Образуване на българската държава

Петър Петров

 

Б. ОБРАЗУВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

 

II. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА VII в.

 

2. Опитът на Куберовите българи да превземат Солун

 

 

Както вече бе посочено по-горе, през 679—680 г. в Керамисийското поле се заселили Куберовите българи. Византия била принудена да сключи договор с тях, да им предостави места за живеене и да им осигури набавянето на храни. Същевременно византийските власти в Солун с охота приемали бегълци в града, но явно

 

296

 

 

се страхували от тях и бързали да ги препращат с кораби към Цариград [1].

 

Бягството на заселници в Солун и отношението на местните власти към тях станали известни на Кубер. Той решил, че може да извлече за себе си изгода от тези преселвания. Авторът на „Деянието” (Чудото) не пропуска случая да представи замислите на Кубер като „коварство, което лежало на сърцето му”. След редица съвещания било решено цялата работа да се възложи на Мавър, един от първенците сред Куберовите българи. В разказа се говори, че той „бил изтъкнат и лукав във всичко, знаел нашия език, както и езика на римляните, на славяните и на българите и, накратко казано, бил изкусен във всяко отношение и изпълнен с всяка дяволска хитрост”. Самият план предвиждал Мавър „да се вдигне и привидно да прибегне като другите до нашия богопазен град (Солун), да се престори на покорен пред верния император и така да вкара със себе си при нас твърде много хора, които споделяли ужасния му план. И след това той щял да превземе града по този начин, именно чрез междуособна война. След превземането му, разбира се, гореказаният Кубер щял да се настани в него със своето имущество и с останалите първенци. А след като се укрепи, той щял да излезе срещу околните народи, да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу този, който обладаваше царската власт.”

 

След като така изработеният план бил одобрен, той бил скрепен с клетва и се пристъпило към неговото изпълнение. Мавър се явил в Солун, представил се пред властите като беглец и поискал убежище. Според автора на „Деянието” (Чудото) „с благи и измамни думи, придружени с клетви, той убедил най-напред управниците да съобщят за него на преблагочестивия император много хубави и препоръчителни неща”. По всичко изглежда, че Мавър бил твърде красноречив и убедителен в доводите си, тъй като му било оказано изключително голямо доверие. Освен това очевидно и Солун се нуждаел от солидна защита по отношение на околните славянски племена и останалите Куберови българи. Във всеки случай императорът повярвал на изпратените му сведения, отзовал се на молбата и веднага изпратил писмена заповед за назначаването на Мавър за консул, като му дал разрешение да има и собствено знаме — израз на голямо благоволение към него. Освен това императорът наредил „да се поставят под заповедите на Мавър всички керамисийци, които бяха избягали от хората на казания Кубер. Тази заповед беше оповестена и вписана в матрикуларния регистър”, в който се вписвали войнишките набори. Всички дошли в Солун пришълци били поверени на Мавър и той станал техен военачалник.

 

Авторът на „Чудото” (Деянието) още един път изявява отрицателното си отношение към Мавър — този път като говори за предупрежденията, които някои солунчани отправяли към влас-

 

297

 

 

тите: „Някои от ромейския народ знаеха истината около Мавър, именно че той никога не спазвал честната си дума, но поради; злоба, клетвопрестъпничество и коварство винаги бил твърде лош по нрав и разорил много места и народи, та не трябвало да му се вярва.” От своя страна и Мавър не останал безучастен към своите клеветници. Посредством доверени лица той научавал за действията и доносите на своите противници и ги наказвал със смърт, като не пощадил дори жените и децата им — продавал ги, „както му бе угодно и където искаше”. Тези решителни действия на Мавър според разказа на анонимния автор така изплашили онези солунчани, които знаели нещо за готвения заговор, че те не смеели да съобщят никому и да му се противопоставят. От Мавър се страхували дори управниците на град Солун и не се решавали да се обявяват открито против него.

 

Мавър се чувствувал силен не само благодарение на благоволението на императора към него, но и на военна сила, с която разполагал. Авторът на „Деянието” (Чудото) съобщава, че той назначил „за стотници, петдесетници и десетници хора, които му бяха съмишленици в коварния му план. А войниците му, които бяха смели мъже, бдяха там денем и нощем, като получаваха издръжка от хазната.”

 

Планът за превземането на Солун бил следният: по време на великденските празници, в събота вечерта, когато всички били заети с тържествата около Възкресение христово и бдителността намалявала, Мавър заедно със своите опитни във военното дело хора да започне гражданска война, да предизвика пожари на няколко места и като използува създадената паника, да завладее града.

