8. ФЕЛИКС ПЕТРОВИЧ ФОНТОН
(Превод — Екатерина Бончева)
Феликс Фонтон е роден през 1801 г. Своята дипломатическа триера започва през 1820 г., когато бил назначен на служба в Министерството на външните работи. През 1842 г. Фонтон бил назначен за съветник при руската мисия в Берлин, а от 1849 г. — за съветник при руското посолство във Виена. От 8 юни 1855 г. бил назначен за извънреден посланик и пълномощен министър при дворовете на хановерския крал и великия херцог Олденбургски. Същата длъжност заемал по-късно при Германския съюз. През 1859 г. бил произведен в чин таен съветник, но поради заболяване през 1860 г. се уволнил и се установил в Швейцария. По време на руско-турската война от 1828—1829 г. Фонтон заемал чиновническа служба в дипломатическата част при главния щаб на Дунавската армия. Неговият чичо Антон Фонтон бил управител на канцеларията на главнокомандуващия, поради което Феликс Фонтон имал възможност да се запознае отблизо с хода на военните действия и дипломатическите преговори. Наред с това той проявявал жив интерес към българския народ, към когото изпитвал нескривана симпатия. Впечатленията си от войната и българските земи Фонтон разкрива в писмата си до своя приятел Павел Иванович Кривцов, който по това време заемал длъжността секретар на руското посолство в Прусия. Писмата на Фонтон са издадени през 1862 г. в Лайпциг на руски език под заглавие: „Юмористические, политические и военные писъма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах”. Поради критичното отношение на автора към някои разпоредби и порядки в руската армия цензурата забранила издаването им в Русия. Излезли в ограничен тираж в чужбина, писмата представляват библиографска рядкост и имат немалко историческо значение.
ХУМОРИСТИЧНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И ВОЕННИ ПИСМА ОТ ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ДУНАВСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1828 И 1829 ГОДИНА
(ТОМ II — ПОДБАЛКАНСКИЯТ ПОХОД)
Писмо единадесето
Айтос, 23 юли (5 август) 1829 г.
Писах ти чистата истина за пъстрата, разноцветна долина. Без преувеличение от склона на планината до самия Айтос полетата са покрити с шипки, същински високи шипки, т. е. с розови дървета, окичени, макар сега да е средата на лятото, с ухайни, живописни рози.
Жителите не само се радват на розите, а извличат от тях и полза. От тези подбалкански рози, цъфтящи чак до Сливен и особено в обширните полета на Тунджанската долина, хората добиват прочутото розово масло, което ти сигурно, както и аз, не можем да понасяме, но на което са се възхищавали нашите прадеди.
От тези рози — какво цвето — татство! — българите варят гозба, наистина сладка, но все пак гозба. Това вариво, на молдовански наричано дулчечи — на Изток го наричат шербет. В горещи дни няма нищо поразхладително, по-приятно за жадната и пресъхнала уста от една лъжичка такова розово дулчечи и чаша прясна изворна вода. Това е любимото удоволствие на турците, което им дава възможност да предвкусят Мохамедовия рай.
За нас тези шипки имаха прозаична, гибелна последица. Няма роза без тръни, казва пословицата, и ние болезнено почувствувахме бодливостта на тази пословица. Шествувахме тук като победители. Но скъпо платихме за това удоволствие. Комуто не одраскаха краката, нему тези шипки изпокъсаха панталоните. И това последното е много по-опасно. По липса на плат и шивачи армията може да остане без панталони. А ти знаеш какво разбират французите под това.
Впрочем, колкото и вредно да беше нашествието в розите, то заедно с огромния брой зайци, изскачащи, така да се каже, изпод краката на маршируващите
83
колони, размърда и развесели нашите войници. Те викаха, кикотеха се, подсвиркваха и винаги с помощта на казаците успяваха да уловят зайците.
