129. АРЕСТУВАНЕТО МИ НА ГАРА СКОПИЕ

Щом влакът стигна на скопската гара, полицейският във влака заедно с полицейския комисар на гарата дойдоха в купето и ме поканиха да сляза от влака. Отведоха ме в полицейския участък и около половин час престоях там. Очакваха да пристигне влакът, идещ от Зибевче.

Когато аз бях в малкото полицейско помещение, находящо се при перона на скопската гара, вън при ниската дъсчена преграда стоеше скопският жител Коце Кралев, когото познавах още от скопското училище. Коце Кралев забеляза, че съм арестуван и откъм преградата стремително ме наблюдаваше и с две-три мимики искаше да ми се обади, смятайки че аз не мога да го позная или най-малкото, че не мога да си припомня кой е. През всичкото време на наблюдението аз бях седнал на един стол и с нищо не давах на Коце Кралев да разбере, че аз го познавам. Това още повече озадачаваше Коце Кралева. Това мое държане го караше с още по-голямо настървение и прекалено любопитство, искаше да ми внуши, че се интересува от мене и че иска с каквото и да било на всяка цена да ми услужи. Забелязвайки това желание на Коце Кралев, с извъртване на главата му дадох да разбере, че трябва да ме остави и да си отиде. Обаче при все това Коце стоеше и наблюдаваше. След като пристигна и другият влак, заведоха ме пак в едно второкласно купе:

– Защо ме поставяте в този влак? – запитах полицейския чиновник.
– Съгласно телеграфическата заповед на вилаетското управление в Солун трябва да ви върнем в Солун – с невъзмутимо спокойствие ми отговори полицаят.
– Защо?
– Сигурно валията иска лично да ви пита нещо - отговори полицаят и заключи вратата на купето.

Аз всичко разбрах, но все още пред полицая, който още нищо не знаеше, исках да мина като пътник, който по някоя случайност се връща по административен ред обратно в Солун.

130. ОБРАТНО КЪМ СОЛУН

В купето бяхме само трима души: един евреин, полицаят и аз. През пътуването, когато полицаят за момент излезе вън от купето, евреинът с голямо състрадание и интимност ми зададе въпрос: "Евреин ли си?" Отговорих му, че съм българин. Моят отговор го стресна. Той бързо обърна погледа си към прозореца и почти през целия път не пожела да влезе в разговор с мене. Аз още в началото схванах страха "юдейски" на моя спътник и не считах за нужно да го обременявам из пътя.

В късна нощ стигнахме на гевгелийската гара. На перона пред гарата имаше малко хора. От тях две-три групи бяха турски офицери, които тихо и сериозно се разговаряха. От държането на офицерите разбрах, че акцията е почнала в Солун и вече военните в Гевгели знаят какво става в Солун. След известно време влакът пристигна на гара Топчин, предпоследната станция, откъдето след малко потегли за Солун.

Времето беше много хубаво и от прозорците на влака се не виждаше осветлението на град Солун, когато други път още от гара Топчин се забелязваше. Наближихме вече гара Солун, обаче всичко беше тъмно и мрачно. Нашият спътник евреин питаше постоянно полицая:

– Защо не се забелязва осветлението на Солун?

Аз се държах съвсем индиферентно, а така също и полицаят никак не отговаряше на запитванията на евреина търговец, който гореше от любопитство.

Влакът спря на гара Солун. На перона на гарата имаше само 4 – 5 фенера за осветление и това беше цялото осветление на грамадната гара. При гарата и на перона имаше само войници, офицери и полицейски. Целият град беше потънал в тъмнина, обаче още от самата гара се виждаха пламъците над Банк отоман и тия на "Гвадалкивир", които високо се издигаха и осветяваха околността. Това още повече плашеше пътниците, които отиваха към неизвестност, защото никой на гарата нищо не съобщаваше какво става в града и какви бяха тия пожари.

От време на време се чуваха един след друг силни бомбени гърмежи и едновременно с тях продължителни пушечни гърмежи. Стрелба имаше и в града и към градината "Беш чинар" и около гарата. Борбата между съзаклятниците, от една страна, и войската и жандармерията, от друга, беше в своя разгар.

Пътниците слязоха от влака и на групи, придружавани от военни патрули, заедно с по един полицай, се отправяха към града.

