57. ЕДНО ПРЕМЕЖДИЕ

Дежурният стражар беше добър човек. Той ни позволи да приготвим мангала, да си набавим вода, купи ни от една фурна хляб, а за през нощта ни донесе едно малко газово ламбе с фитил без стъкло. Остави ни тази оригинална килийна лампичка на един от прозорците, затвори с ключ вратата и се прибра в съседната стая, служеща за помещение на конната и пешата стража, която беше на разположение на нахи мюдюра.

През нощта си легнахме късно. Едва току-що бях заспал, събудих се и се чувствувах много зле, но не знаех от що. После забелязах, че лампичката едва блещеше, изпускайки само миризлив дим. Завъртях се един-два пъти и се опитах да отида да пия вода, но съм паднал внезапно на пода върху краката на бошнака арестант. Той се събудил, започнал да ме вдига, но като разбрал, че съм в безсъзнание, веднага почукал на стъклото на малкия прозорец откъм стаята на стражарите.

Дежурният стражар чул виковете на бошнака и дошъл в арестантската стая. Бързо отворили прозорците и с помощта на бошнака ме извадили почти полумъртъв на коридора, за да подишам чист въздух, предполагайки, че съм припаднал от неразгорелите се добре въглища. След няколко минути съм дошъл на себе си. Запитали ме какво ми е. Аз им казах, че ми е зле и ми се повръща. Те забелязали, че лицето и цялото ми тяло е обляно в пот и че не ще мога да лежа на голото дюшеме, та ме прибраха в стражарската стая. Тогава забелязах, че ноздрите и косата ми бяха почти почернели от сажди – толкова много дим е изпушала лампичката. Всъщност аз получих припадък и от дима, и от въглевия окис от неразгорелите се добре въглища. Отново пак влязохме в стаичката. Помолих стражаря да загаси лампата, обаче той каза, че в арестантската стая не можело да се остави без осветление, защото такъв бил законът. После стражарят донесе една друга стара лампа с бурма и стъкло. Полузаспал, полубуден, прекарах нощта.

Сутринта дойде в помещението мюдюринът и разпореди да бъдем препратени още същия ден до участъка в село Сушица, откъдето други стражари от тоя жандармерийски пост щяха да ни заведат до Скопие. Аз с радост в душата гледах по-скоро да се измъкна от тая неприветлива стаичка.

58. ОТ СВЕТИ НИКОЛЕ ПРЕЗ С. СУШИЦА ЗА СКОПИЕ

Същия ден към 7–8 часа пристигнахме в с. Сушица и бяхме оставени да нощуваме в същата стая, в която живееха стражарите от тоя пост. Тук вече, макар и арестанти, до късна нощ приказвахме и слушахме разговорите на стражарите.

Оставаше ни още един ден път до Скопие. Ние, макар изморени от пътя, макар изтощени от дългото продължително пътуване, все пак черпехме сили и кураж още малко поне да понесем тези страдания, убедени, че те бяха вече към своя край. На другия ден рано сутринта, придружени от двама стражари албанци, тръгнахме на път и през гара Аджарлар (между Скопие и Куманово) стигнахме в Скопие.

Стражарите ни заведоха във вилаетското управление и ни представяха на началника на жандармерията Байрам Цура, млад, едър и красив албанец, облечен в жандармерийска униформа. С една бележка той ни препрати на началника на полицията Дервиш ефенди.

Тук, в Скопие, престояхме няколко дни във временния затвор, като ежедневно Дервиш ефенди разпореждаше да се явявам по пет-десет минути лично пред него. Понякога той беше сам в стаята си, а понякога имаше при него и един-двама полицейски и цивилни лица на самия директор на полицията.

Дервиш ефенди беше млад 35 – 40-годишен човек. Той беше доста красив, винаги прилично и спретнато облечен. По физиономията му се четеше голяма интелигентност, която респектираше всички. Всъщност той не беше толкова учен, отколкото човек с голям разсъдък, притежаваше голяма практика и тактика в живота. Той от обикновен полицай в късо време беше сполучил да се издигне до положението на комисар и директор на полицията в целия Скопски вилает. Той разкри Винишката афера и името му беше познато на всички. Особено българите и албанците, повече от които често говореха за него, много се страхуваха от Дервиш ефенди и често пъти, когато той минаваше по улицата, мнозина тайно – без да ги забележи – го посочваха с пръст. Дервиш ефенди беше ученик на валията Хафуз паша, първия реформатор в Косово и Скопие. [1]

59. В СКОПИЕ – В ЗАТВОРА

В скопския привременен затвор престоях една седмица.
Затворът беше на два етажа. В долния етаж и в двете продълговати стаи (съвършено тъмни) бяха настанени всички българи, политически затворници, които имаха вече присъди. Тук те чакаха своя ред да бъдат изпратени на заточение.

Полицията, собствено Дервиш ефенди, нарочно държеше тия осъдени в това лошо, съвършено нехигиенично помещение, за да бъдат под строг контрол, тъй като скопският централен затвор "Куршумли хан" (огромно старо каменно здание, строено още във времето, когато Скопие е било владяно от венецианци и нагодено за търговските нужди на тогавашните венециански търговци, които са пътували от Дурацо и Северна Албания за Скопие и обратно), макар тъмен и влажен, все пак беше пригоден за арестанти, обаче по своята обстановка не беше пригоден за по-строг контрол на затворниците.

