Сборникъ РОДИНА. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна и благотворителна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ
Книга първа (1937—1938)
VI. БЪЛГАРО МОХАМЕДАНСКИ УТРА И ВЕЧЕРИНКИ.
3. ПИЕСИ.
Б.
ВЪЗРОЖДЕНЦИ (отъ Петъръ Ан. Мариновъ)
Пиеса изъ живота на срѣднородопскитѣ българи мохамедани
въ четири действия
отъ Петъръ Ан. Мариновъ.
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Кель-Мустафа — 60-годишенъ опъкъ старецъ
Нурие — негова жена
Рашидъ — неговъ синъ 20-годишенъ
Вайде — негова дъщеря
Исенъ Бѣлчовъ — кавалеристъ войникъ
Фатме — майка му вдовица
[ Мехмедъ
Салихъ
Асанъ
Сюлманъ ] — другари на Рашидъ — мла дежи съ нови разбирания
х. Хасанъ — старецъ съ бѣла брада
[ Смаилъ Продановъ
Кавазъ Брахôмъ
Рофатъ
Селимъ Момчовъ ] — селяни връстници на Кель Мустафа
Велко — пощенски раздавачъ
Хасанъ Бòзиневъ — одрипанъ селянинъ
Бекирко — 9-годишенъ братъ на Рашидъ
Полицейски старши
Нѣколцина стражари
Нѣколцина селяни
Народни българо-мохамедански костюми и обстановка.
Пиесата е играна пръвъ пѫть на 5. XII 1937 година въ гр. Смоленъ отъ любители — българи мохамедани.
198
Първо действие.
Кьошкъ у Кель-Мустафа. Въ дъното миндерликъ и прозорецъ, окованъсъ „кафезе”. Рашидъ, облѣченъ въ потури, седи край прозореца и държи отворена книга. Мехмедъ въ „пантòле” се изтѣга на миндера. Говорятъ разпалено.
Рашидъ. — Слушай, Мехметь, повни ми думаса, каквото й да станва, ала йѣ войникъ ще идамъ, не трудовакъ. . . Ага гльôдамъ войницисе какъ хи стѣтатъ. . . та чизмете му,. . . та калъчките!. . . та мàлимъ ми пада на сарцесу!
Мехмедъ. — Ами аку та ни пусне бубайко ти, Рашить?!
Рашидъ. — Бубайка нема да гльôдамъ. Йѣ му самъ казалъ, чи или войникъ ще идамъ, или ще си зôма главôса тува нататакъ призъ Караманджô. Той са е заинатѝлъ и нищè да ма пуска, ала нема да е на нèгувуну. . . Акурека да гльôдамъ все нега, то трѣбва да идамъ да паса гавьôда на Картôланъ! Ти знаишъ ли? (върти рѫка).
Мехмедъ. —Брехъ, просъ чилѣкъ бряяя!...
Рашидъ. — Йѣ ниможѝхъ да ходя млогу на училище, оти ми бубайко ни даде, силумъ изкарахъ трето отделение, ала самъ прочелъ цàласа история (сочи книгата), та сичко знамъ... Ейтува сичко писува Ние сме били адно време бôлгаре-христиене, ала са сме помохамеданчили, та сме стàнали бôлгаре-мохамедане, съ други думи—по народность бôлгаре, пъкъ по вѣра мохамедане.
Мехмедъ. — Йѣ това го знамъ и безъ да самъ челъ историята. Мене баба ми е кàзвала. То гу е видѣ́, та ле който е хептенъ дивъ, — ни може да са сѣти.
Рашидъ. — Затува нема да слушамъ вейке бубайка, ами ще вôрве съ новусу време! . . . Както всички млади бôлгаре мохамедане!...
199
Мехмедъ. — И йѣ викамъ да ни слушамъ вейке дѣда, лѣкимъ ма е страхъ да ма ни изпôди!...
Рашидъ. — Чи ага та изпôди? Та какво? (по-тихо) Лѣкимъ нема да ти стори нищо. Ти слушай мене! Дѣдо ти е зôлъ да станва будалô. (върти рѫка) Пъкъ насъ ага пригльôда утре — друге день комисия, ще ищимъ да служимъ въ редовнана армия въ Пловдивъ. Та че сетне ще идимъ въ полковата команда, та каквото сме нè научили въ училищену, барекъ въ казармана да го изучимъ. . . Че сетне ща станимъ подофицере!, . . Чу ли? . . .
Мехмедъ. — Чухъ, чухъ. Дано да е тъй. Лѣкимъ самъ йѣ мераклия да ида за шафьоръ или авияторъ (сочи нагоре), еее... дено фôрка па набусу!
Рашидъ (не го слуша). — Пъкъ старисе дà си следятъ старусу. Нема какво да хми бôркаме и нема какво да ги гльôдаме. Ако тѣ са били слѣпи, та и ние ли да астанимъ слѣпи. Аааа! Минô това време, Мехметь, минô!! Сига новъ животь, новъ пôть се утваря упрешъ насъ, Мехметь. Новъ пôть!... Твой дѣдо и мой бубайко да правятъ, каквото си щôтъ, лѣкимъ ние сме вейке нови люде и затова ще заживѣимъ адинъ наистина по-новъ животь! Както всички сигашни люде! . . . (разпалено) Балгария е почнала своето възраждане преди сто и педесе години, та прави смѣтка колко сме астанали ние назадь. Пъкъ и ние сме атъ тоя народъ и ни бива да са дѣлиме. Ала да ти кажа и друго: Русия ага е душла туфъ, та аскерянъ хи е билъ врють мюслюмански, атъ Кавказъ. Ала ако са мохамедане, та значи ли чи са турце? Не!... Челъ ли си „Историята на Чепеларе” атъ Дечевъ. Тамъ писва, чи рускитѣ войски въ Чепеларе и Устово са зимали аптесъ и са са клàняли, пъкъ нашисе са мислили, чи хи подиграватъ... Будали!!
Мехмедъ (смѣе се). — Хахаха! Знамъ, знамъ.
Женски гласъ (задъ сцената вика). — Бекирку бреееей! . . . Дано амѣрнишъ анайка! . .. Скоро дòнеси бôкалатъ бре, кучлетище ни адно!...
200
Рашидъ (следъ пауза). — Вѝделъ ли си, какви писма прувада Исенъ Бѣлчовъ на майка му? Майка му е вдовица жена и си нема нѝкугекъ, ала си най-хубаво нареди синôнъ. Сега той дослужва въ Софийскана кавалерия и ще астане на второсрочна служба. Мехметь мижувъ бе ходилъ нахъ София, та гу бе виделъ и викаше: „Нимòжите позна Исена Бѣлчовъ! Ага ѣхне конянъ, та мѣса афицеринъ”! . . . Сига е билъ наистина произведенъ кандидатъ подофицеръ!
Мехмедъ. — Кадеее да угрѣè насъ нува слôнце, Рашить?! Ние да идимъ ду Пловдивъ, та ни стига.
Рашидъ, — Пъкъ нашесу стару ле подиграва Исена Бѣлчовъ! Пакъ за какво ? Майка му билá окапала, чи адно време Исенъ е пасалъ гавьôда, и какво не?!
Мехмедъ (тихо). — Ала ти знаишъ ли, защокъ бубайку ти нинàвиди Исена Бѣлчовъ?
Рашидъ. — Знамъ, знамъ.
Мехмедъ. — Той са е научи́лъ да са гàлятъ съ ваша Вайде... Пъкъ ага са уволнѝ Исенъ, наистина ще я пуѝще, ала вашесу стару нема да му я даде! Знаишъ ли?...
Рашидъ. — Знамъ, знамъ. Сичко знамъ. Лѣкимъ нема да питаме нега. Вахиде ще зôме кòгуну си ѝще. Бубайку дá са напина, ако си нема работа. Той смѣта да я дава нахъ Баблôнъ, оти тамъ ималъ нѣкакавъ досъ Хасанъ Бòзиневъ, та му удисвалъ на юмôнъ и ище зорла да я даде на нега. Лѣкимъ нема да стане ная работа... (върти рѫка) Минôôô нува време, Мехметь, агату са даваха и зимаха нивѣсти като хайване!...
Мехмедъ (решително). — Ние трѣбва да му пупрѣчимъ, Рашить!...
Рашидъ (чука си гърдитѣ). — Ий самъ пôрве, дето ще пòмугнамъ на Вахиде да иде съ Исена Бѣлчовъ. Бубайку гу нинавиди, оти служи въ Со-
201
фийскана армия, спечелилъ е уважение и ихтибарь, ала му е крива смѣткана!
Мехмедъ. — Чудно ми е жѣѣѣнумъ, Рашить, защокъ е солкува противъ насъ твой бубайку. Правѝ му са, чи ще на вôрне назать... А бе цалесъ свѣтъ варви нахъ прешъ, та ле ние ли ще сидимъ на адно мѣсто, бе жѣнумъ!
Рашидъ. — А бе йѣ виде, каде е нему балнуну, ала какво да правя!... (тихо) Нега другу блазни, Мехметь . . . знаишъ ли... ѝще да са вдига нахъ Турция... Мисли, чи ще му постелятъ айтамъ!... Ала чулъ ли си, чи са е вôрналъ Хажи-Хасань атъ Анадолъ? И той бе карàва глàва касу нега... Та ти казвамъ, крива му е смѣткана. Пъкъ ага ище, дá са вдига... дá варви... дá са маглосва. . . Ала йѣ ще си óстанамъ туаа. Тува са самъ родилъ, тува ще умирамъ!...
Мехмедъ. — Гльôдай да та ни стори реть, брееей! Чи сетне каде ще са свартишъ?!