Гърмежите от бомби и пушечната стрелба с малки интервали продължиха късно след полунощ.

"След настъпването на нощта светилният газ внезапно биде спрян и целият град потъна в тъмнина. Няколко минути след това с малко прекъсвания почнаха да се слушат силни и последователни гърмежи във френската махала и откъм набрежната улица. В града настъпи силен трепет и общ страх.

Отделни лица или на групи по двама-трима смело се движеха по главните улици и тук-там хвърляха бомби при някои здания, които предварително са били отбелязани.

Местата където ставаха взривовете, бяха онези заведения, които обикновено се посещаваха от чужденци европейци, като бирария "Pschor", хотел "Коломбо", хотел "Англетер", лятната градина "Алхамбра", някои кафенета, сетне някои германски заведения, Отоманската банка, която според съзаклятниците бе представителка на европейския финансов капитал, към който бяха насочени всичките станали покушения. Главната прицелна точка бе помещението на Отоманската банка. Тя пострада най-вече.

В най-последния момент директорът на банката е бил предупреден да напусне зданието със семейството си. След няколко пушечни и револверни гърмежа, изведнъж встана взривът под Отоманската банка, която изгоря цялата.

През цялата нощ продължиха жестоки и кървави сцени. Македонците хвърляха своите бомби почти тъй, както се хвърлят букети във време на празника на цветята. Силни топовни и пушечни гърмежи огласяваха динамитните експлозии. Всички съзаклятници бидоха избити с изключение на няколко заловени от властите.

Тревогата бе почти преустановена, когато на 30 април – четвъртък – посред ден към един и половина часа се чуха бомбени гърмежи, последвани от силни продължителни пушечни гърмежи; войската бе обсадила една къща, в която бе един от революционерите на име Йордан (Орце) заедно с един свой другар. Революционерът химик, за да не бъде заловен, сам се застреля. [1]

По уверенията на мнозина планът на революционерите е бил да прокопаят една галерия, която почва от един бакалски магазин, минавала под градския канал, за да стигнат до Отоманската банка, банка "Митилин" и др., след като се постави едно голямо количество динамит. По тоя начин те са искали да разрушат всички здания, които са били наоколо. Обаче поради някаква поправка на канала или някои други обстоятелства съзаклятниците са се отказали от тоя план и решили да разрушат само Отоманската банка." [Вж. сп. "L'Illustration", No 3142, 16 май 1903.]

Един-два часа преди появяването на зората аз с няколко други арестанти, пак с военен патрул, придружен от един полицейски комисар, бяхме отправени към града. Вървяхме по една от главните улици и когато стигнахме до топхането (арсенала), отляво и отдясно войскови патрули – готови за стрелба – извикаха: "Кой там?", а полицейският патрул отговаряше: "Военен патрул" (аскер-девриеси). По такъв начин едвам можехме да минаваме през преките улици.

Стигнахме пред хотел "Салоник". Там забелязах, че телеграфните жици, които минаваха по нея улица бяха изпокъсани и паднали на земята, а по-нататък при ъгъла на главната улица и пряката, която извива и отива покрай главния вход на топхането, една група войници заедно с полицаи поливаха вода с тенекета по улицата и чистеха кръвта, която се забелязваше по паважа.

Тук, при тоя ъгъл, беше квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. За мен беше ясно, че през нощта те двамата тук, при тоя ъгъл, са хвърляли бомби от горния етаж на квартирата им и са се сражавали с войската.

Придружавани от военния патрул, продължихме пътя по главната улица "Тахта Кале" и след малко се отбихме наляво към правителствения дом – вилаетското управление.

При изхода на всяка една от преките улици и на 20 – 50 крачки се спирахме и пак тръгвахме след всеки пропуск и отзив на войсковите патрули. Още в тъмно ние влязохме в двора на вилаетското управление, което изцяло беше обкръжено с въоръжени войници и до сутринта ни оставиха да седим в една от стаите на полицаите в най-долния етаж на зданието.

131. В СОЛУНСКИЯ ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР

Почна да се съзорява. Още не беше се окончателно съмнало, когато почнаха да прииждат на групи арестувани българи. Всяка група се придружаваше от полицаи и войници. Всички арестанти вкарваха в същата стая, в която бяхме и ние, арестуваните от по-предишния ден и като такива държаха ни отделно.

