ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ
Петър Петров, Христо Темелски
 

ПЪРВА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХI ВЕК

1. Проникване на християнството в Македония
2. Църковен живот в пределите на Византия (VI ­ средата на IХ в.)
3. Македония в пределите на българската държава. Покръстването
4. Дейността на Климент и Наум в Македония (886-916 г.)
5. Македония в диоцеза на българската патриаршия (916-1018 г.)


1. Проникване на християнството в Македония

Проникването на християнството в Македония започнало през средата на I век от Солун и е свързано с името на апостол Павел и неговите приемници. От това време датира и създаването на първите християнски общини. Това обаче били само първи стъпки.

За по-сериозно разпространение на християнството в Македония може да се говори едва след 313 г., когато с Миланския едикт Константин Велики провъзгласил свобода за християнското вероизповедание в Римската империя. Три десетилетия по-късно в Скопие била основана първата християнска епископия. През 343 г. нейният митрополит Паригорис участвал в големия църковен събор в Сердика (дн. София).

Въпреки това християнството се разпространявало много бавно. Самият император Константин Велики до края на живота си останал езичник и възприел новата вяра едва на смъртния си одър. Освен това през целия IV век християнството било компрометирано от непрекъснати разпри между привържениците и противниците на арианството. Най-сетне езическата религия все още имала много силни позиции и дори при император Юлиян (361-363), известен с прозвището Отстъпник, се стигнало до насилствено налагане на езичеството.

Положението се усложнило и от разделянето на Римската империя през 395 г. между синовете на император Теодосий (379-395) ­ Аркадий и Хонорий: първият взел Източното царство, а вторият ­ Западното. Македонските земи се оказали разделени на две части: западната попаднала в диоцеза Илирик и принадлежала към Западното царство, а източната ­ към Източното царство. Това довело и до разделяне в църковно отношение: източната част била под ведомството на цариградския патриарх, а западната признавала върховенството на римския папа. Това положение, довело до остри борби между Цариград и Рим, продължило чак до 519 г., когато солунският архиепископ взел страната на Византия [1].

Подем на християнството в Македония настанал при император Юстиниан I (527-565). По негово време била закрита езическата философска школа в Атина. В Македония по-специално той издигнал родното си място Ведериани до Скопие в архиепископски център, създавайки автокефалната “Първа Юстиниана”. Новата архиепископия обхванала петте провинции на Илирик, обособени и като църковни епархии ­ Крайбрежна Дакия, Средиземноморска Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания и Панония. Но и сега новата архиепископия признавала върховенството на Рим.

През 545 г. Юстиниан I потвърдил отново привилегиите, дадени на архиепископията Първа Юстиниана, но зависимостта й от Рим останала [2].

Изграждането на църковна организация по целия Балкански полуостров продължило, но това все още не означавало християнизиране на цялото местно население. Големите поражения от варварските нападения ограничавали силно възможностите на църковната организация за действие. Същевременно местното тракийско население упорито пазело старите си обичаи и традиции дори и тогава, когато външно било принудено да приеме християнството.

Такова било състоянието на църковния живот в Македония, когато започнали нападенията на прабългари, славяни и авари, а след това и постоянното заселване на славяни и прабългари на Балканския полуостров.


2. Църковен живот в пределите на Византия
(VI ­ средата на IХ в.)

От края на V век балканските владения на Източната римска империя (Византия) били подложени на непрекъснати нападения от страна на прабългари, славяни и авари, продължили през целия VI век. В резултат на тези грабителски походи били разрушени и разграбени голям брой градове и крепости, църкви сринати до основи, разнебитена почти цялата църковна организация. Многобройно местно население било отведено в плен. Тогава именно бил унищожен основаният от император Юстиниан I град Скупи, а архиепископията Първа Юстиниана престанала да съществува и изчезнала завинаги. Все по това време, както се съобщава в Житието на тивериополските мъченици, бил разсипан от аварите и град Тивериопол (Струмица): едни от обитателите му били избити, други ­ заробени, а хубавите здания и църкви били сринати със земята [3].

В началото на VII в. славяните от българската група се заселили окончателно на Балканския полуостров и станали негови постоянни обитатели. На юг те достигнали чак до Пелопонес и о-в Крит. В Македония, по-специално, се заселили няколко многобройни славянски племена. Сведения за тях се съдържат в “Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски за обсадите на Солун: ринхини ­ по поречието на р. Ринхион; сагудати ­ около устието на р. Струма и Халкидическия полуостров; драгувити ­ между Солун и Бер, до р. Бистрица; велегезити ­ около Тива и Димитриада в Тесалия; ваюнити ­ в Южна Албания и Епир; верзити ­ в Охридско и Битолско; струмци ­ по долното и средното течение на р. Струма; смоляни ­ в поречието на р. Места, Западните Родопи и Серско [4].

През втората половина на VII в. и по-конкретно през 679-680 г. от Аварския хаганат в Керамисийското (Битолското) поле се заселила и многобройна група прабългари начело с Кубер [5].