Рашидъ. — Чи ага ма стори, та какво? Той са вика ма е сторилъ! Каквото рекамъ да сторя, мосу е се криву. Омôрзнали ма са сѣе патуре (дърпа си потуритѣ). Ищамъ да си òшиемъ и ѣ пантоле касу тебе, ала ми ни дава. „Пантолесе са вика, не дрипи за тебе. Тѣхъ носятъ купуци и купарантии пу сукачесу”. Колкуту мôчемъ да флизамъ въ людесе, ала то ми прѣчи и ни дава! Да льôсно, ти казвамъ, гуведарь да ма стори въ селусу. И за тебе ми викаше вчера: „да та самъ не виделъ еще аднôшъ съ ная купарантия, чи ти ща счука главôта!”.
Мехмедъ (сепнато). — Вазгечъ бе? Истина ли?
Рашидъ. — Истина, ами чи какъ! Ала òстави гу! Ти гу знаишъ. Слушай, другу да ти кажемъ... То утре ще иде нахъ Марина чука да зима млѣко, пъкъ ние призъ нидѣляса ще са сбереме на межô у насъ. Лей въ айсая стая. Нега нема да има. . . Че знаишъ какво (значително). То аку астане на мене, ние ще са сбереме на адно и момисе, и юна-
202
цисе, ами майка нема да са сагласѝ!. . . То и нея е ступилу!...
Мехмедъ.— Еехъ, пульôка-льôка и то ще стане!...
Рашидъ. — Ще стане, какъ нема да стане! (вънъ се слуша кашляне и стѫпки, ставатъ и двамата изненадано и поглеждатъ презъ прозореца, Рашидъ оставя книгата на миндера) А!... То иде старуту.!! Че и Хажи-Хасаня води .. (обръщатъ се) Лѣкимъ дано Хажи Хасань му напôлни главôна. . . (бързо) Ала хайда да са махкаме атъ тувъ, Мехметь, чи аку на зафтаса старуну, бѣлъ день нема да видя атъ папунисанье.!! (излизатъ, като забравятъ книгата).
Кель-Мустафа (задъ сцената). — Буюрунусъ ... влезите !... (влиза, а следъ него Хажи Хасанъ и други 5—6 селяни) Влезите нахъ вôтре!... (съглежда забравената книга) Лѣкимъ дѣтеща рабута. Гльôдай, какво са пôрснали кинигисе (грабва и я хвърля ядно презъ прозореца). Буюръ, сьôдните, та кажите нѣкву... (гоститѣ насѣдватъ по миндера и изваждатъ броеници. Кель-Мустафа ги черпи цигари. Всички запушватъ. Момчето се показва на вратата съ „бôкалъ” на рамо) Бекирку, внеси вудôта нахъ вôтре синъ, чи може да ще пи буднò... (сѣда и той на миндера) Е, да кажите нѣкву нову!. ..
Смаилъ Продановъ. — Бѣ, нема нищу Като нисôмъ чулъ нѣкву.
Кавазъ Брахôмъ. — Ееехъ... Новуту е хажиеса... (сочи х. Хасана). Да каже той, какво има пу Анадолъ.
Хаджи Хасанъ (глади си брадата). — Да кажа бе, оти да ни кажа. Млозимъ самъ кàзвалъ, та [и] вамъ ща кàза...
Селимъ Момчовъ (къмъ момчето). — Бекирку, пòдай бôкалатъ, мижуфъ, да пийна вудица, чи ма е загарѣло! (пие и подава по-нататъкъ). Поуууу! ... бумбарекъ!... лѣкимъ студена вода хааа!...
203
Кавазъ Брахôмъ (сѫщо пие и подава на хаджията). — Аааа... ага пийнишъ, та катуга ти умива сарцето!...
Хаджи Хасанъ (пие).—Еееехъ, ходилъ самъ млогу, ала сакава вода самъ не видювалъ!... и никаде я нема. . .
Рофатъ. — Пòдайте бôкалатъ и насамъ, комшуларъ, чи уцутра йѣдахъ на Иски мандра млѣку, та чеи,бе чвôрсту, та ще ма изгури за вода! . . . (пие, продължително).
Хаджи Хасанъ. — Еееехъ, на мандра, то са знае кина има!...
Кавазъ Брахôмъ (къмъ Рофатъ). — Пульôка, Рофать, ти катуга киречница загасяшъ! . . .
Смаилъ Продановъ. — Да та ни атбави, Рофать! . . .
Рофатъ (самодоволно). — Бѣѣ, сенда, нема да ми е нищу. . .
Кель-Мустафа (къмъ х. Хасана). — Е, та какво ще кажишъ, хажи буба? . . .
Хаджи Хасанъ. — Оооохъ, нимойте ма пита! . . . Аллахъ бинъ шукиръ, чи си дойдахъ живъ и здравъ, та всичку другу е льôсну. . . Млооогу люде имѣ́ другушъ съ сурови глави пу нащисе мѣста, та са навдигнаха гичендè да варвьôтъ нахъ Анадолъ... Пуводихъ са и йѣ по тѣхния акълъ, прудадохъ си садева домъ, мюлкь и хайванать, та атидахъ!... Чи то какво, братяя!... Ле койту е не ходилъ, ле той не знае, какво е тамъ! . . .
Кель-Мустафа. — Чи оти, хажи буба? Ами ага врють викатъ, чи тамъ е по хубаву утъ тузъ?...
Хаджи Хасанъ. — Какво ти хубаву, кардаааашъ! . . . Врють лôжатъ! . . . Кадеее ни убиграхъ да си стòря и йѣ кôща кату людете, ала нийде не найдахъ каквосу тувашнисе балкане и каквосу нашисе люде!... Ага ми дойдеше нàюмъ за тувашнисе елови сѣнки и гингерюви води, та въ учѝсе ми са стевневаше!... Йѣ си знамъ, какво самъ прикаралъ! . . .
204
Кель-Мустафа. — Чи нилѝ и тамъ има балканъ, хажи буба, . . . защокъ си не атишôлъ въ анадолцкенъ балканъ ? . . .
Хаджи Хасанъ. — И тамъ има балканъ бѣѣѣѣ! . . . ала ти казвамъ, ни-ьè касу тýва! . . . Убиграхъ и анадолцкенъ балканъ. Ала тамъ е галѣма жега, вода лоша, хавô тьôѫка! Ни-ьè за люде родени на балканъ касу туфъ. Измрѣха врю, и дубитъкъ, и хайване... Земьôна е изтрита, та ни дава нищу безъ гибрьô. Та че и людене ни сô касу нашенцкисе. Кадету са убôрнишъ думатъ турцки, и та хичъ ни зачитатъ за османлие. Напротивъ, завѣха на г я у р е!... Жените и децата нимужиха да са научатъ турцки и си измрѣха анно пу анно. . . Ооооохъ, и мень измрѣха са вика врю!... Саму въ аднô селу аставихъ три гроба. Тамъ пугребахъ синô и двете внучета... Въ ката селу има нашенцки гробйе... Бабата .,. и та нимужи да изтрае и си умрѣ!... (Набожно). Аллахъ рехметь елейсънъ!... (Навежда се, хваща си главата и плаче). Атидаха!... Измрѣха... и децата и внуците!... Кешки да бехъ не ходилъ!... (По-спокойно). Дѣду и бубайку, дано хми са на бужурай душите, ала ми викаха другушъ: „Турцесе са студени люде, Хасань, вѣраса ни е аднô, ала тѣ са студенъ инсанъ!... Ни сô за насъ!” ...
Кель-Мустафа. — Ами ага са врютъ фалятъ, чи са хубаве. . . Чи са са наредили като беюве? ...
Хаджи Хасанъ. — Тува е лажô, комшуларъ. . . Вие питайте мене. . . То е фальо льôсанъ, ами е видю баланъ. . . Оти хи е срамъ да са вôрнатъ. Повните ми думаса, мижуфъ, нема по-хубава царщина атъ нашеса и нема по-слубодну мѣсту атъ Булгарие. Тува врють думатъ адно, та и ти хми са сѣташъ, и тѣ ти са сѣтатъ. . . Нийде нема касу тувашнисе хубави люде. Тамъ какво?! Тамъ да умрешъ, та та нищôтъ пагльôдна за нѣкво.
205
Казвамъ ви, на врють нашенцкисе викаха г я у р е, та вôри да та е не йѣдъ! Еееехъ! . . . Карахъ и йѣ ду адно време, та че ага си пугребахъ думô, пôрснахъ имота и астанахъ самичекъ, какна да правя, срамъ не срамъ, привихъ вратъ и сторихъ наеть да си дойда. И дойдохъ си, Аллахъ бинъ шукиръ, туфъ да си умра.. . Имѣло е атъ Аллаха еще дене да са вôрна пакъ и да видя сое балканъ, дету самъ руденъ и израсалъ. . . Ага дойдохъ на Бачково, та катга нанову са рудихъ! . . .
Кель-Мустафа. — Ами оти не атиде нахъ Кърклисия, хажи буба, и тамъ има балканъ!
