2. Създаване и устройство на българската държава
Развой на бойните действия на юг от Дунава
Условията на мирния договор
Устройство на българската държава
Граници, столица, владетел
Основният и най-пълен извор за продължаването на войната на юг от Дунава, за сключването на мира с Византия и за устройството на българската държава е хронографията на Теофан. Затова съвсем естествено е, преди да бъдат разгледани останалите извори и свързаните с тях проблеми, да се види какви сведения съдържат текстът на Теофан и неговият латински превод на Анастасий Библиотекар.
| Теофан: (Прабългарите) го (Дунава) преминали и дошли при т.нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду на- | Анастасий Библиотекар: Като го (Дунава) преминали, (прабългарите) стигнали до така наречената Варна, в околността на Одесос, и като забелязали, че мястото там се намира навътре и че е много добре защитено: отзад от река Дунав, а отпред и отстрани — от планински кли- |
209
| миращите се там славянски племена така наричаните седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. [1] | сури и Понтийско море, и особено като покорили и от съседните славяни така наричаните седем племена, те преселили северите (в земите) от предната част на Верегавската клисура до източните предели, а в земите, които са на югозапад — чак до Авария, настанили седем племена, които били под договор. И тъй, след като се разположили в тази област, те се възгордели и започнали да разрушават и разграбват онези укрепления и имения, които били под ромейска власт. Ето защо императорът бил заставен да им плаща ежегоден данък — за позор на ромеите поради многобройните им прегрешения. Наистина и за далечните, и за близките народи било твърде чудно, че бил победен от това ненавистно племе онзи, който направил свои данъкоплатци всички, които обитавали както на изток и запад, така и на север и юг. Все пак императорът вярвал, че това сполетяло християните по божие провидение и постъпил според евангелието. [2] |
Приведените по-горе текстове поставят няколко основни въпроса: за развоя на бойните действия на юг от Дунава и кои територии прабългарите завоювали от византийците; какви са били условията на мирния договор с Византия; какво е било устройството на българската държава и в какви граници тя се формирала. И тъй като отговорът на всички тези въпроси не се съдържа само в текстовете на Теофан и Анастасий Библиотекар, необходимо е техните данни да бъдат съпоставени със сведенията на всички останали писмени извори, а така също да бъде привлечен и друг допълнителен материал, предимно археологичен.
Развой на бойните действия на юг от Дунава. Когато говорят за бойните действия между прабългарите и Византия в земите на юг от Дунава, хронистите обикновено избягват да дават подробности за отделни сражения, а само най-общо се задоволяват да посочат
210
факта, че империята била победена и че императорът Константин IV Погонат бил заставен със силата на оръжието да сключи мир. И въпреки тази неохота да се каже нещо по-конкретно, изворите съдържат редица сведения, които дават възможност да се разбере как са се развили бойните действия.
Така например Теофан разказва, че прабългарите преследвали византийците след битката в Онгъла, преминали Дунава и достигнали чак до Варна и околните места. Самото това описание предполага не просто нашествие, а напредване с бой. По-нататък хронистът сам говори за такива бойни действия: „И тъй, след като се разширили в тези места (ἐν τούτοις οὗν πλατυνϑέντων αὐτῶν), възгордели се (ἐγαυρίασαν) и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт” (καὶ ἤρξαντο τὰ ὑπὸ τὴν ̒Ρωμαϊκὴν πολιτείαν ὄντα κὰστρα τε καὶ χωρία ἐπιρρίπτειν καὶ αἰχμαλωτίζειν). [3] Анастасий Библиотекар също така подчертава, че прабългарите се настанили трайно в тукашните земи, възгордели се (elati sunt), т.е. почувствували се силни, и започнали да разрушават и разграбват (destruere atque praedari) намиращите се под ромейска власт укрепления и имения (castra seu praedia). [4] Идентичен е и разказът на Никифор: „Между това те (прабългарите), след като се укрепили и се усилили в тези места (ἐν τούτοις ὀχυρωϑέντων καὶ αὐξηϑέντων), започнали да опустошават селата и градовете на Тракия” (τὰ ἐπὶ Θρᾲκης χωρία τε καὶ πολίσμα καταδῃοῦν). [5]