 

По същото време обаче, когато се кроели тези планове за превземане на Солун, императорът изпратил стратега на корабите Сисиний заедно с подчинената му морска войска да дойде в града.. Тук той трябвало да помага на Мавър и да го охранява, за да могат да предизвикват бягство и на други хора от онези, които все още се намирали под властта на Кубер и имали намерение да го напуснат. Тук анонимният автор вече започва да разказва за „чудото”, т.е. за божията намеса и за помощта на Димитър Солунски, поради което представя заповедта на императора като внушена от бога.

 

В изпълнение на тази заповед Сисиний, който по това време се. намирал някъде към Средна Гърция, потеглил с флотата си и стигнал до остров Скиатия (дн. Скиатос), един от Спорадските острови. Това станало на Връбница, една седмица преди Великден и преди изпълнението на така замисления от Мавър и Кубер план. И тъй като духали неблагоприятни, насрещни откъм Солун ветрове, Сисиний останал на острова два дни (в неделя и понеделник), заповядал да се разчисти един обрасъл в храсти храм и дори имал намерение тук да дочака Великден.

 

298

 

 

В понеделник вечерта, когато Сисиний легнал да спи, според анонимния автор на три пъти му се явявал на сън Димитър Солунски, будел го и го подканял на тръгне, тъй като вятърът бил благоприятен. Прн всяко събуждане Сисиний се уверявал, че вятърът е насрещен, но най-сетне решил да поеме към Солун, още повече че видял кораб, който идвал откъм Халкидика право срещу тях. Първоначално вятърът бил неблагоприятен, но скоро задухал попътен вятър, заплували леко и в четвъртък пристигнали в Солун.

 

Пристигането на Сисиний в града объркало плановете на Мавър и Кубер за предизвикване на гражданска война. Самият Мавър според разказа бил обхванат от силен страх и отчаяние, изпаднал в страшна треска поради униние и легнал болен, като прекарал в постелята много дни. И през цялото това време той бил посещаван от стратега Сисиний, който се грижел за него и го успокоявал с думи и клетви. По-късно, когато Мавър оздравял, Сисиний наредил всички подчинени нему войски заедно с войската от корабите да напуснат Солун и да се установят на стан в западните му части извън града, за да могат да посрещнат онези керамисийци, които бягали от Кубер и от славяните. Така те престояли тук много дни.

 

След време в Солун пристигнала императорска заповед до стратега Сисиний: керамисийците да бъдат натоварени на намиращите се в пристанището кораби, а така също и на специално изпратените други кораби, за да бъдат откарани в Цариград. Мавър с всички намиращи се в града бегълци заминал за византийската столица, явил се при императора и бил удостоен отново с висока чест; като запазил положението си на началник над подвластния му народ. Той бил изпратен за управител някъде в тракийските области. Тук той продължил да крои планове против императора, включително като замислял да извърши покушение против живота му.

 

Заговорът против императора бил разкрит от самия син на Мавър. Между другото той обърнал внимание на владетеля, че Кубер спазвал уговореното между двамата условие, „не беше докоснал никого от хората или нещата на Мавър, а дори отдаваше на жените му същата почит, която имаха по-рано, дори и по-голяма”. Едва сега императорът повярвал и решил да лиши Мавър от доверието си и от високите длъжности, които заемал. Той му отнел властта и войската и го заточил да живее под стража в едно от предградията на столицата.

 

С това приключва разказът за поредното „Деяние” (Чудо) на Димитър Солунски. И тъй като по-нататъшната съдба на Кубер, Мавър и преселниците не била вече свързана непосредствено със Солун, анонимният автор прекъсва своя разказ и завършва със славословия към мъченика, спасил града от още една опасност. [2]

 

299

 

 

Както се вижда от разказа на анонимния автор, Мавър е живял още много години и дейността му била свързана с византийската дипломация в Тракия и с политическия живот на столицата, където той бил доверено лице на императора. Фактът, че след събитията около Солун той се оженил повторно и имал голям син, който дори успял да спечели благоволението на императора, показва, че Мавър се е подвизавал поне още 2—3 десетилетия в политическия живот на империята. А това от своя страна дава възможност той да бъде идентифициран с друг един Мавър, играл активна роля в последните години от повторното царуване на Юстиниан II. [3]

 

Около 710 г. Юстиниан II се ангажирал в сериозен конфликт срещу гр. Херсон и други кримски градове, които се радвали на политическото покровителство на хазарите. Срещу Херсон били изпратени последователно три експедиции: първата начело с патриция Стефан и спатария Илия; втората начело с патриция Георги и епарха на града Йоан; третата начело с патриция Мавър. Целта на последната експедиция, както гласяла императорската заповед, била да се разруши градът до основи и да се изтреби неговото население.

