Сборникъ РОДИНА. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна и благотворителна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ

Книга първа (1937—1938)

 

VI. БЪЛГАРО МОХАМЕДАНСКИ УТРА И ВЕЧЕРИНКИ

 

1. ДЕКЛАМАЦИИ

- Мила Родино!  (Д. Христовъ)  —  Възпѣвъ на българо-мохамеданската културна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ.

 

1. ДЕКЛАМАЦИИ.

 - Ний  (Юс. Якубовъ)

 - Българче;  Ний идемъ  (Т. Траяновъ)

 - Ново поколѣние;  Нашата пѣсень  (Я. Снѣжинъ)

 - Линѣе нашто поколѣние  (Ив. Вазовъ)

 - Нашето време  (П. Р. Славейковъ)

 - Азъ съмъ българче  (Ив. Вазовъ)

 - На Балкана  (С. М. Поповъ)

 - Родна речь  (Ранъ-Босилекъ)

 - Родина  (Хр. Стоянова)

 - Обичамъ те, родино мила;  Ратай  (В. Стояновъ). Заб.: Декламаторътъ трѣбва да е въ скѫсани дрехи, съ торба на рамо и кавалъ въ пояса.

 - Чужденче;  Бездомникъ  (Хр. Ц. Борина)

 - Тамъ  (Юс. Якубовъ)

 - „Невѣстата”. Родопска легенда  (Изъ в. „Красногоръ”. инж. К. Дечевъ)

 - Клетва;  Преградитѣ на България  (Ив. Вазовъ)

 - Славянобългарска идея  (Ст. Михайловски)

 

МИЛА РОДИНО!

Възпѣвъ на българо-мохамеданската културна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ.

 

Д. Христовъ

 

 

1. Горда Стара-планина.

Надъ ней северъ синей,

До ней Витошъ възвишава

Гордо свойтѣ раменѣ

 

 

154

 

Мила Родино,

Ти си земенъ рай!

Твойта хубостъ, твойта прелесть,

Ахъ, тѣ нѣматъ край!

 

2. Гордо Дунавътъ се лѣй!

Свойта пѣсень тихо пѣй!

Вѣченъ споменъ той за Ботевъ

Отъ гърди си ще лелѣй!

 

            Мила Родино и пр.

 

3. Чуй Марица, какъ шуми,

И съсъ радость си мълви,

Че тамъ, дето кърви бѣха

— Днесъ тамъ розата цъвти!

 

            Мила Родино и пр.

 

 

 

155

 

 

1. ДЕКЛАМАЦИИ.

 

НИЙ.

 

Ний бодри сме деца

На утрешния день,

Съ обгаряни сърдца

Отъ духъ възпламененъ.

 

Ний първи сме лѫчи,

Всрѣдъ мраченъ небосводъ —

Възрастващи борци,

Отъ борчески народъ.

 

Ний съ вдигнато чело

И съ бистъръ погледъ бдимъ; —

Ний растнемъ всрѣдъ тегло,

Но ний ще победимъ!

 

Юс. Якубовъ

 


 

БЪЛГАРЧЕ.

 

И азъ юначе съмъ славянско,

И азъ се българинъ зова,

Отъ родъ и племе съмъ славянско,

И гордѣя се съ това.

 

Отечеството си страдално

Обичамъ азъ като кумиръ,

Катъ нѣщо свето, идеално,

Най-безценно въ този миръ.

 

Не сѫ чужди зарадъ мене

Ни вѣковния хомотъ,

Ни пъкъ грознитѣ мѫчения

Въ нашия злочестъ народъ.

 

Макаръ малъкъ, но и ази,

Наравно съ народа си дѣлѣхъ

И скърбь, и радость, и омрази,

И много, много сълзи лѣхъ.

 

 

156

 

И все понесохъ! Но неволно!

Що може вързаниятъ лъвъ?

И гледахъ азъ съ сърдце си болно,

Какъ се лѣйше нашта кръвь.

 

Съ молба потайна, мълчешката,

Азъ се молихъ Богу всѣки день,

Да разкѫса желѣзата,

Да ни спаси Той отъ пленъ.

 

Днесъ народа ни е свободенъ

И прекарва дни на миръ,

И нѣма, нѣма да загине

Храбрий българский народъ!

 

 

НИЙ ИДЕМЪ.

 

Ний идемъ съ миналото славно

На българския родъ коравъ,

Ний носимъ знаме стародавно

На духъ победно величавъ.

 

Земята родна въ мигъ върховенъ

Днесъ вика свойтѣ младенци

И спомня подвига чутовенъ

На богатири праотци!

