряхме в един турски хан на брега на реката и на другия ден поехме по големия път за Енидже. Преди да стигнем там, видяхме разпръснати из полето камъни, някои от които бяха доста големи и добре одялани. Според приказките това били останки от древен град, в който бил роден Александър Македонски [14]. Близо до тези развалини изпреварихме дълга върволица от камили, които вървяха по своя оригинален начин, привързани една за друга. Тази верига от камили беше пък вързана за магаре и то смело я теглеше след себе си, следвайки водача, а той вървеше напред, един за целия керван.
Пътят за Енидже минаваше покрай манастира „Св. Лука” и българското село Сланица. [15] Забележителни са женските носии тук. На главата си жените имат някаква странна кърпа във вид на фуния със заострен връх, изработена от кожа, обшита с червен плат. Казаха ни, че такава фуния не носят никъде другаде освен в това село. Скоро се разделихме с равнината и започнахме да се изкачваме по много стръмен и тесен път, тук-там настлан. Конят не може да върви по калдъръма и внимателно го заобикаля, там където е възможно. Такива без изключение са настилките на пътищата в Турция. За щастие те не са много. Обикновено преди града са павирани няколко отсечки, къде 1/2 верста, къде 1/4 верста или по-малко. Самият кон инстинктивно избягва калдъръма, където между всеки камък има дълбока яма. Така стигнахме гр. Негош [16], разположен на голяма височина, граничеща с хребета Турло. Този град се слави със своето вино и с красотата на жителите си. Действително там може да се видят много мъже с овални лица и фино очертани нос, уста и брадичка — нещо, доста рядко сред българите. Общо взето, те имат кръгло лице, широк нос, чертите им са по-груби, отколкото у гърците и албанците. Твърди се, че българите от Негош са смесица от гърци и българи. Те говорят и двата езика, български и гръцки.
332
Предпочитат обаче гръцкия, като език по-култивиран и моден. В обществото говорят на гръцки, а българския език използуват във всекидневието, но в селата около Негош той е основният. Но малко по на юг, край Верея, започват гръцките селища, а в самия град Верея, който българите наричат Бер, както ни казаха, никой не говори български. В Негош спряхме за малко и отидохме да нощуваме в манастира „Св. Йоан Предтеча”, където се оказа, че службата се извършва на гръцки, както и в „Св. Лука”. Манастирът е разположен високо в планината, под която се разстила равнина, покрита с най-разнообразна зеленина и оградена от планински вериги. От манастира дълго пътувахме из гъста гора, в която, както ни разказаха, имало диви петли, т. е. фазани. Спускайки се в долината, наречена Страшен дол, минахме покрай планината Ушите,, известна с разбойниците си. След това по долината на Хюбската река се спуснахме към манастира „Св. Троица” във Воден.
Пътеписът завършва с описание на харема на споменатия Сюлейман ага в с. Съботско.
Карлова, М. Ф. Турецкая провинция и ее сельская и городская жизнь. Путешествие по Македонии и Албания. — Вестник Европы, СПб., 1870, № 6, 721—753.