Прашни страници

Гемиджиите заложиха преди век главите си за свободна България
Атентаторите от Цариград и Солун не успяха да обърнат Турската империя, но намериха място в нашата история

Николай Лалковски

Преди 2 дни само се навършиха точно 100 години от едно влязло в историята ни чутовно начинание. На 24 февруари 1900 г. първата група на гемиджиите (по-късно известни като солунските атентатори) започва да копае тунела в Цариград. Целта на отчаяните българи е да бъде вдигната във въздуха огромната и масивна сграда на Отоманската банка.

Наскоро минавах по ”Войвода сокак” в Истанбул, където непоклатима и до ден днешен се издига банката, и нарочно се отбих надолу - по ”Юксек калдъръм”, за да видя как изглежда днес мястото на подготвяния преди 100 години атентат. Арената на развилите се преди век събития е описана много точно в спомените на Петър Манджуков, озаглавени ”Предвестници на бурята”.
 

Снимка: Авторът Улица ”Юксек кълдъръм” в Истанбул със сградата на Отоманската банка ( вляво ), която е изпълнявала функцията на държавна банка в Турската империя. Гемиджиите са започнали изкопа на около 8 метра навътре от вратата на гаража (вдясно ).

На ъгъла на банката в караулката, както е било и преди век, стоеше дежурен полицай. Надникнах отсреща, където е бил складът на българската печатница, от чието кьоше започвал изкопа. Както и очаквах не забелязах нито следа от кладенеца и от стълбата над него, която е водела към втория етаж. На мястото на печатницата сега е построен гараж с автомивка. Въпреки това пред мен пак оживяха образите на младите и решени на всичко за освобождението на Македония мъже - Петър Соколов, Павел Шатев, Слави Мерджанов, Петър Манджуков, Константин Кирков.

Групата на атентаторите-анархисти някак си винаги е стояла малко встрани в нашата история. Същото място й е отредено и в историята на самото македонско освободително движение. Такива са историческите реалности. А и самите отчаяни атентатори, по характера на терористическите си похвати и по законите на конспирацията, не са могли да достигнат по-голяма масовост.

Групата е малобройна още при сформирането си

като Таен македонски революционен комитет в Женева. Такава тя си остава и в Цариград, а в Солун е в състав от 12 души. ”За повечето от гемиджиите беше ясно, пише Павел Шатев в ”Македония под робство”, че при създаденото положение и съществуващите условия в Турция е невъзможна всякаква социална борба, защото тя предполага политическа свобода. Следователно турската тирания е и трябва да бъде най-главният обект в борбата. Но турската власт беше неуязвима с многото свои пълчища войски. Ето защо гемиджиите смятаха за по-целесъобразно и по-уместно да се насочи борбата и против вложените в Турция европейски капитали, които кърмеха и поддържаха тиранията на султана.”

И така

прицел става Отоманската банка, снована с френски и английски капитали,

но изпълняваща функциите на национална банка на Турция. В нея са се събирали на времето всички данъци на империята. В продължение на няколко години заговорниците копаят тунела, за да достигнат под трезорите на банката. В тази най-модерна за времето си сграда се е помещавала и Тютюневата режия. През 1895 г. 60 арменски революционери влизат в банката като обикновени клиенти и я завладяват. Исканията им са да бъдат спрени гоненията срещу техния народ. Патриотичната им акция обаче няма особено успешен резултат. Затова именно гемиджиите решават да вдигнат масивната сграда във въздуха. А изборът на обекта за атентата, както често се случва в историята, е съвсем случаен. Докато обсъждали възможните цели Соколов посяга към кутията си с цигари, на която пише “Режия на Отоманските тютюни”.

Но за да се разбере, че това не е единичен терористичен акт на някакви безумци, в Солун се подготвят още атентати, като запалването на френския кораб “Гвадалкивар”, на градските резервоари за светилен газ, както и вдигането във въздуха на банката, католическата катедрала и пощенската станция, взривяването на ж.п.линията и хвърлянето на стотици бомби в целия град.

Разбира се, солунските атентатори стават известни, защото привеждат в действие макар и малка част от планираните през пролетта на 1903 г. акции. ”Ако всичко онова, което беха подготвили българите, би било извършено, Солун днес надали щеше да съществува!”- такава е малко пресилената, но емоционално доста точна преценка на гръцкия автор Стаматис Раптитис в книгата му ”Македонската борба”. Въпреки че не успяват във всичко, гемиджиите са безпределно самоотвержени за каузата на свободата. “Ето тъй се умира за Отечеството! Нека убитият да ви служи за пример как требва да се жертвате и да умирате за Отечеството!” С тези думи един турски бинбашия се обръща в Солун към своите аскери пред трупа на убития Йордан Попйорданов (Орцето).

