ТРЕТА ГЛАВА
БОРБА ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА
1. Македонските епархии в диоцеза на Цариградската патриаршия
2. Борбите в Скопска епархия
3. Борбите в Охридска епархия
4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия
5. Църковно-националните борби във Велешка епархия
6. Църковно-националните борби в Полянинска епархия
1. Македонските епархии в диоцеза
на Цариградската патриаршия
През втората половина на ХVIII в. Вселенската Цариградска патриаршия използвала своето влияние пред Високата порта и с нейното съдействие през 1766 г. успяла да сложи ръка върху Ипек, а на следващата година и върху Охрид. По този начин в средата на ХVIII в. църковно-административното статукво на Балканите повторно било нарушено и цялото българско християнско население се оказало под духовната власт на Цариградската гръцка патриаршия. Затвърдено било вековното положение българите в Османската империя да бъдат считани за част от гръцкия народ (рум миллет), като за техен духовен водач (миллет баши) турската власт признавала единствено цариградския патриарх, чиито функции непрекъснато се разширявали и в гражданско-правната сфера [1].
Освен това Цариградската патриаршия била превърната в тържище, където църковен сан и служба се придобивали с подкупи и наддавания. Съответно и Високата порта се възползвала от това изгодно положение и непрекъснато увеличавала таксите за утвърждаването на новите патриарси, митрополити и епископи. Дори унищожаването на Охридската българска архиепископия било замислено и осъществено и от чисто фискални съображения – да се тури ръка на отделните доходи на този диоцез и да се натовари паството му с част от дълговете на Патриаршията [2].
Безконтролните грабежи на гръцкото духовенство по българските земи напластили в съзнанието на населението трайна омраза срещу служителите на Цариградската патриаршия. Постепенно сред поробеното българско население се породило желание да противодейства на насилието на владиците и техните протежета. Характерен е опитът за неподчинение на владишката власт от страна на населението в Нишко през 1773-1774 г. Тамошният митрополит Гавриил подал оплакване до Цариградската патриаршия, че някой си свещеник Мирче “буни народа в Ниш и околността, че като бунтовник нарушава спокойствието и реда всред населението, действува против държавните и църковните закони; поп Мирче превишава своята власт, меси се в работите на митрополията и пречи на митрополита да упражнява църковното управление над мирния и почтен народ”. Патриархът помолил Високата порта да издаде заповед за задържането на бунтовника в кривопаланската военна крепост. Искането било удовлетворено и необходимите нареждания били изпратени до военните власти в Ниш [3]. А игуменът на т. нар. Марков манастир “Св. Димитър” край Скопие йеромонах Хрисант отбелязал следното по листовете на един ръкописен миней: “В лято от воплощение Божие 1799 правителствующият Синод пък в Цариград изпрати митрополит в Скопие на име господин Антим и бе изкусен в писане, обаче бе голям сребролюбец. От сребролюбието свое Номоканон не държеше, симония дело бе в него; манастири не щадеше, нито пък църкви, нито пък сираци, нито пък вдовици, нито пък милостиня даваше. В Марков манастир бях аз смирени игумен Хрисант йеромонах, обаче твърде в нищета пребивавах...” [4] Нищетата се изразила в това, че владиката прибрал доходите от манастирските земи при с. Варвара и взел още 50 гроша от манастира.
Цариградската гръцка патриаршия не се задоволила само с материална изгода от българските епархии, а постепенно започнала да осъществява агресивна денационализаторска програма. В самия край на ХVIII и началото на ХIХ в. патриаршеската администрация и църковната йерархия били обхванати от “мегали идея”-та за възстановяването на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни (най-вече българите) и се нагърбили с елинизирането на чуждоезичното православно паство [5].
Борбата за църковна независимост се зародила през първата половина на 20-те години на ХIХ в. и продължила дори и след Освобождението на Княжество България (1878 г.) в Македония и Одринска Тракия. До 1870 г. тя протекла през два етапа и се провела при твърде специфични и конкретни условия. Първият етап продължил от 1824 г. до Кримската война (1853-1856) като движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български; а вторият бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. Първи врачани, под ръководството на каза-векила Димитраки Хаджитошев, направили опит през 1824 г. да отстранят епископ Методий (1813-1828) и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказала неуспешна и завършила с неговото посичане [6].
Допълнителни трудности на просветното, черковно-националното и революционното движение за българите в Македония създали чуждите пропаганди сръбската, католическите и протестантските, развили активна дейност след Кримската война. Макар че не постигнали особено големи резултати, те все пак се явили известна пречка в титаничната борба на населението срещу всемогъщата Цариградска патриаршия.
След врачани активно се раздвижили и жителите на Скопие. Интересното е, че в Скопско през годините на робството била съхранена старобългарската писменост. Така например около 1559 г. в града Кара Трифон отворил “словенска книгопродавница”, където се продавали печатни богослужебни книги, венецианско издание. Оттук славянската книжнина лесно се разпространявала не само в Скопската епархия, но и в съседните Самоковска и Кюстендилска, а чрез тях и по Софийско [7]. Славянски богослужебни книги имало и по редица села и манастири (напр. в с. Кучевища и в Приселския манастир “Св. Архангели”) [8]. В Марковия манастир “Св. Димитър” при Скопие от 1801 до 1818 г. игумен бил известният български книжовник йеромонах Кирил Пейчинович, който развивал активна книжовна дейност, а също така обикалял околните села и проповядвал на народен език [9]. В по-големите скопски манастири (Марков “Св. Димитър”, Шишевски “Св. Никола”, Кучевищки “Св. Архангели” и др.) имало “славяно-български” училища [10].
По време на австро-турската война от 1683-1699 г. тежко пострадал гр. Скопие. Възобновяването му вървяло бавно и трудно. През целия ХVIII в. той бил незначителен провинциален градец. Едва в първите десетилетия на ХIХ в. се оформила прослойката на градските първенци (от български търговци и занаятчии), които застанали начело на обществения живот в града и епархията. Най-влиятелен неин представител бил хаджи Трайко, родом от Дебър, от околията Река, който бил пръв съветник и хазнатарин на всесилния Амзи паша, управител на големия Скопски санджак [11].
Липсват положителни сведения, кога точно започнал конфликтът на българите в Скопска епархия и гръцките митрополити. Ив. Снегаров предполага, че това станало, когато епархийският център преминал в ръцете на тетовските паши и най-вече при Амзи паша, чийто доверен служител бил хаджи Трайко. По това време на митрополитската катедра стоял Ананий (1823-1828), който поради спънки в епархията си бил неизправен данъкоплатец към Цариградската патриаршия. От владиката било недоволно и паството му, което през 1827 или началото на 1828 г. подало общи заявления до Патриаршията, в които се оплакало от недостойните за сана му дела и искало да бъде отстранен и заместен с друг “честен и непорочен” архиерей. По тоя повод Цариградската патриаршия изпратила в Скопие свой екзарх – йеромонах Филотей, който да провери на място верността на заявленията. Екзархът бил упълномощен да отстрани веднага владиката, ако се окаже виновен. Хаджи Трайко Рекали използвал влиянието си пред Амзи паша, като го убедил да подкрепи народното искане за отстраняването на митрополит Ананий. Изглежда, че народното недоволство срещу владиката било твърде голямо, защото лично патриарх Агатангел предписал на Ананий да напусне незабавно Скопска епархия. Последният бил отстранен толкова бързо, че не успял дори да прибере вещите си от митрополията. Обаче спорът между него и населението от епархията му продължил, тъй като владиката изявил претенции за невърнати заеми от негови епархиоти. Последните не признали владишките искания като претендирали от своя страна за негови парични задължения към тях. Конфликтът толкова много се задълбочил, че на 28 юни 1828 г. патриарх Агатангел излязъл с послание към клира и народа в Скопска епархия. Той ги съветвал да прекратят всички имуществени спорове с бившия си митрополит, тъй като той със свои средства бил изплащал дълговете на предшествениците си [12].
Как завършил спорът между скопяни и бившия им митрополит Ананий не е известно. Фактически оставката му от Скопие била с дата 9 юли 1828 г., като Патриаршията го преместила в Призрен, където останал до 1836 г. [13] На Скопската митрополитска катедра през юни 1828 г. бил поставен бившият протосингел на Ананий, Неофит. Скопяни отказали да плащат и на новия си владика, който с две писма (от 28 февруари и от 4 март 1830 г.) се оплакал пред Цариградската патриаршия, че има големи финансови мъчнотии [14]. А в спомените си екзархийският митрополит Натанаил (в мире Нешо Стоянов от с. Кучевища) го представя като лош архиерей, с характер на чорбаджия, който събирал владичината си “произволно” според тогавашните наредби. Въобще Неофит се изявил “като най-върл зулумджия”, като взимал “от богатите и от най-сиромасите каквото и колкото си искал” [15].
