ПРЕДГОВОР
Образуването на българската държава е едно от най-големите събития в 13-вековното развитие на България. То даде възможност за самостоятелно историческо развитие, създаде предпоставките за формирането на българската народност, способствува за издигането на България като пръв славянски книжовен и културен център. Във външнополитическо отношение значението на това събитие също така е огромно — както за самия български народ, така и за останалите славянски народи. Защото в продължение на векове България е била преден пост на балканските и на останалите славянски народи срещу такъв опасен противник, какъвто била Византия. В определени периоди от време България поемала защитата и на среднодунавските славяни от Франкската, а по-късно от Немската империя. В такъв смисъл съществуването на средновековна България имало общославянско и общоевропейско значение.
Интересът към българската държава, към нейното създаване и роля винаги е бил голям. През всички периоди на своето развитие независимо каква е била тяхната политическа съдба българите винаги са се интересували от проблема за създаването на своята държава, тъй като по този начин са осмисляли своята история, търсели са в нея упование и опора за решаване на конкретно стоящите пред тях проблеми. Обясним е този повишен интерес и днес не само защото се навършват 1300 години от създаването на тази държава, но и за това, че социалистическа България е нейно достойно продължение и развитие.
Интересът към създаването на българската държава още през VII в. далеч надхвърлил границите на България. От това голямо събитие започнали да се интересуват голям брой хронисти — византийци, араби, сирийци, руси, сърби, западни автори (пишещи на латински език) и т.н. Този интерес е лесно обясним. България е не само европейска страна, но без нейното участие или най-малкото без съобразяването с нея не е могло да мине
7
нито едно от големите европейски събития. Всичко това обяснява интереса към българската история и особено към създаването на българската държава и до ден днешен.
Първоначално интересът на хронистите бил насочен към славяни и прабългари, към техните нападения на Балканския полуостров и сложните им отношения с други страни и народи, особено с Византия. От тези нападения, от отношението на славяни и прабългари към Византия през VI и VII в. зависела съдбата на самата империя и до голяма степен на целия Европейски Югоизток. Значимостта на тези събития са чувствували и по-сетнешните автори. Чак до XII в., когато е трябвало да подбират сведения от миналото за своите световни хроники, летописците са отделяли подобаващо място на нашествията на славяни и прабългари в балканските земи и взаимоотношенията им с Византия.
Същевременно обаче създаването на българската държава и нейните взаимоотношения с Византия били толкова важни събития, че те изместили на заден план въпросите, свързани с миналото на славяни и прабългари. Затова, ако трябва да се говори в истинския смисъл на думата за интерес към България, към нейното минало, той започва с образуването на българската държава.
Основните и най-многобройни извори за образуването на българската държава са съчиненията на византийските хронисти. Още през 681 г. в словото си пред Шестия вселенски събор, произнесено на 9 август с.г., сирийският презвитер Константин говори за България като за държава и оттогава това название навлязло трайно в цялата византийска книжнина и официални документи. [1]
Събитията, свързани с образуването на българската държава, са били записани подробно в едно съвременно съчинение, изчезнало и недостигнало до наши дни, познато под името Μέγας χρονόγραϕος. Може би в него, а така също и в други произведения от тази епоха да е имало още редица сведения за българите. За съжаление обаче цялото това творчество, свързано главно с династията на императорите иконоборци, е било унищожено по време на възобновяването на иконопочитанието през средата на IX в.
Но сведенията на Μέγας χρονόγραϕος не са изчезнали безвъзвратно. Двама византийски хронисти от първата половина на IX в. — Теофан и Никифор, са черпили данни от това съчинение и всеки по свой начин, с оглед на целите, които си е бил поставил, е предал повече или по-малко подробно данните му в своя разказ. Така, макар двамата хронисти да са живели повече от един век след образуването на българската държава, те са предали събитията през погледа на един съвременник, а това несъмнено увеличава стойността на техните съчинения като първостепенен извор.
