II. ДѢЛЪ НА МЛАДИТѢ БЪЛГАРИ МОХАМЕДАНИ
1. СТИХОТВОРЕНИЯ отъ Юсеинъ К. Якубовъ
1. Ний (16. XI 1937 год.)
2. Тамъ (гр. Пловдивъ, 15. XI 1937 год.)
3. Срѣдногорци (с. Срѣдногорци, 27. IV 1938 год.)
4. Защо? (20. II 1938 год.)
1. НИЙ.
Ний бодри сме деца
На утрешния день,
Съ обгаряни сърдца
Отъ духъ възпламененъ.
Ний първи сме лѫчи
Всрѣдъ мраченъ небосводъ —
Възрастващи борци
На борчески народъ.
Ний съ вдигнато чело
И съ бистъръ погледъ бдимъ; —
Ний растемъ всрѣдъ тегло,
Но ний ще победимъ!
16. XI 1937 год.
78
2. ТАМЪ.
Тамо въ Централни Родопи
Издигатъ се горди вършини,
Еднички свидетели нѣми
На дни тѫжни, страшни и диви.
Тамо сѫ турци беснѣли
Съ остри кинжали въ рѫце
Много сѫ кърви пролѣли
И тровили родно сърдце
Злобна стихия залѣла
Схлупени малки стрѣхи
Всичко е живо погнала
Въ горскитѣ тѣзъ долини.
Затуй днесъ още скалитѣ
Сутринь запѣватъ въ зори
Шепнатъ легенди въ тъмитѣ
До слънчеви изгрѣвъ дори.
Вечерь пъкъ, щомъ заприпада
Сумракъ надъ родни земи
Пѣятъ божествени химни
За минали мѫки, злини.
гр. Пловдивъ, 15. XI 1937 год.
79
3. СРѢДНОГОРЦИ.
Въвъ гънка уютна и топла
Селцè Срѣдногорци се гуши,
Отъ своитѣ бдители пазено —
Вѣрни гигантски скали.
Ливади — зелени килими,
Градини съ черна земя,
Българки румени бѣли
Работятъ въвъ пъстри була.
Край него Арда шумлива
Провира се лудо и пѣй,
А пѣсень ѝ тиха, приспивна
Въвъ дрѣмка селцето лелѣй.
с. Срѣдногорци, 27. IV 1938 год.
80
4. ЗАЩО?
Ний пазиме свето български нрави
И бисерно чудни български думи, —
Но сме презрѣни кат мохамедани,
При все че по кръвь сме българи прави.
__ __ __ __ __ __ __ __ __
Защо ни презрително гледате, братя!
Не сме ли и ние чеда на туй племе!?
Подъ българско небе живѣемъ,
За родни балкани милѣемъ!
О братко, подай ни рѫка си сърдечно,
И ний ще я стиснемъ горещо...
Да тръгнемъ рамо до рамо
Съсъ български родни стремежи.
20. II 1938 год.
81
5. ПРОЛѢТЬ.
(Стихотворение въ проза).
Една сутринь дѣдо Хасанъ се събуди рано. Извърши набързо домашната си работа и се опѫти съ тояга въ рѫка къмъ колибата. Крачейки бавно, но леко, не усѣти, какъ изкачи Бербатския трапъ и се озова въ Падалскитѣ ливади. Спирайки се до една вѣковна череша, хвърли погледъ изъ околностьта. Предъ лицето му се занизаха хиляди спомени. Всичко му бѣше така мило и близко до сърдцето, всичко се бѣше срастнало съ душата му, особено въ този моментъ, когато щъркелитѣ започваха да долитатъ отъ югъ, връщайки се отъ топлитѣ мѣсга. Отъ тукъ отъ тамъ долитаха приятни звуци на птички, хвърчещи изъ ведрия просторъ. Топлиятъ трепетъ на пробуждащата се пролѣть милваше и гладѣше побѣлѣлата му брада. Сѣкашъ нѣкакъвъ токъ го раздвижи, като съзрѣ срещу въ Димовъ-пожаръ млади мѫже да оратъ Тахиръ-бейовитѣ ниви. Душата му почна да кипи. Скрити сили предаваха нѣжни тръпки по тѣлото му. Откри се цѣлъ новъ миръ въ въображението му. Безъ да ще, заудря съ тоягата си дънера на черешата. Като че ли ѝ казваше:
— „Ей, ти се събуждашъ отъ дълбокъ сънь, листата ти ще се развиятъ и хвърлятъ дебела сѣнка, подъ която презъ лѣтото ще сѣдатъ моми и невѣсти да почиватъ следъ усилена работа. . . Охъ! изпъшка старецътъ, тъй хората се възраждатъ, всичко минава и заминава, и новото иде, и връщане назадъ нѣма. Защо не съмъ сега младъ, па
82
да взема брадвата, да ида на Арнаутското, да я размахамъ и насѣка трупе, да ги избичамъ на дъски и да ги откардмъ на Искече!”
