Сборникъ РОДИНА. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна и благотворителна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ

Книга първа (1937—1938)

 

VI. БЪЛГАРО МОХАМЕДАНСКИ УТРА И ВЕЧЕРИНКИ.

 

3. ПИЕСИ.

 

В.

ПОСЕСТРИМИ   (отъ Петъръ Ан. Мариновъ)

 

Пиеса изъ живота на срѣднородопскитѣ българи мохамедани

въ две картини

отъ Петъръ Ан. Мариновъ.

Картина първа

Картина втора

 

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

 

Младеновъ — 45-годишенъ, запасенъ полковникъ.

Мими — негова жена.

Xасанъ — българинъ мохамеданинъ 30-годишенъ.

Фатме — негова жена.

Салихко —  тѣхно дете, 6-годишно.

 

Мохамеданитѣ сѫ облѣчени въ народно облѣкло. Действието става въ последно време въ гр. Смоленъ.

 


 

Картина първа.

 

Сцената представлява родопска стая. Въ десно и лѣво врати, а въ дъното прозорецъ. Въ ѫгъла миндеръ, приспособенъ за креватъ. На срѣдата маса и столове.

 

Сутринь. Младеновъ и жена му пиятъ кафе, — той седналъ и пуши, а тя права, движи се и долива съ кафеничето.

 

 

Мими (гледа навънъ). — Днесъ времето е чудесно! . . . (сърба)

 

Младеновъ (самодоволно). — Да, да. . . Точно за българо-мохамеданския байрамъ. Хубаво ще се повеселятъ момчетата!...

 

Мими. — Млѣкарката казва, че старитѣ го празднуватъ по три-четири дни, а младитѣ по цѣла недѣля . . . (ослушва се, далечъ нейде запѣватъ мѫже: „Хайда, девойко, да идимъ, нахъ високана планина.”)... Ето пакъ запѣха. . . Днесъ имъ е третиятъ день. . .

 

Пѣсеньта продължава:

 

 

 

240

 

Хайда, девойко, да идимъ

Нахъ високана планина,

Зельеньенъ мисиръ да прашимъ

И раньенъ да вазриваме.

 

Най щиме сѣнка дибела,

Най щиме вода студена,

Сьôдна щимъ да паседимъ.

 

Станаха, та ми тôрнаха,

Варвѣха, колку варвѣха,

Девойка дума юнаку:

 

„Пальôка стипай, юначе,

Момцка е снага каматлѫ,

Не тьôгли сила юнацка!” . . .

 

Младеновъ (следъ като изслушатъ пѣсеньта). — Отъ всички дни, отъ какъ сме дошли на курортъ въ тоя градъ, най-хубави и най-интересни ми се виждатъ последнитѣ два. Обиколихъ всички махали. . . Любувахъ се на природата и скалитѣ. . . А тѣ сѫ чудесни ! . . .

 

Мими. — Да да. . . Особенно „Невѣстата” и „Стражътъ”. . . (съ чувство) Ахъ! пъкъ изгледътъ край езерата!...

 

Младеновъ. — А освенъ това, гледамъ мохамеданитѣ: — всички облѣчени и стегнати, пѣятъ по ливади и сѣнки, пѣятъ по кѫщи и дворове. . . Чужди отъ всѣка суета и праздность. . . А нѣкои се люлѣятъ на специални въртележки, както по насъ на панаиритѣ. . . Блазе имъ! . . . Ние какво!? . . . ние сме роби на официалности и етикеции... (пауза, пуши) Азъ познавамъ живота на българитѣ мохамеданитѣ още отъ войната. . . Тогава бѣхъ поручикъ, ротенъ командиръ и прекарахъ два месеца въ тоя край.

 

Мими. — Да да... зная. Разправяха ми. . . (върти глава дяволито) Въ Райковооо!

 

 

241

 

Младеновъ. — Ехъ пъкъ ти! Райково! . . . Остави това! ... То се е минало! ...

 

Мими. — Е, та какво щѣше да кажешъ?

