МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

145. ЙОРДАН ПОПЙОРДАНОВ (ОРЦЕТО) (1881 - 1903)

Първоначалното си образование Орце получи в родния си град Велес, а гимназиалното продължи в Солунската гимназия, която още преди да завърши започна с обществена и революционна дейност. Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока "Гемиджиите", който още в началото по задача беше по-скоро за самообразование в чисто нихилистически дух. Руските раволюционери са първите учители, от които се взема пример и на които се опитват да подражават във всяко отношение.

За повечето от гемиджиите беше ясно, че при създаденото положение и съществуващите условия в Турция е невъзможна всякаква социална борба, защото тя предполага политическа свобода. Следователно турската тирания е и трябва да бъде най-главният обект в борбата, но турската власт беше неуязвима с многото свои пълчища войски. Ето защо гемиджиите смятаха за по-целесъоразно и по-уместно да се насочи борбата и против вложените в Турция европейски капитали, които кърмеха и поддържаха тиранията на султана.

Веднъж тръгнали по този път, гемиджиите почват да търсят средства и пътища за реализирането и приложението на практика своите схващания и идеали в революционната борба.

Орцето беше първият предаден до фанатизъм на своите идеи. Надарен със силна воля и проницателен ум, той стремително се насочва към една-единствена цел, като вместо да бъде разколебан от всекидневните препятствия и мъчнотии, той още повече се насърчава и готви за борба.

Орцето беше много темпераментен младеж, практичен и реалист. Той се ползуваше с голямо уважение и доверие в кръжока и вън от него. Прям и силен в своите стремежи, язвителен към слабостите у хората, той заставяше всекиго да бъде внимателен в обноските си към него.

Неговият характер беше скрит. Ликът и характерът на Орцето ще останат неизвестни за бъдещите поколения. По никой начин не можеше да се съгласи да се фотографира, защото той не искаше след неговата смърт да остане какъвто и да било портрет и спомен от него. Неговият характер тоже ще остане необрисуван в пълния смисъл на думата, защото от многото срещи между другарите и между роднините на Орце все не можеше да се обрисува тоя особен характер.

Орце Попйорданов като ученик беше много прилежен и трудолюбив. Висок ръст, сухо мургаво лице, правилен нос и малки уста, той на пръв поглед изглеждаше едно като колкото смирено, толкова и кротко и скромно момче.

Още от ученическата скамейка той се отдаваше на дълги размишления и съзерцания. Слаб телесно, той още от ранната си възраст беше нервен и безпокоен. Без да работи нещо, той не можеше да се застои на едно място повече от 5 – 10 минути.

Той беше дълбоко скрит в себе си и не обичаше много да общува. Неколцина роднини и съграждани представляваха неговото общество, с което той общуваше, разговаряше, критикуваше или се шегуваше.

Орце беше силен ученик по математика и история. На всички други предмети гледаше като на научни дисциплини съвършено излишни, та не се интересуваше от тях. Той не обичаше и не можеше да пее, обаче музиката го привличаше.

Обикновено облечен много скромно, сякаш като някой силует се движеше между познатите си. Седнал някъде, с превит врат, стиснал ръце между коленете, продължително и ядовито разсъждаваше, той си даваше отчет за живота и правеше своите лични заключения. Макар още юноша, той още от ученическата скамейка имаше началнически водителски прийоми.

Възмутен от поведението и апатията на един от учителите ни по един съвсем нищожен повод, по инициативата на Орце – без даже да ни беше посветил в самата действителноет – почти всички ученици от VI клас вдигнахме бунт. Орце Попйорданов беше инициаторът и водачът.

Вследствие на тоя бунт срещу всички ученици се приложи съществуващата училищна дисциплина с всичките й формалности и училищни правилници, зле тълкуванн и зле прилагани. Всички ученици се намериха вън от гимназията.

Борбата срещу недъгавостта и педантството на един от учителите преподаватели се изрази в борба срещу системата и общите порядки в Солунската гимназия като учебно и възпитателно заведение.

Училищната управа си послужи с най-малките мерки в подобни случаи и почти всички ученици демонстранти капитулираха. Голямо беше разочарованието на Орце, когато видя че някои от по-слабохарактерните ученици се поддадоха и изневериха още през време на бунта. Възмущението му от поведението на всички ученици от класа беше толкова голямо, че той демонстративно напусна гимназията не искайки да вижда вкупом другарите си съученици, които със своя лек характер бързо се поддадоха на измяната. Тоя наглед нищожен повод стана причина, щото Орце, незавършило още VI клас, напусна училищната скамейка и със своя жар и ентусиазъм за борба се хвърли в живота, пълен с беди и опасности.