Славяни и прабългари далеч не били в добри отношения с Византия, макар понякога да сключвали с нея временни споразумения и примирия. Особено остър бил конфликтът за Солун, втория по големина град в империята: близкото му съседство било постоянна заплаха за околните славянски племена, а превземането му пък поставяло под въпрос властта на империята над западните области на Балканския полуостров. Затова тук именно византийско-славянският конфликт придобил особено остър характер. Изворите съобщават за пет големи славянски обсади на Солун, три от които през VII век ­ 614-616, 618 и 677. Опит да превземат Солун направили и Куберовите българи (около 686-687 г.) [6].

В историческата литература и по-специално в историко-църковните съчинения се прокарва схващането, че допирът на християни със славяните и други езически народи неизбежно водел за проникването на християнството сред тях. Тази теза сама по себе си е абсурдна: без църковна организация, без митрополити, които да ръкополагат свещеници, без духовенство разпространението на християнската вяра било невъзможно. Освен това не бива да се забравя, че в робовладелческа Византия на християнството се гледало като на идеология на обществения строй, а оттук и отрицателно отношение на част от населението към него. В Стратегикона на Псевдо-Маврикий изрично се говори за избягали при славяните “ромеи, които с времето си се променили и са забравили своите интереси, а предпочитат да бъдат благосклонни към враговете”. В други извори пък направо се говори за отказ от християнската религия. Така при описание на една от славянските обсади на Солун се споменава как “мнозина от народа преминаха при варварите”, като “един напускаше деца и жена, друг изоставяше родители, роднини и вяра”. За отрицателното отношение на славяните към християнството показателни са думите на славянския княз Пребънд, казани във връзка с петата обсада на Солун: той се заканвал открито, че ще опустоши всички ромейски градове и места, “щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин” [7].

За удара, нанесен от славяни и прабългари на църковната организация, особено показателни са сведенията в Житието на тивериополските мъченици. Тук се разказва, че тези варвари-езичници покорили цялата Илирийска страна, т.е. Древна Македония, чак до Солун, преселвали жителите на едни градове в други и се отнасяли към тях като към роби. Те не знаели за Христовото име, почитали слънцето, луната и други звезди, а някои принасяли жертви дори на кучета [8].

За тежкото положение на византийската църква на Балканския полуостров свидетелства нареждането на император Маврикий от 591 г. до епископите на Илирик (западната половина на полуострова) да приютят онези висши духовници, които били напуснали епархиите си. За същото се говори и в едно писмо на папа Григорий I до епископите в Илирик. А такова било положението и през VII век, тъй като свиканият през 691 г. Трулски събор отново се занимал с положението на вдовстващите епископи [9].

Известен прелом във възстановяване на църковната организация настанал през VIII век, по време на императорите иконоборци, когато властта в империята била стабилизирана. В епархийските списъци от края на VII и началото на VIII в. се съобщава, че в епархията Македония митрополията Тесалоника (Солун) имала под своето ведомство 18 града: Диоклитианопол (Арменохорион), Никея (вер. Велушина, Битолско), Хераклея (Лерин), Кели (неуточнено), Едеса (Воден), Кастра (Костур), Пела (Постол, Ениджевардарско), Евдоксиопол (неуточнено), Аполония (Полина, южно от езерото Волве), Арал (неуточнено), Партикопол (Нигрита), Калик (неуточнено), Кипер (неуточнено), Серес, Амфипол (Неохор), Неапол (Кавала), Делев (неуточнено) и Китрос (Катерини). В провинция Нови Епир пък митрополията Дирахиум (Драч) имала под свое ведомство 8 града: Тамна (неуточнено), Скампа (Елбасан), Лихнида (Охрид), Амантия (Пльока), Вулис (Градица), Атрад (неуточнено), Авлона (Валона) и Акрокеравния (Логаре в планината Лонгария) [10].

Епархийските списъци и протоколите на VII вселенски събор (787 г.) показват, че вътрешните провинции на Илирик, особено заселените плътно със славяни територии, останали без епископи [11]. Независимо от това обаче, империята все пак успяла да постигне известни успехи в християнизирането на някои от славянските племена в Македония. Сигурни данни има за покръстване на ринхините и сагудатите, които се намирали в непосредствените околности на Солун ­ за това се говори в една хроника на атонския манастир Кастанбони [12].

За преобладаващата част от славяните в Македония християнството си останало чуждо. В Краткото житие на Кирил се говори, че той преди заминаването си за Моравия, т.е. преди 862 г., отишъл в района на Брегалница и там покръстил 54 000 души [13]. Колкото и да е спорно това сведение, все пак то показва бавното проникване на християнската вяра сред славяните в Македония. Поради това едва ли подлежи на съмнение фактът, че същинското покръстване на тези славяни е станало след включването им в пределите на българската държава и официалното покръстване на целия български народ.


