Държава и църква през XIII век
Емил Димитров (общ редактор)
 

 

ПОСЛЕСЛОВ

 

II. СИНОДИКЪТ НА ЦАР БОРИЛ

(Иван Божилов)

 

 

През октомври 1207 г., по време на предприетата от него обсада на Солун, изненадващо бил убит цар Калоян. Смъртта на царя не само довела до прекратяване на военните действия срещу ломбардските барони в Солун, които след като българите убили техния крал Бонифас дьо Монфера (4 септември 1207 г.) били твърде притеснени, но и до сериозен проблем в Търново. По традиция българската медиевистика представя този проблем като "узурпацията на Борил". Подобно твърдение почива на недостатъчно познаване на основните механизми на властта в първите десетилетия на възстановеното българско царство. Борил бил само един от претендентите за царската корона. А всичките те, изхождайки от патримониалната идея, т. е. държавата и царската власт принадлежат на една фамилия, тази на Асеневци, протегнали ръка към царската корона. Надделял Борил както над брат си Стрез, така и над братовчед си Алексий Слав. Другите му двама братовчеди, синовете на Иван I Асен — Иван Асен и Александър, били

 

119

 

 

малолетни и евентуалните им привърженици не могли да участват сериозно в борбата за короната и в подялбата на държавата. Казвам подялбата, защото след като Борил успял да се наложи в Търново, брат му Стрез избягал в Сърбия и наскоро след това успял да отвоюва част от "наследството си" — обширна територия в Западна Македония с център Просек. Още по-сполучливи били действията на Алексий Слав, който отделил от България Западните Родопи и част от Източна Македония, настанявайки се първо в Цепина, а после в Мелник. Така в края на 1207 или началото на 1208 г. България, без да е постигнала окончателно онова етническо и политическо единение, за което воювали първите трима Асеневци, била разпокъсана.

 

Веднъж укрепил се в Търново, Борил (той засилил привидно своя легитимизъм, като се оженил за съпругата на Калоян, т. е. за своята вуйна) не закъснял да потърси изява извън страната, в междудържавните отношения на Балканите. Не може да се отрече, че новият цар тръгнал по стъпките на вуйчо си Калоян. За съжаление, ако е налучкал верния път, то той е сбъркал времето, когато е поел по него. Защото нито България — след битката за властта и настъпилото разпокъсване, — била същата, нито пък Латинската Константинополска империя се намирала в онова критично положение, когато загубила първия си император Бодуен и водача на кръстоносния поход, сетнешния солунски крал Бонифас дьо Монфера. И резултатите не закъснели. Действията на Борил — може би той не бил толкова по-несръчен владетел от предходниците си (?) — за кратко време заличили блестящите победи на Калоян. Българските войски търпели поражения както в Тракия срещу император Анри, така и в Македония срещу ломбардските барони. Алексий Слав, като зет и васал на император Анри, бил съюзник на константинополските латинци и потенциален враг на Борил. А Стрез, въпреки че се помирил с брат си, също търпял поражения от Солунското кралство и не могъл да бъде сериозна опора на Борил.

 

120

 

 

Трудно е да се каже дали разединението на страната или външните несполуки са били основната причина, но някъде към 1211 г. — върхът на несполуките на Борил — във Видин избухва бунт срещу царя, който заплашвал ако не неговия трон, то откъсване на нова територия от България. Борил не можел да допусне това и се обърнал за помощ към унгарците. Унгарският крал наистина се отзовал и изпратената от него войска сложила край на бунта. Но Борил трябвало да заплати цената на този приятелски жест. И той спасил Видин, но отстъпил на Унгария двете крайни северозападни области на страната — Белград и Браничево. И сякаш, за да се потвърди познатата максима, че едно зло никога не идва само, след всичките неуспехи, бунтове и териториални загуби, дошли еретиците.

 

"... Като някакъв зъл трънак изникна триж проклетата и богомерзка богомилска ерес, която започна тогава прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Яний и Ямврий, които се противопоставяха на Мойсей. И те като някакви кръвожадни вълци безпощадно разхищаваха стадото на Христос, за което Той проля пречистата Си кръв".