В затвора имаше две групи българи, осъдени по две отделни афери – щипската и кумановската. Повечето от затворниците бяха учители, а останалите – търговци и селяни.

Щипската група затворници начело с Васил Пасков, главен учител при щипската прогимназия, беше по-многобройна от кумановската, начело на която стоеше търговецът Йордан Сечков.

Както казахме и по-горе, обстановката в затвора беше извънредно лоша. Затворът беше тъмен и влажен, пък и осъдените политически затворници българи бяха под стаите на горния етаж, които горни стаи служеха за временен арест. И почти цял ден и цяла нощ в горния етаж се движеха на върволици арестанти, стражари и полицаи. Освен това заловени крадци, убийци, пияни хора и др. престояваха временно по някой ден в тоя именно затвор, докато бъдат разследвани и дадат първите си показания пред полицията. Вследствие на това постоянно имаше голям шум, нечистотии, плач и викове и всичко това се извършваше над главите на осъдените българи, които трябваше да отидат на заточение на 3, 5, 10, 15 и повече години.

60. В СКОПИЕ

Дервиш ефенди не искаше да ме препрати направо в родния ми град Кратово, а за неопределено време ме задържа в Скопие. Той ме пусна на "свобода" със задължението от моя страна всекидневно да се явявам лично пред него, за да знае, че наистина съм в града.

В Скопие отидох да живея в семейството на учителя Трайче Антев, който като бивш главен учител в Кратово в разстояние на две-три години живееше заедно със семейството си в нашата къща в Кратово. Аз добре се познавах с неговото семейство, с неговия брат Панко Антев, а така също и с баща му, дядо Анте – един добродушен старик.

След като излязох от затвора, дълго време не можах да почистя дрехите си. Всичко това госпожа Савка Антева забелязвала, обаче не искаше да ми го каже в очите. Но един ден при особено разположение тя ми заяви на шега, че сутрин, когато поправяла леглото, забелязала, че по дрехите ми и леглото имало още "бели зрънца" – остатъци от затвора, но тя направи всичко възможно, за да ме отърве от тая сган.

През всичкото ми престояване в Скопие аз се явявах редовно всекидневно лично пред Дервиш ефенди. Явявах се пред него и му отдавах нужното темане и ако ме запитваше за нещо, отговарях, ако ли не – мълчах, докато ми кажеше: "Хайде, върви си." Така продължавах около 35 – 40 дни.

През свободното си време почти усамотен се скитах из града. Беше зимно време и сегиз-тогиз се отбивах в някои дюкян или кафене, за да се стопля. Най-напред по един-два пъти на ден почнах да посещавам книжарницата на Мих. Кратовалиев, когото познавах още от по-рано, обаче не можех да стоя повече от 15 – 20 минути.

На много места ходех дневно по няколко пъти. Мнозина разбраха, че съм под полицейски надзор и не им беше приятно да се срещат с мене. Освен това помощникът на Дервиш ефенди, шефът на тайната полиция в Скопие, Рамо, по произход албанец от Дебър, доста съобщителен човек и с широки връзки в града, на няколко места беше казал, че аз съм бил опасен комита и че по нареждане от Цариград, съгласно едно царско ираде (указ), съм осъден да живея на заточение в родния си град Кратово. Това допринесе още повече да не мога по-интимно да се сближа с някои от моите познати в града.

Оше като ученик в Скопие, аз някак си ненавиждах тоя град, пък и самите скопяни. Всякога, когато съм бил в Скопие, макар за кратко време, винаги съм се чувствувал като че ли съм под арест. Изобщо Скопие и като град и като център на вилаета, въпреки толкова мои познати, въпреки многото развлечения в града и околностите ме отблъскваше без и аз самият да зная защо. На Скопие и скопяни съм гледал винаги с антипатия.

Животът на българите в Скопие не приличаше като тоя на българите в Солун, Велес, Щип, Куманово, Гевгели и пр. Аз ограничих и посещенията, и познанствата си. През целия ден стоях на зарзаватчийския дюкян на Панко Антев. Последният беше голям веселяк, знаеше турски и албански и през целия ден изживявахме времето в смях, шегувайки се или подсмивайки се на някои проходящи по улицата наивни албанци, турци или познати българи.

В Скопие престоях до края на февруари 1901 година. Без определена работа, аз губех дните си в скука с единствената надежда, че днес-утре ще бъда препратен в Кратово.

Явявайки се всекидневно пред Дервиш ефенди, аз на няколко пъти го запитах как стои моята работа, обаче той все ми казваше: "Ще почакаш още малко" и аз мълчаливо напущах кабинета му. Бях му дотегнал, може би, с моите запитвания, та един ден той ми каза, може би само за да се отърве от мене:

– Дайте заявление до валията.

Дадох му нужното темане и напуснах кабинета му. На път за дюкяна на Панко Антев, отбих се в книжарницата на Мих. Кратовалиев. Там намерих Тодор Павлов, студент в Швейцария, който през зимния семестър беше останал в Скопие.

– Какво става с твоята работа? – ме запита Мих. Кратовалиев.
– Дервиш ефенди ми каза да подам едно заявление до валията – му отговорих аз.
– Празна работа – каза Мих. Кратовалиев.

Тодор Павлов тоже потвърди думите на Кратовалиев.
 
