Сборникъ РОДИНА. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна и благотворителна дружба „Родина” въ гр. Смоленъ
Книга първа (1937—1938)
IV. БЪЛГАРОМОХАМЕДАНСКИ ПРОСВѢТИТЕЛИ И ПРИЯТЕЛИ
1. СТЕФАНЪ ЗАХАРИЕВЪ
Поставяме го първи по редъ въ числото на българо-мохамеданскитѣ просвѣтители и приятели, понеже той пръвъ въ нашата нова история почналъ да пише за народностната принадлежность, минало и българския обликъ на родопскитѣ българи мохамедани.
Стефанъ Захариевъ е роденъ около 1810 година въ гр. Татаръ-Пазарджикъ. Отначало се занимавалъ съ търговия, а следъ време станалъ и държаване служитель. Той билъ много честенъ, трудолюбивъ и при това съ буденъ умъ, затова изпълнявалъ и длъжностьта представитель на Т.-Пазарджишката духовна община. Презъ време на тази си служба той ималъ възможность да обиколи цѣлата Пазарджишка околия, главно нейнитѣ родопски части и бидейки по природа любознателенъ, буденъ и впечатлителенъ, той срѣдъ простото население и забутани въ крайнитѣ планински гънки села намѣрилъ много важни сведения, предания и писмени данни за нашата история и минало. Тия данни той събралъ, систематизиралъ и впоследствие издалъ подъ заглавие:
„Географико-историко-статистическо описание на Татаръ-Пазарджишка кааза, съ една карта и таблица за различни стари паметници, съчинено отъ Ст. Захариевъ, пазарджичанинъ, Виена, печатница на Д. Соммеръ и Сие, 1870 г.
Въ това си съчинение той публикувалъ за пръвъ пѫть намѣрения отъ него още презъ 1830
142
година важенъ и отъ първостепенно значение „Лѣтописъ на П. Методия Драгиновъ” отъ с. Корова (сега мохамеданско) за помохамеданчването на чепинскитѣ българи. Въ него се разправя, какъ въ 1657 год. великиятъ везиръ Мехмедъ Кюпрюлю на пѫть за Критъ (Гирить) се отбилъ въ Пловдивъ. Гръцкиятъ владика наклеветилъ чепинци, че не плащатъ владищината и проявяватъ непокорство. Тогава въ Чепинско върлувалъ и страшенъ гладъ. Великиятъ везиръ отишелъ тамъ и съ заплашване, отъ една страна, и пълни човали жито, отъ друга, ги принудилъ да си промѣнятъ вѣрата, като приематъ мохамеданството. Пръвъ се помохамеданчилъ банъ Велю и други първенци, а следъ тѣхъ и населението. Следъ това били разрушени църквитѣ, а нѣкои преобърнати въ джамии. Това е станало при царуването на султанъ Мехмедъ IV (Авджи-султанъ-Мехмедъ), който билъ страстенъ ловецъ и ималъ своя лѣтна резиценция въ Родопитѣ при Сърница (Шабанлий), Доспатското поле, дето и сега се сочатъ останкитѣ отъ неговитѣ сараи.
Събирайки тия данни и прозирайки миналото, у Ст. Захариевъ пламнало родолюбивото чувство. По това време се почвали решителни борби на българитѣ за отърсване отъ търцизъмъ, и борбата за народностно освѣстяване отъ Пловдивъ се пренесла и въ Пазарджикъ. Ст. Захариевъ се отдалъ всецѣло на това дѣло. Съ своитѣ описания и обществена дейность и подкрепенъ отъ историята, той отговорилъ напълно на дълбоката нужда отъ възраждане на българския народъ, въ това число и на българскитѣ мохамедани. Неговото съчинение и исторически бележки сѫ отъ много важно научно историческо значение и често се цитиратъ отъ всички наши по-послешни историци, археолози, географи и др.
За българитѣ мохамедани е важенъ споменатиятъ лѣтописенъ паметникъ относно времето и
143
начина на помохамеданчването, който самъ за себе си е тъй ясненъ и обективенъ, че не се нуждае отъ никакви обяснения. Всѣки, който прочете него и безпристрастно гледа на събитията, ще види, че нѣма никакви прѣчки да съзнае своя родъ и своя езикъ.