По-късните хронисти също така отбелязват, че прабългарите се настанили в земите на юг от Дунава в резултат на активни бойни действия, като превземали тук градове и крепости. Според Лъв Граматик прабългарите, като преминали отсам Дунава, „станали по-дръзки (ϑρασυνϑέντες), надвили (κατεκράτησαν) и като заели по-широко пространство, започнали да опленяват ромейската земя” (τὴν ̒Ρωμαϊκήν χώραν ᾐχμαλώτιζον). [6] Йоан Зонара също така пише, че прабългарите „разположили стана си в ромейската земя (ἐν τᾐ ̒Ρωμαίων ἐπήξαντο τὰς σκηνάς) и след това не преставали да плячкосват цялата подвластна на ромеите страна” (οὐ διέλιπον ἐξ ἐκείνου τὴν ὑπὸ ̒Ρωμαίους ἄπασαν ληιζόμενοι) [7]. Почти същото съобщават и Скилица—Кедрин: като преминали Дунава, прабългарите „станали по-смели, пръснали се нашироко и започнали да опленяват ромейската страна” (ϑρασυνϑέντες καὶ ἐμπλατυνϑέντες τὴν ̒Ρωμαϊκὴν χώραν ᾐχμαλώτιζον) [8]. А Георги Монах е още по-категоричен: според него прабългарите „опустошавали цяла Тракия” (ληϊζομένους πᾶσαν τὴν Θρᾲκην), след което конкретизира, че в същност това били отвъдните ѝ области, т.е. земите на север от Стара планина (τὰ ἐπέκεινα ταύτης). [9]
За силата на прабългарските нападения на юг от Дунава говорят и западните хронисти. Кавенският летопис от XI в. съобщава, че прабългарите „разположили стана си (castra metati suni) до Константинопол и започнали да разрушават селища и
211
укрепления” (ceperunt villas et castella dissipare). [10] Зигеберт също така отбелязва, че нашествията на прабългарите (eorum invaluit excursus) били толкова силни, та императорът се видял принуден да моли за мир. [11]
За активните бойни действия на прабългарите против византийците в земите на юг от Дунава говорят и данните от археологичните проучвания за превзети градове и разрушени крепости. Едни от тези крепости, като Абритус при дн. гр. Разград, Марцианопол при дн. гр. Девня, крепостта при с. Войвода, Шуменски окръг (северно от Плиска), били сринати до основи и никога вече не могли да се върнат към прежния си блясък и величие. Други понесли тежки разрушения по време на войната и тъй като били необходими на новата държава, наложило се да бъдат изграждани и поправяни отново. Такива били Дръстър, Одесос, Дионисопол (дн. Балчик), крепостта на Шуменското плато и други.
До 680 г. Одесос продължавал да бъде във византийски ръце. Колективни монетни находки от града и околността до края на VI в. го характеризират като голям икономически и културен център. Въпреки известен упадък през VII в. в града все още циркулирали и сега се откриват монети от императорите Фока, Ираклий и Константин IV Погонат. През втората половина на VII в., най-вероятно през 680 г., градът бил разрушен. Досегашните проучвания не са дали никакви данни за преустройство, и преизползуване на крепостта през ранното средновековие. Все по това време били разрушени и раннохристиянските храмове при Джанавартепе и Пиринчтепе в околността на града. Материали от разрушената крепост и от други византийски обекти били използувани още в края на VII в. при строежа на известния Аспарухов вал. Всичко това навежда на мисълта, че Одесос е бил обсаждан, превзет и разрушен от прабългарите по време на бойните действия през 680 г. [12]
Древният Дионисопол също така бил византийско владение до 680 г. При археологични разкопки в него се откриват монети от VI и VII в. (Ираклий, Констанс II и Константин IV Погонат). Констатирано е разрушаване на старото византийско укрепление на няколко места, и то най-вероятно при превземането му от прабългарите, тъй като на тях принадлежи възобновяването на крепостната стена със система от ров и вал, както и преизползуване на старите укрепителни съоръжения. [13]
Проучванията на крепостната стена на стария Дръстър също така показват, че градът бил византийски до 680 г., когато крепостната му стена била разрушена. Това разрушение било толкова голямо, че стената била негодна за използуване, поради което се наложила нейната основна реконструкция и доукрепяване от прабългарите. [14]
212
Голямата и яка крепост на Шуменското плато просъществувала до VII в., когато станала жертва на големи опожарявания и разрушения, в резултат на което прекратила своето съществуване. Едва по-късно в разрушените сгради се настанили славяни, които разположили тук своите полувкопани жилища. [15]
Археологичните разкопки след време ще хвърлят нова, още по-обилна светлина върху съдбата на старата византийска укрепителна система в североизточната част на Балканския полуостров при заселването на прабългарите в тукашните земи. Но и това, което засега е известно, напълно отговаря на сведенията на писмените извори и подкрепя схващането за жестоки битки между прабългари и византийци и в земите на юг от Дунава — битки, в които империята понесла гелеми поражения и била изтикана от тукашните територии със силата на оръжието.
