VII. БЕЛЕЖКИ И ОЦЕНКИ
на книги, статии и известия, имащи връзка
или какво да е значение за българитѣ мохамедани.
2. „Чепинскитѣ помаци”, отъ Ив. Дивизиевъ, 1937 год.
5. „На Коледа у българитѣ мохамедани”, отъ Мара Михаилова
6. „Българо-мохамедански пѣсни”, събралъ Вл. Примовски, 1938 г.
1. „Наши далечни роднини” въ времето, когато царь Симеонъ е царувалъ въ България, отъ И. С. П. въ в-къ „Зора”, брой 5561 отъ 10 януарий 1938 година.
Това е една много интересна статия, въ която се даватъ сведения за българитѣ, нѣкогашни наши братя, приели мохамеданската религия преди повече отъ хиляда години и останали да живѣятъ край брѣговетѣ на р. Волга. Въ нея се разправя, какъ презъ първата половина на X тия вѣкъ Алмасъ Селки, ханътъ на волжскитѣ българи, които по вѣра били езичници, и държавата имъ била на върха на своя разцвѣтъ, изпратилъ посолство до Багдадския халифъ Муктадиръ Биллахъ и го молилъ да му прати подготвени лица за строители, понеже славата на арабската държава съ своя блѣсъкъ и великолепие се носѣла навсѣкѫде. Сѫщитѣ трѣбвало да го запознаятъ и съ основитѣ на тѣхната мохамеданска религия. По това време въ България царувалъ Симеонъ, и Дунавското българско царство сѫщо било въ своя разцвѣтъ. Халифътъ изпълнилъ молбата на Алмасъ Селки и изпратилъ мохамеданска делегация начело съ видния арабски лѣтописецъ Ибнъ Фудланъ, която пристигнала въ гр. Болгаръ, столицата на Алмасъ Селки презъ м. май 922 г. (12 Мухаремъ 310 г. по Егира). Посрещнати били съ голѣми почести и уважение. Случило се презъ сѫщото време да имало и северно сияние, което арабитѣ за пръвъ пѫть наблюдавали и Ибнъ Фудланъ е оставилъ интересни описания. Презъ време на престояването на тая мохамеданска мисия тамъ, българитѣ — езичници се запознали съ основитѣ на мохамеданската вѣра и решили да я възприематъ, като изоставятъ дотогавашното езичество. Помохамеданчването станало начело съ хана Алмасъ Селки, който промѣнилъ името си на Джафаръ Бенъ Абдулахъ. И тъй поставило се началото на едно българско мохамеданско царство, което просѫществувало много години, до въздигане на татаритѣ. Впоследствие тѣ се слѣли и образували
256
една държава и народъ, известень въ историята много вѣкове следъ това, дори до последно време. Като отдѣлна държава тѣ не съществували, а винаги влизали въ състава на руската империя. Преди години въ развалинитѣ на столицата имъ Болгаръ сѫ правени разкопки и открити основитѣ на голѣми джамии и минарета. Следъ руската болшевишка революция потомцитѣ на тия българи мохамедани и татари сполетѣла общата участь и тѣ се пръснали по разнитѣ крайща на свѣта. Изгнаничеството имъ, обаче, не имъ попрѣчило да милѣятъ за своя родъ и езикъ и отпразднували презъ 1922 година хилядолѣтието отъ своето помохамеданчване, като отзнаменували това събитие съ постройката на една величествена джамия въ гр. Харбинъ, посветена на Алмасъ Селки, първиятъ български мохамедански ханъ. Освешаването на тая джамия е станало презъ 1936 година при стечение на почитатели отъ различни краища на свѣта.
Мохамеденитѣ отъ тоя български и татарски произходъ понастоящемъ сѫ обединени въ нѣколко емигрантски колонии. По-голѣми сѫ тия въ гр. Харбинъ и Парижъ. Въ последния градъ се издава и списание „Кавказъ”, органъ на тѣхното национално движение.
Тия известия сѫ особено интересни и важни и за българитѣ мохамедани. Тѣ идатъ да посочатъ по единъ много ясенъ и нагледенъ начинъ, че понятията народность и религия сѫ съвършенно различни. Единъ човѣкъ може да бѫде правовѣренъ мохамеданинъ, да се грижи и издига паметници и храмове за своята религия, безъ ни най-малко да се мисли за турчинъ. Случаятъ е извънредно поучителенъ.