 

Начело на голяма войска, въоръжена с всички познати тогава оръжия и обсадна техника, Мавър пристигнал в Херсон и започнал бойни действия. Той успял дори да разруши две от бойните кули, намиращи се откъм морето. Скоро обаче Херсон получил силна подкрепа от страна на хазарите и Мавър се видял принуден да прекрати обсадата. По същото време заточеният в Херсон пълководец Вардан избягал при хазарите и се провъзгласил за византийски император под името Филипик (711—713). При тази сложна обстановка Мавър не се решил да се върне при Юстиниан II, тъй като познавал раздразнителния характер на императора и знаел, че ще бъде наказан заради провала на експедицията. От друга страна, той виждал, че силата клоняла към новия претендент за престола, поради което решил да извлече изгода за себе си и минал на негова страна.

 

През 711 г. Вардан, вече като Филипик, се възкачил на императорския престол в Цариград. Сред неговите най-близки съратници бил и Мавър, комуто императорът възложил да убие сина на Юстиниан II, младия Тиберий, потърсил убежище в един от столичните храмове. Патрицият Мавър и спатарият Йоан Струт нахлули в храма, снели от Тиберий всички свещени предмети, с които се бил накичил, и го убили на една от крепостните кули. [4]

 

Сведения за Мавър най-сетне дават и три печата, в които се среща неговото име. Първият печат е от края на VII в. и гласи: „(Принадлежи на) Мавър, патриций и архонт на сермисианите и българите” — Μαύρω πατρικίω κ(αὶ) (ἄρ)χοντι τῶν Σερμης(ι)ανῶν κ(αὶ) Βουλγὰρ(ων). В другите два печата, които са от началото на VIII в., Мавър също е посочен като патриций. Като прави анализ

 

300

 

 

на данните от печатите и писмените сведения, Й. Юрукова с основание заключава: „Въз основа на иконографски, стилови и епиграфски особености и трите печата се отнасят към една и съща епоха — края на VII — началото на VIII в.; свързани са с едно и също не особено разпространено във Византия име Мавър, който и в трите случая е носител на една от най-високите за времето почетни византийски титли, тази на патриция.” [5]

 

Посочените по-горе сведения дават възможност да бъдат изяснени няколко основни въпроса: етническата принадлежност на Куберовите българи, отношенията им с Византия през последните две десетилетия на VII в., годината на опита за превземането на Солун и др.

 

В научната литература съществува единодушие по въпроса за народностната принадлежност на Кубер и Мавър. Още в заглавието на „Деянието” (Чудото) се казва, че Кубер и Мавър дошли „с българска войска” (cum exercitu Bulgarorum) да превземат Солун, а в един от преписите двамата пълководци направо са посочени като „българи” (τὼν Βουλγάρων). В разказа на още едно място прабългарите са посочени като една от основните съставни части на новообразувания народ. Всичко това дава достатъчно основание Кубер да бъде считан за прабългарин, и то от групата на онези прабългарски племена, които се намирали в състава на Аварския племенен съюз. Същото се отнася и до Мавър, за когото изрично е казано, че наред с други езици говорел „български” (γλῶσσαν . . . Βουλγάρων).

 

Когато говори за Куберовите българи, анонимният автор изрично подчертава, че от смесването на византийските пленници с българи, авари и останалите племена в Панония се получил един „огромен и много голям народ” (λαοὗ ἀπείρου καὶ παμπόλλου γεγονόντοσ), при това „друг, нов народ” (ἄλλος νέος λαὸς). В по-нататъшния си разказ поради това, че преселниците се заселили в Керамисийското поле (τὸν κεραμήσιον κάμπον), той ги нарича с общото име керамисийци: κερμησιάνονς са назовани всички бегълци в Солун, които били поставени под началството на Мавър; κεραμησιάνους били и онези, които след идването на Сисиний в Солун се очаквало да дойдат в града, след като напуснат земите на Кубер и славяните. Ясно е следователно, че терминът „керамисийци” има локален, географски характер и се отнася до цялото подвластно на Кубер население, т.е. той е равнозначен на Куберови българи.

