Образуване на българската държава

Петър Петров

 

Б. ОБРАЗУВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

 

II. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА VII в.

 

3. Българо-византийската война през 688—689 г.

 

 

През септември 685 г. на 33-годишна възраст след 17-годишно управление починал византийският император Константин IV Погонат. Престола заел синът му Юстиниан II, който бил едва 16-годишен. Неговото управление, прекъснато за един период от около 10 години, било свързано с големи и драматични събития, в които България играла голяма и активна роля.

 

Още в първата година на своето управление Юстиниан II се възползувал от междуособиците в Арабския халифат и подписал с новия халиф Абдулмалик изгоден за империята мир. Според сключения договор арабите се задължили да увеличат данъка, който плащали на Византия от 678 г.; о-в Кипър минал под властта на византийци и араби; по същия начин двете страни си поделили властта над спорните области Армения и Иверия (Грузия). [1]

 

Споразумението с арабите предвиждало да бъдат изтеглени християните мардаити от Ливан, които изпълнявали там ролята на войнишко население и които давали около 12 хиляди бойци. През втората година от управлението си, т.е. от септември 686 до лятото на 687 г., императорът преселил част от мардаитите в Мала Азия, вероятно в приморската тема Кивериоти. С това свое действие той целел да укрепи границата с арабите, да заздрави властта на империята в Азия и да освободи сили за действия на Балканския полуостров. Друга част от мардаитите били заселени в Пелопонес, на о-в Кефалония и в Никопол (приморската част на Епир). [2] Това действие на императора явно било насочено към укрепване властта на империята в югозападната част на Балканския полуостров, силно разклатена от славянската колонизация.

 

Още първите действия на Юстиниан II показали, че той има намерение да води една действена политика, изразяваща се в стабилизиране на положението в Мала Азия и налагане на властта на империята над балканските славяни. И наистина веднага след осигуряването на границата с арабите императорът насочил вниманието си към Балканския полуостров и нарушил мира с българите.

 

Нарушението на мирния договор между Византия и България е направило много силно впечатление на хронистите — такова, каквото било и неговото сключване. Теофан например под годината 688 отбелязва, че императорът „нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща официални разпоредби, и заповядал конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите” [3]. Анастасий Библиотекар също така отбелязва в своя превод, че Юстиниан „развалил мира, сключен с българите, като нарушил усло-

 

310

 

 

вията, установени от собствения му баща, и заповядал конната войска да мине в Тракия, за да ограбва както българите, така и Славиниите” [4]. Според Никифор пък императорът „нарушил нарежданията на баща си относно мира и останалия държавен ред; заедно с това развалил и сключения с българите мир” [5].

 

Останалите хронисти съобщават почти същото. Константин Багренородни, явно позовавайки се на Теофан, сочи, че Юстиниан II „прекратил и сключения с българите мир, като нарушил и разумно поставените от баща му условия” [6]. Лъв Граматик отбелязва само, че императорът „нарушил и мира с българите” [7]. Според Скилица—Кедрин „Юстиниан нарушил и мира с българите, като престъпил разпоредбите на баща си и прехвърлил в Тракия конните войски” [8]. Същото, само че с други думи, съобщава и Зонара: „Този император нарушил мира с българите, като престанал да им дава данък.” [9] Най-сетне и Зигеберт съобщава, че „Юстиниан нарушил сключения с българите мир” [10].

 

И така хронистите са единодушни, че: 1) мирът между България и Византия бил нарушен от византийците; 2) това нарушаване станало през 688 г.; 3) то се състояло преди всичко в отказ на Византия да плаща установения годишен данък; 4) императорът се готвел за сериозни настъпателни бойни действия, тъй като прехвърлил от Мала Азия елитните си войски — конницата; 5) походът бил замислен като едновременен удар против България и Славиниите — славянски области в пределите на българската държава.

 

Самата война най-пълно е описана от Теофан. Под годината 689 той пише: „През тази година [11] Юстиниан се отправил на поход срещу Славиния и България. Той отблъснал българите, които тогава го пресрещнали, и нападайки чак до Солун, заловил голямо множество славяни — едни с война, други пък доброволно минали на негова страна, и като ги прекарал през Абидос [12], поселил ги в областта на Опсикион. На връщане бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени.” [13] Почти стриктно се придържа към горния текст и Анастасий Библиотекар: „През третата година от царуването си Юстиниан потеглил с войска срещу Славиния и България. Той отблъснал българите, които тогава му се противопоставили, а грамадното мнозинство славяни, като стигнал чак до Солун, едни от тях спечелил с война, други пък, които се стекли към него, настанил в земите на Опсикион, като минал морето през Абидос. Когато обаче се връщал, бил обкръжен по пътя от българите в една тясна клисура и едва успял да се измъкне с цената на мнозина убити и ранени от собствените си войски.” [14] Към това описание на бойните действия се придържат и Скилица—Кедрин: „През третата година Юстиниан тръгнал на поход срещу славяни и българи. Отблъснал излезлите насреща му българи и като нахлул чак до Солун, завладял голям

 

311

 

 

брой славяни — едни доброволно, а други чрез сражение, и ги заселил в Опсикийските предели. Но когато се връщал, той бил причакай от българите в теснините на прохода и едва можал да се измъкне, като загубил много от хората си.” [15] Зигеберт пък е изпуснал описанието на бойните действия против славяните и говори само за войната против България. Под годината 689 той пише: „Юстиниан нарушил сключения с българите мир и като влязъл в сражение с тях, отначало надвил, после бил внезапно нападнат от тях и едва се отървал.” [16]

 

Останалите хронисти пък са изоставили описанието на войната против българите и говорят за военните действия само срещу славяните. Така например Никифор съобщава: „А като довел конните войски в тракийските земи, (Юстиниан) се отправил веднага срещу славяните. Той нахлул чак до град Солун и като покорил много от тамошните славянски племена — едни с война, а други с договор, прекарал ги през Абидос и ги настанил в така наречената област Опсикион.” [17] Според Лъв Граматик Юстиниан „тръгнал на поход към западните области и като подчинил множество славяни — едни чрез война, а други чрез уговаряне, върнал се” [18]. Същото съобщава и Георги Монах: Юстиниан „се отправил на поход към западните области, покорил големи множества славяни — едни чрез война, други чрез преговори — и се завърнал” [19]. Не казва нещо по-различно и Зонара: „Отправяйки се на поход в западните области, той (Юстиниан) присъединил под властта си много от славянските племена — едни доброволно, а други чрез война.” [20]

 

Във връзка с този поход е и едно изключително важно съобщение на Константин Багренородни, което не повтаря нито едно от известните досега сведения. Като говори за отделните теми, той пише: „Темата Стримон ... е населена със скити, които Юстиниан Ринотмет поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите.” [21] Най-сетне към хронологията на похода се отнася и един едикт от 688/689 г., с който Юстиниан II след пристигането си в Солун подарил на църквата „Св. Димитър” в града солницата, като я освободил от всички данъци — това той направил от благодарност за победата над общия неприятел. [22]

 

Горните сведения, колкото и кратки да изглеждат на пръв поглед, повдигат много въпроси: за хронологията и времетраенето на похода; с кои българи и къде са ставали сраженията; кои са тези Славинии и какви са взаимоотношенията им с България и Византия; кои територии е обхващала клисурата Стримон; кои са тези „скити”, които са били населени в нея, и т.н.