3. Македония в пределите на българската държава.
Покръстването

Големият двубой между България и Византия започнал още с образуването на българската държава. По същество това било съперничество за господство и влияние над Балканския полуостров. Като държава с преобладаващо славянско население, погледите на България били насочени на юг и югозапад ­ за включване в пределите й на славянските племена от българската група, населяващи Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония. Византия пък правела всичко възможно не само да запази властта си над тези области, но и да покори земите на север от Стара планина ­ чак до р. Дунав.

Първите сведения за разширяване на българската държава на югозапад са от последната четвърт на VIII в. Византийският хронист Теофан съобщава, че през 774 г. хан Телериг изпратил 12?хилядна войска по посока на Верзития, т.е. към района на Прилеп, Велес и Битоля. Поради предателство тази акция била осуетена, но неоспорим факт е, че българската държава вече насочвала погледи към славяните в Македония. Същият хронист съобщава, че през 789 г., при следващия български владетел хан Кардам, българската войска действала в района на р. Струма. Тук тя нанесла голямо поражение на византийците, в което загинал и стратегът на Тракия Филит [14].

В началото на IХ в., при хан Крум, действията на българите на югозапад станали още по-решителни. През 808 г., пак по сведения на Теофан, българите навлезли по долината на р. Струма, сразили византийската войска и дори отнели цялата й заплата ­ 1100 литри злато. На следната 809 г. българите овладели важната крепост Средец (дн. София), контролираща центъра на Балканския полуостров. Така пътят към долината на Струма и Македония бил открит [15].

Развръзката на конфликта с Византия станала по времето на хан Пресиан. През 837 г. в Западните Родопи избухнало въстание на племето смоляни, насочено против Византия. По същото време българите предприели широкомащабно нападение чак до Солун: превзели цялата област между Места и Струма и излезли на Бяло море; на югозапад в пределите на България влезли Централна и Западна Македония ­ областта между горното и средното течение на Вардар и Черни Дрин, Косово поле и земите чак до Охрид и Прилеп [16]. Така тези земи трайно влезли в границите на българската държава.

Включването в българската държава на Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония през първата половина на IХ век несъмнено нанесло нов удар върху християнството и негова организация в тези земи. Както е известно от Синаксара на цариградската църква, през 813-815 г. хановете Крум и Омуртаг с най-големи жестокости, с “безброй мъки и различни изтезания” се опитвали да принудят византийските военнопленници “да се отрекат от Христа”. В Менология на император Василий се разказва, че пленниците християни били принуждавани да се отрекат от християнството, а онези, които отказвали, били избити. Тук се сочи и цифрата 337 души убити, предимно стратези и епископи. В Малкия катехизис на Теодор Студит пък се говори, че тези действие “целели да се унищожи вярата” на военнопленниците: принуждавали ги да ядат месо по време на великите пости и т.н. [17] През 831 г. жертва на тази политика станал Омуртаговият син Енравота заради симпатиите си към християнството [18]. А в един надпис на хан Пресиан дословно е казано: “Българите направиха на християните (=ромеите) много добрини и християните забравиха” [19], т.е. тук ясно е прокарано различието на религиозна основа: българите са езичници, византийците са християни. Затова за цялостно и пълно разпространение на християнството сред българите, в това число и сред населението на Македония, може да се говори едва след официалното покръстване по времето на княз Борис I през 864 г.

Хронологията на покръстването на българите е следната: българонемски съюз през 862 г., насочен против Византия и предвиждащ българите да приемат християнството от Запада; неуспешна война с Византия, сключване на мирен договор и задължение България да приеме християнството от Цариград ­ 863 г.; покръстване на българското пратеничество във византийската столица ­ есента на 863 г.; подготовка на византийска църковна мисия за България през зимата на 863-864 г.; покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.; разпространение на християнството в България и продължителни преговори с Цариград за уреждане на българския църковен въпрос ­ през втората половина на 864 и първата половина на 865 г.; разрив с Византия, антихристиянски метеж и решение за подновяване връзките с Рим и Немската империя ­ през втората половина на 865 г.; свързване с Людовик Немски и папа Николай I през 866 г. [20]

Самото покръстване преминало много формално. Малобройната византийска църковна мисия едва обиколила обширната българска държава, а още по-малко могла да обясни на хората на непонятния гръцки език същността на новата религия. Същевременно, както съобщава княз Борис на папа Николай I, в България “дошли от разни места християни, които разправят своеволно много и различни неща, т.е. гърци, арменци и хора от други места”. Някакъв си грък пък самоволно се обявил за презвитер и покръстил мнозина. Един евреин, за когото не могло да се установи дали е християнин или езичник, също така покръстил мнозина. В страната дори проникнала и мохамеданска литература ­ “нечестиви книги, които сте получили от сарацините” [21].

