Сборникъ РОДИНА. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна и благотворителна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ

Книга първа (1937—1938)

 

НЕКРОЛОЗИ

Еминъ Тахировъ Агушевъ  (1881-1937)

Ант. Страшимировъ  (1872-1937)

Ст. Н. Шишковъ  (1865-1937)

 

Еминъ Тахировъ Агушевъ

1881—1937 год.

 

На 2 юний 1937 година се помина въ с. Могилица (Тозбурунъ) Еминъ Тахировъ Агушевъ сравнително не много възрастенъ, едва 56-годишенъ. Той се отличаваше съ своя практически умъ и бѣ широко познатъ въ Родопската область съ своето будно чувство и ясно схващане на нѣщата. Роденъ е презъ 1881 година и е потомъкъ отъ видния българо-мохамедански родъ Агушевци, който не прекѫсналъ връзкитѣ, си съ своитѣ еднокръвни братя, българитѣ християни, презъ време на турското владичество и въ размирни години винаги вземалъ подъ своя закрила застрашенитѣ християни. Образованието си Еминъ Тахировъ Агушевъ добилъ въ Смоленското руждие. Заради преданостьта и точното изпълнение на своята вѣра, знание на изустъ Корана, той бѣ добилъ титлата хафузъ. Покрай другитѣ си работи, все свързани съ тѣхната обща челядна задруга въ миналото, напомняща много на старитѣ славяно-български челядни задруги, при общо стопанисванъ имотъ, добитъкъ и домакински редъ, той взелъ участие и въ строителството на нова България като народенъ представитель презъ двата мандата отъ 1923 до 1931 години.

 

Казахме, че Еминъ Т. Нгушевъ се отличаваше съ едно ясно схващане на нѣщата, защото той наистина обладаваше една голѣма обществена мѫдрость, будно народностно съзнание и бѣ свободенъ отъ всѣкакви предразсѫдаци. Мохамеданството за него не бѣ прѣчка да съзнава и изповѣда открито своя български народностенъ произходъ. Прадѣдитѣ му нѣкога сѫ били видна българска фамилия въ с. Д. Райково, приели мохамеданската вѣра преди 3-400 години, наредъ съ цѣлото родопско мохамеданско население.

 

По случай смъртьта му сп. „Родопа” отбележи за него следното:

 

„Вѣренъ на своята народностна интуиция, подобно на други първенци българи мохамедани въ Смоленско, въ по-

 

 

261

 

следно време покойниятъ Еминъ Т. Нгушевъ бѣ взелъ открито страната на възрожденцитѣ въ Родопа, защото живѣеше съ убеждението, че вѣрата не може и не бива да дѣли родни братя и защото считаше за пръвъ дългъ на мѣстнитѣ първенци тѣ да поведатъ дѣлото за просвѣта, култура и народностно осъзнаване срѣдъ тъй много останалитѣ въ това отношение назадъ българи мохамедани, да се действува за разбирателство и обща работа между всички родопчани за духовното и морално устрояване на Родопа и за издигането на България”.

 

Отъ такива люде и общественици, съ такива ясни, точни и трезви разбирания именно има нужда Родопскиятъ край. И такива има, макаръ и не рѣдко. Тѣ спотайватъ обаче въ сърдцата си истината, като плащатъ по тоя начинъ дань на простотията и невежеството. Ала истината, ще блесне и ще освѣти съ своитѣ благодатни лѫчи всички българи мохамедани. За примѣръ може да имъ служи покойниятъ Еминъ Тахировъ Агушевъ.

 

Миръ на праха му!

 

Аллахъ рехметь елейсънъ! Богъ да го прости!

 


 

Антонъ Страшимировъ

1872—1937 год.