Сетне това, което зад Балкана ободрява и утешава войниците, е, че те вече не са в дива, глуха и няма степ. Ние минаваме през разкошни богати селища. Селяните с кръстове, с хляб и сол, със свещи и със звънчета, където има, на тълпи излизат насреща ни. Жени и девойки, обикновено така диви, се блъскат около войниците, протягат ръце, дори целуват нашите. Една предлага хляб и сирене, друга — вино. Навред весело посрещане и викове, и сълзи на искрена радост, така че и мнозина от нас също се просълзиха, но от умиление и скръб, понеже предвиждахме, че и този път безпощадната политика пак ще ни принуди да оставим този злополучен народ плячка на турците.
Да, любезни приятелю, във Влахия и Молдавия, отвъд Балкана, можехме хладнокръвно да разсъждаваме за Източния въпрос. Тук ние живеем с него, чувствуваме го, усещаме, докосваме с пръсти раните на нещастните християни, така че самият Тома неверни би могъл да се убеди в тяхното съществуване. Гоненията, унищожението, притесненията, изстъпленията и насилията, на които е подложен българският народ от страна на турците, са неописуеми, безбройни, неимоверни! Тук с нищо не помагат нито образованието, нито доброжелателството на Портата, нито султанът, нито височайшите хати (така се наричат турските укази) [1]. Въвеждането на ред и законност е същинска гавра. Произволът, насилията, притесненията, пренебрежението към немюсюлманските народи са и ще останат за вечни времена закони за мюсюлманската вяра.
Съвместността, съжителството на мюсюлманите с християните е епидемичният грях на днешното състояние. Докато тази общност не се премахне с преселването на турците, не ще може да се мисли за установяване тук на приемлив ред за българите. Това е моето искрено убеждение, то е основано на факти, за нещастие очевидни.
Аз вече ти писах и повтарям: в Европа, та дори и у нас, в Русия, когато говорим за Изтока, за Турция, смесваме два различни въпроса — политически и нравствен.
За политическия въпрос, когато той изникне, нека европейските
84
държави, ако имат желание, да прибягват към оръжие и да отворят война помежду си, макар че според мен решението му е просто.
За решаването на нравствения въпрос човечността и честта на християнското образование изискват цяла Европа единогласно и съвместно да вземе решителни мерки. Трактатът от 6 юли 1827 г. даде пример за това с Гърция [2]. Защо тогава в по-малък размер, в най-тесни граници, той да не се отнася и за другите поробени християнски народи? Това би била не само възможна, но от страна на европейските държави, боящи се от честолюбието на Русия, и благоразумна, политически мъдра мярка.
Русия, когато се е застъпвала за едноплеменни и едноверни народи, е действувала против така наречената политическа изгода. Недоволството на християнските племена, намиращи се под турско иго, е за Русия, според политическите правила, несъмнена придобивка. То отслабва все повече и повече турското правителство, лишава го от много средства. А пък Русия може винаги да намери в това недоволство причини за посредничество, а в случай на война ще открие в лицето на нещастните християни полезни съюзници.
Ако Русия имаше честолюбиви планове, каквито ѝ приписват, тя би се ръководила от тези политически правила. Нима руските дипломати, хвалени за тяхната ловкост, не биха разбрали това?
Русия обаче, действувайки така, както действува, доказва липсата на всякакви честолюбиви намерения, но понеже Европа не вярва на това, от общ интерес е да се отнемат на Русия оръдието и силата, която може при известни удобни обстоятелства да стане непреодолима. Ето ти моята изповед и ако искаш, напечатай я цялата.
Както разбра от началото на моето писмо, жителите са ни безкрайно предани и безвъзмездно ни служат за съгледвачи. Когато турският отряд се покаже някъде, веднага някой българин или грък дотичва с известие.
И тъй като отново заприказвах за жителите, ще ти кажа, че по-малко ни е предано духовното съсловие, епископите и архиереите.