Заедно с покръстването вървяло унищожаването на старата езическа организация. Капищата и езическите светилища били разрушавани или обръщани в църкви. В старобългарския разказ за Чудото на св. Георги с българина се говори, че княз Борис “разсипа техните требища”, с което направил невъзможна дейността на езическото жреческо съсловие [22]. Презвитер Козма пък, няколко десетилетия по-късно, възкликва: “Кой християнин ... не се радва, като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертва на бесовете?” [23].

Налагането на християнството не могло да измести старите езически обичаи, които били станали традиция. Затова именно християнската църква била принудена да приеме една част от тях, като им даде ново осветление. Така култът към бога на гръмотевицата Перун се слял с почитането на св. Илия; култът към славянския бог Велес се слял с този на св. Власий; а оброчни плочки на тракийския Херос години наред служели като икони на св. Георги или св. Тодор. Този религиозен синкретизъм е особено характерен за българските славяни, за българите [24].

След покръстването с особена острота изникнал въпросът за създаване на собствена българска църква. Дипломатическите преговори с Цариград и Рим, свързани с много трудности, най-сетне през 870 г. завършили с успех: България се сдобила с архиепископ. Но в страната се намирало византийско духовенство, носител на византийско влияние и разпространител на византийска книжнина. Официалният книжовен, държавен и черковен език бил гръцкият. Всичко това се явявало сериозна пречка за възприемане на християнската религия, още повече, че старото езичество имало силна опора както сред висшите слоеве в страната, така и сред народа. И това продължило цели три десетилетия, чак до идването на Кирилометодиевите ученици в страната и Преславския народен събор през 893 г.

След покръстването, а и много години след това, изворите изобилстват със сведения за запазено езичество и езически обичаи. Във въпросите си към папата княз Борис I се интересува дали е необходимо “да се употребява насилие над езичника”, как трябва да се постъпва с “ония, които отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях”, както и с ония, “които се отричат от християнския закон” [25]. Цариградският събор в 869 г. забранил на славяните в Тракия и Македония да изпълняват езически обреди, от които те не могли да отвикнат. И в двете жития на Климент Охридски се разказва за езичници в Македония близо 25 години след покръстването. За езичници и езически села се говори още в уводната част на Закона за съдене на хората. За езичници славяни разказва и Йоан Екзарх в своя “Шестоднев”. В Завета на Иван Рилски се говори за християни, които още пазят “нелепите езически обичаи и зли нрави, които пазят и след приемането на светата вяра”. Презвитер Козма в своята Беседа против богомилите споменава за пиене на “вино с гусли, танци и бесовски песни”. В Родопите се пазела статуя на една езическа богиня чак до ХI век. В Житието на св. Власий се споменава за покръстени племена на Атон в началото на Х век. Едно славянско племе в Родопите било покръстено от Георги Иверски чак през ХI век. За женитби без църковен брак се говори чак до ХIII век. В Синодика на Борил от 1211 г. се отправят анатеми против онези, които си служат с билки, чародеяния, обайване, влъхвувания, прорицателство и всякакви “скверни и подобни на езическа служба тайнства”. С решение на Охридската архиепископия от началото на ХIII в. се забраняват русалийските игри, защото “произлизат от езическо блуждение” [26].

Подобни примери могат да се приведат още много, особено във връзка с разрастване на богомилството в България. А това ще рече, че християнизирането на българския народ, включително и населението на Македония, е продължителен процес, извършен в пределите на българската държава с най-активното участие на българската църква.


4. Дейността на Климент и Наум в Македония
(886-916 г.)

С решението на Цариградския събор за създаване на българска архиепископия (870 г.) българският църковен въпрос далеч не бил решен. България се нуждаела от собствена църковна йерархия и собствено духовенство, а не от чуждо. Нуждаела се от писменост и книжнина на славянския български език, каквато вече били създали братята Кирил и Методий, а не от чуждата. Това обаче при съпротивата на Византия и Цариградската църква изглеждало почти невъзможно.

Решаването на този труден въпрос станало възможно едва след 886 г., когато в България пристигнали прогонените от Великоморавия едни от най-добрите Кирилометодиеви ученици ­ Климент, Наум и Ангеларий. Още в Белград, когато те преминали Дунава, българският управител ги посрещнал най-радушно и побързал да ги изпрати в Плиска, тъй като знаел, че “Борис жадува за такива мъже”. Така започва разказът в Пространното житие на Климент за дейността на тези ученици в България.

По-нататък в Житието се разказва, че в Плиска учениците били посрещнати още по-ласкаво от княз Борис и той не скривал “силното си желание да разговаря всеки ден с тях”. Всъщност това били разговори за създаване на двете книжовно-просветни средища в столицата и в Македония, за обучение на книжовници и духовници, за изграждане на независима българска църква. В тази дейност князът включил и най-близките си боляри, сред които се споменават имената на Есхач и Чеслав. Сега именно, след скоропостижната смърт на Ангеларий, било решено да бъдат създадени двете книжовно-просветни школи: едната в Плиска (по-късно в Преслав) начело с Наум, а другата в югозападните български земи начело с Климент.

