161. АМНИСТИЯТА

Цивилен главен инспектор, началник на жандармерията италиански генерал, европейски офицери за реформиране на жандармерията, административни и съдебни реформи, всичко това за нас арестантите бяха само празни приказки фрази, защото от известията, които получавахме от разни посетители, познати и близки, всички единодушно казваха, че всичко си е по старому и че никаква промяна няма.

Пък и самите турци арестанти било по внушение на своите сънародници – чиновниците и стражарите в затвора – било по свои собствени разсъждения открито казваха, че шумът, който се вдига с предстоящите реформи е колкото да се хвърли прах в очите на населението, да се заблудят българите, за да не се бунтуват, да не вдигат въстание.

Всички очаквахме поне амнистията. Едва към края на април 1904 година с царското ираде се прогласи амнистията и още на другия ден почнаха на групи, по процеси или по градове и села да извикват и да освобождават.

В затвора настана обща тревога, обща радост, общо задоволство и всички се смеят и шегуват, очаквайки момента да бъдат извикани и да напуснат затвора.

Първия ден излязоха около 400 души, втория – останалите всичко 902 осъдени и още под следствие арестанти българи.

В централния затвор останахме само две групи: едната, като съучастници в разрушаването на ж. п. мост при гара Ангиста, а другата – съучастниците в солунския атентат, тъй като според царския указ (ираде) амнистията обхващаше всички политически затворниии, но се изключваха онези, които активно "на дело с динамит са разрушавали мостове и разни обществени и кредитни учреждения".

Осъдените по антентата на ж. п. мост при гара Ангиста бяха: свещ. Атанас Иванов, Кочо Арабов, Кочо Шатров, Паскал Тодоров и още двама-трима селяни, всички от с Скрижево, Серско. Аз, Марко Бошнаков, Георги Богданов, Милан Арсов и Илия Попйорданов останахме като съучастници в солунското съзаклятие. С нас останаха в затвора още две-три групи от по трима-четирима души българи, които макар и политически арестанти, всъщност бяха осъдени като обикновени криминални престъпници, така щото тях не ги обхвана амнистията.

Затворът сякаш се изпразни и взе съвсем друг вид. Докато преди няколко дни всички кауши (стаи) кънтяха от хора', народни революционни песни, викове и едва побираха затворниците българи, наброяващи във всяка стая от 120 до 160 души, след амнистията във всяка стая останахме по 20 – 30 души, болшинството от които бяха криминални престъпници, повечето турци. Амнистията за нас, останалите в затвора, се изрази в това, че ние свободно можехме да подместваме леглата си надлъж и нашир. Това беше единственото ни предимство.

162. ЖИВОТЪТ В ЗАТВОРА СЛЕД АМНИСТИЯТА

Настъпиха дългите летни дни, настъпиха и горещините... Слънчевите лъчи през деня нагорещяваха околните високи стени и кули, а ние, деня скрити под някоя малка сянка на вътрешните ниски стени, които преграждаха общия двор, седяхме, лежехме, излежавахме наказанието си, без да смятаме изминатите дни, месеци, както обикновено правеха останалите затворници, тъй като за нас те нямаха значение – ние бяхме осъдени едни на доживотен затвор, а други – на смърт.

Първите дни след амнистията дните ни се видяха дълги като години, арестът още по-тежък и мъчителен, главно поради монотонността. Ние нямаше вече на какво да се надяваме и очаквахме или екзекуцията, която все още не идваше, или смъртта поне на червения султан Абдул Хамид. И едното, и другото за нас беше "добре дошло" пред новите мъчнотии, които срещахме и изживявахме в затвора. Неизвестността пред бъдещето ни беше така голяма, че ние даже с фантазията си не можехме да си представим като какво още ни предстоеше и трябваше да преживеем.