Що се отнася до територията, която прабългарите завоювали от византийците, изворите съдържат редица податки, които позволяват този въпрос да бъде решен сравнително точно и вярно. Това са по-специално данните, че военните действия се развили в Тракия, споменаването на географските обекти Одесос и Варна, а така също и указанието, че всички земи на юг от Дунава прабългарите завоювали от византийците.
Когато говорят за бойните действия на прабългарите в земите на юг от Дунава, хронистите почти винаги споменават, че това ставало в Тракия. Така например Теофан започва своя разказ за образуването на българската държава с констатацията, че „народът на българите нападнал Тракия”, поради което императорът заповядал „всички отряди да преминат в Тракия”. От описанието на събитията пък се вижда, че първоначално прабългарите нападали близките до Дунава земи, а след победата над императорските армии в Онгъла при похода си на юг от Дунава воювали все в същите тези земи. [16] Несъмнено посочената тук Тракия е диоцезът Тракия.
Никифор на два пъти споменава за Тракия: когато императорът научил, че заселилите се отвъд Дунава прабългари нападали близките области на ромейската държава, прехвърлил тежковъоръжените си войски от Мала Азия „в тракийската земя”; а когато прабългарите победили византийците в Онгъла, навлезли в земите на юг от Дунава и „започнали да опустошават селата и градовете на Тракия” [17]. Очевидно и тук хронистът има пред вид диоцеза Тракия.
Останалите хронисти също така поставят събитията в диоцеза Тракия, макар едни изрично да споменават това име (Георги Монах, Скилица—Кедрин, Зигеберт), а други само чрез описанието да показват, че става дума за тази административна единица. Но тъй като никой от хронистите, когато говори за Тракия, не споменава изрично, че това е административна единица (диоцез), редица учени са схванали това название като географската област
213
Тракия, поради което са склонни да отнесат някои от събитията в териториите на юг от Стара планина. [18] Затова, за да се изяснят въпросите за византийските владения на север от Стара планина и завоюваните от прабългарите територии, необходимо е да се разгледа първо обхватът на диоцеза Тракия.
В продължение на три века (IV—VII) диоцезът Тракия обхващал източната половина на Балканския полуостров и се състоял от шест провинции:
Долна (Втора) Мизия с главен град Марцианопол — простирала се между Стара планина, р. Вит, р. Дунав и Добруджа;
Скития с главен град Томи (дн. Кюстенджа) — обхващала цяла днешна Добруджа;
(Първа, Същинска) Тракия с главен град Филипопол (дн. Пловдив) — разположена между Стара планина, р. Тунджа, Родопите и прохода Траянови врата (като включвала и северните склонове на Родопите);
Хемимонт (Втора Тракия) с главен град Адрианопол — обхващала областта на изток от р. Тунджа, между Стара планина, Черно море и Странджа (включително и областта на Одрин);
Европа с главен град Хераклея на Мраморно море — простирала се в Югоизточна Тракия, между Одрин и Цариград, покрай Мраморно море до р. Марица (включително и Галиполския полуостров, но без столицата);
Родопа с главен град Траянопол — обхващала Родопите и Беломорието между реките Марица и Места.
С други думи, диоцезът Тракия се намирал на изток от линията р. Вит, прохода Траянови врата и р. Места, като на север опирал на Дунава чак до неговата делта, на изток граничил с Черно море, а на юг достигал до Мраморно и Бяло море. [19] Затова съвсем естествено е, че Прокопий Кесарийски, като говори за крепостното строителство по Балканския полуостров при Юстиниан I и по-специално като описва „укрепленията на Тракия”, има пред вид диоцеза Тракия. Той започва да изброява крепостите по дунавския бряг, т.е. в провинциите Мизия и Скития, след това преминава и в останалите провинции на юг от Стара планина — Тракия, Хемимонт, Европа и Родопа. [20]
До 680 г. за византийските хронисти границите на империята продължавали да бъдат на север до Дунав и Сава, а на югоизток — до Ефрат, независимо че на Балканския полуостров се били настанили славяни. Сега обаче с идването на Аспаруховите българи Византия трябвало и официално да признае загубата на част от балканските си територии и това засегнало предимно диоцеза Тракия. Особено показателни в това отношение са сведенията, които дава Константин Багренородни в съчинението си „За темите”. Като описва съдбата на диоцеза Тракия, той изрично сочи, че преди идването на прабългарите в него влизали всички земи на север от Стара планина: „Защото България и самият Истър (Дунав) и прочутата планина, наречена Хемус (Стара планина), която стига чак до Понт (Черно море), са части на Тракия, но сега вече не спадат към нея.” [21]
214
Горното сведение е от изключителна важност за разбиране на няколко въпроса от времето на създаването на българската държава. Преди всичко то показва, че до 680 г. Византия владеела обширни територии на север от Стара планина, простиращи се до Дунав и Черно море. Наистина западната граница на византийските владения не е определена, но от други данни се вижда, че тя е започвала някъде към Силистра и достигала до Шуменските възвишения. Второ, всички събития се разиграли само в тази територия, поради което сведенията на останалите хронисти за действията на прабългарите в Тракия се отнасят до северната част на този диоцез. Трето, завладяната от прабългарите византийска територия след това станала известна под името България.