За да осигури успеха на Климент в Македония, княз Борис извършил ново административно деление в областта. В Житието на Климент се казва, че областта Кутмичевица била отделена от Котокий, като бил освободен и дотогавашният й управител Курт. Заедно със Климент за Кутмичевица заминал новият управител боляринът Домета, който трябвало да го подпомага във всичко. А на населението било наредено “да приеме светеца с почит, да му предоставят преизобилно и щедро всичко, да го удостояват с дарове”. С други думи, Климент бил изпратен в Македония като високопоставен и отговорен служител на българската държава.

В Кутмичевица Климент се заел с огромна и най-разностранна дейност, особено с разпространението на християнството сред онези огромни славянски маси, които все още се придържали към езическите си вярвания. В Житието му се казва, че той, “обикаляйки всички области, високо проповядвал на езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за спасителните божии заповеди и за божествените догми”.

Особено внимание отделил Климент за изграждането и ръководенето на църковната йерархия в югозападните български земи. Той поддържал най-тесни връзки с тамошното духовенство и го попълвал непрекъснато с обучени от него ученици. В Житието е казано, че “той имал във всяка енория и избрани измежду другите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин. С тях той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията ... От тях той поставял четци, поддякони, дякони и свещеници. Във всяка област той си служел с триста ученици без техните помощници.” Така бавно, но упорито и неуморно била изграждана българска църква със славянско духовенство.

Особено плодотворна била дейността на Климент като ръководител на Охридската книжовна школа. Пак в Житието му се казва, че никой не го е видял да бездейства: “Той или учеше децата, и то по различни начини ­ на едни показваше формите на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и не само денем, но и нощем.” В тази му дейност той бил подпомаган от някои от по-подготвените му ученици.

Голяма дейност развил Климент и като книжовник. Човек с отлична подготовка и солидна практика в превеждането на църковна литература от гръцки на старобългарски, той много добре разбирал значението на създаването на книжнина на говоримия език ­ преводна и оригинална. Затова на тази важна и отговорна задача той посветил много време. В Житието, макар и с малко думи, но много ясно е казано, че той “или се занимаваше с четене, или пък пишеше книги, а понякога в едно и също време вършеше две работи: пишеше книги и преподаваше на децата някакво знание, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло” [27].

С името на Климент по време на тази богата и ползотворна дейност е свързано и изнамирането на нова, по-съвършена азбука ­ кирилицата. В Краткото Климентово житие е посочено, че той “измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил” [28].

И така, седемгодишното пребиваване на Климент в югозападните български земи се характеризира с огромна по размери и изумителна по съдържание дейност: разпространение на християнството, изграждане на българска черква, създаване на славянобългарско духовенство, обучение на ученици и книжовници, създаване на по-съвършена азбука.

* * *

През 893 г. в Преслав бил проведен църковно-народен събор, който взел няколко изключително важни решения: защитникът на езичеството княз Владимир бил свален от престола и на негово място издигнали княз Симеон ­ убеден привърженик на делото на славянобългарската писменост и книжнина; столицата била преместена от Плиска в Преслав ­ тук била преместена и оглавяваната от Наум школа; византийското духовенство било изгонено от страната и заменено с българско; старобългарският език бил обявен за държавен, книжовен и богослужебен.

Големите промени в България, станали с решенията на Преславския събор, засегнали и дейността на ръководителите на двете книжовно-просветни средища ­ Климент и Наум. Сега на тях били възложени нови, още по-отговорни задачи.

В Преслав вече имало достатъчно много книжовници, поради което Наум бил изпратен в Охрид, в помощ на Климент, като ръководител на тамошната школа ­ “да учителства вместо него”. В Пространното житие на Климент много ясно е подчертана съвместната дейност на двамата просветители: Климент “ръководеше във всичко светия Наум. Тоя пък до последното си издихание не се отдръпваше от неговото слово, но му помагаше във всичко.”

В житието на Наум дейността му в Охрид е описана кратко: “Когато назначиха Климент за епископ, същият благоверен цар Симеон изпрати другаря му Наум да учителства вместо него. И той, вършейки също богоугодни дела, остана си девствен от детство, та докрай. Построи манастир ­ черквата “Светите Архангели” ­ при извора на Бялото море [Охридското езеро] и учителства 7 години. Напусна учителството и отиде в манастира, гдето живя 10 години. И преди смъртта си прие монашески образ” [29].

Наум починал на 23 декември 910 г. и бил погребан в основания от него манастир, известен днес като “Св. Наум”. На една от фреските на манастирската църква, където е погребан, той е изобразен като кръстник на сестрата на цар Симеон [30].

Повече сведения има за дейността на Климент. В Житието му се казва, че той бил издигнат за епископ ­ длъжност, за която бил напълно подготвен: княз Симеон го “назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на български език”.