Хаджи Хасанъ. — И тамъ ходихъ. Изѣдахъ си иманету въ ходене и гльôдане. И въ Кръклисие има нашенци. Викаха ми, чи най-хубаве е Мурать Курубашоски. Ага атидахъ, какво да видя!. . . Битеръ е атъ Анадолъ! . . . Нема ни баиръ, ни трѣва, ни лювада. Ами та ле брууууси караденискенъ вѣтеръ и ти зализа мразъ ду кокалете. . . Найдахъ Муратя Курубашонски да лижи. Утъ лоша вода и затага за тувашнисе села. Ага ма виде, та заплака. Лѣкимъ ду сига, и то трѣва да е умрѣлу... да са е куртулисалу!.. . Видехъ и други нашенци. Врють ми са уплакваха въ адинъ гласъ и ми викаха да си хи доведа. Ала йѣ дееее да имамъ тая сила! . . . Да има какъ, атъ тамъ насамъ ще бѣгатъ. Измрѣли пульвината, другине са болни, пъкъ турцене си гльодатъ сеиръ! ... И тамъ нимогатъ да си разбиратъ думанену... Турцене хи са фирили и пôдили атъ пàшине. Та че òстави това, ами хми са предѣляли и офце! . . . Не хми давали тѣхни мòми за жени и не рачили да зиматъ атъ тѣхъ. . . Съ аднô дума, карали адинъ хептенъ студенъ и затворенъ животь. . . Ага са научѝха да ще си дойда, учите хми са напôлниха... Други пъкъ ми са фатаха за дриписе да си хи дòведа. . . Ала йѣ деее да мога... (върти рѫка).
Кель-Мустафа. — Каквоту и да е, ала тамъ е по-хубаву. . . Йѣ да бѣхъ! . . .
206
Хаджи Хасанъ (прекѫсва го). — Какво да бе ти! И тиси съ сурова глава, Мустафаааа!.. . Лѣкимъ ще идишъ, та ще ма спуминашъ! Пòвни ми думаса!
Келъ-Мустафа. — Каквоту и да станва, ала йѣ ще да вôрвемъ!...
Велко (вънъ). — Пощаааа !.. .
Кавазъ Брахôмъ. — Зàприте му лафô, комшуларъ, чи иде ябанжие чилѣкъ!...
Влиза Рашидъ, носи кафе и подава на агитѣ, а следъ него влиза и Велко.
Смаилъ Продановъ. — Кенà има въ пощата, Велку? Дай да видимъ!
Велко (чете единъ пликъ високо). — Фатма Тахиръ Бѣлчева, познавате ли я?
Кавазъ Брахôмъ. — Пазнаваме я, какъ да я ни пазнаваме. . . Кумшие люде сме.
Селимъ Момчовъ. — Велку, пòдай кинигаса на ейсое чилѣкъ, (сочи Смаила) той хи е кумшие, че та ма е страхъ да хи е не и раднина...
Смаилъ Продановъ. — Бѣ, раднина падаме малку. . .
Велко (подава писмото и се обръща). — Сбогомъ, господа! (излиза).
Смаилъ Продановъ (гледа плика). — Бреей, вижъ каква кинига пакъ хи е пруводилу (пипа я). Та че мѣса да има и кадру. . . (отваря бавно плика). Чѣкайте да хи гу изпѣемъ, чи и та ниможе, та и безъ тува ще ма траши да трôсемъ буднò да хи гу паè.
Селимъ. — Брееей, че меса да е печѣтена!?
Рофатъ. — Утраканъ синъ излѣзе айсва Бѣлчуву кóпеле. Какъ мужи айсôй да печѣти!
Селимъ. — Печѣтенесу станва на мàкина, Рофать. Ти си не видювалъ. Ала питай мене. Йѣ геченде ходихъ нахъ Пашмаклѫ въ инжилерскуну, та глôдахъ. Има адно ле кату даракъ за вôлна. Туришъ кинигана атъ адинанъ край, че путракашъ атъ другиенъ съ прôстете: цънгаръ-мънгаръ, цън
207
гаръ-мънгаръ и излезе на другиенъ край напечѣтена кинигааааа!. ..
Рашидъ чете писмото отъ Исенъ Бѣлчовъ предъ агитѣ.
Кавазъ-Брахôмъ. — Чокъ шей!
Рофатъ. — Дѣвуле люде, какво ни измилюватъ!
208
Смаилъ (отваря писмото). — Вааай, че наистине имѣлу и кадру! ... Гльодайте! . . . (надвесватъ се да гледатъ. Рашидъ сѫщо гледа и стои при вратата).
Рофатъ. — То меса забитинъ, бря! . . .
Кель-Мустафа (съ отрицание). — Кой знае, чии дрипи се зôлу, та са е изкаралу!?
Смаилъ. — Лѣкимъ кой ли ще гу сюктиса? Да видимъ какво пѣè, та и Бѣлчувици да кажимъ. И та е слѣпа за писмосу.
Кель-Мустафа (къмъ Рашида). — Рашить, зôми книгаса та я ѝзпѣй!
Рашидъ (взема писмото съ портрета и чете). — „Мила ми майко, ида съ настоящето да те поздравя и попитамъ, какъ си съ здравето. Азъ съмъ много добре, дано и ти си добре. Азъ много те мисля, че си въ бедно положение, съ мѫка си ме изгледала и затова съмъ ти безкрайно благодаренъ. Но идва край на всички мѫки и неволи. Като изслужа, ще се грижа пакъ азъ за тебе. Азъ отъ день на день печеля похвали и довѣрие. Мога да ти се похваля вече, че съмъ произведенъ подофицеръ.
Нѣколко гласа (учудване). — Вааай . . . Бря!...
Рашидъ (продължава). — . . . и друго. Полковиятъ командиръ ме извика вчера предъ цѣлия полкъ и ме посочи за примеренъ и храбъръ войникъ. Миналата недѣля имахме кавалерийски маневри въ Стара-планина, тамъ гдето Христо Ботевъ се е сражавалъ, та нашето отдѣление и азъ най-напредъ превзехме съ единъ набѣгъ най-мѫчната височина. Затова господинъ полковникътъ предъ всички войници ме награди съ медалъ за отлична служба и ми дадоха златенъ часовникъ.
Нѣколко гласа. — Вай, ваай . . . вааай . . бряяя!. . .
Рашидъ (чете). — Освенъ всичко това, разрешаватъ ми и единъ месецъ отпуска. Тъй че една не-
209
дѣля нѣма да мине, и азъ ще съмъ при тебе въ село. Всички ми завиждатъ. Мене ми е много драго и вѣрвамъ, че и ти ще се радвашъ. Поздрави моитѣ братовчеди, а така сѫщо и Рашидъ Мустафовъ — а отъ страни — поздрави и . . . Вай . . . (прекѫсва). Азъ сигурно ще остана на второсрочна служба и, ако ме следи, ще я водя въ Плов ...
Рофатъ (прекъсва го). — Стига, Рашить! Запри . . . Бреееей! . . . Лѣкимъ укумушъ копеле излезе айсва дете! . . .
Селимъ. — Аферюмъ! . . . Вижъ какôвъ ихтибарь е казандисалу, свинету! Вааай! . . .
Кавазъ Брахôмъ. — Отъ де да са мислеше другушъ, че атъ нува копеле ще излезе чилѣкъ. То астана малку сираче, та повните ли, какво ходеше харливу пу сукацисе.
Рофатъ. — То са е метналу нахъ бубайка му. И бубайку му бѣ ербапъ чилѣкъ. Повните ли? Ала дееее да е сига да види, какôвъ синъ е изкутилъ! Повне бубайка му другушъ ееее! . . . Въ Авропейската вайнô. На Гевгели и Дойрянъ, агату са бахтѣхме съ англофренци и ерапе, та кату арсланинъ са фôрлеше нахпрешъ. И той имѣ медале, хемъ два !.
Селимъ. — Тъй, тъй . . . Каквону е кучену, накова е и щенену.
Кавазъ Брахôмъ. — Утвори си учите синъ въ казармана. Дуде бѣ туфъ, та бѣ òлмажекъ копеле, лѣкимъ атиде вайникъ, та стана чилѣкъ.
Селимъ. — Пóзна си е ага адинъ чилѣкъ са паучѝ . . . Другушъ рехметли дѣду му гу караше и пцоваше, пакъ то бѣгаше да са учи, ала е имѣлу защокъ.
Смаилъ. — Ученъ чилѣкъ ле кадето и да е, фсе флиза въ рабута. Вижъ да е не хажиеса сасъ насъ, та ще кату пу тьовну да ходиме! Ученесу му е наистина пу османлийцки, ала нищу, и то свôршува буднôшъ рабута . . . Хубаву е да пуходи
210
сѣе гадини дете на училище. Абôрква са атъ рабута, ала байѣ́ научева.
Кель-Мустафа (рѣзко). — Учôтъ са на шейтанлôци!.. Ние другушъ ни ходихме йѣце на училище и на четла нарѣзвахме хасапе, ала по-праву излизаше. Пъкъ сте сьôднали да са урущисвате съ Бѣлчувуну кòпеле! . . . Кимъ билиръ чии дрипи е зôлу и чий медалъ е акралу, че казва да му гу са дали. Вѣтеръ рабута!. . . (съ презрение) Ни мô грѣе мене накôвъ медаль. Вижъ да е. . .
Смаилъ. — Пульôка, Мустафа! Ти пакъ зô да скôрцашъ.
Кель-Мустафа. — Оти да ни скôрцамъ?! Йѣ́ самъ галиба усманли́е!
Хаджи Хасанъ. — Мôльчи, Мустафа! Видиме та ние тебе. Ле ти ще са делишъ като коза низъ офце! Лѣкимъ гльôдай да ни влезешъ буднôшъ въ калена чувала!... Ни ти е гарѣла чергата!
Кель-Мустафа (самонадеяно). — Ни мô е страхъ мене атъ нищу.
Кавазъ Брахôмъ. — Ти са хаваѣ напинашъ, Мустафа! Схасабевай какна думешъ, чи самъ йѣ чулъ, зьôтъ да ще ти стане нува копеле.