Цялото лято през 1904 година мина така монотонно и в очакване привеждането на смъртните присъди в изпълнение. Едва към края на есента затворът пак отново почна да се пълни. След въстанието се създадоха все по-нови и по-нови афери, появиха се пак чети и тук-там ставаха пак сражения, вследствие на което постепенно затворът се пълнеше пак с политически затворници българи. Ние бяхме изпаднали в ролята на ханджии, които редовно посрещат и изпращат гости.

Режимът в затвора не беше много строг, обаче обстановката, в която бяхме поставени, беше много лоша. Климатът вътре в крепостта беше много сух и главно много променлив. Лятото от сутринта до вечерта слънчевите лъчи нагорещяваха дотолкова високите каменни стени на крепостта, че ние вътре в стаите чувствувахме такава голяма горещина, като че ли бяхме в преизподнята на ада. А през есента и зимата, като почваха да духат ветрове, особено северният, наричан "вардарски вятър", по цели дни вятърът се въртеше в оградите и непрекъснато се развиваше във високите стени на крепостта. От непоносимата горещина и голямата сухост на въздуха през лятото, от една страна, и от друга – от ветровете през есента и зимата, лицата ни увяхнаха и посърнаха, кожата по лицето и тялото ни ставаше все по-черна и постепенно се прилепваше до костите. Всички линеехме. Това беше вследствие на лошия климат, който в крепостта значително се различаваше от климата в града, макар Солун да е приморски град. Обстановката, при която живеехме, бе такава, че съвсем малко се чувствуваше влиянието на морето.

Но не беше само в това нашата мъка. Ние преживяхме една друга непоносима мъка – прямия контакт с криминалните престъпници турци, повечето вулгарни убийци и крадци, и често пъти имахме неприятности с някои от тях, в които престъпността беше голяма. Освен това между криминалните затворници имаше взаимни вражди и борби, които често пъти се изразяваха във формени боеве със стомни, с обуща, с дървета, с ножове. Колкото и да стояхме настрана от техните взаимни вражди и крамоли, ние все пак по необходимост трябваше да вземем страна.

В затвора имаше две-три "партии". Начело на едната стоеше убиецът Якуб, на другата – Хамид, на третата – Осман и т. н. Във всяка стая също така арестантите криминалисти се разделяха пак на враждуващи групи, дебнещи се със стръв една друга. Ежбите и враждите между тях по нищожни даже поводи бяха толкова изострени, че никой никога не можеше да знае, нито пък да предвиди кога ще стане сбиването. То обикновено се почваше по съвсем дребни поводи, предизвикани било само от един криминален престъпник, или пък от цялата група такива.

Сбиванията ставаха често и обикновено нощно време, когато вратите се затваряха. Щом се подкачаше някое сбиване, почти всички се нахвърляха един срещу други, като всеки криминален престъпник целеше своя обект, гледайки да се възползува от общата суматоха, а най-вече от тъмнината, защото още при самото сбиване от хвърлянето на разни предмети обаче обикновено лампите нарочно се угасяваха и боевете се водеха в тъмнината, докато гардианите и стражарите пристигнат със своите къси дървета, здраво обвързани за ръцете им и още при влизането им в стаята почваха безразборно да бият, който им се изпречи пред очите – виновен или невиновен, само и само да преустановят общия бой. След това вече почваха да издирват кой е предизвикал скандала, кой е започнал първи боя, кой се е провинил и пр. и пр. През време на такива жестоки боеве обикновено побеждаваха по-големите и по-добре организирани групи и надделяваха физически по-силните или онези, които можеха да се явят с ножове в ръцете си. А те бяха обикновено фаворизираните, т. е. онези, които по-добре се гледаха от затворническата власт, сиреч онези, които бяха в добри и приятелски връзки с шефа на гардианите или със самия директор на затвора.

Във всяка стая имаше по един шеф – каушасия – на затворниците. Шефът се определяше от затворническата управа – директора на затвора със съгласието на началника на гардиените. Всеки шеф на кауш има по двама-трима свои телохранители, физически здрави и обикновено с тежка присъда криминални затворници.