Като епископ Климент се заел преди всичко с изграждането и укрепването на българската черква в югозападните български земи: ръководел и подпомагал клира в неговата дейност, правел всичко възможно  за разпространението на християнската религия сред населението. В Житието му се казва: “Когато му било поверено епископското дело..., той прибавил много нови трудове към първите... Той учел клира си на това, което се отнася до черковния ред, псалмопение и молитви, та направил свещенослужителите на своята епископия да не отстъпват с нищо никому от прославените в тези неща.”

Освен с чисто черковната си дейност, Климент продължил да се занимава с книжовна работа. Изпод перото му излезли редица съчинения, предназначени предимно за нуждите на черквата: жития, похвални слова и други. Тази дейност в Житието му е предадена по следния начин: “Изобщо Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на светиите и чрез  което се трогват душите.”

В Житието се говори и за грижите, които проявил за строителството на църкви и манастири. В Охрид той построил манастир преди още да стане епископ. Сега “към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една съборна и две ­ на свети Климент, които били по големина много по-малки от съборната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма. По такъв начин той се стараел да премахне равнодушието на българите към божествените неща, да ги събира, привлечени от красотата на постройките.”

Като епископ, вече на преклонна възраст, Климент трябвало да се раздели и да погребе най-близкия си съратник ­ Наум. И продължил да изпълнява задълженията си на духовник и книжовник.

Изнурен и престарял, през 915 г. Климент решил да се оттегли от активна дейност. Това му намерение обаче срещнало решителната съпротива на цар Симеон. Житието предава по следния начин думите, които българският владетел му казал: “Каквото и да говориш, не ще се подчиня; каквото и да правиш, не ще отстъпя; защото оттеглянето, мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.”

Подчинил се на царската воля и останал на своя епископски пост, Климент продължил и черковно-просветната си дейност. Сега именно той допълнил Триода. Но годините си казвали своето. Предчувствайки края на живота си, той направил своето завещание: подарил половината от имуществото си на епископията, а останалата част ­ на манастира, “давайки ясен пример и в случая как трябва да се печели и как да се употреби спечеленото, и че и едното, и другото са по божие внушение”. По-нататък житиеписецът изтъква, че това му имущество му било дадено “от верни князе и царе” и че “не е възможно някой да е направил отказване от имота си по друг по-похвален начин, отколкото го направил великият Климент”.

На 27 юли 916 г. Климент склопил очи и бил погребан в манастира “в гроб, който той сам със собствените си ръце бил приготвил от дясната страна на предната част на олтара”. Така завършил живота си един заслужил за делото на старобългарската писменост и книжнина човек, посветил 30 години в служба на българската църква и на българската държава. Затова толкова правдиво звучат думите, казани за него в заключителната част на Житието му: “Чрез тебе цялата българска земя позна бога! Ти сам снабди богато църквите с песни и псалмопения, а празниците обясни с поучения. Чрез тебе с житията на светиите монасите ни напътстват към подвижничество! Чрез тебе свещениците се приучават да живеят в съгласие с каноните”. [31] Цариградската църква в Синаксара си отбелязва честването на този епископ български от Охрид в деня на неговата смърт ­ 27 юли [32].

* * *

С дейността на Климент и Наум в Македония съвпада изграждането на българската църковна организация в тези земи, както и строителството на манастири и църкви. Вече стана дума, че през 893 г. Климент бил назначен за епископ на епархиите Драгувития и Велика, а малко по-късно му било възложено “да надзирава и третия дял на българското царство”. Все по това време тук вече съществували епископските епархии Деволско-Охридска и Брегалнишка. В Краткото Климентово житие се разказва, че княз Борис “опасал цялата си подвластна България със седем съборни храма”, т.е. намиращи се в митрополитските средища. Засега могат да бъдат посочени със сигурност поне три от тях в Македония: в Охрид, на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро и в Брегалница [33].

Наред с построените от Климент и Наум манастири, изникнали и други църкви ­ на Овче поле, в Костур, в с. Герман на Преспанското езеро и т.н.

Покръстването на българите, изграждането на църковна организация, строителството на църкви и манастири, въвеждането на старобългарския език като официален, създаването на старобългарска книжнина ­ всичко това съдействало за формирането на българската народност през втората половина на IХ и началото на Х век. Тези процеси протичали по цялата българска държавна територия, в това число и в Македония. Затова дейността на Климент и Наум тук изиграла изключително важна роля за формирането на населението от югозападните български земи като част от единната българска народност.


5. Македония в диоцеза на българската патриаршия
(916-1018 г.)

През есента на 913 г. под стените на Цариград между Българи и Византия бил сключен мирен договор: синовете на българския владетел Симеон били приети в императорския дворец и обядвали заедно с малолетния Константин VII; бил уговорен брак на последния с една от Симеоновите дъщери, което давало възможност на Симеон да получи най-високата византийска титла “василеопатор”, т.е. баща на император. Било постигнато и споразумение на българския владетел да бъде призната титлата “василевс” (цар). Състоял се тържествен акт, при който Николай Мистик, след като прочел молитва, поставил на главата на Симеон “вместо корона собствения си епириптарий”. Този акт бил изтълкуван като коронясване и българският владетел в печатите започнал да се величае като “цар на българите”.