2. МИХАИЛЪ ИВ. МАДЖАРОВЪ
Той е първиятъ, който въ младата още току-що освободена България е подигналъ въпроса за просвѣтата на родопскитѣ българи мохамедани и чрезъ просвѣтата довеждането имъ до съзнаване своя родъ и езикъ. Тогава той е билъ учитель въ гр. Т-Пазарджикъ и е написалъ статия за българитѣ мохамедани, която е напечатана въ пловдивския вестникъ „Народний гласъ”, год. I, бр. 8 отъ 16 августъ 1879 година. Тая статия, макаръ написана преди 60 години, съдържа най-здравото, правилно и разумно схващане на въпроса, та и до днесъ нищо не е изгубила отъ своето значение. Ще приведемъ по-главнитѣ ѝ пасажи, за да се види, какъ тоя нашъ виденъ обшественикъ и държавникъ се е отнасялъ къмъ въпроса.
„Не сѫ се наистина изчистили още онѣзи ръждиви идеи, които ни препятствуватъ да приемемъ, че единъ българинъ, билъ той католикъ, протестантинъ или най-сетне мохамеданинъ, ако се възпита, ако му се каже разликата между вѣрата и народностьта, ако му се обясни, че народностниятъ интересъ е и неговъ интересъ, може да бѫде единъ день много добъръ патриотъ, готовъ даже да жертвува живота си за защита на общото човѣчество. . .
Който е наблюдавалъ съ внимание отъ две години насамъ увеличаващитѣ се симпатии между българо-католицитѣ и българо-православнитѣ, тѣхнитѣ отношения, готовностьта на първитѣ да взематъ участие въ всѣко народно дѣло и ревностьта на вторитѣ да се приближатъ къмъ тѣхъ, ще се
144
съгласи, че вѣрата не имъ прѣчи вече, за да се гледатъ като еднокръвни братя. . .
Има обаче и други българи, които по численостьта си идатъ следъ православнитѣ, но които, за жалость, сѫ останали най-надире въ всѣко отношение. Думата ми е за българитѣ мохамедани. Къмъ тѣхъ трѣбва да обърнемъ вече вниманието си. Догдето турцитѣ владѣеха, ние можехме да се извиняваме за тая си небрежность, защото и действително не бѣ възможно да се работи, но какво може да ни спре сега да имъ покажемъ, че сме еднокръвни братя и че сме готови да действуваме за тѣхното въздигане и преуспѣване? Мислите ли, че тѣ ще бѫдатъ до тамъ лишени отъ человѣческо естество, щото, когато ние искрено докажемъ, че имъ симпатизираме, когато сериозно се загрижимъ за тѣхното добро, да ни презиратъ? Може би да останатъ дълго време хладнокръвни къмъ нашитѣ трудове, но който работи за идея, той нѣма работа съ дни и месеци, нито даже съ години . . . Отъ насъ се иска само добра воля и малки пожертвувания. Защото, който е поживѣлъ поне единъ день въ нѣкое тѣхно село, който е чулъ пѣснитѣ, които тѣ пѣятъ, който е вникналъ въ обичаитѣ, които тѣ държатъ, и най-сетне, който е чулъ езика имъ, който тѣ говорятъ, нѣма да се поколебае за тѣхната българщина и нѣма да откаже да работи за тѣхъ, както и за другитѣ българи . . . Нека забравимъ миналото, на което естествената причина е невежеството, да гледаме да го отстранимъ и тогава вмѣсто неприятели, ще имаме въ тѣхъ еднокръвни братя...
Доволно е само за сега да се съставятъ общества въ онѣзи центрове, дето числото имъ е доста значително, да се поддържатъ по нѣколко ученика отъ тѣхнитѣ, които ще имъ служатъ за бѫдещи тѣхни учители и които нѣма да измѣнятъ нищо сѫществено отъ своята религия. Защото тѣзи общества ще се грижатъ, щото ученицитѣ да из-
145
пълняватъ напълно своитѣ религиозни обреди. Тогазъ тѣ ще се убедятъ, че вѣрата имъ не се рискува сь нищо, както сѫ се убедили вече по-голѣмата часть отъ православнитѣ, че ако единъ момъкъ се учи въ нѣкое протестантско или католическо училище, то никакъ не следва, че той ще стане протестантинъ или католикъ. Тѣ ще си останатъ мохамедани, но ще бѫдатъ българи, разпространители на българския езикъ и защитници на България.”
Така говори нашиятъ държавникъ г. Михаилъ Маджаровъ, днесъ въ напреднала възрасть, но здравъ и бодъръ и съ ясна мисъль писатель.