 

Младеновъ. — Думата ми е за родопскитѣ българи мохамедани. . . Само оня, който е живѣлъ между тѣхъ и познава малко — много тѣхния битъ, знае, каква чистота на спавянски черти, какви запазени нрави и обичаи иматъ тѣ!. . . Това съмъ гледалъ преди двайсеть години, гледамъ го и сега... Помня като днесъ, какъ единъ день презъ 1917 год. дивизионниятъ ни началникъ, покойниятъ генералъ Богдановъ, ни събра офицеритѣ въ Ксанти и казваше: „Господа, погледнете тия планински жители, тѣхната бисерно чиста славянска речь, тѣхното самобитно облѣкло, животъ, нрави, обичаи, жилищна култура, всичко славянско, българско, което ни пренася въ второто царство, въ царството на Асена и Калояна, въ царството на Шишмана и Иванъ Александра. Кѫдето и да срещнете планинеца отъ тоя край, мохамеданинъ или християнинъ, вие не може да не се удивлявате на неговата самобитна осанка, неговата чиста и безобидна душа, миловидна и здрава фигура, и по всичко това вие четете у него нѣщо общо, сродно съ насъ, неговитѣ съплеменници отъ Хемусъ, отъ тихия бѣлъ Дунавъ, отъ историческата Полтава, при буйнитѣ брѣгове на Волга и бѣлокаменната Москва!” ...

 

Мими. — Ааа, много патетично, Жоржъ!

 

Младеновъ. — Точно тъй казваше генералъ Богдановъ... Азъ отначало не разбирахъ тия негови думи, но следъ туй взехъ да се взирамъ въ тѣхния животъ и, наистина...

 

Мими. — Тъй, тъй.. Взиралъ си се.. Ала повече въ бѣлоликитѣ Райковки... Хахаха!

 

Младеновъ.— Еехъ, Мими!... Остави тия Райковки!...

 

Мими. — Е, хайде, хайде...

 

Младеновъ. — Слушай сега друго!.. Вижъ,

 

 

242

 

въ каква заблуда само тънатъ тукашнитѣ мохамедани. Макаръ че сѫ отъ славянски родъ, но само вѣрата имъ въ Мохамеда кара мнозина отъ тѣхъ да се заблуждаватъ и да се мислятъ турци. Но това е само привидно. Защото родопскиятъ българинъ мохамеданинъ знае много добре, че не е турчинъ, както и турчинътъ знае, че не е българинъ мохамеданинъ. Тѣ сѫ отдѣлни единъ отъ другъ. Раздѣлата имъ ясно изпъкваше, особено въ миналото, защото, ако се взрѣше човѣкъ, щѣше да види, че между тѣхъ се криеше една неприязънь, една ни повече ни по-малко ненависть племенна, която лесно избухваше. Помня въ Гюмюрджина... Пакъ презъ време на войната... Тамъ бѣше кметъ моятъ старъ приятель Георги Попанастасовъ...

 

Мими. — Тоя отъ Устово ли? Дето държа речь при посрещане министритѣ?

 

Младеновъ. — Да, да... и на... погребението... Та въ неговия кабинетъ помня веднажъ стана скандалъ между единъ родопски българинъ мохамеданинъ и единъ турчинъ. Едвамъ ги разтървахме. Турчинътъ искаше да вземе дъщерята на българина мохамеданинъ и бѣше я нѣщо оскърбилъ, а тоя не я даваше и се чувствуваше обиденъ, още по-вече, че тамъ турцитѣ имъ казваха „помакъ—ахмакъ”! и т. н.

 

Вънъ се тропа. Мими скача и поглежда презъ прозореца.

 

Мими. — Жоржъ, моля ти се, мини въ другата стая, че иде млѣкарката.

 

Младеновъ (става). — А, тя ли е?

 

Мими. — Да, да ... Искамъ да поговоря съ нея насаме, а ще се срамува предъ тебе!... Хайде!...

 

Младеновъ (тръгва). — Да, да, ще отида...

 

Мими.— Ако щешъ, остани тамъ да слушашъ.

 

Младеновъ. — Не, не, не! Азъ ще отида при Чинаря, тамъ имамъ среща съ новия сѫдия... (взема си цигаритѣ и излиза).

 

 

243

 

Мими. — Хубаво.. (къмъ вратата. която се отваря) Влѣзъ, Фатме!..

 

Влазя Фатме съ бѣло бакърче и Салихко.

 

Фатме. — Нося ви млѣ́куту, гаспаже.. Дôли гу не забавихъ? ...

 

Мими. — Не, не .. Сега току сме станали и пихме кафе.. (прибира ччашитѣ и съглежда детето) Това дете твое ли е?...