Кель-Мустафа (ужиленъ). — Кой? То ли? Ееее!. . . Йѣ ща главôта атсѣкъ на тува дете, дету ще и́ съ Бѣлчувуну копеле!
Хаджи Хасанъ. — Пульôка, Мустафа! . . . Галѣма залуга лапни, ала галѣма дума ни казвай.
Кель-Мустафа. — Кой? Йѣ ли? Мóса дума две ни станва. Мене ма зувôтъ Кель-Мустафа?!. (смѣятъ се) и дуде самъ живъ, нувá нема да стане. Накива голи кабадаие! Купуци! (плюе) Пю! Не гу е срамъ! Мене ми е зьôтенъ готувъ.
Смаилъ. — А бе не е дошла работа ду тамъ, пъкъ и да дойде, та най-сетне и мумана ще по-питашъ.
Кель-Мустафа. — Нема какво да я питамъ! Аку нищè сама, зорла ще я дамъ нахъ Баблôнъ.
211
Хаджи Хасанъ. — Мустафа, нимой са йеце запина. И други са викали касу тебе, та че са са пишманили.
Кель-Мустафа. — Да прущавашъ, хаджи буба, ала йѣ каквуту рекамъ, тува станва.
Хаджи Хасанъ. — А бе станва, ала буднôшъ и пишманлъкъ станва. Ей го и йѣ какво стòрихъ. Вие врють знаите, какôвъ бехъ йѣ чилѣкъ другушъ и съ какви дрипи ходехъ! Ала дойдохъ на таковъ халъ, та людесе да ма ни пазнаватъ. Викаха ми другушъ камшиесе: „Хасань нимой са вдига, чи пишманъ ще станишъ”, ала йѣ ни паслушехъ и атидахъ. Лѣкимъ дойдохъ на такава дережьô, та и на другъ акълъ ща да. Аааахъ! (глади си брадата) Айсава брада не е пабелѣла атъ льôсну!!
Кель-Мустафа (въздиша). — Аааааахъ! Йѣ ще вôрве. . . И нема да се вôрна!!!
Хаджи Хасанъ. — Въ маглôта ще варвишъ! Съ сурова глава си, Мустафааа!.. съ сурова глава !.. (върти си главата).
Кавазъ Брахôмъ (поглежда часовника си, сепнато). — А, сахате е ондà!... Дойде време за намазъ!
Нѣколко гласа (сепватъ се). — Бря, загечихме бря! . . . Хате на жумô! ... (всички ставатъ и излизатъ бързо).
Рашидъ (влиза отъ лѣво). — Ѣ̀ла Мехметь, ѣ́ла! (влиза и Мехмедъ) Пакъ има писму атъ Исена Бѣлчувъ!
Мехмедъ. — Айде бе? Де е то?
Рашидъ. — Ей го тувъ. (сочи го) Та че има и кадру. . . Писва чи ще си дойде призъ нѣделеса. (значително) И тагава ще забереме межô у насъ (дърпа го). Ала хайда да атнесемъ писмосу на майка му и да хи зôмимъ миждьôта!... (излизатъ).
З а в е с а.
Второ действие.
Сѫщата сцена. „Попрелка” у Келъ-Мустафа. По миндеритѣ сѫ насѣдали 10—15 момчета, с по срѣдата имъ Рашидъ, облѣченъ въ панталони Настроението е весело и тържествено. Четирма седнали на пода играятъ „кьосъ”, а останалитѣ, раздѣлени на две групи, пѣятъ, като всѣка група поема отъ по-първата пѣсеньта преди свършване на стиха и тъй се застигатъ безъ прекѫсване. Слушатъ се провиквания: „Дьô-брѣ-брѣ-брѣѣѣѣ ...!”, и нѣкои за по-голѣмо съзвучие държатъ отворена рѫка при устата или ушитѣ си.
Пѣсеньта имъ е ту провлѣчена и жална, ту весела и игрива. Въ момента на вдигане завесата първата група почва:
213
1. Не сôхни, сôрце юнацко!
Тебъ гу ще мома разшени
На петнадесте гадини,
Ега ти дойде въ кунаканъ,
Кунаканъ пармаклиена,
Ега ти сьôдне на скутанъ,
На сини куюнъ патуре . . .
2. Радила майка майшко моймече,
Пременила го, акичила го.
Надѣнала му сърмен’-терлици,
С’варху терлици лустри кандуре,
С’варху кандуре плет’ни журапе,
С’варху журапе пôстри шелварйе,
С’варху ризкана чичекликь кафтань,
Апасала е четри кушѣка,
Атвиснала е осмуну крае . . .
3. Сичкине гори, джанимъ, горятъ и гаснатъ!
Моену сôрце, джанимъ, гори, не гасне.
Йѣ си ми дайте, джанимъ, дену си галямъ,
Дену си галямъ, джанимъ, галямъ, драговамъ
Йѣ си ма мене, джанимъ, живъ погубите,
Живъ погубите, джанимъ, живъ погребите!...
214
4. Сафйе е сѣну сушила,
Сушила и сабирала
Сасъ нейну машку аргатче.
Аргатче Сафйе викаше:
Сайфинку, чурбажийку лю,
Дену ще сѣну да карамъ,
Дôли си сьôднамъ въ бужѣканъ!!.
Отъ всички пѣсни се изпѣватъ по два-три стиха, само последната до край.
Асанъ (възбудено, както се съобщава новина). Ей, момчета, знаите ли, чи си е дошôлъ Исенъ Бѣлчувъ?
Общо гласове. — Вазгечъ бе? Истина ли?
Асанъ. — Истина... На отпуска...
Нѣколко гласа (учудено). — Бряяя!... Какôвъ ли е стàналъ!...
Асанъ. — Вие ще гу видите. Той ще дойде и нахъ тувъ... (убедително) Ама да знаите, съ какви дрипи е?!... Мѫ !... Кавалеристъ чилѣкъ!...
Мехмедъ (къмъ Асанъ).— Ами носи ли калъчката и медаля, Асань?...
Асанъ. — И тѣхъ носи... Ама да видите какъ разправя!... Да са чудишъ и маишъ!.. Имали състезание сасъ коне, надбѣгвали са са вазъ Стара планина, та той е спечелилъ пôрва награда!
Общо всички (много учудено). — Бряяяя! . . . Бр-ября!... Бряхъ!... Вазгечъ бе!
Рашидъ (спокойно, съ усмивка). — Вие сами ще видите. Той ще дойде и нахъ тувъ, та врю́ть ще чуите!...
Задъ сцената запѣватъ женски гласове:
215
Майчинко милна, майчинко,
Сардитку ми е любену!
Край му не фатамъ, защимъ е,
Защимъ е и за кена е!
Дал’йе за пѣсни паене,
Ил’йе за моми збиранйе.
Ле ку’йе за пѣсни, пѣ му ща,
Ку йе за моми, збра му ща,
Долне и горне махалô...
Момчетата се услушватъ, па продължаватъ. Пѣсеньта е тиха и сдържана, безъ да прѣчи за разговора на сцената.
Нѣколко момчета. — Вааай, и тѣ зоха да паьôтъ! . . .
Сюлманъ. — А бе, знаите ли катри са атвôде? . . .
Салихъ. — Кой знае, комшуларъ! Йѣ пôрань таманъ цаль сахатъ сидѣхъ, ле падъ тѣхъ въ капушкана, падзирахъ са и гльôдахъ, ала не можихъ да хи пôзна.
Сюлманъ. — Ама ни́катри ли не пазна?
Салихъ. — Нѝкатри, амъ какъ! Ле са мѣркаха па кафезену тестемеле и синце, ала де да хи знаишъ катри са?!
Мехмедъ. — Ееехь, като да са знали, да та пальôтъ съ вазврѣла вода, жѣнамъ Салихъ, та щеше виде ти, кинá е имѣ́лу да стане!
Нѣколко гласа (смѣятъ се). — Хааа! . . . Да станеше кату Хасанъ Бòзиневъ въ Баблôнъ, съ оголена глава! . . . (смѣятъ се всички).
Салихъ. — Ами ага ще хи видямъ..!!
Рашидъ. — Лѣкимъ да та бѣха папарили, жѣнумъ камшý, да станишъ кату амôкната кукошка.
Салихъ. — Бе, йѣ станахъ каиль да хи видямъ, та и да ма пупáреха, си ми биваше! (пакъ общъ смѣхъ).
Асанъ. — Я бе, хôте да хми са пакачимъ на кафезену атвôншна стрáна... (къмъ Рашидъ) Рашить, найди ни аднô скала!...
216
Рашидъ. — Ще найда, ще найда. Йѣ я самъ билѣ нагудилъ, ала по-нахъ сетне.
Нурие (влиза, заметната съ тестемель, шеговито, като си чупи рѫцетѣ). — Леееелехъ, момчета!.. . Кена са са збрали самички! (живо) Пъкъ да знаите атвôде какви гôлапчета паьôтъ! Мѫ!... (сочи назадъ).
Нѣколко момчета. — Катри са, катри са, мижу Мустафовце?
Други гласове. — Ами каматни ли са?
Нурие. — И хубави са, и каматни са (чука си свити рѫцетѣ) Ала ѣдъ ли ва е, чи не можите да хи видите?!... (бърже излиза).
Асанъ. — Чи пусни на нахъ тамъ, та да хи видимъ...
Мехмедъ. — Ние хи щимъ виде сами́, ега му дойде времету. Тѣ сами ще дойдатъ.