Шефът на всяка стая имаше монопола за продажбата на кафета, чай, прането на дрехи, за която цел си ангажираше колкото му са необходими слуги или помощници. Шефът се разпореждаше за всичко в стаята: той посочва леглата, той подрежда арестантите, той бди за чистотата. Шефовете в стаите (каушасиите) са очите и ушите на затворническата управа. В замяна на това шефовете експлоатираха затворниците в кръга на затворническия правилник. Шефът продава кафета, чай, разиграва хазартни игри и приходите от тях биват в полза на шефа. Всеки затворник бе длъжен да пие или поръчва (за черпня на своите познати и близки) кафета, чай, а пък някои от по-заможните затворници бяха заставлявани да играят хазартни игри или барбут (със зарове).

Всяко място за лежане на затворниците се посочваше от шефа или неговия помощник срещу откуп. Онези, които консумират само по едно-две кафета или чай през деноношието като бедни, се поставят по към вратата на кухнята или нужника, а онези, които по-често играят комар, консумират повече кафета или чай, се поставяха на по-чисти "почетни" места.

От приходите от прането, от продажба на кафе и чай и комара всеки шеф на кауш ежемесечно вън от своите разходи имаше повече от 5 – 7, а понякога и по 10 л. турски чист приход, една част от които той тайно даваше на директора и шефа на гардиените. Само в стаите определени за осъдените вече затворници, имаше 12 души каушасии и всеки от тях минимум 3 – 5 турски лири на месец беше длъжен да дава на директора.

Лавката при затвора се даваше на търг, обаче още преди да се възложи търгът, тя се откупуваше предварително с една доста крупна сума, която вземаше пак директорът на затвора.

Доставчиците на хранителни припаси, мляко и пр. за болницата при затвора, както и хлебарят, също тъй даваха своя "данък" на директора, от когото пък очакваха услуги, улеснения в печалбите им. Директорът всячески покровителствуваше и улесняваше доставчиците, като ги протежираше, когато доставяха примесено с много вода млякото, недопечен хляб, недоброкачествено месо, не контролираше цените, по които се продаваха всички хранителни и други предмети, а на каушасиите даваше пълна свобода да се разпореждат, да експлоатират и даже да малтретират неприятните тям арестанти.

От каушасиите обикновено един-двама бяха любимците на директора и той ги фаворизираше повече от всички други. При тях в тайните стаи обикновено разпореждаше да се поставят по-състоятелните арестанти или онези, които редовно играеха на хазартни игри. Поради това и ред други поводи в затвора каушасиите със своите свити от телохранители, слуги и близки и пр. се разделяха на две главни враждебни групи, тайфи, партии (настръхнали една против друга). Когато едната от тях е на "власт", положението се завземаше от едва част от каушасиите и чрез тях минаваха всички ходатайства, подкупи и пр. и пр., поради, което те бързо забогатяваха, като се обличаха в чисто, скъпо, хубаво долно облекло и горно облекло, а някои от тях водеха и един разпуснат живот...

Когато по един или друг повод те паднат, дохождаха други на "власт", които не избираха средствата - както първите – и бързо се натрупваха с пари, за да изпъкнат пред арестантите, от една страна, и, от друга – пред своите съперници каушасии.

Често пъти някои от каушасиите дотолкова се самозабравяха, че за да удовлетворят алчността си за пари, освен че по един възмутителен начин експлоатираха всичките затворници, а отиваха и до крайност, като тормозеха и изнудваха затворниците, като ги биеха и малтретираха. Гардианите със своя началник, по внушение на самия директор, като истински виновник за всички произволи в затвора, нарочно си правеха оглушки, че уж нищо не знаят, нищо не виждат и ако някой онеправдан – турчин или християнин – се опиташе да се оплаче или да изнесе нещо пред директора прокурорството и пр., под разни претексти той биваше наказван.

Така че режимът в затвора в нищо не се отличаваше от режима на управлението в самата турска държава. Режимът, порядките в затвора и пр. се схождаха с режима и порядките в самата държава. Затворът представляваше държавата в миниатюр. Въпреки общото роптание, въпреки всички възможни явни и тайни протести и оплаквания режимът и порядките в затвора си следваха своя път, експлоатацията и тормозът продължаваха.