 

Фатме. — Мое е! гаспаже.. Даведахъ гу, да му кажа де сидите, та то да ви носи атъ сега нататакъ млѣкусу... То е мое копеле!...

 

Мими (учудено като опуля очи). — Твое копеле!...

 

Фатме. — Хô хô, мое.

 

Мими (още по-учудено). — Защо казвашъ тъй на детето си, Фатме? [*]

 

Фатме. — Тъй викаме ние на мôските деца, гаспаже — кóпелета... (Мими се чуди) А чи оте се чудишъ?.. Да ни е нѣкву лошу?!..

 

Мими (намусено). — Нннне ! (поглежда настрани).

 

Фатме. — То у насъ, има млогу рабути наопаце, гаспаже. Мене ага съмъ родена, та ми са турили юме Фатме. Ала ага дойде време да каносамъ ракисе и ми метнаха тестемель, зôха да ми викатъ Фатминко... Сега пъкъ Хасань, монъ чилѣкъ, ми вика Минко.

 

Мими (приятно изненадана). — А! тъй ли.. Вижъ какво хубаво име!.. И у насъ има Минки. Отъ Мария — казватъ Минка. Моето пъкъ кръщелно име е Маргарита, но мѫжътъ ми казва Мими!..

 

Фатме. — Чи ако тей.. Ние сме били тагава адашки.. съ адни юмета (приближава се миловидно).. Ала ти си млогу хубава, гаспаже, та чилѣканъ ти трѣбва да ти вика ангелче!

 

Мими. — Ти знаешъ ли какво е ангелъ, Фатме?

 

 

*. Отъ тукъ нататъкъ действието е по разказа „Родопско село” отъ Тома Садукей въ сп. „Родопа,” год. XII, бр. 1—6, 1933 год.

 

 

244

 

Фатме. — Чи какъ да не знамъ, гаспаже, Ангелене са на нèбуну. На христенскенъ Госпудь са кату тельчкове.

 

Мими. — Ти, както приказвашъ, си сѫщинска българка, Фатме.

 

Фатме. — Чи ни сме палавина бôлгаре, гаспаже!... (огледва се, тихо, предпазливо) Мôлчи, да ма не чуе будно... атъ нашисе!... (повѣрително) Другашъ искали съ вѣраса да на сторетъ турце, и напалавина гу са сторили, ала понататъкъ е не атишло. Ние сме атъ мохамеданска вѣра, ала си тачимъ врютъ болгарцкисе работи. Гергювдень ни е праздникъ за земьôса и за всичка планинô атъ нея. Затова тагава излизаме на зелену да ломимъ клинуве и са слагаме. Пъкъ ага са разбалѣе буднò, та ходи въ Райкуву на Бралуну да са умие за здравье... И йѣ самъ ходила. . . Тôрнахме аднôжъ атъ тузъ, огиздени, пременени. Мôските варвѣха по-атпрешъ и ние по-изозать. . . Пъкъ на Вудици ага ходите на рѣкана и ние сме тамъ ала по-адолце, и бôрзаме да са умиимъ за здраве. Тоя день и мôските са кôпятъ въ рѣкана. Сае гадина акôпаха Хуска. . . Хемъ цалъ го фарлиха. . .

 

Мими. — Фатме, ти си много приятна жена, Искамъ да ми бѫдешъ приятелка. Само да ми приказвашъ. . . Вижъ, какво сладко приказвашъ!...

 

Фатме. — Чи да, Мими. . . ангелче... Може и пасестрими да станимъ, ака ищишъ. . .

 

Мими. — Не посестрими, а да сме като истински сестри. Азъ не съмъ намирала такава приятелка като тебе...

 

Фатме. — Че ла и йѣ викамъ... Пасестрими са затва фататъ. Астанватъ и са тачатъ като сôщи сестри. Дай си ракôта! (подаватъ си свити малкитѣ пръсти и се рѫкуватъ) Ха, ние сига се фатаме пасестрими и станваме раднина...

 

Мими. — Ха, тъй ли. . . Та ставаме като сестри. Нали? (милва я)

 

 

245

 

Фатме. — Да, тъй. Йѣ йѣце галямъ гражданкисе касо тебе. Тувъ има и други жени атъ атвôде, ала са млого тьôжки, иматъ са бельки на галѣмо, та нищôтъ йѣце да думетъ съ нашенцки. Ти си йѣце льôка жена.

