ДОБРОНАМЕРЕНОСТ СРЕЩУ КАКВО

Издаването на подбрани статии на титани на българската духовност е рисковано дело. Мнозина, заключили в клише тяхната творческа, публицистична и политическа дейност, с ужас ще прелистват страниците, напоени с покруса, ироиия и негодувание спрямо политиката на нашите съседи към тьнещия в робство български народ. Темата е почти кощунствена за всеки фанатизиран читател, заредил с висока доза идеологизъм мисъл, душевност, сетива, и който поради това става неволен пленник на дипломатическите атракции и възприема реалното държавническо поведение спрямо България като измислица на болно въображение.
Идеологическият фанатизъм у нас, от Освобождението До наши дни, винаги е преминавал в следващото свое "агрегатно" състояние: политическата наивност. Именно това е причината в България да се омаловажава агресивността на другите към нас, да се облича тя с какви ли не оневиняващи одежди и всеки опит за трезва оценка да се окачествява като проява на недоброжелателност от наша страна и нарушаване на добрия тон. Този модел на поведение постепенно е преминал в някаква форма на благороден национален нихилизъм, в някакъв национален мазохизъм, за който още през 1904 година загрижено предупреждаваше професор Иван Д. Шишманов.

Политическата, обществената и духовната атмосфера след промените през 1989 година почти със самоубийствена самоувереност противопостави на недодялания коминтерновски интернационализъм глобалния космополитизъм. Така мащабите на националния нихилизъм бяха раздути още повече. А съзнателното подменяне на националните ни ценности с общочовешки би трябвало да ни накара да се замислим сериозно.
В предложените статии няма недобронамереност, национално високомерие, неприязън към другите. И Раковски, и Каравелов, и Ботев, и Яворов са убедени, че посочват небратските постъпки на хора, недорасли за държавническите постове, които заемат. Читателят обаче ще се убеди как с годините у всеки един от тях се избистря прозрението, че войнственото поведение към българския народ не е случайно, а целенасочена политика, която пуска дълбоки корени.
От Възраждането и първите две-три десетилетия след Освобождението до днес тази политика не се е променила. Тя само сменя външните си белези, но същността остава. От друга страна, грижата за сплотеността на собствения народ, за запазване на националната самобитност и ценности е ревностна до заслепение. Примерите са много, затова чрез тях ще се опитаме да надникнем в днешния деи на балканските взаимоотношения.

***

Според чл.66 на турската конституция всички граждани на страната са турци. Според Закона за гражданските въпроси № 1587, влязъл в сила на 1 септември 1974 г., чл.16: "Не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната ни култура, на моралните норми, на обичаите и традициите, които притесняват общественото мнение".
Този закон не изигра ролята на морална задръжка у турските политици. Те упражниха многопосочен и безцеремонен натиск върху българското Велико народно събрание през 1990 година да приеме именна система, която обслужва повече турските интереси в България, не отговаря на националната ни култура и пренебрегва нашите обичаи и традиции.
"Националните събори на каракачаните" в местността Карандила край Сливен станаха традиционни. През 1993 г. официална Гърция беше изпратила 80 представители, през 1995 г. - 500. Би ли проявила Гърция същото гостоприемство, ако 80 или 500 гости от България посетят събор на българите мохамедани в Южните Родопи и им говорят като на свои сънародници?

Новите реалности на Балканите, породени от рухването на съветския блок и разпускането на Варшавския договор, създадоха условия и за ревизия на Версайската система за мир.
Антимакедонската истерия в Гърция, фанатичната воинственост на Сърбия, настъплението на Турция /въпреки че през 1918 година беше сред победените /чрез исляма в България, Република Македония, Санджак, Босна имат едно и също гориво: страха да не би процесът на отпадане на международноправната сила на договореностите между победителите и победените в Първата световна воина да доведе до прередактиране на ньойските граници. А известно е коя страна според този договор беше садистично осакатена - България.
От друга страна, вековният брак между Атина и Белград и днес е без всякаква пукнатина. Известно е, че това е брак по сметка, което беше потвърдено и от г-н Мицотакис още през август 1992 година. Тогава той заяви, че няма нищо против Македония да запази името си, ако тя влезе в остатъчна Югославия. Стратегическата цел - общата граница между Гърция и Сърбия, не е снета от "въоръжение".

Когато на 14 декември 1992 година в интервю за гръцкия вестник "Етнос" четническия водач Желко Ражнятович - Аркан заяви, че "Сърбия ще вземе своята част от Македония", тои имаше предвид именно стратегическата вековна цел - общата граница между Сърбия и Гърция. Същото твърди и водачът на сръбската опозиция Вук Драшкович на пресконференция на 1 септември 1993 година, като заяви, че след падането на Милошевич Македония ще се върне "под покрива на Сърбия". Да вземем под внимание и изнесеното от Джим Хогланд във "Вашингтон пост" от 28 март 1994 г.: "Тези стъпки, увеличаващи възможността за катаклизъм в Македония, дават основание да се приемат за достоверни докладите, че Гърция и Сърбия вече са се споразумели да разделят страната на Глигоров... Атентатът срещу Киро Глигоров е само едно поредно доказателство за страха от самостоятелна Македонска държава.
Особено опасни за България са подновените опити на учени и политици от Турция, Гърция, Сърбия и Румъния в последно време да поглеждат към българската история и да виждат в нея корените на собствените си народи.
В Родопите продължава да се разпространява копие на първия брои на списание "Родоплуларин" - "Гласът на родопчаните", издадено тогавашния турски президент е написано: "От името на шест милиона родопски турци поздравяваме уважаемия наш президент фахри Корутюрк и..." В това списание може да се прочете още: "Първите турски преселения от Анадола към Родопите започват през 1065 година... Родопските помаци турци нямат никакво отношение и "примеси" както с българите, така и с другите балкански "етнически елементи"... и така 33 страници.