 

Защо тъкмо сега се заговорило за богомили, след като десетилетия не се чувало нищо за тях (с изключение, може би, на един епизод в Пловдив през лятото на 1205 г.?)? Обяснението на събитието се търси в "отслабването на централната власт след 1207 г.", в "засилване на господството на феодалното болярство", "редица териториални загуби за България", в "едно чувствително влошаване на живота на цялото население в страната и особено на селячеството" (Д. Ангелов). Част от тези констатации, взети сами за себе си, са верни, но като цяло те поставят богомилството в един твърде широк обществен и политически контекст и в същото време го изваждат от пространството, където то е било — Църквата, за която не става и дума. Това, че срещу ереста реагира българският цар, е съвсем естествено (примерите от Византия са били познати — Алексий I Комнин и Василий

 

121

 

 

Врач), както и това, че формата на борбата с нея е църковен събор.

 

"И като разбрал за тези неща, цар Борил се възпламени от божествено желание и разпрати по цялото си царство да ги съберат в снопи, сякаш бяха някакви плевели". След това царят постъпил така, както постъпвали православните владетели — свикал събор "в една от големите тогава църкви", на който присъствали "всички архиереи, свещеници и иноци, а и всички боляри и голямо множество от останалия народ". Тук, разбира се, авторът подсилва картината, защото едва ли някоя тогавашна търновска църква би могла да събере посочените люде. Но по-важното, което прави впечатление, е отсъствието на българския архиепископ (или примас) Василий. Освен ако не допуснем, че той е сред "всички архиереи" — един израз, който е абсолютно неприемлив от гледна точка на църковната йерархия. При това положение, неговото отсъствие (?) би могло да се обясни с противоречието между "униатското" положение на Българската църква и на нейния архиепископ и православната процедура на събора. Подобно обяснение се подкрепя и от отсъствието на Василий от помениалната част на Синодика, както ще видим по-нататък.

 

Събитията протекли по един вече познат ред: еретиците били подмамени да изложат свободно своите схващания пред присъстващите (Алексий I Комнин и Василий Врач едно столетие по-рано!), след което били разобличени и стоели "неми като риби". Една част от богомилите се обърнали към "съборната църква", а тези, които не са се разкаяли "бяха предадени на различни наказания и на заточение". Всичко това станало в един ден, в петък на Сиропустната неделя, на 11 февруари 6718 или 1211 г., индикт 14. Останал заключителният акт: царят заповядал "да се преведе от гръцки на неговия български език съборникът", в който наредил да бъде вписан и настоящият събор и целият текст да бъде четен в първата неделя на постите.

 

122

 

 

Българската дума "съборник" (съборникь) е калка от гръцката συνοδικόν, т. е. нещо, което е свързано или произтича от синод (събор). Гръцкият синодик, който бил преведен на български, е съставен в чест на възстановяването на почитанието на иконите на 11 март 843 г., който тогава се падал в първата неделя на Великденските пости. Империята и Църквата, обединени в едно и свързани така чрез синодика, запазили спомен за този бележит ден, обновил религиозното изкуство и стимулирал една типична форма на набожност, чрез един общ празник (Ж. Гуйяр). Дотогава в първата неделя на постите се отбелязвала паметта на пророците, а оттогава нататък станала празник на Православието. Церемониалът на този важен празник е установен в края на IX в., като службата е преработена и един от нейните основни и оригинални елементи, бил четенето на синодика, както впрочем гласи и наименованието на текста: "Синодик, който се чете в неделята на Православието".

 

Византийският синодик, в който освен анатеми срещу иконоборците, са включени подобни текстове срещу всички еретици, претърпява продължително развитие и днес е познат в три основни редакции, в които са обединени много групи ръкописи. Първата (М според класификацията на Ж. Гуйяр) е добила своя окончателен вид към средата на XI век; втората (С) е свързана със стогодишното царуване на Комнините (1081—1185), а третата (Р) се е формирала в общи линии към средата на XIV век. Тези три редакции днес са познати в над четиридесет ръкописи. От Константинопол синодикът се разпространил и в провинциите, където са добавени и епископски списъци.