 

Мими (учудено). — Кааакъ? Лека жена!? (отдръпва се).

 

Фатме (уплашено). — Че оте?! . . . Какна стана? Да ни казахъ пакъ нѣкву лошу!? (пауза, кротко). Ти са ни галѣмишъ, ангелчето ми. Льôки люде казватъ по насъ, дето станватъ бôрже приетеле и сасъ врють са равни. Демекъ са съ дубро сбрце. . . И ти си такава. Другушъ самъ не видювала сакава гражданка. . .

 

Мими (спокойно, весело). — Хаа! Тъй ли! . . .

 

Фатме. — Тъй, тъй. . . (раздвижва се и става) Ала йѣ са задумахъ йѣце млогу, гаспаже... Трѣбва да си вôрвемъ, чи аставихъ Хасаня самичекъ съ дѣтену. (става и прибира бакърчето).

 

Мими. — Още ли деца имашъ, Фатме? (става, взема бакърчето и изсипва въ нѣкой сѫдъ млѣкото).

 

Фатме. — Имамъ еще едно. . . Момече. . . Зве са Сабрие, ала му викаме Бинка. . .

 

Мими (изненадано). — Ааа, вижъ какво хубаво име! Бинка!. . И азъ имамъ една приятелка въ София, художничка, Бинка Златарева. . .

 

Фатме. — Хôô! Ако има и другаде накова юме!? . . .

 

Мими. — Има... тѣ сѫ почти еднакви. . . Вземи си бакърчето!.. Ала поседи още малко.

 

Фатме. — Ааа, млогу сидѣхъ... да си вôрвемъ!...

 

Мими. — Нищо де, почакай!... Искамъ да си поприказваме още и да те попитамъ нѣщо. . . Ала право да ми кажешъ! . . .

 

Фатме (клекнала, заинтересувано). — Чи да, гаспаже, ще кажа право. Питай!

 

Мими. — Преди да се оженишъ, колко години се люби съ мѫжа си?

 

 

246

 

Фатме (съ промѣнено настроение). — Гаспаже Мими?... Йѣла ми на госте будинъ день. Сичку ще ти кажамъ... Атъ край до край... Ала то нашесу е просту женене, (маха рѫка) набôрзу... нема ходене и видьване касу васъ . . . (тръгва си).

 

Мими (спира я). Не не, чакай... Кажи ми!...

 

Фатме. — Другушъ, гаспаже, другушъ . . . Ага ми дойдешъ на госте. Вижъ, солкува време какъ си тува, та си еще не дахадала да видишъ, каде сидиме. Мене ще е йѣце драгу да ми дойдешъ. Сига е и байремъ, та йѣлате съ твоенъ чилѣкъ (повѣрително). И той е хубавъ чилѣкъ, гаспаже. Хичъ ни гльôда нашенцки жени. . .

 

Мими (поласкана). — Ха ... тъй ли ? ... (Взима отъ кревата нѣкакъвъ платъ и го сгъва).

 

Фатме. Тъй, тъй... Иѣлате! Та и ние ни сме ли люде? Нашесу е по-просту, ала. . .

 

Мими (подава ѝ плата). — Вземи, Фатме!... Това е, за дето се хванахме сестри, или, както казвашъ, посестрими. . .

 

Фатме (изненадано). — Вахсиии, чи то е млогу, гаспаже... Ти ма йѣце даревашъ. . . Йѣ са асрамотихъ. . . Ала и йѣ!... (върти глава).

 

Мими. — Не, не, малко е дори.

 

Фатме. — Да ти е за здраве. . . Хô сига че утре ще ва чѣкамъ. . . (Тръгва си).

 

Мими. — Добре, ще дойдемъ. Чакай ни!

 

Фатме (хваща детето). — Салихку, хô сига, майчинъ. Ти виде кôщаса. Атъ сига нататакъ ката утрина ще данасяшъ на айсая гаспаже пресникъ... (къмъ Мими) Саздраве, гаспаже . . . (засмѣна излиза).

 

Мими. — Довиждане, Фатме . . . (изпраща я).

 

 

З а в е с а.

 


 

Картина втора.