2. „Чепинскитѣ помаци”, отъ Ив. Дивизиевъ, статия помѣстена въ сп. „Просвѣта” г. II, кн. Х стр. 1264 — 1267. София, юний 1937 год.
Въ тая статия се възпроизвежда разговорътъ по известния лѣтописъ отъ П. Методия Драгиновъ отъ с. Корова и сѫ посочени причинитѣ и обстоятелствата по помохамеданчването на чепинскитѣ българи. Посочени сѫ тѣхни битови, езикови и обичайни особености, а така сѫщо и останалитѣ имъ връзки съ българитѣ християни. Срѣщали се и стари родове мохамедани и християни, които продължавали да се родѣятъ и си ходѣли на гости по праздници и тържества. Всичко родно и българско е било запазено у тѣхъ, безъ какво да е чуждо влияние, ако не се смѣтатъ собственитѣ имена, които единствено сѫ вземени отъ турцитѣ. При все това, обаче, и тамошнитѣ мохамедани плащали дань на заблуждението, че сѫ турци, въпрѣки че
257
знаели своя произходъ и минало. Затова нѣкои правили всичко възможно да се изселятъ. Авторътъ на статията разправя интересенъ случай, какъ преди години му се отдало да отиде въ една българо-мохамеданска колиба, стопанинътъ на която продалъ цѣлия си имотъ и се гласѣлъ да замине въ тоя день. Картината била трогателна. Още отъ далече се чували плачове на жени, нареждания и стенания на деца, които оплаквали и се прощавали съ своитѣ ниви, родни планини, родна кѫща и градини. Тѣ плачели съ гласъ, падали на земята и допирали рѫцетѣ до зидоветѣ на своята кѫща, цѣлували ги, и сълзитѣ имъ се сипѣли каго градъ. Най-стариятъ, макаръ да се силѣлъ да запази спокойствие, но и той клюмналъ и проплакалъ. Трогателна раздѣла съ родна земя, дето сѫ родени и живѣли тѣ, тѣхнитѣ дѣди и прадѣди отъ незапомнени времена. Сѫщиятъ день тѣ заминали. Останало само едно едро рунтаво куче, известно въ цѣлата околность съ своя лай. Следъ заминаването на господаритѣ му то млъкнало, сякашъ онѣмѣло, и никой не го чулъ вече да се обади. Следъ време стариятъ българинъ мохамеданинъ проводилъ писмо до тоя, който купилъ имота му, и горчиво оплаквалъ оставенитѣ родни балкани и студени води. По писмото имало следи и отъ сълзи. „Горкиятъ! Когато е пишелъ, сигурно си е спомнялъ за гората, за нивитѣ, за колибата, а може би и за кучето и не можелъ да удържи сълзитѣ си.” После се чуло, че отъ затѫга за роденъ край и отъ лошия климатъ умрѣлъ нейде въ Анадолъ.
Случаятъ е много поучителенъ, понеже такава е участьта и на всички изселници отишли тамъ.
3. „Кирилица вмѣсто латиница”.
Подъ това заглавие е помѣстено едно известие въ в-къ „Миръ” отъ 9 май 1938 год., което предава движението срѣдъ кримскитѣ татари въ Съветска Русия, които замѣнятъ сегашната си арабска азбука съ кирилицата (днешна българска, руска и сръбска азбука). Съобщението е дословно следното:
„Въ Съветска Русия се повдига отъ самитѣ мюсулмани въпросътъ, дали не е по-добре, като се напуща арабската свещена азбука, то тя да се замѣсти съ кирилицата, а не съ латиницата, както стана въ нѣкои страни. Споредъ в-къ „Правда”, кримскитѣ татари чакатъ съ нетърпение да се напечата книга на родния имъ езикъ съ славянска азбука. Това ще улесни, казва вестникътъ, племената да се приобщятъ по-лесно и къмъ руската култура”.
258
4. „Родопитѣ като селищна область и планинска система”. Историко-географски очеркъ отъ П. Делирадевъ. София, печатница „Гладстонъ”, 1937 г., стр. 128. Придружена е съ 10 картини, родопски пейзажи или исторически мѣстности и една карта — планински скелетъ на Родопската область.