 

Същевременно обаче в целия разказ авторът разграничава рязко потомците на византийските пленници от смесилите се с тях поданици на аварския хаган. Още когато говори за отвличането на голям брой хора от всички балкански провинции на империята, разказвачът съобщава, че това ставало при нашествията на авари, прабългари и славяни, т.е. били поробвани поданици на Византия — ромеи, християни. Тази мисъл е прокарана и в

 

301

 

 

по-сетнешното изложение. Въпреки че в Панония поданиците се смесили с българи, авари и други племена, те запазили чувството си на привързаност към Византия. Дори децата от смесените бракове наследили от родителите си влечението „към ромейските предели”. Това твърдение на автора е подсилено със съобщението, че пленниците и техните потомци не само запазили своята християнска вяра, но я и разширили в резултат на тези смесени бракове. Като застава всецяло на византийски и християнски позиции, авторът заключава, че по този начин „се разрастваше християнското племе”, а чрез взаимните разкази за земите на бащите им потомците „взаимно запалваха в сърцата си желание за бягство”.

 

Като продължава същата мисъл, авторът твърди, че Кубер научил от свои доверени лица за стремежа към преселване сред онази част от подвластния му народ, която била свързана с Византия — те именно копнеели „за градовете на бащите си”. А когато описва самото преселване, авторът отново подчертава, че Кубер „вдигна целия този прокуден народ заедно с други племена”, т.е. тук отново е подчертана мисълта, че Куберовите българи се състояли от две основни групи: потомци на византийски пленници « „други племена” (прабългари, авари, славяни и др.).

 

След настаняването в Керамисийското поле различията сред Куберовите българи отново се проявили. Анонимният автор изтъква, че една част от тях, които били ромеи или техни потомци. все още били „запазили православната си вяра”, поради което искали да се върнат по родните си градове — Солун, Цариград и останалите градове на Тракия. Същевременно обаче Кубер научил за всичко това от хора, които били от останалата част на подвластното му население, поради което решил да осуети проявилите се настроения и дори да ги използува за свои цели. С други думи, анонимният автор продължава да дели Куберовите българи на две части: едните били християни, а другите — езичници; първите помнели родните си градове и се стремели към тях, а вторите търсели само по-удобни места за заселване; първите искали да избягат от опеката на Кубер, поради което Византия можела да разчита на тях; вторите били верни на Кубер и били готови да участвуват в неговите замисли против Солун и империята.

 

Авторът на „Деянието” (Чудото) още един път подчертава тези етнически различия сред подвластния на Кубер народ. Като говори за сключеното с империята споразумение за набавяне на храни от съседното славянско племе драгувити, той съобщава, че „мнозина от тези ромейски поданици започнаха да навлизат с жени и деца” в Солун, откъдето били изпращани в Цариград. По-нататък авторът описва вече плана за превземане на Солун, като в града навлизали масово хора и от двете групи Куберови българи, наричани с общото име керамисийци.

 

302

 

 

Във връзка с казаното дотук възниква въпросът: какво трябва да се разбира под „сермисиани и българи” от печата на Мавър?

 

Учените, занимавали се с въпросния печат, слагат знак на равенство между керамисийци (Κερμησιάνοι, Κεραμησιάνοι) и сермисиани (Σερμης(ί)ανοι), като основанието им за това е близостта на двата термина — просто звукът Κ бил заменен със Σ, и то вероятно под влияние на латинските K = C. [6] Против това обяснение обаче съществуват сериозни възражения както от филологическо, така и от историческо същество.

 

Преди всичко прави впечатление, че в двата извора са употребени различни названия: в единия — керамисийци, а в другия — сермисиани и българи. Ако керамисийци е равнозначно на сермисиани, то защо в печата на Мавър е употребен и терминът „българи”? Та нали този термин „българи” влиза в думата „керамисийци” и дори му е равнозначен? Какво тогава означава той редом с названието „сермисиани”, с когто е свързан? Очевидно е, че думата „сермисиани” има по-друго значение от „керамисийци”.