Вероятно в края на 1830 г. митрополит Неофит починал и българското население от Скопска епархия изразило пред Цариградската патриаршия желанието си да има архиерей българин. Като такъв бил посочен старият и високопочитан скопски свещеник (вероятно вдовец) иконом Димитър. Обаче Патриаршията не се съобразила с народното искане и през януари 1831 г. им изпратила съвсем непознато лице – митрополит Генадий, бивш протосингел на Халкидонския митрополит, който бил представен като “достоен, благочестив и разумен човек” [16]. Той обаче не се задържал дълго на митрополитската катедра: влязъл в съюз с новия игумен на Кучевищкия манастир “Св. Архангел” йеромонах Спиридон, като се опитали да отнемат управлението на светата обител от ръцете на селските епитропи и да го подчинят на владиката. Обаче селските първенци и всички селяни остро се противопоставили на това посегателство. Владиката побързал да афореса (отлъчи от църквата) трима от селските чорбаджии – Милчо Коровчев, Стефан Усов и Стоян Бойкикев [17]. Българското население обаче не се изплашило и продължило да действа за изгонването на владиката. През първата половина на 1832 г. със султанско ираде Генадий бил отстранен от епархията си. На овакантената Скопска катедра бил поставен митрополит Гавриил, дотогава Метърски епископ. И срещу новия митрополит продължили вълненията и недоволствата от страна на българското население. Особено ожесточени спорове се водили за манастирските имоти в Скопска епархия и най-вече за тези на Кучевищкия манастир “Св. Архангел”. Обаче Гавриил проявил известна тактичност и започнал да провежда по-гъвкава политика. Постепенно се заобиколил с помощници българи – архидякон, а сетне протосингел Софроний, иконом поп Димитър, архимандрит Серафим и др. През септември 1838 г. протосингелът му Софроний бил хиротонисан за Перистерски епископ и назначен за викарий на Скопската митрополия. Освен това митрополит Гавриил знаел български език и в църква служил на гръцки и църковнославянски; открито покровителствал развитието на българската книжовност; сам издържал гръцкия учител в Скопие, без да се противопоставя на новооткритото през 1836 г. българско общинско училище; освободил кучевищките първенци от проклятието, наложено им от предшественика му Генадий; с негово съдействие през 1834-1835 г. била построена нова катедрална църква “Св. Богородица” върху място, подарено от хаджи Трайко. Тактично митрополит Гавриил спечелил благоразположението на Амзи паша и на хаджи Трайко Рекали и останал в Скопие до смъртта си в 1843 г. Погребали го най-тържествено в новопостроената катедрална църква [18].
През 1843 г. настъпили административни промени в Скопска област, като в един санджак били събрани Северна Македония (Скопие, Тетово, Гостивар, Куманово, Крива паланка, Кратово, Щип и Радовиш) и Стара Сърбия (Призрен, Гилан, Прищина, Ипек и Дяково) с център Призрен [19]. Освен това Амзи паша бил изпратен на заточение в Цариград, заедно с близкия си съветник хаджи Трайко. Тяхното отсъствие се отразило върху действията на скопяни, които не действали достатъчно енергично за изпращането им на български архиерей. Известна родолюбива дейност проявили братя Попович – хаджи Георги и хаджи Христо. По-големият брат оставил търговската дейност в ръцете на брат си Христо, а сам изцяло се отдал на народните дела. И този път Цариградската патриаршия не се съобразила с народното желание и изпратила за скопски митрополит гърка Йоаким (1843 – 1868). Подобно на своя предшественик той проявил известна тактичност и толерантност. Започнал да учи български език, като четял в храма по църковнославянски “Отче наш”, а понякога и цели възгласи; когато служел на гръцки от левия певник певците пеели на църковнославянски; не пречел и на българското просветно дело – в двора на скопската катедрална църква била построена нова сграда за общинско училище [20].
В това училище в продължение на едно десетилетие (1848 – 1857) учителствал велешанинът Йордан хаджи Константинов-Джинот, пламенен родолюбец и вдъхновен народен будител. Той въвел взаимното обучение (ланкастерската образователна система) и развил активна обществена дейност [21]. След Кримската война (1853-1856 г.) митрополит Йоаким успял да навреди на амбициозния учител, като издействал от местния паша арестуването му на 20 януари 1857 г. и изгонването му от Скопие. По-късно Джинот се завърнал отново в града, но независимо от препоръчителните писма, които представил от Белград, властите го екстернирали окончателно [22].
През 1858 г. в Скопие за пръв път се празнувал денят на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Интересното в случая е, че митрополит Йоаким сам отслужил тържествената литургия на 11 май [23]. Тази негова отстъпка обаче била привидна. Той наложил в катедралния храм да се пее по гръцки; за църковни епитропи поставил свои привърженици; насила събирал голяма владичина. Ето защо през 1858 – 1860 г. из цялата епархия започнали вълнения срещу гръцкия митрополит. В Скопие Георги Карайовев се изявил като непримирим противник на владиката: обикалял околните села и агитирал селяните да не плащат непосилните митрополитски данъци [24].
Великденската акция от 3 април 1860 г., с която фактически епископ Иларион Макариополски положил основите на самостойна българска църковна йерархия, изиграла ролята на катализатор за планомерни действия срещу Цариградската гръцка патриаршия и нейните представители в епархиите. Още през септември 1860 г. на големия панаир в Узунджово 734 търговци от 32 града отправили молба до Високата порта да бъде признат епископ Иларион за глава на българската църква [25]. Между подписите под тази молба стоят и тези на търговци от Скопие и Враня. В самия център на епархията скопяни направили опити за физическа разправа с учителя Стоян Костов, поддръжник на владиката. Последният престъпил дадената от него дума пред скопските първенци и заедно с привържениците си започнал да налага гръцкия език в богослужението. Населението реагирало остро на този натиск и през август 1860 г. изхвърлило от храмовете гръцките богослужебни книги и ги заменило с църковнославянски [26]. Местната турска власт не предприела нищо срещу непокорните българи, въпреки владишките протести. Това поощрило скопяни, които заедно с извиканите от близката околност селяни изложили пред мютесарифа своите справедливи искания за богослужение на църковнославянски, за поставяне на български епитропи и за контрол при събирането на владичината. След като получила уверение, че молбата ще бъде отнесена до Цариград, тълпата посетила митрополията, където смутеният владика дал писмени уверения, че ще удовлетвори народните искания [27].
Недоволни от протакането на българския църковен въпрос, скопяни на общо събрание на 16 март 1861 г. изказали мнение, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще се присъединят към унията. И тоя път владиката отстъпил, обещавайки да не пречи на църковнославянското богослужение в храмовете и на българското училищно дело [28]. През 1864 г. в Скопие било завършено ново двуетажно училище. В останалите градове на епархията също имало напредък в учебното дело чрез привличането на нови, по-образовани учители и преустройство на самите училища [29]. Митрополит Йоаким бил извикан в Цариград и там заседавал няколко години като синодален член (1865–1867). Епархийските дела били ръководени от българи, които постигнали някои придобивки. Църковно-просветното дело преминало изцяло под българско ръководство, независимо от многото спънки и неуредици. Гъркоманските партии в Тетово, Кратово, Криворечна Паланка, Кочани и Враня били почти напълно обезсилени [30]. След като се завърнал в епархията си, Йоаким бил принуден да бъде в добри отношения с пасомите си. На 25 февруари 1868 г. той починал в Скопие и бил погребан в двора на катедралния храм “Св. Богородица” [31].
И този път исканията на скопяни не били удовлетворени от Патриаршията. Тя им изпратила за митрополит гърчеещия се българин Паисий, който бил много добре познат на населението от цялата епархия като бивш дякон на митрополит Йоаким и като негов викарий във Враня (1857-1865). Понеже Паисий се ползвал с много лошо име, в Цариград непрекъснато били изпращани протести срещу назначаването му [32]. Владиката се мъчел да лавира, като назначил за свой секретар Ст. Костов; служел понякога на църковнославянски и давал полуобещания, че може би ще прегърне изцяло българското църковно-народно дело [33].
По почин на Константин Икономов и Йован Карагюров скопяни свикали голямо събрание на Кръстовден, 14 септември 1869 г., на което взели решение да заявят официално на Високата порта, че Скопската епархия се състои само от българи, които вече категорично се отказват от Патриаршията, а също така и от своя архипастир. Паисий продължил да стои бездейно, като непрекъснато отлагал исканията за признаване на “Св. Българский Архиерейский Събор”. Тогава комисия, съставена от видни първограждани, изготвила и представила три заявления – до скопския мютесариф, до валията в Призрен и до Високата порта. Те били подписани от градските първенци, от църковните епитропи, от мухтарите, от еснафите и от селските представители. В тях отново декларирали, че населението се отказва от Цариградската патриаршия и от своя митрополит, поради което той няма право да представя народа пред местната турска администрация [34]. Кулминацията на всенародния кипеж настъпила обаче на 21 ноември 1869 г., когато на празника Въведение Богородично тържествената служба извършил архимандрит Харалампий в съслужение с цялото скопско свещенство. Той не споменал името на Паисий, а това на епископ Иларион Макариополски. С този акт станало фактически каноническо скъсване на връзките между владиката и неговите епархиоти. Скопската българска църковна община, наречена “Скопско българско общество”, била оглавена от архимандрит Харалампий, който станал фактически управител на цялата епархия [35].
При ликвидирането на Охридската българска архиепископия през 1767 г. град Охрид бил включен в диоцеза на Драчката митрополия, а името на града било променено на Лихнис [36]. Така Охрид бил лишен не само от своята църковна независимост, но и от своя митрополитска катедра. Това положение продължило до 1776 г., когато градът бил присъединен към Преспанската епархия и отново станал седалище на гръцки митрополит. Обаче сега той не носел титлата “о Ахридон” (Охридски), а “о Преспон” (Преспански), като понякога се титулувал “о Преспон ке Лихнидон”, а много рядко само “о Ахридон” [37].