Училищния живот и преподаването на някои дисциплини в гимназията му се виждаха незначителни за живота. Като че ли по инстинкт Орце схващаше, че той няма да живее дълго и че няма защо да дисциплинира своя ум с разни научии дисциплини, които му са ненужни.

Още с напускането на гимназията той се впуща в бурния водовъртеж на македонското освободително движение. Единственото му кормило беше неговият остър и проницателен ум, който с ентусиазъм и ревност охващаше в детайли превратностите на съдбата. Характерната му черта беше, че той беше извънредно много скрит в себе си. Той можеше да дружи да се шегува с месеци с най-близките си без да могат да узнаят не само какво върши, но даже какво мисли и възнамерява.

В каквито и да било спорове той винаги се налагаше, прокарвайки своето мнение и становище.

Той добре познаваше историята, познаваше лично много епизоди от Французката революция и с чудни примери и аналогии подкрепяше своите доводи по дадени въпроси.

Думите му бяха извънредно убедителни, той говореше с голяма ясност и простота в своите изяснения, което се дължеше на неговите здрави и много логически заключения. Като същински съзаклятник, той знаеше да се съобразява с условията на времето и мястото – практическия живот. Неговото убедително слово се подкрепяше напълно от искреното изражение на неговото лице. Той рядко говореше, но когато заговори, противниците му ставаха негови привърженици и единомислещи. Той беше извънредно убедителен и влияеше на събеседниците си.

У Орце липсваше всякакво тщеславие, но когато виждаше, че някои добили авторитет лица искаха да прокарат своите тези, които са съвсем неоснователни, той реагираше и без всякакви церемонии им изтъкваше техните неоснователни умозаключения. Той беше роден за водач и притежаваше гъвкав повелителен дух и беше извънредно строг към най-малките волности или прегрешения от страна на другарите, макар направени несъзнателно или случайно.

Той притежаваше силен ум, здрав разсъдък и логика и често пъти по лицето му, когато влизаше в спор с несведующи лица, се забелязваше подигравателна усмивка. Той особено ненавиждаше хората, които се смятаха за авторитетни и си служеха с помпозни пози или жестикулации.

При всички спорове той гледаше на практическата страна на въпроса и една от най-отличителните му черти беше тази, че той лесно и бързо познаваше хората, които оценяваше дали са годни за борба още при едно или две свиждания, макар и кратковременни.

Неговият темперамент не можеше да търпи никакво иго: лично, семейно или политическо. Той въпреки всички мъчнотии и житейски предразсъдъци живееше със своя овободен дух и умря, без да се подчини на каквито и да било дисциплини. През време на несретите в живота той беше твърд като кремък, а щом ги преодолееше, ставаше любезен, снизходителен и шеговит.

Той обичаше близките си, другарите си и народа. Но често се подиграваше на мнозина, които по това време искрено или привидно оплакваха народа мъченик, без да смеят да жертвуват своя живот за тоя народ.

Орце по природа беше голям индивидуалнст – в своите разбирания за живота, по своите схващания в революционните борби.

Социализма схващаше като една религия: методите и тактиката на анархизма възприемаше, но все пак в приложението им си оставаше със своите лични разбирания. Той бе национален деец в интернационалния смисъл на думата.

Орце Попйорданов беше един особен човек и при най-голямото ми старание – като негов другар и сподвижник – да дам една по-правилна преценка на този свиден човек, революционер и борец надали ще мога да дам поне кратко описание на неговата личност.

Той мразеше славата, защото той се бореше и искрено искаше да служи на своя поробен народ, за който народ Орце се самопожертвува.

146. КОНСТАНТИН ИВ. КИРКОВ (1882 – 1903)

Той имаше среден ръст, бяло прозрачно, обло лице, черни очи и коси. Естествено хубав младеж. Колкото външността и физиономията го посочваха за тих спокоен и весел човек – неговата душа и темперамент бяха отрицание на всичко в живота.

Макар и съвършено млад той беше доста развит и с един странен мироглед. Бог, семеен живот, обществено положение той презираше в душата си. Той по убеждение беше анархист, готов да се опълчи и бори с най-голям ентусиазъм против всичко в живота: предразсъдъци, закони, обществени порядки, даже ако би било възможно сам да се бори и против природните стихии.

