3. Годината на образуване на българската държава
Сведенията на хронистите
Материали на Шестия вселенски събор
Въпросът за началото на държавата
Един от изключително важните въпроси, свързани с образуването на българската държава, е изясняването на хронологията на събитията и годината на нейното създаване. Разглеждането на този въпрос се налага преди всичко поради съществуващите и досега разногласия между учените: едни са привърженици на годината 679, други — на 680, трети — на 681. Същевременно въпросът има и още една страна, на която досега не е отдавано необходимото внимание — методологическа. Известно е, че държавата е система от институции, които се формират постепенно, в хода на обществено-икономическото развитие, а не мигновено — с един обществен акт или международен договор. Затова, когато се решава
265
проблемът за годината на образуването на българската държава, трябва да има яснота и по този въпрос — кое събитие може и трябва да се приеме като определящо, като начало на държавния живот.
Сведенията на хронистите. За образуването на българската държава се разказва в съчиненията на редица хронисти — византийски и западни, поради което най-напред трябва да се започне с техните сведения.
Основният извор, който лежи в хронологията на разглежданите събития и по който и досега се определя годината на образуването на българската държава, е хронографията на Теофан Изповедник.
Както е установила научната критика, Теофан е не само много точен при описанието на събитията, но и изключително прецизен в хронологията. И той, както много други средновековни хронисти, си служи със световната година (anno mundi), т.е. изчислява годините от сътворението на света (според християнските представи). За разлика от други автори обаче, които използуват цариградската и александрийската ера, той си служи с антиохийското летоброене. А при това летоброене, както е известно, за начална година се приема 5492 пр.н.е. Освен това Теофан си служи и със септемврийската година, според която началото на всяка година започва на 1 септември и завършва на 31 август следващата година. Наред с тези най-общи и основни елементи в своята хронологична система Теофан използува още няколко показателя: определя събитията с 15-годишния цикъл на индиктионите; сочи консулските години на императорите; съобщава гсд жите на възшествието на патриарсите; дава и годините на възкачването на арабските емири. Всичко това му позволява да изгради една стрсйна система и последователност на събитията, което така много липсва на други хронисти. [1]
Същевременно обаче научната критика е установила, че за два периода от време у Теофан има несъответствие между световната година и индиктионите, изразяващо се в изоставане на годините по антиохийското летоброене. Това са периодите 6102—6206 ( = 610—714) и 6219—6265 ( = 727—773). Установено е при това, че датирането по индиктиони е вярно и че разликата е само една година, поради което за тези два периода, т.е. 610—714 и 727—773, годините по антиохийското летоброене трябва да бъдат увеличавани с още една. [2]
За събитията, свързани с образуването на българската държава, Теофан разказва под годината 6171, която се равнява на 679 г. от н.е. Оттук години наред началото на българската държава бе поставяно в същата 679 г. [3] Но, както вече бе посочено, годината 6171 (679) попада в първия период на изоставане с една година, поради което се налага да бъде коригирана на 680 г. [4]
266
В септемврийската година 680 Теофан поставя нашествието на прабългарите в диоцеза Тракия, преминава към един обстоен разказ за произхода и местоположението на прабългарските племена, за Кубрат и разселването на неговите синове, след което продължава своето прекъснато изложение: за похода на император Константин IV Погонат до Онгъла и разгрома на императорската войска; преминаването на прабългарите на юг от Дунава и установяването им завинаги в земите между Стара планина, Черно море и р. Дунав; за съюза им с околните славянски племена и разпределяне на функциите по охрана на границите; продължаване на войната с Византия и превземането на редица градове и крепости; сключване на мирния договор и задължението на Византия да плаща годишен данък на новата държава.
Хронологичният обхват на описаните събития е включен все в една година — септемврийската 680. Преди тези събития Теофан разказва за смъртта на арабския халиф Моавий, а след тях — за провеждането на Шестия вселенски събор в Цариград. Затова, за да стане по-ясна хронологията на събитията, свързани с българо-византийската война, необходимо е да бъдат разгледани и останалите две.
Теофан разказва за смъртта на Моавий под годината 6171 ( 679) следното: „През тази година, на 6-ия ден от месец артеми-зий, първи индикт, умрял Мавий, владетелят на сарацините. Той бил стратег 20 години, а емир 24 години.” [5] Както е известно от редица други извори обаче, смъртта на Моавий трябва да се отнесе към април 680 г., поради което и тук корекцията на Теофановата година с една е наложителна. [6]
Веднага след горния текст Теофан започва да разказва за прабългарите: „През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.” И понеже тази 6171, съответно коригирана с една година, съответствува на септемврийската 680, то и разказът за българо-византийските отношения трябва да се отнесе към времето от 1 септември 679 до 31 август 680 г.
От обстоятелството, че Теофан разказва за българските събития след смъртта на Моавий, някои учени смятат, че в случая става дума за строга хронологична последователност, поради което поставят нашествието на българите в диоцеза Тракия и похода на Константин IV Погонат в Онгъла след април 680 г. [7] А това от своя .страна налага да се удължават по време събитията, разиграли се след това на Балканския полуостров.
Но от текста на Теофан не може да се направи такъв извод. Тук хронистът описва две събития: смъртта на арабския халиф и българо-византийската война, завършила с подписването на мирния договор. И двете са станали все през септемврийската 680 т. И понеже смъртта на Моавий е предхождала основното съдържание на българо-византийския конфликт (настаняването на прабългарите на юг от Дунава и сключването на мира), хронистът раз-
267
казва първо краткия епизод за смъртта на Моавий, за да премине след това върху обширния разказ за прабългарите и за основаването на държавата. Това се е наложило и от факта, че той свързва последиците от сключения мир с Шестия вселенски събор. Затова, когато Теофан съобщава, че през същата година прабългарите нападнали диоцеза Тракия, това не означава след април 680 г., а през септемврийската 680 г., т.е. от 1 септември 679 до 31 август 680 г. И наистина, както бе посочено по-горе, [8] голямото нашествие на прабългарите в диоцеза Тракия (по-точно в дн. Добруджа) е станало през 679 г., когато бил предприет походът на Константин IV Погонат против балканските славяни и когато те повикали на помощ прабългарите. Затова Теофан започва своя разказ за прабългарите не просто с тяхно нападение на Балканския полуостров, а с такова, което било свързано с временно настаняване в земите на юг от Дунава и което именно предизвикало императора да организира големия си поход против тях през следващата 680 г. А това, че Теофан поставя въпросното нашествие в диоцеза Тракия в световната 680 г., само дава възможност да се уточни, че описаното събитие е станало през есента на 679 г., т.е. след 1 септември същата година. Оттук съвсем логичен е разказът за събитията, станали през 680 г.; императорът прехвърлил войските си от Мала Азия в Тракия и потеглил на поход към Онгъла. Тези събития нямат нищо общо нито със смъртта на Моавий, нито с месец април, освен че са станали в една и съща година. Поради това, макар че Теофан описва в една и съща година нашествието на прабългарите в Добруджа и похода на императора против тях, в същност по днешните януарски години тези събития са станали в две различни години: първото през есента на 679 г., а второто — през пролетта на 680 г.