8
Теофан е роден през втората половина на VIII в. и починал през 818 г. Участвувал активно в религиозните разпри като противник на императорите иконоборци. Неговата „Хронография” се явява продължение на съчинението на Георги Синкел и обхваща периода от 284 до 813 г. Като автор Теофан се отличава с точност и добросъвестност при изложение на фактите, като е особено прецизен в хронологията. Неговото съчинение е основен извор за българската история за периода VII—VIII в. [2] По въпросите, свързани с историята на прабългарите през VII в. и образуването на българската държава, „Хронографията” на Теофан с основание се счита за най-подробният и най-добрият извор. Може да се твърди, че и досега изследването на посочените събития става главно върху сведенията на Теофан, а данните на всички останали автори служат само за потвърждаване или за доуточняване на едни или други факти.
Никифор е живял през втората половина на VIII и началото на IX в., като от 806 до 815 г. е бил цариградски патриарх. Починал е през 829 г. Неговото историческо съчинение „Бревиарий” (Кратък преглед) обхваща периода от 602 до 769 г. Като автор Никифор също така се отличава с голяма ерудиция и точност при изложение на събитията. Разказът му за българските събития е по-кратък от този на Теофан, но съвпада с него при описание на основните факти, което, именно показва, че двамата са се ползували от един и същ извор. [3]
Когато се сравняват текстовете на двамата хронисти, прави впечатление по-обстойният разказ на Теофан и по-сбитото изложение на Никифор. От това редица учени са се опитали да търсят противоречие между двамата и дори да оборят някои от сведенията на Теофан, които не намират потвърждение у Никифор. В същност между двамата хронисти противоречие няма. А фактът, че те са се ползували от един и същ извор, като при това са акцентирали на едни или на други сведения, само иде да покаже колко добросъвестно те са използували своя първоизвор и ни доближава максимално до неговите сведения. Същевременно интересът на двамата автори към българската история трябва да се обясни и с времето, в което те живеят и творят: време, когато българската държава изпъква като първа сила на Балканския полуостров и изтиква Византия от редица територии, населени с български славяни.
През IX и X в. българската държава продължавала да укрепва позициите си на Балканския полуостров, поради което византийските хронисти не само регистрирали текущите събития, но и продължавали да се интересуват от българското минало и от създаването на държавата. Така например Георги Монах (Амартол), съставил своята световна хроника около средата на IX в., макар и да се занимава предимно с църковни въпроси, е отделил сравнително доста място на въпроса за създаването на българ-
9
ската държава, като при това е използувал текстовете на Теофан и Никифор и се е придържал близко до тях. [4] В кратката анонимна хроника, съставена през втората половина на IX в., авторът също така е намерил за нужно да отдели място за настаняването на българите в земите на юг от р. Дунав. [5] Йосиф Генезий, писал през средата на X в., говори за българския владетел „Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол (дн. Силистра) и Мизия” [6] — очевидно тук името Булгар се явява етноним на названието „прабългари”. А във византийския енциклопедичен речник „Свидас”, съставен също през втората половина на X в., като данъкоплатци на българите са посочени императорите Константин IV Погонат и неговият син Юстиниан II. [7]
Една от широко разпространените хроники е тази на Лъв. Граматик, позната под названието „Хронография” и съставена в началото на XI в. Нейният автор се придържа към текста на Георги Монах и дава сравнително подробни сведения за образуването на българската държава. Тази хроника е позната и по преписи, над които стоят имената на Симеон Логотет и Теодосий Мелитински, поради което учените са затруднени да решат дали става дума за три различни преписа на едно и също съчинение или пък за три близки по съдържание съчинения. [8] Независимо, от това, каква е истината, факт е, че за българската държава се е говорело в много византийски летописни съчинения и че това събитие се е намирало в центъра на събитията, макар да било станало преди три века.
Дори през XI и XII в., когато българската държава престанала да съществува и българските земи се намирали под византийска власт, хронистите продължавали да говорят за заселването на българите на Балканския полуостров и за образуването на държавата като за големи европейски събития. Особено ясно проличава това в хрониките на Скилица-Кедрин [9] и Йоан Зонара [10]: те са ползували посочените вече хронисти, но са почерпили сведения и от неизвестни автори, което значително повишава стойността им като извори.