 

Тъкмо към тази литургическа книга, така тачена във Византия, се обърнала Българската църква след събора на 11 февруари 1211 г. (или може би той е бил преведен преди самия събор?). Българите са имали възможност да избират от двете първи редакции (М и С) и те избрали, съвсем логично, втората. Френският учен Ж. Гуйяр († 27. 06. 1984),

 

123

 

 

който бе най-добрият познавач на Синодика и негов издател (1967 г.), успя да установи, с твърде голяма вероятност, ръкописа (или близък до него), от който е направен българският превод. Това е Vindobonensis gr. 73 (XIII в.). Идентификацията на ръкописа бе възможна благодарение на един изключителен текст, който той съдържа, а именно:

 

т. е. "На папас (поп) Богомил, който при Петър, цар на българите, създаде и разпространи във всички градове и села тази манихейска ерес, анатема".

 

В заключение на своите разсъждения френския учен отбелязва: "Cc (= Cod. Vindobonensis gr. 73) произлиза впрочем от един текст, който не е засвидетелстван, освен в българската традиция и има ясно изразен провинциален характер". Това схващане на покойния Ж. Гуйяр за гръцкия текст, легнал в основата на българския синодик, бе възприето и до известна степен доразвито от Ив. Дуйчев в една малка статия (1985), но може би окончателното решение ще бъде още по-убедително след обстойно проучване както на виенския ръкопис, така и на някои други текстове.

 

Самият Ж. Гуйяр, само три години след като издаде византийския синодик, показа, че не всички въпроси около произхода на българския синодик са задоволително решени. Той публикува неизвестно писмо (или синодален формуляр) на константинополския патриарх Козма [Козма I (1075— 1081) или Козма II Атик (1146—1147)] до митрополита на Лариса или както гласи надслова "Писмо на най-светия наш господар и вселенски патриарх Козма до прескъпия митрополит на Лариса по повод безбожните еретици". Писмото е запазено в сборник с разнообразно съдържание, Marcianus gr. II 74 (coll. 1454, olim Nanianus 96, ff. 77v-79v) от XV век, но неговата автентичност не буди съмнение. Внимателното проучване на текста на патриаршеското писмо показа, че то,

 

124

 

 

с известни съкращения в уводната част и разместване на дванадесетте анатеми, е вмъкнато в текста на Синодика на цар Борил, както следва: Π 38 (=Др 45) = Патр. Козма, 369.3-371.27; Π 39 (=Др 46) = Патр. Козма 9; Π 40 (=Др 47) = Патр. Козма 10; Π 41 (=Др 48) = Патр. Козма 11; Π 42 (=Др 49) = Патр. Козма 4; Π 43 (=Др 50) = Патр. Козма 1; Π 44 (=Др 51) = Патр. Козма 2; Π 45 (=Др 52) = Патр. Козма 3; (П 46 = Др 53 = ?); Π 47 (=Др 54) = Патр. Козма 4; Π 48 (=Др 55) = Патр. Козма 5; Π 49 (=Др 56) = Патр. Козма 6; Π 50 (=Др 57) = Патр. Козма 7; Π 51 (=Др 58) = Патр. Козма 8; Π 52 (=Др 59) = Патр. Козма 12.

 