Своя разказ за българо-византийската война и сключването на мирния договор Теофан поставя в годината преди провеждането на Шестия вселенски събор. „През тази година (6172) по поръчение на светия император Константин (IV Погонат) бил свикан в Константинопол Шестият вселенски събор от 289 свети епископи и отци.” А малко преди това е казано, че „съборът бил председателствуван от самия всеблагочестив император Константин и от благочестивите йерарси”. [9]
Световната година 6172 у Теофан отговаря на 680, но съответно коригирана с една, дава септемврийската 681 г. За самия събор се знае, че е започнал на 7 ноември 680 г. и е завършил на 16 септември 681 г., т.е. всецяло попада в септемврийската 681 г., която започвала на 1 септември 680 и завършвала на 31 август 681 г. Разликата от 15 дни (1—15 септември 681 г.) в случая няма никакво значение, тъй като е добре известно, че понякога Теофан удължава при подобно положение годината чак до октомври. [10]
И така според Теофан българо-византийската война, образуването на българската държава и сключването на мирния договор
268
са станали през 6171 септемврийска година, т.е. преди 1 септември 680 г. Шестият вселенски събор пък бил свикан и проведен през 6172 септемврийска година, т.е. след 1 септември 680 г.
Шестият вселенски събор е посочен като ориентиращо събитие за образуването на българската държава и от други хронисти, които дават най-общи сведения за заселването на прабългарите на юг от Дунава и които не са така прецизни в хронологията.
В Кратката анонимна хроника (IX в.) съвсем точно е отбелязано, че Константин IV Погонат царувал 17 години, че в 13-ата година от управлението му в Цариград бил свикан Шестият вселенски събор и че „по същото време българите, като преминали реката Дунав, се поселили отсам (нея)” [11]. Това сведение, колкото и внимателно да се използува от гледна точка на хронологията, все пак свързва окончателното заселване на прабългарите на юг от Дунава, под което се разбира и основаването на държавата, с началото на събора, станало през есента на 680 г.
В хрониката на Скилица—Кедрин събитията са подредени в следния хронологичен ред: голямо нашествие на прабългарите в диоцеза Тракия, станало в 10-ата година от царуването на император Константин IV Погонат; окончателно настаняване на прабългарите в земите на юг от Дунава и сключване на мира — в 11-ата година от управлението на същия император. И едва след сключването на мирния договор се говори за събора, който е поставен в 13-ата година на Константин IV Погонат: „Като постигнал навсякъде мир, той (императорът) обединил църквите. Свикал гореказания Шести събор в Цариград и анатемосал монотелитската ерес.” [12] Като се има пред вид обаче, че посочените 10-а и 11-а година са дадени с изоставане на една година в хронологията, събитията добиват същия ред, както у Теофан: голямото нашествие на прабългарите в диоцеза Тракия е станало в 679 г.; образуването на държавата и сключването на мирния договор — през 680 г.; Шестият вселенски събор е станал пък през септемврийската 681 г., т. е. след 1 септември 680 г.
Лъв Граматик също така разказва първо за българо-византийската война и сключването на мирния договор, и едва след това за Шестия вселенски събор в Цариград. [13]
В българските добавки към Манасиевата хроника първо се говори, че „при Константин Брадати стана Шестият свети събор”, след което е казано, че при същия този цар българите преминали през Дунава и се настанили в земите, в които живеят и досега. [14] Както се вижда, тук двете събития не са свързани едно с друго и не могат да бъдат използувани при изясняване на хронологията.
Георги Монах пък описва всички събития, свързани с образуването на българската държава, все под годината 680: „в тази година” (καϑ᾿ὅν χρόνον) [15]. В същност това е в духа на византийската историография —да говори зададено събитие в годината, когато то е завършило.
269
Западният хронист Зигеберт, обикновено много точен в хронологията и добре запознат с българските събития, поставя началото на българската държава в 680 г. Той пише: „680. Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство” (regnum Bulgarorum). [16] Като се има пред вид, че вероятно Зигеберт си е послужил с януарската година, то неговото сведение се отнася до цялата 680 г., т. е. обхваща първите четири месеца на септемврийската 681 г. и се застъпва с откриването и първите заседания на Шестия вселенски събор.
И така прегледът и анализът на сведенията на хронистите по категоричен начин показват, че образуването на българската държава и сключването на мирния договор с Византия трябва да се отнесат към 680 г. [17]
Материали на Шестия вселенски събор. С годината на образуването на българската държава се свързват и три сведения, отнасящи се до подготовката и провеждането на събора. От тях и особено от изказването на епископ Константин се правят опити българо-византийската война и образуването на българската държава да се поставят в 681 г.
Както е известно, съборът бил открит на 7 ноември 680 г. и протекъл в 18 заседания. Императорът Константин IV Погонат взел активно участие в неговата работа, като лично председателствувал първите 11 заседания и последното заключително, състояло се па 16 септември 681 г. Съборът осъдил монотелитството като ерес, а всички негови бивши и настоящи поддръжници били анатемосани. Сред тях били бившите патриарси Сергии, Кир, Пир и Павел, както и папа Хонорий. Антиохийският патриарх Макарий бил свален от престола и като неразкаян еретик бил изпратен в Рим, където папата го заточил в един манастир. [18]
Подготовката за този събор обаче започнала доста преди това и само голямата ангажираност на империята във военни действия в Мала Азия и на Балканския полуостров попречила на неговото по-ранно провеждане. Ясно е оттук, че макар материалите на събора да третират чисто религиозни въпроси, те ке могли да пренебрегнат и да не отразят съществуващата сложна политическа обстановка.