Под неговия физически образ, който имаше една женствена хубост, беше въплътена една колкото мъжествена, толкова и страшна по замисъл идея – идеята на разрушението.

Винаги доволен от себе си, учтив и внимателен към всички, особено към своите другари, той в кръжока на гемиджиите беше най-симпатичният, най-обичаният главно поради неговия голям идеализъм, неговата скромност и доброта.

Обикновено мълчалив, той рядко вземаше думата в разисквания, но било в диспути било в равговори, когато той говореше и отговаряше с къси заключения, които веднъж изказани от него без много мотивировки, оставаха в ума на всички - като същински заковани гвоздеи.

Той не знаеше какво нещо е отчаянието. В неволя или радост той си беше все същият – хладнокръвен, спокоен, винаги весел, шеговит, с една приятна усмивка, добродушна шеговитост и саркастичен хумор.

Самопожертвувателен до безкрайност, решителен и смел, той на смъртта гледаше като на едно щастие в живота и винаги и навсякъде я желаеше при каквито условия и обстоятелства да се явеше тя, стига само да бъде сигурна и да дойде по-бързо.

Той беше решителен противник на полумерките. Всяко начинание било за снабдяване със средства групата, било за изпълнение на някоя акция, когато забелязваше полумерки, той не се ядосваше, нито пък роптаеше, а само със смях и хумор посрещаше такива полумерки – дотолкова той беше снизходителен и великодушен към грешките и недостатъците на своите другари.

Като човек и съзаклятник той беше образец и си остава такъв за подражание.

Когато искаше да обрисува някой близък или далечен, когато искаше да осмее лично някого или някоя група, без разлика на положение, той със сбити думи и с тънък хумор си служеше, че даже самият обект на критиката – било лице или група – да беше пред него, щяха да се трогнат от неговите думи и съждения.

Той беше крайно наблюдателен и с голяма памет.
Той осмиваше и духовенството, и търговското и еснафското съсловие, не че ги мразеше, а само защото му се виждаха посредствени по дух и разбирания.

Той беше начетен младеж. Познаваше основно социалреволюционните движения и теоретически обясняваше някои техни недостатъци с голяма компетентност.

По отношение на социалреволюционните движения той заявяваше, че няма защо да бъдем много учени и теоретици, за да можем да се произнасяме по тях, защото както хората имат инстинкт за самосъхранение и чувствата: обоняние, осезание, слух, вкус и поглед, та на също хората имат и социално чувство, което по интуиция ги кара да знаят кой път да хванат. Дали това чувство им е дъхнато от природата, дали то се дължи на някое специфично социално чувство, това е безразлично, но все пак хората доколкото е възможно се стремят да налучкат правия път и по него да се движат.

Константин Кирков беше голям индивидуалист.
Константин Кирков се ръководеше от една максима, която за него беше догма: той схващаше и разбираше, че революционният дълг можеше и трябва да се изпълнява само като се упражнява като професия.

Той против всяка неправда, по свой начин и инициатива, смело реагираше и се бореше с голяма стръв.

И той подобно на Орце Попйорданов от фотографията се боеше и бягаше от нея като дявол от тамян, както казва народната поговорка. Той не искаше след неговата смърт и помен да остане от него, защото той смяташе, че като индивидуалист той се бори и ще умре и не иска да занимава нито ближните си, нито хората със своята революционна дейност.

Той умря на своя пост, обзет от младенчески ентусиазъм и в пълно съзнание, че умира за една общонародна кауза, и сам по свое желание отиде смело пред смъртта и тя го грабна със своите костеливи ръце.

След като изпълни с точност възложената му задача на третия ден от атентата, на 30 април 1903 година преди обед, при опита да разруши и телеграфопощенската станция в Солун биде убит от часовоя.

"Делата са по добри от думите"...

147. ДИМИТЪР МЕЧЕВ (1870 – 1903)

Висок ръст, сухо лице, малки очи, остър правилен, нос, черни къдрави тук-там вече побелели коси и малки черни мустаци; винаги скромно облечен, той по външност приличаше на обикновен работник. Само неговото чело и изобщо черепът на главата му го издаваше, че е човек с големи умствени способности и нравствени качества.

Още от детинство останал сирак, той едва привършил първоначалното си образование и още като дете е трябвало да се грижи освен за своето, но и за онова на майка си препитание. Израснал в мъки и неволи, той още със създаването на революционната организация във Велес постъпва като обикновен член и в късо време става един от първите работници, като в първо време е бил предназначен за терорист.