– Тогава кажете ми как да постъпя за да мога да си отида в Кратово – запитах аз, очаквайки да ми дадат някои съвети.
– Дервиш ефенди ти казал да подадеш заявление, но ти не подавай такова, а лично се яви пред валията, защото по-лесно ще разбереш, дали скоро ще те освободят или още с месеци ще те държат тук. Във всеки случай не се много тревожи, защото всяка работа се привършва за шест месеца, както казва една турска поговорка – ми заяви М. Кратовалиев.

През същия ден и на другия ден аз скроих план как да се явя при валията. На третия ден, преди да се явя пред Дервиш ефенди, отидох във вилаетското управление и в общия салон чаках пристигането на валията, който обикновено дохождаше към обед в управлението. Валията пристигна и влезе в кабинета си, а няколко минути след него пристигна и Соломон Симха – банкер, скопски богаташ и член на вилаетския и административния съвет.

Соломон Симха като търговец и банкер, работеше с Кратово и добре познаваше моя баща и някои от моите роднини. Аз на два-три пъти чрез неговата кантора в Скопие получих пари от Кратово. Щом ме видя пред самата врата на валията, Соломон Симха се спря пред мене и ме изгледа. След това той ме запита:

– Какво търсиш тук?
– Исках да се явя лично пред валията – му отговорих.
– Добре! Аз ще бъда при него, ела и ти – ми каза Соломон Самха.

Дежурният полицай, който стоеше пред вратата на валията, като видя, че Соломон Симха приказва с мене, разбра, че аз съм негов познат и като му заявих, че искам да се явя пред пашата, той охотно предизвести валията и ми даде път да вляза в кабинета му.

Влязох в един голям комфортно мебелиран салон. До едно луксозно бюро стоеше валията, а вдясно на едно канапе беше седнал Соломон Симха.

– Какво желаете? – ме запита валията.
– Бях арестуван в Цариград, оттам препратен тук, където ето вече стоя близо два месеца под полииейски надзор и още не ме освобождават – му отговорих, очаквайки да ми зададе други въпроси.
– Защо беше арестуван? Какъв ти беше кабахатят? – ме запита валията.
– За нищо... за права бога – отговорих аз.
– Как тъй? Възможно ли е това? – каза валията и ме изгледа от главата до краката.
– Да, така е – настоятелно потвърдих аз.
– Ще проверим – каза валията.
– Книжата, с които съм препратен са в канцеларията на вилаетското управление, прегледайте ги и ще се уверите – отговорих аз.

В тоя момент валията позвъни, дойде дежурният полицай, на когото той заповяда веднага да извика секретаря Али бей. След малко секретарят дойде и валията му заповяда да намери моята преписка и я донесе. Секретарят след 2–3 минути се повърна с един голям тефтер, подвързан с дебели черни корици, съдържащ 100 – 150 листа, подредени и пришити. Секретарят поднесе отворен тефтера на валията и с ръка му посочи един текст. Валията почна да чете и внимателно ме изглеждаше. Чете доста време и пак се привдигна и изпитателно ме изгледа.

– На колко години сте? – ме запита валията.
– На осемнадесет години – му отговорих.

След прочитане на целия текст той разпореди веднага да извикат директора на полицията Дервиш ефенди, а на мене каза да седна на един от близките столове. Аз седнах. Валията и Соломон Симха почнаха да си приказват.

От поканата на валията да седна у мен настъпи едно успокоение, а пък присъствието на Соломон Симха още повече ме окуражи.

След малко в салона влезе Дервиш ефенди и застана мирно с прибрани крака пред валията. Последният го запита как стои моят въпрос.

– Както виждате от преписката въз основа на едно царско ираде тоя младеж е препратен до нас, за да бъде интерниран в Кратово... Аз досега щях да го препратя, ако не беше станал Щипският инцидент [2], но тези дни ще бъде препратен в Кратово.
– Свободни сте да си отидете – ми каза валията.

Аз напуснах кабинета на валията, а Дервиш ефенди остана при него.

Бързо по стълбите преминах и излязох на площада, като засилих крачките си да не бъда застигнат от Дервиш ефенди. Отидох си в квартирата.

На другия ден на определеното време се явих пак при Дервиш ефенди, за да отбележи моето присъствие.

– Ти защо отиде при валията? – ме запита той още като ме видя.
– Вие ми казахте – отговорих аз.
– Как така аз съм ти казал? Аз ти казах да подадеш заявление, а ти вчера лично си се явил при валията – ми каза Дервиш ефенди, гледайки ме право в очите.
– Вие не ми казахте да дам арзухал, а истида! – му забелязах аз.

Думите "арзухал" и "истида" са синоними. Притеснен от Дервиш ефенди, за да се оправдая, в момента можах да измисля и отговоря по този начин, като се представих, че аз с моите позвания по турски език "вер истида" (дай заявление) – съм разбрал да се явя лично, сир. с устна молба, а не с писмена (арзухал).
– Ти искаш да хитруваш обаче не ще ти мине. Аз всички вас ще ви пресея като през решето и който е по-дребен ще падне на земята, а който е по-едър, по-твърд ще остане в решетката и ще го пратя в затвора. Хайде, върви си! – каза Дервиш ефенди заканително с ехиден смях.

При все че бях заплашен от Дервиш ефенди, при все че бях сконфузен, аз напуснах полицейското управление и се чувствувах доволен, че направих един жест, като се явих пред валията лично. Отидох в книжарницата на Мих. Кратовалиев и му разправих подробно приемането ми от валията и срещата ми отпосле с Дервиш ефенди и за неговите закани.