 

Всѣки родопчанинъ, мохамеданинъ или християнинъ, който е свършилъ поне курса на прогимназията, е челъ въ христоматиитѣ или други прочитни книжки родопскитѣ разкази: „Хубча”, „Изъ Родопитѣ”, „Чилъ тепе”, „Рамаданъ бегови сараи” и др., написани на много хубавъ, лекъ и увлѣкателенъ езикъ. Авторъ на тия разкази е покойниятъ Антонъ Страшимировъ. Роденъ е на 15. VI 1872 г. въ гр. Варна. Израстналъ е въ една гагаузка срѣда, дето българскиятъ езикъ малко се говорѣлъ. Това особено му подействувало да обикне своя родъ и езикъ. Културната си и обществена работа почналъ като народенъ учитель. Следъ това следвалъ въ Швейцария, следъ което пакъ учителствувалъ, но скоро се отказалъ отъ това и се отдалъ всецѣло на книжовна обществена работа като писатель, редакторъ на списания, народенъ представитель, популяренъ сказчикъ,

 

 

262

 

журналисть, театраленъ деецъ и пр. Следъ войнитѣ той живѣ сравнително по-спокоенъ животъ. Презъ септемврий м. г. той отиде на лѣчение въ Виена, огкѫдето като че ли предчувствуваше, че нѣма да се върне живъ. Тъй и стана. На 6 декемврий той се помина и бѣ погребанъ въ София. Мнозина именити българи сѫ се връщали отъ тамъ тъй. . . Следъ смъртьта си той оставя грамадно литературно богатство.

 

Неговото творчество е тѣсно свързано съ Родопския край и по-частно съ българитѣ мохамедани. Той е първиятъ голѣмъ български писатель, написалъ литературно художествени творби за българитѣ мохамедани. Неговата легенда „Рамаданъ бегови сараи” е едно образцово художествено произведение. Въ качеството си на първи въ Бѣломорието кметъ на гр. Ксанти, между дветѣ войни, — Антонъ Страшимировъ прекара въ тоя край едни отъ най-хубавитѣ си дни. Като туристъ и изследователь, той обиколи на длъжъ и на ширъ цѣлия Родопски лабиринтъ. Плодъ на тия муобиколки сѫ споменатитѣ разкази и легенди. Освенъ тѣхъ, той е написалъ още редъ крупни творби, най-важната за родопчани отъ които е „Въ южнитѣ земи”. Следъ време той даде статии и дописки съ дълбоко проникване за Родопския край. Той изтъкна важностьта и значението на тоя край не само като подземна рудница, не и като голѣмо горско богатство, а главно като съкровищница въ народностно отношение. Тукъ се криятъ най-ценнитѣ отлики на славяно-българския народъ. Мѣстнитѣ обитатели съ своята самобитна култура, битъ, езикъ, нрави и обичаи, сѫ гордость на България, гордость и на цѣлото славянство.

 

Доколко той обичаше Родопитѣ съ тѣхнитѣ хубости и богатства, се вижда отъ желанието му преди години да си направи вила въ гр. Смоленъ и тукъ негли да прекара последнитѣ си дни. Въ едно свое писмо до общината той бѣ изявилъ желание да му се даде мѣсто нѣйде „край бейскитѣ конаци”, тия конаци, които вѣроятно му навѣяли сюжета за „Рамаданъ бегови сараи”.

 

Поклонъ предъ паметьта му!

 

 

263

 

 

Ст. Н. Шишковъ

1865—1937 г.

 

На 26 декемврий 1937 година въ гр. Пловдивъ се пресели въ вѣчностьта най-видниятъ и най-заслужилиятъ и беззаветно предаденъ ратникъ за духовното възраждане на родопскитѣ българи — мохамедани и християни, живиятъ стожеръ за българищината и патриархътъ на родопската книжовность Ст. Н. Шишковъ. Той си отиде на преклонна 72-годишна възрасть, следъ като прекара единъ животъ пъленъ съ безукоризнена, всеотдайна, народополезна дейность като учитель, писатель, редакторъ, общественикъ и родопски деецъ отъ първа величина.