Антагонизмът между каушасиите ставаше все посилен и по-силен, та и общото негодувание често пъти се изразяваше в сбивания между затворниците.

Сбиванията зачестиха и два-три пъти при сбиванията бидоха убити няколко души затворници. Това даде повод за една по-щателна анкета, обаче все пак режимът в нищо не се промени. Всичко се изопачи и раздорите и роптанието на всички арестанти се представи като един случаен инцидент и бидоха наказани само физическите убийци.

Каушасиите най-вече се опасяваха от нас, политическите затворници, страхувайки се, че ние чрез посетителите, които дохождаха при нас на свиждане, писмено се оплакваме пред чуждестранните представители в града или пред съответните черковни общини, митрополии и пр., които от време на време правеха постъпки пред главния инспектор Хюсеин Хилми паша, а така също се правеха постъпки и пред прокурора.

Както директорът, така и някои от каушасиите знаеха това, обаче нямаха факти, тъй като не можеха да заловят нито някой разговор с посетителите, нито пък някой писмен документ. От време на време някои от каушасиите ни подмятаха думи, за да ни предупредят, а ние се представлявахме, че не се интересуваме от такива дребни работи. Обаче не ни вярваха и силно ни подозираха.

Шефът на VI стая (кауш) Хамид чауш често пъти в разговорите ни натякваше, че ако се наруши сегашният порядък и се смени директорът, с когото той беше в много добри отношения и фактически беше същински директор, това ще знае, че е от нас – политическите затворници.

Аз се мъчех да го уверя, че подобно нещо няма, че тук в затвора всеки си гледа положението, в което е изпаднал и малко се интересува за другите.

– Ти не ме заблуждавай. Ние тук сме дошли за убийства или кражби, а вие... за политика. Вие вън от затвора въставате срещу държавната власт, срещу султана, та срещу нас ли няма да се противопоставите! Когато и да е, ние ще пострадаме от вас, ако вие поради някоя амнистия не се освободите или ви препратят на заточение – полушеговито ми обясняваше Хамид чауш.

Аз настойчиво отказвах, че може някой от нас да прави някакви оплаквания, но на ума си разсъждавах колко логични са разсъжденията и заключенията на тоя турчин затворник. Той аслъ минаваше за по-умен и по-тактичен от всички останали каушасии.

Неговата стая, VI кауш, в една песен из живота в затвора се наричаше "стаята за съвещанията". В нея песен се рисува животът на затворниците в затвора "Едикуле" и за всички затворници по стаи се даваха съответните, ако не характеристики, то поне епитети.

Затворниците в първа стая се възпяваха като хора, които са готови всеки момент да се сбият, да подкачат борбата; затворниците във II стая, като хора, които само преценяват станалото и си дават мнението, сиреч разглеждат процеса; затворниците в III стая в песента се отминават, тъй като тази стая беше определена за най-бедните арестанти немюсюлмани и се именуваше "рая кауш"; затворниците от IV стая при всички свади, крамоли и сбивания знаеха виновния и определяха наказанието, което в V стая се туря в изпълнение (там е бил позорно бит помощникът на "тиранина" Якуб, който впоследствие падна от власт); VI стая се представя като стая, където стават съвещанията, където се кроят само планове, а затворниците в VII стая се представляваха като хора по-скоро безгрижни, винаги заети със своите песни и веселия, а останалите стаи в песента не се споменават, тъй като в тях обикновено се поставяха хора подсъдими, под следствие, и като такива не могат да вземат участие в борбите в затвора, понеже всеки за себе си остава с надеждата, че може би ще бъде освободен и ще напусне затвора.