От авторите, писали на латински език, на първо място безспорно трябва да бъде поставен Анастасий Библиотекар (ок. 800—880). Това е бил високо образован човек, дори е бил кандидат за папския престол. През 869 г. предвождал делегация, която посетила Цариград. Имал е личен контакт с Кирил и Методий. Оттук е лесно обясним неговият интерес към източноевропейските страни и по-специално към България. Своята „Хронография трипертита” той е съставил предимно по Теофан, като е използувал обаче и други автори. При това, както е установила научната, критика, Анастасий Библиотекар е използувал недостигнал до нас препис на Теофан, с известни отлики от сега познатите текстове. А това несъмнено увеличава стойността на Анастасий Биб-
10
лиотекар като автор и издига неговата хроника до степента на почти оригинално съчинение за разглежданите събития. [11]
На Анастасий Библиотекар принадлежи заслугата, че е запазил сведение за дейността на българското пратеничество на събора в Цариград през март 870 г., когато бил решаван българският църковен въпрос. Тук като главен аргумент бил използуван фактът, че българите се били настанили на Балканския полуостров във византийски територии: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна”, заявили българските пратеници. [12]
Интересът на западните автори към образуването на българгарската държава датира още от края на VII в. Така Неизвестният автор от Равена съобщава, че „между Тракия и Македония и Долна Мизия живеят отскоро българи, които са дошли от споменатата no-горе Голяма Скития” [13]. В хрониката на Мартин Опавиенски, а по-късно и в ползувалата се от нея Болонска хроника определено се говори, че Константин IV Погонат бил принуден да сключи мир с българите и да им плаща годишни данъци. [14] При това в съзнанието на автора на Болонската хроника името България до такава степен е свързано с Балканския полуостров, че дори когато говори за движението на готите през 488 г. към Италия, той пише, че те преминали през България. [15] За образуването на българската държава се говори и в Кавенския летопис от XI в. [16] През XII в. съставил своята хроника белгийският монах Зигеберт, която е много точна в хронологията и съобщава някои сведения, които не са познати от други извори. [17] От по-късните хронисти заслужава да се отбележи А. Дандоло, писал своето съчинение през 1352 г. [18]
От своето минало и особено от въпроса за образуването на държавата съвсем естествено било да се интересуват самите българи. Първата ярка изява на този интерес е съставянето на „Именника на българските владетели” — първата българска историописна творба.
Както е известно, „Именникът” представлява списък на владетели с обозначение на името и рода на всеки един от тях, колко време са управлявали, както и годината и месеца на възкачването им на престола. Започващ с легендарни вести (Авитохол и Ирник управлявали общо 350 години), от следващите владетели той става съвсем конкретен. И онова, което в дадения случай е особено характерно, е, че „Именникът” поставя заселването на прабългарите на юг от Дунава и образуването на българската държава като основно събитие: край на номадския период и начало на държавен живот. Това е изразено по своеобразен начин: за първите пет владетели (от Авитохол до Безмер) е казано, че управлявали отвъдната страна на Дунава; след това се говори, че Аспарух дошъл отсам Дунава и „така е и досега”. Този израз, показващ трайното заселване на прабългарите и основаването на българската държава, е дал основание на съставителя на „Именника” да
11
започне да изброява следващите ханове вече като владетели на България. И съвсем естествено като пръв владетел на новата държава е посочен хан Аспарух. [19]
През следващите векове, когато българската държава укрепвала и набирала мощ, вниманието на летописците било насочено към увековечаване делата на владетелите, към утвърждаване авторитета на страната. Заети с текущите събития и с голямата конкретна съзидателна дейност, те като че ли забравили миналото. За това съдействувала и християнската църква, която смятала, че може да се изгражда народностно съзнание само или предимно на християнска основа. Езическият период бил отдаден на забрава, а в официални съчинения се отдавали славословия и се увековечавали делата на владетели и духовници само от християнския период. Поради това не е случаен фактът, че в Синодика на българската църква, както и в различните поменици на български царе и царици, се започва все с княз Борис.
И въпреки тази ярко изявена християнска насоченост езическото минало не могло да бъде зачеркнато. Още по-малко могло да се отдаде на забрава образуването на българската държава. Фактът, че още с въвеждането на славянската писменост в България „Именникът” е бил преведен от гръцки на български и влязъл в българските летописни съчинения, показва, че това минало продължавало да живее. А когато по-късно се засилил интересът към историческите съчинения и се наложило да бъдат преведени някои византийски хроники, изборът паднал върху такива съчинения, в които се давали и сведения за образуването на българската държава и войните ѝ с Византия.