 

В историческата литература съществуват разногласия по въпроса, за кои българи и за коя България се говори във връзка с този поход — за Аспаруховите ли или за Куберовите. В. Златарски, като се позовава на различията в текста на Теофан и Никифор, от една страна, и сведението на Константин Багренородни за

 

312

 

 

заселване на скити в Стримон, счита, че в случая става дума за сражения само с Куберовите българи. Към това мнение се придържат и други учени, без обаче да привеждат някакви допълнителни аргументи.

 

Други учени пък считат, че в дадения случай става дума за военни действия между българската държава и Византия. Без да се обосновават специално, те приемат, че това се разбира от само себе си от наличните сведения в изворите. Това мнение е единствено вярно и в подкрепа на това могат да бъдат приведени цяла редица аргументи и съображения.

 

Хронистите Теофан, Никифор, Лъв Граматик, Георги Монах, Скилица—Кедрин, Зигеберт и Анастасий Библиотекар никъде в своите съчинения не говорят за Куберовите българи — за тях терминът „българи” означава единствено поданици на българската държава. Ако някой от тях е подразбирал тук други българи, то той би направил съответната уговорка и би дал необходимите пояснения, така както това се среща многократно в летописите.

 

Всички летописци разглеждат тази война като нарушение на мирния договор с България, като отказ от задълженията, които бил поел Константин IV Погонат.

 

Онези от хронистите, които изрично споменават, че това било война с българите, поставят нарушението на мирния договор една година преди похода на императора до Солун: Теофан говори за нарушаване на мира с българите под годината 6179 = 687 г., а за похода на императора против славянските племена — в 6180 = 688 г. Съответно коригирани, тези години стават 688 и 689 г. Явно под влияние на Теофан Анастасий Библиотекар и Скилица — Кедрин поставят нарушаването на мира с българите във втората година от царуването на Юстиниан II, а похода — в третата: те съответствуват на 687 и 688, но коригирани с една година, дават 688 и 689 г. Единствено Зигеберт поставя всички събития в една година — 689, но той не говори за похода против славяните, лък и не борави със септемврийската година. Така и хронологията на събитията сочи, че в случая става дума за враждебни действия лротив България, а не против Куберовите българи.

 

Хронистите съобщават, че нарушението на мира с българите, започнало чрез прехвърляне на конните отряди от Мала Азия в Тракия. Според Теофан византийският император искал „да оп-ленят българите и Славиниите”, а според Анастасий Библиотекар на конната войска било наредено да мине в Тракия, „за да ограбва както българите, така и Славиниите”. И тъй като под Тракия по това време се разбира именно темата Тракия, съвсем естествено е от нея да се вършат набези в територии и страни, с които тя граничела: на север — България и Славиниите, а на запад — непокорните славянски племена в Родопите и Беломорието. Темата Тракия е много далеч от Керамисийското поле, което по това време

 

313

 

 

се намирало в Илирик, поради което всякаква връзка между пребиваването на византийската конница в Тракия и „ограбване” или „опленяване” на Куберовите българи е изключена. Очевидно тук под „българи” се разбират поданици от съседната на тема Тракия българска държава.

 

Описанието на бойните действия също така показва, че става дума за война с България: първото сблъскване на византийската войска станало с българите, които я пресрещнали, но били отбити; този успех дал възможност на императора да продължи похода си против славянските племена и да достигне чак до Солун; на връщане византийците били причакани от българите в някаква теснина или клисура, където им било нанесено поражение. По това време, пък и по-късно Куберовите българи се намирали на запад от Солун, поради което нито са били застрашени от този поход на императора, нито са могли да водят с него две битки в Тракия — едната в началото на войната, а другата в самия ѝ край. Ако в случая ставаше дума за Куберови българи, то военните действия против тях би трябвало да се очакват след идването на императора в Солун, т.е. след победите над славянските племена, когато византийската войска е могла да продължи похода си към Керамисийското поле. И тъй като това не е станало, участието на Куберовите българи в тази война е изключено или най-малкото не е споменато от хронистите.

 

И така сведенията на хронистите за нарушаването на мираг за действията на византийската конница в Тракия и за сраженията с българи в началото и края на похода на Юстиниан II визират единствено отношенията между България и Византия и нямат нищо общо с Куберовите българи.

 

Хронологията на събитията може да бъде уточнена благодарение на това, че наред с употребата на септемврийската година някои от хронистите сочат и в коя година от царуването на императора те са станали. Теофан, Анастасий Библиотекар и Скилица—Кедрин поставят нарушаването на мира с българите в септемврийската 688 г. (съответно коригирана), която започвала от 1 септември 687 и завършвала на 31 август 688 г. Не създава трудности и изчисляването на годините от управлението на императора, тъй като Юстиниан II заел престола през септември и годините на неговото царуване съвпадат със септемврийските години. Поради всичко това нарушението на мира с българите и прехвърлянето на византийската конница от Мала Азия в Тракия трябва да се отнесат преди 1 септември, когато започвала 689 г. и поредната година от императорското управление, т.е. към лятото на 688 г. По всичко изглежда, че към същото време трябва да се отнесат и първите сблъсквания с българите — императорът не само имал намерение „да оплени” или „да ограби” земите на българи и славяни, но и ще да е пристъпил към подобни действия, тъй като

 

314

 

 

наскоро след това българската войска също прибягнала до бойни: действия с цел да защити територията на страната си.

 

Останалите действия са включени в следващата година: отблъскване на българите, поход до Солун и повторно сражение с българската войска. Според Теофан тези събития са станали в. септемврийската 689 г., т.е. от 1 септември 688 до 31 август 689 г. Анастасий Библиотекар и Скилица—Кедрин, които сочат третата година от царуването на императора, също поставят събитията в периода от септември 688 до август 689 г. Само Зигеберт поставя цялата война в годината 689, но е твърде вероятно той да е ползувал извор, в който годината да е била дадена по септемврийското летоброене, поради което и при него събитията трябва да бъдат поставени от септември 688 до август 689 г. Че войната е приключила до септември 689 г., показва и едиктът, който императорът издал на солунската църква „Св. Димитър”.

 

Направеното дотук уточняване на войната дава възможност да бъдат разграничени отделните ѝ етапи. Разбира се, на първа място тук стои въпросът за войната с българите.