 

Сѫщата сцена. Младеновъ съ очила чете вестникъ. Мими шие нѣщо.

 

 

Младеновъ (живо), — Аа! изявления на министъръ Йововъ!... (чете). „По случай откриване линията Карлово—Сопотъ министрътъ на желѣзницитѣ Йововъ е направилъ предъ представителитѣ на печата следнитѣ изявления: следъ свършване това дѣло, предстои ни бърза и усилена работа по постройката на презродопската желѣзница, която ще е продължение отъ Асеновградската. Тоя въпросъ усилено се проучва, и презъ идната пролѣть работата ще почне. Въ Родопитѣ още не сме навлѣзли, и тѣхнитѣ богатства сѫ още неначенати. А тѣ представляватъ такъвъ грамаденъ запасъ отъ блага, че ще дадатъ благосъстояние не само на края, но и на цѣлата страна ...”

 

Мими. — Ха, значи следъ нѣкоя година ще можемъ да идваме тукъ съ желѣзница, а? . . .

 

Младеновъ. — Да, да. Презъ 1942 година ще трѣбва да бѫде готова. (Оставя вестника и си сваля очилата).

 

Мими. — Ахъ, Жоржъ, ще ми се всѣко лѣто да идваме тукъ на курортъ! Азъ като че се сродихъ съ тоя край.

 

Младеновъ. — Да, да, може и вила да си направимъ. . . Тамъ, край Хасанъ. . .

 

Мими. — Слушай, Жоржъ! . . За нищо не ми е тъй мило, както за Минка. Да си кажа право, взехъ да я чувствувамъ толкова близка, като че ми е сѫщинска родна сестра!

 

Младеновъ (иронично). — Та нали сте посестрими!!.

 

Мими. — Посестрими ли, сестри ли, не знамъ, но много ми е мило.

 

 

248

 

Младеновъ. — Личеше, че останаха много доволни, за дето имъ отидохме на гости, а? . . .

 

Мими. — Ааа, като да хвърчеше отъ радость, горката Минка!

 

Младеновъ. — Нали виждашъ, какъвъ затворенъ животъ каратъ! Какво!

 

Мими. — Затова много се радватъ, когато нѣкои отъ нашитѣ имъ отидатъ.

 

Младеновъ. — Какво казваше, че сме имъ направили ?

 

Мими. — Че сме ги  п о с л а г а л и, т. е. отнесли сме се съ уважение, почели сме ги.

 

Младеновъ. — Дааа... Има значение, има значение . . . И за насъ, и за тѣхъ. Тъй се разбираме едни други . . . Тъй се сродяваме по духъ . . . Напоследъкъ и азъ наистина взехъ най-искрено да обиквамъ мохамеданитѣ.

 

Мими. — Азъ виждамъ, че тѣ сѫ много чувствителни люде. На среща познаватъ, кой човѣкъ имъ е приятель, и кой не. Забеляза ли, какво казваше тя за нѣкой си окрѫженъ управитель тукъ. Вървѣлъ намусенъ и все поглеждалъ изъ подъ вежди. Затова всички се боели отъ него.

 

Младеновъ. — Да, да . . . Познавамъ го . . . (става и отива до прозореца, гледа на вънъ и се мръщи). Ехъ това време, това време!. . . Кога ще се оправи, за да излѣземъ. Колко време какъ не сме видѣли чистъ въздухъ и слънце! . . . (сочи насреща вънъ). Гледай, какви мъгли сѫ се завъртѣли пакъ насреща!... (ходи). Омръзна ми все вжгре стояне! . . . (чука се на вратата). Я, кой ли идва!? . . .

 

Отиватъ и двамата на вратата, отварятъ и влиза Хасанъ.

 

Xасанъ. — Добаръ день, гаспадинъ Младеновъ.

 

Младеновъ. — Добъръ день, Хасане . . . Слушай! Я ела тукъ, Хасане, ще те питамъ нѣщо ... (хваща го за рамото).

 

 

249

 

Xасанъ. — Кажи, гаспадинъ . . .

 

Младеновъ. — Кога ще се оправи това време, бе джанъмъ?! Цѣла недѣля все вали, вали!... Мъгли, дъждъ! Не можемъ да излѣземъ! Омръзна ми все вѫтре стояне! Кога ще се оправи!?

 

Xасанъ (самоувѣрено). Следъ два сахатя ще се аправи, гаспадинъ Младеновъ.