От византийските хроники най-напред била преведена на български език „Хронография” на Георги Монах, известна като „Хрониката на Амартол”, а така също позната под названията „Летовник”, „Криница”, „Временник”. Тя обхваща събития от сътворението на света до средата на IX в. Позната е по над 30 преписа и получила широко разпространение не само в България, но и в Русия, Сърбия и други страни. Най-старият препис е от XIII в., което дава основание да се предполага, че първият български превод е бил направен още през X в. [20]
През XIV в., по времето на Иван Александър, в България бил направен нов превод на хрониката на Амартол,. а също така били преведени хрониките на Симеон Логотет и Йоан Зонара. [21] Така за образуването на българската държава се говорело в три византийски хроники, които били преведени на български език и от България се разпространявали и в други славянски страни.
През XIV в. в България била преведена и хрониката на Константин Манасий (XII в.). В оригинала не се говорело за идването на прабългарите на Балканския полуостров и за образуването на българската държава. Българският преводач обаче направил редица добавки, като две от тях се отнасят до заселва-
12
нето на българите в земите на юг от Дунава и до победите им над византийците. [22]
Същевременно споменът за образуването на българската държава бил жив и в народното съзнание. Особено в периоди на робство, каквито били византийското и османското, миналото изпъквало на преден план: сега то било не само източник за формиране на народното самочувствие, но и упование в борбата против чуждите поробители.
Един от най-ярките паметници, в които бил запазен споменът за това далечно и величаво минало, е Българският апокрифен летопис от XI в. Съставен по време на византийското иго, когато българският народ е трябвало да се бори за своята политическа свобода и да отстоява правото си на съществуване, летописът е използувал един обичаен за епохата прийом — намесата на бога. В него се разказва, че сам бог изпратил своя любим пророк Исай, който довел една трета част от куманите, наречени българи, и ги заселил в Карвунската земя (дн. Добруджа). По-нататък летописът разказва в легендарна форма, че пръв цар бил Слав — епоним на славяните, след което начело на страната застанал. Испор (Аспарух), и т.н. Така чрез две личности — Слав и Испор, народното съзнание е запазило спомена за двете основни етнически групи — славяни и прабългари, които поставили началото на българската държава. [23]
Стремежът да се свържат българите с някой друг известен народ е довел дотам, че дори в широко известната Троянска повест се говори за войниците на Ахил, които тогава се наричали „мирмидонци, а сега българи и унни” [24].
Този стремеж на изтъкване на българите и на тяхното повишено самочувствие е намерил отражение в „Сказанието за Сивила” — български литературен паметник от XIII в. В него, като се изброяват държавите, българската е поставена наред с най-големите — византийската и франкската: „Първото царство е гръцкото, второто царство е българското, третото царство е аламанското.” Тези три държави били благословени и техен покровител била самата света Троица: „С гръцкото царство е (богът) отец, с аламанското царство е синът (Исус Христос), а с българското царство е светият дух.” Когато пък говори за източноправославните народи и за тяхната книжнина, сказанието също така: поставя българите на челно място: „Това знайте: на света има всичко 72 народа. Правоверните народи в света са: 1) българите, 2) гърците, 3) сирийците, 4) иверите (грузинците), 5) русите. У тях има три правоверни книги — гръцките, и българските, и иверските.” Най-сетне, докато преценката на сказанието за отделните народи, особено за гърците, е отрицателна — те са смесица от разни народи, хвалбиви, горделиви, златолюбци, подкупни и т.н., за българите оценката е повече от ласкава: „Първият род са славяните, наречени българи — добри, гостолюбиви
13
и смирени, истинни, беззлобиви, обичащи чужденеца и християнството.” [25]
Цялата тази книжнина, официална и народна, по време на османското иго продължавала да се преписва и размножава. [26] Така споменът за образуването на българската държава продължавал да живее в съзнанието на българския народ, да поддържа неговото народностно самочувствие, да го вдъхновява на борба за освобождение.