Първият намек за тази сложна обстановка се съдържа в едно писмо на Константин IV Погонат до папа Донус от 10 септември 678 г. В него императорът изразява увереност, че „божията добрина ще прекрати сполитащите ни безпокойства от (нападащите ни) племена” (τοὺ ταράχους τοὺς ἐπερχομένους ἡμῖν τῶν ἐϑνῶν) [19]. Макар в писмото да не са прецизирани събитията и племената, очевидно се касае до арабската обсада на Цариград и действията на славяните около Солун. Да се визира акция от голям мащаб на прабългарите през тази година е пресилено и в разрез със съществуващата обстановка. [20]
270
Г. Цанкова-Петкова въведе в обръщение едно сведение от материалите на събора, на което не е било отдавано необходимото внимание. Става дума за посланието на византийския император Константин IV Погонат до цариградския патриарх Георгий от 19 септември 680 г. В това послание, като уведомява патриарха за решението си да свика вселенски събор, императорът отбелязва: „При все че наша светлост е непрестанно обезпокоявана от военни и политически тревоги, ние пренебрегнахме работите на нашата христолюбива държава заради всесвятата ни вяра.” [21] Като коментира този текст, Г. Цанкова-Петкова отбелязва: „Докато с политически тревоги μερίμναις πολιτικατς тук са означени неприятностите и грижите на императора, свързани с вътрешната политика, под военни тревоги μερίμναις στρατιωτικατς трябва да се разбират войните, които империята е трябвало да води с други племена и народи вън от страната. А по това време Византийската империя нямала други неприятели освен българите . . . Прочее военните грижи на императора по време на откриването на събора били причинени тъкмо от войната с българите, която по това врем навярно е била в разгара си.” [22]
Едно по-внимателно вглеждане в текста на писмото показва, че в него се визират не ставащи в момента военни и политически събития, а общата политическа обстановка. Освен това трябва да се има пред вид и времето, когато е писано това послание. Както е известно, императорът искал още през 678 г. да свика съвещание на църковните дейци, тъй като считал, че не съществуват условия за провеждане на събор. Едва в началото на септември 680 г. в Цариград пристигнало пратеничество, и то за съвещание. На 10 септември 680 г. императорът издал манифест за пристигането на папските пратеници и изпратил предложение до източните патриарси за свикване на събор. [23] Така че в посланието до патриарха, писано девет дни по-късно, императорът изразявал готовност да изостави държавните работи, т. е. военните и политическите тревоги, от които империята „непрестанно” била обезпокоявана, за да се заеме всецяло с въпросите на църквата. От този текст обаче в никакъв случай не би могло да се направи извод, че в него се говори конкретно за войната с българите, която при това тъкмо тогава била в разгара си. Оттук не би могло да се направи и следващото заключение — че тази война е завършила в края на 680 г.
От материалите на събора несъмнено най-важно е словото на епископ Константин от Апамея на 16-ото заседание, състояло се на 9 август 681 г. Самият Константин не бил участник в събора и за неговото присъствие на заседанието съобщил председателствуващият. След съответните разисквания му било разрешено да влезе в залата и да се изкаже. По този повод в протокола между другото е записано следното:
„Светият събор каза: „Нека преблагоговейният Константин, който е изправен тук, да съобщи сведения за себе си и за причи-
271
ната, поради която е дошъл.” Преблагочестивият Константин каза: „Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори на събора за мене, та да настане любов и мир, защото бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което бог ми е внушил за вярата, по сирийски и да се преведе на гръцки.” [24]
Пръв е обърнал внимание на това слово Ю. Кулаковски. Като борави със старата хронология на Теофан, според която българо-византийската война е станала в 679 г., той тълкува изказването на презвитер Константин (у него погрешно Сергий) като „неуспехи през текущата година (ἐϕέτως) във войната с българите” и изказва предположението, че „военните действия и загуби на империята са продължили и през 681 г.”, [25] т. е. разпростира войната в три години (679—681).
След Ю. Кулаковски на въпросното слово обстойно се спря българският учен Ю. Трифонов, като му посвети цяла статия. [26] След като дава необходимите сведения за събора и по-специално за 16-ото заседание и изказването на епископ Константин, Ю. Трифонов съпоставя сведенията на Теофан с тези в словото, като се опита да даде нова хронология на събитията. Изходен момент в неговото изследване е, че изразът „нямаше да претърпим онова (буквално ония неща — ἅ), което претърпяхме тази година”, визира голямото поражение на византийците в Онгъла, станало преди 9 август 681 г. и след 20 март с. г., когато императорът напуснал събора. В последна сметка Ю. Трифонов предлага следната хронология на събитията: през 680 г. прабългарите достигнали до Дунава; към края на пролетта на 681 г. те спечелили голяма победа над византийците в Онгъла; мирът между българи и византийци станал към края на 681 г., наскоро след закриването на събора (с. 213).
За да обоснове този хронологичен ред, Ю. Трифонов предлага следното обяснение на някои от познатите събития: отсъствието на императора от заседанията на събора между 22 март и 11 септември 681 г. се е наложило от факта, че той трябвало да воюва с българите (с. 203); бягството на византийската войска в Онгъла е обявено като бунт на сирийските войски, които не били доволни от осъждането на патриарха Макарий на 11-ото заседание
272
на събора и приемането на учението за двете воли (с. 207—208); самият бунт на сирийските части бил продиктуван и от заминаването на императора, който се престорил, че отива на бани, а в същност искал да председателствува събора в Цариград — „бързината на оттеглянето, което под ударите на българите се обърнало в същинско бягство, може да се обясни с желанието на пълководците да изпреварят закриването на събора и да го разпръснат” (с. 208); самото явяване на презвитер Константин на събора също било наложено от „влиятелни военни лица”, „чрез военните” (с. 204—205); и съобщението на Теофан можело да се изтълкува в смисъл, че победата на българите е станала в една и съща година със събора — „императорът наистина бързал да свърши българските работи, но не за да открие събора, а да го закрие” (с. 211); саморазправата на Константин IV Погонат с братята му в края на 681 г. също е включена в хронологията — цариградчани взели тяхната страна, тъй като не били доволни от условията на сключения с българите мир (с. 214).