Той се смееше с голямо доволство, особено за това, задето съм игнорирал Дервиш ефенди и не съм изпълнил неговото нареждане, а съм се явил лично пред валията.

По това време книжарниците, аптеките, някои магазинии, хотели бяха местата, където по-будните българи се срещаха, разменяха помежду си мисли, а често пъти там ставаха срещите на конспиратори, защото макар и да имаше специални конспиративни къщи, те все още не се използуваха, а се пазеха да бъдат на разположение за по-други времена, когато се наложеше една по-голяма конспирация.

61. В ТРЕНА НА ПЪТ ЗА КУМАНОВО

След три-четири дни, придружен от един стражар албанец, тръгнах на път за Куманово.

В трена в едно третокласно купе бяхме петима: аз, трима пътници и стражарят. Аз седнах от едната страна на прозореца, а стражарят срещу мене от другата страна на същия прозорец. До мене двама от пътниците говореха сръбски. Единият от тях беше много бъбрив и през цялото пътуване само приказваше безспирно. От целия му разговор аз разбрах само това, че той е търговец от Сърбия и още през есента закупил едно голямо количество грозде във Велес и Неготин. Тоя търговец не ме ядоса толкова със своята бъбривост, отколкото обстоятелството, че той беше сърбин. Във време на пътуването ни той се обърна към мене и ме запита:

– Вие защо сте арестуван?
– За кражба! – с пренебрежение и малко нервно му отговорих аз.

Той се позачуди на моя отговор и не можеше да си обясни защо така нервно му отговорих, но при все това той схвана много добре какво исках да му кажа. Моят отговор го застави продължително да замълчи. Отпосле той заговори уж на своя другар, но даваше и на мене да разбера, че той обичал тихия и спокоен живот, че в живота било всичко суета и че най-приятното развлечение за човека било понякога при весело настроение да се любува на някоя "цура" до късно през нощта.

Той продължаваше да приказва на своите спътници, а аз му давах да разбере, че всичко това даже не ме интересува и нарочно продължително гледах през прозореца, обърнат гърбом към бъбривия сърбин. На кумановската гара се разделихме, като аз със стражаря слязох от купето, а те продължиха пътя си към сръбската граница.

62. В КУМАНОВО

Кумановският затвор беше едно старо, двуетажно здание в двора на околийското управление. В долния етаж имаше две доста тъмни стаи, оградени само с каменни стени, без прозорци, осветявани само от вратата, на която имаше две прозорчета. В тези две стаи се пазеха арестантите, обвинени в тежки престъпления, убийства, разбойничества и пр., а в горния етаж в една от стаите, където и мене поставиха, имаше арестанти с по-малки престъпления.

В една от стаите имаше една група политически затворници начело със Стоил Антов, когото аз добре познавах като учител в Кратово [3]. Той след Йосиф Даскалов и Гр. Манасиев (тоже учители в Кратово) беше замесен като ръководител на Кратовския околийски революционен комитет.

Щом узнах, че Стоил Антов е в затвора, на всяка цена исках да се срещна с него и да поговоря, обаче те – понеже бяха под следствие – се пазеха много зроко и строго.

На другия ден, когато рано сутринта затворниците излязоха на двора, аз проследих Стоил Антов и когато той влезе в единия от нужниците върху яза (реката), аз се вмъкнах в другия съседен до него нужник. По този начин през общата стена на двата нужника, построени на самя яз, ние успяхме да разменим няколко думи.

– Откъде идваш и защо си арестуван? – ме запита Стоил Антов.
– Само по едно подозрение, но при друг случай ще ти кажа по-подробно. Ами вие за какво сте арестуван? – го запитах аз.
– Разкри се случайно една организационна мрежа, заловиха се писма и ето вече повече от два месеца сме тук и още не ни разследват – каза Антов.
– Колко ли ще ви държат още. Пък не сте малцина. Без друго... мнозина сте и много ще ви разтакат – добавих аз.
– Да... да...
– Има ли улики против тебе?
– Особени улики няма, обаче много ни измъчиха, като ни подложиха на тежки изтезания и жестоки побоища, нощно време и няколко пъти с часове почти полуголи ни държаха в този яз, обаче и досега никой нищо не е изказал. Всички се държим здраво! – с вълнение говореше Антов.
– Имаш ли нещо да поръчаш в Кратово?
– Много здраве и бодрост на всички. Като узнаете, че сме препратени в Скопие, да ми изпратят повече завивки и малко пари. Друго нищо.

Аз излязох, след малко той, и се разделихме.

63. НА ПЪТ ЗА КРАТОВО

Същия ден към обед, придружен от един стражар, пътувах пеш за към Кратово. Вечерта едва стигнахме в с. Страцин – наполовината път между Куманово и Кратово. В с. Страцин при самото шосе имаше "кула", в която стоеше жандармерийски пост. През нощта преспах в стаята при стражарите, чийто чаушин бил лично познат на моя баща. Сутринта чаушинът ми каза, че не желаел да ме препраща пеш.

След малко той доведе два коня – единия за мене, а другият за стражаря. Чаушинът ни изпрати на път за родния ми град Кратово, пожелавайки ми добър път и много здраве на моя баща.

Привечер пристигнахме в Кратово и ме поставиха в затвор в стаята на стражарите. През нощта дойде баща ми, обаче беше вече много късно – каймакаминът беше вече напуснал правителствения дом.