Между криминалните затворници имаше разни типове. Едни по темперамент, физиономия и инстинкт бяха престъпни типове, а други повечето макар и с тежки присъди от по 15 – 20-годишен затвор, бяха тихи смирени хора, които по манталитет, темперамент в нищо не се отличаваха от обикновените хора. Обаче Темида не винаги добре преценява със своите везни. И на едните, и на другите наказанията бяха еднакви, тъй като законът обикновено не прави разлика и всички минаваха под общия знаменател "криминални престъпници", убийци (катили) и лица съвсем нееднакви и по манталитет, и по разсъждения, и по навици и привички или условия, при които бяха живели и извършили престъпни деяния, имаха по размер еднакви наказания, тъй като съдиите само "прилагат" закона... Обаче обстановката, в която бяха поставени и едните, и другите и режимът в затвора бяха такива, че, обективно взето, нищо не можеше да ги поправи, а напротив, още повече да ги корумпира, развали. В това отношение съответните съдии, които "по съвест" бяха определили и наложили наказанията, приличаха на онези лекари, които без да определят точно диагнозата на болестта на своите клиенти, вместо да ги изцерят, те ги погубват.

Наистина в живота има много заблуждения, но заблужденията в правото, в правосъдието са от такова естество, че водят след себе си обикновено лоши социални последствия.

163. РЕФОРМИ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Животът ни в затвора от ден на ден се влошаваше. Скука, лишения, морални и физически страдания, свади и крамоли и т. н. За амнистия и дума не можеше да става. Ние трябваше да се примирим с положението ни и търсехме средство как да облекчим поне живота си в затвора. Това наистина беше трудно, но не невъзможно. Отвътре ние не можехме да направим каквото и да е, за да се промени режимът или изменят порядките. Не ни оставаше друго, освен да действуваме тайно отвън, като непрекъснато отправяхме молби и протести било пред съответните черковни общини, било до консулите на европейските държави, които от своя страна сегиз-тогиз правеха постъпки било пред главния инспектор Хилми паша, било пред валията. Днес, утре, месец, година, най-сетне по-висшата власт се заинтересува и предприе една по-щателна анкета.

Анкетата се възложи на младия, интелигентния поручик Рефет бей – жандармерийски офицер. Рефет бей дойде в централния затвор като началник на охраната, а в същото време имаше пълномощно да реформира централния затвор. Той още първата седмица от лични наблюдения, срещи с арестантите, изучи положението вътре в затвора. Научи и схвана всички произволи, експлоатацията и безобразията, които ставаха в затвора. Тайно и ловко той изучи и по-видните лица от каушасиите и взе първата мярка срещу тях.

Една сутрин, още в зори, в целия затвор стана общ обиск. Дрехи, съдове, хора, постилки всичко щателно се претърси. Намериха се 15 – 20 ножове и ками.

За Рефет бей това беше достатъчно, за да си послужи за доказателство и повод, за да отиде още по-далеч. С разни разпити и дознания, от една страна, и със заплашвания, от друга страна, той противопостави някои от каушасиите едни срещу други и от тях успя да научи още колко ножове и ками има скрити по стаите и кои са лицата, които ги укриват. Постепенно в разстояние на 3 – 4 дни той събра 112 ножове, ками и 2 малки пистолета.

Поручик Рефет бей, след като прибра, ножовете и камите, разпореди всички каушасии и техните "адютанти" телохранители да се поставят в едно отделно помещение. Всички храбреци (кабадаии) – за такива минават каушасиите и техните адютанти – след като ги прибра в една стая, за да ги подиграе, осмее и накаже, даде на всеки един не по един, а по два ножа, като с ирония им заяви: "Нали сте толкова "с м е л и  и  х р а б р и", ето ви ножове и ако желаете взаимно се избийте помежду си... Аз зная, че вие държахте и криехте тези ножове не за да си служите с тях толкова във взаимните ви вражди, а да тормозите останалите затворници, които експлоатирахте, ограбвахте и измъчвахте като съшински разбойници, каквито сте всъщност."

След като каушасиите бидоха изолирани, по разпорежданията на затворническата управа се запрети в стаите да се продават кафета, чайове и да се разиграват хазартни игри и комар. "Монополът" на прането и бръснарницата се вдигна.