Колкото и стройна на пръв поглед да изглежда тази хронология, един внимателен анализ на фактите показва, че тя не може да издържи на научната критика. Преди всичко онзи текст от словото на епископ Константин, в който се говори за война с България, както ще бъде показано по-нататък, далеч няма пред вид бойните действия от Онгъла до сключването, на мира, а още по-малко поставя всичко това в 681 г. [27] Освен това основните факти не са разбрани правилно и не са изтълкувани вярно.
Вярно е, че в края на 11-ото заседание на събора през март 681 г. императорът заявил, че напуска, тъй като е зает „с работите на нашето христолюбиво царство”. Но това все още не означава, че той заминал на война против българите. По-нататък императорът сам обяснил защо няма повече да присъствува на заседанията на събора: „по-голямата и най-важна част от това дело се извърши вече в присъствието на наше благочестие”. И наистина на това 11-о заседание монотелитството било осъдено като ерес, а неговият главен привърженик и защитник патриархът Макарий бил отстранен от престола и анатемосан. С това привържениците на учението за двете воли удържали пълна победа, съборът практически завършил основната си работа и присъствието на императора вече не било необходимо — той се явил само да председателствува последното заключително заседание.
Особено странни са разсъжденията на Ю. Трифонов за ролята на сирийските части във войната с българите и връзката им със събора. В никой от изворите — нито у Теофан, нито в словото на презвитер Константин, няма и намек, че основните сили във войната с българите били сирийски части, и то привърженици на монотелитството. Оттук всички твърдения за бунт на тези части, за намеса в работите на събора, за налагането им да бъде допуснат презвитер Константин и т.н. са лишени от каквото и да е основа-
273
ние. При това тук не е спазена и най-елементарната логика на събитията: патриарх Макарий бил снет и анатемосан през март 681 г., още докато войските от Мала Азия се намирали в околностите на Цариград. Защо те не реагирали тогава, а трябвало да отидат чак в Онгъла и там да изразят недоволството си от решението на 11-ото заседание на събора? Все така пресилени са твърденията, че императорът имал намерение да се върне в Цариград на събора, а не да ходи на лечение в Месемврия, а така също и приписваното на войската намерение да разгони събора.
Невярно са изтълкувани и сведенията на Теофан, който ясно поставя българо-византийския конфликт и сключването на мира преди откриването и провеждането на събора. Никъде у Теофан не е казано, че императорът бързал да „свърши българските работи”, а още по-малко пък, за да може да закрие събора. Затова като безуспешни трябва да се приемат всички опити да се съгласуват сведенията на Теофан със словото на презвитер Константин. От същия характер са и опитите да се свързват византийските междуособици с мирния договор.
Независимо от тези и още някои други слабости мнението на Ю. Трифонов получи пълна подкрепа от страна на българските учени. Ив. Дуйчев побърза да обяви, че българо-византийската война е станала през пролетта на 681 г., а мирът бил сключен към края на същата 681 г. [28] Според П. Мутафчиев походът против българите бил предприет три години след отбиването на арабската обсада, т.е. през пролетта на 681 г.; бягството на византийската войска в Онгъла било породено от опасения сред войниците, че на събора се готвело „нещо противно на религиозните им убеждения”; религиозните смутове във Византия ѝ попречили да възпре настъплението на прабългарите в Добруджа; мирът с българите бил сключен през есента на 681 г. [29] Ал. Бурмов също така възприе схващането, че походът на византийците към Дунава е през пролетта, а сключването на мирния договор — през есента на 681 г. [30]
Пръв опит да коригира предложената от Ю. Трифонов хронология направи Г. Цанкова-Петкова. [31] Чрез подробен разбор на сведенията на Теофан и на останалите хронисти тя показа, че описваните от тях събития се отнасят към 680 г. (с. 344), което силно поколебава изказаните от Ю. Трифонов съображения. Като приема, че сведението в словото на презвитер Константин се отнася именно до войната с българите, тя допуска, че събитията трябва да се отнесат към началото на септемврийската 681 г., т.е. към месеците септември—декември 680 г. (с. 344). Тук тя отправя още редица сполучливи критични бележки по отношение на Ю. Трифонов: думите на презвитер Константин, че искал да се яви „още отначало” (᾿απ᾿ ἀρχῆς) на събора, трябва да се разбират в първите месеци, т.е. в края на 680, а не, както смята Ю. Трифонов, „не по-рано от осмото заседание (7 март 681 г.)” (с. 342); невярно е и
274
тълкуването, че императорът бързал с приключването на войната, за да участвува в закриването на събора (с. 343).
Като приема мнението на Ю. Кулаковски и Ю. Трифонов, че войната между прабългари и византийци е траяла повече от една година, Г. Цанкова-Петкова застъпва схващането, че „нападенията на българите срещу Византия са започнали през 678 и са приключили с мира в края на 680 г.” (с. 346).