В стаята двама полицаи записваха само имената и местожителството на арестуваните и ги завеждаха в четвероъгълния двор в центъра на правителствения дом.

Арестуваните двама по двама излизаха от помещението, а в това време стоящите вън войници и стражари за охрана с прикладите на пушките си, със сопи и плесници безразборно и безмилостно биеха когото и където сварят арестуваните българи. Всички плачеха и с трогателни викове за помощ търсеха защита, викаха за помощ. Побоищата и зверствата над беззащитните българи продължаваха, докато всички арестувани се прибраха във вътрешния двор на огромното здание. Колкото арестанти на групово прииждаха, толкова по вече войнините стражарите и полицаите се озлобяваха и ожесточаваха. Аз виждах как войници или стражари, като слушаха виковете и писъците на арестуваните, още по-силно и по-жестоко се нахвърляха върху тях и кой с дърво, кой с приклада на пушката си биеха тъй безразборно и тъй жестоко прииждащите арестувани българи, че в своята жестокост се самозабравяха и в тях се виждаше човекът-звяр..., алчен за човешка кръв.

Едни от полицаите записаха имената на арестуваните, а други двама стояха прави до арестантите, задаваха им въпросите и с това улесняваха пищещия. Дойде редът на един българин, 40 – 45-годишен, който съвсем не знаеше турски. Запитаха го как се казва и какъв е по народност, а той високо и свободно каза: "Динов – българин". Полицейският, уж възмутен от окончанието "ов", кипна и изведнъж му удари една плесница и изсипа няколко псувни, повтаряйки: "Сарафов, Сарафов". Българинът падна на земята, а полицейският Сюлейман почна да го рита с ботушите си по гърдите, по корема.

Динов от ударите изгуби съзнание, очите му се затвориха и лицето пожълтя – така от жестокия побой Динов издъхна. Това убийство на невинния българин стана в присъствието на повече от 25 души арестувани българи.

За момент записването спря. След малко пристигна началникът на жандармерията във вилаета Хайредин Пустина, албанец с няколко жандармерийски офицери. Началникът на жандармерията още с влизането си в стаята запита:

– Къде е тоя, който починал от слънчев удар?

Явно беше, че той е предизвестен за убийството и дойде, така да се каже, подготвен. Показаха му трупа на убития и Хайредин Пустина заповяда да се занесе в една градска болница за аутопсия.

"Паднал от слънчев удар", когато на хоризонта едва се бяха появили слънчевите лъчи!

Така, по такъв начин искаха да оневинят своеволието, жестокостта и убийството от страна на полицейския фанатик, който – единствено, защото арестуваният ясно и твърдо каза своето име с българското окончание "ов", толкова се разгневи и озвери, че с няколко удара умъртви тоя добър човек само защото имаше доблестта да се назове българин.

Аз, като арестант от предишния ден, заедно с още 5 – 6 души седяхме на една дъсчена пейка и гледахме всичко, което се вършеше в затвора. Със стотици души българи бяха пребити от бой, мнозина наранени по главата и лицето, от които течаха кърви, а на това отгоре и убийството на българина Динов.

Аз никога не съм предполагал, че съдбата ще ме постави в положението на такъв трагизъм. Аз бях един от непосредствените виновници за извършените атентати. Аз трябваше да гледам със собствените си очи как биеха работния български народ.

Обзе ме скръб гняв и ярост, обаче с нищо не можех да помогна и трябваше да изпия горчивата чаша до дъно. И ако аз се спирам на тоя факт, единствено искам да отбележа като типичен пример да се види как в решителните моменти виновците не страдат толкова, колкото страдат невинните, когато се касае за една обща национална кауза.

Обикновено когато стане някакво събитие, някое сражение или афера, често се цитират имената на случайно изпъкналите лица, които по един или друг начин стават известни като борци и герои на времето, а обикновените, простосмъртни хора, които със своето държание и със своите дела се жертвуват и умират, без да се знае даже името им, а още по-малко начинът, по който те са се държали и как са се пожертвували пред олтара на свободата на родината. Тези именно незнайни лица са творците на националните правдини и свободи, на които по-късно поколенията ще се радват и черпят поука и насърчение за реализиране на своите общонационални, общочовешки идеали. Следователно делата на тези незнайни дейци и труженици са, които изпълват историята, която за жалост често пъти се занимава с повърхностни случайни лица, а скромните незнайни борци дейци на дадено време и място оставя в забвение.