 

И могатъ ли стоя спокойни,

О, майко, твойтѣ синове!

Тѣ слушатъ въ думитѣ ти знойни

Заветъ вѣковенъ да зове!

 

Тукъ всичко тъне въ мракъ и плесень,

Тукъ обичь братска не цари,

Но бурно въ младата ни пѣсень

Животътъ новъ ще възгори!

 

Ти не напраздно си родила,

О, майко, свѣтлитѣ чеда,

Днесъ пѣе въ младитѣ имъ жили

Кръвьта на твойта свобода!

 

 

157

 

Ний идемъ съ вѣра съкровена

България да претворимъ!

И въ саможертвата свещена

Умиращи да победимъ!

 

Т. Траяновъ.

 


 

НОВО ПОКОЛѢНИЕ.

 

Ний сме ново поколѣние,

Нови хора, новъ народъ,

Ние идемъ подиръ вази

Съ нови мисли, съ нрвъ животъ.

 

Ний ще бѫдемъ по-честити,

Всички ще се учимъ въ класъ,

Ще сме будни и развити,

Нѣма да сме като васъ.

 

Ваштѣ мисли, ваштѣ цели,

Ще сѫ чужди зарадъ насъ,

Ний ще бѫдемъ хора трезви

И ще пѣемъ всѣки часъ.

 

Въ нашто царство благодатно,

Отъ единъ до други край,

Ще царува свѣтла правда,

То ще бѫде като рай.

 

Съ трудъ, надежда и просвѣта

Насъ очакватъ свѣтли дни.

Тъй ще стигнемъ що мечтайме,

Здраве, честь и добрини.

 

 

НАШАТА ПѢСЕНЬ.

 

Ний малки сме — но съ духъ сме силни,

Тукъ нашто бѫдеще ковемъ,

И плодоветѣ му сѫ обилни,

Ще дойде день да ги беремъ.

 

 

158

 

Напредъ къмъ свѣтлитѣ простори,

Съ науката по свѣтлий друмъ!

Предъ насъ живота ще разтвори

Незнайното за наший умъ.

 

И нашата родина мила,

Най-скѫпото въ свѣта за насъ,

Ще пазимъ ний съсъ всичка сила,

Ще пазимъ ний до сетенъ часъ.

 

Ще пазимъ свѣтлитѣ завети,

На наштѣ доблестни дѣди;

Съ любовь къмъ родното съгрѣти,

Не плашатъ ни тегла, бѣди.

 

Ще растнемъ и порастнемъ ние,

Надеждата на наший родъ;

Въвъ насъ се жива сила вие,

Чеда на доблестенъ народъ.

 

Ний малки сме — прегради нѣма

За насъ, — на орлови крила

Духътъ ни скоро се възйема

Къмъ свѣтла, горда красота.

 

Я. Снѣжинъ.

 


 

ЛИНѢЕ НАШТО ПОКОЛѢНИЕ.

 

Линѣе нашто поколѣние,

Навредъ застой, убийственъ мразъ;

Ни топълъ лѫчъ, ни вдъхновение

Не пада върху насъ!...

 

Кѫде вървимъ не мислимъ твърде,

Посока нѣма наший пѫть,

Спокойно биятъ тѣсни гърди,

Кога отъ злоба не кипятъ . . .

 

Стресни се, племе закъснѣло!

Живѣйшъ ли, мрешъ ли, ти не знаешъ!

Следъ тебъ потомство иде цѣло —

Какво ще да му завещаешъ?. . .

 

 

159

 

Илъ твоятъ пѫть се вечъ изравни?

Илъ нѣмашъ други ти сѫдби?

Илъ нѣмашъ ти задачи славни,

И цѣло бѫдеще съ възходъ?

 

Недей оставя, Провиденйе,

Безъ лампа твоятъ святъ олтаръ,

Безъ химни твоето подножйе,

Безъ вѣра живата си тварь!

 

Недей оставя безъ звездица,

Моряка, въ нощний мракъ осталъ,

Безъ утро мъничката птица,

Народитѣ безъ идеалъ!

 

Ив. Вазовъ.

 


 

НАШЕТО ВРЕМЕ.

 

Мудно ходи нашто време,

Мина вече наший редъ.

Зрѣй отъ сега младо племе

Съсъ надежди за напредъ.

 

Насъ неволи надделѣха —

Вази тѣ да не смутятъ . . .

Уморенитѣ заспаха,

Нека живитѣ да бдятъ . . .

