113. ПРЕТЕКСТ ЗА ПРИКРИТИЕ ОТ ПОЛИЦИЯТА

Освен най-главната пречка – липсата на динамит в достатъчно количество – ние имахме още някоя и друга пречки от местен характер. Отношенията ни с Иван Гарванов бяха изострени - едва се търпяхме. Освен това един от шефовете на тайната полиция – Панайот ефенди, като няколкогодишен полицейски чиновник в град Велес познаваше почти всичките другари велешани. При по-чести срещи по улиците пребиваването на Орце Попйорданов, Константин Кирков и Владо Пингов и др. му обръщаше вниманието и той на всяка цена искаше да узнае защо се скитат в Солун.

За да бъде заблуден Панайот ефенди, от наши хора му се говореше, че всички наши гемиджии, като синове на състоятелни търговци велешани, нарочно са дошли в Солун, далеч от погледа на родителите си, за да могат да прекарат един по-волен живот, да се разпуснат, добре да гуляят и прекарат известно време широк живот из солунските шантани, тъй като тия богаташки синове – юрганчоджукларъ не се интересуват нито от наука, нито от търговия и ако сегиз-тогиз посещават някои кантори или дюкяни, това е само да намерят познати, за да се забавляват с приказки, за да мине денят.

Дали беше заблуден Панайот ефенди това не знам, но той гледаше уж малко халтаво, неговото будно око щателно наблюдаваше. Но все пак вероятността някои от велешаните да бъдат повикани в полицията и задържани беше голяма.

Орце Попйорданов, Константин Кирков, Владо Пингов и Д. Мечев бяха решили по никой начин да не пристъпват прага на полицейския участък или затвор и бяха готови в случай на арест да се самоубият само и само да не паднат в ръцете на полицията.

114. РИСКЪТ ОТ НЯКОЕ ПОДОЗРЕНИЕ ИЛИ ОТКРИТИЕ

Изобщо работата беше така сложена, че във всеки момент можеше да се случи нещо, което да попречи, ако не на цялата акция, поне на една част от нея и да не може тя да се изпълни по предначертания план. А пък ние след толкова усилия, толкова рискове и разходи изведнъж можеше да се намерим пред една невъзможност да направим нещо цялостно.

Често пъти Орце Попйорданов повтаряше: "Ако не успеем, ще трябва от срам да се удавим."

Тази неизвестност пред близкото бъдеще така ни тормозеше, че повечето от другарите бяха станали толкова нервни, че не можеха да се търпят.

115. ЕДНА СЛУЧАЙНОСТ

На всичко това отгоре някои европейски вестници като "Le Temps", "Die Ziet" и други бяха писали, че Македонската революционна организация възнамерявала да напада разни европейски търговски учреждения в някои по-големи градове в Македония.

Тоя слух, разгласен по сведения от София, озадачи и самата турска власт и една-две седмици преди изпълнението на акцията зданието на Банк отоман, Банк де Салоник, Австрийската поща и др. се пазеха със специална охрана от стражари. Това съобщение на чуждата преса сплаши и нас, обаче по всичко личеше, какво властта предполагаше, че подобни учреждения ще бъдат нападнати отвън с щурм, поради което учрежденията се пазеха с въоръжени стражари, които с пушки на рамо обикаляха край стените и непрекъснато стояха пред входните врата на банките.

Ние, гледайки тези клети стражари как се разхождат пред входните врата на Банк отоман, се смеехме на тяхната наивност, тъй като стражарите-охрана стояха на самото място, където долу под земята беше поставен динамитът!

Турската полиция в по-големите градове беше доста бдителна, но на никому види се не идваше на ум даже, че банката може да бъде минирана, а повечето допущаха, че тя ще бъде нападната и поставените стражари бяха готови да се сражават с нападателите и да защищават банката, та последните да не могат да влязат вътре.

116. ДРУГА СЛУЧАЙНОСТ

Едновременно с това, кой знае по какъв повод, на същата улица на Банк отоман поправяха един от градските канали. Вероятността да се открие нашият канал под улицата беше малка, защото ние бяхме под общия канал, обаче никой не можеше да ни гарантира, че при разкриването на градския канал нямаше да се повреди нашият канал отдолу. Не че с това щеше да се осуети бомбардировката на банката – тя както казах по-горе беше със 100% гарантирана – а без друго щеше да се попречи на изпълнението на акцията, взета в своята цялост.