 

Както бе вече посочено, според Теофан войната започнала като поход на императора „срещу Славиния и България” (κατὰ Σκλαυινίας καὶ Βουλγαρίας), a според Скилица—Кедрин — като действия „срещу славяни и българи” (κατὰ Σѕλαβίνων καὶ Βουλγάρων). Анализът на тези названия показва, че в случая под „Славиния” ще трябва да се разбира територията на славянското племе севери, а под „България” — земите, заселени от прабългари..А това ще рече, че военните действия са се разпрострели далеч на север, чак до билото на Стара планина. [23]

 

И така, като използувал за изходна база темата Тракия, императорът нападнал българската държава и по-конкретно земите на племето севери в проходите на Източна Стара планина. На удара българите отговорили с удар. В станалото сражение българската войска била отблъсната, което позволило на императора да продължи похода си към Солун. При описанието на тези бойни действия единствено у Зигеберт има известни различия, но те са лесно обясними: според него Юстиниан II нарушил мира и влязъл в сражение с българите, като първоначално надвил; след това обаче самият той попаднал на засада и бил победен. Причината за това е, че авторът е изпуснал описанието на действията на византийците против славянските племена, поради което е описал само началото и края на похода, т.е. само действията против българите.

 

На пръв поглед като че ли Теофан, Анастасий Библиотекар и Скилица—Кедрин откъсват нарушението на мира и прехвърлянето на византийската конница в Тракия от първите сблъсквания с българите. Това впечатление се получава, тъй като авторите поставят събитията в различни септемврийски години — първите две в 688, а последното — в 689 г. На практика обаче събитията

 

315

 

 

са свързани помежду си в строга логическа последователност: императорът нарушава мира с българите и отказва да плаща данък; прехвърля конните си отряди в тема Тракия и започва военни действия; българите се противопоставят на това предизвикателство и изпращат войска против императора; византийците спечелват първите сражения и отбиват българските войски; в резултат на всичко това става възможен походът против славянските племена в Тракия и Беломорието. Всички тези събития, които представляват едно свързано цяло, са се развили в една и съща януарска година — все в 688 г.: до края на август е станало нарушението на мира с българите и прехвърлянето на конницата в Тракия; от началото на септември насетне пък станали стълкновенията с българите. Или, с други думи, нарушаването на мира и първите сражения с българите, които представляват един етап от тази война, са станали през лятото и есента на 688 г.

 

Вторият етап на тази война са действията за усмиряването на славянските племена, които не влизали в пределите на българската държава. Те са започнали още през лятото на 688 г., но са могли да се разгърнат с всички сили едва след отблъскването на българите, т.е. от есента на 688 г. насетне. Тези действия против славянските племена са описани като твърде продължителни: срещу едни от племената императорът воювал; други успял да привлече на своя страна чрез преговори. Най-сетне по време на този поход императорът изселил част от славянските племена в Мала Азия, създал военноадминистративна единица — клисурата Стримон, и поселил в северните ѝ части „скити”. И всичко това до средата на 689 г., което ще рече, че действията против славяните са продължили без прекъсване от есента на 688 до лятото на 689 г. — тези събития попадат в една септемврийска година (689), но в две януарски години (688 и 689). Този втори етап следователно е най-продължителната част от похода.

 

Третият, последният етап на похода е най-кратък. Той протекъл в края на септемврийската 689 г., т.е. някъде през месеците юли или август, когато императорът се връщал от Солун в Цариград. Този последен етап имал като своя кулминация засадата, която българите устроили на императорската армия и в която загинали или били ранени много византийски войници, а императорът едва успял да премине теснините и да се спаси.

 

Във връзка с този трети етап и устроената от българите засада възниква въпросът за мястото на сражението. В. Златарски, като изхожда от предпоставката, че Испериховите българи едва ли биха могли да достигнат толкова много на югозапад и че в случая става дума за Куберовите българи, е склонен да търси развитието на всички събития някъде в околностите на Солун. [24] Ив. Дуйчев пък, като приема, че става дума за сражение с Аспаруховите българи, и като се позовава на важното значение на прохода Аконтисма, намиращ се на 13,5 км от Кавала и на 31 км

 

316

 

 

от Филипи, [25] през който преминавал прочутият римски път via Egnatia, счита, че сражението е станало вероятно тук, тъй като едва ли може да се намери по-подходяща планинска местност край морето. [26] В. Бешевлиев, като приема, че тук става дума за Куберовите българи, също като В. Златарски търси мястото близо до Солун и предполага, че тези планински теснини са се намирали при устието на р. Рендина, т.е. на запад от устието на р. Струма, но при всяко положение засадата и сражението станали някъде по стария път via Egnatia. [27]

 

Трябва да се отбележи, че и трите мнения не издържат сериозна критика и не са аргументирани. Мнението на В. Златарски и В. Бешевлиев отпада автоматично, след като вече е доказано, че в това сражение не са участвували Куберовите българи. Мнението на Ив. Дуйчев е изградено само върху удобството на местността, но без други доводи и — което е най-важното — не дава отговор на поставения въпрос за възможността Аспаруховите българи да проникнат толкова далеч на югозапад. Остава следователно да се търси друго, по-приемливо обяснение на въпроса.

 

Като описва успешния поход на Юстиниан II до Солун и изселването на славяни в Мала Азия, Теофан съобщава, че на връщане императорът бил причакай от българите „в теснините на клисурата” (ἐν τῷ στενῶΖ τῆς κλεισούρας). Анастасий Библиотекар е схванал и превел текста по същия начин — „в теснината на клисурата” (in arto clusurae). Но защо е било необходимо такова натрупване на съществителни при думата „клисура”, след като и гръцкото τὸ στένος и латинското artum означават „теснина” и могат да бъдат равнозначни на „клисура”? Ако се вземе пред вид фактът, че по същото това време била образувана новата административна единица — клисурата Стримон, не би ли могло да се допусне, че в случая думата „клисура” е употребена за обозначаване на военноадминистративната единица Стримон, а с думата „теснина” (στένος, artum) е бил означен някой от проходите или клисурите на тази област? И тъй като на Балканския полуостров не е била създавана друга клисура като военноадминистративна област, не е изключено по-късните хронисти да са схванали думата клисура в нейния географски, а не в административен смисъл. И ако всичко това е така, то горните изрази би трябвало да се разбират в. смисъл, че сражението между българи и византийци е станало в някой от проходите или клисурите на областта (клисурата) Стримон. При това положение засадата е могла да бъде устроена и па на север от пътя via Egnatia, като е могла да стане след напускането на Солун от императора, когато били заселвани „скити” в проходите и клисурите на областта Стримон. А това ще рече, че българската войска е могла да проникне тук по долината на Струма или Места, което не е невъзможно при положение, че българската държава се простирала на запад чак до долината на р. Морава и Железните врати на Дунава.