Това ще ти се стори невероятно, но то не само е чистата
85
истина, ами е и твърде понятно и се обяснява от историята. След превземането на Цариград духовенството можеше да спаси православната вяра от опасност, само като се съгласи да стане оръдие на мюсюлманите, за да държи християните в подчинение. По такъв начин висшето духовенство придоби гражданска власт. Отчасти събира данъци, раздава правосъдие, урежда споровете и довежда молбите до знанието на правителството. Ако тези обстоятелства, от една страна, са породили користолюбие сред мнозина членове на духовенството, от друга страна, са ги подчинили на турското правителство, което произволно може да ги лишава от длъжности. При това епископите се гордеят, когато могат да се проявят като хитри политици. Както ти е известно, този грях съществува и сред духовенството от другите вероизповедания. И така румелийските епископи виждат, от една страна, че от нас не могат да очакват много-много. Те притесняват българите, като четат литургии и проповеди на гръцки език, създават само гръцки училища и т. н. [3] Те знаят, че омразата на българите към тях ни е добре известна и че става дума за промяната на всичко това.
После епископите, естествено, чувствуват, че каквито и да бъдат успехите на нашето оръжие, султанът ще си остане султан, Портата — Порта, партирахът — патриарх, синодът — синод, и по такъв начин бъдещето им зависи от тяхното поведение. И така те хитруват, като гледат и нас да задоволят, и с турците да не се скарат окончателно. Низшето духовенство не действува така. То държи явно и безстрашно страната на народа и в решителния момент кръстът ще. поведе брадвите и пушките на бой за народна независимост. И сега, стига само да им се даде право и оръжие, те веднага ще се вдигнат на свята борба. Добре и предвидливо ли постъпваме ние, като пречим на това, ще отсъди историята. Но според съществуващите предначертания ние не можем другояче да постъпваме, освен да удържаме тези бедни хора от действия, които могат да дадат повод за гибелна мъст от страна на турците.
Прощавай.
Писмо двадесет и осмо
Факия, декември 1829 г.
От нямане какво да правим преди четири дни напуснахме с коне Бургас, за да използуваме чудесното време. Следвайки на юг по брега на Бургаския залив, като минахме устието на река Похуздере, се спуснахме нагоре по течението на друга рекичка на име Факидере.
Тук е прекрасно, романтично! От разклоненията на Странджа, които заобикалят долината, се леят потоци шумящи водопади. По склоновете на планината се виждат богати лозя, а по зелените пасбища пасат стада овце. Очаровани от тази картина, ние изпратихме обратно казака, за да ни донесе необходимите неща, и решихме да продължим до селото Факия и там да прекараме нощта.
Когато от височината забелязахме лежащото в долината селище, слънцето вече клонеше към хоризонта. Селото бе оживено: от една страна се връщаха стада от пасбищата, от друга пък жителите отвеждаха добитъка на водопой. Артилеристите, които квартируваха в селото, задружно и усърдно помагаха в стопанските работи.
Попитахме къде можем да пренощуваме и веднага един богат стопанин ни покани в своята къща. Там ни дадоха една стая и ето ние вече четвърти ден живеем сред тези добри българи.
Възползувах се от случая, за да опозная по-отблизо положението на този народ, така жестоко измъчен от съдбата. Попитах нашия хазяин по какъв начин може да се облекчи то и какви са оплакванията им. Той ми написа на един къс хартия исканията им. Те са изложени в шестнадесет точки. Предавам ти ги като най-добро доказателство за неволите, на които е подложен народът. Разяснение по всяка точка ще ти дам после.
1. Да бъдем свободни.
2. Сами да се съдим. Турчин да съди турчина, българин — българина.
3. Да строим църкви, когато и където искаме.
4. Сами да събираме царския данък. А харач наистина да няма, дори на хартия.
5. Вергията [4] сами да събираме.
6. Да няма спахии.
87
7. Никъде да няма субаши.
8. Да няма зулункярин [5], а където турчин дойде на конак [6], и той да си плаща.
9. Да не се убиват човеците и да не ги обират по пътищата и в конаците.
10. Да има права за всеки — както за турчина, така и за българина.
11. В съда и християнинът да може да свидетелствува, както и турчинът.
12. Да няма беглик.
13. И християнската челяд, и девойките насила ла не се помюсюлманчват и за жени да не се взимат.
14. И ние оръжие да носим, както и турците, свободно.
15. Ангария, беглик да няма и всеки да плаща колкото може.
16. Православните църкви да имат камбани.
