4. Организацията на жените в гр. Охрид
 

Когато за пръв път аз участвувах в едно събрание на революционния комитет на Охридската градска организация, между присъствуващите членове на комитета: Андон Кецкаров учител, Наум Чакъров учител, Наум Цветанов учител и Наум Златарев. В заседанието и разискванията ни участваше и една млада едвам на 20 годишна възраст жена също учителка. Това беше ръководителката на зараждащата се организация на жените — Константинка Евт. Настева Бояджиева. След многото въпроси, разисквани най-сериозно, подхвърлиха се и некои шеги, като напр. след Освобождението на Македония, на жените какво ще дадеме? Некои от участващите в заседанието беха чели книгата от социалиста Август Бебел: „Жената днес и утре" и иронизираха съдържанието й. Аз обаче бех идеен и принципален защитник на прокараните идеи от автора й Авг. Бебел и тука застанах на страната на жените. К. Б. не на шега се присъедини към моите обяснения в защита на жената. Тя съзнаваше ролята на жената в съвременното общество. Тя се грижеше за поддържане живота на стари родители, издръжка в училище на по-малък брат. Тя беше живота на престарели родители, тя беше огнището и огъня на някогашната богата фамилия в лицето на нейните родители, които доживяха да делят залъка си с последната си дъщеря.

Организацията на жените в Охридско, специално в гр. Охрид, е плод на организацията на мъжете. Тя захваща своя живот след 1900 година. Първоначално между жените учителки и ония на мъжете учители, най-ревностни изразители на революционни и идейни подвизи са ония от тех, които не са свързани семейно, именно учителките: Василка Размова, Поликесна Мосиюва, Клия Самарджиева и Константинка Е. Н. Бояджиева. Последната от тех беше свършила образованието си в България и носеше своите най-добри впечатления от живота на свободния българин.

Тая четворка от учителки, подобно на мъжете в Охрид си поставиха за цел да създадат организация на жените, която да бъде в основен контакт с революционната организация на мъжете и в помощ на тех. Владиката Методий обаче като да схвана опастта от четирите учителки и побърза да ги раздели. Мосинова изпрати в гр. Пехчово за учителка, Сагарджиева в с. Вехчани, Стружко. Василка Размова боледуваше от туберкулоза, но решила да отдаде и последните си сили от живота на делото за свободата на своя народ, постоянствуваше до последната си минута от живота. Оставаше за работа между жените Константинка Ев. Настева Бояджиева и в нейна помощ -Шахова и Фл. Георгиева.

Агитационната и организационна работа на жените, в голема степен беше улеснена понеже те копираха действията на мъжете.

Първоначално работата между жените по единично, който начин на действие трая доста време докато се създадат организационни ядра, понеже характера на техната домакинска служба на семейството не позволяваше масова работа.

Те покръстваха членките си под най-голема строгост — под страх на убийство при случай на измена, отказ или предателство. Тая частична революционна работа се вършеше главно отъ К. Е. Н. Бояджиева и В. Размова докато организацията стана по-многочленна и се наложи определяне на десетнички и групови началнички. Жените си определиха малък членски внос колкото за поддържане на организационната връзка. Некои от тех дори сполучиха да се снабдят с оръжие, с което аз съм упражнявал на стрелба с предварителна подготовка с прицелване на огледало.

Общо е мнението на учените, че жената по природа е с меко сърдце — с благ характер изобщо. Но погрешна е тази мисъл. Условията при които живеем не правят изключение в по-мека форма за жената, а са по-угнетающи за нея. Неравенството й с мъжа пред законите на страната, неравенството й с мъжа в семейния живот, понесла тежкия кръст на майка, възпитателка и домакиня, жената най-после потърсва изход за по-добър живот от това си положение, било заедно с мъжът си рамо до рамо, било сама и против него.

Жената се нуждае от съзнанието за нейните права— дайте й го, тя е великолепна агитаторка и организаторка на революции.
 

В Охридско и другаде.