Синодикът (или съборник, както стои в самия текст) на цар Борил е познат днес в два ръкописа, които представят две различни редакции на текста. Първият ръкопис, известен като Палаузов, е хартиен ръкопис, съдържа 118 лл. с размери 210 x 140 мм и обикновено се датира в края на XIV век. За съжаление текстът, който заема първите четиридесет листа на сборника, не е пълен (в помениалната част липсват имената на българските царе Иван Александър и неговите синове Иван Шишман и Иван Срацимир), а това пречи сериозно за някои категорични заключения. Не е достатъчно и писаното от М. Попруженко за добавката "вечна памет" след "патриарх Евтимий" (§ 149), изписана на място, където е изтрит първоначалният текст (пожелание за многая лета!). Ръкописът, някога собственост на известната възрожденска фамилия Палаузови (преди всичко историкът Спиридон Палаузов) днес е в НБКМ под сигнатура 289 (55). Вторият ръкопис — НБКМ 432/ 634 — е бил собственост на проф. Марин Дринов. Това е хартиен ръкопис от края на XVI век, V + 216 лл. с размери 145 χ 105 мм. Текстът на синодика заема лл. 184 а — 203 б. Както отбелязах по-горе, той е нова редакция на синодика, установена в резултат на много поправки на неясни места в преводния текст, свързани с личността на патриарх Евтимий или най-малко с човек от неговото обкръжение, следвал духа на езиковите и правописните

 

125

 

 

реформи на търновския първосвещеник (М. Попруженко).

 

Съдбата на двата ръкописа, до откриването им през XIX век, когато попадат в ръцете на Сп. Палаузов и М. Дринов, е неизвестна. М. Попруженко, който най-дълго и без съмнение най-задълбочено ги е проучвал, направи някои предположения, които разкриват само отделни моменти от тяхната история. Според него Палаузовият препис е бил дълго време в употреба като литургическа книга от Българската църква, за което свидетелства добавката след името на Евтимий, т. е. текстът е използван приживе и след смъртта на патриарха. В същото време, опирайки се на някои късни добавки в помениалната част — имената на молдавските господари Стефан Велики (1457—1504) и Петре Рареш (1527—1538, 1541—1546), съпругата му Елена, както и Домка, съпруга на деспот Йован Бранкович и тъща на влашкия господар Нягое Бесараб (1512—1521) — той направи внушението, че ръкописът е бил в различно време в двете княжества. Тази негова идея бе отхвърлена от румънския учен Е. Турдяну, който предположи пък, че ръкописът никога не е напускал Търново и се е намирал в монастир, покровителстван от влашките и молдовските господари ("Св. Троица", където в един тайник в стената са открити три "румънски" грамоти, в които има сведения за още седем, но неоткрити до днес).

 

Синодикът на цар Борил е книга, която още с появата си през 1211 г. е била съставена от две части: преводна и българска, която е увеличавала своя обем и състав няколко пъти. Ето какво е съотношението между тях: § 1—37 (превод от византийския синодик), § 38—52 (превод с размествания на текста от патриаршеското послание-формуляр на Козма), § 53—109е (отново превод от византийския синодик). С това завършва преводната част. Ако я разгледаме по-подробно, нейният състав изглежда така:

1. Пролог (Π 1 — Др 1);

2. Статии против иконоборството (П 2—25 = Др 2—15, 22—25);

 

126

 

 

3. Статии против Йоан Итал, срещу когото имало два процеса във Византия: 1076—1077 и 1082 (П 26—36 = Др 26—35, 43);

4. Статии против Нил Калабрийски — процес между 1084 и 1094 (П 37 = Др 36 и повторение в 44);

5. Статии против Богомил и богомилството (П 38—52 = Др 45—59);

6. Статии против Евстратий, митрополит на Никея и ученик на Йоан Итал, и епископ Лъв Халкидонски — процес през 1117 г. (П 54 = Др 16,17 и повторение в 61 );

7. Статии против Никифор Василаки и Сотирих Пантевгенос — процес около 1155—1156 г. (П 55—62 и липса = Др 18—21, 37—42, 62);

8. Статии против керкирския митрополит Константин "Български", осъден в 1170 г. (П 63 = Др 67);

9. Статии против Йоан Ириник, игумен на монастира "Св. Никифор", осъден в 1166 г. (П 65).

 

От § 65 до § 99 са събрани много и различни анатеми, също от византийския синодик, а от § 100 до § 109 — възхвали и вечна памет на патриарси, императори и императрици. М. Попруженко допуска, че анатемите срещу Варлаам и Акиндин (П 176, 177) също са взети от византийския синодик, но за това предположение не само, че няма доказателства, но е и малко вероятно.