Рефет бей по убеждения беше много либерален човек, а впоследствие научихме, че бил и младотурчин.

Прочее пред някои от нас поручик Рефет бей показа в действителност, че наистина в него има доста много човещина и хуманност, които бяха такава голяма рядкост между властвуващите по това време в Отоманската империя.

След тази смела акция на Рефет бей положевието в затвора сравнително взето се измени, режимът се облекчи, а възмутителните бюрократически похвати и порядки се унищожиха.

Ние, политическите затворници. се наложихме. един вид "дойдохме на власт". Всичките бивши каушасии пред страха, че ще бъдат препратени в някои от малоазиатските крепости станаха толкова смирени, толкова тихи и кротки, сякаш бяха невинни момичета. Мнозина от тях изпаднаха в малодушие, че почнаха чрез някои от нас да търсят ходатайства, да се прибират пак по стаите, като, разбира се, предварително заявяваха, че старото мина, то няма вече да се повърне, но поне и те да бъдат поставени при същите условия, както всички останали арестанти.

Като затворници ние нямахме свобода, но постигнахме едно равенство и бяхме доволни. В тази дълга мъчителна и опасна за живота ни борба в края на краищата ние надделяхме и почти всички затворници: българи, турци, евреи и пр. бяха доволни.

164. НА ЗАТОЧЕНИЕ

Обаче това наше задоволство и радост за спечелените човешки правдини в затвора не беше за дълго. След няколко седмици от битолския и скопския централен затвор пристигнаха две по-големи групи българи, политически затворници. Между затворниците от битолската група бяха свещ. Георги Василев от Лерин, Симеон Шишков от Екши су, войводата Алеко Джорлев от с. Баница, Благой Симеонов от Демир Хисар – Битолско, а между затворниците от скопската група бяха д-р Петър Кушев от Велес, Тодор Лазаров от Щип, членове на Скопския окръжен революционен комитет – всички с големи присъди над 10 години строг тъмничен затвор.

Те престояха в "Едикуле" около една седмица и още с една група от солунския централен затвор, вкупом, оковани в железа потеглихме на път към заточение – повечето в Мала Азия, а една група от 150-ма всички осъдени на вечен затвор и смърт – в Африка, Триполитания, областта Фезан, град Мурзук. [Вж. Шатев, Павел П. Заточението в Сахара - Фезан, С., 1910]

165. СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ...

(Вж. "Илинден", No 17 от 29.IV.1923 г.)

"Нарушаваме един завет на великите македонски покойници в Солун и Сахара. Те бяха се заклели да не оставят свои портрети, защото искаха да бъдат служители на идеята, но не и на славата. Там, в разрушението на македонската столица Солун, гемиджиите искаха да затрият и своята плът и своите имена, оставяйки да живее над техните развалини възмогнатият македонски дух за свобода и добруване и копнежи за светли дни.

Историята обаче не тачи завети... От момента още, когато Орце застана да запали фитила, който трябваше в лицето на отоманската банка да хвърли във въздуха европейския капитал, кърмещ на гърдите си Хамидовия деспотизъм – от този още момент имената на скромните тия безумци се понесоха като символ на македонския героизъм, на македонската самоотверженост, те отекнаха във всички потайни кътища на македонската душа, за да станат вече отвъд 20-те години и първите светци на македонската революция... Не само защото македонският идеализъм – в лицето на солунските атентатори – беше стигнал кулминационен връх, какъвто рядко, дори никак не се среща в историята, но и защото на 28 април 1903 година в македонската столица Солун се бореха две революционни системи: едната на руския анархизъм, присаден на македонска почва, който искаше да поразява със смели и страшни разрушения и вся смут всред европейския капитализъм и Хамидовия деспотизъм а от другата – на Левски, която смяташе да действува чрез бавна революционна подготовка на масите.

Първата група даде солунските атентати, а втората – Илинденското въстание.