В Македония на всяка чукара, във всеки усой, при всяка поляна и поточе, във всеки участък или затвор са измъчвани, жестоко терзани и са дали своя живот хиляди доблестни и храбри бойци герои, които даже не се знаят, а в действителност са истинските народни бойци, светците на епохата, в която са живели, действували и умирали. Пред паметта на тези незнайни бойци трябва всеки да прекланя глава, а същевременно с благоговение трябва да се напомня за тях и техните страдания и дела ако искаме да им отдадем своята признателност като борци-герои в миналото.

След няколко часа, придружен от един полицай бях отведен лично при валията Хасан Фехми паша.

Още при влизането ми той изпитателно ме изгледа от главата до петите и ме запита как се казвам. Потърси и паспорта ми. Показах го.

– Ти нали беше пътник в парахода "Гвадалкивир"? – ме запита валията.
– Да! – отговорих му аз.

Валията ме изгледа и нищо повече не ме попита. като даде заповед на полицая да ме отведе.

Полицаят ме отведе направо в затвора. където ме поставиха в една съвършено тъмна стая в най-долния етаж откъм западната част на вилаетското помещение. В тази стая прекарах деня и нощта.

132. ПЪРВАТА НОЩ В ЗАТВОРА

През нощта спах сравнително добре, защото не бях спал 36 часа и бях извънредно уморен. Склоних глава и бързо се унесох в сън. Сутринта рано се разбудих, но не исках да стана, а покрит с палтото си, размишлявах за миналото и предстоящето.

Пред зори един младеж, българин от Дойран, арестуван преди няколко дни за обикновено престъпно деяние, със сладък мелодичен глас пееше една много тъжна турска песен. Младежът пееше така тъжно и мелодично, че всички го слушаха с особено внимание. Сутринта тишината в огромното здание и ехото от гласа на певеца придаваха една особена вълшебност, каквато на такова място – временния затвор – рядко можеше да се срещне.

Често пъти присъствието на един добър певец допринася поне за момент измъчените, тормозените и жестоко бити арестанти да изпитат няколко сладки минути и да се пренесат в друг живот, за какъвто са мечтали. При такъв случай музиката се явява като средство, което ако не можеше да внесе удоволствие, то поне да внесе облекчение в моралните и физически болки.

Слушайки мелодичния глас на тоя българин и текста на неговата песен, аз се разчувствувах и си мислех: ето това е най-малкото, което ме очаква в бъдеще, ако, разбира се остана жив.

Съдържанието на песента беше следното: младеж възпява и тъжи за своята годеница, която била "най-хубавата от хубавите момичета", и как той като затворник не ще може да я вземе, тъй като от продължителния затвор месата му изгнили от лежане и очите му изтекли, гледайки през решетката на прозореца и пр.

Сякаш тая песен той лично я пееше за мене, за да ми подскаже моето бъдеще... моя затворнически живот.

Колкото и да ми беше приятна мелодията, аз по-скоро се мъчех да чуя думите и да вникна в съдържанието на песента. Младежът изпя цялата песен и мнозина от арестантите в стаята, даже някои от стражарите, го похвалиха за хубавия му глас и хубавата песен.

А пред мен в моето въображение се рисуваше дълъг затворнически живот, телесно изтощение, дълбока скръб и пр. и все още останах с утешението, че аз през живота си не бях любил, а колкото за продължителния затвор, оставах не с надеждата, а с убеждението, че най-малкото мое наказание ще бъде смърт!

Човекът и в най-критическите минути не остава без утешение и надежди. Аз бях един от тия, които се нуждаеха от утешение и които се хранят с надежди.

През деня ме извадиха от затворническата стая, поставиха ми железа на ръцете и ме оставиха да стоя прав, като от време на време часовоят, който ме пазеше позволяваше да седна върху един дъсчен сандък, находящ се близо до вратите на двете една срещу друга затворнически стаи. За мене беше явно, че ме изолирваха и ме поставяха в уединение и понеже нямаше свободна стая, държаха ме окован в железа и ме пазеха със специален часовой, но вече не стражар или полицай, а войник, стоящ с щик на пушката си. През този ден в Солун и целия вилает бе обявено военно положение с най-строги мерки.