 

317

 

 

Ако ли пък думите на хронистите трябва да бъдат разбирани в буквалния смисъл, че императорът се връщал от Солун за Цариград и се движел по via Egnatia, той е могъл да бъде причакан от българските войски някъде в темата Тракия. След първото неуспешно противопоставяне на българите през есента на 688 г. те ще да са се подготвили много по-добре и са могли да устроят засада някъде по долината на р. Марица, там, където най-източните клонове на Родопите достигат до морския бряг. Във всеки случай възможността българите да предприемат дълъг набег във византийските територии не бива да бъде поставяна под съмнение. И все пак въпросът за мястото на сражението въпреки изказаните досега мнения все още стои открит и се нуждае от нови аргументи за изясняване.

 

Самият поход на Юстиниан II също поставя някои проблеми. Щом войната срещу българите е започнала в тема Тракия и се е разширила чак до Стара планина, то и походът на императора против славянските племена трябва да бъде разглеждан като по-обхватен — не само по беломорското крайбрежие в посока на Солун, но и във вътрешността. Фактът, че по време на този поход императорът създал нова военноадминистративна единица — клисурата Стримон, обхващаща поречията на Места и Струма чак до Стара планина, [28] показва, че тук именно ще да е бил насочен и главният удар на византийските войски — наред със славянските племена в тема Тракия. Между другото самият Теофан, както и останалите хронисти говорят за голям поход, и то срещу множество племена: императорът успял да зароби „голямо множество славяни” (πολλὰ πλήϑη τῶν Σκλάβων). Тези славяни били толкова много според хронистите, че само от преселниците в Мала Азия била формирана 30-хилядна славянска войска. При това не по-малко било и числото на славяните, които признали властта на империята. Поради всичко това лишени са от основание твърденията, че този поход бил насочен единствено против струмските славяни. [29]

 

За мащабността на събитията, свързани с войната против българската държава и против някои от славянските племена на юг от Стара планина, предимно в поречията на Места и Струма, най-сетне говорят и два надписа от Солун, съставени веднага след тези събития. Първият надпис представлява императорски едикт, с който се подарява солницата на църквата „Св. Димитър” в знак на благодарност заради многобройните победи, които светецът допуснал той да спечели (τὰς κατακόρως (?) δαϕιλῶς ἡμῖν ἐπιχωρηγεῖν νίκας), и заради съратничеството, което му бил оказал в различните войни против неприятелите на самия светец и на императора (ἐν τοῖς παρ᾿ ἡμῶν πραχϑεῖσαν παρὰ τῶν σὐτοῦ τε καὶ ἡμῶν πολεμίων διαϕόωοις πολέμοις). [30] Вторият надпис, също от Юстиниан II, представлява молба към св. Димитър да му окаже съдействие, за да победи враговете си и да ги подчини под нозете си (δοίη

 

318

 

 

μοι νίκῆσαι τοὺς ἐχϑρούς μου καὶ τούτους ὑποτάξαι ὑπὸ τοὺς πόδους μου) [31].

 

C войната от 688—689 r. са свързани още две събития: изселването на славяни в Мала Азия и създаването на военноадминистративната единица клисурата Стримон.

 

Изворите са категорични, че по време на своя поход до Солун императорът преселил голямо множество славяни в Мала Азия. Те били прекарани през Дарданелите при гр. Абидос. По-нататък изворите съобщават, че били заселени в областта Опсикион. [32] С това Юстиниан II продължил колонизаторската политика, започната още от Констанс II през 658 г. чрез заселване на славяни в Мала Азия, само че сега тази политика взела още по-големи размери.

 

От преселниците славяни в Мала Азия византийското правителство формирало „отбрана войска” от 30 хиляди души бойци начело с пълководеца Невул, като имало намерение да ги използува в борбата си против арабите. Във войната от 691/692 г. обаче този Невул с 20 хиляди славяни преминал на страната на арабите — по време на бойните действия по черноморското крайбрежие при гр. Севастопол, в Първа Армения. В резултат на това византийските владения в Армения отново преминали под властта на Арабския халифат. От своя страна и арабите подобно на Византия заселили славяни в Сирия и ги използували в по-нататъшните си войни против Византийската империя. [33]

 

Със славяните в Мала Азия, за които има обширна литература, е свързан и един печат от 694/695 г. [34]

 

Като говори за военноадминистративното устройство на Византия, Константин Багренородни съобщава, че третата тема на Балканския полуостров е Стримон, и пояснява: „Темата Стримон е била съединена с Македония и за нея никак не се говори като за тема, но тя се смята като клисура. Вместо с македонци тя е населена със скити, които Юстиниан Ринотмет поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите.” [35] Това известие поставя за разглеждане два основни въпроса: за териториалния обхват на клисурата Стримон и за етническата принадлежност на споменатите „скити”.

 

Константин Багренородни поставя темата Стримон между Тракия и Македония, като изрично я свързва с последната. Затова, за да може да се разбере какво разбира той под Стримон, трябва да се изясни неговото схващане за Македония. Това е наложително и поради факта, че той се стреми да описва областите „съгласно със стария ред”, т.е. от времето на Римската империя, и почти нищо определено не говори за X в., когато названието Македония имало съвършено друго съдържание и се отнасяло до други територии.

 

Като говори за темата Тракия, Константин Багренородни я описва така, както я е намерил в старите автори като диоцез —

 

319

 

 

съставена от провинциите Европа, Родопа, Хемимонт, Тракия, Мизия (Скития). При това той изрично сочи: „Дотук е Тракийската тема според Синекдемос на Хиерокъл. След това (идва) Македонската тема, която спада под Илирик и неговата област.” [36] Ясно е следователно, че в случая Константин Багренородни има пред вид старите диоцези, а не действителните теми през X в.; че описаните от него теми Тракия и Македония вече не съществували в този си вид и обхват, т.е. че върху техните територии са били създадени други теми. Само при това положение може да бъде разбрано казаното за тема Македония, а чрез нея — и за темата Стримон.

 

След един дълъг разказ за произхода на името Македония (дали от Македон, син на Зевс и на Тия, или от Еоловия син Македон), за мненията на отделните стари автори, за Филип и Александър Македонски, Константин Багренородни съобщава, че Македония от царство се превърнала в тема и стратегия, след което изброява и съставляващите я провинции: Македония Първа, Македония Втора и Тесалия. Македония Първа обхващала около 30 града с център Солун, като на изток включвала районите на Нигрита и Кавала, прехвърляла р. Места и достигала чак до Гюмюрджина. Македония Втора обхващала 8 града и се простирала от долината на р. Струмица до Битоля, а на север до Щип. Провинция Тесалия пък обхващала 17 града и се простирала на юг до Лариса, Трикала и о-в Скопелос. Изричното споменаване, че Стримон е била свързана с тази Македония в едно цяло (τῇ Μακεδονίᾳ συντέτακται), показва, че тя е включвала земи на изток от Солун, по поречията на Струма и Места. За Солун (Тесалоника), посочена като четвърта тема, също е казано, че е „част от Македония”. При това положение очевидно е, че границата между темите Стримон и Солун (Тесалоника) е минавала по височините, служещи за вододел на реките Струма, от една страна, и Галикос и Рендина — от друга.