На другия ден следобед ме извикаха в стаята на полицейския пристав. Там се направи гаранцията и аз бях вече "свободен", но при условие, че всеки ден ще се явявам в полицията.

Моите родители от радост не можеха да се поберат в кожата си. Те сияеха, че техния син след дълго скитане най-после се е прибрал между тях. В продължение на няколко дни освен на домашните си аз трябваше да отговарям и на роднини, приятели и познати все на едни и същи въпроси: защото беше арестуван, колко време престоя в затвора, биха ли те, измъчваха ли те и др. подобни въпроси.

Изобщо моите роднини и приятели ме разпитваха не толкова от любопитство, а повече от любезност и състрадание. Това беше за мене неприятност, но най-мъчното беше как по-сериозно и убедително да представя работата пред моите родители, без да открия нещо от моята "работа" в Цариград.

На родителите и домашните заявих, че исках да замина за България, отбих се в Цариград да видя града, но кой знае как по някакво подозрение, заедно с още трима българи бяхме арестувани и след два месеца с царско ираде ни освободиха без да ни предадат на съд. Останалите трима мои другари, като български поданици екстернираха в България, а мене, като турски поданик, интернираха тук.

Но при всички мои извъртания моят баща остана с едно съмнение, тъй като добре знаеше и разбираше, че човек, арестуван по подозрение, не се освобождаваше с царско ираде, както той лично беше научил от каймакамина. Впоследствие в разговор с баща ми аз му обяснявах, че може би някои от другарите ми да са виновни в нещо, но че аз покрай тях съм пострадал.

– Е как така? Кой се заинтересува за вас, че султанът е издал ираде? – запита баща ми.
– Вероятно българският консул в Цариград – някак си с възторг му обяснявах.
– Ти познаваш ли се с него?
– Не.
– Тогава как той ще се застъпи за тебе, когато си турски поданик и си съвършено непознат? – питаше баща ми.
– Той се застъпи за другите трима и аз, като обвинен заедно с тях, и мене засегна царското ираде.

Пък тогава и аз самият още не знаех как и защо бяхме освободени с царско ираде. Предполагах, че познатите на Слави Мерджанов са ходатайствували пред някои компетентни лица в София и че въз основа на предписание от българското правителство българският търговски агент Ив. Ст. Гешов се застъпи за нас и бидохме освободени и четиримата от затвора, като тях екстернираха в България, а мен изпратиха за Кратово.

64. ИНТЕРНИРАН В КРАТОВО

Аз бях вече в бащиния си дом и не се грижех нито за прехрана, нито за квартира. Не ми оставаше друго, освен как по-лесно да прекарвам дните и да чакам да се измине известно време, да бъде позабравена моята работа, за да направя постъпки да ми се разреши да се движа поне из окръга. Изминаха се незабелязано дни седмици и аз непрекъснато по един път на ден се явявах пред полицейския комисар Ахмед бей, по народност албанец, за да види, че съм в града.

През 1900/1901 учебна година в Кратово главен учител беше Вл. Карамфилов, родом от Прилеп. Карамфилов и моят брат Иван П. Шатев бяха ръководителите и във всичко разпореждаха по работите на Кратовския околийски революционен комитет. В прогимназията бяха учители Тодор Александров от Щип и Траян Китанов от Гостивар, с които аз се познавах още от Скопското педагогическо училище.

Траян Китанов завеждаше първоначалното училище в махалата Царина, където имаше и сръбско първоначално училище. Местните сърбомани, особено свещеник Георги, заедно с други двама-трима сърбомани постоянно клеветяха Траян Китанов пред каймакамина и полицейския комисар Али бей с цел да го пропъдят, като правеха всичко възможно да бъде затворено българското училище в махалата. Освен Траян Китанов те още по-жестоко преследваха и някои от по-първите и събудени българи в махалата като Анастас Газдов, свещеник Димитър Н. Канчев и др., като се стараеха да измислят някоя "афера", та ако не всичките, то поне част от тях да бъдат арестувани, тъй като бяха успели вече да наклеветят учителя Григор Манасиев, родом от гр. Кратово, живущ в същата махала, и когото подозираха след арестуването, осъждането и изпращането на заточение на Йосиф Даскалов – Григор Манасиев и Ст. Антов бяха ръководителите на революционната организация в Кратово и околията.

Григор Манасиев бе арестуван, осъден на 5 години и изтърпяваше наказанието си в затвора в гр. Прищина, а Ст. Антов беше вече арестуван в Кумановския затвор и при това положение сърбоманите искаха на всяка цена да компрометират и наклеветят учителя Траян Китанов.

Вследствие на ежедневните клевети от страна на сърбоманите както пред каймакамина, пред когото свещеник Георги [4] се ползуваше с голям авторитет, защото беше член на околийския административен съвет в качеството му на представител на отделната вече сръбска духовна община, а така също и пред полицейския комисар, в квартирата на Траян Китанов често се правеха внезапни обиски за да се намери нещо компрометиращо.

Веднъж късно пред нощта внезапно самият полицейски комисар влиза в стаята на Траян Китанов и намира един брой от в. "Реформи", който излизаше в София като орган на Върховния македонски комитет. Вследствие само на намерения вестник Траян Китанов беше арестуван и в продължение на няколко седмици почти всяка нощ беше измъчван, изтезаван, бит, превиваха му с въжета корема и краката, за да изтръгнат някакви показания за организацията в Кратово, в която той – според убеждението на полицията – беше член.