Перипетиите, които преживява революционерът, особено по градовете, са много и често пъти от обикновени слухове и случайности те се увеличават или усложняват още повече. Само търпението и постоянството, а най-главно окончателното решение на революционера всеки момент да се прости с живота си, срещу всички рискове, случайности и пречки може да го тласне напред, да го окуражава, за да привърши започнатото дело с известен успех. Това правило от всички нас най-добре беше схванал и разбрал Орце Попйорданов.

По-темперамент той беше в пълния смисъл на думата революционер, той беше твърд упорит и решителен. Обаче срещу случайността никой не можеше да реагира. Пред вид на една подобна случайност, пред самото предположение, че изграденото от нас с големи мъки и страдания дело може да рухне по най-случаен повод и да осуети подготвения атентат, Орце Попйорданов беше взел ефикасни мерки.

117. ОСИГУРОВКАТА НА ОРЦЕ ПОПЙОРДАНОВ

От преди няколко месеца той си беше осигурил живота при осигурителното дружество "Ню Иорк" за 10 000 златни лева – сума, равна на онази, която Орце Попйорданов беше взел от Борис Сарафов.

Целта на осигуровката беше, щото в случай, ако бъде предварително заловен и убит без да се извърши акцията, сумата по осигуровката да бъде изплатена на Борис Сарафов. Обаче в полицата не можеше да се постави името на Борис Сарафов като човек с всеизвестно име в цяла Европа и подозрението щеше да бъде голямо, поради което полицата по осигуровката можеше да бъде изплатена на Симеон Радев, като близък и интимен другар на Борис Сарафов, но без неговото знание и съгласие.

Една седмица преди изпълнението на акцията Орце Попйорданов с по една отворена карта съобщи на Симеон Радев и Димитрий Ляпов-Гурин, че е осигурен за 10 000 златни лева и ги молеше след като се вземат парите от осигурителното дружество да се предадат на Бориса Сарафов.

Това е истината с тази прословута осигуровка, по която някои зли езици в продължение на дълго време, по съображения по-скоро от личен или политически характер, на публични места и чрез печата злословеха както срещу Борис Сарафов, така и срещу Симеон Радев. Обаче преди всичко длъжен съм да кажа материалната истина и в името на паметта на самоотвержения революционер-терорист и мой близък другар по убеждения Орце Попйорданов – той никога не беше съобщавал за тази осигуровка нито на Борис Сарафов, още по-малко пък на Симеон Радев, че го определя с осигурителната полица да получи застрахователната премия.

Не само Орце Попйорданов, но и повечето от гемиджиите се чувствувахме морално задължени към Борис Сарафов пред вид улесненията, които ни правеше в материално отношение още от започването на замислената от нас акция в Цариград и Солун, от една страна, и от друга – поради голямото доверие, с което се ползуваха някои от нас пред него, а особено Орце Попйорданов, а най-много всички уважавахме Борис Сарафов за оня жест, който той направи пред конгреса на Върховния комитет, когато му поискаха отчет и той не можеше да даде такъв - за дадената на гемиджиите сума и да не пропадне делото, ако той съобщи истината и последната бъде научена от турското правителство, Борис Сарафов унижи своето достойнство и авторитет и заяви: "Тая сума ми биде задигната от една лека жена, с която имах интимни връзки."

Пред нашите очи Борис стърчеше над всички други водачи, които не можеха да правят жестовете на Сарафова и да клеймят себе си.

Борис притежаваше тоя ценен дар – да злепостави себе си и даже да бъде низвергнат от македонското движение, обаче с тоя си жест да прикрие действията на групата гемиджии.

За тая Сарафова постъпка и за неговите насърчения към започнатото дело на гемиджиите той беше боготворен от нас и нашият най-добър другар и ръководител в знак на благодарност и признателност към Сарафова нареди да му се наплати за отпуснатия и изпратен 1000 кг динамит (заграбен от Гарванова), защото вярваше напълно, че сумата по осигуровката, взета веднъж от Симеон Радев, щеше да бъде предадена напълно в ръцете на Борис Сарафова, който с тази сума щеше да продължава своята революционна дейност и да насърчава революционерите терористи.

Орце Попйорданов беше решил да се осигури и беше поставил свой пълномощник, без да знае това, докато той не му съобщи с пощенските картички, както казах по-горе. Всичко друго е от лукаваго. След смъртта на Орце Попйорданов значи никой не можеше да вземе осигурителната премия освен Сарафов, на когото Ляпов и Радев щяха да я предадат.