 

Константин Багренородни пише своето съчинение през X в., когато границата на българската държава се простирала близо до Солун и когато по-голямата част от някогашната клисура, а по-късно тема Стримон се намирала в пределите на българската държава. Затова именно той описва Стримон само в Беломорието, там, където тя все още е била византийска През VII в., по времето на нейното създаване, клисурата Стримон несъмнено се е простирала далеч на север.

 

Когато става дума за клисурата Стримон, трябва да се има пред вид съобщението на Константин Багренородни, че Юстиниан заселил скити „в планините на Стримон и в проходите на клисурите” (τοῖς ὄρεσι τοῦ Στρυμόνος καὶ ταῖς διαβάѡραις τῶν κλεισουρῶν), което ще рече, че на север клисурата Стримон е обхващала планини, проходи и клисури, т.е. не се е простирала само в равнината и в Беломорието. Освен това през VII в. границата на българската държава минавала по билото на Стара планина, поради което съв-

 

320

 

 

сем естествено е да се приеме, че и клисурата Стримон подобно на темата Тракия се е простирала чак до България, т.е. че е обхващала басейните на реките Места и Струма. [37] Впрочем това се вижда и от сведенията за поселените в Стримон „скити”.

 

По въпроса за „скитите”, които били заселени в клисурата Стримон, съществуват две диаметрално противоположни схващания: редица учени, предимно български, считат, че става дума за Куберови българи; югославските учени пък защищават схващането, че това са македонски славяни.

 

М. Дринов преди повече от 100 години подхвърли на съмнение сведението на Константин Багренородни за заселването на славяни от Юстиниан II в проходите и клисурите на Стримонската тема, като се основаваше, от една страна, на липсата на подобни сведения у другите съвременни автори, а, от друга — че е непонятно как може императорът да засели в тази важна стратегическа област такива заклети врагове на империята, още повече, че славяните вече живеели в нея. [38] Тези логични съждения обаче губят много от своята стойност поради факта, че авторът е възприел названието „скити” като славяни, поради което не е могъл да потърси друго, по-подходящо обяснение за въпросното население.

 

В. Златарски пък обърна внимание на названието „скити”, което употребява Константин Багренородни. Той посочи, че под това име не могат да бъдат подразбирани македонските славяни, защото последните авторът „нарича с тяхното име и ги рязко отличава от другите народи”. По-нататък, като сочи, че военните действия се развили недалеч от Солун, В. Златарски стига до извода, че под „скити” тук „трябва да разбираме тъкмо македонските българи на Кубер” [39]. В тези разсъждения също има много логика и верни наблюдения с изключение на посоченото вече смесване на Теофановите ( = Аспаруховите) „българи” с Константиновите „скити”.

 

В югославската историография, без да се прави разбор и критически анализ на изворите и на изказаните досега мнения, се приема като нещо разбиращо се от само себе си, че в случая става дума за „македонски славяни”. Г. Острогорски счита, че войната на Юстиниан II била насочена предимно срещу славяните в направление към Солун, а след успешния поход императорът заселил в областта на Стримон „славянски войници” [40]. Според М. Райкович названието „скити” се употребявало и за славяни, и за българи, но в конкретния случай Константин Багренородни бил разбирал „обитателите на тема Стримон, славянското племе струмляни” [41]. Затова за нея не подлежи на съмнение фактът, че Юстиниан II искал да използува бойните качества на македонските славяни, поради което „заселил в Стримон част от тогава покорените славяни-скити като византийски войници” [42]. Я. Ферлуга, като приема, от една страна, че походът на Юстиниан II е бил насочен преди всичко против „македонските славинии”, а, от дру-

 

321

 

 

га, че заселените в Стримон „скити” са славяни, твърди, че споменатата клисура като военноадминистративна единица „била създадена с цел за отбрана на тази част на застрашената граница на империята от нападенията на славяните” [43]. За Б. Ферянчич пък, който също не се съмнява в славянската принадлежност на споменатите „скити”, императорът поселил част от тях, „за да спре нападенията на българите от север” [44].

 

Направеният дотук преглед на различните мнения ясно показва не само липсата на единомислие по разглеждания въпрос, но и отсъствието на каквато и да било сериозна аргументация и анализ на известните факти. Затова именно едно ново разглеждане на въпроса е крайно наложително.

 

Преди всичко в съобщението на Константин Багренородни прави впечатление, че той рязко разграничава „скитите” от останалото население на областта — факт, на който е обърнал внимание и В. Златарски. В своите произведения, в това число и в съчинението си „За темите”, Константин Багренородни познава и различава отделните етнически групи — българи, славяни и т.н. Така например при описанието на темата Тракия той говори за заселването на Аспаруховите българи, а при темата Пелопонес — за пославянчването ѝ през VIII в. при императора Константин V Копроним. За темата Стримон се говори след описанието на Македония, от която тя била част. Следователно под „македонци” тук се разбира населението на провинция Македония Първа (Стримон и Тесалоника), Македония Втора и Тесалия, което било съставено от славяни, гърци и др. Изричното споменаване, че в клисурите на Стримон били заселени „скити”, а не „македонци”, показва, че тук става дума за коренно различно население от онова, което дотогава живеело в посочените области.

 

Отговорът на този изкуствено усложнен от историците въпрос, както бе вече посочено, е дал самият Константин Багренородни. При описанието на тема Тракия той вече е употребил термина „скити” и е посочил кога и как те са се заселили на Балканския полуостров, поради което при разказа си за тема Стримон той вече борави с това название като с нещо познато и известно. Затова съвсем определено може да се твърди, че в случая става дума именно за Куберови българи. [45]

 

По-горе вече бе посочено, че когато се говори за Куберовите българи, те не бива да бъдат разглеждани като едно цяло: една част от тях начело с Мавър са посочени като „сермисиани и българи” и на тях империята гледала като на свои поданици и бойци; другата част, останала с Кубер в Керамисийското поле, продължавала да бъде враждебно настроена към Византия. Явно е в случая, че когато император Юстиниан II създавал военноадминистративната единица— клисурата Стримон, той е трябвало да засели в нея не враждебни и току-що покорени славянски племена, от които гледал да се отърве чрез преселване в Мала Азия, а

 

322

 

 

свои верни войски и поданици, които да им противопостави. Такива в момента били част от „скитите” ( = Куберовите българи), т.е. „сермисиани и българи” начело с Мавър. За това говорят както печатът на този последния, така и изричното съобщение на автора на „Деянието” (Чудото), че той бил изпратен „в тракийските области” (ἐν τοῖς ΘραΖκώοις μέρεσιν) и че тук той продължил да поддържа връзки с Кубер и своите съмишленици, останали при него. Тук Мавър останал много години, чак докато синът му от съпругата византийка възмъжал. При това, както сочи Й. Юрукова, областта, в която се намирал Мавър, ще да е била доста на запад, щом като той имал възможност да поддържа връзки с Кубер в Керамисийското поле, [46] т.е. данните от „Деянието” (Чудото) съвпадат със сведението на Константин Багренородни за заселването на „скити” в клисурата Стримон.