Натоварен да накаже един от велешките чорбаджии, той с хладно оръжие (секира) посегнал върху живота му, без да може да го умъртви. Поради това той става нелегален четник и в разстояние на повече от една година скита по Пелистер, Бабуна, Плачковица, след което като емигрант заминава за България, където пък за да изкара прехраната си, без да бъде тежест на организацията, постъпва като прост работник в мина "Перник".

В началото на 1902 година, когато Орце Попйорданов се завръща от Женева, първата му грижа беше да спечели и привлече за активен член в групата на гемиджиите и Мечето. След дълги увещания и уверения Димитър Мечев се съгласи да се ангажира с работа, тъй като той отдавна беше разочарован от много порядки вътре в революционната организация, която той познаваше по-добре от свои лични наблюдения и преживявания.

Димитър Мечев много добре познаваше подготовката и въоръжението на много революционни околии в Македония – Скопския и Битолския окръг – и не си правеше илюзии, че с едно въстание можеше да се вземе политическата власт и че с интервенция от страна на европейските велики сили ще се постигне освобождение на Македония.

Димитър Мечев беше готов винаги да се самопожертвува пред благото на своята поробена родина, като се заеме с изпълнението на някоя терориотическа акция, каквато възнамеряваше и подготовляваше кръжокът "Гемиджиите" и напълно възприе тезата на Орце Попйорданов.

На първо време Димитър Мечев биде оставен в София като представител на гемиджиите, а след малко замина за Одрин, където се възнамеряваше да се минира зданието, в което се помещаваше австрийската поща. Обаче по ред съображения и обстоятелства, независещи нито от кръжока, нито от самия Д. Мечев, тая акция се изостави и Мечев се прибра в София, където с голямо усърдие се зае с изпълнението на ред работи във връзка с подготовката на солунското съзаклятие. Един месец преди изпълнението на акцията той беше вече в Солун (в началото на март 1903 г.), понеже всичко беше вече привършено и каналът под Банк отоман беше прокопан и взривът подготвен, той се ангажира да повреди железопътната линия, да повреди влака, идещ от Цариград, и да възпламени резервоара на светилния газ, който резервоар трябваше да повреди помещението на скопската и на битолската гара.

Той с Илия Тръчков по непредвидени обстоятелства и една случайност не можаха с успех да извършат първата им възложена работа, но още същата нощ от квартирата им в продължение на няколко часа с бомби се сражаваха с войската и жандармерията, командувани от прочутия по това време Хюсни ефенди, Арап бинбаши. Димитър Мечев по природа беше мълчалив и към хората винаги скептик до песимизъм, той беше много недоверчив, всичко проверяваше и във всичко се съмняваше, като нищо не предприемаше без обстойно проучване, поради което често пъти го иронизирахме с думите: "Диме на слаба дъска лесно не стъпва".

Димитър Мечев обичаше да се среща и говори само с по-сериозни хора, макар и съвсем неграмотни.

Към интелигенцията въобще той гледаше с много голямо недоверие и винаги когато се намираше в среда от интелигентни хора, той беше сдържан и съсредоточен в себе си.

Той всекиго изслушваше, отбелязваше си всичко на ума и още в същото време си правеше своите заключения, като още при раздялата си той с малко думи изказваше своето одобрение или неодобрение.

Той беше много жесток към тия хора, които обичаха да си служат с чужда фразеология и винаги да правят сравнение с чужди автори и да поддържат своята "теза".

Димитър Мечев беше дете на народа, живя с неговите мъки и неволи, изпита много страдания, но запази бодрост в своя дух, като знаеше, че попрището на всеки революционер и борец не е розово, че той трябваше да страда непрекъснато, да преживява мъки и неволи, рискове и опасности и че спокойствие може да намери само след смъртта.

Мечето живя и умря като истински революционер, той дале на революцията своята мощ и своето чисто и непорочно сърце и кристалната си душа.

148. ИЛИЯ ТРЪЧКОВ (1884 – 1903)

Млад осемнадесетгодишен, с правилни черти и стройно телосложение. Той беше един от ревностните членове на кръжока "Гемиджиите".

Той беше преизвънредно скромен и благодушен младеж. От неговата физиономия лъхаше симпатия.

Той беше преизпълнен с вяра в започнатото дело и с голяма преданост вършеше възложената му революционна работа бързо и безколебание. За прикритие той понякога работеше обущарство, което кой знае по какъв повод и случай беше горе-долу научил.