118. ПРИСТЪПВАНЕ КЪМ ИЗПЪЛНЕНИЕТО

При така създалите се обстоятелства групата гемиджии трябваше да пристъпи към изпълнението на тъй дълго подготовляваната акция.

Орце Попйорданов и Константин Кирков най-добре познаваха местните условия и те приготвиха плана, по който трябваше да се действува. Този план беше предложен на групата за общо одобрение и той биде приет без всякакво изменение.

От практическа гледна точка планът беше много добър и за никакво изменение не можеше и дума да става. Обаче още при разглеждането на плана се появиха два въпроса: единият беше да се убие валията (губернаторът) Хасан Фехми паша, а вторият – трябва ли да се убие Иван Гарванов.

За убийството на валията нямаше никой нищо против, обаче трябваше да се определи кога да стане убийството – дали преди изпълнението на акцията, дали през време на акцията или пък след самата акция.

Взема се решение Хасан Фехми паша да бъде убит няколко дни по-късно след акцията, защото ако се посегнеше на него преди акцията, това убийство щеше може би да попречи на акцията, тъй като можеше някой от нашите другари да бъде заловен или убит. През време на самата акция тоже не можеше да се посегне на валията, защото всички трябваше да бъдем заангажирани. Поради това именно групата взе решение, щото един от другарите, Цветко Трайков, родом от гр. Ресен, да се укрие добре и след изпълнението на акцията, 2 – 3 – 5 дни по-късно, с револвер или с една-две бомби да се доближи до валията, когато той излиза от квартирата си и тръгне за към вилаетското управление или пък при излизането от последното и да го убие, като същевременно застреля и себе си.

Някои от другарите предложиха да бъде убит и Иван Гарванов, за да му се отмъсти за задържания ни 1000 кг динамит, с което той просто отряза ръцете на гемиджиите, защото с това се правеше невъзможно изпълнението на целия план за повсеместни атентати в по-големите градове, обаче някои се възпротивиха като съвсем безцелно, защото след като извършим атентата Гарванов дали ще живее или умре за нас ставаше вече безразлично.

Обстоятелството, че акцията вече наскоро ще се изпълни, за нас беше ясно, че веднага след нея седалището на Централния комитет на ВМРО веднага щеше да се премести, тъй като щеше да стане невъзможно ЦК да остане в Солун, последният щеше да се измести, което пък щеше да се отрази и върху бъдещия състав на ЦК, и ние с увереност предполагахме, че където и да се измести седалището на ЦК, в него щяха да влязат по-идейни и по-активни членове и ако не всички, то поне двама-трима професионални революционери, а не в него да влизат чиновници и търговци. Така, че по общо решение на групата предложението да се посегне върху Иван Гарванов се отхвърли, още повече че не трябваше да отмъщаваме, когато се намираме пред перспективата до един да измрем.

119. СРЕЩАТА НА Д. МЕЧЕВ С ДАМЕ ГРУЕВ

По това време Даме Груев беше в Солун. Димитър Мечев още от миналото беше добре познат с Даме Груева и искаше на всяка цена да се срещне с него. Срещата им стана 10 – 12 дни преди изпълнението на акцията в хотел "Вардар", където Даме Груев временно живееше. Д. Мечев искаше да уведоми и предупреди Даме Груева. Той открито му казал, че в Солун наскоро ще има атентат и че той е един от съзаклятниците.

Даме Груев, без да каже каквото и да е, изказал желание, ако е възможно да се отложи акцията и да стане през есента, след въстанието, като последен косвен удар към някои от великите сили, ако те не се намесят в Турция.

Д. Мечев му казал още и следното:

– Аз, Даме, бях в продължение на няколко години и легален работник и четник в Македония. Аз доста добре познавам какво е въоръжението на населението и в Битолско, и в Скопско и не вярвам в успеха на проектираното въстание. За мене и моите другари дали ще има въстание или не е без значение и по-добре би било да не се вдига общо въстание, защото освен че политическата власт не ще може да се вземе от въстаналото българско население, а при сегашното общоевропейско положение няма никакъв шанс и за каквато и да било интервенция от страна на великите сили. Ето защо, както имах случай да кажа и на Гоце, заявявам и на тебе: ние сме решили на всяка цена да изпълним проектираната наша акция и нека от нея и от други подобни, които биха могли да станат по градовете или железопътните линии в Македония (както при Ангиста) [1] турската власт да се държи постоянно в напрежение, постепенно да се изтощава и предизвиква на излишни материални и човешки загуби и да се види доколко западноевропейските сили биха могли да вземат инициативата за едно вмешателство, за една интервенция. Едновременно с това населението ще се кали в по-борчески дух без да се излага масово.