След 1776 г. започнала борбата на охридчани за възстановяването на епархията им. На тяхна страна застанал и преспанският владика Исайя. Това обаче не се харесало на Вселенската цариградска патриаршия и срещу митрополита бил направен донос, че смущава и подстрекава архиереите от диоцеза на бившата Охридска българска архиепископия и затова бил подведен под съд. Обаче скоро бил оправдан и на 16 февруари 1779 г. отново се върнал на катедрата си. Митрополит Исайя отправил послание до клира и народа в епархията си, като строго заплашил всеки свой противник. Обаче населението се опълчило срещу архиерея си и той бил принуден да напусне Охрид и да се установи в Преспа, докато се усмирят епархиотите му [38].
Не е известно колко време Исайя е бил заместван от митрополит Киприян. На негово място дошъл галиполският грък Калиник, който престоял на Охридската катедра цели 41 години – от 15 март 1802 г. до април 1843 г. [39]. Новият архиерей се оказал доста тактичен и предвидлив човек, стараещ се да предразположи охридчани към себе си. Той добре разбирал болките и националните тежнения на своите пасоми и оставил свободно да се служи и проповядва в църквите на църковнославянски. Дори в негово присъствие български свещеници четели евангелието на местен охридски говор, а пък ученици четели Апостола [40].
След смъртта на Калиник Патриаршията назначила (от 30 юни 1843 г.) на Охридската катедра Йосиф, който се забавил в турската столица, а изпратил в епархията протосингела си българина Неофит. Охридчани останали доволни от това и благодарили писмено на митрополит Йосиф [41]. Посрещането на владиката в Охрид било доста тържествено и в него участвали много българи. Неизвестно защо Йосиф не се задържал дълго на Охридската катедра. Според Ив. Снегаров вероятните причини са две: “или народът бил недоволен от него, или пък Патриаршията е нямала в него доверие” [42]. След Йосиф през 1847 г. охридски митрополит станал Дионисий, човек с високо образование, който се стремял да повдигне религиозното съзнание на православното население в епархията. Обаче охридчани не могли да се привържат към новия си архиерей и дори започнали открита борба, която придобила характер на църковно-народно движение [43]. Като подигравка, с цел да изкажат своята болка и протест, те съчинили едно многолетствие за архиерея си, което гласи: “На Дионисия всесветейшия и Богопроизведения митрополит на светейшата Охридска и Преспанска митрополия, пречестен екзарх на всичка Долна Македонска България, на нашия отец и владика много години” [44]. Фактически това многолетствие било протест за голямото унижение на охридчани и епархията им, загдето Цариградската патриаршия не дала на Дионисий дори почетната титла “иперимос” (пречестен) или пък “екзархос” (екзарх), както направила това с много други митрополити, а направо го титулувала “преспон” (преспански) [45].
През 1859 г. митрополит Дионисий бил сменен от патриаршеския пратеник Йоаникий (албанец от Елбасан), който бил добродушен, но стар и болнав. Фактически той стоял начело на митрополитската катедра няколко месеца и починал на 25 декември 1859 г. Същия ден в Охрид пристигал Димитър Миладинов и по негов почин охридчани изпратили прошение до Патриаршията, в което искали да им бъде изпратен владика българин. Като кандидати те посочили бившия велешки митрополит Авксентий, епископ Иларион Макариополски и архимандрит Антим (бъдещия видински митрополит и екзарх). Последвали още три прошения – от 27 декември 1859 г., от 20 януари 1860 г. и от 20 февруари 1860 г. Последното било скрепено с 12 000 подписа [46]. Предпочитанията на населението от епархията били за бившия велешки митрополит Авксентий (българин, родом от Самоков), който от няколко години стоял без епархия. В началото на февруари 1860 г. в Цариград, където се намирал Авксентий Велешки, пристигнали двама представители от Охрид с махзар от епархията, дълъг 22 аршина (т.е. 15 м) и подписан от 9000 епархиоти. Те горещо молели Авксентий да им стане владика, но той категорично отказал, защото бил вече стар и не искал да отива в далечна епархия [47].
Цариградската гръцка патриаршия напук на исканията на охридчани им определила за митрополит бившия архимандрит Мелетий, който цели 10 години бил протосингел при предшественика на Йоаникий, пияницата Дионисий [48]. Работещите в Цариград охридски кюркчии братя Манчеви, братя Я. Паунчеви, братя К. Паунчеви и братя Кецкарови молели Патриаршията да не им изпраща Мелетий, но тя останала глуха на молбите им. На 1 април 1860 г. новият владика пристигнал в епархията си, но отседнал в Крушево. Селяните заплашили охридските първенци, че ако приемат Мелетий, ще дойдат някоя нощ и ще запалят сградата на митрополията, заедно с архиерея. Охридчани провели общо събрание, на което взели следните решения: учителят Янаки Стрезов да напише протест срещу владиката (веднага бил подписан от 4-5 хиляди души); да изпратят един от градските старейшини, който да предупреди Мелетий да не идва, защото може да пострада [49].
Въпреки протеста на 9 април 1860 г. владиката, придружен от 10 стражари, се отправил за Охрид, като получил насърчение от гъркоманите. По нареждане на старейшините свещениците не излезли да го посрещнат. Когато Мелетий наближил града, бил посрещнат от тълпа любопитни деца и юноши, които нито му свалили шапка, нито пък показали що-годе почтително държане. По заповед на новия митрополит на Томина неделя (17 април 1860 г.) всички свещеници трябвало да служат в катедралния храм “Св. Климент”. Явили се само двама, а останалите 16 служили по другите градски църкви. На владишката служба присъствали гъркоманите, турските стражари и доста ученици и деца. Когато Мелетий започнал да чете патриаршеското писмо за своето назначение, мнозина от учениците го прекъснали с викове: “Що го читаш, не те сакаме!” [50] Фактически главен ръководител и вдъхновител на борбата против митрополит Мелетий бил учителят Димитър Миладинов, а най-близки негови сътрудници били колегите му Янаки Стрезов, Кузман Шапкарев и най-будните охридчани.
Митрополит Мелетий се настанил в Охрид, като съставил своя партия начело с първенците Стефан п. Димитриев Владиков и Тасе Зарчев. Първата му работа била да отстрани Д. Миладинов, който бил главен вдъхновител на борбата против него. Чрез различни интриги и с помощта на битолския митрополит Венедикт на 16 февруари 1861 г. Миладинов бил арестуван и изпратен в Цариград [51]. Охридчани не се изплашили от интригите на митрополита си, а още повече го намразили. Вероятно поради това той предпочитал да прекарва повече време в Ресен. На 9 април 1861 г. “първенците от Първа Юстиняна или Охрид” изпратили прошение до “представителите на българския народ” в Цариград. В него те посочили следното за Мелетий: “Който бидейки нам известен отблизо по нескромния си живот и по всякаквите насилствени действия и злоупотребления, и най-паче и зарад неговото невежество, счетохме за недостоен да го приемем...” [52]
В борбата срещу гърцизма и владиката особено се изявил охридчанинът Григор Пърличев, който в автобиографията си записал, че “с помощта на Якима Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения г. Охрид... Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почнахме глухо; времето още не беше сгодно; гърцизмът в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше “шоп”; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска; обвинителите на Миладиновци, тогава скоро наградени с ордени, бяха в най-висока степен на славата си и на влиянието си” [53].
Митрополитският дом се намирал в бившата архиепископска палата в двора на съборната църква “Св. Климент”. На 17 юли 1862 г. пожар изпепелил сградата, като в нея изгорели много ценности, в това число ръкописи и др. Охридчани смятали, че пожарът бил умишлено предизвикан, за да изгори най-красивото здание в града, което било скъп паметник за някогашната църковна независимост, и още повече се озлобили към Мелетий. Фактически през 1862 г. борбата на охридчани срещу Мелетий навлязла в решителната си фаза, тъй като тогава той изпъдил членовете на епархийския мирски съвет, понеже му се възпротивили да вземе от един селянин такса от 3 турски лири за едно заявление [54].
Борбите срещу митрополит Мелетий продължили цели 15 години. Въпреки това той останал начело на Охридската катедра до 1879 г. и вършел само недостойни дела [55]. Апогей в борбата срещу гръцкия митрополит била 1867 г. На 10 юли в църквата “Св. Богородица” било свикано многолюдно гражданско събрание, което решило да се изхвърли името на Мелетий от църквите. Извикани били и всички градски свещеници, на които било предложено: “Ако сте с нас, не споменувайте Мелетия” [56]. С общо епархийско прошение охридчани поискали от султана да възстанови Охридската архиепископия, като съобщили това свое решение и на народните представители в турската столица. Последните с писмо от 19 юли 1867 г. им съобщили, че напълно възприемат искането им за възстановяване на Охридската архиепископия, която в качеството си на автокефална църква да ръководи целия български народ [57].
На 28 октомври 1867 г. охридчани изготвили обширно изложение до цариградския патриарх и неговия Синод, в което искали възобновяването на древнопросиялата (цели 12 века) Охридска българска архиепископия, като желаели религиозно обединение и със своите еднородци българи. Изложението било отрупано с много подписи и лични печати, с печати на църковни настоятелства и еснафски организации от Охрид и Охридско, Стружко, Ресенско и Преспанско [58]. Високата порта и Цариградската патриаршия не обърнали сериозно внимание на изложенията и протестите на населението от Охридско-Преспанска епархия и не отзовавали омразния владика Мелетий. Затова на 24 август 1869 г. охридчани сформирали и официално провъзгласили своя българска църковно-училищна община с председател свещеник Васил Касапов. Новата община сложила под свой контрол градските църкви, та Мелетий бил принуден да направи параклис в дома на поп Масинов [59].