 

Слагането на знак на равенство между термините „керамисийци” и „сермисиани” от двата извора е неприемливо и по още едно съображение. По времето, когато Мавър оглавявал своите „сермисиани и българи”, Кубер все още бил жив и стоял начело на останалите при него керамисийци. Явно е при това положение, че терминът „керамисийци” е общ и включва в себе си целия доведен от Панония народ, а след неуспелия опит за превземането на Солун — и двете части, т.е. както подчинените на Кубер хора в Керамисийското поле, така и онези на Мавър, които отишли първоначално с него в Цариград, а след това го придружили при назначаването му за архонт някъде в Тракия. С други думи, терминът „сермисиани и българи” в титлата на Мавър се явява част от общото название „керамисийци”, но не го покрива. [7]

 

При изясняване на термините „керамисийци”, „сермисиани” и „българи” трябва да се има пред вид и мястото на съставянето на двата извора. За автора на „Деянието” (Чудото), както и за солунчани, названието „керамисийци” било нещо съвсем познато: Керамисийското поле се намирало не много далеч от Солун; в града доста дълго живеели керамисийци начело с Мавър и опасността от тях още не била забравена; в Керамисийското поле се намирал Кубер и заплахата от неговите „керамисийци” все още била реалност. От своя страна Мавър, вече като византийски сановник в Тракия, почетен с титлата Патриций и архонт , не само че не е било нужно да демонстрира връзките си с Кубер, но дори трябвало да се представя като враждебно настроен към него и към неговата политика. При това положение употребата на названието „керамисийци” било дори нежелателно. От друга страна, Керамисийското поле и Куберовите керамисийци били далеч от византийската столица, поради което поставянето на термина „керамисийци” в

 

303

 

 

титлата на един висш византийски сановник с нищо не допринасяло за подчертаване на неговото високо обществено положение.

 

Обяснението на названието „сермисиани и българи” би трябвало да се търси по друга линия. Употребено за две названия, от които едното етническо, то вече насочва към двете основни групи сред Куберовнте българи. Названието „българи” несъмнено има събирателен характер и под него ще трябва да се разбира цялото онова езическо население, което било съставено от „българи, авари и останали племена”, като всички те били наречени с името на най-многобройната и основна група сред тях.

 

С названието „сермисиани” пък е била обозначена останалата група от Куберовите българи, която била християнска и произхождала от византийските пленници. Нейното име може да бъде изведено не от Керамисийското поле, а от Сирмиум (Сирмий, Срем). През късната античност и ранното средновековие наред с познатите форми Sirmium и Σίρμιον Сирмиум е известен и като Seremus и Σέρμιον, а по-късно и под формите Στρίαμος, Θράμος и техните славянски съответствия Стрѣмъ и Срємъ. [8] В „Деянието” (Чудото) анонимният автор е употребил формата Σερμρῐον. [9] Формата Σέρμιος е употребена и в едно от „Страданията” на Димитър Солунски, [10] а така също и у Теофан, [11] което говори за нейната широка употреба през VI—VII в. [12] При това положение съвсем естествено и логично е от Σέρμιος, Σερμεῖος населението на Срем (Сирмий) да бъде наречено сермисиани (Σερμησιάνοι).

 

В подкрепа на това мнение могат да бъдат приведени още няколко факта и съображения. Преди всичко авторът на „Деянието” (Чудото) съобщава, че византийските пленници от градовете и селищата на няколко балкански провинции били отвлечени в земите отвъд Дунава, в областта Панония, чийто главен град тогава бил Сирмиум (Σερμεῖον). Там именно те се смесили с българи, авари и други племена, за да станат след време един съвършено нов народ, макар да запазили християнската си религия и чувството за принадлежност към ромейския род. И тъй като това не били в истинския смисъл на думата ромеи, тъй като живеели извън пределите на империята, били подвластни на друг владетел и се смесили с чуждо население, а продължавали да бъдат християни, най-удобно било да бъдат назовавани по името на главния град на областта, в която пребивавали повече от 60 години. Това е една стара и дълго използувана във Византийската империя практика населението да бъде обозначавано не по етнически признак, а по названието на града, областта или административната единица, от която произхождало; тракийци били жителите на тема Тракия, македонци — жителите на тема Македония, и т.н. В конкретния случай този термин се явявал най-подходящ, тъй като редом с него стояло названието „българи” за обозначение на население, което също било дошло от Панония.