Даме Груев нищо не възразил, а само пак повторил, че според неговото мнение по-добре би било акцията да стане, но след въстанието.

Така Димитър Мечев и Даме Груев се разделили. Няколко дни след този разговор Даме Груев напусна Солун и замина за Битоля.

120. ЗАЩО СЕ ВЗЕМА РЕШЕНИЕТО ДА СЕ ПОВРЕДИ НЯКОЙ ФРАНЦУЗКИ ТЪРГОВСКИ ПАРАХОД

Групата реши да се изгори и повреди някой европейски търговски параход, каквито почти през ден пристигаха в солунското пристанище. Да се повреди някой германски параход бе изключено, тъй като Германия по отношение на Турция следваше една политика, която освен че не целеше разпокъсването на Турция, а, напротив, искаше по всякакъв начин и на всяка цена да закрепи и консолидира турската империя, като й даваше дипломатическа и военна поддръжка в замяна, разбира се, на големи концесии – постройка и експлоатация на ж.п. линии (багдадската), военни доставки и пр. и пр.

Англия пък от своя страна следваше една линия, която макар и да не беше приятелска, но в никой случай не беше и враждебна пред очите на по-големи и по-далечни чисто империалистически стремежи и цели, не толкова в Европейска Турция, отколкото в Азиатска Турция, а освен това най-голямото й внимание беше обърнато по това време към Крайния изток.

Английският държанник сър Едуард Грей в своите мемоари казва: "Различните усилия за подобрение на турското управление в Македония бяха безкрайно уморителни, твърде неприятни и болезнено мъчителни. Ние взехме деятелно участие в тях, обаче мотивите ни бяха незаинтересувани!? Ако имахме пред вид само политическите си интереси, ние бихме оставили въпроса да се развива самостоятелно. Както обясних вече, нашата дейност с протестирането против турското лошо управление намаляваше нашето влияние и беше следователно противно на търговските ни интереси в Турция, обаче хуманитарните чувства в Аиглия и постоянната симпатия към християнските населения в Турция бяха тъй силни, щото английските политически и материални интереси бяха засенчени.

Всичките симпатии на английските секретари по външните работи бяха към това чувство и тяхното действие се вдъхновяваще от този момент, макар всеки последователен титуляр в Министерството на външните работи би могъл да бъде притиснат от отчаяние, че не може да постигне успех в това направление. Македонските реформи можеха да бъдат разгледани само заедно с другите сили. Нито една от последните обаче не беше заинтересувана и нито една от тях не вярваше, че и Англия може да бъде незаинтересувана. Всяка една от европейските сили имаше някой свой политически мотив, а всичките измислиха някакъв политичеоки мотив, който те приписваха на нас.

Престижът и влиянието на Балканите бяха кардиналните въпроси на руската и австрийската политика. Нито една от тях не се наемаше да рискува положението си по филантропически съображения, всяка една наблюдавапtе другата и действията им в дипломацията по македонския въпрос се обуславяха от недоверие на едната към другата и от опасение, че някоя от тях може да добие преимущество за сметка на другата. И двете гледаха на нашата дейност като на повече или по-малко неразумно навлизане в една сфера, в която те имаха преки политически интереси, в която ние нямахме такива.

Германия мислеше само за политическото си влияние и за търговското си разширение в Турция. Тя не искаше да рискува нищо от тези свои цели за филантропически съображения и се помъчи да третира македонския въпрос по начин, щото това, което ние или другите сили биха изгубили чрез досаждане на султана в Цариград, да бъде спечелено за германската позиция там.

Франция, която току-що бе се отървала от смутовете в Мароко и се опасяваше от други такива, искаше да избегне всякакви компликации другаде. И тя имаше също своите търговски интереси в Турция и не беше нито наклонна, нито с желание да води кръстоносен поход срещу турския султан. В средата на самия султан Абдул Хамид, добре запознат с всички елементи на положението, обиден от мъчнотиите, комуто се създаваха, но уверен, че с някаква комбинация, такт и упоритост от негова страна резултатът ще бъде осигурен. При тези условия въпросът за македонските реформи беше нещо като потъващ пясък: силите, които нагазваха, затъваха до колене и се мъчеха да се изплъзнат една чрез друга"... [Из мемоарите на лорд Едуард Грей, бивш министър на външните работи на Англия.]

Русия бе една от "заинтересуваните" сили в Балканите, обаче поради мъчнотиите в крайния Изток тя бе против всяка интервенция в Македония.