За същото събитие говори един месец по-късно и австрийският консул П. Окули. На 24 септември 1869 г. той пише: “Българите в Охрид... неотдавна се отделиха от гръцката Патриаршия и обявиха на своя епископ Мелетий, наречен преспански деспот, обединяването си с българската църква. Сега те избраха от своята среда някои видни мъже, на които бе възложено ръководството на проблемите на общността без намесата на гръцкото духовенство.
Всички усилия на епископа, който ходатайства и пред местната управа, да отклони българите от взетото решение, останаха без успех... Охрид има население 12 000 души, от тях 6600 българи, 800 власи, 4600 албанци (мюсюлмани), но многобройните околни селища са населени изцяло от българи.” [60]
4. Църковно-националните борби
в Пелагонийска епархия
Пелагонийската или още Битолска епархия обхващала две кази – Битолска и Прилепска. Седалището на епархията се намирало в Битоля, град с преобладаващо християнско население (българи, куцовласи, арнаути и цигани) през ХVIII и ХIХ в. Катедралният храм “Св. Димитър” съществувал още през ХVIII в., но с по-малки размери, като през 1830 г. бил възобновен из основи със средства, дадени от православните битолчани. Въобще през първата половина на ХIХ в. това бил единственият храм в града. Едва през 1863 г. била построена църквата “Св. Неделя”, осветена на 13 октомври [61].
Пелагонийските митрополити били подпомагани в управлението си от епархийски смесен съвет, който с подписите на своите членове вземал отговорност за решенията и действията на кириарха. В града (към 1827 г.) имало 10 свещеници, от които само един бил без енория. В Битолска каза се намирали и 6 манастира. Прилепска каза била отделна духовна околия, която пелагонийските митрополити управлявали с помощта на местен съвет, съставен от мирски лица – градски първенци. В Прилеп имало 12 енорийски свещеници, в с. Магарево те били 6, в с. Търново – 5, в с. Буково – 2, а в останалите села – почти във всяко по един енорийски свещеник. Манастирите в Прилепска каза били 5 [62].
От митрополитите по-голямо внимание заслужава Герасим (1833-1854), който се отличавал с образованието си, с достойнството си и с архиерейската си ревност. Като просветен митрополит се грижел за напредъка на гръцкото училищно дело, както в града, така и в епархията. През 1836 г. подарил на гръцкото училище в Битоля приходите от една църковна енория; същото направил и за гръцкото училище в с. Магарево. През същата 1836 г. гр. Битоля се издигнал в административно отношение и станал седалище на румелийския валия. От своя страна Герасим ходатайствал пред Цариградската патриаршия и успял да издигне в по-горна степен Пелагонийската митрополия. Малко по-късно, през 1839 г., владиката вече имал и викарен епископ – за такъв е хиротонисан протосингелът му Антим с титула Аристийски [63].
Църковно-народните борби в Пелагонийска епархия датират едва от средата на ХIХ в. и били насочени срещу гръцкия митрополит Венедикт (1854-1868). В седалището на епархията Битоля имало гърчеещи се цинцари, които със своето “положение, влияние и богатство дълго време държали положението и пречели всякак на Българското възраждане” [64]. Малко по-друго било положението в Прилеп, където бил центърът на българщината в епархията. Там открай време Апостолът и Евангелието се четели на църковнославянски, а при посещение на владиката – първо на гръцки, а след това на църковнославянски [65]. В средата на 50?те години на ХIХ в. в Прилеп имало две училища – първоначално и класно. В първото обучението било водено на църковнославянски, а във второто – на гръцки език. В първоначалното учителствал велесчанинът Райко Жинзифов, а в класното Димитър Миладинов, който пристигнал в Прилеп през ноември 1856 г. И двамата развивали трескава народополезна дейност за възраждането на българщината в този град. По-зрял и по-активен бил Д. Миладинов, който денонощно работел за народните интереси и трябвало непрекъснато да отбива интригите и нападките на фанариотите гърци и власите цинцари. Затова като завършила учебната година, откликнал на поканата на кукушани, които за втори път го поканили да им стане учител [66]. От 1858 г. в Прилеп учителствал известният велешанин Йордан п.Константинов-Джинот, който въвел новата метода на обучение и организирал младежки кръжок. Най-деен член бил Тодор (Тоде) Кусев (по-късно екзархийски духовник под името Методий и старозагорски митрополит) [67]. Джинот не само съживил просветното дело в града, но и повел открита борба с митрополит Венедикт. Последният успял да отстрани родолюбивия учител, който отначало бил изпратен в родното му място Велес, а след това заточен в Мала Азия [68].
В края на 50-те и началото на 60-те години на ХIХ в. започнал възход на българщината в Битоля. Семействата Робеви, Мишайкови и Д. В. Македонски били измежду най-дейните. Не останал назад и вече възрастният предприемач и майстор Илия Саботинов, който проявявал ревност към просветното дело. През 1859 г. в битолското католическо училище било открито и българско училище. Българите еснафи също проявили интерес към училището, където преподавал свищовецът Васил Манчов. Последният в спомените си пише за битолчани: “Намерих ги в крайно небрежение за народния си език и за народното си просвещение. Толкова много бяха изолирани от българите на крайдунавските и тракийските градове, че те не знаеха, че има български букви и българска книжнина, така щото аз бях принуден да нося у себе си по 2-3 книги – буквари и други, за да ги убеждавам, че те са заблудени от гръкоманите и фанариотите” [69]. На младия и амбициозен учител се опитали да попречат гъркоманите и митрополит Венедикт. Стигнало се дори дотам, че Манчов бил арестуван в началото на март 1861 г. и прекарал кратко време в ареста. Там се срещнал с докарания и окован във вериги Д. Миладинов (арестуван на 16 февруари 1861 г. в Струга по обвинения на охридския митрополит Мелетий) [70]. По застъпничество на католическите мисионери, под чието покровителство се намирало битолското училище, Манчов бил освободен и скоро открил отделно българско училище, което просъществувало до 1865 г. [71]
По това време в Битоля бил назначен (заел поста си на 29 март 1861 г.) руският консул Михаил Хитрово, който в доклада си от 9 април 1861 г. до Азиатския департамент в С.-Петербург съобщава: “Християнското общество в самия град представлява жалка картина поради постоянните разпри, главен виновник за които е местният митрополит Венедикт... По цялата негова епархия няма нито в една черква богослужение на славянско наречие, няма нито едно училище, където да се преподава български език, и се е дошло дотам, че за писмо на своя език българите употребяват гръцки букви. Някой си Миладинович открил народно училище, но владиката... го представил пред турските власти като опасен човек, проповядващ въстание, и вследствие на това Миладинович бил арестуван, а владиката се заел да преведе на турски език намерените у него книжа”. По този повод битолският английски консул Чарлз Калверт пише на 24 юли 1861 г. до своя посланик в Цариград сър Хенри Булверт частно писмо с подробни сведения за Д. Миладинов. Според него “Миладинов е по-скоро жертва на политико-религиозно преследване от страна на гръцкото духовенство и особено на гръцкия архиепископ в Битоля. Този гръцки владика е имал свободен достъп да преглежда всичките частни писма на споменатия и от неговите уста идва тълкуванието за онова, което е открито там... Изглежда че Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква, проповядвайки да я напуснат и да си основат българска народна черква”. [72] А битолският австрийски вицеконсул Франц Ритер фон Соретич, който научил сръбски и български език, в доклад от 30 май 1861 г. пише: “Абдул Керим паша (валия на Битоля) ме запозна поверително със съчиненията и книжата на арестувания учител от Струга Миладинов, които са написани, изключая написаните на гръцки писма, на известното ми българско наречие на кирилица. От тях добих твърдото убеждение, че до момента на арестуването си Миладинов енергично е действал не в полза на унията със римския Свети престол, а за отделянето на българите от Гръцката патриаршия и за основаването на отделна българска православна църковна общност” [73].
След трагичната участ на братя Миладинови в цариградската тъмница отношенията между митрополит Венедикт и българското население на епархията още повече се влошили. На 16 октомври 1863 г. била осветена построената в Долната махала с парични дарения на българи битолчани църква “Св. Неделя”. Владиката уверил битолчани, че няма да им пречи да си намерят и доведат български учител, за да им учи децата. Обаче направил точно обратното, когато те довели такъв от Прилеп. Учителят бил открито заплашен със заточение в Мала Азия, като същата заплаха била отправена и към битолските градски първенци. Няколко дни след тези заплахи множество от битолчани се явило пред Венедикт с прошение да не противодейства на народното желание, но отново им било отказано.
На следната година се стигнало и до открит конфликт. Както съобщава австрийският консул П. Окули, “българите поискаха от гръцкото духовенство богослужението в църквата извън града да се извършва на български език”. Било им отказано под предлог, че владиката отсъства продължително от града. На 19 юли 1864 г., когато свещеникът започнал да чете литургията на гръцки език, “един млад българин... пристъпи към олтаря и започна да чете молитвите на български език”. Присъстващите гърци и погърчени власи се нахвърлили върху българите и започнал юмручен бой. Българите били изгонени от църквата, а четецът вързан, предаден на турските власти и затворен [74].