От всичките членове в кръжока на "Гемиджиите" той беше най-мълчаливият. Когато присъствуваше на някакви спорове или пререкания – каквито често пъти се случваха в кръжока даже и за най-дребни поводи – той никога не вземаше страна, а внимателно, с устремен поглед следеше всичко, за да види края. Както винаги, всички такива спорове и пререкания между гемиджиите се завършваха с една братска примирителност, още повече като се има пред вид, че почти всички бяха младежи, едва изправили се накрак, такива спорове се изживяваха, защото в тях липсваха материални домогвания, а само чисто идеалистически тежнения, които трябваше да бъдат разяснени.

Илия Тръчков беше пример на интимен и мил другар, готов всеки момент да се пожертвува за ближните и другарите си.

Той падна убит заедно с Димитър Мечев в сражението с Хюсни ефенди, Арап бинбаши в квартирата на Димитър Мечев.

149. ВЛАДИМИР ПИНГОВ (1863 – 1903)

Къс ръст, мургаво лице, темперамент жизнерадостен. Той имаше голям похват да предразположи и развесели компанията, да ги настрои и да ги накара да забравят мъки и неволи – и беше едно от най-големите му желания. При изпълнение на възложената му работа той ставаше извънредно тих и мълчалив, но готов всякога и навсякъде да се заеме с най-рискованата работа само и само да изпълни възложената му работа от кръжока на "Гемиджиите".

През целия тригодишен период по подготовката и изпълнението на солунските атентати на Пингов се възлагаха такива работи, че всеки момент той можеше да бъде изложен на риск и опасност. Обаче при все това той през този тригодишен период не изгуби веселия си характер, нито пък показа безпокойство и нервност.

Той беше голям фаталист. Той смяташе, че каквато и работа опасна да му се възложи, или пък му предстоеше да извърши, тя беше предопределена от съдбата и без всякакви възраженияя извършваше с най-голям възторг, смятайки, че с това върши народополезно дело.

И като ученик и като съзаклятник повечето от времето той прекарваше в уединение. Той не беше мечтателен, а реалист и винаги имаше позата на човек, който нещо крои и мисли.

През Солунските атентати той беше натоварен да възпламени с фосфорна вода и бертолетова сол едно съседно здание до Отоманската банка, която задача той извършва и в момента, когато Димитър Мечев и Илия Тръчков започнали сражението пред тяхната квартира, само с един револвер той се упътва към квартирата на Мечев и Тръчков, но в момента, когато се опитва да мине пред входната врата на топхането часовият го спира, той се противи и бива застрелян.

Той пада убит на 500 – 600 крачки от мястото, където паднаха убити Мечев и Тръчков.

150. СЪМИШЛЕНИЦИ, СПОДВИЖНИЦИ И УКРИВАТЕЛИ

Конспирация е едно абстрактно понятие. Когато се провежда в живота, т. е. когато се прилага, тя има конкретни форми и е немислима без съмишленици, сподвижници и укриватели.

В солунското съзаклятие активно участие вземаха 10 – 12 души, но покрай тях от самото начало до последния момент имаше двойно-тройно сподвижници и укриватели. Мимоходом аз споменах някои от тях, но те не са всички, а през всичкото време, през всички преживени перипетии услугите и делата на нашите сподвижници и укриватели бяха ценни за успеха на подготовляемата акция.

Мнозина смятат, че във всяка конспиративна работа сподвижниците и укривателите по-скоро могат да причинят вреда, отколкото полза и старателно се грижат колкото е възможно числото на сподвижниците и укривателите да се намали до минимум. Като правило може би това е вярно, обаче на практика не е така. Всяка конспиративна акция предполага съмишленици, сподвижници, укриватели и колкото те са повече и по-добре подбрани, толкоз и успехът на акцията е по-гарантиран, стига сподвижниците, както и укривателите, да се проникнат от съзнанието, че служат на една възвишена цел. Без съмишленици, сподвижници и укриватели всяка конспиративна дейност е немислима. Ето защо предварително условие за успеха на всяка конспиративна дейност е да се намерят, спечелят и подберат съмишленици, сподвижници и укриватели, които напълно и съзнателно да споделят идеята, на която се служи и при това да одобряват целта и методите на борбата. Веднъж това обезпечено, те могат да бъдат повече или по-малко, според размера на проектираната акция.