 

Византийските писмени извори от VIII—X в. познават двете групи Куберови българи под името „скити” и дават интересни сведения за тях. За същите тези Куберови българи най-сетне могат да бъдат приведени и данни, получени при археологични разкопки.

 

Византийските автори от VIII до XI в. влагат най-различно етническо съдържание в термина „скити”: готи, авари, прабългари, славяни и т.н. Затова във всеки конкретен случай и при всеки автор трябва конкретно да се решава какво разбира той под това название. И по-конкретно под „скити” ще трябва да се разбират Куберови българи само в онези случаи, когато съответният автор ясно разграничава и правилно употребява названията българи, славяни и авари; когато това се отнася до териториите, в които били заселени Куберовите българи; когато това попада в съответните хронологични рамки — от края на VII до средата на X в.

 

Когато Константин Багренородни използува термина „скити” за обозначение на Куберовите българи и за да ги отличи от Аспаруховите, явно е, че това название вече е било употребявано и е било широко известно, за да има нужда да бъде пояснявано. Така например, след като Аспаруховите българи се заселили в Скития ( = Добруджа), логично било те да бъдат назовавани „скити” или „обитаващия на запад скитски народ” [47] .

 

Едно от първите сведения, в които под названието „скити” би могло да се подразбират Куберовите българи е от първата половина на VIII в. и се съдържа в Синаксара на Цариградската църква. Тук се съобщава, че „скитите неочаквано извършили нападение на запад”. Тогава императорът Лъв III (717—741) изпратил против тях сина си, кесара Христофор. Още в първото стълкновение с „варварите” обаче византийският престолонаследник „бил грабнат от смъртта”, т.е. загинал. [48] И тъй като в Синаксара много точно са употребени названията българи и България, пък и по това време отношенията с българската държава били добри,

 

323

 

 

очевидно тук е визиран друг враждебен народ — Куберовите българи.

 

Около същото това време или малко по-късно пътуващият от Цариград към България Власий Аморийски бил продаден на „скити” от придружаващия го младеж. [49] И тъй като авторът на житието много добре познава и разграничава българите, а това е станало някъде близо до границата, има всички основания и тук под скити да се подразбират „Куберови българи”.

 

Византийските хронисти Йосиф Генезий, Продължителят на Теофан и Продължителят на Георги Монах твърде много се занимават с военачалника Андрей, който „произхождал от западните скити” [50]. При това и тримата автори познават добре славяните и българите, което навежда на мисълта, че и тук ще трябва да се търсят Куберови българи.

 

За „скити” се говори подробно и в съчинението на Йоан Камениат. Преди да разкаже за превземането на Солун от арабите в 904 г., авторът дава едно подробно описание на града и на отношенията му с околното население. Като има пред вид нападенията на „варварите” ( = славяни и авари), от една страна, и на „скитите” ( = Куберовите българи) — от друга, той пише: „Градът е преживял често много и твърде тежки нападения и от варварите, и от техните съседи скити, които измисляли против него всякакъв вид военни съоръжения и нахлували с безчислена като пясък войска, като се хвалели, че той не може да понесе тяхната заплаха (и наистина те били неудържими в нападенията, въоръжени с най-разнообразен вид оръжие).” След това, като отбелязва, че при покръстването си скитското племе подобрило отношенията си с ромейските градове, авторът описва обстановката около Солун в началото на X в. В Солунското поле, което се простирало чак до гр. Верея (Бер), имало селища, които били зависими от различни сили: „едни от тях плащат данък на града (Солун) — това са така наречените другувити и сагудати; други селища плащат данък на съседния скитски народ, който се намира наблизо”. По-нататък се говори, че тези селища са разположени в съседство помежду си; че за солунчани било от голяма полза това положение и особено „когато са в добри отношения помежду (със скитите) и не грабват оръжие за жестока война” — в миналото това било дълго време „и за двете страни предмет на грижи”. Сега отношенията били добри, двете страни си разменяли взаимно всички необходими неща и между тях съществувал дълбок мир. Най-сетне авторът уточнява, че от земите на „скитите” идвали големи реки, които разделяли споменатото поле и облекчавали търговията с кораби. [51] Цялото това описание визира население, което живеело на византийска територия: селищата се намирали едно до друго; били в полето между Солун и Верея; през това поле протичали две големи плавателни реки, т.е. Вардар и Струма. А от по-нататъшния разказ се разбира, че това „скитско население” живеело в те-

 

324

 

 

мата Стримон и било подчинено на нейния стратег. И тъй като и Йоан Камениат добре познавал българи и славяни, очевидно тук той говори за Куберовите българи.

 

Все във връзка със събитията около превземането на Солун от арабите през 904 г. в един от разказите за „чудесата” на Димитър Солунски се говори за враждебни отношения и за нападения на „скитите” —и то по време, когато българската държава поддържала добри отношения с Византия: св. Димитър „като някаква непоколебима и твърда преграда отблъсква и досега нападенията на дивите скити (ἁλητηρίων Σκύϑων), като им противопоставя като стена своята непобедима десница и запазва своята родина извън техните нападения” [52]. Все във връзка с тези събития стои и едно сведение от „Чудесата на св. Георги”, което поставя „скитите” наред с други враждебни на Византия народи на запад: българи, угри (унгарци), миди (вер. араби) и турки. [53] Явно и тук под „скити” ще трябва да се търсят Куберовите българи.

 

Едно от най-ясните и категорични сведения за запазване на потомците на Куберовите българи до средата на X в. е запазено в съчинението на Продължителя на Теофан. Като говори за бунта на Михаил през 930 г. против собствения му брат — цар Петър, авторът пише: „Обзет от стремеж да завземе властта в България, той повдигнал от своя страна бунт в една българска крепост. Към него се присъединили отцепилите се от Петър скити. След като Михаил починал, те нахлули в ромейските земи, преминали от Македония през Струма в Гърция и Никопол (в Южен Епир) и там всичко опустошили.” [54] Тук съвсем ясно се вижда, че под „скити” трябва да се разбират потомците на онези „сермисиани и българи”, които в края на VII в. начело с Мавър били заселени в темата Тракия и клисурата Стримон: те са разграничени от българите; местоживелищата им са посочени в темата Македония, обхващаща Западна Тракия; прекосили и р. Струма на път за Епир; потърсили политическо убежище във Византия, и то на запад, където било останало основното ядро на Куберовите българи.