Траян Китанов въпреки всичките изнесени против него улики всичко отказваше. Неговата твърдост се посочваше като пример за подражание от кратовците и някои от последните – с пълно право го сравняваха по упоритост, издръжливост и понасяне на страданията и лишенията с характерния учител Ст. Антов.

Твърдостта, себеотрицанието, мъченичеството и твърдият характер, както на Ст. Антов, така и на Траян Китанов за кратовци бяха пословични. И двамата народни учители от селски произход бяха кумир за подражание както за гражданите, тъй и за селяните от околията, особено за младите организационни работници: куриери, пунктови дейци, или пък лица, служещи за обикновени връзки на околийския революционен комитет.

Сърбоманинът свещеник Георги преди да бъде ръкоположен за свещеник по професия, беше мутафчия, като мнозина от тази махала. За да може да подсигури бъдещето и прехраната на семейството си, той пожелал да бъде ръкоположен за свещеник. Молил е няколко пъти пред българския черковен съвет, обаче последният не дал  съгласието си, не го посочил за кандидат-свещеник и митрополитът в Скопие не искал да го ръкоположи. Два-три пъти той ходил пред митрополита да го моли, обаче молбата му е била оставяна без последствие. Виждайки, че митрополитът не иска да се вслуша в молбите му, защото против него са били първенците на град Кратово, решил да замине за Цариград и лично да се моли и оплаче на екзарха. Той заминал на път за Цариград, обаче по настояването на кратовските първенци каймакаминът телеграфически разпоредил да бъде върнат обратно в Кратово, защото отиването му в Цариград било с цел за разкол. По такъв начин той е бил заловен във Велес и под полицейски конвой бил доведен в Кратово, където е бил под постояния присмех на кратовци, че не можал да стане свещеник. Така озлобен, Георги отива в Скопие, явява се пред сръбския консул и с негово съдействие гръцкият митрополит го ръкополага и Георги се връща в Кратово в качеството си на сръбски свещеник без енория... С това се туря началото на сръбската пропаганда в Кратово (1890 година).

Траян Китанов биде препратен в Скопие и предаден на съд и само за това, че му се намери "непозволен" печатан вестник, според закона трябваше да бъде осъден най-малко на една година затвор.

Аз през всичкото време бях в контакт с Вл. Карамфилов и Т. Александров. Те и двамата – като учители и колеги – живееха в една квартира, даже спяха в една стая.

През време на дружбата ми с Тодор Александров той ми направи впечатление на един много разсъдителен, трезвен ум и готов за всички жертви пред олтара на освободителното дело. Ние двамата добре се разбирахме и по цели часове и дни беседвахме.

Аз, въпреки, че бях съвършено откъснат и изолиран от моите другари – гемиджии, – все бях пълен с вяра и надежда, че все пак ще вляза във връзка с тях, че пак ще започнем отново работата, и исках да убедя Тодор Александров да стане наш другар, като при първаия зов напусне учителството и се причисли към нашия кръжок. Обаче Т. Александров, въпреки че напълно възприемаше нашата борба – терористическа дейност срещу видни турски сановници и атентати срещу големи банкови и търговски институти в страната, предимно чуждестранни, за да се обърне вниманието на интелектуалния свят в Западна Европа към Македония, като един етап от общата революционна борба в Македония – все пак със своя трезвен и практичен ум схващаше, че аз не бях реалист, че не стоя на здрава и солидна почва, защото тоя род борба, в която аз исках да го ангажирам, освен че изискваше преди всичко подбрани интимни приятели, но, най-важното, изискваше и много парични средства, от една страна, а той виждаше, че аз самият се издържам от своите родители, които имаха хубава търговска работа, дори имоти и разполагаха със средства, а от друга страна, той преди всичко беше сирак без баща, а неговата майка с няколко дребни дечица момичета имаше преди всичко нужда от една, макар и малка помощ.

Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.

Той диреше пътища и методи на действие за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тия градски и селски организаци и за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат. Но макар че пътищата ни бяха различни, все пак Тодор Александров се стремеше да ни бъде полезен. Така минаваха дните в спорове между нас двамата, спорове, при които ние се взаимно търпяхме, търсехме се да разменяме мисли помежду си, без ни най-малко да се обиждаме във воденето на споровете.

След дълго общуване между нас двамата се завързаха много интимни приятелски отношения. Между водените от нас разговори и беседи ние критикувахме много от порядките, както изобщо в организацията, така и в ръководството на Кратовския околийски революционен комитет, т. е. Вл. Карамфилов и Иван П. Шатев. Последните, виждайки, че ние от ден на ден ставаме по-недоволни от тяхната дейност – по предприетото и извършеното от тях в града и околията – възложиха на Т. Александров да ръководи една група от десетина младежи, всички от неговата възраст в Кратово, а по-сетне чрез няколко лица, които минаваха като изпълнители на решенията на местния комитет, да събере от няколко по-състоятелни граждани суми, предварително определени, и за които суми бяха вече получени формални разписки, надлежно подписани и скрепени с печата на ЦК на ВМРО.

Т. Александров и аз се опитахме да поднесем разписките на няколко местни граждани. Разпределихме си лицата и между другите аз взех разписката за 10-турски лири, за да я занеса на моя тетин Игнат Златков.