За да се създаде пълна представа за сподвижниците, укривателите и съмишлениците в солунското съзаклятие би трябвало да напиша няколко печатни коли, тъй като те бяха доста много и от различно социално положение като по дух и темперамент бяха различни. Те по разни причини и обстоятелства не взеха активно участие, обаче оказаха голямо съдействие като с дела допринесоха, всеки в кръга на възможното, за успеха на съзаклятието.

Тук, макар бегло, ще спомена за някои от тях, като се опитам да ги представя тъй каквито бяха като хора, живущи и движещи се в конкретните условия на тогавашната епоха.

През 1900 година Цариград бе същинско гнездо на най-отвратителния шпионаж в Турция. С хиляди детективи и полицаи бяха в услуга на полицията и двореца на султан Абдул Хамид, който чрез една широка шпионска мрежа беше си така обезпечил положението, че чрез една тайна военна и гражданска шпионска мрежа научаваше и знаеше всичко, каквото ставаше и в най-крайните предели на империята. Къде какво се казало, кой с какво се проявил: офицер, чиновник, обикновен гражданин – Илдъза по всичко се уведомяваше и тежко на оня, който макар и невинен, станеше обект на наблюдение или попаднеше в ноктите на някой шпионин или полицай, особено в Цариград, където бдителността бе извънредно голяма, полицейските мерки крайно сурови и всред населението като същински легенди се разнасяха разни слухове за безследно изчезнали лица. Всички, които приказваха или слушаха тези слухове, просто от страх трепереха да не би и тях по някоя случайност да сполети някое нещастие от невидена страна.

При тези условия Слави Мерджанов можа да намери лице, което да се ангажира с един постоянен риск да бъде наемател на едно помещение (магазин), откъдето трябваше да се копае подземният канал под зданието, в което се помещаваше централното управление на Банк отоман и Режията на монопола на тютюна в Турция.

Това лице беше Н а ч о  С т о я н о в, син на търговец печатар, родом от гр. Ресен, живущ в Цариград. Нанчо Стоянов беше 30-годишен, женен, с висок ръст, руси коси и мустаци, продълговато лице. По характер той беше тих и смирен. Веднъж ангажиран, той беше толкова изправен в работата си и често, когато от него се искаше някоя услуга, той по цели дни не можеше да заспи, докато не извърши услугата без да създава опастности и риск.

На първо време ние го смятахме за страхлив. Обаче не беше такъв, а като по-възрастен, като нов в конспиративната дейност, женен, при това и българин, живущ в Цариград, всред чужди по вяра и народност хора, той беше прекалено предпазлив.

Пред постоянния риск да бъде открит всеки момент, Нанчо Стоянов не дружеше с нас, нито пък се срещаше с нас на публични места освен по работа. Той по цели дни бе в печатницата на работа, или пък в дома си, водещ един тих семеен живот. Той на нас гледаше като на хора, които всеки момент могат да увиснат на бесилката. Всъщност обаче беше обратното: ние носехме риск, когато бяхме на работа вътре в магазина, а Нанчо носеше най-голям риск, като наш укривател.

През есента на 1900 година ние бяхме арестувани, без обаче полицията да знаеше какво точно работехме. Първите дни страхът ни беше голям, като предполагахме че Нанчо ще се изплаши или ще се самопризнае, или пък ще избяга. Обаче всички останахме излъгани.

Нанчо още след първия разпит можа да се изплъзне от ръцете на полицията, като се представи невинен като гълъб, и през всичкото време продължи да пази магазина и тайната, докато в края на 1901 година магазинът биде открит, а Нанчо и неговия баща Калчо Стоянов арестувани, осъдени на вечен затвор и заточение в крепостта на град Синоп, където и двамата починаха след дълги мъчения, а семействата им бяха изложени на гладна смърт, понеже останаха без всякаква помощ.

М и л а н  С а з д о в, родом от гр. Велес, беше един от нашите съмишленици укриватели. Милан беше младеж, 18-годишен, служащ като гарсон във вагон-ресторанта на конвенционалния влак, който два пъти през седмицата циркулираше между Белград и Цариград.

Димитър Мечев спечели Милан Саздов за нашата кауза и го склони да ни услужва по пренасянето на динамит от София до Цариград. Милан Саздов със задоволство прие и след като всичко беше приготвено, той се зае с пренасянето динамита на малки части.

Милан Саздов беше младеж със среден ръст, пълно телосложение и винаги спретнат и пъргав. Когато посрещахме конвенционала на софийската гара, той с голяма съобразителност приемаше динамита, давайки си същевременно вид, че той е най-ревностният служител във вагон-ресторанта само и само да избегне каквото и да било подозрение било от страна на своя шеф, било от страна на останалите му колеги служащи.