Предназначението на организацията на жените беше чисто благотворителна по форма и търпима от властта. Обаче по съдържание тя беше революционна, тъй като тя подпомагаше не само бедстващи хора в града (със събирани средства благотворително), но с тия средства се поддържаха и нелегални хора и четниците, а най-много ония които заемаха специална служба в организациата, изоставили къща, стари родители, жена и деца а пр., като напр: куриери, доставчици на оръжие, укриватели на нелегални, попаднали в затвора и др. Това й положение на организацията на жените я поставяше в нелегалните. Организация, в която не вземат участие и жените или се укрива всичко от тех, не постига никакви реални революционни резултати. Лансираните си мисли аз ще подкрепя с факти от живота и развоя на организацията на жените в Охрид, от възстанието и по време на вьзстанието 1903 год.

До възстанието жените в гр. Охрид имаха 17 групи с всички поддъления както в революционната организация на мъжете, с повече от 300 активни члена и една помощна организация каквито могат да създадат само жените — от деца на различни възрасти от двата пола.
 

20 юлий 1903 година.

Нека ги видим на другия ден на възстанието. На 21 юлий сутринта рано три млади жени учителки, без никаква походна подготовка, за да не привлекат вниманието на хората през където ще минат, те дори и хлеб не биха си взели..

Те отиваха с голи ръце на полето из смъртта. Ще вземат оръжие — си мислеха те.. „Там в четите е сладко и безболезнено да се мре". Те и трите беха едничка надежда и утеха на стари и немощни родители. Те ги оставяха на произвола на съдбата, на гладната смърт и без помощ при победното им издихание. Да, делото жертви искаше и дадоха първо своите родители. Некои дори и не се обадиха на своите родители, за да не бъдат възпрепятствувани. Когато излизаха вече, на Атина Шахова вьздействаха и я спряха от път, но другите две продьлжиха да вървят. Слезоха по край езерото и през урската махала, с маршрут монастиря „Св. Петка" и към с. Велгощи. През турската махала видоха по стени-"На некои къщи позиви на турски, гърцки и българки езици, с които се канеше турското население да пирува, че християнския народ възстава само против царската власт и против лошите порядки в Турция, че свободата ще бъде обща за всички и пр. Нашите скромни революционерки ни най-малко не мислеха че турците ще се вразумят от отправения апел към тех за мир и братство в този решителен момент — когато до вчера колеха като овце мирния християнски народ. Те отиваха в с. Велгощи да се присъединят с некоя от районните чети или селската такава. Но когато наближиха под селото, те чуха пушъчни гърмежи, срещнаха бегащи към града, голи, боси, с разрошени коси ранени жени и деца. Видеха пушъците и пламъците на горящето село. Опомниха се, че на тех предстои един високо хуманен човешки дълг-да извършат пред олтаря на великото дело.

Да се върнат в града да потърсят пропъдените от опожарените им жилища, да им дадат подслон, да ги облекат, да ги обуят, да ги нахранят, да ги утешат, да ги окуражат, да превържат раните им, да направят постилки и покривки и за по-дългото им престояване в града подслон.

Върнаха се и без никого да питат, туриха ръка на българските училищни помещения, обявиха ги за болници. (Пък и защо ли да питат, те възставаха против всички законни и незаконни порядки в турската държава). Те станаха управителки на болници, станаха лекарки и милосердни сестри. Облякоха бели престилки, поставиха си на левия ръкав червен кръст и веднага туриха в действие пчелинския кошер на 17-те женски групи и малкия рой от различните възрасти деца от двата пола момчета и момичета. Образуваха се грамадни складове от дрехи за двата пола, мъже и жени на различни възрасти, за болни и здрави.

Писаха в Битоля до еврспейските консули да ги вземат под закрилата си, да им се притекат на помощ материално, със санитарни материали и лекарски персонал, за запазване живота на изпъденото население из опожарените му жилища, да ги нахранят и облекат, да лекуват болните и пр. и пр. По тактически съображения градовете Охрид и Струга не възстанаха.

Това е проявлението на жените, в град Охрид още в първия ден от възстанието.

Едно щастливо съвпадение с проявената самоинициатива на нашите скромни труженички става с Иван Нелчинов и секретаря в Митрополията Лев Огнянов, които отиваха да явят на владиката, че нощес в два часа е обявено народното възстание и да обмислят как и по какъв начин да се съобщи на каймакамина още рано сутринта.