 

Срамъ на този, кой тѫгува,

Че въ свѣта й минутенъ гостъ,

Слава и хвала томува,

Който бди на своя постъ.

 

Туй, що старитѣ зачнаха,

Млади ще го вкаратъ въ пѫть

Уморенитѣ заспаха,

Нека младитѣ да бдятъ.

 

Почвата е вечъ готова,

Сѣйте, пролѣть дори грѣй —

Семето на право слово,

Съ време да класи и зрѣй . . .

 

 

160

 

Ето нови дни настаха,

Тѣ на смѣна ни зоватъ,

Уморенитѣ заспаха,

Нека живитѣ да бдятъ.

 

П. Р. Славейковъ

 


 

АЗЪ СЪМЪ БЪЛГАРЧЕ.

 

Азъ съмъ българче, и силна

Майка мене е родила,

Съ хубости, блага обилна

Е родината ми мила.

 

Азъ съмъ българче. Обичамъ

Наштѣ планини зелени,

Българинъ да се наричамъ

Първа радость е за мене.

 

Азъ съмъ българче, свободно,

Въ край свободенъ азъ живѣя,

Всичко българско и родно

Любя, тача и милѣя.

 

Азъ съмъ българче и растна

Въ дни велики, въ славно време,

Синъ съмъ на земя прекрасна,

Синъ съмъ на юнашко племе.

 

Ив. Вазовъ

 


 

НА БАЛКАНА.

 

Иска ми се да отида

Горе на Балкана,

Тамъ самичъкъ на върха му

Ази да застана.

 

Да погледамъ отъ високо

Нашта земя мила,

Тази земя, която е

Всички ни родила.

 

 

161

 

Тѣзи хубави балкани

И гори зелени,

Тѣзи ниви преорани

Съсъ потъ напоени.

 

Да обгърна съ погледа си

Полета широки,

Всички извори, рѣкички,

Долове дълбоки.

 

Иска ми се съ очитѣ си

Всичко да обгърна,

Ако може, България

Цѣла да прегърна.

 

С. М. Поповъ.

 


 

РОДНА РЕЧЬ.

 

Родна речь омайна, сладка,

Що звучи навредъ край менъ;

Речь на мама и на татка,

Речь, що мълвя всѣки день.

 

Тя звънти, когато пѣя,

Въ радостни игри ехти;

Вечерь приказки на нея

Баба тихо ми реди.

 

И надъ книгата унесенъ,

Родна речь ми пакъ шепти . .

Милва тя катъ нѣжна пѣсень,

Като утренъ звънъ трепти! .

 

Ранъ-Босилекъ

 


 

РОДИНА

 

Отъ земята до небето

До где виждатъ ми очитѣ:

Планинитѣ, върховетѣ,

Долинитѣ и горитѣ —

Все е моята родина,

Цъвнала като градина.

 

 

162

 

Ехъ, да мога да политна

Като птиченце крилато,

Отъ високо да надникна

Надъ колиби и палати,

Ще пошепна на децата,

И на стари, и на млади:

 

„Нѣма друго на земята

Толкозъ мило, толкозъ драго,

Като нашата родина —

Цѣла цъвнала градина.

 

Хр. Стоянова.

 


 

ОБИЧАМЪ ТЕ, РОДИНО МИЛА.

 

Обичамъ те, обичамъ те, Родино мила,

За всичко въ тебъ, отъ що съмъ се пленилъ,

За всички радости, кои си ми дарила,

За всички горести, кои съмъ съ тебъ дѣлилъ.

 

Обичамъ те, обичамъ те, Родино мила,

За хубоститѣ дивни, кои щедри Богъ

Обсипалъ е възъ тебъ, за страшнитѣ теглила,

Кои петь вѣка бѣха твой удѣлъ жестокъ.

 

Обичамъ те, обичамъ те, Родино свята,

За тѣзъ, кои съня си вѣчни въ тебе спятъ,

Съсъ силата неудържима, съ чистотата

 

На сълзитѣ, що отъ очитѣ ми текатъ,

Съ горещий поривъ, кой носи ми душата

Къмъ гробоветѣ скѫпи, кои въ тебъ стърчатъ!

 

 

РАТАЙ.

 

Ей година стана,

Както съмъ ратай,

А тамъ, задъ балкана,

Тамъ е бащинъ край.

 

Пустъ ми е кавала,

Пустъ и опустѣлъ,

Щомъ не виждамъ мама,

Татко остарѣлъ.

 

 

163

 

Тукъ-таме се скитамъ,

Безъ сестрица, братъ!