Той беше облечен в специална униформа, приличен и спретнат, движещ се като стрела из пътническите вагони като обикаляше бюфета, салона и коридора на вагоните от II класа, където намираше случай да се доближи до някого от нас, да се ръкува или да размени по някоя дума, за да уговорим как да вземе пакета, кога ще мине пак и дали ще трябва да го чакаме или не, тъй като контролът на турско-българската граница периодически се засилваше и рискът Милан да бъде открит като "контрабандист" бе много голям.

Милан много ловко приемаше, укриваше и пренасяше в Цариград давания му от нас динамит като го складираше в квартирата на  А н а  Ш е п е ц.

Димитър Мечев, като човек винаги песимистично настроен, много се опасяваше да не би Милан да пострада и всеки път, когато му предавахме пакет с динамит, той по цели часове говореше за Милан, че той, макар и работещ с ентусиазъм, като неопитен младеж можеше лесно да се открие и пострада като същевременно бъде заловен и динамитът, който ние ценяхме повече от очите си. Обаче за наша радост Мечев остана излъган в своите страхове.

Милан Саздов през цялата зима изпълняваше възложената му конспиративна задача с ентусиазъм и винаги с особена радост за изпълнен дълг и вътрешно душевно задоволство се срещаше с нас, като с поглед искаше да ни каже: "Ако с друго не мога да услужа на своята родина, поне с това мога..." Така Милан Саздов изпълни своя дълг към родината си без да мисли за последствията ако бъде заловен. Той съзнателно стана наш съучастник, готов да посрещне последствията от това съучастничество, и на всяка цена искаше да изпълни своя дълг към родината.

Един от нашите първи съмишленици и сътрудници от самото начало до последния момент беше и  Г о ц е  Ч а н е в, родом от град Кукуш. Той беше човек на около 40 години, женен, с няколко малолетни деца, по занятие беше дърводелец, чибукчия. Неговият дюкян бе на една от главните улици в Солун - Тахта кале. По големина дюкянът на Гоце беше около 1 м широк и около 2 метра дълъг. В дюкяна освен едно колело с лък и няколко снопчета дрянови и други пръчки, друг инвентар нямаше. Дюкянът наглед беше съвсем малък и тъй празен, че всяко и най-наблюдателно око не можеше да забележи нищо, нито пък можеше да се усъмни в нещо.

Гоце Чанев превит надве, с увиснала глава над своя малък тезгях, непрекъснато стържеше малки късчета пръчки, от които приготовляваше хубави и евтини цигарлъци, беше един занаятчия, който при денонощен труд с пот начело изваждаше своята прехрана. Неговият дюкян и дом през всичкото време бяха свърталище на някои от съзаклятниците.

Гоце, макар и беден работник, винаги и във всяко отношение беше напълно на разположението на Орце Попйорданов и Константин Кирков.

Касаеше ли се за поверяване на някоя тайна, Гоце я знаеше; касаеше ли се за укриване на материали и други, той ловко и старателно ги прикриваше.

Като бивш работник в революционната организация в Кукуш, нему са били възлагани тоже много работи. Преселен в Солун, за да може да изкарва прехраната си, той имаше възможността да се среща с много революционни дейци от вътрешността, с които беседваше и се информираше по много работи.

Гоце нямаше образование и не можеше свободно да приказва поради един природен недостатък на говора, но беше надарен от природата със здрав разсъдък, проницателен ум, твърда воля, поради което беше обичан от всички ни.

Добър компаньон, състрадателен и отзивчив към неволите на близките му, той всячески се стараеше да бъде в услуга на всеки, който се обърнеше към него.

По разбиране беше левичар в истинския смисъл на думата. Горделивостта, надменността у хората го възмущаваха и когато искаше да осмее някое по-видно лице от местния революционен комитет или когато приказваше за някои явно осъдителни порядки в революционната организация, Гоце си служеше с един рядък хумор и сарказъм, който поразяваше околните и неволно заставяше всеки да го слуша с внимание и да го почита и уважава. Като умен, опитен и съобразителен човек, той често ни даваше добри съвети, като същевременно ни осветляваше за някои полицаи и детективи, които той познаваше поради големите му връзки в града.