Наскоро след това Византия се отметнала от мирния договор. През 914 г. започнала нова война, в която българите постигнали големи успехи и дори превзели Одрин. Сега вече в печатите на Симеон титлата му станала “цар на българи и ромеи” [34].

Царското достойнство на Симеон изисквало и въздигане на българския архиепископ в по-горен ранг ­ патриарх. Това обаче можело да стане само със съгласието на един от двата големи църковни центъра ­ Цариград или Рим. И тъй като конфликтът с Византия бил в разгара си, цар Симеон се обърнал към папата. През втората половина на 926 г. в България дошли пратениците на папа Йоан Х ­ епископ Маделберг и Йоан, дук на Кума. Те разполагали с всички прерогативи: коронясали Симеон за цар на българи и ромеи, а българският архиепископ Леонтий ­ за патриарх [35]. Името на Леонтий като пръв патриарх в Преслав е споменато в Синодика на цар Борил [36].

Само след една година, когато цар Симеон починал и на престола се възкачил неговият син Петър, между България и Византия бил сключен 30-годишен мир. На българския владетел била призната официално титлата “цар” и той се оженил за внучката на императора Роман Лакапин. Било признато и патриаршеското достойнство на българския църковен глава. Но тъй като патриарх Леонтий бил въздигнат от папския престол, той бил отстранен и на негово място за български патриарх бил избран митрополит Дамян. В Списъка на българските архиепископи, съставен през ХII в. от охридския архиепископ Йоан Комнин, известен като “Дюканжов списък”, за този Дамян се казва, че дотогава той светителствал в Доростол (Дръстър, Силистра): “При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на императора Роман Лакапин, биде провъзгласен за патриарх от императорския съвет” [37].

В така създадената патриаршия църковният живот продължил да се развива нормално по цялата българска територия ­ от Карпатите до Егейско море и от Дунавската делта до Адриатика, в това число и в македонските земи: създаване и укрепване на митрополии, строителство на манастири и църкви, създаване на оригинална и преводна книжнина на старобългарски език. А когато се появило богомилството ­ и решителна борба против тази ерес.

През 971 г. византийските войски превзели българската столица Преслав и изтикали войските на руския княз Светослав от Дръстър (Силистра). Император Йоан Цимисхий обявил България за покорена, заграбил царската хазна, отвел като пленници в Цариград цар Борис II и брат му Роман, и дори преименувал Преслав на свое име ­ Йоанопол. Удар бил нанесен и на българската църква. Патриарх Дамян бил “низведен”, т.е. лишен от патриаршеското си достойнство. Патриаршията пък била сведена отново до архиепископия, макар и с най-висок статут между архиепископите и митрополиите, подчинени на Цариградската църква [38].

На византийците обаче не се отдало да покорят напълно България. Те срещнали решителен отпор и успели да наложат властта си на запад едва до р. Искър. Останалите български земи, от Искър до Адриатическото крайбрежие и от Белград до Костур, останали свободни. Начело на тази територия като продължители на българския държавен живот застанали четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни още като “комитопули”, т.е. синове на комит Никола.

Четиримата братя се изявили като ярки защитници на българската държавност още през 970 г., когато руски и български отряди се сражавали в Тракия против византийците. А когато цар Борис II и брат му Роман били отведени като пленници в Цариград, четиримата братя комитопули не само застанали начело на свободните български територии, но и взели активно участие във войната против Византия. Затова през 971 г., когато византийците превзели Североизточна България, комитопулите не признали чуждата власт и продължили да стоят начело на югозападните български земи. А за да подчертаят, че са продължители не само на политическия и държавен живот на непокорената част от българската държава, те приели при себе си избягалия от Преслав патриарх Дамян и му дали възможност и занапред да изпълнява задълженията си като глава на българската църква. Чрез приемствеността и по църковна линия още веднъж се подчертавало, че става дума за естествено и непрекъснато развитие на държавния живот на България. Разликата се състояла само в това, че държавният и църковният център на страната бил преместен на югозапад.

Приемствеността с Преславска България се изразила в целия политически и държавен живот: през 973 г. български пратеници преговаряли с немския император Отон I; през 976 г. били освободени земите на север от Стара планина и единството на българската територия от делтата на Дунава до Адриатическо море било възстановено; през 977 г. Самуил, останал единствен жив от четиримата братя, приел избягалия от Византия Роман и го признал за български цар като законен наследник на престола; през 997 г., когато цар Роман починал във византийската тъмница и вече нямало законни наследници от цар-Симеоновия род, едва тогава Самуил се провъзгласил за български цар, и т.н. [39].

Приемствеността по църковна линия първоначално се осъществявала от патриарх Дамян. Негови приемници били патриарсите Герман (Гавраил) и Филип ­ първият светителствал във Воден и Преспа, а вторият ­ в Охрид. В “Дюканжовия списък” от ХII в. те са посочени като архиепископи, тъй като по това време в югозападните български земи вече била създадена Охридската българска архиепископия [40].