 

304

 

 

Названието „сермисиани и българи” най-сетне е употребено в смисъл на верен на Византия народ и нейни поданици за разлика от Куберовите българи, които живеели в Керамисийското поле, били наричани „керамисийци” и били враждебно настроени към империята. Тези различия, както вече бе посочено, се разпростирали и на религиозна основа: керамисийците на Кубер били езичници, а сермисианите на Мавър — християни. Това, разбира се, не означава, че при Кубер в Керамисийското поле не били останали християни или че част от „българите” на Мавър не били станали християни. Има основания да се предполага, че и самият Мавър е бил станал християнин. И все пак, каквито и да били политическите отношения, етническата и религиозната принадлежност на населението, в названията „керамисийци” и „сермисиани” било влагано различно съдържание, поради което те не бива да бъдат смесвани.

 

В светлината на казаното дотук могат още по-добре да бъдат разбрани отношенията на Куберовите българи към Византия след заселването им в Керамисийското поле.

 

Както вече бе посочено, тези отношения били враждебни още по време на заселването и въпреки сключеното споразумение, продължавали да бъдат натегнати. В „Деянието” (Чудото) се съдържат още цяла редица сведения, които показват, че тези отношения останали враждебни до началото на VIII в.

 

Най-ярката изява на тези отношения на недоверие и враждебност била изработването на тайния план за превземането на Солун, след което щяла да последва война срещу византийските владения около града, срещу островите и Мала Азия, че дори и против самия император. А когато в Солун пристигнала и флотата начело със Сисиний, цялата морска войска заедно с дружините на Мавър били изпратени на запад от града — според анонимния автор да подпомагат бягството на керамисийците, т.е. византийските власти всячески се стремели да отслабят властта на Кубер, като привличали на своя страна част от подчиненото му население. Поради това именно на изпращането на войските на Сисиний и на Мавър на запад от Солун трябва да се гледа между другото и като на предпазна мярка против Куберовите българи в Керамисийското поле.

 

Че отношенията между Кубер и византийския император били неприязнени и изпълнени с подозрение, показват и онези сведения на разказа, в които се говори за високото доверие, което императорът оказал на Мавър. Властите в Солун и самият император с охота приемали в Солун бегълци от Керамисийското поле, което само по себе си било проява на враждебност към Кубер. Фактът пък, че от тези бегълци била сформирана особена войска, която имала за задача да защищава Солун, също така показва, че с тези си действия солунските власти демонстрирали враждебност към Куберовите българи. На тях те разчитали и преди при-

 

305

 

 

стигането на Сисиний в Солун, и по време на неговото пребиваване в града. На тях императорът се уповавал и по-късно, когато изпратил Мавър като патриций и техен архонт някъде в Тракия.

 

Отношението на враждебност към Кубер е подчертано чрез особеното доверие, което било проявено към Мавър и което целело да бъде спечелен и противопоставен на керамисийците. Солунските власти и лично императорът обкръжили Мавър с голямо внимание, назначили го за началник на голяма войска и разчитали именно на него да привлече колкото се може повече от Куберовите българи, за да бъдат поставени на служба на империята. Очевидно Кубер не се е ползувал с доверието на империята и неговото присъствие в Керамисийското поле не било гледано с добро око.

 

Че византийският император твърде много разчитал на тази политика на разделяне и противопоставяне на Куберовите българи, показва и фактът, че когато Мавър бил болен, лично Сисиний го посещавал и се грижел за него. А когато Мавър бил докаран с войската си в Цариград, императорът запазил високото му положение на началник (ἄρχων) и го назначил за управител някъде в „тракийските области” (ἐν τοῖς Θρᾳκώις μέρεσιν). Към това време именно се отнася печатът на Мавър, в който той е наречен „патриций и архонт на сермисианците и българите”. А това още веднъж показва, че в онзи момент керамисийците на Кубер били едно, а сермисианите и българите на Мавър — друго. Първите били настроени враждебно към императора, а вторите — негови поданици и доверено население.

 

За отношението на византийския император към Кубер най-сетне говори и съобщението на анонимния автор за изпадането на Мавър в немилост. Дълго време императорът не вярвал на слуховете и на доносите за някакъв заговор против него, в който били замесени Мавър и неговите хора. Той повярвал единствено тогава, когато научил, че Кубер защищава хората и жените на Мавър, че им оказва почит. А това вече било достатъчно за императора, за да повярва, че Мавър „замисля покушение срещу живота му”, да го лиши от всички почести и длъжности и да го постави под стража. [13] Очевидно отношенията на Византия с Кубер продължавали да бъдат враждебни и всички връзки на последния с византийски сановници били гледани с подозрение.