Току замисленъ тъй блѣноветѣ му се прекѫснаха отъ случайно дете, което до само ушитѣ му извика нѣщо.
Отъ тамъ тръгна къмъ колибата си. Не чувствуваше старостьта. Така мина нататъкъ и неусѣти, какъ стигна колибата. Обходи внимателно ливадитѣ и пустна вода изъ вадитѣ. Седна да почине. Топлиятъ лъхъ на пролѣтьта го омайваше. Той се чувствуваше гордъ и изпълненъ съ сили. Знаеше, че Аллахъ му е пращалъ все добро и слънчеви лѫчи. Чувствуваше пробуждащия се новъ животъ както въ природата, така и у хората. Сега младитѣ живѣятъ вече съ нови мисли и нови идеали. Той се радваше, че се връщатъ при първоизточника си. Малкото му внуче всѣки день го питаше и настояваше за отговоръ по разни въпроси все отъ училището. Той се радваше на тая младочка — утрешенъ неговъ наследникъ, и се оставяше доволно да го глади и да се радва на бѣлата му брада. Той знаеше всичко . . . всичко . . . ходилъ бѣ седемь години войникъ, видѣлъ бѣ царства и народи, видѣлъ бѣ религии и вѣри . . . Той се бѣ пробудилъ и срастналъ съ новото още преди много, много години!
Съ радость и блаженсгво отиде при потока, взе абдестъ и отправи молитва къмъ Аллаха... Богъ е единъ и сѫщъ! Благодарностьта му бѣ голѣма. А това бѣ винаги въ най-голѣми радости и най-голѣми скърби. Ето сега бѣлобрадиятъ старецъ, окѫпанъ въ божествени лѫчи, унесенъ въ таинствени молитви, приличаше на безплътенъ духъ. . . Всичко се слѣ въ чудна хармония: природа, Богъ, слънце и радости въ живота.
Следъ свършване на молитвата, той се опѫти къмъ кѫщи съ духъ възроденъ и облагороденъ отъ новото и онова, което иде.
83
6. САМОТНИ ЦВѢТЯ.
Слънцето се издигаше на хоризонта като подплашена сърна. Всичко се кѫпѣше въ слънчеви топли лѫчи. Росата блещѣше по младата трева, и капкитѣ ѝ бърже се изпаряваха и отлитаха нейде къмъ небето. Силенъ изôликъ на пролѣтна радость се носѣше навредъ. Бледотеменужнитѣ цвѣтове на люляка се бѣха надвесили надъ пѫтя и пръскаха благоухание. Отъ тукъ отъ тамъ се чуваха сякашъ радостни въздишки на пролѣтни цвѣтя. Цъвналитѣ устни на лалетата шепнѣха вълшебни приказки. Отъ надъ пѫтя се откѫсна единъ бѣлъ люлякъ и падна въ тревата. Трепнахъ, като че пробуденъ отъ сънь. Природата кипѣше въ своя разгаръ, и чудна миризма се носѣше навредъ. Мисъльта ме занесе напредъ, кой знае кѫде. Съ усилни крачки тръгнахъ надолу по друма, докато излѣзохъ на твърдъ пѫть. Наново излѣзохъ въ новъ свѣтъ. Зеленъ килимъ се бѣ разстлалъ, ошаренъ съ всевъзможни цвѣтя. Топълъ лъхъ долиташе отъ нейде примѣсенъ съ приятенъ дъхъ на каранфилъ. Славей пѣеше и подскачаше отъ клонъ на клонъ. Бѣлосребрена рѣкичка лжкатушеше между люлѣещитѣ се като вълни треви и цвѣтя. Далечъ плачущи върби надвесваха клони и се сглеждаха въ бента къмъ малката воденица. Неусѣтно дойдохъ до нея, откѫснахъ клонъ отъ плачущата върба и го хвгрлихъ въ бента. Той бавно се понесе надолу.