 

Как изглежда българската част на синодика?

1. Поменик, в който са включени български владетели от Първото царство, светите братя Кирил и Методий, св. Климент, св. Наум, Сава и Горазд, както и първите трима царе от Асеневата династия — Иван I Асен, Петър и Калоян (§ 109а—109е);

2. Разказ за събора от 1211 г., както и анатеми срещу Богомил и неговите следовници Михаил, Теодор, Добре, Стефан, Василий, Петър и "останалите негови ученици и съмишленици");

3. Разказ за възстановяване на патриаршията през 1235 г. (§ 113). Вероятно този разказ е съставен веднага след това много важно събитие (подобен текст се съдържа в един разказ за пренасяне на мощите на св. Петка, открит и публикуван от Ст. Кожухаров) и е добавен към основния текст на синодика;

4. Българска помениална част, в която са включени: български царе и царици

 

127

 

 

(и техните деца), търновски патриарси и български митрополити, български боляри (част от тях загинали в сражения срещу турците), сръбският крал Стефан Урош (несигурна идентификация), както и някои личности от влашката и молдовската история (вж. по-горе).

 

Най-сетне последните три глави § 175—177 (в ръкописа те се намират значително по-напред, на л. 32 а-б) са посветени на една обща анатема "на всички, които ограбват къщите на християните и крадат... или пък обират по пътищата", на Акиндин, Варлаам, Прохор Кидон, Фудул и Пиропул. Когато говориме за българските добавки или по-точно за добавките след 1211 г. и още по-добре след 1235 г., не може да не направи впечатление една особеност на българския синодик, която го отличава от византийския му първообраз. В него по необясними причини не е включен разказ за нито един по-късен антиеретически събор (напр. 1359 г.). Може би само последните две глави са някакъв отглас от тази борба, водена от Православието.

 

В помениалната част (след 1211 г.) се забелязват някои липси. И ако отсъствието на царете Иван Александър, Иван Шишман и Иван Срацимир (ако въобще е присъствал) може да се обясни задоволително със загубването на отделни листи и от двата ръкописа, то "пропускането" на Калиман II (1256), Мицо (1257), Иван III Асен (1279) и Чака (ок. 1299—1300) може да се разглежда като своеобразно damnatio memoriae. Същото обяснение би могло да се отправи и към едно друго "отсъствие" — архиепископ или примас Василий. Наистина той е бил "униат", но все пак това е българският духовен водач в продължение на повече от четиридесет години, свързал името си с възобновата на българското царство и с възшествието на династията на Асеневци, коронясал, по всяка вероятност, първите петима царе от Второто царство. Сред българските патриарси, светителствали в Търново, се открива още една липса — патриарх Висарион. Запазеният печат не оставя никакво съмнение относно съществуването на този български архиерей. А предложените

 

128

 

 

обяснения за неговото низвергване от синодика са несериозни (изпаднал в "немилост", тъй като се противопоставил на третия брак на Иван III Асен — sic!).

 

Няколко думи за текста на българския синодик (защо не съборник?), който е представен тук. Вече на няколко пъти стана дума за това, че и двата запазени ръкописа не са пълни, поради откъсване на листи. Ето защо публикуваният тук текст е комбинация от двата. В основата на превода е Палаузовият ръкопис, а липсващите в него части са допълнени със съответните места от Дриновия ръкопис. Възстановеният пълен текст изглежда така:

1. § 1—59: Палаузов;

2. § 59а—59в: Дринов 37-39;

3. § 60-109: Палаузов;

4. § 109а— 109е: Дринов 87-92;

5. § 110—116: Палаузов;

6. § 116а—116з: Дринов 95—102;

7. § 117—177: Палаузов.

 

Синодикът на цар Борил е издаден през 1928 г. от Μ. Г. Попруженко, който публикува паралелно и двата ръкописа: вляво — Палаузов, вдясно — Дринов. Публикуваният тук за първи път цялостен превод е направен по това издание от Анна-Мария Тотоманова.

 

Иван Божилов

 

[Previous]

[Back to Index]