И въ сълзи обливамъ

Всѣки залъгъ хлѣбъ!

 

Пуста беднотия,

Тя е страшно зло!

Знаете ли, що е

Ратайско тегло? . .

 

В. Стояновъ.

 

Забележка: Декламаторътъ трѣбва да е въ скѫсани дрехи, съ торба на рамо и кавалъ въ пояса.

 


 

ЧУЖДЕНЧЕ.

 

Азъ нося шарена торба

И кѫшей хлѣбъ въвъ нея,

Край менъ трепти и грѣй свѣта,

И азъ вървя и пѣя.

 

Но вечерь легна ли да спя,

Скръбьта ме въ мигъ прегръща,

Азъ виждамъ, какъ трепти нощьта

На бащината кѫща.

 

Какъ старото огнище

Въвъ стаята блешука,

Какъ мойта майка въ късенъ часъ

Люлѣй пъстра люлка.

 

И взема братчето ми тя

На бѣлата си пазва,

И пѣй му нѣжно въвъ нощьта,

За мене му разказва.

 

 

БЕЗДОМНИКЪ.

 

Тежко му, който нѣма родна стрѣха

И никѫде ни близъкъ, ни познатъ.

Сѫдбата вредъ сърдито го посрѣща,

И тъменъ е за него Божий свѣтъ.

 

 

164

 

Усмихнатъ погледъ, бащина милувка,

Цѣлувка майчина не помни той.

Въ безкраенъ пѫть самотенъ, тѫженъ скитникъ

Кой нѣвга ще го назове тукъ свой?

 

Срѣдъ дъждъ и бури стъкнато огнище

За него никѫде въ свѣта не грѣй.

Предъ кѫщний прагъ съ дете на скутъ невѣста

За него не поглежда, не копнѣй.

 

Ще духнатъ хали, зима ще настане,

Зълъ вихъръ тръне ще подгони съ вой. . .

Въ пустинята на зимни дни тогава

Кѫде ще свърне да похлопа той?

 

Хр. Ц. Борина

 


 

ТАМЪ.

 

Тамо въ Централни Родопи

Издигатъ се горди вършини,

Еднички свидѣтели вѣрни

На дни минали, страшни и диви.

 

Тамо сѫ турци беснѣли

Съ остри кинжали въ рѫце,

Много сѫ кърви пролѣли

И тровили родно сърдце.

 

Злобна стихия залѣла

Схлупени малки стрѣхи,

Всичко е живо плѣнила

Въ горскитѣ тѣзи долини.

 

Затуй днесъ още скалитѣ

Сутринь запѣватъ въ зори,

Шепнатъ легенди въ тъмитѣ

До слънчеви изгрѣвъ дори.

 

Вечерь пъкъ, щомъ заприпада

Сумракъ надъ родни земи,

Божествени химни запѣватъ

За минали мѫки, злини.

 

Юс. Якубовъ

 

 

165

 

 

НЕВѢСТАТА”

Родопска легенда.

 

Срѣдъ дивна гръдь на Родопа чудна

Седи самотна невѣста мълчалива;

Съ тѫга сѫ пълни очитѣ ѝ будни,

Съ проклятие душата и́ прелива.

 

Далечъ не бѣ, въ робството ни черно,

Керванъ единъ отъ зли другородци

Обиралъ и срамилъ племето ни бѣдно

И безъ жаль убивалъ наштѣ твърдовѣрци.

 

 

„Невѣстата” край гр. Смоленъ

„Невѣстата” край гр. Смоленъ.

 

 

Въ една нощь тъмна и потайна

Поганецъ единъ се въ селото отбилъ,

Кога дрѣмка сладка всѣкиго налегна,

И съ ятагана силно порти едни забилъ.

 

 

166

 

Невѣста млада, катъ слънчевъ лѫчъ красива,

Съ деца невръстни въ кѫщи нощувала.

Скочила тя права съ вѣра жива

Предъ страшний сънь, що бѣ сънувала:

 

Въ мрачна нощь, потайна,

Куче страшно — съ огнени очи —

Срещна я въ пѫтека тѣсна и незнайна,

И съ ярость то връхъ нея скочи. . .

 

О, Господи, що значи тоя сънь!

Беда е явна, туй го вече знамъ!

И въ тоя мигъ дочу се тропота отъ вънъ

На госта неканенъ, мръсния низамъ.

 

„Да влѣза, отвори! Тазъ нощь ще бѫдешъ моя!

Не щешъ ли, всичко ще въ огънь изгори!