Основната теза на Г. Цанкова-Петкова, че войната трябва да се отнесе към 680 г., е правилна. При аргументировката на своето схващане обаче тя допусна редица грешки, които не ѝ дадоха възможност да отстои твърдението си и то стана лесно оборимо. Така например сведението от писмото на императора до папата не визира нападения на прабългарите и оттук годината 678 като начало на тези нашествия се оказа невярна. Безкритично е възприето сведението на Скилица—Кедрин, че нападението на прабългарите в диоцеза Тракия е в 10-ата, а сключването на мира с Византия в 11-ата година от управлението на Константин IV Погонат, след като съборът, станал след една година, е в 13-ата година: явно и тук първите две години трябва да бъдат коригирани с по една година, както това става при Теофан, а това ще доведе до по-късна датировка на българо-византийския конфликт. Най-сетне Г. Цанкова-Петкова не е могла да види и отхвърли основните грешки на Ю. Трифонов както до словото на презвитер Константин, така и до хронологията на събитията. В заключение обаче трябва да се каже, че въпреки допуснатите слабости Г. Цанкова-Петкова сериозно разколеба тезата на Ю. Трифонов и доказа убедително, че битката в Онгъла и преминаването на прабългарите в земите на юг от Дунава са станали през 680 г. [32]
На хронологията на събитията и годината на сключването на мирния договор се спря в една своя статия и М. Войнов. [33] Като признава, че битката в Онгъла и преминаването на прабългарите на юг от Дунава са станали през 680 г., М. Войнов се опита да обори аргументацията на Г. Цанкова-Петкова и да защити основната част от становището на Ю. Трифонов. Като тълкува сведението на презвитер Константин, че войната с българите е станала в „настоящата година”, и като приема аргументите на Ю. Трифонов, че императорът напуснал събора през март 681 г., за да отиде на война против българите, М. Войнов разделя целия българо-византийски конфликт на две фази. Първата фаза представлявала опит да се прогонят и унищожат прабългарите при Дунава, т.е. тя започвала около април 680 г. и траела до есента на същата година (с. 474). Това било „голямото събитие”, за което говорел Теофан и другите хронисти. „За мира и унизителното плащане на данък Теофан говори като за последица от предишните събития. Той не ги датира по години, въпреки че ги поставя на съответното им място в общия разказ за българите” (с. 471). Втората фаза включвала подновените нападения на прабългарите през пролетта на
275
681 г., в резултат на което императорът напуска събора на 18 март, а малко преди 9 август мирът бил вече сключен (с. 474—475). При това М. Войнов търси и различни обекти за нападение през двете фази: „Обект на нападения през първата фаза са само земи, които са ὑπὸ πάκτον, т.е. не са земи в истинския смисъл на думата имперски, а на федерати”, т.е. земи, заселени със славяни; „обект на нападенията през втората фаза са вече земи ὑπὸ τὴν ᾿Ρομαικὴν πολιτείαν — под ромейско управление” (с. 474—475).
Новото, което М. Войнов казва, е, че за разлика от Ю. Трифонов отнася сключването на мира преди август 681 г. вместо към есента на същата година. Иначе цялата аргументация страда от същите онези слабости и грешки, които бяха посочени вече при тезата на Ю. Трифонов. Но все пак дотолкова, доколкото мнението на М. Войнов бе възприето от редица български историци, налага се някои от неговите аргументи да бъдат разгледани отново и по-подробно.
Преди всичко М. Войнов не се е съобразил със сведението на Теофан, че прабългарите нападали и превзели от Византия цялата ѝ прилежаща територия между Дунав и Стара планина и че тази територия се намирала в диоцеза Тракия. Поради това лишени от каквото и да е основание са всички разсъждения за два различни обекта— федератски (на славяните) и имперски (на византийците), а оттук и твърдението за двете фази, отделени помежду си с няколко месеца, също не намира потвърждение в изворите и е неприемливо. По същия начин лишено от каквото и да било основание е твърдението, че за Теофан голямото събитие било битката в Онгъла и преминаването на Дунава, поради което на мирния договор той. гледал като на последица и не го датирал по години — истината е, че тъкмо мирният договор лежи в основата на хронологията на Теофан като завършек на българо-византийския конфликт. [34]
С присъщата му категоричност М. Войнов твърди, че българо-византийската война не е могла да завърши за няколко месеца: „Събитията от преминаването на Дунава до сключването на мира не са станали в едно кратко време от няколко месеца. Пък и възможно ли е завладяването, усвояването и заселването на новите земи, преместването на славянските племена и принуждаването на Византия да капитулира и да се съгласи да плаща унизителен данък — всичко това да е било извършено на един дъх, в няколко месеца? Това нито е възможно, нито някой би могъл да го поддържа успешно при данните, с които разполагаме” (с. 471). Но М. Войнов не си е задал същия въпрос, само че отнесен към 681 г.: как историци като Ю. Трифонов, П. Мутафчиев и. други допускат за възможно от април до септември императорът да отиде от Цариград до Онгъла, да загуби битката, да загуби териториите между Дунав и Стара планина, да води битки в Тракия и да сключи мир? Всеки що-годе запознат с войните на номадските народи знае какви дълги преходи са могли да извършват и колко обширни територии
276
са завоювали само за няколко месеца. Защо тогава прабългарите, след като за няколко дни са сразили византийските армии в Онгъла, за няколко месеца да не могат да изтикат византийците от Добруджа и Лудогорието, след като вече е установено, че не е имало никакви битки в Тракия и никакви размествания на славянските племена не са ставали? Наистина не е било трудно от пролетта до есента прабългарите да превземат от византийците владенията им в североизточната част на полуострова, пък и ударът им бил толкова силен, че императорът е трябвало да побърза със сключването на мирния договор, за да предотврати едно пренасяне на войната на юг от Стара планина.
Изказаното от М. Войнов становище скоро бе споделено от повечето български историци. В новото издание на История на България, т. I, Ал. Бурмов вече постави похода на императора в 680 г., а сключването на мира — в 681 г. [35] Към това мнение се присъединиха П. Петров [36] и Д. Ангелов. [37]
И така едно единствено сведение, при това лишено от конкретни данни и противоречащо на всички останали, бива поставяно в основата на хронологията. Явно е при това положение, че едно ново, критично разглеждане на съответния пасаж от словото на презвитер Константин е повече от наложително.
Както вече бе посочено, след като бил допуснат да произнесе словото си, презвитер Константин между другото казал: „Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България” (ἅ ἐπάϑομεν ἐϕέτος, οὐσκεκχομεν παϑεῖν, τουτέστιν εἴ ἐπάϑομεν εἰς τὸν πόλεμον Βουλγαρίας). [38] Този текст поставя два въпроса: 1. Към кое време трябва да се отнесат въпросните събития — към откриването на събора или към датата на произнасянето на словото; 2. Какво трябва да се разбира тук под израза „войната с България” — войната като цяло ли или само един епизод от нея, например сключването на мирния договор.