 

Роденъ е въ с. Устово на 27 юний 1865 година. Не е добилъ високо школско образование, но чрезь самообразование се е издигналъ на завидна висота като ученъ и изследователь, на която съ право биха му завидѣли мнозина люде съ срѣдно и висше образование. Надаренъ съ рѣдки интелектуални качества и бистро схващане на нѣщата, той почналъ своята народообществена работа като учитель, когато билъ още на 15-годишна възрасть. Едва 20-годишенъ той издава първата си печатна книга „Устово” — описание, а следъ това се заредили много други трудове дори до самата му смърть. Учителствувалъ е въ с. с. Устово, Райково, Левочево и Върбица въ основно училище, а сетне и въ прогимназията въ с. Орѣхово. Попосле е директоръ на прогимназията въ Чепеларе, премѣстена тамъ по негово настояване отъ Орѣхово, за да следватъ по-лесно и ученици отъ Ахѫ-челебийско. На него се дължи отварянето и на първото българо мохамеданско училище въ с. Чепеларе, съ учители българи мохамедани и християни. Следъ това учителствувалъ въ йсеновградъ и Пловдивъ, вече като гимназиаленъ учитель, кѫдето следъ 40-годишна непрекѫсната училищна и просвѣтна дейность се пенсионира.

 

Името на Ст. Н. Шишковъ е тѣсно свързано съ всички родопски въпроси, въ това число и съ тия за българитѣ мохамедани. Заслугитѣ му за родния край, принесени въ важни исторически моменти, по възраждането и осъзнаването на родопскитѣ българи, едни отъ гръцко, други

 

 

264

 

отъ турско влияние, сѫ неоценими и велики. Цѣлиятъ си животъ той прекара въ непрекѫснатъ трудъ за разбулване непроницаемия мракъ и невежество въ схващанията, все въ връзка съ българското минало въ Родопитѣ. Съ вѣрность и преданость, и въорѫженъ съ единъ обширенъ умственъ обхватъ, Ст. Н. Шишковъ, съ своитѣ многобройни трудове, книги и списания, изнесе и убеди както нашия, така и чуждия ученъ свѣтъ въ българската принадлежность на родопскитѣ българи, като изтъкна българския имъ обликъ, българско минало, нрави, обичаи, наречие и пр. Като никой родопчанинъ не, но като никой българинъ въобще, той се рови изъ миналото и чопли най-умѣло и въ най-скрититѣ гънки на народната душа, битъ, езикъ, нрави и обичаи, за да извлѣче и изнесе българското и родно у тѣхъ. Той откри българи (мохамедани) въ крайморието до Кавала и българи край Мраморно море. Той е написалъ редица обемисти научни трудове специално за българитѣ мохамедани и, може да се каже, той бѣше единствениятъ най-вещъ познавачъ на сѫщитѣ. Неговитѣ всестранни трудове и по общитѣ родопски проблеми сѫ достатъчни, за да увѣковѣчатъ името му и да послужатъ за паметникъ и вѣчна признателность на бѫдещитѣ поколѣния. Изследванията му пъкъ за българитѣ мохамедани ще останатъ дълго време като основни трудове и нагода, по които ще се правятъ всички бѫдещи проучвания по въпроса.

 

Като човѣкъ той бѣше тихъ, скроменъ, благъ по душа и страстно предаденъ къмъ своитѣ изучвания, работа и занятия въ областьта на народоуката, историята, икономическитѣ въпроси и пр. Съ тия си качества той се издигна до висотата на единъ истински народенъ будитель, и вѣрваме умрѣ съ спокойна съвѣсть за достойно изпълненъ дългъ къмъ поколѣние и родина.

 

Напоследъкъ той се живо интересуваше и отъ живота на българо-мохамеданската културно-просвѣтна дружба „Родина”, на която желаеше разцвѣтъ и широки проявления.

 

Миръ на праха му! Вѣчна му память! Поклонъ предъ неговото дѣло!

 

[Previous]

[Back to Index]