Борбата на българите в Битоля за българска църква вървяла успоредно с искането за българско училище. През 1865 г. бил постигнат първият успех. Както съобщава австрийският консул П. Окули, “българската община наброяваща над 15 000 души, вече от много години настоява пред съответните губернатори за изграждане на българско училище, но не получава разрешение. Когато неотдавна българите се готвеха да подновят искането си, гръцкото духовенство им предложи да открие към гръцкото основно училище един отдел за изучаване на български език и да назначи специален учител. Българите незабавно уредиха всичко и от този ден (24 декември) отделът, в който се преподава български език от учител, е открит за българските деца” [75]. Р. Жинзифов подробно описва противобългарското държане на митрополит Венедикт, посочвайки една църковна служба в Битоля на 7 юли 1866 г. [76]
В началото на 1868 г. прилепчани изпратили изложение до три инстанции (прилепския каймакамин, битолския мютесариф и Високата порта), че се отказват от Патриаршията и настояват да им се изпрати български митрополит. Тяхното искане не било удовлетворено и на 25 февруари с.г. в Прилеп пристигнал да служи и да прочете патриаршеския отговор Венедикт. Когато владишкият дякон започнал да чете евангелието по гръцки, по даден знак от Коста Карата множеството в храма извикало “Некюме!”. Владиката се опитал да усмири недоволните българи, но възгласите отново проехтели в молитвения дом. Тогава той наредил да се прочете евангелието само на църковнославянски. След като народът отказал да чуе и съдържанието на патриаршеското послание, Венедикт доизкарал службата по църковнославянски и дори не споменал името на гръцкия патриарх [77]. За тази му самоволна постъпка той е наказан от Патриаршията, която го понижила във ферски епископ (подчинен на солунския митрополит) и преместила в Бер. В същото време прилепчани образували българска църковна община от 12 члена, която станала централна българска община в епархията. Те отказали да признаят новия пелагонийски митрополит Партений (бивш янински), като установили близък контакт с новооснованата битолска църковна община [78].
Интересни данни за завършека на борбата за българска църква в Битоля дава австрийският консул П. Окули. В писмо до австрийския посланик в Цариград от 16 октомври 1868 г. той пише: “Намиращата се извън пределите на този град църква “Св. Неделя”, която беше построена преди 7 години със средствата на българската община и в която от година и половина богослужението се извършва на български език, имаше досега заедно с градската църква “Св. Димитър” едни и същи настоятели от гръцката и влашката националност.
Неотдавна българите проведоха заседание, на което единодушно решиха: отсега нататък да избират за църквата “Св. Неделя” собствени настоятели от своята среда. Изборът стана тези дни, независимо че както гърците, така и власите бяха против. Новите български настоятели напълно се отрекоха от тези на гръцката църква и сами се справят с работата, без да се съобразяват с предишните настоятели, които напразно се опитваха да навредят на доброто име на новоизбраните българи” [79].
През ноември 1869 г., както съобщава П. Окули, българската общност организирала в църквата “Св. Неделя” богослужение, на което присъствали много българи. “След службата учителят държа остра реч срещу гръцкия патриарх, както и срещу тукашния нов архиепископ, след което всички присъстващи единодушно обявиха официално непризнаването на гръцкото духовенство и присъединяването към българската църква.” Архиепископ Партений поискал от губернатора да бъдат наказани българските първенци, да се забрани служба на български в църквата “Св. Неделя”, а той лично изпратил българските свещеници във Велес.
Същевременно българите отворили с взлом гръцкото училище, унищожили всички гръцки учебници и назначили български учители.
Само след един месец от Високата порта пристигнала заповед до битолския валия, според която “никой не бива да пречи на българите да се отделят от гръцката патриаршия”. Архиепископ Партений трябвало да се подчини на заповедта и дори върнал обратно изпратените от него свещеници във Велес [80].
5. Църковно-националните борби
във Велешка епархия
През възрожденската епоха Велес бил казалийски център (седалище на каймакамин) и влизал в състава на големия Солунски санджак. Още по време на Охридската българска архиепископия той бил център на епархия, като до средата на ХVIII в. митрополията била в стария град [81]. След ликвидирането на архиепископията за владици били изпращани гърци. Обаче по онова време никой във Велес не знаел да чете и пише по гръцки, затова службите се извършвали на църковнославянски. В началото на ХIХ в. митрополит бил Игнатий, грък от Лариса, който стоял начело на епархията около 45 години и починал във Велес през 1842 г. Почти неграмотен и необразован (едва се подписвал), той се стараел да няма конфликти със своите пасоми и градските първенци. Обаче стриктно изпълнявал повелението на патриарха и обикалял всички манастири в епархията си, като изгарял намерените в тях църковнославянски богослужебни книги [82]. По времето на този митрополит велешани построили две църкви в града си – “Св. Спас” и “Св. Пантелеймон” [83].
Следващият архиерей във Велес бил едва 30-годишният грък Теоклит (1842-1847). Първоначално велешани го посрещнали доста хладно, но владиката се оказал мекушав и проявил търпимост към въжделенията на българите. Обаче Патриаршията не останала доволна от тази му политика и го преместила в Бер [84]. На овакантената Велешка катедра бил преместен мостарският (в Херцеговина) митрополит Авксентий (1847-1855), българин от Самоков. По време на неговото управление българското просветно-църковно дело получило голям напредък. За това дял имал и учителят велешанин Йордан Константинов-Джинот, който се изявил като бранител на родния език и радетел за народна просвета [85].
Според очевидци Авксентий дошъл от Херцеговина с голямо богатство и във Велес водел невиждан по своя разкош живот – правел пищни пиршества, имал скъпи коне и много прислуга, държал се строго и надменно, раздавал пари на заем и за няколко години “станал пълновластен заповедник в града” [86]. Въпреки това спечелил уважение не само сред миряните, а и сред духовниците. Така например през 1853 г. игуменът на Зографския манастир го нарича в едно писмо “първия в България български владика, пастир нечужд, не наемник, който неради овците, а пастир свой българин” [87].
През 1855 г. Патриаршията преместила Авксентий в Кюстендил като викарий на тамошния митрополит, а поставила на неговото място във Велес гърка Антим. Новият митрополит бил слабохарактерен и безволев човек и първоначално населението го посрещнало много студено. Той се стремял да бъде в лоялни отношения с първенците, захванал да учи български език, проявил търпимост към авторитетния учител Георги Икономов (дупничанин). Обаче скоро отношенията между гражданството и владиката се влошили, главно поради неговата алчност [88].
През лятото на 1860 г. разривът достигнал своя апогей и на 22 юли владиката си подал оставката, но останал във Велес. В началото на август с. г., използвайки отсъствието на първогражданите, които били на прочутия Прилепски панаир, ги оклеветил пред властите, че готвят бунт, като посочил и конкретни имена. Най-влиятелният от старите турци хаджи Исмаил му поискал и писмено изложение. Когато го получил, публично смъмрил владиката: “Лъжеш и лъжеш за това, защото българите не ти позволяват да обираш народа... Мен ми е много жал, дето съм принуден да ти го кажа в очите... Стори добрината да оставиш Велес и в името на вашия Бог аз те моля да не правиш такива работи друг път” [89].
След тази случка Антим заминал за Цариград, а завърналите се първограждани от панаира били посъветвани от х. Исмаил да запазят спокойствие и да бъдат много предпазливи при очакваното посещение на великия везир Мехмед Къбръзли паша, който бил голям враг на славянството и покровител на католиците. Неговата обиколка из Македония целяла не само да проучи какво е истинското положение между раята и главно оплакванията на българите християни против гръцките владици, но и да издири проводниците на “чуждите агентури” (безсъмнено Русия) и да нареди за тяхното арестуване и съдене [90].
Коварният пелагонийски митрополит Венедикт дошъл във Велес да посрещне великия везир, като носел цял куп оплаквания против паството си и най-вече срещу учителите. През септември 1860 г. пашата пристигнал и останал няколко дни в града. Тогава Венедикт се явил при него и енергично защитил колегата си Антим Велешки, като изтъкнал, че главна вина за всички неприятности имали двамата учители Йордан Константинов-Джинот и Георги Икономов. Първият бил наклеветен, че “четял разни престъпни книги и бил сръбски агент в Македония”, а вторият “като руски шпионин, който имал постоянни сношения с Русия”. Мехмед паша веднага наредил да се направи обиск в домовете на тези учители и сред книжата на Джинот намерили някои съчинения на Г. С. Раковски. Той бил арестуван и по-късно изпратен на заточение в Айдън, Мала Азия [91].
Митрополит Антим през 1862 г. се завърнал във Велес, но населението отказало да му плаща владичина и на следващата година той отново заминал за турската столица. По същото време от страна на велешани за Цариград се отправил Зафир Ангелов, който бил натоварен да вземе инструкции за действие от тамошната българска църковна община. През 1864 г. битолският мютесариф пристигнал във Велес да уреди отношенията на населението с владиката им. След като изслушал оплакванията на велешани, строго им заявил, че законите ги задължават да почитат своите духовни началници. Постепенно първогражданите омекнали, но не се съгласили владичината да се събира както досега. Стигнало се до компромисното решение да му плащат 24 000 гроша годишно, като пашата им обещал, че няма да обръща внимание на владишките интриги [92].