Рашидъ. — Слушайте, момчета, нема да е за млогу! Скоро ще са пуснатъ и нашенцкисе мòми и жèни. Повните хубаву, че дагадина, ака сме живи и здрави, пакъ ще стòримъ пупрелка ейтюфъ и тагава ще сме намѣсени и моми и юнаци!
Сюлманъ. — Ааа, да ти не стане млогу.
Асанъ. — То да знае бубайку ти, какна думешъ, та ти ще зари тôпаня. . .
Рашидъ. — Йѣ бубайка не гльôдамъ. Аткоооле самъ скôцалъ сасъ нега. Немамъ ни зимане, ни даване съ нега. Ейсѣе пантоле видите ли? (сочи си панталонитѣ). Скришомъ хи самъ шилъ... То ми ни дава и йѣ хи шиемъ, то ми ни дава и йѣ хи шиемъ, ала си хи сторихъ. Билѝ са са плашили афцèне атъ пантеле, та ма нагада зорла да носямъ патуре . . .
Салихъ. — Ала упрешъ нега пакъ си носишъ патурене хаа! . . .
Рашидъ. — А бе, йѣ нося, ала ага идамъ войникъ, та има млогу здраве той. Ще фôрле и патуре и килѣфъ! . . . Тугава ще зафатя и йѣ пу модаса . . . (слуша се кучешки лай и тропане, идва човѣкъ).
217
Исенъ Бѣлчовъ (влиза въ униформа). — Добъръ вечеръ, момчета! . . .
Всички въ единъ гласъ (много живо). — Ооооо! Добаръ вечеръ, добаръ вечеръ, дубре душôлъ и пр. (всички се рѫкуватъ).
Мехмедъ (тупа го по гърба). — Бряяя, лѣкимъ са си дакаралу! . . .
Исенъ Бѣлчовъ. — Ще се докарамъ, какъ не! Насъ царь ни храни и облича.
Асанъ. — Чѣкай да ти прѝмѣря шѣпкаса, аратликъ (мѣри си фуражката).
Салихъ. — Дай да ти видя калъчкаса . . . Лѣкимъ е леската . . . Вай! . . .
Исенъ Бѣлчовъ (не дава). — Тя се не дава, момчета. Вие не знаете. Войнишка пушка и сабя не се пипа отъ другъ ...
Рашидъ (къмъ всички). — Сьôдните сига, да ни разправя Исенъ какво има пу София . . . (всички насѣдватъ, а въ срѣдата имъ Исенъ Бѣлчовъ. Задъ сцената пъкъ запѣватъ моми):
Слезни ми, момне, отвури
На маличкине вратинки,
Чи си ма следятъ двамина,
Двамина луди и млади,
Главôна да ми атсекôтъ.
Йѣ ти ща, кузумъ, утвори,
Ле ку са вѣрно закалнешъ,
Чи нема да ма дубарнишъ . . .
Исенъ Бѣлчовъ (ослушва се). — А! . . . ама тукъ и моми пѣятъ нейде, а? . . .
218
Мехмедъ. — Нели знаишъ, камшý. Тувацнисе гу каратъ еще загубено . . . Збрали са (??) отвôде, сами си думетъ, сами си паьôтъ. Криетъ са та кой хи чуе и кой хи види! . . .
Исенъ Бѣлчовъ. — Ехъ, проста работа хаа! . . . Това никѫде го нѣма! . . .
Мехмедъ. — Ами въ София криятъ ли са момине атъ юнацине, Исенъ ? . . .
Исенъ Бѣлчевъ. — Какво ти криене бе! Ти си лудъ!... Какъ ще се криятъ, и отъ кого! ?.. (съ чувство). Тамъ се животъ живѣе, момчета! Праздникъ — дѣлникъ въ София не се познава. Дене и ноще улицитѣ сѫ пълни съ народъ. Едни насамъ, други нататъкъ, да речешъ всички да следишъ, ще полудѣешъ . . . Всички се смѣятъ, веселятъ се, заедно ходятъ мѫже, жени, моми, ергени! . . . А пъкъ Борисовата градина! . . .
Рашидъ. — Каква е нае Борисова градина, Исенъ? . . .
Исенъ Бѣлчовъ. — Каква ли? Тя е една широоока градина, пълна само съ цвѣтя. На средата има езера, плуватъ риби и лодки. Нощно време свѣти електричество, свири музика и радио на всѣка крачка . . . И нощьта става като день! . . . Тамъ се събиратъ всички младежи, ученици, студенти, офицери . . . Мене следъ маневритѣ дадоха цѣла недѣля отпуска. Обиколихъ всички краища на София . . . Ама градъ да видите! . . . То нашето село на нищо не прилича! . . . Краятъ му се не вижда! . . . То фабрики, улици, трамваи, автомобили! . . . Винаги движение!
Сюлманъ. — Ами арабѝ има ли въ София, Исене? Йѣхалъ ли си на арабô?
Исенъ Бѣлчовъ (на насмѣшка). — Какви ти арабѝ, бе! Това сѫ дребни работи, та никой имъ не обръща внимание (значително). Пампоръ, пампоръ!... Желѣзници има, и то не една. . . Цѣлиятъ градъ е опасанъ съ желѣзници! . . . Улицитѣ сѫ
219
постлани съ гладки камъни, та е по-чисто отъ нашенскитѣ кѫщи! . . . Едно трѣбва да разберете,
Исенъ Бѣлчовъ разправя впечатленията си отъ София.
момчета: въ София нѣма разлика по вѣра и народность! . . . Всѣки е свободенъ да изповѣдва
220
каквато си ще религия, и никой никого не преследва. И по форма, и по отношение тамъ хората сѫ еднакви!. . .
Рашидъ (съ чувство). — Аааахъ, дали ще ми са падне да ида буднôшъ въ нахъ София! . . . Майка му стара!! . . .
Салихъ (съ насмѣшка). — Ти щишъ ѝ, ала като да са научи бубайку ти, та има да ми трѣбувашъ!
Исенъ Бѣлчовъ. — Пакъ ли си е такъвъ келешинъ баща ти, Рашидъ?
Рашидъ. — Такôвъ си е, амъ чи какъ! Ти гу знаишъ. Нема какво да ти казвамъ. Скришумъ са сме сбрали сая вечерь ейтувъ, оти гу нема. Атиде на мандра. Ама той е бôмъ-башка чилѣкъ!... Да льôсно ти казвамъ да на вôрне сто гадини назадъ! . . .
Исенъ Бѣлчовъ. — А бе може ли тъй бе, господа! Животътъ и условията се измѣнятъ, всичко върви напредъ, та само ние ли ще тъпчемъ на едно и сѫщо мѣсто? Само ние ли ще тънемъ въ тоя мракъ и невежество! . . .
Мехмедъ. — Лошъ чилѣкъ е Келесъ, Исенъ! Заинатилъ са е и го е йѣ́це йѣдъ на насъ, младисе, за дето ищимъ и ние кате людете да се модернизираме и да заживѣемъ адинъ наистина съзнателенъ животъ като бôлгаре-мохамедане, наредъ съ нашисе камшие и еднокръвни братя, христенесе!. . .
Исенъ Бѣлчовъ. — Слушайте, момчета, нищо не ни дѣли отъ тѣхъ! Вѣрата си е вѣра, но ние сме братя, по-близки отъ всички други. Дѣдо едно време казваше, че разликата ни съ християнитѣ е колкото една лукова ципа. Макаръ че вѣрата ни е мохамеданска, но ние сме по кръвь чисти българи. Срамота е да не признаватъ нѣкои това. Тѣ петнятъ всички насъ. А за да се чувствуваме българи, това съвсемъ не ни прѣчи че сме мохамедани... Само проститѣ хора не правятъ разлика между
221
народность и религия. Вие питайте мене! Въ София ме караха нарочно да говоря на тукашния говоръ и да пѣя тукашни пѣсни. Всички се удивляваха на тоя езикъ, като казваха, че той е най-близъкъ до оня, на който сѫ писали българитѣ въ времето на царь Симеона и Кирила и Методия. Ние сме живѣли до едно време всички заедно, но турцитѣ сѫ дошли и въ времето на Кьопрюлията сѫ ни помохамеданчили. Отъ тогава е останало и криенето на нашитѣ жени... Турска дивотия, поради която ние сме останали толкова години назадъ! . . . Съ това, обаче, не сѫ ни промѣнили народностьта и не сѫ се изличили следитѣ. Вие всички знаете, че ние още си имаме връзки по предания, имоти и овощни дървета съ християнитѣ. Помнятъ се и стари родове. Мене защо ме казватъ Бѣлчовъ: защото прадѣдото ми е ималъ име Бѣлю. Инакъ, какъ ще си обяснимъ и това, че въ нашата срѣда има родове: Стоювци, Генчовци, Петровци, Продановци, Желювци и т. н. Нѣма какво да ви казвамъ повече... Минало е онова време. Вѣра се промѣня, но кръвьта не! Много сѫ ни заблуждавали, но дойде време да се тури край на това. У насъ кръвьта вече друго заговорва. . . Майка ми пъкъ казва, че въ турско време тѣ треперяли за езика си ... за българския езикъ! Турцитѣ ги наричали г я у р и, само защото говорѣли български! Затова сега трѣбва да разберемъ, веднажъ за винаги, че не сме никакви турци, ами българи отъ мохамеданско изповѣдване, българи, съ запазени чисти нрави, обичаи и расови черти, по-чисти отъ всѣкѫде другаде. Тъй е писано и въ историята. . .
Рашидъ. — Тъй, тъй! И йѣ самъ челъ въ оная кинига, дето ми я беше пруводилъ.