Думата ἐϕέτος означава „тази година”, „през годината”. Ако се приеме, че тя е отнесена към датата на произнасянето на словото, т.е. 9 август 681 г., то тя визира септемврийската 681 г. и обхваща периода от 1 септември 680 до 31 август 681 г. Този период може да бъде ограничен още повече чрез заседанията на събора: първото е станало на 7 ноември 680 г., а последното — на 9 август 681 г. Същевременно от словото ясно личи, че презвитер Константин е искал да се яви пред събора още от самото начало (ἠϑέλησα γὰρ ἀπ᾿ ἀρχῆς εἰσελϑεῖν) и че ако тогава е бил изслушан (ὅτι ἐὰν εἰσηκούσϑην), то не биха се случили въпросните нещастия, отнасящи се до войната с България. Така погледнат, текстът дава възможност тази война с България да визира събития, станали по време на първите заседания на събора, т.е. в края на 680 г.
277
Изказаните в този смисъл съображения от Г. Цанкова-Петкова не са лишени от основание. [39]
Същевременно обаче не е изключено в горния текст да се подразбира война с българите, приключила вече към датата на откриването на събора. Презвитер Константин се е изказал по религиозни въпроси, и то като привърженик на компромиса: той искал да дойде още при започването на събора и да помоли „да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват едната воля, нито тия, които изповядват двете воли”. Той дори помолил стратега Теодор да дойде вместо него и да говори пред събора, „та да настане любов и мир,защото бог от всичко най-много обича мира и любовта”. Затова и сега, когато получил възможност да се изкаже, той искал да поучи в същото нещо участниците в събора: ако би се стигнало до споразумение,. те не биха изтърпели онова, което са изтърпели през годината, т.е. това, което са претърпели вече във войната с България. Защото не бива да се забравя, че думите на презвитер Константин са казани с много условности: че е искал да дойде на събора още отначало; че ако е бил изслушан; че не биха претърпели; че ако нещо са претърпели, и т.н. Освен това трябва да се има пред вид, че словото е било произнесено на сирийски (συριστί), след което е било преведено на гръцки (γραικιστί), което би могло да доведе до някои различия между казаното и записаното.
В дадения случай обаче много по-важно е какво трябва да се разбира под израза „войната с България”.
Както вече бе посочвано многократно, началото на българо-византийския конфликт се отнася към 679 г. и започнал с нашествията на Аспаруховите и Куберовите българи на Балканския полуостров по покана на балканските славяни. С Куберовите българи империята направила опит да уреди отношенията си чрез преговори, а с Аспаруховите — чрез война. През пролетта на 680 г. сам императорът оглавил похода до Онгъла, където византийците били разгромени. В последвалото след това настъпление прабългарите завзели цялата онази територия, която дотогава била византийско владение — областта между Долен Дунав, Черно море, Източна Стара планина и Шуменските възвишения. Завладяването на тази територия не било чак толкова трудно: предната 679 г. прабългарите вече били проникнали дълбоко в тукашните земи и останали в тях чак до пролетта на 680 г.; по време на битката в Онгъла, още в земите отвъд Дунава, по-голямата част от византийската армия била унищожена; за прабългарските конни отряди не било проблем да прекосят едно разстояние от 200—300 км в равната добруджанска шир; на Балканския полуостров прабългарите били подкрепени от славяните, което ускорило разгрома на византийците.
278
По всичко изглежда, че голяма роля в тази война е изиграло племето севери. Намиращо се на византийска територия, и то по стратегически важните проходи на Източна Стара планина, при образуване на българската държава то получило статута на Славиния, какъвто имали останалите седем свободни славянски племена. А това ще рече, че това свое особено положение северите са си извоювали чрез активно участие във войната против Византия: те са имали възможност да прекъснат пътищата между Добруджа и Тракия, да затруднят движението на византийските войски и с това да ускорят окончателния им разгром.
Изобщо след големия разгром на византийците в Онгъла, навлизането на прабългарите в Добруджа и особено след съюзяването им със славяните не било проблем да бъдат завладени няколкото византийски крепости по Дунава и Черно море, като Дуростол, Томи, Дионисопол, Одесос и някои други. Завладяването на тази територия спокойно е могло да бъде завършено още през лятото на 680 г.
Когато се говори за българо-византийската война и за нейната продължителност, досегашните мнения обикновено се изграждаха на две погрешни твърдения.
Първо, че голямото нападение на прабългарите в Добруджа е станало след април 680 г., поради което и походът на императора до Онгъла се поставяше в по-късни месеци: защото наистина е необходимо доста време за прехвърлянето на войските от Мала Азия в Тракия, организирането на флотата и провеждането на самата експедиция. Сега обаче, когато е изяснено, че това нападение е станало през 679 г., ясно е, че империята е разполагала с няколко месеца през зимата за подготовка и че е могла да предприеме похода още през ранната пролет на 680 г.
Второ, че след превземането на територията на север от Стара планина войната била пренесена в Тракия. Оттук пък, без за това да има податки в изворите, се говори за две фази с едно няколкомесечно прекъсване между тях. Вече бе изяснено, че тази заблуда идва от смесването на административната единица (диоцеза) Тракия с днешната географска област Тракия и че всички сражения са станали само на север от Стара планина. А там не е имало прекъсване на бойните действия след нашествието на прабългарите, поради което след загубата на тази своя територия империята побързала да сключи мир, за да избегне действително едно пренасяне на войната в Северна Тракия.
Заблудата с диоцеза Тракия доведе до твърдението, че през март 681 г. императорът напуснал събора, за да отиде на война с българите. Както вече бе посочено, изворите не позволяват да се направи такъв извод. Това твърдение обаче беше необходимо на Ю. Трифонов, тъй като той пренесе цялата война в 681 г. и трябваше да намери време, в което императорът да отиде на поход до Онгъла, а след това и да сключи мир. Сега обаче, когато всички
279
признават, че походът на императора до Онгъла е станал през пролетта на 680 г., привържениците на годината 681 като начало на българската държава са принудени още един път да изпращат императора на война: през 680 г. да отбранява Добруджа, а през 681 г. — Северна Тракия. Такъв извод обаче, както бе казано, не може да се направи нито от материалите на Шестия вселенски събор, нито пък от описанието на войната в диоцеза Тракия, т.е. в североизточната част на Балканския полуостров. А и хронистите, които обикновено много грижливо отбелязват личното участие на императорите във военни действия, не биха пропуснали такова „важно” събитие, и то по време на заседанията на събора. В изворите обаче се говори само за едно участие във война — злополучния поход до Онгъла.
Когато се разглежда въпросът за хронологията на войната, би трябвало да се вземат пред вид и някои други обстоятелства.