Руската книжнина също така е запазила спомена за образуването на българската държава. Руският летописец е записал, че прабългарите са дошли от Скития, т.е. от Хазария, и се настанили при Дунава, като станали насилници над славяните. [27] От по-късно време са и трите известни досега преписа на „Именника”. През първите два века на османското иго споменът за образуването на българската държава сред европейските страни се пазел предимно в летописната традиция, като не надхвърлял рамките на най-обикновена информация. И все пак със зараждането на модерната историография нараствал и интересът към българите. Сред имената на най-известните историци безспорно стоят Леунклавий и Цезар Бароний. [28] От началото на XVII в. този интерес рязко се засилил — във връзка с католишката пропаганда и възникването на Източния въпрос.
През 1601 г. дубровничанинът Мавро Орбини издал в Пезаро своята книга „Кралството на славяните”, в която цял един раздел е посветен на българите. За него българите са славянски народ, дошли от Скандинавия и получили името си от р. Волга. Той знае за тяхното движение из Европа през V—VII в., за разселването им в Панония и Италия. При това навсякъде той се позовава на извори — византийски и латински.
Особен интерес представляват онези страници, които са посветени на Кубрат, на неговите синове и на образуването на българската държава. Разказът е направен по Анастасий Библиотекар и съдържа почти всички сведения, които днес са познати на историческата наука: за старата Велика България, за разселването на Кубратовите синове, за настаняването на Аспарух в Онгъла и битката с византийците, за настаняването в земите на юг от Дунава и сключването на мирния договор с Византия. Мавро Орбини знае за племето севери, което отбранявало проходите на Източна Стара планина, а така също и за останалите седем славянски племена, които се намирали в договорни отношения с прабългарите. Знае също така, че още по време на образуването си българската държава се простряла далеч на запад, като обхванала някогашните римски провинции Горна и Долна Мизия. [29] Това са схващания, които дълго време са били обект на големи дискусии, но към които днес историческата наука се придържа. Интересът към българското минало особено много нараства сред самите българи през първата половина на XVIII в. — както
14
сред католиците в Трансилвания, така и сред източноправославните в самата България.
През 1747 г. в гр. Клавдиопол (дн. Клуж) Якоб Лир, игумен на българския францискански манастир в гр. Алвинц (дн. Винцул де Жос), отпечатал книгата „Богородична светлина или истинна история на иконата на Блажена Дева Мария, която невга в българския град Чипровец двукратно заплака . . . “. В нея се говори за войните на прабългарите с Византия, за сключването на мирния договор и образуването на държавата, а така също са дадени редица сведения за тази държава. [30]
Все по същото време, т. е. през 40-те години на XVIII в., в българското банатско с. Бешенов била съставена една история на България. По всичко изглежда, че неин автор бил дубровничанинът Блазиус Христофор Милли, местен енорийски свещеник. От 27 параграфа седем са посветени на прабългарите и на образуването на българската държава: Представа за България; Българите от Азия; Тюркският произход на българите; Войната с хазарите; Идването на българите в Европа; Българите превземат Мизия, 680 г.; Българите разширяват владенията си. Явно авторът е бил запознат със съчинението на Мавро Орбини или поне на Анастасий Библиотекар, тъй като говори за славянското племе севери, което той поставя в Беройските планини. [31]
Несъмнено най-голяма научна стойност има книгата на Блазиус Клайнер „История на България”, съставена в гр. Алвинц през 1761 г. Авторът се позовава на византийските хронисти Теофан, Никифор, Кедрин и Зонара, като същевременно е дал един подробен разказ за прабългарите от нашествието им в „тракийските предели” до сключването на мира с Византия и образуването на държавата. Заслужава да се отбележи, че той правилно е определил териториалния обхват на тази държава: на север от Дунава — цяла Влахия, а на юг — до Стара планина. [32]
Съставянето на тези три истории показва, че възрожденският процес бил обхванал и българите от Банат и Трансилвания, като от въпросите на миналото особен интерес представлявали заселването на прабългарите на Балканския полуостров, отношенията им с местното славянско население и образуването на българската държава.
Но докато посочените три истории останали затворени в една ограничена среда и общественото им въздействие било слабо, съвсем другояче стои въпросът с друга една история, която била съставена в българските земи и чиято роля за националното осъзнаване на българите е огромна. Става дума за „История славяно-болгарская” на Отец Паисий, завършена през 1762 г. и позната сега по над 60 преписа и преработки.