За Коледните празници на 1864 г. Цариградската патриаршия изпратила във Велес гръцкият архиерей Кирил, който да служи по празниците и да събере владичината на Антим. Велешани обаче му позволили да служи на връх Рождество Христово, като отказали да му дадат неизплатената владичина [93]. През 1865 г. митрополит Антим се завърнал във Велес, но никой не го посрещнал и той заживял “като чужд човек в града”. Това, разбира се, не му попречило да си служи с интриги и клевети пред турските власти срещу своите пасоми [94].
През януари, както съобщава П. Окули, във Велес се стигнало до конфликт между българи и власи. В този град с население 18 600 българи и 1000 власи, епископ Антим приел искането да се направи благодарствено богослужение за отделяне на българската църква от гръцката, както и да се направи повторна ревизия на приходите и разходите на всички основани от българите манастири [95].
През юли 1869 г. Патриаршията изпратила във Велес бившия Дебърски митрополит Генадий, който бил македонски българин и в Дебър развил активна дейност за въвеждането на българския език в храмовете. Първоначално велешани отказали да го признаят за свой архипастир, понеже бил “назначен от гръцкия патриарх, на чиято църковна власт те отпреди няколко месеца бяха престанали да се подчиняват” [96]. Обаче Генадий се отказал от Патриаршията и се присъединил към независимата българска църковна йерархия, която скоро трябвало да се узакони.
6. Църковно-националните борби
в Полянинска епархия
Полянинската или още Дойранска епархия фактически била епископия, подчинена на солунския митрополит. Нейните граници обхващали четири кази – Кукушка, Гевгелийска, Карадачка и Полянинска (Дойранска). Седалището на епископа било в Дойран, като в Кукуш той имал свой конак, където отсядал при посещения в града [97]. В зародилата се през първата половина на ХIХ в. църковно-национална борба главна роля играел Кукуш, който по това време се издигнал като важен стопански и административен център. Тук още през 1825 г. било открито добре уредено общинско училище, в което се преподавало на гръцки. Сред градските първенци се откроявал търговецът платнар Нако С. Станишев, който застанал начело на просветно-църковните борби и по чийто почин през есента на 1840 г. бил поканен за учител Д. Миладинов [98].
Н. Станишев се сприятелил с Д. Миладинов още в Охрид и Струга, където ходел по търговия. Доведеният от него учител бил посрещнат радушно от кукушани, които ратували за духовно свестяване. Той уредил двете училища – първоначалното и класното, като броят на учениците бързо нарастнал. Освен това Д. Миладинов, както и в Охрид, станал любимец на гражданството, като групирал около себе си по-будните и непокорните и бързо се наложил като водач и инициатор на всички обществени почини [99]. Това не останало незабелязано от полянинския епископ Антим, който се заел да изгони амбициозния учител от епархията си. За целта го наклеветил пред турските власти като размирен човек и Д. Миладинов след двегодишно учителствуване трябвало да напусне Кукуш, за да не попадне в затвора [100].
Епископ Антим си спечелил омразата на кукушани при строителството на църквата “Св. Георги”, построена на едноименен хълм в непосредствена близост до града. Преди на това място имало стара църква или манастирски храм, твърде малка и почти развалина. При нейното разрушаване в един от зидовете й намерили един товар стари български ръкописи (на пергамент) и около 20 000 гроша стари пари. Епископът обявил тези книги за “еретически, протестантски” и кукушани му позволили да ги “изгори пред техните собствени очи”. Освен това той подвел гражданите и им взел и старите пари. Всичко това станало причина кукушани да се оплакват дълго време на солунския митрополит, който най-сетне временно отстранил Антим, а на негово място изпратил някой си архиерей Атанасий. Връщането на Антим в Полянинска епархия не се харесало на пасомите му и започнали нови разправии с него. Ето защо Цариградската патриаршия го преместила, като го направила митрополит и го изпратила във Воденската епархия [101].
През май 1845 г. за полянински епископ бил изпратен фанариотът Мелетий, родом от Цариград и сродник на великия патриаршески логотет. Той бил олицетворение на всички фанариотски злоупотребления и византийска разпуснатост и с право кукушани го наричали “огледало на гръцките владици” [102]. През 1850 г. кукушани се оплакали от алчния си и развратен владика пред солунския валия Якуб паша. Узнавайки за това, седемте епископи подведомствени на солунския митрополит се събрали на съвет и в крайна сметка решили да се противопоставят на българите от Кукуш, като обещали да броят на валията сумата от 32 000 гроша (12 хиляди от тях броил веднага самият Мелетий). Срещу тази доста крупна сума епископите искали изпращането на няколко кукушани на заточение. От своя страна, без да знаят за дадения от епископите подкуп на валията, жителите на Кукуш приготвили 3000 гр. рушвет за Якуб паша да им разгледа по-скоро жалбата. Обаче като разбрали как стоят всъщност нещата, и че трима от тях ще бъдат изпратени на заточение, потърсили помощта и съдействието на английския консул в Солун Чарлз Блънт. Последният информирал валията, че е в течение на жалбата на кукушани и очаква справедливото й решение. Стреснат от намесата на дипломата, Якуб паша “замазва работата”, като накарал кукушани да се помирят с епископа си, а него и солунския митрополит Калиник “строго” посъветвал да не тормозят раята [103].
В продължение на седем години нови конфликти между Мелетий и пасомите му нямало. През 1857 г. кукушани поканили за учители видните възрожденски дейци Райко Жинзифов и отново Д. Миладинов. Веднага започнал небивал подем в просветното дело, като и в църквите постепенно зазвучали черковнославянски песнопения и молитви. Тези нововъведения достигнали до ушите на епископа, който поканил двамата учители да го посетят в Дойран. Те станали свидетели на разкоша и безпътието, в които живеел гръцкият епископ. От беседата, която водили, Жинзифов заключил: “В действителност фанариотът всичко прощаваше за пари, но ако би се осмелил някой да укори поведението му, тогава се превръщаше в звяр.” [104]
На Гергьовден, 23 април 1858 г., бил храмовият празник на църквата “Св. Георги” край Кукуш. За празника пристигал Мелетий с целия си антураж. На тържествената служба се стекли стотици граждани, а също и много селяни от околните села. Когато владишкият дякон започвал да пее по гръцки, учениците тутакси му отговорили по църковнославянски. На същия език бил прочетен и Апостолът от един младеж. Гръцкият архиерей почервенял от гняв от тези своеволия и изпратил свой човек в олтара да каже на свещениците по-бързо да изкарат службата. След църковния отпуск Мелетий влязъл в остри пререкания с учителите, загдето “зле” възпитавали учениците. Подкрепен от първогражданите, Д. Миладинов рязко му възразил, че той няма право да се меси в работите на училищата, които принадлежат към църковната градска община, а не към владиката. Разяреният епископ веднага напуснал Кукуш и се прибрал в Дойран [105]. Оттам той заплашил кукушани, че ако не се откажат от “това нововъведение”, ще ги “афореса” (т. е. отлъчи от църквата). На тази заплаха “кукушаните му затнаха устата на владиката и он волею и неволею се замолча, но видимо сърцето му кипеше от гняв и ярост. Бог да го научи на добро!” [106].
На празника “Света Троица” (или Петдесетница) през 1858 г. светогорският духовник Климент, който пребивавал в Кукуш, отслужил за първи път цялата служба на църковнославянски. Очевидецът Р. Жинзифов по този повод пише, че “сърцата на събралите се в храма, изпълнени от вяра, се затрогнаха, когато свещеникът ги призоваваше да преклонят колена и с умилителен глас им предаваше думите на известни молитви, четени в този ден” [107]. Така от този ден в Кукуш започнало да се служи на църковнославянски и това безспорно било заслуга на Д. Миладинов.