Не са ли трогателни молбите на българите? Този обикновен списък е най-красноречиво описание на страданията на нещастния народ. Коментариите тук са излишни. Прочети го още веднъж и ще имаш най-доброто доказателство, че не само имотът, но и животът на българите са незащитени от произвола на мюсюлманите.
Тук спахията, комуто е продадено селото, взема самовластно от населението беглик, вергиат и ангария [7], т. е. десятък от хляба, от добитъка и от виното. Субашията се явява с удостоверение, с което е упълномощен да събира харач. Това е данък, водещ началото си от Корана. Всеки, който не е мюсюлманин и иска да се ползува от покровителството на благотворителната Порта и от правото да изповядва свободно своята вяра, е длъжен ежегодно да плаща тридесет драхми чисто сребро.
Ето какво казва Коранът, но султаните произволно са тълкували смисъла на думите от тяхната свещена книга и са увеличили този харач според нуждата. Наистина известният везир Кюприли [8] Мустафа паша с намерение да направи този налог по-малко обременителен го е разделил на трите класи: алва, евсат и една, т. е. богати, средни и бедни. Това според мене е било прекрасна мисъл, която би могло да бъде приложена и в нашите европейски държави, но в случай,
88
че стане нужда да се увеличат старите или въведат нови данъци. Ето у нас например правителството, ръководено от човеколюбие, често се е възпирало да покачи личния данък, предполагайки справедливо, че това би тежало на мнозина. От друга страна, няма съмнение, че на много места личният данък би могъл да бъде покачен без всякакво неудобство. За това само се изисква във всички губернии общините да бъдат разделени на богати, средни и бедни и съобразно с това да се определи размерът на личния данък за всяка община, като се предостави пак на общините разпределянето на установения данък съобразно със състоянието на всеки, при условие, че членовете на общината същ” така са разделени на богати, средни и бедни.
Необходимо е само нашето правителство да измисли начин, по който да се извършва това разпределение справедливо, а не така, както става в Турция. Джизедарът или харач-башията, комуто е поверено събирането на този данък, продава на разни лица стойността на харача за една или няколко общини и ги снабдява в замяна на това с удостоверения, наречени харач-ехаджи. С тези документи в ръце събирачите тръгват по градове и села и действуват там произволно, за да си върнат с печалба платените суми. Мюфтията винаги им помага, а на него съдействува епископът и от тяхното решение зависи кого в коя класа да включат, както и следва ли според годините си да плаща вече харач.
За определяне възрастта се прилага следното средство. В случай че няма документи, доказващи възрастта, измерват с конец обиколката на шията на младежа и ако конецът е по-дълъг от разстоянието между устата и темето, младият човек трябва да плаща харач.
Българите биха били щастливи, ако нямаха друго да им тежи освен десятъка и харача, но те са подложени на всекидневни обиди и изстъпления. Не само спахиите и субашите, а и първият срещнат турчин, пътешествениците: и зулункярите, влизайки в българска къща, смятат всичко, което се намира там, за своя собственост. Законът на Мойсей казва, че човек не трябва да пожелава нито магарето, нито жената на своя съсед, а мюсюлманският закон казва: и магарето, и кравата, и жената, и синовете, и дъщерите на немюсюлманина принадлежат на мюсюлманите, ако с това те
89
могат да разпространят вярата на Мохамед. И така всеки зулункярин, влизайки в българска къща, не само че нищо не плаща, ами се разпорежда с имота, добитъка и хората като със своя собственост, често насилствено си ги присвоява и ги откарва.
И което е още по-тъжно, българите не могат дори във вярата да намерят утеха от тези беди. Гръцкото духовенство, може би с похвалното намерение да задържи притежаваните привилегии, става послушно оръдие на турското правителство. Но това още не е всичко. Страхувайки се да не би у българския народ чрез просвета да се пробуди съзнанието за народност, гръцкото духовенство се старае по всякакви начини да спре зараждането на това съзнание и насила въвежда гръцкия език. Ето какво значение има списъкът на българските жалби, който ти изпратих. Жалко, че много от тези обстоятелства не ни бяха известни. При сключването на мира бихме могли много неща да поправим. И това според мен не би могло да се смята за вмешателство в управлението на друга държава. Поне това не би било пръв пример на такова вмешателство. Във Вестфалския трактат немският император също така е бил принуден да поеме различни задължения относно изповядването на протестантската вяра в австрийските владения и не е сметнал това за нарушение на неговите права и власт.