Родопите са част от далечната стратегия. Целта е да се докаже турският характер на цялата българска държава. През февруари 1992 година на среща с делегация, съставена от изселници от България, председателят на Националистическата трудова партия Алпаслан Тюркеш философства: "Българите всъщност са от турски произход и коренът на езика, които говорят, е турски". И по-нататьк: "Така или иначе, един ден ще си вземам обратно онези места - тогава ще отидем там заедно".
Тюркеш е политик. Неговите твърдения трябва да се обосноват "научно". И ето ти и "исторически източници". На тях се позовава професор д-р Невзат Ялчънташ в твърденията си, публикувани във в. "Тюркие" в началото на януари 1994 г. Според професора мюсюлмани са създатели на българската държава. Прабългарите са тюрки и като такива те били мюсюлмани. Професорът твърди, че всички български граждани можело да се смятат за наследници на мюсюлманите...
На 13 януари 1994 година повечето български вестници осведомиха читателите си за публикацията в гръцкия вестник "Катимерини" на известния и у нас професор Н. Муцопулос за изнамерения от него още преди седем-осем години скелет на българския цар Самуил. Защо се връща професорът именно днес към своето отдавнашно откритие? За да каже на гръцкия народ, че официалният писмен език в държавата на Самуил бил гръцкият. Населението на Охридската патриаршия, която ученият справедливо нарича българско, било двуезично, но с гръцко национално съзнание... Тогава излиза, че Скилица, съвременникът на тази война, лъже, като казва: "А императорът ослепи пленените българи - около 15 000..."

Още по-сладкодумен е сръбският академик Войслав Джурич в интервю за нашия в. "Култура" на 9 април 1993 г. Ето какво твърди академика византолог: "Знаете ли кои е главният исторически проблем между българи и сърби, който съществува толкова дълго, защото никои не го признава? Шопите... А шопите са онзи особен етнически елемент, който говори свой език и има своя култура, но не е имал своето общество, своя държава, своя войска, не е бил политически изкристализирал..."
След като България не направи нищо съществено срещу македонизма, защо да не се използва изпитаната технология на проф. Стоян Новакович в ново време за асимилиране на българите по обиколен път? Стимул за "творческото" интерпретиране на проблема "шопите", т.е. българите от Западните покраинини, са измислици, родени преди повече от 100 години: "На сръбската идея е необходима помощ от някой съюзник, който би застанал рязко срещу българщината и... отцепваики го от българщината. Този съюзник аз виждам в македонизма". /Писмо на проф. Стоян Новакович до Владан Джорджевич, 4.ХП.1888 г./
Още през следващата година професорът издава и "научен" труд за "македонским народним диалектима". В него, като се позовава оснойю на сборницитс с народни песни иа Стефан Веркович и братя Миладинови, той интерпретира някои фонетични особености в тях, за да "докаже" по-голямата близост на македонските диалекти до сръбския език, отколкото до българския.

Академик Джурич не тръгва от празно пространство. Той продължава при новите условия духа на една школа...
През 1991 година румънският министър на външните работи се изказа по пакта Молотов - Рибентроп и по "окупацията на Южна Добруджа от България" през 1940 година. Последва нота от българска страна и обяснение на Румъния на 27 юни, че Румъния няма тсриториални претенции към България. На 9 септември 1993 година временно управляващият посолството на Румъния беше извикан в нашето Министерство на външните работи по повод издадената в Букурещ физикогеографска карта, на която наред със сегашните граници на Румъния са отбелязани и границите от периода 1918-1940 г., включващи и Южна Добруджа.
Какво излиза според съседите? В България живеят шест милиона родопски турци, македонци, гърци, шопи... българи няма. Това не са измислици. Това е реална политика, зад която стои държавната машина на всяка една от тези страни.

***

Статиите на Раковски, Каравелов, Ботев и Яворов, които предлагаме в този сборник, излъчват политически реализъм, държавническа отговорност и в момент, когато още няма свободна българска държава. Поведението на гърци, сърби и румънци разколебава много бързо у тях идеята за балканска федерация, отьрсва илюзиите им и, за разлика от днешните български водачи, ги превръща в прагматични политици. Геополитическият фактор, цинизмът и мегаломанията са реалности, които не могат да се пренебрегват, когато става дума за бъдещето на българския народ. И това най-точно и силно е изразено от Яворов: "Бъдещите поксшения ще се извръщат назад изумени - ако тоя народ оцелее. Гледката на нашето настояще ще представлява за тях едно невероятно минало. Българи - шепа хора, застанали против целия свят. Съдбата ни е изправила на кръстопътя на непримирими интереси. Ние воюваме против Азия и Европа - против Мохамеда, който никога не се насити на кърви - и против Христа, който стана през вековете по-сребрсяюбив от Юда..."
Осемдесет и седем години след това болезнено предчувствие "историческите доказателства", "научнитс" твърдения, теоретическите измислици ни заставят да поразсъждаваме сериозно върху понятията държавнически интереси и национална политика. Тези понятия в наелектризираното до крайност от идеологии българско общество са претопени, обезмислени и изхвърлени от употреба.
С този сборник искаме да накараме българина да се вслуша в словото на своите духовни първенци, да сс взре в собственото си историческо битие и да преосмисли отношението към самия себе си - така небрежно досега, и отношението към другите - така наивно доверчиво всякога.

Иван НИКОЛОВ

[Index]