А ти съ деца, що спятъ въ прегръдки твои,

Не ще да видятъ сутренни зари.”

 

Две рожбици мили лежаха до нея.

Кой пѫть да вземе? Тукъ ли тя да се опозори?

Или съ честь високо катъ дивна фея

Да литне и пѣе въ родни кржгозори? . .

 

Навънъ е мракъ, всичко спи въ потаенъ нощенъ часъ,

А на вратата ударъ следъ ударъ се чува.

Да бѣгамъ! промълви ѝ въ гърди мощенъ гласъ.

И съ сълзи горещи дѣца си нѣжно разцѣлува.

 

Тя скочи и, катъ сърна сѫща наранена,

Въ мигъ видѣ се вънка презъ комина тѣсенъ,

Отъ скръбь на майка бѣше тя сломена,

Но позоръ не щѣше. . . Смъртьта ѝ бѣ любима пѣсень.

 

Надъ селски мракъ се тамъ една скала издига,

Тя чиста е, мрачна и безмълвна.

Да пази своята честь, невѣста тукъ пристига,

Тя кръстъ сложии въ мигъ я бездната погълна.

 

 

167

 

Останаха самотни две пилци невръстни,

Тѣхъ нѣжно ги майка въ зори не прегърна,

Но тамъ, надъ скалата, тя вече възкръсна

И нощний мракъ въ свѣтлина обърна.

__   __   __   __   __   __   __   __   __   __   __

 

Седи самотна невѣста мълчалива

Срѣдъ дивна гръдь на Родопа чудна.

Съ вѣра за утре душата ѝ прелива,

Катъ искри свѣтятъ очитѣ ѝ будни. . . .

 

Изъ в. „Красногоръ”.

инж. К. Дечевъ

 


 

КЛЕТВА.

 

Клетва азъ полагамъ

Предъ честьта си чиста,

Че съ врагътъ ще влизамъ

Въвъ борба открита.

 

Въ името на тия, що геройски мрѣха,

Огнени идеи, що въ души посѣха,

Що глави сложиха за велико дѣло,

И азъ се заклевамъ днесъ съ открито чело.

 

Въ името на Ботевъ, българския гений,

Хъшъ, поетъ, хайдутинъ, съсъ устни засмѣни,

Съ мечъ на „Вола” падналъ за права човѣшки,

Нека дългъ ме води въ изпитнитѣ тежки.

 

Въ името на Левски, Стефанъ Караджата

И Хаджи Димитъръ, що за свободата

Мрѣха по балкани, мрѣха по бесила,

Азъ се днесъ заклевамъ, о, Родино мила.

 

Въ подвига на всички, знайни и незнайни,

Жертви на борбитѣ люти и безкрайни,

Смѣло що водиха искрено, достойно,

Се кълна безъ трепетъ, тихо и спокойно.

 

 

168

 

 

ПРЕГРАДИТѢ НА БЪЛГАРИЯ.

 

Балканъ, Родопи, Шаръ, Пиринъ, Рила,

Напраздно гордата сѫдба

Помежду насъ ви е турила

Като граница за дѣлба.

 

Ние пакъ едно сме, пакъ сме сбрани,

Прегради нѣма зарадъ насъ,

Пространство, пропасти, балкани

Не значатъ нищо въ тоя часъ.

 

Насъ свързва минало страдално,

Еднаква кръвь, езикъ, сѫдба,

И духъ, и нѣщо нераздѣлно,

И цѣло бѫдеще съ борба.

 

Ив. Вазовъ.

 


 

СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИДЕЯ.

 

Писачи, дейци — въ цѣлъ свѣтъ затрѫбиха:

— Въ памятописитѣ славянинъ вписа

Велики дати, свѣтли имена!

 

Да, слава и славянинъ, една и сѫща речь е

И не за първи пѫлъ свѣтътъ се кланя

Предъ гордитѣ славянски знамена! . . .

 

Но азъ не само за това се радвамъ,

Че ние сме несъкрушимъ народъ,

Че въ наший духъ грѣй пламъ неугасимъ.

 

Менъ преди всичко радва тазъ безценна

Славянска добродетель — вѣра въ правда

Върховна, въ промисъль непогрѣшимъ.

 

Славянобългарска идея, тя ме радва

Най-много! Въ нея само азъ намирамъ

Залогъ за безконечни тържества!

 

Родъ, който търси въ себе си подкрепление,

Е отреденъ да бѫде предводитель

И главатарь на всички общества.

 

Ст. Михайловски.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]