Под давление на учителя си Д. Миладинов кукушани решили да направят от градеца си голям просветен център, обаче им липсвали средства. Затова те писали на 4 май 1858 г. до Зографския манастир в Света гора: “Заради новото училище всесмирено Ви се молим и Ви целуваме десниците да благоволите да дадете хиляда австрийски желтици сос файда.” [108] В същото време се обърнали за помощ и към Русия, като писали писма до руския император и до Св. синод на Руската православна църква [109]. В писмото до руския император кукушани молили да се разреши на архимандрит Климент, Константин Т. Дупков и Георги Т. Златаров да посетят Русия с цел да събират помощи за проектираната “централна славянска гимназия.” [110]
В края на ноември 1858 г. в Кукуш пристигнал панагюрецът Васил Чолаков, който учил в Москва заедно с Константин Миладинов. Бъдещият книжовник и фолклорист предприел частична обиколка из Македония, подпомогнат от Московския славянски благотворителен комитет, който му дал 160 рубли [111]. На 25 ноември с.г. Нако Станишев го завел в църква, гдето първогражданите го посрещнали с голямо съжаление, че все още нямат църковнославянски богослужебни книги, за да празнуват деня на св. Екатерина заедно с всичките други българи. Все пак “Апостол и Евангелие слушах на български язик из преводът на о. Неофит (Рилски). В църквата най-голямо впечатление ми стори това: като влезох в св. олтар, видях да служат двама свещеници, из които единът още не могъл да ся научи да чете свободно по български като престарял чоловек и затова по-младият му шъпнеше пред престола, а той го повтаряше. Това като видях, не можех да ся не просълзя и да не пожаля почтенний старец.” [112]
След В. Чолаков на 10 декември 1858 г. в Кукуш дошли двама видни руснаци – Александър В. Рачински и Егор П. Южаков. Те имали специално поръчение от руското царско правителство и от Московския славянски благотворителен комитет – да се намесят в българо-гръцките църковни работи, да подкрепят кукушани да въведат църковнославянския език в богослужението, да се запознаят с хода на католическата пропаганда в този край, да разпространят в хиляди екземпляри книгата “Православни църковни братства” и да подпомогнат с парични средства училищата [113]. Кукушани посрещнали скъпите гости с неописуема радост и се надпреварвали да ги канят по домовете си “да изпием благо пияне, да изядем сладко ядене”. На празника св. Спиридон (12 декември) ги поканили на църковна служба, отслужена по църковнославянски. “Боже мой! – възкликва Южаков. – Този народ, от когото ние взехме църковнославянските книги, който ни научи да четем и пишем на славянски – този народ сега ни моли да му прочетем служба на славянски език... Мнозина плакаха от скръб, че нямат славянско богослужение, и от радост, че го слушат.” [114] Двамата руснаци посетили и кукушките училища и останали доволни от голямото желание на поробения народ да се учи. Освен това Южаков се заел и в продължение на десетина дни (от 15 до 25 декември) научил децата от класното училище и свещениците да четат по църковнославянски. “Въпреки тежката си орисия, пише той, българите остават верни на себе си – пазят в себе си горещ патриотизъм при всичките усилия на враговете им да ги направят турци или гърци. Аз сега гледам на българите като на народ с богати заложби за добро, за да не кажа – за велико.” [115]
След заминаването на А. Рачински и Е. Южаков борбата срещу епископ Мелетий продължила още по-ожесточено. Кукушани образували един “висок съвет”, който поел в свои ръце народните работи. Негов председател бил Н. Станишев, а секретар – Д. Миладинов. Делегация от съвета начело със Станишев и Миладинов посетила солунския митрополит Неофит (това е бившият търновски митрополит Неофит Византиос, изгонен от търновци през 1857 г.) и му връчила официален протест. В него населението искало смяната на епископ Мелетий и назначаването на български владика и въвеждането на църковнославянски в църквите и български език в училищата. Понеже исканията им не били удостоени с внимание, кукушаните потърсили за помощ и съдействие католическата лазаристка мисия в Солун. През април 1859 г. кукушани изпратили своя делегация и в Цариград, като искали от Патриаршията смяната на Мелетий и изпращането на български епископ. И този път молбите им останали без последствие [116]. През юни с. г. нова делегация посетила митрополит Неофит в Солун и заплашила, че ще прибягнат към унията. Това решение обаче предизвикало разкол в самата делегация. Д. Миладинов и негови съмишленици, които били убедени привърженици на православието и Русия, напуснали Солун и се прибрали в Кукуш. Останалите пък започнали преки преговори с лазаристите и с френския консул. Стресната от това, Патриаршията преминала към половинчати действия, нареждайки на солунския митрополит да предприеме разследвания. Изпратеният от него епископ-анкетьор в Полянинска епархия бил подкупен от Мелетий с твърде голяма сума. Протестите на населението продължили и Неофит Солунски изпратил нови трима “екзарси” да разследват деянията на подведомствения му епископ. Най-сетне решил да го смени, обаче обявил епархията му на “мезат” (т. е. на търг). В това срамно наддаване участвали различни духовници и “Яков Потамонский (или Платамонский) като по-богат с български парички даде 300 000 гроша” и получава епархията. “Така Солунский митрополит – пише анонимен дописник, ни продаде живи пак на грък владика... От тука можеме да познаеме, че рибата смърди от главата; лоши са и безсъвестни и даже, можеме да речеме, безбожни са первите правители на Църквата.” [117]
При това положение кукушани прибягнали към крайни мерки. На 12 юли 1859 г. те подали специално “Прошение” до папа Пий IХ, в което заявили, че ще признаят неговата върховна власт при условие, че ще им се запази православното богослужение и църковният обичай, и че за техен архиепископ ще бъде назначено лице, избрано от народа. Приемането на унията, въпреки че не било правилна стъпка, за кукушани било по-скоро тактическа маневра, “възприета като удобно за момента средство за изгонване на фанариотското духовенство” и на практика означавало скъсване с Цариградската патриаршия. Само по себе си това събитие било “революционен акт”, който раздвижил българската общественост в турската столица и изплашил самата Патриаршия [118].
Цариградската патриаршия веднага изпратила в Кукуш свой парламентьор. Това бил епископ Иларион Макариополски, който се справил отлично с поставените му задачи: убедил кукушани да се откажат от унията. Те обаче поискали епископ българин и за такъв Патриаршията им ръкоположила на 29 октомври 1859 г. Партений Зографски, българин от с. Лазарополе, Дебърско, учил последователно в Гърция и Русия [119]. Новият полянински епископ бил приет радушно в Кукуш, но скоро започнали интриги против него от солунския митрополит Неофит. Наложило се самата Патриаршия да изпраща на два пъти анкетни комисии от свои екзарси, които да разследват дейността на епископ Партений. Дори се стигнало до отстраняването му за известно време, като в началото на 1864 г. получил разрешение да се завърне в Кукуш [120]. Обаче неговата народополезна дейност не се харесала нито на скопския митрополит, нито на самата Патриаршия. И след като не успели да го изгонят от епархията, прибягнали до други методи. През септември 1867 г. той бил повишен в титулярен митрополит и изпратен на Нишавската (Пиротската) катедра [121]. Съвсем изненадващо за нов епископ на Полянинската епископия отново бил избран Мелетий, същият онзи, който преди десетина години кукушани изгонили. В избора му участвал и дал гласа си за него и Нако Станишев, под чието ръководство по-рано населението се борило против Мелетий [122].
Кукушани и селяните от цялата каза открито заявили, че не признават Мелетий за свой епископ и борбата против фанариотите пламнала отново. Общинарите прибрали ключовете от владишкия конак и не пуснали вътре архиерея си. Въпреки това последният пристигнал на 23 август 1868 г. и направил опит да служи в църквата “Св. Богородица”. Обаче всички богомолци заедно с певците напуснали храма и се преместили в другата църква “Св. Атанас”. Засраменият владика се опитал да отиде да служи в близкото с. Енешово, но селяните му заявили, “че ще го обезчестят повече, отколкото кукушани, понеже не го припознават... Този отговор – пише неизвестен дописник, му дават почти всички села” [123].
Въпреки всичко това Мелетий с разрешение на официалната турска власт започнал по насилствен начин да събира владичината си. Кукушани категорично отказали да му плащат и открито заявили, че “нямаме артък пари да му даваме; но както сме го изгонили преди 10 години, така и сега не го приемаме, не го припознаваме – ни него, ни митрополита му, нито пък патрикът му – и имената им още оттогава и досега сме ги изхвърлили от молитвите ни.” [124] Обаче солунският валия взел страната на гръцкия епископ и грубо наредил на християнското население да плаща на архиерея си. Когато и тази заплаха не помогнала, държавните турски бирници били натоварени да събират и владишките данъци, като непрекъснато заплашвали кукушани “със затвор, с железа и синджири и отвеждане в солунските хапсани” [125].
* * *
Известни са още десетки, дори стотици подобни случаи от най-различни населени места в Македония, как, по какъв начин и с какви средства българите християни са отстоявали своите искания за богослужение на църковнославянски, за български архиереи и за църковна независимост. Дори в такъв отдалечен град като Костур, намиращ се под пълното влияние на Патриаршията, през бунтовната 1869 г. българите също надигнали глава. Австрийският консул П. Окули пише на 1 октомври с. г.: “Жителите на отдалеченото на 20 часа оттук градче Костур са албанци и гърци, но всички села около Костур до Караферия се обитават изцяло от българи, в чиито селски училища не се учи български, а гръцки език.
Сега българите уволнили всички учители по гръцки език, които единствено със застъпничеството на гръцките епископи получавали както назначението, така и съответната заплата, назначили български учители и заявили на гръцките духовници, че отсега нататък и богослужението трябва да се извършва на български език [126].
Както е известно, църковно-националната борба представлявала “мирен” етап в националната революция [127] и в нея участвали всички социални слоеве на българското възрожденско общество. По своята същност тази борба била обществено политическо движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица на православната общност в пределите на Османската империя. Още на времето Любен Каравелов оценил същността на църковния въпрос и категорично посочил, “че българският черковен въпрос не е нито йерархически, нито канонически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже от самото правителство. Ако българите да би се отказали днес от своите черковни права, то в това също време тия би трябвало да се откажат и от своето име; а това никога не може да бъде.” [128]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 47 и сл.
2. Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 85?86.
3. Срећковић, П. Податци за историjу цркве у Староj Србии. Гласник, кн. XI, 1874, 221-222.
4. Иванов, Й. Български старини из Македония..., с. 121.
5. Ников, П. Цит. съч., с. 47 и сл.
6. Маркова, З. Борба за църковно-национална независимост. – В: История на град Враца от древността до Освобождението, С., 1976, 212-216.
7. Дринов, М. Яков Трайков от София и Кара-Трифун от Скопие. – В: Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II, С., 1971, с. 371.
8. Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груић “Скопска митрополиjа” (Скопие, 1935). – ГСУ БФ, т. ХVI, 2, 1938/1939, с. 48.
9. Селищев, А. Кирил Пейчинович. – В: Сб. в чест на Васил Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност, С., 1925, с. 392 и сл.
10. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 49.
11. Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. – В: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II, С., 1970, 130-131.
12. Снегаров, Ив. Цит. съч., 63-68.
13. Селищев, А. Полог и его болгарское население. С., 1929, с. 147.
14. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 68.
15. Станков, А. Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила. (Автобиографични бележки). – СбНУНК, кн. ХХV, С., 1909, с. 6.
16. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 69.
17. Станков, А. Цит. съч., с. 5. Последният е баща на митрополит Натанаил.
18. Снегаров, Ив. Цит. съч., 72-77.
19. Кънчов, В. Цит. съч., с. 123.
20. Снегаров, Ив. Цит. съч., 78-80.
21. Кънчов, В. Цит. съч., 138-141.
22. Вж. подробно за него у Василев, Р. Църковно-народната борба в Скопската епархия. – В: Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971, 257-260.
23. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 86.
24. Кънчов, В. Цит. съч., с. 155.
25. Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря. С., 1902, с. 115.
26. Василев, Р. Цит. съч., с. 261.
27. Кънчов, В. Цит. съч., 156-157.
28. Ников, П. Цит. съч., с. 128.
29. Снегаров, Ив. Цит. съч., 90-91.
30. Василев, Р. Цит. съч., с. 264.
31. Кънчов, В. Цит. съч., с. 159.
32. Кънчов, В. Цит. съч., 160-161.
33. Кирил Патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. С., 1971, с. 39.
34. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 101.
35. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 39.
36. Калев, Д. Българският църковно-народен въпрос в Охридска епархия. – В: Сб. 100 години..., с. 297
37. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. – МПр., 1928, кн. 1, с. 115.
38. Калев, Д. Цит. съч., с. 298.
39. Шапкарев, К. Няколко критически бележки върху обнародваните до сега материали по историята на българщината в Македония. – БПр., 1895, кн. IХ-Х, с. 272.
40. В. Съветник, бр. 9 от 30 май 1864 г. (Дописка на К. Шапкарев от Охрид).
41. Снегаров, Ив. Нови данни за българщината в Македония. – МПр., 1925, кн. 4, с. 56.
42. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк, С., 1928, с. 50. (Отд. отп. от МПр., год. IV, кн. 1, 2 и 3 от 1928 г.)
43. Калев, Д. Цит. съч., с. 298.
44. Снегаров, Ив. Българският дух в Охридско-Преспанската епархия преди Освобождението на България (1878 г.). – МПр., 1943, кн. 4, 19-20.
45. На запазения му личен печат има надпис “Дионисиос Преспон”. Печатът се съхранява в Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод в София.
46. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биография, С., 1966, 66-67.
47. НБКМ – БИА, ф. 33, а. е. 57, л. 23-24. Писмо на Авксентий Велешки до Захари Хаджигюров в Самоков.
48. Спространов, Е. По възраждането на град Охрид. – СбНУНК, кн. ХIII, С., 1896, с. 625.
49. Табаков, Н. Цит. съч., 67-68.
50. Табаков, Н. Цит. съч., с. 68.
51. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 58.
52. Шопов, А. и Г. Стрезов. Кодекс на Охридската патриаршия. – СбНУНК, кн. Х, 1894, 578-579.
53. Пърличев, Гр. С. Автобиография (1830-1892). – СбНУНК, кн. ХI, 1894, 370-371.
54. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 60.
55. Според Спространов той държал цял харем – имал на разположение няколко жени и водел една баба, която бабувала на бременните му жени. Според непотвърдени сведения тя му избабувала (акуширала) общо 18 деца – 6 в Охрид и 12 в Крушево. – Спространов, Е. Цит. съч., с. 637.
56. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 62.
57. Снегаров, Ив. Нови данни..., 54-55.
58. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., 57-58 и с. 91.
59. Спространов, Е. Цит. съч., с. 657.
60. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877). Т. I, С., 1994, с. 200.
61. Снегаров, Ив. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийската епархия). – ГСУ БФ, 1947-1948, т. ХХV, 1948, 6-8.
62. Снегаров, Ив. Цит. съч., 14-18.
64. Ников, П. Цит. съч., с. 249.
65. Еничерев, Н. Г. Спомени от моето учителство в Прилеп. – СбНУНК, 1904, кн. ХХ, с. 49.
66. Табаков, Н. Цит. съч., 36-39.
67. Дометиан Архимандрит. Методий Кусев и църковно-народната борба. – В: Сб. 100 години..., 275-276.
68. Еничерев, Н. Г. Цит. съч., 22-23.
69. Манчов, В. Спомени. С., 1982, с. 70.
70. Табаков, Н. Цит. съч., 75-76. По молба на Д. Миладинов Манчов писал на брат му Константин, който бил по това време в Загреб при епископ Йосип Щросмайер и подготвял за издаване прекрасния сборник “Български народни песни” (Манчов, В. Цит. съч., с. 78).
71. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 40.
72. Трайков, Н. Братя Миладинови. Преписка. С., 1964, 201?202.
73. Македония през погледа на австрийски консули..., I, 126-127.
74. Пак там, 326-327. По-подробно у Жинзифов, Р. Западната пропаганда в Македония. Съчинения. С., 1969, 236-242.
75. Македония през погледа на австрийски консули..., I, с. 358.
76. Жинзифов, Р. Цит. съч., с. 293.
77. Еничерев, Н. Г. Цит. съч., с. 49. Вж. и Радев, Хр. К. Зелената корона на владиката. Книга за Методий Кусевич, С., 1994, 45-46.
78. Ников, П. Цит. съч., с. 250.
79. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877/78). Т. II, С., 1998, с. 151.
80. Македония през погледа на австрийски..., II, с. 209 и 214.
81. Кънчов, В. Сегашното и недавно минало на град Велес. – В: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II, С., 1970, с. 185 и 216.
82. Кънчов, В. Цит. съч., 216-217. Кънчов имал възможността да научи от велешкия свещеник поп Георги, тогава още млад учител, как “е придружавал владиката в някои от тези варварски пътешествия по старите църкви; ... той тогава бил убеден как тези вехтари съдържат еретически поучения, които били достойни за огъня. Сам той е изгорил един куп книги в една селска църква”.
85. В. Цариградски вестник, бр. 32 от 28 април 1851 г.
86. Кънчов, В. Цит. съч., с. 220.
87. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 34.
88. Кънчов, В. Цит. съч., 246-247.
90. Табаков, Н. Цит. съч., с. 74 и посочената под линия литература.
91. Кънчов, В. Цит. съч., с. 249.
93. В. “Гайда”, бр. 14 от 21 януари 1865 г.; Кънчов, В. Цит. съч., с. 251.
94. Кънчов, В. Цит. съч., 251-263.
95. Македония през погледа на австрийски консули..., II, с. 163.
96. Янишлиев, Б. Д. Гр. Дойран (Полянин, Пулин) и живота ни там при турското владичество до 1912 година (Спомени), С., 1936, с. 15.
97. Влахов, Т. Кукуш и неговото минало. С., 1969, с. 71.
98. Табаков, Н. Цит. съч., с. 16.
99. Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, с. 43.
100. Шапкарев, К. За възраждането на българщината в Македония. С., 1984, с. 161.
101. Табаков, Н. Цит. съч., с. 162.
104. Жинзифов, Р. Публицистика. Т. I, С., 1964, с. 52.
105. Жинзифов, Р. Цит.съч., I, с. 54.
106. Сп. Български книжици. Ч. II, кн. 2 от май 1858 г., с. 21.
107. Жинзифов, Р. Цит. съч., с. 55.; вж. и Влахов, Т. Цит. съч., с. 80.
108. Ковачев, М. Зограф. Изследвания и документи. Част I, С., 1942, с. 340.
109. Трайков, Н. Цит. съч., с. 49.
110. Пак там. Вж. и Влахов, Т. Цит. съч., с. 83.
111. Москов, М. Славянски благотворителен комитет. – Училищен преглед, 1924, кн. 10, с. 971.
112. Сп. Български книжици, год. I, кн. втора (24), част трета, декември 1858 г., с. 33 и сл.
113. Табаков, Н. Цит. съч., 45-46.
114. Южанов, Е. П. Месяц в Болгария. – Современник, 1860, кн. 10, с. 198.
116. Влахов, Т. Цит. съч., с. 88.
117. Редовна притурка на в. България, бр. 2 от 7 септември 1859 г.
118. Карапетров, П. П. Сбирка от статии. Средец, 1898, 167-168; Влахов, Т. Цит. съч., с. 94.
119. Томов, Ф. Живот и дейност на хаджи Партения, архимандрит Зографски, епископ Кукушко-Полянски и митрополит Нишавски. – МПр., год. Х, кн. 1 и 2, 1936, 33-36.
120. В. Съветник, бр. 50 от 2 февруари 1864 г.
121. Томов, Ф. Цит. съч., с. 67.
122. Влахов, Т. Цит. съч., с. 106.
123. В. Македония, бр. 41 от 30 септември 1869 г.
124. Пак там, бр. 45 от 15 октомври 1869 г.
125. Пак там, бр. 50 от 1 ноември 1869 г.
126. Македония през погледа на австрийски консули..., II, 202 203.
127. Маркова, З. Борбата за самостоятелна църква – школа за национално и обществено-политическо съзряване на българския народ. – В: България 681 – 1981. С., 1981, с. 221.
128. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 7, С., 1967, с. 366.