Каймакамина Мейди Бей беше албанец по народност, от племето Тоски, високо интелигентен и благороден човек. Никакъв фанатизъм у него нямаше на човек от господстваща нация. Тъкмо когато уговаряха нашите вестители заедно с владиката, каймакамина изпрати едно заптие да повика влздиката. С това се улесни въпроса за посещението от владиката на каймакамина. Каймакамина искаше да знае дали възстанието нема да се развие и в града и дали възтаниците нема да посегнат на мирното турско население.

Владиката и каймакамина си дадоха взаимно задължение, че в града няма да се посегне на живота нито на един мирен гражданин, било от турска страна, било от страна на възстаналия народ. Дадените задължения от двете страни беха обявени чрез глашатай и народа се успокои, разбира се относително спокойствие, никой не можеше да гарантира пълно слокойствие, ако преодолее страната на възстанието, защото в града имаше такива турци катили, на които личеше по ръцете и по лицето им християнска кръв. Войските не се подчиняваха на задълженията на каймакамина. В същия ден или утрото, той вид импровизираните болници, виде какви грижи се полагат от непитки жени в лекарската професия за спасяване живота на изпъдените от опожарените им жилища, ранени и болни, той се удивляваше от голямата благоворителност на хората от бедния град Охрид и не опречи никому за проявените чувства на състрадание на даваните материална и морална помощ към пострадалите. От селата потоци от деца, жени и старци пристигаха.

Не стигнаха училищата за болници. Отвориха се болници и в частни къщи, като например къщата на братя Узунови, Христо, Антон и Ангел. Първите двама братя беха четници, а къщата им болница. Това не е едничкия пример, те са много, но аз няма да и изброявам.

Целия град, населен с християни, приличаше на болничен лагер.

Силата на организацията се чувствеваше. Сплотеност, дисциплина, материални, морални и лични жертви се даваха от всички за изкупването на свободата.

„Лекарките", които поеха инициативата и риска да открият болница в Охрид, при болните се хранеха и спиеха за да бъдат във всеки случай в услугите им.

Множество моми и млади булки жертвуваха чеиза си за болните, ранените, голите и останали в нищета. Тъй продължи работата на жените в град Охрид, с упорство до себеотрицание, близо три месеци време, до пристигането на един помощен английски комитет с целият си санитарен и лекарски персонал, наричан „Броисворд". Той и други помощни и санитарни комитети раздаваха на пострадалото население пари и добитък.

Към края на месец септемврий, пожарът на възстанието, т. е. самото възстание угасваше вече, обаче по запустялите опожарени селища все още беше мъртвило. По запустялите предишни жилища, сега опожарени пепелища от жестокосърдечния неприятел, жив човекъ се не виждяше, нито кучешки лай напомняше, че тук е кипел живот на един работлив пастирски и земледелски народ, в предреволюционния си живот.

Застъпиха се големите държави (виновници за робското ни положение) да се тури край на преследванията на християнското население, като се даде амнистия и на възстаналите с оръжие в ръка против турската държава, за извоюване свободата и независимостта на Македония и Одринско. Амнистия се даде, четите беха поканени да предадат на турските власти оръжието си, но един малък процент от взелите участие в възстанието, но мирни граждани и селени до 20 юлий (Илинден), не направиха това удоволствие да предадат оръжието на турските власти или гърко-турския комитет, който беше съставен да събира оръжията. От старите четници едва ли се намери некой да предаде оръжие. Всички сочеха за виновници войводите на четите, чийто имена „редко знаеха", че им са прибрали оръжието. Властта разбираше всичките мъдрувания на завръщащите се довчерашни четници, но амнистията беше дадена и требваше амнистираните да се освободят и отдадат на мирен труд, гражданите в града, селяните в предишните селища, да отидат и създадат отново живот.

Но що стана с управителките-лекарки и милосердни сестри, на импровизираните болници? Те си изиграха ролята пред олтаря на великото дело за свободата до прекратяването на възстанието и след предаването работата на чуждите помощни и санитарни команди и комитета по подържането понататък нуждаещето се селско и градско население. Те напуснаха родният си град със скръб и заминаха другаде да търсят прехрана за себе си. Поликсена Мосинова замина в Кавадарци, където не беше възстанало населението, а Ев. Н. Бояджиева в България. Тя беше назначена за учителка след 15 октомври същата година в с. Скръзена, Орханийско.

Тия скромни труженички никога не парадираха със заслугите си към своя народ. Поклон пред светлата им памят!
 

[Previous]
[Back to Index]