Исенъ Бѣлчовъ. — Тамъ всичко пише. И не само тамъ, ами и въ турскитѣ истории е сѫщото. Затова нѣма време за чудене, нѣма мѣсто на тоя свѣтъ за загубени люде! Часъ по-скоро трѣбва да
222
се освободимъ отъ тия едновремешни заблуждения и да заживѣемъ единъ наистина съзнателенъ и новъ животъ. Тогава ще почне именно нашето освобождение. Защото ние по духъ сме още подъ робство!... Робство на простотията и невежеството!.. Робство на стари предразсѫдъци и заблуждения!... Старитѣ нека си следятъ старото, ние не имъ прѣчимъ, но ние трѣбва да разберемъ, че сме вече нови хора и ще заживѣемъ единъ наистина новъ животъ! Ще начертаемъ нова ера, нова епоха, за всички българи мохамедани. Всички ще дойдатъ съ насъ, близки и далечни, знайни и незнайни, съ едни чувства и едни мисли за обща култура, за общо благо и добруване!...
Рашидъ. — Тъй, тъй, нема вейке. . . Пъкъ каквоту и ще да станва!...
Мехмедъ. — Исене, ами ти знишъ ли, чи точно за тва нема да са пугудите съ Келесъ!? Ти смѣташъ да ти стане той дѣду, ала той нема да ти даде Вайде!
Исенъ Бѣлчовъ. — Него нѣма да питаме... (замисля се). Още по-лошо е положението на нашитѣ жени и момичета. И тѣ ще трѣбва да се освободятъ! Трѣбва да се тури край на тая простотия и невѣжество! . . . (съ чувство) Аааахъ, ако е животъ и здраве, вие ще видите, каква сватба ще направя! Всичко модерно и открито! Азъ пръвъ ще развия байрака. Въ Чепеларе вече тъй се женятъ. . . Открито! Келъ-Мустафа да прави каквото ще! ...
Асанъ. — Ама той я заглавилъ нахъ Баблôнъ. Викалъ е на бубайка, че ще я заколи и пакъ нема да я даде на Исена Бѣлчувъ!... Иѣдъ го е на тебе, оти да оставяшъ стару и авелску и да пудвеждашъ „българлъкъ”! Кротилъ и вратилъ! ...
Исенъ Бѣлчовъ. — Ади бе?! . . .
Рашидъ. — Не му обращай внимание, Исене! Ние сме съ тебе. То старуну нели ти казвамъ, золо е да миживунéсва!
223
Исенъ Бѣлчовъ. — Но както и да е, азъ трѣбва да провѣря работата. Дали не ме е забравила вече Вайде! И тя ли пѣе отатъкъ!? . . .
Рашидъ. — И тя е. Не та е забравила. Гледай си спокойствието!
Исенъ Бѣлчовъ. — Ами ако я оженятъ насила за оня въ Баблôнъ?!
Рашидъ (решително). — Какъ! . . . Йѣ му ща ачитѣ извади на тоя, дену ще зôме Вайде, безъ да гу е видьвала по-напрешъ! Пъкъ старусу аку ище млогу да знае, ще гу вôрзамъ! . . . Хайванинъ ли ще прадава!...
Мехмедъ. — Лѣкимъ калпавъ чилѣкъ е бубайку ти, Рашитъ! Какво му ни издума хаджи Хасанъ! И той бе карава глава касу негу, лѣкимъ ходи ду Анадолъ, та си учука главôна, и сига залита за залуга хлѣбъ.. Та и вашесу стару, дуде си ни учука келенъ, нема ди мирйѣса!..
Рашидъ. — Ехъ, старска работа! Да са вдигà бе! Въ джемдена да варви. Ала йѣ са атъ тува не паклатамъ... Ааахъ дугудина ага ида вайникъ, та има да ма спумина той.. И йѣ ще стана подофицеръ!..
Асанъ. — Пальôка, Рашидъ, да са ни пакапишъ!..
Рашидъ. — Нема да ми е нищу.
Салихъ (става). — Слушайте, момчета, хô-те да паиграмъ нѣкаква игранка!
Нѣколко гласа. — Ха бе! да...
Салихъ. — Да издѣламе адинъ варадь, а?..
Настава общо раздвижване и всички ставатъ.
Нѣколко гласа. — Ха-ха .. Да издѣламе!. (нареждатъ играта).
Исенъ Бѣлчовъ (застава на страна). — Хайде момчета, да ви погледамъ, отдавна не съмъ виждалъ тукашни игри..
Вънъ се слуша кучешки лай и глъчка.
224
Нурие (влиза уплашена и прекѫсва смѣха), Хô-те бôрже, пущини ни адни, криите са, че старчищету дойде!.. (излиза бърже).
Става суматоха, Пѣсеньта на момитѣ прекѫсва.
Нѣколко гласа. — Пу бре, старска рабута!. . . (втурватъ се и излизатъ отъ разни посоки).
Исенъ Бѣлчовъ (самъ). — Ехъ че прост работа хааа!... (озърта се) Кѫде е тоя старецъ!. (решително) Я да го видимъ!... (излиза отъ лѣвата страна).
Кель-Мустафа (влиза отъ дѣсно, съ цепеница въ рѫце). — Ааааа !.. Каде атидаха?... Изметаха са врють нахъ вôнъ! (огледва се) Йѣ ща ва нàуче йѣ васъ.. (излиза да ги гони) Бре, гиди магарцки синуве!... (гласътъ му се губи) Катга ми сте арàли, или капàли!...
З а в е с а.
Действие трето.
Плѣвня. По срѣдата камари сѣно и слама, а между тѣхъ пространство. Въ лѣво предъ сѣното се тули Хасанъ Бòзиневъ. Вайде иде отъ дъното и дърпа сѣно, за да хвърля на говедата. Хасанъ предпазливо наблюдава, пули се, па изведнажъ скача и се хвърля, за да я хване.
Ваъде (стресва се, грабва една вила и я насочва срещу Хасана, решително). Ваааай, кучетище ни адно!.. Дракасъ! Назадъ! Ще рукамъ анайка!.. (защитава се).
Хасанъ. — Вахидьô, нимой рука.. Сасъ мене ще варвишъ! (впуща се).
Вайде (отчаяно). — Нищô тааа! Куче краставу. Мискюнинище! Бѣгай, чи ще ти ѝзвадямъ ачищата! (насочва вилата право въ лицето му. Той отстѫпва).
Въ това време се раздвижва сѣното въ лѣво. Исенъ Бѣлчовъ, предварително скритъ тамъ, изведнажъ скача и щрака съ шпоритѣ и сабята си.
Исенъ (строго). — Какво е това бе? Що става тукъ ? (застава между двамата).
Вайде (вцепенена отъ смущение). — Вааай, Исенъ ! (изпуска вилата и застава настрана).
Исенъ (хвърля се къмъ Хасана). — Какво търсишъ тукъ бе, простакъ?
Xасанъ (смутено трепери). — Нищу, гаспадинъ вайникъ. .
Исенъ (строго). — Каааакъ?.. Нищо ли?... (поваля го на земята, заканително). Ще те науча азъ тебе!.. (бори го).
Хасанъ (трепери отъ страхъ). — Ааааманъ! гаспадинъ старше!. Пусни ма! Ще си идамъ. Йѣ самъ не дашôлъ самичекъ, ами бубайку хи ма даведе и викаше да я сýрнамъ! . . (мѫчи да се измъкне и да бѣга на вънъ).
226
Исенъ (хваща го за парцалитѣ). — Да се махкашъ отъ тукъ, че те взематъ дяволитѣ, хаа. . главата като кочанъ ще ти отсѣка! (изтласква го вънъ презъ дъното). Да те не видя още веднажъ въ селото, че на парчета те насичамъ!.. (връща си и отива срещу Вайде, която срамежливо спуща рѫце, съ мекъ тонъ) Вайде!... какво щѣше да стане съ тебе?!...
Вайде. — Ваай, Исенъ! То Аллахъ катга та даведе да ма ачýвашъ атъ нува сýро мискюнинище. Бубайку зорла ма дава на нега!
Исенъ. — Вайде, баща ти е лудъ, та прави това! Бива ли да разваля нашия животъ и трови младостьта ни? (наближава я).
Вайде (отдръпва се). — Немой ма йѣ́це наближа, Исенъ (озърта се уплашено), чи ще да види буднò! . . Ала той наистина е паладѣлъ . . За тебе крôти и врати, и не дава дума да са издума.. Завчерашникъ щѣше да пребие анайка, ага са научи да си билъ и ти на пупрелка у насъ!
Исенъ. — Вайдунке! Че азъ за тебе кѫде не отивамъ?! Азъ за единъ часъ Карлъкъ ща прехвърли! Само да те видя . . . Баща ти да прави каквото ще, но ти съ мене ще вървишъ, ако разбира се, не си ме забравила ...
Вайде. — Какъ ще та забуре, Исенъ, день са ни минова да не мисля и питамъ за тебе.. Правадамъ максусъ учинайка да пита майка ти, има ли писмо . . (дяволито). И знаишъ ли какво? . .
Исенъ. — Какво?
Вайде. — Донесе ми адно кадру атъ тебе. Дену си изкаранъ съ конянъ. Украла гу е атъ васъ, та гу самъ скрила ейтюфъ (сочи си пазвата).
Исенъ (живо). — Ааа, вѣрно ли е това? . . Я да видимъ! . .
Вайде. — Вѣрно, какъ не! (бръква и го изважда). Вижъ! (пакъ го скрива).
Исенъ (разчувствувано). — Ооохъ, моето вѣрно момиче! Та не ме е забравило!
227
Вайде. — Исене, йѣ съ тебе ще ворвемъ, съ тебе ще жи́вамъ.