Името на последния патриарх Давид липсва в “Дюканжовия списък” и това е напълно естествено ­ с неговото детрониране престанала да съществува патриаршията на Първата българската държава. Името на Давид се среща обаче два пъти в хрониката Йоан Скилица ­ през 1016 г. при възкачването на Иван Владислав на престола, и през 1018 г. ­ при покоряването на българските земи от Василий II Българоубиец [41]. И двата пъти той е наречен “архиепископ на България”, тъй като през ХI и ХII в. византийските автори упорито не желаят да говорят за българската патриаршия.

Обхватът на българската патриаршия се променял в зависимост от териториалните промени на държавата. Югозападните български земи обаче през цялото това време се намирали трайно в пределите на патриаршията. Това дало възможност тук да бъде извършено голямо църковно строителство. Край Скопие цар Роман основал манастира “Св. Георги Бързи” като царски манастир и го наградил богато. В Охрид цар Самуил построил катедралния храм “Св. София”. От това време са манастирът “Св. Богородица” край Дебър и църквата “Св. Георги” в Струга и т.н. Голям религиозен център бил о-в Ахил или Малка Преспа в Преспанското езеро. Тук се намирал манастирът “Св. Богородица”, а и досега личат развалините на 11 манастира и църкви. В Охрид, където цар Самуил пренесъл столицата си, силно преувеличеното предание говори за съществуването на 360 църкви и параклиси. По същия начин се разказва за 60 църкви в Костур, за 99 манастира южно от Прилеп, за много църкви във Велешко, и други [42].

За 180 години българско присъствие и 154 години българска църква в Македония резултатите са трайно християнизиране на населението, изграждането на устойчива църковна организация, огромно църковно строителство, трайно формиране на населението като част от българската народност ­ с българско народностно съзнание, със старобългарски говорим и книжовен език, с названието “българи”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, 72-74; Илиевски, Д. Автокефалността на македонската православна црква. Скопие, 1972, 5-8.

2. Илиевски, Д. Цит. съч., 8-9.

3. Събев, Т. Цит. съч., 89-90.

4. Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981, 64-65.

5. Петров, П. Цит. съч., с. 186.

6. Пак там, 58-63, 296-308.

7. Петров, П. Покръстване на българите. ИПр, 1965, кн. 3, с. 39.

8. Митрополит Симеон. Писмата на Теофилакта Охридски. СбБАН, т. 27, С., 1931, 256-260.

9. Петров, П. Покръстването..., с. 39.

10. Гръцки извори за българската история (по-нататък: ГИБИ). Т. III, С., 1960, 191-193.

11. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202.

12. Илиевски, Д. Цит. съч., с. 10; Събев, Т. Цит. съч., с. 99.

13. Георгиев, Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянската писменост. С., 1969, с. 95 и сл.

14. История на България, т. 2, С., 1981, 128-129.

15. История на България, т. 2, с. 134.

16. Пак там, 159-160.

17. ГИБИ. Т. IV, С., 1961, 29-30; Т. V, С., 1964, с. 119, 287-288 и 292.

18. Митрополит Симеон. Цит. съч., 258-259.

19. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 134.

20. Петров, П. За годината на налагане на християнството в България. ­ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, 588-589.

21. Латински извори за българската история (по-нататък: ЛИБИ). Т. II, С., 1958, с. 77, 122 и 124.

22. Снегаров, Ив. Старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина” като исторически извор. ­ ГДА, т. IV, С., 1955, с. 225.

23. Киселков, В. Презвитер Козма и неговите творения. С., 1943, с. 26.

24. Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. I С., 1943, 61?62; Филиповић, М. Основни карактер и структура народног веровања у источном делу Jугославиje. Зборник матице српске. Сериjа друштвених наука. Т. 6, Нови сад, 1953, с. 62.

25. ЛИБИ, II, 80-122.

26. Петров, П. Покръстването..., 51-52.

27. Теофилакт. Климент Охридски. Прев. Ал. Милев. С., 1955, 69-73.

28. Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 130.

29. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 306.

30. Милетич, Л. Към фреските на манастира “Св. Наум”. ­ МПр, 1925, кн. 3, 229-238.

31. Теофилакт. Цит. съч, 73-87.

32. ГИБИ, т. V, с. 284.

33. История на България, т. 2, с. 321.

34. История на България, т. 2, 287-288 и 332, бел. 56-62.

35. Пак там, с. 292 и 333, бел. 106.

36. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 168.

37. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566.

38. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566; ГИБИ, т. V, с. 242 (Епархийски списък от времето на Йоан Цимисхий).

39. История на България, т. 2, с. 397 и сл.

40. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566.

41. ГИБИ, т. VI, С., 1965, с. 288 и 291.

42. Димевски, Сл. Црковна историjа на македонскиот народ. Скопие, 1965, 24-25.