Граф Ламсдорф във Виена и в София ясно и категорично заяви и подчерта това желание на тогавашното царско правителство.

Австрия също беше призната от великите сили като една от най-заинтересуваните сили на Балканите, но тя преследваше чисто анексионистически стремежи спрямо Европейска Турция – Македония и Албания с Новопазарския санджак. Австрийският министър на външните работи граф Колноки ясно и категорично бе заявил на Ив. Евст. Гешев и митрополит Климента:

- Не мислете никога за Македония; ако вие някога отидете там, Македония ще бъде гробница на вашата независимост.

Австро-Унгария беше против всякакво въстание в Македония.

Италия по своето вътрешно и външно положение не можеше да има абсолютно никаква инициатива, освен по отношение на Турция да следва своите съюзници – Германия и Австро-Унгария.

Франция по силата на капитулациите имаше много по-големи привилегии и материални изгоди в Турция. Постоянните размирици и частични бунтове пречеха, за да може тя рационално да използува всичките материални облаги, чрез които най-силно и ефикасно политически се закрепваше в цяла Турция. Поради това тя беше наклонна да се въведат реформи в Турция, но тези реформи трябваше само да предотвратят едно по-силно въстание, а не окончателно да се освободят национално, политически и икономически угнетените народи – арменци, араби, македонци и пр. Всичкото, което в максимум можеше да се желае от Франция, беше да се въведат административни, финансови и главно съдебни реформи. От всички държави най-отзивчива можеше да бъде Франция, а освен това в нея, поради духа, темперамента на французкия народ по-силно бе прогресивното обществено мнение. Ето защо решихме да се повреди и бомбардира някой французки параход.

В последния момент от справката, която направихме научихме, че параходът "Гвадалкивир" от компанията "Messegeries Maritimes" щеше да пристигне на 15/28 април, за да отпътува на другия ден – 16/29 април – 1903 година за Цариград – Одеса. Тоя ден трябваше да бъде първият ден за привеждане в изпълнение на приготвения план. Аз бях определен да бомбардирам и повредя парахода "Гвадалкивир", но при условие бомбардировката да стане или в солунското пристанище или в краен случай в Босфора, но в никой случай не на открито море, за да не би да пострадат пътниците в него, като съвсем невинни и случайно пътуващи лица.
 

Външната политика на султан Абдул Хамид се състоеше да менажира Русия, в никой случай да не влиза в конфликт по който и да е въпрос с Англия, да се осланя на Германия, без да изпуска из пред вид, че Австро-Унгария бе хвърлила погледа си към Македония, в кръга на възможността да поддържа добри отношения с всичките останали държави, заинтересувани на Балканите, и да всява и поддържа разногласие между българи, сърби и гърци.

Султан Хамид често си спомняше за злините, които Русия периодически е причинявала на Турция и често повтаряше, че тази държава е най-сериозният турски враг. В същото време той бе убеден, че никаква помощ не можеше да се очаква от Англия при един конфликт с Русия. В един момент, когато Русия ни бе представила едни съвсем неприемливи предложения, които бидоха отхвърлени, Русия почна да концентрира войски към границите ни. Лорд Салзбъри, британски делегат в една от състоялите се по това време конференции заяви, че Англия в никой случай не ще може да помогне на Турция.

Султан Хамид не се доверяваше на Англия, въпреки че последната ни уверяваше, че тя е от нашите приятели, но това съвсем не й пречеше да работи, щото да ни се отнемат всички права, които ние имахме върху Египет и да ни създава инциденти откъм Червено море...

От друга страна знаеше се, че Италия искаше все повече и повече да засили своето влияние в Триполитания, която възнамеряваще да завземе. Италия поиска отварянето на едно училище и откриването на една банка за улеснение на нейната търговия. В момента, когато се замисляше да се отхвърлят тези искания, в Рим се правеха приготовления за изпращане на един експедиционен корпус в Триполитания...

Политиката, която се следваше на Балканите бе да се засилват непрестанно колкото се може все повече съперничеството, разногласията и враждата между балканските народи и да се повдигнат въпроси, по които да не могат в никой случай да се постигне каквото и да е съгласие и споразумение. В това отношение султан Абдул Хамид си служеше с черногорския княз Никола. Последният през пребиваването му в Цариград бе обект на големи почести. При това султанът му подари една разкошна вила, находяща се в Бояджикьой при Босфора. Когато принцът се намираше във финансово затруднение, султанът му помагаше. Така той на два пъти му бе изпратил по 20 000 златни лири. Черна гора имаше един шарже д'афер на име Бакич. Последният се ползуваше с голямо доверие пред своя господар и допринесе много за добрите отношения между двете държави. Политиката, която се следваше по отношение на Черна гора, засилваше съперничеството между нея и Сърбия.