 

Младеновъ. — Какъ следъ два часа? . . . Ти си подигравашъ съ насъ, Хасане! Следъ два часа не, а следъ две недѣли нѣма да се оправи. Виждашъ ли ония мъгли (сочи презъ прозореца), какъ се премѣтатъ по Кайнадина. Снѣгъ, снѣгъ ще вали, а не че ще се оправи!. . .

 

Хасанъ. — Аллахъ си знае рабутата, гаспадинъ Младеновъ. Млогу време литѣ, ала днесъ са свôрши. Следъ два сахатя ти казвамъ ще се аправи . . . Ако са ни аправи, юмесу да ми е не Хасанъ. Йѣ самъ не Аллахъ, ала разбирамъ малку и атъ негувисе рабути . . .

 

Младеновъ. — Ееехъ, разбирашъ! . . . Ще видимъ! . . .

 

Хасанъ (къмъ Мими). Гаспаже, дай ми харкомичката за прѣсну, чи Минка нема въ какво да придаи кравана давечера. Дойдахъ да я зôма.

 

Мими. — А да ... азъ пъкъ бѣхъ забравила да го пратя (отива въ ѫгъла и изсипва млѣкото отъ бакърчето, следъ което го подава на Хасанъ).

 

Хасанъ (къмъ Младеновъ). — Пъкъ ти, гаспадинъ Младеновъ, видишъ ли ееей — нува (сочи презъ прозореца) малку облаче на вôрханъ . . . Рошаву като бѣла вôлна, катга са е пôрснала. То е което ще аправи времету. Следъ зимата иде пролѣту, следъ младостьтô — старость, а следъ айнува облаче — слôнце . . . Тъй е атъ Аллаха наредену, тъй и ще бôде...

 

Младеновъ. — Вѣрно ли е това, Хасане?...

 

Хасанъ. — Вѣрно е. Всички тъй вѣрватъ по насъ . . . Ние сме прости люде, та ни знаимъ йѣце

 

 

250

 

на кинига, ала който е спалъ на аткрито, пазнава па звездинѣ. За насъ небесу е кату кинига. Кокошкана пие вода и нагоре гльôда. Пчелана пазнава деньôнъ атъ утирнôна. Атъ лѣтуту еще пазнаваме тьожка ли ще е зѝмана или льока. За сичку тува даскалъ ли на учи? Не . . . Учи на небесу . . . Ние сме прости и атъ тамъ знаимъ всичку. Ей гу, малку облаче, дребну, бѣлу, пôрснату, ала паказва, чи ще се управи времето.

 

Младеновъ. — Блаженъ си ти, Хасане, че си тъй невиненъ и тъй вѣрвашъ!

 

Мими (подава бакърчето). — Ей ти бакърчето, Хасане. Нека извинява Минка, че не ѝ го пратихъ на време.

 

Хасанъ. — Нема нищу. То е било оти да са видимъ пакъ. Ала йѣ дойдахъ и за другу! (бърка си въ пояса) Праводила ти е Минка армаганъ! (подава ѝ сърмени терлици) Не ли са сте фатили пасестрими!...

 

Мими. — О-о-о, нѣма защо, бре Хасанъ! Защо се е грижила !... (взема ги).

 

Хасанъ. — Ааа, такôвъ си е хадететъ, и трѣбва да гу постуиме!...

 

Мими. — Нека да ѝ сѫ за здраве. (отива настрана и ги гледа).

 

Xасанъ (къмъ Младеновъ). — Ала знаите ли, гаспадинъ Младеновъ, какво ми даби драгу, дету на паслагахте и ми дойдахте на госте... Катга ми конь харизахте. . .

 

Младеновъ. — Е-е-ехъ, не е голѣма работа!

 

Xасанъ. — Какъ да е не галѣма рабута... Дà видите и ние каде седи́мъ... Кôщана ни е стара и немаме вашаса нагуда, ала нолкова ни са е падналу... берекет-версинъ.

 

Младеновъ. — При все това, вие живѣете по щастливо отъ насъ, Хасане.