 

Във връзка с отношението на Куберовите българи към Византия стои и един друг въпрос, за който се разказва в „Деянието” (Чудото). Става дума за славянското племе драгувити и за взаимоотношенията му с Византия и Куберовите българи. Това племе живеело на запад от Солун, в областта между този град и Бер. По време на описваните събития то било подвластно на Византия и.трябвало да осигурява храни на Кубер и неговите хора. Но така било само в началото. След време и особено когато Сисоний пристигнал в Солун, неговата и на Мавър войска се настанили на стан

 

306

 

 

на запад от града, та „керамисийците, които искаха да избягат от славяните, да идват там без страх и безпрепятствено”. Този текст ясно показва, че връзките между драгувитите и Кубер ставали все по-тесни, като при това имали ярко изразен антивизантийски характер. Поради това не са лишени от основание твърденията, че сближаването на прабългари и славяни и свързването им в едно политическо цяло започнало едновременно в две различни части на Балканския полуостров — на север от Стара планина и в Македония. [14]

 

При това историческите извори са засвидетелствували връзки между българската държава и Куберовите българи. В един от мадарските надписи, колкото и фрагментарен и несигурен да е откъм възстановка, се говори за „носоотрязания император” Юстиниан II и за недоверието, което проявили към него прабългарите в Солунско — „моите чичовци”. Какъвто и характер да са имали тези отношения, каквото и да се е съобщавало в този надпис, факт е, че в един от ранните български надписи, и то издълбан около такъв важен паметник като Мадарския конник, редом с делата на хан Тервел и дадената от него помощ на Юстиниан II са споменати и Куберовите българи. [15] А това вече е още едно доказателство за съществуващи връзки между Аспаруховите и Куберовите българи още от времето на тяхното заселване на Балканския полуостров. И тъй като по това време начело на разделилите се на две части Куберови българи стояли двамата изтъкнати прабългарски военачалници Мавър и Кубер, от които последният бил известен с антивизантийската си политика, може би отношението на Византия към тях визира надписът, когато говори, че българите около Солун не повярвали на императора.

 

Колкото и да са лишени от конкретни хронологични податки, изворите най-сетне дават възможност сравнително точно да се определи времето, когато Куберовите българи направили своя опит да превземат град Солун.

 

Пребиваването на Мавър в Солун е станало между две големи събития, чиито години са точно определени. Първото е заселването на Куберовите българи в Керамисийското поле и се определя към 679—680 г. въз основа на сведението на Константин Багренородни за „нашествието на скитите” в пределите на империята. Както вече бе посочено, в случая се подразбира нашествие на Куберовите българи, станало по времето на Константин IV Погонат, и то почти едновременно с онова на Аспаруховите българи. Тогава именно като противодействие била изградена темата Тракия. Второто събитие се отнася към годините 688—689 и е свързано с похода на Юстиниан II в Беломорието и до Солун, когато била изградена нова военноадминистративна единица — клисурата Стримон. И отново Константин Багренородни съобщава, че по северните ѝ части, по проходите и клисурите били заселени „скити”, т.е. Куберови българи. Това било население, на което императорът

 

307

 

 

вярвал и разчитал, следователно със сигурност може да се твърди, че става дума за онази част от Куберовите българи, която била подчинена на Мавър. Това са именно тези „сермисиани и българи”, за които става дума в печата и които според автора на „Деянието” (Чудото) били изпратени някъде „в тракийските предели”. [16]

 

Опитът за превземането на Солун е станал най-малко няколко години след заселването на Куберовите българи в Керамисийското поле. Това се вижда от описанието на самите събития: керамисийците започнали да посещават колибите на драгувитите и тогава сред част от тях възникнало желанието за бягство; Кубер взел мерки, за да сдържи порива на част от хората си да се разотидат по родните си домове; мнозина от потомците на ромейските пленници все пек успели да се доберат до Солун, откъдето били превозвани с кораби в Цариград; възниква идеята за превземането на Солун и се разработва план за действие; Мавър избягва в града; спечелва благоволението на императора и е назначен за консул; създава своя войска от бегълците; разправя се жестоко с политическите си противници; посвещава други съмишленици в своя план, като същевременно назначава стотници, петдесетници и десетници; определя като начало на действието великденските тържества; след пристигането на Сисиний дълго време лежи болен; след оздравяването му двамата излизат на стан извън града, където престояли „много дни”; едва след всичко това идва прехвърлянето на войската в столицата. За всичко това е било необходимо време, и то години. Затова, като се вземат пред вид съобщенията на хронистите, че до края на живота и царуването си Константин IV Погонат живял в мир, би могло да се приеме, че опитът за превземането на Солун е станал непосредствено след неговата смърт, т.е. след 685 г.