Интимната мисъл на княз Никола бе да обедини Черна гора със Сърбия. Тоя проект княз Никола го беше поверил на султана и последният, за да не го остави без надежда, привидно го одобри, за да не се лиши от услугите нажкняз Никола.

Що се отнася до българите, те постоянно се раздвижваха и искаха да обърнат вниманието на всички по македонския въпрос с цел да се предизвика вмешателството на великите сили и да се подготви благоприятна почва за създаването на една велика България.

Те предизвикаха едно въстание в Солун като начало на въстанията, които бяха решили да организират в много околии в страната. Солун беше най-важният град в Европейска Турция и там имаше консули почти от всички държави с техни поданици.

Българите смятаха, че тяхното въстаническо движение щеше да нанесе много щети и загуби на чужденците, обстоятелство, което щеше да намери отзвук в Западна Европа, и че тези събития шяха да отворят вратата на политически преговори, които щяха да се приключат с разрешението на македонския въпрос в тяхна полза. За щастие солунското съзаклятие не взе много сериозни размери.

Губернаторът Хасан Фехми паша, който бе един много тактичен, умен и активен патриот, успя да локализира солунското съзаклятие, като прояви, въпреки своята напреднала възраст, една младенческа енергия, за да предотврати всякакви изстъпления...

Балканите бяха прицелната точка на султана. Той смяташе, че при едно евентуално изменение на статуквото една английска интервенция щеше да предизвика едно много деликатно трудно и почти неразрешимо усложнение на Балканите. Искрите за един пожар в Балканите неминуемо шяха да се прострат чак до столицата, пък даже и до двореца. По едно време българите бяха наклонни към Англия, а това изплаши султана, който мислеше, че всяко вмешателство на Великобритания в балканските работи щеше да бъде вредно за Турция. Той често повтаряше, че събитията в Източна Румелия се дължаха не толкова на подстрекателствата на Русия, отколкото на Англия.

Султанът знаеше много добре колко амбициозен беше княз Фердинад и затова към него се отнасяше с голямо внимание. Княз Фердинанд, преследвайки своята цел да осъществи надеждите, които хранеше към  Македония и бе най-активният орган на Балканите. никога не пропущаше случая да покаже колко е приятен на султана. В поздравителните телеграми, които отправяше при определени дни през годината, князът се подписваше: "Ваш слуга, маршал Фердинанд".

Майката на принца, която искаше да види своя син с царска корона, водеше една силна агитация и фаворизираше австрийските интереси. Всичко това се знаеше отлично в двореца и поради това се обръщаше особено внимание към българските управници (дирижанти).
 
От друга страна, не се изпускаше от пред вид в случай на една война на Балканите, че имаше опасност да не бъдем готови за всяка евентуалност. Военната комисия, която заседаваше в двореца под председателството на маршалите Етхем Юмер Ружди и Шакир паша, както и корпусният генерал Шакир паша, се занимаваха с подготовленията и изчисляваха колко войски и за какво време в известен момент ще трябваше да се изпратят на границата. Непрекъснато се обмислюваха мерките, които трябваше да се вземат още при първото сблъскване на границата, докато да пристигнат други войски от Мала Азия.

Българските бунтовници се раздвижваха и смущаваха реда и спокойствието почти във всички пунктове в Румелия (Македония и Одринско); положението в Румелия и Албания предизвика незадоволството и оплакването на европейските държави начело с Австро-Унгария. Оплакваха се главно от неорганизираността на жандармерията и полицията и от обстоятелството, че чиновниците не бяха добре и редовно плащани. Това прочее беше вярно.

Посланикът на Германия барон Маршал в една среща със султана засегна тоя въпрос и се изказа, че ако се осигури едно добро и редовно плащане на чиновниците, положението щеше да може да се спаси. По тоя въпрос се заведе една голяма и бърза преписка между двореца и Високата порта, обаче великият везир Саид паша си даваше вид, че работи и че взема мерки, обаче всичко остана без резултат, а впоследствие той биде само заместен от Ферид паша.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. На 14 март 1903 г. по иниаиативата на Гоце Делчева биде разрушен с мелинит ж. п. мост при гара Ангиста по линията Дедеагач – Солун.