Чухъ божественъ гласъ, долиташе отъ съседната градина. Какво бѣ това ? ... Кукувица и славей пригласяха, а тихо буботѣше и воденицата. Извърнахъ погледъ. Тамъ, подъ кѫдравъ люлякъ, стоеше девойка. Нераздѣлна часть отъ тая чудна природа и цвѣтя. Сама пъстро цвѣте, съ пъстъръ фесъ и голѣми умни очи. Обаяние и скрита сила излѫчваха тѣ. Парливи огнени пламъчета заиграха по лицето ѝ. Майка ѝ навѣрно ѝ внушава страхъ, че може нѣкой чуждъ човѣкъ да я види. Обърна
84
се и като пъргава сърна побѣгна въ кѫщи. Бързо като видение се изгуби въ зеленината. Рози. . Люлякъ. . .
Отиде си. . .
Дали ме видѣ тя ? . . .
Обзе ме тѫжна мисъль, и нѣкакъвъ вѫтрешенъ гласъ ми шепнѣше:
„Нима е възможно тая мила девойка да стои сама саминка и чужда за живота, не вкусила отъ чашата на наука, изкуство и знание? Какъ животътъ ѝ се погубва и младинитѣ ѝ чезнатъ въ мракъ и невежество, насилствено поддържани надъ нея и надъ китна земя?! Какъ се тѫпчатъ природнитѣ закони за волность и свобода! Какъ се не зачитатъ завещанитѣ чувства отъ прадѣди и дѣди! Защо по този начинъ се спира тържеството на чиститѣ славянски обичаи и духъ!? Тя може да бѫде културна, както всички жени на свѣта. Но уви, тя стои тукъ отъ ранно детство срѣдъ малкитѣ си другарки — самотни цвѣтя. Баща и майка ще я дадатъ насилствено на човѣкъ непознатъ и нежеланъ! Човѣкъ, когото нивга не е виждала! За изгода, имотъ и наследство. . . Това не е ли търговия съ човѣшки сѫщества!? И съ какво ще посрещне тя тоя избраникъ на нейнитѣ родители? Не ще ли проклина всѣки день своя животъ, това дете на петнадесеть години, което принудено ще търпи натрапника! . . . Това е ужасно, господа! . . . .”
Отправихъ погледъ къмъ гѫститѣ пенджери.
На единъ отъ тѣхъ се мѣрна тя. . .
Азъ минахъ рѣкичката и скоро потънахъ въ нови пролѣтни цвѣтя. . .
Но кѫде отиде най-свидното и най-красивото пролѣтно цвѣте? . . .
Мелодичното тракане на воденицата сега приличаше повече на грозния гласъ на бухала.
Всичко потъна въ мракъ.
Но само тя ли бѣ така ? . . .
85
— Не само тя!! . . .
— Проклятието на тъмното иго тежи надъ хиляди мои сестри, надъ майки, надъ много, много нещастни сѫщества. . .
О, мои родни сестри! Идва день! Открийте живота си за неговата грѣйка! Живѣйте, както милиони хора живѣятъ по свѣта: гордо, волно и непринудено, неоткѫснати отъ свѣта, приобщени съ цѣлото човѣчество, съ природата и . . . Бога! . . . .
Юсеинъ К. Якубовъ.