Сега, за да облекчим по възможност участта на българите, ще назначим консули в Одрин и Сливен и това ще донесе известно подобрение, но не ще промени гибелното състояние на този славен народ. Не може да се разбере как то е могло да трае така дълго, особено ако се обърне внимание, че турското население е малобройно и, така да се каже, е разпръснато между християнското. Това се обяснява само с факта, че българските племена, разделени едно от друго с естествените граници и разклонения на Балкана, нямат още съзнание за народност, нито силата, която дава единството. Българите от Добруджа, Румелия и Софийския и Видинския пашалък сякаш съставят отделни области, които нямат помежду си преки връзки. Дори не навсякъде се е родило още съзнанието, че независимостта може да бъде добита с общи усилия. Ако попиташ някой българин защо иска да има оръжие, ще ти отговори — за
90
да защищава своя кът, своята къща, жена, деца. Мисълта за всеобщо въстание, чрез което да се освободи от омразното иго, като даде временни жертви, още не се е избистрила поради неговото простодушие.
Но ще дойде време и за това. От преселилите се у нас по-рано българи мнозина са получили солидно образование в Одеския лицей и в Московския университет. Други пък, от Казанлък, са били дори в Европа и са се заселили в недрата на балканските клисури със съзнанието за народност и независимост. От тях ще зависи разпространението на тези мисли сред народните слоеве и следователно — техният успех. Но аз завършвам, защото ме викат на обед. Току-що хазяинът ни поднесе едно агне, изпечено по турски. Но за това аз не съдя българите. Френската пословица казва: On devient patisseur; mais on naît rôtisseur, баничар можеш да станеш, но готвач трябва да се родиш! Нека бъдем справедливи към турците: те се научават да са добри баничари, но имат вроденото чувство да пекат месо. Желая ти такъв апетит, какъвто е моят в тази минута.
Прощавай
Писмо двадесет и девето
Факия, 1829 г.
Да се върнем към българите. Ще ти разкажа как се отнася Портата с този народ. Когато тя иска да награди някого, му дава едно или няколко села, дори понякога цял санджак. Тогава турчинът прави там каквото иска и всичко това по силата на алкорана и по заповед на мюфтията. Ето ти пример. В края на миналата война, т. е. през 1811 г., баща ми бил изпратен от главнокомандуващия Кутузов при великия везир в Шумен, за да го убеди да изпрати в Букурещ доверено лице за водене на мирни преговори. Изпълнил своята мисия, баща ми тръгнал обратно заедно с един важен сановник Хамид ефенди, еничарин-ефендиси [9]. Първото нощуване било в Разград, град богат, населен от българи. Когато наближили, те видели, че насреща им иде един кавалерийски отряд. Хамид ефенди тогава разказал на баща ми, че с този отряд ги посреща Гяур Хасан,
91
владетел на Разград, както и на много заобикалящи го български села.
Този Гяур Хасан преди войната бил главатар на разбойническа шайка. Използувайки въстанието на Пехливаноглу, видински паша, той на своя глава опустошавал и грабил този край. Тъй като благодарение на своите подвизи имал голямо влияние навсякъде, за да спечели неговото съдействие във войната, султанът подарил на Гяур Хасан Разград и неговите околности. През време на война той се отличил с доблестта си. Навсякъде го придружазала една българка, грабната от него по-рано, известна със своята хубост, която приела мюсюлманството и станала негова неразделна другарка. Тя го следвала навсякъде. През време на обсадата на Силистра от генерал Каменски Гяур Хасан с неколцина конници успял да се промъкне в крепостта. На бърз кон, със сабя в ръце, и тя прехвърчала през нашите предни постове.