Гоце Чанев от ранни зори до късна нощ работеше над своя малък тезгях, обаче усъмнеше ли се в нещо или когато бяхме застрашени от нещо, той по цели часове отсъствуваше от дюкяна, скитайки нагоре-надолу за да срещне някого от кръжока и да го предупреди само и само да предотврати някоя опасност.

Щом минеше опасността, той веднага сядаше на тезгяха и почваше усилена работа, като по разголените му гърди и високото му чело течеше пот в изобилие, защото той трябваше да изкара прехраната на своите малолетни деца. Вечерно време, преди да се прибере при семейството си, той често пъти по час-два оставаше при някои от съзаклятниците било на кафе или на чашка ракия и това му беше единственото развлечение в живота. Със своята силна памет и способност да помни физиономии той беше тъй да се каже постоянният страж на съзаклятието.

Орце Попйорданов и Константин Кирков обичаха извънредно Гоце и често пъти без всякаква нужда по цели часове стояха при него като обикновени посетители.

От дългата и непрекъсната дружба с Гоце почти всички бяхме станали като членове на неговото семейство.

През всичките перипетии, които преминахме, даже след изпълнението на съзаклятието, Гоце Чанев остана незасегнат и дълго след това дружбата на останалите живи съзаклятници продължи, като Гоце за всички домашни на загиналите съзаклятници непрекъснато се интересуваше и уведомяваше, отнасяйки се към тях като към свои близки роднини.

151. ДВЕТЕ ЖЕЛЕЗАРЧЕТА

Тъй именувам две млади момчета железарчета, родом от гр. Кукуш, току-що установени на работа в Солун. Те и двамата бяха посочени от Гоце Чанев.

Единият се казваше М и ц о  К о в а ч е в.
Другият – И л и я  Е н и д ж е л и я т а.

И двамата още юноши, едва стъпили в живота, се бяха сдружили, щото със своя общ труд да изваждат прехраната си. Те ни услужиха с приготовлението на една част от бомбите.

Скромни и трудолюбиви, тихи и винаги усмихнати, те с радост и удоволствие изработиха една каса от дебели стоманени пръчки, които изрязаха и приспособиха да служат за желязна обвивка на малките късчета от четвърт килограм мелинит, който приспособихме за ръчни бомби.

Тези железарчета, след като старателно изработиха споменатите пръчки, грижливо прибраха съответния динамит и добре и здраво опакован, грижливо завити с дебел металически тел, като готови бомби ни поднесоха за употребление.

Когато се явяваха при нас, те идеха с една сериозност и внимателност, сякаш че свещенодействуваха. Тези две кукушанчета, макар и още нови конспиратори, обещаваха да станат добри бойци. По една случайност след станалите атентати и те оцеляха и още през първите дни след атентатите просто като българи кукушани бидоха само интернирани в родния им град Кукуш, понеже властта с нищо не ги е подозряла.

Те с голяма скромност и преданост служеха на една национална кауза и само като такива ги посочвам като пример на македонската младеж.

Един от останалите наши другари сподвижници-укриватели бе Й ор д а н  С а м а р д ж и е в, син на много заслужилия на националната ни кауза в Македония К. Самарджиев, в разцвета на своята младост, след като бе привършил университетския курс по романска, френска литература в Нанси, една-две години бе учител в Солунската българска мъжка гимназия и редник в революционната организация.

Няколко дни след атентатите той биде заловен и мъченически измъчван. Страданията му, болките и твърдостта му бяха извънредно големи, но той като син на родолюбива фамилия и робска Македония понесе всичко със стоицизъм.

152. ВЪВ ВЕЛЕС

Извънредният военен съд простря своите издирвания и във Велес. Самият следовател Джемал бей с една група офицери замина във Велес и в продължение на няколко дни най-щателно и умело направи своите изследвания.

Доказа се, че динамитът е минал през Велес за Солун, но кой и как го е донесъл до Велес съдебното и полицейско дирене не можа да установи.

Във Велес бидоха арестувани мнозина от гражданите, върху които имаше съмнение било че са родители, роднини на съзаклятниците, било като лица във връзки със Солун.

От арестуваните най-вече биде изтезаван А л е к с и  М и н о в (Каникот) и подложен на страшни мъчения. За да тури край на живота си се хвърли от стълбата на правителствения дом.

Първия ден той бе в безсъзнание, но макар тежко ранен в главата, остана жив и бе осъден. По тоя начин осуети се и готвената акция във Велес – да се повреди железопътната линия или правителственият дом.

[Previous] [Next]
[Back to Index]