Преди всичко не може да се пренебрегне категоричното твърдение на хронистите, че войната с българите и сключването на мирния договор са станали през септемврийската 680 г., а провеждането на Шестия вселенски събор — на следната 681 г. Това обвързване на българо-византийската война със събора никак не е случайно. Както вече бе посочено, императорът Константин IV Погонат имал намерение да проведе някакво подобно съвещание още през 678 г., но големите ангажименти на империята му попречили. Дори в началото на септември 680 г., когато в Цариград пристигнали папски пратеници, все още не било взето решение за свикването на събора. Това решение било обявено за пръв път на 19 септември 680 г. в писмото на императора до цариградския патриарх. А това означава, че обстановката вече е била променена и че съборът можело да се състои. Едно от неблагоприятните до този момент условия за провеждането на събора била и войната с българите. Затова абсурдно е да се мисли, че след такова голямо поражение като това в Онгъла, както и след завладяването на Добруджа и Лудогорието, ако войната все още не била завършила, императорът би се решил да свика църковния събор — събор, от който зависело до голяма степен политическото единство на империята. Напротив, бързото организиране на събора показва, че политическата обстановка е била коренно променена. А това означава преди всичко приключване на войната с българите. Тук му е мястото още един път да се припомни колко високо оценяваха хронистите прекратяването на войната и сключването на мира — те говорят, че мир царувал във вселената, че с изключение на българите всички плащали данък на империята и ѝ се покорявали, че до края на живота си императорът живял необезпокояван и „с всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно” (Теофан).
Когато се преглежда списъкът на участниците в Шестия вселенски събор, прави впечатление, че в него няма нито един епис-
280
коп от Мизия, докато от черноморските градове присъствували представители на Месемврия и Созопол. [40] Известно е, че на други събори са присъствували представители на епархии, които империята била загубила, но над които все още имала политически претенции — това са така наречените „вдовствуващи митрополити”. В конкретния случай, ако войната с прабългарите все още не била приключила, нямало пречки в събора да участвуват представители на Дуростол, Варна и др. И, обратното, от тези епархии представители не са били допуснати само при положение, че войната е била приключена и с международен договор Византия е признала загубата на въпросните територии. И наистина никак не е било удобно, от една страна, империята да сключи мир и да плаща данък на българската държава, а, от друга, да държи в Цариград митрополити и епископи, чиито епархии се намирали на север от Стара планина.
Най-сетне в словото на презвитер Константин от 9 август 681 г. се говори за „войната с България”, т.е. думата „България” е употребена като политическо понятие. А това ще рече, че към датата на събора тази държава вече съществувала и за нея се говорело като за нещо реално.
В заключение трябва да се изтъкне, че целият ход на войната и анализът на наличните извори водят до извода, че войната с българите и подписването на мирния договор са станали през 680 г. и са приключили най-късно до септември с.г.
Въпросът за началото на държавата. Изясняването на хронологията на събитията е изключително важен въпрос за определяне началото на българската държава. Но това все още не е достатъчно. Необходимо е да има ясен критерий — кое именно събитие трябва да се приеме като начало на държавния живот. И спорът между учените е именно по този въпрос: съюзът между славяни и прабългари, сложил началото на ново политическо обединение, или сключването на мирния договор и получаването на международно признание от Византия.
Когато се говори за началото на едно държавно обединение, трябва да се има пред вид преди всичко неговата същност. Известно е, че държавата е политическа организация на обществото; оръдие на политическата власт, позволяващо на господствуващите класи да държат в подчинение населението. Държавата се изгражда на определена територия и представлява система от институции и учреждения — централна власт, администрация, войска, съдилища и т.н. [41] Затова за създаването на държава може да се говори едва тогава, когато тези институции бъдат изградени.
Както вече бе посочено, българските славяни и прабългарите отдавна били тръгнали по пътя на класовото разслоение. През VII в. и едните, и другите разполагали с мощни военноплеменни съюзи, способни да се противопоставят на такива опасни против-
281
ници като Византия, Аварския хаганат и Хазарския хаганат. Тези военноплеменни съюзи почти се доближавали до държавата и изпълнявали повечето от нейните функции. Конкретната историческа обстановка в Югоизточна Европа през втората половина на VII в. и по-специално войната с Византия на Балканския полуостров през 680 г. довели до сключването на съюз между славяни и прабългари, до създаването от двата военноплеменни съюза на едно ново политическо обединение. Така именно било сложено началото на българската държава.
Византийските хронисти много добре са схванали и са отразили този процес. Теофан например, като описва проникването на прабългарите на Балканския полуостров чак до Варна през 680 г., разказва за сключването на съюза със славяните и разпределянето на функциите по охрана на границите на общата държава, продължава разказа си за по-нататъшния развой на войната против Византия: „И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт.” [42] Никифор също така поставя съюза между славяни и прабългари през 680 г., и то преди окончателното завладяване на византийските владения на север от Стара планина. Нещо повече, той изтъква, че в резултат на този съюз прабългарите се усилили, което им дало възможност да доведат до успешен край войната срещу Византия: „Между това те (прабългарите), след като се укрепили и се усилили, започнали да опустошават селата и градовете на (диоцеза) Тракия.” [43]
Редица български учени независимо от грешките в хронологията и по-специално допускането на военни действия в Тракия и сключването на мира в 681 г. потърсиха началото на българската държава именно в съюза и обединяването навоенноплемен-ните съюзи на славяни и прабългари в една политическа организация, станало някъде към края на пролетта или началото на лятото на 680 г.