За да представи българския народ колкото се може по-древен, Паисий извежда произхода му от един от синовете на библейския Ной. След това обаче разказът му става конкретен и
15
той започва да се позовава на Теофан, на Мавро Орбини и на Цезар Бароний. Под влияние на някои от тези автори той също така извежда българите от Скандинавия, обявява ги за славянски народ, името им свързва с р. Волга, а техния пръв владетел нарича Батой вместо Аспарух. Иначе обаче Паисий знае както за ранната история на прабългарите в Европа през V—VII в., така и за настаняването им на Балканския полуостров по времето на Шестия вселенски събор, победите над византийците и задължението на императорите Константин IV Погонат и на неговия син Юстиниан II да им плащат данък. И, разбира се, не пропуснал да отбележи колко храбри били българите: те „не били свикнали да се покоряват на царе, а били свирепи, диви, безстрашни и силни в бран като лъвове; един отивал срещу десет без страх” [33].
Явно повлияни от Паисий, при това, без да дават нещо съществено ново, са историята на йеросхимонах Спиридон, [34] Зографската българска история от края на XVIII в. [35] и „Царственикът” на Христаки Павлович. [36]
През XVII—XVIII и особено през XIX в. европейската историческа наука направила голяма крачка в своето развитие. Засилил се интересът към Византия и свързаните с нея източноевропейски страни. За това спомогнало и издаването на основните византийски извори в три големи корпуса: Парижки (1645—1711), Венециански (1729—1733) и Бонски (1828—1898). Съвсем естествено било да се отдели и подобаващо внимание на България, която играла такава голяма роля в политическия и културния живот на Европейския Югоизток. И докато описанието на събитията, общо взето, следвало разказите на хронистите, проучванията около образуването на българската държава били изместени на заден план или били подчинени на въпроса за произхода на българския народ. Оформили се три основни схващания: 1) че днешните българи са потомци на старото балканско население, предимно на траките; 2) че днешните българи са потомци на татарите, доведени от Аспарух на Балканския полуостров и славянизирани от тукашните племена; 3) че и прабългарите, и местното балканско население били славяни. Единствено П. Шафарик още през 1837 г. изказал мнението, че днешният български народ в основата си е славянски, като прабългарите на Аспарух са се влели в славянската среда и с течение на времето са се претопили. [37]
При така разгорелите се научни спорове не можеше да не вземе отношение по въпроса и големият български учен М. Дринов. Още през 1869 г. той се присъедини към схващането на П. Шафарик и подробно го аргументира. За М. Дринов историята на българския народ започва със славяните, а прабългарите са само един епизод в нея. Затова на образуването на българската държава, в която първоначално били включени осем славянски пле-
16
мена, той гледа като на полагане „начало за обединяването на славянските племена на Балканския полуостров в едно политическо цяло” [38].
От предосвобожденските историци към мнението на П. Шафарик и М. Дринов се присъедини и К. Иречек. В своята „История на българите”, излязла за пръв път през 1876 г., той отделя цяла глава на образуването на българската държава. Наред с познатите вече византийски и западни автори, К. Иречек използува „Именника на българските ханове”, а така също описва бита па народа и устройството на държавата. Що се отнася до потеклото на българския народ, той е категоричен: „И тъй прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи, които завладели в 679 г. една част от Придунавска Мизия, но славяните, които много по-рано се заселили както в Мизия, тъй и в Тракия, Македония, Епир и дори почти по целия полуостров.” [39]
Близко до схващанията на М. Дринов и К. Иречек стои и големият български учен В. Златарски.