 

Хасанъ. — Бѣ живѣимъ, шукиръ Аллахъ... Има и други граждане тувъ, ала ни сô касу васъ. Ни знамъ, галѣмьотъ ли са? Кой хи знае? Лѣкимъ

 

 

251

 

нищôтъ да дахадатъ нахъ насъ. Затва и насъ е срамъ да ходиме нахъ тѣхъ... Викаме бельки хми е не приьôто. Затва млогу балну ни пада, ага гльôдаме, какъ на задѣлятъ. . .

 

Младеновъ. — Не имъ обръщайте внимание, Хасане, нали знаешъ всѣкакви хора има по свѣта. ..

 

Xасанъ. — Еехъ, има... За тва хми ни фатаме кусуръ... Може да хми са ни бендисва нашесъ край. Млози викатъ, чи зорла са дашли за чиновници нахъ тузъ. Затва лю гльôдатъ да си сторатъ пари и дрипи, че са ле измôкнатъ и си идатъ тува нататакъ... Ни знамъ, вье какъ мислите. . .

 

Младеновъ. — А-а-а!... Хасане... Трѣбва да кажа, че и азъ съмъ тукъ чужденецъ, но моето мнение е съвсемъ друго. Дохождалъ съмъ тукъ преди 25 години, сетне дойдохъ презъ 1930 година и сега ми е третиятъ пѫть. А отъ сега ще идвамъ всѣка година да прекарвамъ лѣтото. Моето мнение за вашия край е чудесно. Да не говоримъ за бедностьта на хората и невежеството на вашитѣ, но трѣбва да признаемъ искрено, че този край е препълненъ съ мѫдрость и хубость. Вижъ, ти четешъ поука отъ небето, други оратъ срещо, а трети огласяватъ долинитѣ съ чудно хубави нароцни пѣсни. Всички, макаръ да сѫ бедни, но сѫ съ добъръ нравъ, съ широки сърдца и хора съ добри чувства...

 

Xасанъ. — Да, да... Правъ си, гаспадинъ Младеновъ... Тувашнисе люде, и христене, и мохамедане сѫ млогу хубави, и затова са факире... Оти тарпьôтъ и пани́сатъ всичку... Знаятъ и млогу, и малку... Фукаралъкасъ бельки хи е сторилъ адночни. . .

 

Младеновъ. — Скоро ще се подобри положението и на тукашнитѣ хора, Хасане. Ще видите, какво ще бѫде догодина. Ей сега четохъ въ вестника, че почва строежътъ на презродопска желѣзница. Това значи, че всички вие, и мохамедани и християни, ще намѣрите препитание най-малко за петь години.

 

 

252

 

А сетне ще се разработятъ мини, гори, пѫтища ще се прокарватъ (върти рѫце). Вашиятъ край е злато ... злато. Чуешъ ли, Хасане? Злато за България! . . .

 

Хасанъ. — Кой знае, гаспадинъ Младеновъ... Ала ние сме изостанали млогу назатъ. . . До сига нз са тросили само за изборе, та затва сме белки на сое халъ ...

 

Далечъ задъ сцената се чуе: „Аллахъ икбееееееръ... Ляилляхе иль Аллаааахъ... Мухамедюрь ресюль Аллаааахъ... Ешехедю ля Илляхеее!. . .

 

Хасанъ. — Пююю! Лѣкимъ съмъ заплесъ... Колку са забавихъ!!. (тръгва си).

 

Мими. — Не си се забавилъ, Хасане, стой още да приказваме . . .

 

Хасанъ. — Нема, нема време

 

Младеновъ (спира го). — Какво значи тая пѣсень, Хасане? . . .

 

Xасанъ (възпира се). — Ни знамъ, гаспадинъ Младеновъ. . . Учили гу сме адно време, ала на арабски, та никой другъ башка атъ мюфтиена не го разбира . . . И ходжине гу билѣ ни знаятъ . . . Ние сме бôлгаре, та ни знаимъ арабски ...

 

Младеновъ. — Азъ ще ти кажа, какво значи тая молитва, Хасане. . . „Нѣма другъ Богъ освенъ Бога, и Мохамедъ е неговъ Пророкъ. Свидетелствувамъ, че нѣма другъ Богъ, освенъ едничкия Богъ”.

 

Xасанъ. — Кой знай. . . Може и да е тъй... Лѣкимъ да си вôрве, че остави другуту, ами ще ми са расорди Минка (тръгва си).

 

Мими. — Хасане, кажи на Минка, че ще дойда после у васъ ...