133. ЕДНА СУМАТОХА

Към обед същия ден се забеляза едно общо раздвижване на стражари, войници, особено между полицаите. От това се схвана, че в града имаше голяма суматоха. Обаче на какво се дължеше това, не можеше да се разбере. След един-два часа стана ясно. В града пак са хвърлили бомби, появили се пак комити, чаршията се затворила, населението панически бягало, за да се укрие по домовете си, а валията него ден излязъл от канцеларията си преди обикновеното време. Аз се вслушвах в разговорите на стражарите, войниците и полицаите, които случайно минаваха по тази част от коридора на зданието.

Целият ден възбуждението на войниците, полицаите и стражарите беше голямо. Тоя ден беше последният за действие на съзаклятниците.

Чуха се и топовни гърмежи. Пристигнали чужди европейски параходи – съобщиха някои от полицаите. Любопитството ми се увеличи и исках да науча дали от параходите са свалени войници в града или не.

Силно раздвижване обща тревога и особен страх владееше между войниците, полицаите и стражарите.

134. ИЗПЪЛНЕНИЕТО

Параходът "Гвадалкивир" биде запален във вторник, 15/28 април 1903 година. Същия ден през нощта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов с предварително приготвен взрив се доближили до железопътната линия Солун – Дедеагач и при един завой между голямата гара, която беше вън от града и малката гара в самия град с две петарди – прикрепени с пластинките им до релсите – поставили 2 – 3 кг мелинит тъкмо в момента, когато се появил влакът.

Колелата на локомотива минали върху малките черни и съвсем незабележими петарди, които възпламенили динамита и от взрива локомотивът се повредил, обаче без да се катурне, а само стъклата на повечето от прозорците на вагоните са се изпочупили. От пътниците никой не пострадал.

Без да бъдат забелязани атентаторите се втурнали в една от преките улици на железопътната линия и се прибрали пак в града. Тогава вече за всички стана ясно, че в град Солун има комити и атентатори, тъй като изгарянето на парахода "Гвадалкивир" и повредата с динамит на железопътната линия всички взеха за една комбинирана атентаторска акция.

Другият ден – сряда, 16/29 април – мина тихо. Полицията усилено е търсила скрити комити, без да намери такива.

През нощта, след като всеки от атентаторите е бил на предварително определено си място Константин Кирков поставя няколко килограма мелинит между газовите и водопроводни тръби, които минаваха под малкия мост на рекичката преди да се влее в морето.

От взрива газовите и водопроводни тръби се повредили и в един миг целият град потънал в мрак и останал без вода.

Това беше знакът за започване на борбата. В тоя момент Димитър Мечев и Илия Тръчков са били при ниските стени около двора на фабриката за светилен газ с единствената цел да се прехвърлят в двора на фабриката и с един предварително приготвен взрив да възпламенят самия резервоар за светилен газ, обаче бдителният гавазин (пазач) на фабриката е попречил на това, като с револверни изстрели е подгонил и двамата, които, възползувани от тъмнината, се изгубили в съседната градина, откъдето се прибрали в общата квартира близо до хотел "Салоник", при самия ъгъл, където от главната улица на Тахта кале се отделя една тясна крива улица и минава покрай стените на топхането.

Димитър Мечев и Илия Тръчков, след като отвътре добре затворили желязната врата на къщата, от стаята и от терасата на квартирата им почнали да хвърлят бомби.

По разказа на хора, живущи близо до тяхната квартира през нощта те са хвърлили повече от 60 бомби и в разстояние на няколко часа са се сражавали с войската и жандармерията, след което са били убити. Те и двамата – Мечев и Тръчков – от стаята и от терасата една по една са хвърляли бомби, а след избухването на всяка бомба войниците групово под команда са обстрелвали цялата къща, за да ги убият.