И трудно ще е за историка той лично да определи кое от тия две събития е било по-голямо по значение, коя от тия две системи е била по-велика – дали примерът на личното безстрашие, или пък системното възпитание на масите в революцията.

И ако последното донесе едно самосъзнание на македонските маси, което продължава да твори вече втората песен на македонската епопея, първото пък е онзи стимул, който създава македонския свръхчовек на революцията, в когото учудено се вече взират вековете...

Тъй солунските атентатори са най-висшата проява на човешкия индивидуализъм, който покорявам твори съдбиним твори и гранита от волеви поколения,

А делом дошло вече до тази кулминационна точка, то не може да умре... Защото, затрупано в разрушенията на Банк отоман, то възкръсна от саможертвата на Орцето в тъмната солунска нощ на 29 април 1903 година, то светва с неугасимия огън на Македония, набучено в плътта на Мечето, то превъзмогна и носи своя отклик в духа на поколенията.

След 500-годишни унижения и оскърбления, на 28, 29 и 30 април 1903 г., когато Орцето палеше зарядния фитил срещу европейските интереси, когато Кирков и Тръчков гасяха светлината на град Солун, за да проблесне факелът на идеята, когато пред Карабурун гореше параходът "Гвадалкивир", който изнасяше ограбената пот на поробения македонски селянин, когато трещяха бомбите на македонските безумци, за обезумяване на европейските умници – за пръв път македонската пробудена съвест играеше своя кошмарен танец над обезумелия деспотизъм и неговите крепители.

Това беше делото на 12-те, което днес след 30 години, [ни кара] учудено [да] се озъртаме назад.

Не звучи ли тая смелост на подвига, тая мошност на индивидуалитета като легенда, която е невероятна, ала примамлива, вълшебна?"...
 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Животът е борба, която има смисъл, когато непрекъснато се развива и увеличава. Целта на живота, а следователно смисълът на борбата не е нито в щастието или успеха, а също тъй в богатството или славата в живота. Не, животът на човека е като едно действие, което непрекъснато се развива, като при това поражда, нови действия, които все повече и повече растат и се развиват. Щастието и успехът и живота са по-скоро второстепенни резултати. Всяка човешка дейност има смисъл и назначение, когато се непрекъснато развива, тъй че да поражда друга, но по-силна по-активна дейност.

Прагматизмът в живота на човека се различава от утилитаризма по това, че принципът за ползата се замества с акцията и непрекъснатата деятелност на човешкия индивид. Акцията и непрекъснатата дейност на човека в живота са единствените средства, които осигуряват, гарантират постепенното развитие на индивида и обществото. Когато сме в непрекъсната дейност, акция или труд, резултатите, положителни или отрицателни, винаги могат да ни дадат поуки и да ни напътват как по-правилно да се стремим към постигането на нашия идеал в живота.

Човек, където и да е, всякога може да се поучи от всичко в живота, стига да пожелае и да е любознателен. Всеки национален деец, какъвто и да е той, при каквито и условия и да е поставен, ако всякъде и всякога общия интерес поставя над личния частния и се въодушевява от един идеал, всякога и навсякъде с всичко в живота си може да бъде полезен на своя народ.

Всеки революционер конспиратор въпреки всички несгоди, случайности, неприятности, мъчнотии може да успее само при едно-единствено условие, ако всякога и навсякъде, по какъвто и да било повод, случай или събитие, е готов да тури край на своя живот, да умре без да се страхува от смъртта, която всеки не знае и не може да знае кога и как ще дойде.

Не са револверите, пушките, бомбите или адските машини, които дават сила в борбата, а – напротив – само идейните подбуди, личният пример, решителността, смелостта и безстрашието на революционера конспиратор от смъртта е, което в края на краищата увенчава с успех всяко начинание, всяка акция, всяка борба – било по планини и поля, било по села и градове.

Това може да се постигне само когато има пълно съзнание, че общото благо трябва да бъде преди всичко и над всичко наш ръководител при служенето ни безкористно на родината.

[Previous] [Next]
[Back to Index]