Сцената отъ третото действие.
Исенъ. — Даа, и азъ точно тъй мисля. Ще остана на второсрочна служба, ще се премѣстя въ пловдивската казарма, ще взема и тебе тамъ, и то-
228
гава нѣма да има на земята по-щастливи хора отъ насъ съ тебъ!
Вайде (свива се). — Низнамъ, Исене! Мень пъкъ е страхъ!... Прави́ ми са, чи нѣкво лошо ще да стане!
Исенъ (изненадано). — Отъ какво те е страхъ?
Вайде. — Нели видишъ бубайка? Все мисля, че ще стори нѣкву да ни пупречи!
Исенъ. — Вайде, ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ български войникъ и отъ нищо се не страхувамъ ...
Вайде. — Ами бубайку! . .
Исенъ. — Бубайку ти да не знае много, че... (пипа си сабята).
Вайде. — Ами аку ма венчѣе зорла нѣкѫде? Ей го, сига беше нагудилъ тоя да ма сурне и аку беще не душôлъ ти, своршену беше съ мене!
Исенъ. — Азъ пъкъ съвсемъ случайно дойдохъ . . на среща . . (пауза). Ама наистина ли баща ти иска да те жени?
Вайде. — Истина, ами чи какъ! . Чулъ е, чи си душôлъ и казвалъ майци, чи сѣе дене ще ма прувада нахъ Баблонъ! та да самъ гòтува! (съ чувство). Пъкъ йѣ не ѝщамъ да видемъ нувá бозинѣву коте, не да гу зимамъ! Той знае, че си душôлъ, та затва бôрза!
Исенъ. — Хай, дяволъ го взелъ!
Вайде. — И йѣ си седя у дамà; ала цала треперямъ, ага пòмисля!
Исенъ (на себе си). — Ами тогава какво да правимъ?
Вайде. — Не сетамъ са какво да правямъ!.
Исенъ (решително). — Слушай, азъ съмъ войникъ, ала въпрѣки всичко, ще ме следишъ ли да те заведа у насъ, та и ти да се спасишъ отъ това зло, и азъ да съмъ спокоенъ, че нѣма да ме забравишъ?
Вайде. — Ами бубайку!? . . .
Исенъ. — Бубайка ти нѣма да гледашъ. Та точно отъ него те пазя я! . . .
229
Вайде. — Ама той ще ма прибие!
Исенъ. — Какъ ще те прибие. Излѣзешъ ли веднажъ отъ неговата кѫща, той нѣма да те види вече . . . А после ще свикне и омекне . . .
Вайде. — Ааахакъ, ще умьôкне! . . . Той ще пулудѣе да знае, че съмъ сасъ тебе. И дваминаса ще ни прибие!
Исенъ. — Слушай ... нищо нѣма да направи! Кажи ми само съгласна ли си да ме следишъ или не? Другото е лесно.
Вайде. — Съгласна съмъ, ала да сме не въ сува село. То ма ще трôси падъ дôрво и каменъ!
Исенъ. — Не се плаши, Вайде! Какво ще ти направи? Не повнишъ ли лани какво направи Сердаря отъ Смилѣнъ. И той бѣ келешинъ като баща ти. Отведоха му момичето, та побѣснѣ. Рука, псува, красти, ходи по участъци и сѫдилища, ала щомъ дъщеря му излѣзе и каза „не излазямъ отъ тая кѫща”, той омекна та даже и рубата ѝ откара . . .
Вайде. — Повня, повня, ала бубайку е по-лошъ! . . .
Исенъ. — Не е по-лошъ отъ него, я! . . . И той ще шава, кълчи, че най-сетне ще се помири. Вижъ и Курубашовци се помириха. И тѣ се караха, влачиха по сѫдилища, ала сега отъ тѣхъ по-хубави нѣма.
Вайде. — Кой знай, Исене, страхъ ма е . . . (отъ дъното поглежда Хасанъ Бòзиневъ).
Исенъ. — То менъ не е страхъ, та тебе ли? ... Слушай, азъ съмъ сега на отпуска цѣлъ месецъ, офицеритѣ ме обичатъ, та ще ми разрешатъ още. Има време и сватба да направимъ, пъкъ и баща ти да се помири (решително). Готова ли си да те водя утре вечерь? ...
Вайде. — Не сôмъ готува, ала ще се сгòдя ... Ще сбера дрипи въ аднô тòрба и само майка ще зн . . . (сепва се). Ами майка! ? То ще я прибие старуну!
Исенъ (помислюва). — Тогава да направимъ
230
тъй, че и майка ти да не знае. Никой да не знае. Чуешъ ли . . . Самъ азъ и ти . . .
Вайде. — Щомъ е тъй, слушай! Утре вечерь, когато всички заспьôтъ, йѣ ще ѝзнеса скала на дворанъ. Щомъ пѣтлите запьôтъ и видишъ чи нийде не свѣти, йѣла падъ кьôшкенъ. Йѣ ще оставя кафезену атверени. И майка тамъ ще спи, ала нема да я разбудаме. Сичку трѣбва да стане пальôка и тиху . . . Йѣ нема да спьôмъ и ще чѣкамъ цала нôщь! . . .
Исенъ. — Да да, разбрано!... Ти ще бѫдешъ въ кьошке, и азъ тамъ ще дойда. (пакъ се показва Хасанъ Бозиневъ).
Вайде. — Да, тамъ... Точно подъ кьошкенъ има градина и круша и тамъ ще вôзправямъ скала . . .
Исенъ. — Хубаво, Вайде! . . . Решено. Ще дойда съ нѣколцина другари. Тѣ ще чакатъ долу ...
Вайде. — Тъй, Исенъ... Другъ кулай нема ... Бубайку инакъ зорла ще ма даде нахъ нѣкаде!...
Исенъ. — Да, да . . . Утре вечерь посрѣдъ нощь ще дойда. Готви се! Хайде сега довиждане, доде не сѫ те затърсили . . . (тръгва си).
Вайде. — Довиждане . . . Ще чѣкамъ! . . . (излиза въ дѣсно).
Исенъ. — Ще дойда . . . (слиза въ лѣво).
Следъ пауза слуша се кашляне, шумъ и караница, наближаватъ нервни стѫпки, придружени съ блъскане. Влизатъ Хасанъ Бозиневъ и Кель-Мустафа съ брадва въ рѫце, вбѣсенъ отъ гнѣвъ.
Xасанъ (сочи мѣстото на срещата). — Ей тюва беха, ей тюва! На сува мѣсту! . . .
Кель-Мустафа. — Аааа? Каде са? . . . (щура се наоколо). Каде атидаха! . . . (отива задъ сѣното). Гиги аудъда ... кодумана! . . . (тръгва въ лѣво). И сумунтията . . . ни аднô . . . (Задъ сцената) Йѣ ще ва науче йѣ васъ . . . (гласътъ му се губи въ далечината, отива да ги гони. Следъ него излазя и Хасанъ Бозиневъ).
З а в е с а.
Действие четвърто.
Сцената на първо и впгоро действия. На миндера лежатъ завити въ „халища” Рашидъ и Кель-Мустафа, единиятъ въ дѣсния, другиятъ въ лѣвия ѫгълъ. Нощь. Тъмно. Рашидъ спи дълбоко, а стариятъ е буденъ.
Нурие (влазя сърдито, укорително къмъ стария).— И упустѣлата чума кèлева! Не тô е срамъ!... Пю! (заплюва го) Цалъ животъ е спала Вайде въ айсава стая, та сига ти е дашло нàюмъ да спишъ на нехинусу мѣсту!... Ухъ, маскарô!... Пъкъ Вайде дà плаче атвôде!
Кель-Мустафа (ядно). — Бѣгай ми са атъ главôса жену! Ще та пуфна, та ще станишъ кату пита!... (шава).
Нурие. — Пюю!... Магаретище ! Резилъ!... Та гу е не срамъ!... (избѣгва).
Кель-Мустафа (на себе си). — Какво чи е спала Вийде айтуфъ? Кôщаса е мое! . . . Кадету ищамъ, тамъ ще, лежамъ! (завива се презъ глава и замълчава).
Настѫпва дълга пауза. Всичко е потънало въ мракъ. Далечъ задъ решетченитѣ прозорци свѣтка електрическа батерия. Исенъ Бѣлчовъ наближава отъ вънъ бавно, полека и предпазливо. Нѣщо се прехвърля. Батерията свѣтка на пресѣкулки и освѣтява задъ прозорцитѣ дървета, огради и др.
Исенъ Бѣлчовъ (далече, тихо). — Вахидее!... (наближава бавно) Вахидее!... (показва се) Вахидее !... (наблюдава) Вахидее !... (идва при прозореца) Вахидее!... (прескача тихо и внимателно въ стаята, свѣтка и търси) Вахидее!... (огледва стаята, отива къмъ Рашидъ и, гърбомъ къмъ Кель-Мустафа, дърпа чергата, смѣтайки, че е Вайде, за да я разбуди) Вахидее!.. .
Кель-Мустафа (открива си главата, тихо дебне, насочва револверъ и гръмва право въ гърба на Исенъ Бѣлчовъ) Чѣкай, майчини сине!...
Става шумъ. Исенъ Бѣлчовъ пада раненъ.
232
Исенъ Бѣлчовъ. — Оооохъ!...
Рашидъ (скача съненъ и уплашенъ). — Какво има бе? . . . Какво стана? . . .
Кель-Мустафа. — Хайдутъ женабеть!...
Исенъ Бѣлчовъ пъшка и стене.
Рашидъ (отива при Исена). — А-а-а-а!. . . (къмъ баща си) Ти гу си адрилъ, бре, едепсизъ!...