Войската и жандармерията на тоя пункт е командувал Хюсни ефенди, Арап бинбаши – по произход негър. В първия момент някои от войниците и стражарите са били убити и наранени, но впоследствие след хвърлянето на всяка бомба, докато да изгори късият фитил, Арап бинбаши е викал: "Легни, легни", и всички войници са лягали с гърдите по земята и пак по заповед на същия бинбашия са ставали, за да гърмят в прозорците и в терасата.

През тази нощ в магазина "часови" е бил Орце Попйорданов. Той, след като забелязал изгасването на лампите, запалил дългия фитил в магазина, излиза вън и се отдалечава. След няколко минути взривът избухва с голям трясък, разрушава зданието на Банк отоман и се появява пожар. Тъкмо при избухването на взрива с един файтон е минавал по улицата германският инженер Хекел и при Банк отоман е бил убит от пръснатите вследствие на взрива камъни. Цялата стража, която пазеше зданието още при първия взрив се разбягала към съседните улици.

Директоръ на банката, който доскоро живееше в най-горния етаж, като по-предвидлив, пред вид всякаква изненада, от една седмица напуснал банковото помещение и живееше в отделна частна квартира.

Милан Арсов е бил определен да хвърли една бомба в лятната градина-театър "Алхамбра", а Георги Богданов в кафене "Нйона" при площада до самия кей. Веднага след изгасването на лампите с газовото осветление публиката бързо се раздвижила и със страх се разбягала и в тоя момент Милан Арсов и Георги Богданов с цигарите си възпламенили пакетите, които са държели в ръцете си, обвити в хубава хартия.

Фитилите на взрива както на Милан Арсов, така и на Георги Богданов са били доста дълги с единствената цел да не се дадат човешки жертви.

Владимир Пингов се е опитал с малко бертолетова сол и едно шише с фосфорна течност да предизвика пожар в "Бошнак хан". Той още с изгасването на лампите на въздушния газ запалил течността и бертолетовата сол, излиза вън от улицата, която върви покрай Бошнак хан и хотел "Вардар" и се упътил към квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. Обаче когато е минавал тъкмо пред входните врати на топхането, старшият на поста е искал да го спре и арестува просто по подозрение, а той се е съпротивил и е бил застрелян.

Константин Кирков и Орце Попйорданов – възползувани от тъмнината и общата суматоха в града, особено по главната улица пред хотел "Египет" и театър "Еден" – са хвърлили няколко бомби с цел още повече да увеличат паниката.

Близо до до хотел "Египет" бе Банк отоман и една голяма част от публиката – обзета от панически страх – е тичала по главната улица надолу към хотел "Салоник" и като забелязала, че и там се хвърлят бомби и има стрелба, връщали се обратно към кръстопътя при хотел "Египет" и театър "Еден".

На 16/29 април 1903 г. през нощта са убити Димитър Мечев, Илия Тръчков и Вл. Пингов.

Орце Попйорданов, Константин Кирков, Милан Арсов, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Цветко Трайков са успели да се приберат в квартирите си.

На 17/30 април – четвъртък – рано сутринта Коста Кирков, прилично облечен излиза от квартирата си и се упътва към улица "Сабри паша", където беше помещението на телеграфната станция. Тоя ден както пред вратите на всички обществени и кредитни учреждения, така и пред вратата на пощенското здание имало часовои.

Константин Кирков се опитал да влезе в телеграфната станция уж да подаде една телеграма, обаче старшият на поста поискал съгласно разпореждането на властта да го обискират. В тоя момент К. Кирков се отдръпва и се опитал да възпламени бомбата, обаче часовоят го промушил с щика на пушката си.

През същия ден към обед Орце Попйорданов от квартирата си, находяща се близо до Банк отоман зад католическата черква (една двуетажна гевгирена къща с балкон, в която живееше едно италианско семейство Антонио Пепе), в продължение на два-три часа от време на време хвърлял бомби от вътрешността на къщата, докато е бил убит от войниците. Когато трупът на Орце Попйорданов е бил изваден от къщата и прострян сред улицата, няколко разярени войници са искали да го промушат с ножовете на пушките, обаче Хюсни ефенди, Арап бинбаши, който също е бил на местопроизшествието ги е спрял и посочвайки трупа на убития атентатор, обърнал се към войниците и казал следното: "Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвувате и да умрете за отечеството!"