Парите изведнъж никой не даде, а започнаха тайно да се съобщават помежду си кой получил разписка, кой дал пари, кой отказал и т. н. Ние това своевременно узнахме и се установихме на никого да не се прави никаква отстъпка в нищо – нито в исканата сума, нито в срока, в който трябваше да се внесат парите. Вземахме решение, ако някой от гражданите откаже да внесе сумата в определения срок, да му се наложи по-голяма сума като обезщетение и да не се поднасят разписки на други лица, докато не се съберат сумите от раздадените и връчени вече разписки. Това решение беше необходимо да се изпълни, защото при една най-малка отстъпка било в сумата, било в срока щяха да се окуражат гражданите и щяха да почнат да се опитват да правят пазарлъци за намаляването на исканата сума или да се увеличи срокът, с което без друго щеше да се внесе деморализация и щеше да се накърен авторитетът на ЦК на ВМРО, а следователно и на ръководното тяло на град Кратово.

Някои от гражданите бяха внесли вече сумите. Игнат Златков не беше внесъл определената сума, а срокът беше изтекъл.

Една нощ късно се получи телеграма от директора на Солунската мъжка гимназия, с която се уведомяваше Игнат Златков, че неговият син учител в гимназията Яким Игнатиев е убит [5]. Моят тетин Игнат Златков в първия момент след прочитането на телеграмата помислил, какво поради това, че исканата сума не бе внесена навреме, неговият син Яким – без да знае, че той самият Яким Игнатиев беше член на ЦК на ВМРО, а следователно с негово знание и съгласие по надлежния канален ред се искаше сумата, – разтревожен от печалната и потресаваща вест, в присъствието на всички роднини, близки и съседи, събрани да споделят скръбта, почнал да вика срещу мене и Тодор Александров и ни сочил като едни от виновниците за убийството на неговия син. Това внесе едно смущение в средата на всички, а пък аз и Т. Александров, както и останалите членове на местното ръководно тяло, абсолютно нищо не знаехме как и за какво е убит Яким Игнатиев.

След няколко дни всичко се разбра и самият Игнат Златков беше повикан в Солун, за да заяви пред полицията и съдебните власти, че той като баща на убития се е убедил, какво че убийството е станало от невнимание, без да се желае, случайно. Това обстоятелство бе причината да се закъснее с искането на сумите срещу издадените вече разписки и с увещания, пък и с молби да се приберат исканите суми, защото без това щеше да се накърни авторитетът на организацията, който и без това не беше голям по ред причини от общ и местен характер.

Моята "вина" беше тази, че аз като сродник и обичан от моя тетин Игнат Златков, сам си предложих услугите да прибера сумата, като смятахме, че по тоя начин няма да има какъвто и да е риск. Пък и можех ли да допусна, че тъкмо в тоя момент по такъв начин ще бъде убит, и то в Солун моят братовчед Яким Игнатиев? Но често в живота има случайности, които идват без да се желаят от никого и засягат достойнството, живота и на най-милите близки или роднини. Такива случайности често пъти носят големи последствия, които свършват с трагизъм. Така е и в частния живот на хората, така е и в обществения и политическия живот.

Поради арестуването на Траян Китанов един от учителите в прогимназията с педагогическо образование трябваше да замести Кктанова, като неговите свободни часове се заеха от останалите учители в прогимназията. Вл. Карамфилов ме помоли като гимназист аз да взема няколко часа, но без да ми се определя възнаграждение, тъй като бяхме вече във второто полугодие, а кредит нямаше и не можеше даже да се поиска, понеже Траян Китанов като подсъдим още си получаваше заплатата. Аз с удоволствие приех поканата, още повече, че нямах нужда от възнаграждение, от една страна, и, от друга, щях да се ангажиран в работа и времето ми по-леко щеше да минава.

Родителите ми много настоявала аз да остана в дюкяна, но аз не желаех, защото даже временно не ми се искаше да се занимавам с търговия.

Главният учител уведоми митрополията, взе нейното съгласие и аз бях назначен доброволен учител. Възложиха ми да преподавам български и френски език в I и II прогимназиален клас, като същевременно бях определен за класен наставник на I клас. Така се продължи повече от два месеца.

Един ден следобед се състоя учителски съвет и се разглеждаше успехът и поведението на учениците. Заседанието почна малко късно и разискванията продължиха до късно през нощта. Изведнъж в учителската стая се втурна полицейският комисар Ахмед бей заедно със старшия стражар Селим чауш.  Като вървели с нощния патрул, забелязали, че в училището гори свещ и има хора. Помислили, че става някакво конспиративно събрание или пък при учителите има някое нелегално лице, с което се съвещават. Щом те влязоха, ние всички станахме на крака, а Вл. Карамфилов любезно ги покани и те да седнат да присъствуват на заседанието и да слушат, след като разбира се, им обясни защо сме се събрали и какво разискваме. Те и двамата бяха албанци и нямаха понятие какво е учителски съвет, а още по-малко разбираха тия заседания на учителския съвет за разглеждане и определяне успеха и поведението на учениците.

Комисарят Ахмед бей без много да се разправя, заповяда веднага да се разотидем. Главният учител Вл. Карамфилов се противопостави, като заяви, че утре ще се оплаче на каймакамина и ще доложи за този произвол на митрополията в Скопие.

– Вие сега ще се разотидете, а утре се оплачете на каймакамина! – каза грубо Ахмед бей.