Тия схващания и разбирания той естествено запазилъ и прокарвалъ и после, често пѫти като министъръ по разни ведомства. Като резултатъ отъ тая просвѣтна програма и дейность, въ Чепинско се образувало дружество „Просвѣта”, подготвили се мнозина просвѣтени българи мохамедани, нѣкои отъ които отпосле заели даже важни държавни длъжности въ българската администрация. Въ това направление въ Срѣднородопието тогава работили Ст. Н. Шишковъ, В. Дечевъ, Г. Чичовски и др.
3. КОНСТАНТИНЪ ВЕЛИЧКОВЪ.
И той е родомъ отъ гр. Т.-Пазарджикъ, сѫщия градъ, отъ гдето е и Ст. Захариевъ и гдето е учителствувалъ и Михаилъ Ив. Маджаровъ. Единъ духъ може би е вдъхновявалъ тѣзи трима голѣми обществени дейци, писатели и политици, та едни идеи сѫ ги занимавали, все отъ полза и значение за цѣлия български народъ, въ това число и за българитѣ мохамедани. Голѣмата, важна и народополезна дейность на Константинъ Величковъ не е само като поетъ, книжовникъ и политически мѫжъ въ вѫтрешностьта на царството, но той е и първиятъ културенъ носитель и за Родопския край, и по-частно за българитѣ мохамедани; Още като Румелийски директоръ на Просвѣщението той усвоилъ
146
идеята за една просвѣтна дейность срѣдъ българското мохамеданско население, която дейность да обхваща широки народностни, държавни и икономически цели. Той е първиятъ, който като министъръ на Народното просвѣщение въ София е схваналъ най-добре и най-правилно какви трѣбва да бѫдатъ задачитѣ на българската държава по отношение българитѣ мохамедани, за да могатъ тѣ съ течение на времето да дойдатъ до своето народностно съзнание и, като тъй, да станатъ една нераздѣлна часть отъ българския народъ. Той е държалъ за една безшумна, умна и тактична просвѣтна дейность и отъ висотата на своя постъ е помагалъ системно за осѫществяване на тая идея. По тия съображения той наредилъ презъ 1896 г. да се премѣсти тогавашното трикласно училище отъ с. Орѣхово въ с. Чепеларе, по-близко до границата, за да могатъ по-лесно да следватъ въ него и младежи отъ Ардината долина и съ това да се поддържа буденъ духъ и съзнание у тамошното българско население, което тогава се намирало подъ гнета на гърко-фанариотски агенти и пропагандатори. Той наредилъ да се открие и първото българо-мохамеданско училище въ с. Чепеларе, съ учитель българинъ мохамеданинъ. Такива училища той откривалъ и въ всички по-голѣми българо-мохамедански села и правилъ всичко каквото могълъ, за да се внесе свѣтлина и знание и тамъ, и тъй да се поставя основата на българско съзнание въ тия отдалечени по култъ български населения. Пакъ по тия съображения той наредилъ, щото всички българчета отъ Ардината долина и Ксантийско да учатъ и турски езикъ, като за учитель назначилъ българинъ мохамеданинъ отъ Чепеларе. Следъ време, когато тия българчета отивали въ своитѣ родни мѣста въ турска територия, тѣ възбуждали чувство на възторгъ и учудване у турскитѣ власти, когато последнитѣ виждали въ свидетелствата имъ и турски
147
подписъ. Затова не ги преследвали много и тѣ свободно можели да носятъ тамъ български книги, вестници и списания. По сѫщото това време въ българо-мохамеданското училище въ Чепеларе се назначилъ и учитель българинъ християнинъ и се поставило началото на учене български езикъ [*].
Да се върши тогава една такава дейность и то въ ония смѫтни времена, когато парливитѣ въ проси за граници и територии между дветѣ съседни държави не били окончателно уредени, значи, че тоя министъръ е обладавалъ широкъ политически мирогледъ и истинска политическа мѫдрость. Дано България се сподобва по-често съ министри и общественици съ такива трезви, ясни и мѫдри схващания, какъвто е билъ покойниятъ Константинъ Величковъ [**]!
*. Първитѣ учители били Никола Ив. Коджабашевъ и Адилъ С. Джуровъ, а по-после и Георги Ив. Чичовски и Марица Г. Чичовска.
**. Въ следващата книжка ще продължимъ тоя отдѣлъ съ бележки за Ст. Н. Шишковъ, В. Дечевъ, Г. Чичовски и др.