До 17 април от войската и жандармерията при различни пунктове са били убити 42 души, а от атентаторите само Орце Попйорданов и Константин Кирков.

През деня няколко групи от турското население, силно възбудено от фанатизъм и ярост, се опитали да правят изстъпления, като избият българското население в Солун, което, разбира се, нямаше нищо общо с атентатите. Обаче когато валията Хасан Фехми паша научил за това, той сам е ходил из някои улици и лично е увещавал разярените фанатизирани групи да не правят изстъпления, като им е обещавал, че властта ще се справи. Присъствието в пристанището на европейски военни параходи и енергичното вмешателство на валията ограничиха изстъпленията, чиито последствия в тоя момент най-добре е схванал самият Хасан Фехми паша.

"Губернаторът валията Хасан Фехми паша се отличи и заслужава всичките похвали. Той още сутринта след станалите експлозии се явява на много места за да успокоява публиката, като я уверяваше, че войската и административната власт ще могат да запазят реда и спокойствието в града, като строго запрещаваше уличните тълпи да се намесват в разпоредбите на властта. Войската и офицерите общо взето се държаха добре с изключение на полицейските органи, които се оказаха лишени от всякакъв такт и умение и предвидливост". [L'Illustration от 27 юни 1903 г.]

Същия ден към 5 – 6 часа, когато валията се е прибирал в квартирата си, находяща се в махалата Пиргите, определеният по-рано съзаклятник Цветко Трайков се опитал да се доближи до файтона на валията, обаче бил забелязан от охраната и подгонен.

Цветко, след като се поотдалечил към едно празно място около една къща изважда една бомба, запалва я и сяда върху нея. Бомбата избухва и Цветко намира своята геройска смърт. Тая саможертва на Цветко сковава на място и валията и войниците.

След няколко дни Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Бошнаков, както и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците бяха арестувани и предадени на специален военен съд (дивани харб). Всички убити атентатори и други лица, убити през време на солунските атентати, са погребани в българските гробища в обща гробница (само Константин Кирков е погребан в отделен гроб) в горния ляв ъгъл в гробищата, около малката черква-параклис "Свети апостол Павел".

135. КАНАЛЪТ

Каналът, който биде разкрит след експлозията е дълъг 13 м. Той е доста широк и висок, че човек може свободно да се подмества, като се работи в него. Проветряването е ставало с едно обикновено духало. Каналът започва от магазина (бакалница), минава под градския канал и стига до самите основи на банката. Той не върви по права линия, а по една почти пречупена линия. Аз видях плана на канала, начертан от един инженер, с обозначение на всяка част от него и разните му отклонения. Каналът бе много добре изработен, сякаш съдържателят на бакалницата е бил някой офицер-пионер от българската армия. (?)

При разкопаването на канала се оказа, че е имало и друг по-малък канал, който е отивал към хотел "Коломбо", т. е. много по-наляво от магазина-бакалница. Една част от тоя втори канал бе почти напълнена със земя, която се е изваждала от главния канал.

Почти в началото на по-малкия канал се намериха две доста големи бутилки, пълни с динамит. Никой не може да си обясни защо са били поставени тези бутилки, пълни с динамит, без да се възпламенят в момента на взрива. Специалната комисия, която ги изследва, още не е могла да си каже мнението...

136. ВОЕННОТО ПОЛОЖЕНИЕ И ПЪРВИТЕ РЕПРЕСАЛИИ

В цялата страна се обяви военно положение и непрекъснато – почти всеки ден – цели дружини войски с параходи пристигаха откъм Смирна – Мала Азия и се отправяха във вътрешността на Македония – Скопие, Битоля, Серес – тъй като властта още в началото смяташе, че се почва общо въстание. Поради това, едновременно с общите масови арести в Солун, арестувани бяха като първа репресалия много първенци и заподозрени лица във вътрешността на Македония.

Търговията и всички пътни съобщения бяха преустановени. В разстояние на една седмица към Солун и вътрешността на Македония се движеха само войскови части.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Според някои лица и самия хазаин на къщата Орце Попйорданов е бил в тоя момент с Вл. Пингов. Те и двамата, след като са изхвърлили всички бомби, с които са разполагали, коленичили и двамата едновременно са се застреляли с револверите си, като дулото на последните са поставили в устата си.