Гяур Хасан, след като оставил придружаващите го на известно разстояние, приветствувал еничарите-ефендиси. Скоро влезли в Разград. И какво мислиш? — Цялото българско население, както мъжкото, така и женското, било събрано и стояло с покорно сведена глава пред своя владетел. Гяур Хасан отвел гостите си в един разкошен павилион, построен под сянката на китни дървета. Миндери, покрити с прекрасни килими, били посипани с уханни рози и други цветя. Били доведени българки, някои от които с ветрила разпъждали мухите. Други пазели конете на двора, трети пък готвели гозби в кухнята. Гяур Хасан искал да покаже, че той е самовластен и че с християните се държи като с роби. С най-тънък, нежен, почти женски глас давал своите сурови заповеди и българите с явен страх му се подчинявали.
Ето как султаните се разпореждат с цял един подчинен народ. Какъв вой би се вдигнал, ако царят даде за владение на някой Гришка Отрепьев подвластните нему татари, като му позволи да прави с тях, каквото си иска! Но Европа, когато стане дума за Източния въпрос, забравя правилата на християнството и човеколюбието. Тя е обладана само от страх пред Русия и нейното честолюбие. Излишно е често да повтарям — Европа следва в това отношение една неблагоразумна
92
политика. Тя не разбира, че недоволството на християнските племена в Турция е главната сила на Русия против Портата, че това недоволство може да извика най-сетне сред общественото мнение мисълта за необходима намеса на всяка цена, като се даде възможност тази мисъл да се изпълни. Най-добрият начин да се предотврати това е с общи усилия да се принуди Портата да се откаже от своите християнски владения и от остарелите и жестоки начала на исляма и да се ръководи от правилата на християнското човеколюбие. Чрез Одринския мир ние отворихме Черно море за търговията на всички нации. От това ще се ползуват всички и никой няма да каже, че ограничава правата на Портата. Ако обаче бяхме включили в трактата някое положително постановление за християните, не биха имали край виковете срещу руското честолюбие и намерение по такъв начин незабелязано да получи власт над Турция. Но какво ще приказваме за това! Те имат очи, но не виждат. Имат уши, но не чуват [...]
Прощавай.
Писмо тридесето
Пера, февруари 1830 г.
Попаднах в Перу. Прости ми този каламбур. Той е извинителен, защото съдържа голяма истина. Тукашният край прилича на Перу. Къде са неговите рудници, от какви извори черпи Портата метали, аз не знам, но тя плаща.
Преди нашето заминаване от Одрин тя плати, както ти е известно, милион и осемстотин хиляди жълтици и тези дни ще плати още два милиона. Общо повече от четиридесет милиона франка. И то с най-голяма лекота, макар, че не получава никакви доходи от тази част на европейските си владения. Че тя занапред ще плати, каквото трябва, и ще си остане пак състоятелна, в това не се съмнявам, след като сега обиколих останалата част на Балканския полуостров. Какъв край и колко съкровища се таят още в недрата на земята! Балканският полуостров още е запазил, така да се каже, своята девственост. Достатъчно ще бъде минимален разум, за да се извлекат от него неизчерпаеми богатства.
93
Представи си, тук на много места не само няма добри пътища, но дори няма никакви. И това е вярно в пълния смисъл на думата. По пътя от Бургас за насам ние често пътувахме направо по едва очертани пътеки. У нас, в Русия, пътищата не са добри, но те са обозначени с ров, означени са разстоянията и имената на селищата, така че лете по мека земя, а зиме по снежна покривка се пътува може би по-добре и по-спокойно, отколкото по павирани шосета.