В първия момент някои от учителите помислиха, че ще се прави обиск, а пък аз като преподавател по български език имах в себе си един-два листа от стихотворенията на Хр. Ботев и всеки час в I и II клас диктувах по няколко реда от някое стихотворение, за да могат учениците да ги научат наизуст като отбрани стихотворения, написани на хубав български език и главно с идейно патриотическо съдържание. Аз не позволявах на учениците да ги записват, заявявайки им, че по тоя начин ще упражнят по-добре паметта си, а всъщност се страхувах да не би тези ръкописи като деца да носят със себе си и да ги четат у дома си и по тоя начин някъде при донесение или обиск да се намерят у някого. Докато главният учител Вл. Карамфилов се обясняваше с комисаря Ахмед бей, аз успях да сгъна в джоба си откъснатите листа от съчиненията на Хр. Ботез и незабелязано ги захвърлих на пода като излишна употребена хартия. След това един по един излязохме от учителската стая и с по един стражар всеки си отиде по квартирата, а комисарят Ахмед бей сам придружи Вл. Карамфилов до квартирата му.

Още същата нощ конфликтът между главния учител и полицейския комисар беше изгладен, защото Ахмед бей беше много бдителен, а като такъв беше много опасен за член-ръководителя на околийския революционен комитета Вл. Карамфилов и последният всячески искаше да бъде в добри отвошения с полицейския комисар.

Сутринта, когато се явих в полицията (аз бях задължен да се явявам всекидневно) комисарят Ахмед бей ми каза, че занапред не ми позволява даже да посещавам училището, тъй като моята диплома не била заверена от турския училищен инспектор.

– Това е лесна работа. Митрополията ще дале дипломата на меарифа и той ще я завери – му отговорих аз.
– Не. Твоята диплома няма да бъде заверена и ти като интерниран в града под полицейски надзор не ще можеш да учителствуваш. Баща ти има дюкян, се'ди на дюкяна в чаршията; какво търсиш в училището – ми каза Ахмед бей.

Каймакаминът от своя страна тоже беше уведомил главния учител Вл. Карамфилов, че аз не мога да бъда повече учител в прогимназията.

Аз нямах разрешение да се движа в околните околийски градове, забранено ми беше даже да се движа из селата в Кратовско, а пък сега ми се запрети даже да посещавам и училището, та по неволя или трябваше да остана на дюкяна на баща си или пък да стоя в къщи.

Всеки ден чувствувах стесненията, които ми се правеха, но нямаше какво да правя. Трябваше да понасям тия ограничения. От кореспонденцията, която поддържах с другите – гемиджии във Велес, Солун и София – се научих, че и те след нашето арестуване в Цариград се пръснали по родните им места, при родителите си, колкото за прехрана... Орце Попйорданов заминал за странство, а Тодор Органджиев и Вл. Пингов били още в Солун, а всички други се пръснали.

Аз редовно кореспондирах с П. Манджуков. Но и той ту от София, ту от Пловдив рядко се обаждаше, като сегиз-тогиз ми съобщаваше нещо за другарите, обаче за започване на сериозна работа нищо не ми пишеше.

За всички гемиджии настъпиха лоши дни и едва можехме да се сношаваме един друг с писма, защото едни бяха в България, други в Солун, трети във Велес, Д. Кощанов в Г. Джумая и пр. Така се измина лятото, дойде есента... настъпи и зимата, а след нея дойде, новата 1902 година, а аз бях все в същото положение. Аз се чувствувах като затворено врабче в клетка и просто не знаех какво да правя и откъде да започна.

Куриерите, които идваха откъм българската граница донасяха, че в България борбите между централисти и върховисти се засилили и в някои погранични пунктове малки чети от двата лагера се обезоръжавали и избивали едни други.

От куриери и четници узнахме, че Върховният македонски комитет – София, чрез своя хора – войводи и четници – искал на всяка цена да обсеби Вътрешната македонска революционна организация, да се наложи на нейния централен комитет и да поеме ръководството, защото между върховистите имало много офицери и подофицери, които по-добре от учителите и свещениците знаели как да манипулират с оръжие и да водят сражения. От вестниците не можехме да узнаем същността на спора, а в окръжните, които дохождаха до местния околийски революционен комитет, за борбите в България нищо не се съобщаваше.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. По-сетне, през 1902 г. Дервиш ефенди биде убит от един албанец, бивш полицай, в помещението на руското консулство в Скопие.

2. Няколко дни преди това в Щип един четник Санде бил открит в къщата на Рамбабаков от Ново село. При опит от страна на властите да бъде заловен той се съпротивил и почнал да стреля с манлихерата си. Завързва се продължителва престрелка и четникът, макар и ранен, сполучил да избяга. Това демонстративно съпротивление вдига голям шум и Дервиш ефенди беше заминал лично да анкетира случката.

3. Българите политически арестанти бяха 25 – 30 души, от които Ан. Кралев, Дионисий Кандиларов, Йордан Сечков и др.

4. Свещеник Георги в миналото беше чист българин, даже един от синовете му като ученик стипендиант бе приет в Българската гимназия в Солун, но алчността му за пари го направа отявлен сърбоманин.

5.Яким Игнатиев заедно с Ив. Гарванов и Н. Ризов, учители при Солунската българска гимназия. Като членове на ЦК на ВМРО при разглеждане и изпитване на един револвер по невнимание Игнатиев бил убит от Ив. Гарванов.