 

За тези преселници във Византия става дума най-сетне в едно стихотворение от средата на X в. В него са описани действията на стратега на Тесалия Лъв Катакалон против „стрелите на скитите хуни” (τῶν Σκυϑῶν Οὔννων), а след това са споменати и победителите над „скитите”. [55] И тъй като стихотворението описва събития, когато между България и Византия съществувал дълбок мир, очевидно става дума за смазване на тези преселници в Епир, където те не били гледани с добро око и от самата империя.

 

Посочените дотук сведения по категоричен начин показват, че Куберовите българи са били добре познати на византийските хронисти и че са играли голяма роля в българо-византийските отношения до средата на X в. А това вече е достатъчен повод да се преразгледат всички налични сведения за „скити” в изворите и

 

325

 

 

да се определи кои от тях се отнасят до Куберовите българи — и то конкретно: кои до Куберовите и кои до Мавровите.

 

С Куберовите българи и по-специално с онези, които се намирали под ръководството на Мавър, могат да бъдат свързани няколко археологични обекта по поречията на Струма и Места.

 

Проучванията в района на Горна Струма и особено на Пернишката крепост показват, че наред със славянската култура, която е основна и най-масова, съществува и култура на едно население, което е обединило прабългарски, ранновизантийски и славянски среднодунавски черти, т.е. всичко онова, което е характерно за Куберовите българи. Така например при един от типовете кухненска керамика се намират успоредици само в ранносредновековната керамика в Чехословакия; срещат се гърнета с форми, които са под влияние на византийската керамика; някои от формите на украса също така се срещат само в Западна България и във великоморавската керамика; на едно гърне пък е изобразен така характерният за прабългарите знак „игрек” с две успоредни вертикални черти — IYI. Особено силно е влиянието на прабългарската военна техника в областта на въоръжението и снаряжението, главно при предмети, свързани с конницата: от общо 26 типа стрели два определено могат да се свържат с прабългарите; от пет типа копия в два се чувствува номадско влияние; един от шлемовете има аналогии с номадски от Южна Русия; един от типовете юзда е с есовидни псалии и има аналогии с юзди от прабългарски погребения в Североизточна България; от петте типа стремена най-ранните са с елементи, които ги доближават до номадските и показват силно влияние на прабългарската традиция; костените обтегачи за ремъчни букаи за коне са аналогични с намерените в прабългарски некрополи в Североизточна България, на територията на СССР и в аваро-славянски некрополи в Словакия. Влиянието на прабългарската художествена традиция се наблюдава в паметници, свързани с мъжкия костюм и особено с коланните украси. В някои накити има запазена антична традиция. [56]

 

В долината на Средна Струма, на север от Кресненското дефиле в района на селата Черниче и Крупник, се открива култура, която издава силно византийско влияние. Това са така наречените стреховидни погребения, които са характерни за периода около IV в., които изчезват в самата Византия, а в района на Струма се използуват през VIII—X в. В некрополите се срещат фибули и украшения от така наречения „чешки тип”, каквито има на много места на територията на Югославия, Панония и др. [57]

 

В най-долното течение на Струма, в района на планината Пангей в областта на гр. Серес, са открити серия скални рисунки-графити, за които направи публикация през 1971 г. Н. К. Муцопулос. Тези графити са създавани в един дълъг период от време (VIII—XI в.). Те намират пряка аналогия с многобройните

 

326

 

 

графитни изображения от Плиска, Преслав и редица други български селища: обща е техниката на изработване; застъпваните сюжети са почти еднакви — диви животни и изображения на елени, схематични човешки изображения, ловни сцени, символични знаци, рисунки на кръстове и др. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура на шаман върху керемида от Мадара. [58]

 

В поречието на р. Места, в най-западните склонове на Родопите, засега са проучени няколко некропола в района на селата Абланица (два), Слащен и Туховище, Благоевградски окръг. Намерените тук материали са свързани с живота на едно славянско население, но сред тях се срещат форми и влияния, които дават възможност да бъдат свързани частично и с Куберовите българи. [59] Това особено личи от изследването на костния материал, където се наблюдават монголоидни черти и изкуствена деформация на някои от черепите. [60]

 

Най-сетне следи от Куберовите българи се откриват и в некропола при с. Борино, Смолянски окръг. От разкопаните тук 63 гроба в четири погребалният обред рязко се отличава от. останалите. Антропологичното проучване показва, че единият от женските черепи е изкуствено деформиран, а в други се срещат слаби монголоидни белези. [61]

 

Резултатите от археологичните проучвания, макар и крайно недостатъчни досега, показват, че Куберовите българи са били разселени върху една огромна територия, обхващаща цялото поречие на р. Струма, долината на р. Места и Югозападните Родопи докъм Девин. При това всички проучени досега обекти показват, че тези Куберови българи са живеели смесено с останалото славянско население, което е било далеч по-многобройно от тях и което постепенно ги е асимилирало.

 

В заключение може да се каже, че проблемът за Куберовите българи се оказва далеч по-голям, отколкото той сега стои в научната литература. А това налага неговото по-нататъшно проучване.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Вж. Ю. Кулаковский, История, III, с. 254—255; Г. Острогорски, Историја Византије, с. 143 и цитираната там литература.

 

2. Ю. Кулаковский, История, III, с. 255—256.

 

3. Theophanes, Chronographia, p. 364 = ГИБИ, III, с. 265.

 

4. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 231 = ЛИБИ, II, c. 251.

 

5. Nicephorus, Opuscula historica, p. 36 = ГИБИ, III, c. 296.

 

6. Constantinus Porphyrogenitus, Ex Theophanis Chronographia, p.94 = ГИБИ, V, c. 204.

 

7. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 163 = ГИБИ, V, c. 148. Вж. ГИБИ, V, c. 148, бел. 2, където неправилно нарушението на мира е отнесено към 693 г.

 

327

 

 

8. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium, I, p. 771 = ГИБИ, VI, c. 214.

 

9. Joannes Zonaras, Epitome historiarum, p. 229 = ГИБИ, VII, c. 156.

 

10. Sigebertus, Chronica, p. 327 = ЛИБИ, III, c. 42.

 

11. Теофан поставя събитието в 6180 г., която отговаря на 688 г. от н.е. Поради необходимостта да бъде коригирана с една година в същност става дума за септемврийската 689 г.

 

12. Град на малоазийския бряг на Дарданелите.

 

13. Theophanes, Chronographia, p. 364 = ГИБИ, III, с. 265.

 

14. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 231 = ЛИБИ, II, c. 251.

 

15. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium, I, p. 771—772 = ГИБИ, VI, c. 214.

 

16. Sigebertus, Chronica, p. 327 = ЛИБИ, III, c. 42.

 

17. Nicephorus, Opuscula historica, p. 36 = ГИБИ, III, c. 296—297.

 

18. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 163 = ГИБИ, V, c. 148.

 

19. Georgius Monachus, Chronicon, p. 729 = ГИБИ, IV, c. 47

 

20. Joannes Zonaras, Epitome historiarum, p. 229 = ГИБИ, VII, c. 156.

 

21. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p. 88 = ГИБИ, V, c. 197.