А тук, когато в полето около Къркклисе [10] привечер ни настигна виелица, имаше опасност да изгубим посоката и вървяхме сякаш със затворени очи, наслуки. Куриерите пътуват на керван. Моят керван освен мене и известния ти казак Иван Илин се състоеше от един татарин, така наричат турските куриери, от пощенски водач, по турски суруджи, и пет товарни коня, от които два изключително за „депеши”. Да, любезни приятелю, у нас депешите са важно нещо, наистина повечето за това, защото са от китайски произход, т. е. състоят се от чай и от ревен, очистително, с което ние гощаваме турците, защото то за тях е голямо лакомство. Керванът се точи на върволица. Напред върви суруджията, сетне татаринът, който обаче постоянно се обръща, за да огледа всичко, понеже за всичко отговаря той, сетне казакът Илин и най-подир товарните коне, напълно свободни. У тези коне усетът за дисциплина и общност са толкова големи, че по никакъв начин не можеш да ги накараш да променят реда или пък да изостанат от другите. Пощенските преходи са продължителни и конете са дребни и неугледни, обаче движението е доста бързо. Суруджията, който върви отпред, определя хода. Първият еаат, т. е. час, той е бавен, вторият е тръс, а останалите — галоп. Дали пътят е през равнина или по билото на планината, е все едно, нито един кон не ще позволи да го спрат, така че трябва да се оставим на съдбата, като само внимаваме конят да не се спъне. Най-сетне с наближаването на станцията и самият суруджия не владее своя кон. Той препуска в неудържим бяг. И в двора на пощата трябва да внимаваме много, за да се наведем навреме, защото целият керван, без да спира, влиза направо в конюшнята, понякога през много ниска вратичка [...]
Прощавай
94
Писмо тридесет и пето
Бургас, март 1830 г.
Пиша само две думи, за да ти обадя за благополучното ми пристигане тук. Пътуването ми обратно стана по същия ред и по същия път, т. е. през Къркклисе. Исках да мина през Одрин, но ми писаха от Бургас, че там имало чума и че ако отида, ще бъда под четиринадесетдневна карантина.
В Цариград не знаеха нищо за чумата в Одрин. По пътя аз също разпитвах всички, но казваха, че никои не мислил за нея. В действителност се оказа, че в останалия в Одрин и уреден в големите казарми лазарег сред болните има за нещастие голяма смъртност, но, както по всичко изглежда, тя не е от чума, а от неуредиците на болницата.
Ти помниш как миналата година дълго време не искаха да признаят съществуването на чумата, когато тя наистина свирепствуваше. Сега картината се промениг чумата служи, за да прикрие небрежността на уреждащите болницата. Значи нейното съществуване се признава, макар да е твърде съмнително. Тъй като пролетта настъпва, болницата скоро ще бъде преместена от Одрин. Но колцина от десетте хиляди, които лежат там, ще се завърнат? Ето въпрос, на който може да се отговори само със сълзи, и едва ли ще узнаем това, освен ако генерал Д., нашият Ксеиофонт, напише нова книга за отстъплението на десетте хиляди.
Но стига с това тъжно положение. Връщам се към описанието на пътуването ми. Между Чорлу и Къркклисе моят суруджия се заблуди през нощта в гората и изгуби пътя. Като забелязах въпреки тъмнината, че той вече половин час се върти все около едни и същи дървета, му поръчах да разседлае и разтовари конете. Тук се разположихме да пренощуваме. Сутринта веднага намерихме пътя, но трябваше да чакаме изгрева на слънцето, за да се ориентираме коя посока да хванем. Ако ти се случи да дойдеш в Турция, не забравяй да си вземеш компас. По пътя от Къркклисе за Бургас ме очакваше трогателна картина. Ти си спомняш селото Факия, което аз ти описах и където прекарах три дена. Когато отивах в Цариград, минах през Факия и споходих моя добър хазяин българин, който ме
95
черпи с хубаво вино. Имах намерение пак да се отбия при него. Какво беше моето учудване, когато наближих селото и го намерих съвсем пусто. Тук-таме се чуваше плачевният вой на няколко изоставени кучета. От коларите-войници, които се намираха още в селото, знаучих, че след оттеглянето на нашата войска българите също така не пожелали повече да останат и решили, събирайки кой каквото може, да се преселят в Бесарабия. Следователно ясно е като бял ден, че положението на българите е било непоносимо, щом те без съжаление се решават да изоставят такъв богат и прекрасен край [...]
Прощавай.
Фонтон, Ф. П. Юмористические, политические и военные письма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах. Т. 2. (подборно).