В своята „История на българската държава през средните векове” на около 50 страници В. Златарски даде едно цялостно изложение на въпросите от времето, когато хан Аспарух застанал начело на една част от прабългарите, чак до смъртта на този владетел в края на VII в., като особено внимание е отделил на образуването и устройството на българската държава. Тук за пръв път са привлечени цяла редица нови данни, почерпани от Аиокрифния български летопис от XI в., от Арменската география и др., а така също и от археологични проучвания и преди всичко описанието на землените валове от двете страни на Дунава. Всичко това е дало възможност на В. Златарски да разгледа и да изкаже свое мнение по цял ред въпроси: за местоположението на Онгъла, който той идентифицира с о-в Певки; за броя на Аспаруховите българи, определени като една не твърде многочислена орда; за взаимоотношенията между Византия и Аспаруховите българи до 679 г. — застъпено е схващането за мирно заселване в Северна Добруджа след 668 г.; за похода на Константин IV Погонат до Онгъла, победата на прабългарите и настаняването им в североизточната част на Балканския полуостров, както и условията на мирния договор с Византия; за взаимоотношенията между славяни и прабългари и характера на българската държава — изказано е мнение, че славяните влезли в договорни отношения с прабългарите, а самата държава била изградена на федеративни, съюзни отношения; за границите на държавата — свързани са с окопите в Северозападна България и Влашко; за връзките между Аспаруховите и Куберовите българи и т.н. [40] Днес едни или други постановки на В. Златарски не се приемат от историческата наука. По цяла редица въпроси са изказани нови мнения и съображения. Науката се обогати с нови данни, особено в резултат на археологичните проучвания. И въпреки всичко трябва определено
17
да се каже, че засега това е най-цялостното и най-пълното описание на всички въпроси, свързани с образуването на българската държава.
След В. Златарски усилията на редица учени се насочиха към изясняване на отделни въпроси, сред които на първо място трябва да се поставят опитите на някои учени да докажат превъзходството на прабългарите над славяните и дори да им припишат някакви си „държавнотворни” качества. [41]
Марксическата историческа наука постави на разглеждане нови въпроси и изобщо постави целия проблем на качествено нова основа. Като изхожда от основното марксическо схващане, че държавата не е вечна категория и не се създава по хрумването на една личност, марксическата наука потърси причините и закономерностите за създаването на държавата. Сред вътрешните причини бяха набелязани и разгледани въпросите, свързани с обществено-икономическото развитие на славяни и прабългари: усъвършенствуване на производителните еили и оръдията на труда, засилване на имущественото неравенство и появата на класи, създаването на устойчиви племенни съюзи и превръщането им в държавна организация. Особено внимание бе отделено на взаимоотношенията на славяните със завареното местно балканско население, а така също на формирането на славянско военноплеменно обединение в Подунавието. По съвършено нов начин бе разгледан въпросът за административното устройство на страната, като на преден план бе поставен въпросът за положението на славянските племена и на тяхната политическа организация — Славиниите. Нов е и въпросът за ролята и международното значение на българската държава.
Освен тези най-общи и основни проблеми цял ред въпроси бяха поставени на конкретно проучване и дискутиране: имало ли е славянска държава преди идването на прабългарите на Балканския полуостров; за числеността на прабългарите; за местонахождението на Онгъла; за броя на славянските племена, участвували в създаването на българската държава; за годината на образуването на държавата; за границите на държавата; за отношенията между славяни и прабългари, а така също и за характера на държавата; с кои прабългари е воювала Византия през 688/689 г. — Аспаруховите или Куберовите, и т.н. [42]
*
През последните години бяха издадени критично почти всички основни гръцки и латински извори, отнасящи се до образуването на българската държава. Бяха открити много нови данни в резултат на археологични проучвания, особено в Североизточна България. Бяха направени и множество конкретни изследвания по редица въпроси. Всичко това дава възможност да се пристъпи
18
към едно цялостно и обобщаващо изследванена този толкова важен за българската история проблем.
Същевременно обаче в историческата литература са изказани много и най-разнообразни мнения по цяла редица въпроси. За съжаление повечето от тези мнения не са подлагани на сериозна научна критика. Много са и нерешените проблеми.
Всички това определи характера на предлаганата книга. От една страна, тя си поставя за цел да даде пълно и изчерпателно изложение на въпроса за образуването на българската държава чрез използуването на всички налични извори и на цялата литература. Същевременно обаче поради характера на досегашните изследвания се налага критично отношение и монографична разработка на много въпроси. Затова и целта, която авторът си е поставил, е да даде пълно изложение на събитията, като постави на разглеждане всички спорни въпроси. Разбира се, те не могат да бъдат решени отведнъж, но поставянето им на едно място и в един контекст несъмнено ще спомогне за тяхното по-нататъшно изясняване.