 

Пребиваването на Мавър във византийската столица едва ли е било продължително. По всичко изглежда, че новият император Юстиниан II е използувал войската на Мавър по време на своя поход в Тракия и Беломорието през 688—689 г., когато именно създал клисурата Стримон и поселил в нея „скити”, т.е. „сермисиани и българи”. При това положение би трябвало да се приеме, че Мавър е напуснал Солун най-рано през 686 и най-късно през 687 г., тъй като през 688 г. византийските войски вече воювали против България. Към тези две години — 686 или 687 — трябва да се отнесе и опитът за превземането на Солун. [17]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Вж. по-подробно тук, по-горе, в дял II, гл. I.

 

2. Acta S. Demetrii, p. 180—184 = ГИБИ, III, с. 160—166. Срв. Н. Милев, Кубрат и Кубер, с. 577—585; Й. Юрукова, Мавър, с. 5—12.

 

3. Вж. Й. Юрукова, Мавър, с. 11, където са изказани редица интересни съображения по този повод: женитбата за византийка е станала вероятно още

 

308

 

 

в Солун, като самият брак явно имал политически характер — да обвърже Мавър към ромейската политика; при своите пътувания до Цариград и тракийските области Мавър е бил придружаван от съпругата си и нейните деца; във връзките на Мавър с Кубер и подкрепата на бившите жени трябва да се търси и една чисто семейна драма, засягаща достойнството на византийката и децата ѝ; срещу Мавър се опълчил неговият син, станал вече мъж, т.е. разривът е станал най-малко две десетилетия след брака. Всички тези факти, както и наличието на двата оловни печата, показват, че Мавър е продължавал активния си политически живот през първото десетилетие на VIII в. По същото време все още бил жив и Кубер.

 

4. Theophanes, Chronographia, p. 578, 581—582; Nicephorus, Opuscula historica, p. 52—53. Срв. Ю. Кулаковский, История, III, c. 300—302. Й. Юрукова, Мавър, с. 10, неточно твърди, че Мавър е участвувал и в трите експедиции срещу Херсон.

 

5. G. Zacos, А. Veglery, Byzantine Lead Seals, v. I, Basel, 1972, № 934, 1552 и 2168. Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 230—231; Й. Юрукова, Мавър, с. 6 и 10.

 

6. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 230; Й. Юрукова, Мавър, с. 6, 12.

 

7. Й. Юрукова, Мавър, с. 12, е схванала, че сермисианци се отнася към ромейското население сред Куберовите българи, но и тя слага знак на равенство между керамисийци и сермисианци.

 

8. Ив. Дуйчев, Последният защитник на Срем в 1018 г., ИИИ, т. 8, 1960, с. 315.

 

9. Acta S. Demetrii, p. 180 = ГИБИ, III, с. 159.

 

10. Acta S. Demetrii, p. 91, 95 = ГИБИ, III, с. 90 и 93.

 

11. Theophanes, Chronographia, p. 102, 218, 252, 269, 278 = ГИБИ, III, с. 230, 238, 241, 245, 253.

 

12. Вж. също Брюкселската хроника от XI в. (F. Cumont, Anecdota Bruxeliensia, I. Chroniques byzantines du manuscrit 11 376, Gand, 1894, p. 23 = ГИБИ, VI, c. 73).

 

13. В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 76, пише, че Мавър подготвял покушение при императора при предстоящото му посещение в тракийските области (същото и у В. Гюзелев, Славяни и прабългари, с. 21—22). В извора обаче е казано, че Мавър замислял покушение против императора по времето, когато се намирал в тракийските земи.

 

14. Вж. Н. Милев, Кубрат и Кубер, с. 584; В. Златарски, История, I, 1, с. 218; Д. Ангелов, Българската народност, с. 235—238.

 

15. Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 94, 98—101.

 

16. Вж. по-подробно тук, в следващия параграф.

 

17. В историческата литература обикновено опитът за превземане на Солун се свързва с датата на заселването на Куберовите българи в Керамисийското поле, откъдето се явяват големи различия и противоречия (вж. по-подробно Ф. Баришић, Чуда, с. 136). Онези от учените, които поставят заселването на Кубер в Македония около 680 г. (между 672 и 685), са склонни да търсят връзка между опита за превземането на Солун и войната с България от 688 г., след която последвал поход на императора до Солун.