На фона на героиката обаче, има нещо рядко срещано в българската история -

една тригодишна конспирация завършва без нито едно предателство!

Печатарите в Цариград Нанчо Калчев и баща му Калчо Стоянов, от чието име е нает склада на печатницата, са заточени в Мала Азия. Семействата им също са разсипани. Въпреки това обаче от устата на страдалците не излиза нито дума за подготвяното дело.

Унгарската камериерка Ана Шепец, която гемиджиите познават от софийския хотел “Батенберг”, е изпратена в Цариград като кабаретна танцьорка във вариетето “Кристал”. Гемиджиите молят Ана да складира в квартирата си динамита, необходим за солунския атентат. Унгарката приема риска, защото обича македонците, ”които за свободата на своята Родина умирали без да мислят за земното си щастие”.

В крайна сметка цариградската група е заловена, но по една щастлива случайност турските власти не успяват да открият тунела.

Четиримата отчаяни мъже се разминават с дебнещата ги сигурна смърт.

В турския затвор идва да ги освободи българският дипломатически представител Иван Евстатиев Гешов. “Господа - обръща се той към тях - Натоварен съм от Негово Императорско Величество Султана да ви съобщя, че ви освобождава да си заминете, под условие: никога в живота си да не прекрачите границата на Отомонаската империя.” Всъщност четиримата са задържани по оплакване на Екзарх Йосиф 1 като членове на Македонския комитет, а щастливата случайност за освобождаването им се казва Димитър Ляпов. Този родолюбец е всъщност журналист във в. “Реформи”. По това време Ляпов е частен секретар на министър-председателя Васил Радославов. “Когато се научил за нашето арестуване в Цариград - пише П. Манджуков - Д. Ляпов така добре напомпил Радославов, че тоя последния счел нашето арестуване за повод за война.” Дипломатическата преписка бързо уредила проблема на четиримата озаптени нашенци. Тази история си струва да бъде припомнена на нашите сегашни дипломати, които трябва да се преборят за спасението на шестимата български медици в Либия.

Впоследствие - след освобождението си, оцелелите гемиджоии се залавят със същата методичност да продължат своето обречено на смърт дело.

Атентаторите не успяват в Цариград, но идва ред на солунския клон на банката. За акцията в града гемиджиите са задължени с 10 000 златни лева (необходими за покупката на 1000 килограма динамит) на Борис Сарафов - председател на Върховния македонски комитет в София. И тъй като неплатени сметки в македонското движение няма, Орце Попйорданов застрахова живота си в осигурителното дружество “Ню Йорк” за сумата от 10 000 златни лева. Тази сума е трябвало да бъде получена от Симеон Радев и предадена на неговия близък приятел Борис Сарафов.

Ясно е, че гемиджиите са имали сметки за уреждане само със смъртта. Цветко Трайков е трябвало да убие след атентатите валията на Солун. Но войниците, които са пазели Фехми паша, го подгонват. Тогава той запалва фитила на една бомба и сяда върху нея! Петър Манджуков предава това състояние на обреченост в своите спомени: ”След прочитането на новините за Солунските събития аз се почувствах сам, съвсем сам в безкрайната вселена.

Всичките ми близки по душа хора беха свършили своите сметки с живота:

едни беха избити и избесени в Одрин, а останалите - загинали в Солун. Аз немах вече живи близки по душа хора, следователно, за мене немаше вече место върху земята. Аз бързах да реализирам своя план за хвърляне във въздуха на ж.пътната линия Жонксион - Солун и за задръстване на тунела при с. Ени-Кьой; след което да настигна своите другари в Безконечността...”

Такива остават гемиджиите в своето малко кътче на българската история. За оценка на техния живот и борба също не са необходими много думи. Затова нека поне 100 години по-късно да си спомним имената на храбреците: Петър Манджуков, Павел Шатев, Петър Соколов, Слави Мерджанов, Констнтин Кирков (от Цариградската група) и Йордан Попйорданов ( Орцето ), Димитър Мечев, Илия Тръчков, Милан Арсов, Георги Богданов, Владимир Пингов, Марко Бошнаков, Цветко Трайков, Константин Кирков, Павел Шатев, Тодор Органджиев, Димитър Кощанов (от Солунската група)

[Back]