Кель-Мустафа. — И тебе ще прѝбиямъ, ага станвашъ каквону нега!...
Рашидъ (помага на Исена да седне). — Исене, Исене! Кѫде та е адрилу! (Исенъ се отпуща на миндера) А-а-а-хакъ!... То припада!... (къмъ стария) Ама, ти знаишъ ли самичекъ си туряшъ главôта на вôжену, бре старъ миживунинъ!... Тъй ли са пуска нахъ бôлгарски вуйникъ?
Кель-Мустафа. — Истерса башъ капитанинъ да е, пакъ ще гу прѝбиемъ! Какво ми троси пу срѣде нôшъ въ кôщаса?!
Рашидъ (отчаяно). — Какво да правимъ сига? (вика) Майо, майо!... Ела да видишъ какво стана! Езъкъ на хубавие Исенъ!...
Нурие (влиза уплашена). — Какво стори, бре микрюфъ?!
Рашидъ (вика отъ прозореца на вънъ). — Духодайте, людеее!... Да видите какво е сторилъ нашъ бубайку!...
Кель-Мустафа. — Мôлчи, бре куче ни адно!... Чи ти сбирамъ денете! (скача и хваща Рашида за шията).
Вънъ се слуша шумъ. Наближаватъ хора.
Рашидъ. — Кой? Йѣ ли да мôлче? (хвърля се върху него и става сборичкване) Е-е-е-хъ, наимамъ са вейке да та сваля!...
Кель-Мустафа. — Кога? Мене ли? Пю, маскарô!...
Борятъ се продължително.
Рашидъ (измъква пищова отъ рѫцетѣ му и го хвърля на пода, следъ това го хваща здраво, извива му
233
рѫцетѣ назадъ и го принуждава да се застои, съ стиснати зѫби). — Тъй ще сидишъ и нема да морднишъ, чи та зиматъ дѣвулете хааа !...
Сцената на IV действие.
Мехмедъ, Асанъ и Салихъ (влизатъ едновременно). — Какво има бе? Какво стана? (виждатъ ранения) Бряяя !... Чи какъ стана това? ...
234
Рашидъ. — Чи де да знамъ какъ?... Йѣ си спѣхъ айтуфъ и чухъ въ санôнъ пукуть, та са шешердисахъ какво да правя. Де да знамъ, чи е било Исенъ!. . .
Полицейски старши (влиза бърже. Строго). — Стой!... Никой да не мърда!.. (всички се сковаватъ). Какво има ?
Рашидъ. — Господинъ старши, за срамъ и позоръ, въ нашата кѫща стана нараняване при опитъ за убийство. Раненъ е Исеинъ Бѣлчовъ. български войникъ!. . . (пуща баща си).
Полицейски старши. — А! тъй ли е?! Никой да не излиза! (Отива при ранения, разглежда раната, пипа пулса, разтваря дрехитѣ на гърдитѣ и го настанява да се облегне удобно. На ранения лѣвата рѫка е отпустната, а съ дѣсната се подпира).
Мехмедъ. — Пъкъ ние чѣкаме Исенъ да изведе нивѣста! . . .
Селихъ. — Вахиде каде я? . . .
Рашидъ (изненадано). — Ама за нея ли е варвѣлъ? . . .
Асанъ. — За нея, ам'какъ ? ! . . . Той влѣзе да я изведе, пъкъ ние астанахме да чакаме атвôнъ, на сукаканъ!
Рашидъ. — Тю бреей! Чи оти ми е не казалъ!... Пъкъ йѣ се чудимъ оти Вайде сноща бѣ умислена и плака ... (досѣща се). Хааа!... затува старусу са инатѣше и ѝщеше да спи въ нехинаса стая! . . . Оти е знаелу! . . .
Мехмедъ. — Умутлакъ Хасанъ Бòзиневъ ще му е казалъ. То са варти айсадева безъ рабута. . .
Полицейски старши. — Раната не е опасна. Ударенъ е въ лѣвото рамо. (къмъ Салиха). Момче, тичай за лѣкарь! . . . (Салихъ излиза. Къмъ другитѣ). Кой е виновниятъ: Кой го рани? . . .
Мехмедъ. — Ей го тукъ . . . (сочи Кель-Мустафа).
Полицейски старши (строго). — Горе рѫцетѣ! (Обискира го продължително време, и Кель-Му
235
стафа стои съ вдигнати нагоре рѫце). Защо го рани? Какво е виновенъ! . . .
Рашидъ. — Господинъ старши, Исенъ Бѣлчовъ е раненъ, ала е невиненъ. Той, (сочи баща си) моятъ баща му стреля, защото се люби съ неговата дъщеря, и двамата искатъ да се взематъ. Това обаче все пакъ не е истинската причина! . . .
Полицейски старши. — Ами коя е?
Рашидъ. — Причината е друга! Друга е причината!! . . . и азъ тукъ предъ всички ще я кажа!.. Ще я кажа, за да разбуля една истина и да ми олекне на сърцето!... Моятъ баща е краенъ противникъ на насъ, младитѣ. Силно ни мрази, и дене и ноще бълнува за старото време. Смѣта, че отъ него по правовѣренъ мюсюлманинъ нема. Затова на всѣка крачка ни прѣчи и пакости. Да е лесно би ни върналъ сто години назадъ. Той иска да отчужди и мене отъ другари и връстници... Но горчиво се лъже! . . . Нашиятъ другарь Исенъ Бѣлчевъ е раненъ и е първата жертва на тия старешки разбирания. Жертва на фанатизъмъ и простотия, жертва на невежество и заблуждение. Ние, обаче, скѫсваме съ тѣхъ и започваме единъ новъ животъ, съ нови разбирания. Всѣко начало иска своитѣ жертви. Тъй идеитѣ се закаляватъ и затвърдяватъ. Нашитѣ стари като да сѫ били слѣпи за истината, истината и правдата, та сѫ ни държали въ такава заблуда и невежество. Ние, обаче, сега добре знаемъ, че всичко това е било лицемѣрие и заблуда, и че нашитѣ дѣди сѫ българи по народность, и че ние сме българи мохамедани. Ние сега добре знаемъ, че въ нашитѣ жили тече българска кръвь, защото отъ такава майка сме родени и това никой не може да отрече! Нищо не ни прѣчи, че сме мохамедани. Дошло е време да се тури край на тая заблуда! Да се пробудимъ и ние като народъ! Да се събудимъ отъ тоя вѣковенъ сънь. Край на невежеството и простотия! Нищо вече не ни топли и привлича, освенъ идеитѣ на майка
236
България. Ахъ, какъ сладко се живѣе тукъ, какъ мило е да говоришъ своя майчинъ езикъ! Това разбиране е трудно за проститѣ, но ясно за насъ, младитѣ! Но ние ще ковемъ бѫдещето! Бѫдещето е наше! Поколѣнията ще ни ценятъ и почитатъ! Азъ отъ днесъ ставамъ господарь на положението. Азъ повеждамъ борбата! . . . Борба свещена и славна!. . . Нѣма кой да ми прѣчи! . . . (Обръща се къмъ ранения). Приятелю Исене! Ти пръвъ ни научи да разбираме истината и да обикнемъ знанието! Бѫди гордъ! Бѫди бодъръ! Следъ тебе вървимъ десетици, стотици, цѣла плеада младежи българи мохамедани, съзнателни български граждани. Заклеваме се въ кръвьта на твоята рана, че ще служимъ честно и почтено за постигане нашитѣ об,щи идеали!!!..
Става раздвижване. Влазя Фатме, майката на Исенъ Бѣлчовъ.
Фатме. — Вааай! . . . (чупи си рѫцетѣ). Кена ма прѣреза ейтюфъ (сочи си гърдитѣ) ага чухъ пукуте . . . (уплашено). Каде е Исенъ! ? . . .
Мехмедъ. — Ей го тувъ (сочи го).
Фатме. — Исееенъ! Исеееенъ!.. Хубавъ Исенъ!.. Майчину чôôду!.. (хвърля се надъ ранения, плаче и вайка) Тебе ли найде да адрие нува куче краставу ! (къмъ Кель-Мустафа, комуто полицейскиятъ старши връзва рѫцетѣ отзадъ) Дано ти пусту астане! Громъ да та адрие! Свине да пасвинѣишъ. . Дрàкасъ да станешъ!... Дано та земя не прьôме !...
Кель-Мустафа. — Хô хô! Збирай си устата!
Полицейски старши. — Шшшшшштъ!..
Фатме (продължава). — Дано ти кучета главôта изедôтъ! Гарги да та изкалвôтъ, дету адри моету хубаву дѣте! Моетъ едничъкъ синъ... каматанъ Исенъ !.. (плаче)
Полицейски старши. — Бабо, не бой се! Раната е лека: Ей сега ще дойде лѣкарь и ще го
237
превърже.. Следъ два деня ще си ходи живо и здраво!.. Успокой се!..
Фатме. — Шукеръ Аллахъ!..
Ранениятъ шава и прави усилия да стане. Полицаятъ подканя Кель-Мустафа да върви.
Полицейски старши. — Хайде предъ менъ! (повежда го)
Рашидъ. — Водете го!.. Той смѣташе да бѣга задъ границата, ала дето ще иде тамъ, по добре да стои изъ затворитѣ!..
Исенъ Бѣлчовъ дава знакъ да спратъ.
Мехмедъ. — Чѣкайте!.. (всички спиратъ)
Исенъ Бѣлчовъ (болезнено). — Прощавамъ му!.. Все пакъ, той е баща на Вайде!..
З а в е с а.
К р а й.