Въ една сбита, но много прегледна и изчерпателна форма, известниятъ изледователь на разнитѣ български планини е разгледалъ и нашата родна планина. Отъ стр. 23 до 27 той е разгледалъ и въпроса за мохамеданизиране на родопскитѣ българи. Първи мохамедански заселници въ тоя край сѫ известнитѣ пастири — юруцитѣ, които лѣте пасѣли тукъ стадата си, а зиме слизали въ Бѣломорскитѣ низки и топли пасбища. Следи отъ тѣхъ сѫ с. с. Карабулакъ (Борино), Грохотно, Гьовренъ и Чиликли (Стоманево). Тѣ нанели значителна промѣна въ тая планина главно, като замѣнили названията на всички високи върхове, планини и мѣста съ турски. По отношение на мохамеданитѣ българи, авторътъ, възъ основа на досегашнитѣ изследвания, посочва, че тѣ сѫ помохамеданчени презъ втората половина на XVII в, когато известниятъ страстенъ ловецъ-авджи султанъ Мехмедъ IV поискалъ да се осигури съ свой едновѣрски елементъ въ тоя край и да създаде безопасни условия за ловни набѣги изъ тия планински гребени, известни тогава подъ името Доспатски планини. Седалището му е било с. Доспатъ, дето и до сега имало запазени спомени. Помохамеданчването извършилъ великиятъ везиръ Мехмедъ Кюпрюлю и то е станало въ едно време, когато въ тоя край е билъ настаналъ голѣмъ гладъ. Правило впечатление, че простиятъ народъ по-мѫчно промѣнялъ вѣрата си и по-упорито пазилъ езика си и следъ възприемането на мохамеданството. Докато заможнитѣ слоеве сѫ се претопявали скоро, въ нѣколко поколѣния, селското население останало и цѣли столѣтия запазило майчиния си езикъ, своитѣ нрави, обичаи и своя български обликъ, макаръ и да се мисли и препорѫча по едно съ нищо не оправдано заблуждение турско.
5. „На Коледа у българитѣ мохамедани”, отъ Мара Михаилова.
Статия, помѣстена въ в. „Миръ”, притурка отъ 15. I 1938 г., въ която описва едно свое посещение въ с. А., дето пристигнала точно на Суха Коледа. Пренощувала въ селото и на другия день — Коледа, прекарала между българитѣ мохамедани и наблюдавала интересни народни обичаи.
259
6. „Българо-мохамедански пѣсни”, събралъ Вл. Примовски, стр. 48. София, 1938 г.
Пѣснитѣ сѫ изъ челядния животъ на българитѣ мохамедани. Колкото да е малка книжката, все е единъ приносъ къмъ книжнината за българитѣ мохамедани.
7. Родопскитѣ издания.
Въ Родопската область излазятъ около 10 издания: вестници, списания и др., нѣкои месечни, а други седмични. Най-старото и най-разнообразно по съдържание е сп. „Родопа” — София, уредникъ Хр. Караманджуковъ, което е въ XVII си годишнина; следъ него идатъ „Красногоръ” — Смоленъ — VII г., „Родопска мисъль” — Кърджали, „Родопска искра” — Чепеларе, „Родопско ехо” — Асеновградъ, „Арденска дума” и „Бѣло море” — въ Кърджали и др. Всички тия издания, кое по-много, кое по-малко, пишатъ усърдно и за българитѣ мохамедани. Прави впечатление, че всички почти схващатъ правилно и разумно се отнасятъ къмъ така наречения въпросъ за българитѣ мохамедани. Просвѣта, знание, добри поминъчни стопански условия, добри съседски и братски отношения отъ страна на българитѣ християни — ето начинътъ, по който тѣ ще се почувствуватъ братя и привържатъ къмъ своята родина България ѝ роднитѣ си планини. Българитѣ мохамедани сѫщо трѣбва да обикнатъ просвѣтата, да отхвърлятъ заблудата на далечното минало, да се чувствуватъ въ родна земя и да скѫсатъ съ психозата, че тѣ сѫ временни жители на тая страна. Колкото по-рано стане това, толкова по-добре и за българи християни и за българи мохамедани. Въ тоя смисъль работятъ и се списватъ, както казахме, почти всички споменати родопски издания.