Като говори за настаняването на прабългарите в земите на юг от Дунава, а така също, че славяните „виждали в тяхно лице естествени съюзници против домогванията на Византия да завладее отново земите на север от Стара планина”, тук именно Ал. Бурмов търси началото на държавата: „Именно затова северците и племенният съюз на седемте славянски племена, от една страна, и прабългарите, от друга, образували една обширна славянобългарска държава на федеративни начала.” И по-нататък: „Обединени в една държава, славяни и прабългари наченали общи нападения срещу Византия с цел да я принудят да признае извършеното. Те преминали Стара планина и опустошили много византийски градове и области в Тракия. Вследствие несполуката си да се оправи с нападенията им Константин IV се принудил да сключи договор за мир с Исперих през есента на 681 г., като се
282
съгласил да му плаща годишен данък. По този начин императорът признал де факто съществуването на славянобългарската държава на Балканския полуостров.” [44]
П. Петров също така потърси образуването на държавата в съюза между славяни и прабългари, а продължаващата война и сключването на мирния договор разглежда като отношения между двете държави — България и Византия. В заключение той отбелязва: „И така на образуването на българската държава трябва да се гледа като на сложен процес, а не като на някакъв си еднократен акт. Този процес започнал с изграждането и укрепването на племенните съюзи на славяни и прабългари, съчетаването им със заварените на Балканския полуостров местни устройствени форми и завършва с обединението на двете самостоятелно изграждащи се институции в една. С това завършил първият етап — окончателното изграждане на държавата през 680 г. След това започнал вторият етап: укрепване на създадената вече държава, взаимните влияния между славяни и прабългари, преодоляване на етническите различия и племенна обособеност. Затова този втори етап в етническо отношение завършил със славянизирането на прабългарите, а в политическо — с премахването на федерацията и преминаване към централизирано управление.” [45]
Д. Ангелов също така е склонен да види началото на българската държава в сключения през 680 г. съюз между славяни и прабългари. Той пише: „Договорните отношения, създадени между прабългарския вожд и славянските племенни князе, и последвалото в резултат от това разместване на славянските племена с оглед защитата на южната и западната граница могат да се окачествят като важни стъпки по пътя на изграждането на една държавна организация. Чрез споразумението между Аспарух и славянските князе се поставяло началото на създаването на една здрава административна власт, на един апарат от военни и граждански сановници, който да се грижи за управлението на общите дела. А чрез разместването на славянските племена, които трябвало да изпълняват защитни функции, се установявала вече трайно една определена територия в завоюваните земи, която трябвало да се брани от нападенията на враговете (авари и византийци). Наличието на определена територия със свои граници и формиралата се върху нея публичноправна власт (осъществявана от хана в сътрудничество със славянските племенни вождове) са несъмнено елементи на една държавна организация. Налице е и третият елемент, а именно поданиците (прабългари и славяни), които заживели съвместно под управлението на една и съща власт.” [46]
По-нататък, като говори за успехите в борбата против Византия и сключването на мирния договор (който отнася към 681 г.), Д. Ангелов добавя: „Сключването на мира от 681 г. означава по същество признаването на новата държава, която се изградила
283
в североизточния край на Балканския полуостров в резултат от споразумението между прабългари и славяни и успешно завършилата война срещу Византия. Както всяка държавна организация, така и славянобългарската държава притежавала всички присъщи на един държавен организъм елементи, а именно определена територия със свои граници, трайно установена публична власт начело с хана и сътрудничеството на славянските племенни вождове и съвкупност от хора (поданици), които се намирали под тази власт.”
Същевременно обаче с цел да примири двете становища (за създаването на държавата през 680 г. и сключването на мирния договор с Византия) Д. Ангелов говори за процес — една мисъл сама по себе си правилна, но неприложима към конкретния случай. Той пише: „Изграждането на държавата не е станало веднага, а е било продължителен процес, който започнал с проникването на прабългарите южно от Дунав (април 680 г.) и завършил с редицата поражения над ромеите през пролетта и лятото на 681 г., които принудили византийския император Константин IV Погонат да сключи траен мир с Аспарух и да се задължи да плаща ежегоден данък. Можем да приемем следователно, че славянобългарската държава се е формирала приблизително в един период от повече от година и че към средата на 681 г. тя представлявала вече една здрава и устойчива военна и политическа организация, пред чиято сила трябвало да отстъпи Византийската империя и да признае нейното реално съществуване.” [47]
И така, като се вземе пред вид уточнената хронология на събитията, съюзът на прабългарите със славянските племена и сключването на мирния договор с Византия трябва да се поставят все в една и съща година. Това обаче ни най-малко не променя въпроса за критерия — кое от двете събития трябва да бъде прието като начало на българската държава.
Онези учени, които приемат като начало на българската държава сключването на мирния договор с Византия (според тях станало в 681 г.), имат пред вид следните аргументи: бил сложен край на една война, продължила повече от една година; империята загубила териториите си на север от Стара планина; установила обща граница с България; задължила се да ѝ плаща годишен данък, което означавало международно признание.
Необходимо е обаче веднага да се отбележи, че нито един от тези аргументи не би могъл да отмести началото на държавата към датата на сключването на мирния договор.
Първо, българската държава не се е образувала само на византийска земя., поради което не е било необходимо с международен договор да се определя нейната територия и право на съществуване. Тя се изградила върху огромни пространства от двете страни на Дунава, обхващащи земите на славяни и прабългари. За правото на славяни и прабългари да създадат политическо обе-
284
динение на тези територии не било необходимо международна споразумение. А фактът, че с договора Византия признала загубата на част от своята територия, с нищо не променя положението на нещата. През следващите векове империята многократно е сключвала договори с българите и признавала загубата на свои земи, но това не променяло международното положение на българската държава.
Второ, колкото и важна роля да играела Византия в съдбините на Европейския Югоизток, колкото и голям да бил нейният международен авторитет, началото на една държава в никакъв случай не може да се свързва с признаването ѝ от страна на друга, в случая на Цариградската империя. Иначе естествено възниква въпросът: а ако Византия не бе признала българската държава, нима тя нямаше да съществува?
Трето, България била заобиколена от авари, хазари и византийци. Защо признаването само от страна на Византия да означава начало на нейното съществуване? Нали и с другите също така е трябвало да се определят общи граници и да се установяват междудържавни отношения? Явно е прочее, че тезата за международното признание от страна на Византия като начало на българската държава няма сериозни основания.
В заключение трябва още веднъж да се подчертае, че със заселването на прабългарите на юг от Дунава, с отстраняването на византийската власт и на византийската заплаха откъм Добруджа, със сключването на съюза между славяни и прабългари било създадено съвършено ново политическо обединение с една обща територия в определени граници, с един общ владетел, на когота всички в това обединение били поданици, с една обща столица, с наличието на публична власт, с една обща вътрешна и външна политика. Затова именно съюзът на прабългари и славяни положил началото на новото държавно обединение. Следователно годината 680 бележи началото на българската държава.