 

22. Вж. Г. Острогорски, Историја Византије, с, 144, бел. 3.

 

23. За Славиниите вж. по-подробно тук, по-горе, § 2.

 

24. В. Златарски, История, I, 1, с. 220—222.

 

25. Вж. П. Мутафчиев, Старият друм през „Траянова врага”, Избрани произведения, т. II, С., 1973, с. 542—544 и посочената там литература.

 

26. Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, с. 197 и бел. 3.

 

27. В. Бешевлиев, във: Мадарският конник, С., 1956, с. 62; от същия, Първобългарски надписи, с. 99—100, където вече не се твърди така категорично, че това е станало при устието на р. Рендина. Д. Ангелов, Българската народ ност, с. 209, се придържа към същото мнение: сражението станало с Куберовите българи вероятно при устието на р. Рендина. В. Гюзелев, Славяни и прабългари, с. 23—24, и от същия, Произход и ранна история, с. 77—78, пише, че Юстиниан II нарушил мира с България, а битките водил все с Куберовите българи, като последното сражение станало „в клисурата на планината Пантей (между Хрисопол и Хрисопол—Кавала)” — планината е Пангей, а Хрисопол и Кавала е един и същ град. П. Мутафчиев, История, I, с. 107, е по-предпазлив в мнението си: битката станала с българска войска, която причакала императора „негде из планинските окрайнини на Южна Родопа”.

 

28. За клисурата Стримон вж. Р. Lemerle, Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine, Paris, 1945, p. 125; M. Рајковић, Област Стримона и тема Стримон, ЗРВИ, 5, 1958, с. 1—6; J. Ферлуга, Ниже војно-административне јединице тематског уређења. Прилог изучавању тематског уређења од VII до X века, ЗРВИ, 2, 1953, с. 76—79.

 

29. Вж. ВИИНЈ, I, с. 226, бел. 23.

 

30. Вж. Г. Острогорски, Историја Византије, с. 144 и бел. 3, където е разгледана по-старата литература и с основание се твърди, че императорът е дал приходите на църквата от септември 689 г., а не че едиктът е издаден през септември 689 г. Вж. Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, с. 197, където правилно е отбелязано, че тук се загатва за похода против славяни и прабългари.

 

31. Вж. Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, с. 197, бел. 2. Вж. също Г. Острогорски, Историја Византије, с. 144, бел. 3. На една фреска в църквата „Св. Димитър”, открита през 1917 г., е представено вероятно тържественото влизане на император Юстиниан II в Солун (вж. А. Vassiliev, L’entrée triomphale de l’empereur Justinien II à Thessalonique en 688, Orient. christ. per., 13, 1947, p. 352 sq.).

 

32. Theophanes, Chronographia, p. 364 = ГИБИ, III, c. 265. Тази политика на разселване, от която преди били засегнати мардаитите, а сега славяните,

 

328

 

 

била прилагана и по отношение на други етнически групи в империята. Така например жители на Кипър били преселени в областта Кизик пострадала тежко по време на обсадата на Цариград от арабите (вж. Г. Острогорски, Историја Византије, с. 145).

 

33. Theophanes, Chronographia, p. 428 = ГИБИ, III, с. 269

 

34. Вж. по-подробно Г. Острогорски, Историја Византије, с. 144, бел. 4, където са разгледани критично различните мнения във връзка с този печат. Вж. също ВИИНJ, I, с. 245.

 

35. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p 89 = ГИБИ, V, с. 197.

 

36. Constantinus Porphyrogenitus, De thematius, p. 86 = ГИБИ, V. с. 195.

 

37. За клисурата като военноадминистративна единица вж Ј. Ферлуга, Ниже војно административне јединице . . . , с. 76—77.

 

38. М. Дринов, Заселение, с. 352—353.

 

39. В. Златарски, История, I, 1, с. 220—221.

 

40. Г. Острогорски, Историја Византије, с. 144 и 146.

 

41. М. Рајковић, О пореклу Томе, вође устанка 821—823 г., ЗРВИ, 2, 1953, с. 36.

 

42. М. Рајковић, Област Стримона и тема Стримон, с. 3. Към това мнение се придържа и Ив. Дуйчев, Славяни-скити, Българско средновековие, С., 1972, с. 104—113.

 

43. J. Ферлуга, Ниже војно-административне јединице . . ., с. 77

 

44. ВИИНJ, II, с. 74, бел. 278.

 

45. Вж. тук по-горе, дял I, гл. II, § 1 и дял II, гл II § 2.

 

46. Й. Юрукова, Мавър, с. 10. s

 

47. Georgius Monachus, Chronicon, p. 763 = ГИБИ, IV, c. 52.

 

48. Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, col. 355 = ГИБИ, V, 286—287.

 

49. Vita Blasii Amoriensis, p. 660 = ГИБИ, V, c. 14.

 

50. Josephus Genesius, Reges, p. 115 = ГИБИ, IV, c. 335; Theophanes Continuatus, Chronographia, p 284.

 

51. Joannes Cameniata, De excidio Thessalonicensi, p 495—496, 499—500 = ГИБИ, V, c. 22—23, 24. В. Златарски, История, I, 2, с. 326, е схванал този текст в смисъл, че с изключение на драговити и сагудати всички останали славянски племена плащали данък на българите. Според Д. Ангелов, Икономиката на България, I, с. 84, горният текст говорел за оживена търговия между вянските племена драгувити и сагудати, от една страна, и България — от друга. И това било последица от възобновяването на мира между Византия и българската държава след войната от 894—896 г. Вж. ВИИНJ, I, с. 267, бел. 4, където се твърди, че първоначално с названието „скити” са обозначени българи, а след това — славяни.

 

52. Miracula S. Demetrii, p. 194 = ГИБИ, V, с. 305.

 

53. Miraculum S. Georgii, p. 20 = ГИБИ, V, с. 61.

 

54. Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 420 = ГИБИ, V, с. 138. Срв. В. Златарски, История, I, 2, с. 515.

 

55. Carmen anonymi, р. 53—54 = ГИБИ, V, с. 306—307

 

56. И. Щерева, Материалната култура в областта на Горна Стоума — VIII—XII в. (керамика, въоръжение, накити). Автореферат , С., 1979, с. 4—19.

 

57. По устно съобщение на Ж. Въжарова.

 

58. Д. Овчаров, Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VII—X в.), Родопски сборник, т. 5, С., 1981 (под печат); от същия, Куберовите прабългари, в. Плиска—Мадара—Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12.

 

59. Ж. Въжарова, Славяни и прабългари, с. 270—296, 340, 341.

 

60. П. Боев, Куберовите българи в Пиринския край, в. Пиринско дело, бр. 68 и 69 от 1978 г.

 

61. По устно съобщение на ръководителя на разкопките Н. Дамянов.