 

Xасанъ. — Йѣ знамъ, гаспаже... Знамъ сичку... и за какво ще дойдешъ. Ала та ще ти скрие млогу рабути отъ нашету галене другушъ... Млооогу... (върти рѫка и се смѣе).

 

Мими (изненадано). — А ?! . . . Защо ? . . .

 

 

253

 

Xасанъ (повръща се. Тайно). — Слушей да ти кажемъ: . . Ищеше е другъ атъ Баблôнъ ... Адно просту и загубену селу... Ала йѣ я фатихъ... Фа тана мума, знаите ли кутра са зве у насъ... Дапрѣна атъ моски рôки. . . Засунахъ я адинъ день въ сакаканъ да тѣхнана врата, сграбчихъ хи ракине и хи рекахъ: „Моя си вейке . . . иди кажи на майка ти, чи си фатана атъ мене!” и я пуснахъ. . . Та си атиде. И наистина, казала бѣ. . . Ала атъ мене ли се оплаши, атъ хорцки клепове ли са за кахари, низнамъ. . . но я втресееее! . . . Никакви лѣкове ни памогнаха. И вода атъ райкускуну бралу пи, и средоцке хожа хи пѣ, и какво еще ни правиха. Тугава будно хи бѣ казалу, чи нищу другу ни памага, освенъ чилѣщо мьôса да хапне . . . Пъкъ йѣ каковту бѣхъ лудъ за нея, извадихъ ножа  хръъъътъ... адрѣзахъ адно парчб атъ тузъ (сочи си лакътя).

 

Мими (писка). — Ааааа! . . . (прехапва пръстъ).

 

Xасанъ. — Какво да правя... Млогу я галяхъ . . . И сетне тьôглихъ млогу време. Раната са разнежети и цаласа рôка ми очузде. . . Ала ни ли! бе зà нея. . . Ходихъ па болници и доктуре... Три месеца тьôглихъ . . . Лѣкимъ е имало еще да са живе . . .

 

Фатме (гласътъ и задъ сцената). — Хасааанъ! Хасанъ бреее! . . . Какво са бавишъ еще, бре маскаро! . . .

 

Xасанъ (скача като попаренъ). — А! Минка марука. . . Астанвайте съсъ здраве (изхвръква на вънъ).

 

Младеновъ (съ чувство). — Блажени сѫ нищитѣ духомъ, защото тѣхно е царството небесно...

 

Мими. — Не само небесното, но тѣ и земното правятъ като небесното! ...

 

Младеновъ. — Да, да... Вижъ ти, вижъ ти!...

 

Мими. — Па ние мислимъ, че мохамеданитѣ сѫ прости и че нѣматъ нѣжни чувствувания! . . .

 

 

254

 

Младеновъ. — Какво?! нѣматъ.. чувства!?... Нее! . . . Тѣ сѫ рицари на своето мѣсто... Тѣхнитѣ чувства и тѣхнитѣ мисли сѫ по-чисти отъ нашитѣ . . . Тѣхниятъ животъ е отражение на тая хееее природа (сочи вънъ). Природата е пълна съ романтизъмъ, романтични сѫ и тѣхнитѣ души . . . Макаръ да сѫ покрити съ дрипи и парцали . . . Често пѫти тѣ може да ни служатъ за примѣръ. Но ние, ние какво сме направили за тѣхъ, ние?...

 

Мими. — Ехъ, да му мислятъ тия, които иматъ власть въ рѫцетѣ. . . Ние какво ще му мислимъ...

 

Младеновъ. — Не власть, неее. . . А това трѣбва да направятъ тия, които иматъ сърдца въ гърдитѣ си!. . . Сърдца, Мими. . . Разбирашъ ли... Тия хора иматъ нужда отъ топли чувства и добри обноски... (става и отива на прозореца). Нищо друго!..

 

Мими. — Азъ отъ сега ще отивамъ всѣки день у Минкини . . . (решително) и сега отивамъ (бързо се намѣта съ шалъ и тръгва).

 

Младеновъ. — Ха, наистина, че се оправя времето . . . Правъ е Хасанъ ...

 

Мими. — Азъ отивамъ . . .

 

Младеновъ. — Хубаво . . . И азъ ще дойда после . . . (взима си шапката).

 

Бързо пада завесата.

 

 

К р а й.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]