Сведенията на Константин Багренородни са в пълен унисон с данните на останалите византийски хронисти и особено на Теофан и Никифор.
Както вече бе посочено, Теофан изрично отбелязва, че прабългарите завладели от византийците всички онези територии на север от Стара планина, които империята държала до 680 г.: „сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните”. Когато пък описва самото завладяване на тези области, той сочи, че прабългарите се разширили в онези места, които били под ромейска власт, като започнали да превземат намиращите се тук крепости и земи. А „тези места” (ἐν τούτοις) хронистът вече е описал по-рано. Когато говори, че прабългарите се спуснали на юг чак до Варна, хронистът дава описание на цялата завладяна от тях територия: „Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав (ὄπισϑεν διὰ τοῦ Δανουβίου ποταμοῦ), отпред и отстрани поради теснините и Черно море” (ἔμπροσϑεν δὲ καὶ ἐκ πλαγίων διὰ κλεισουρῶν καὶ τῆς Ποντικῆς ϑαλάσσης). [22] В латинския превод на Анастасий Библиотекар също така е казано, че „мястото там се намира навътре (от гр. Одесос и р. Варна) и че е много добре защитено: отзад — от река Дунав (in posterioribus quidem propter Danubium fluvium), а отпред и отстрани (in anterioribus autem et ex lateribus) — от планински клисури и Черно море” (ob clusuras et Ponticum mare). [23] Никифор пък, макар и да не е така конкретен, дава същите данни: „Когато (прабългарите) видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде (τὸ ὀχυρὸν καὶ ασϕαλές τοῦ τόπου πάντοϑεν), и от реката (ἐκ τε τοῦ ποταμοῦ), и от непроходимата местност (καὶ τῆς ἂγαν δυσχωρίας), установили се тук” (ἐνταῦϑα σκηνοῦσι). [24]
И така тримата хронисти описват владяната преди от византийците и завоюваната сега от прабългарите територия по същия начин, както Константин Багренородни. Погледнато откъм Византия, отзад, т.е. от обратната страна, новозавзетите земи били ограничени от Дунава; отпред, т.е. откъм империята, се извисявали планински клисури, в които несъмнено трябва да се види Източна Стара планина; от едната страна се намирало Черно море.
215
Хронистите не споменават докъде на запад се е простирала тази територия, но разказът за височини и от другата страна дава основание да се твърди, че и тук се имат пред вид Шуменските възвишения. Освен това хронистите говорят за съседни славянски племена и за славинии, което, съпоставено с други сведения, също така е указание, че на запад византийските владения не са прехвърляли Шуменското плато, поради което до тази линия се разпрострели и владенията на прабългарите. [25] А цялата тази територия, която прабългарите завоювали, съставлявала северната, т.е. отвъд Стара планина, част на тогавашния дноцез Тракия.
Останалите хронисти, макар и не така обстойни и конкретни, се придържат към същото описание на събитията. Според Георги Монах прабългарите оплячкосвали Тракия и „завзели страната на ромеите” [26], т.е. и тук под Тракия се разбират всички византийски владения на север от Стара планина, между Черно море и Дунав. Йоан Зонара също така говори, че прабългарските нападения обхванали цялата подвластна на ромеите страна, която при това се намирала при Дунав. [27] Зигеберт също е категоричен, че нападенията и настаняването на прабългарите станало „в пределите на ромейската държава” (рег Romanam rem publicam) [28]. Една кратка анонимна хроника от IX в. пък съобщава, че прабългарите „преминали реката Дунав и се поселили отсам (нея)” [29].
Българските летописни сведения също така говорят за заселването на прабългарите в териториите между Дунав и Стара планина, и то в земи, принадлежали дотогава на Византия. В Българския апокрифен летопис от XI в. на три пъти се говори за настаняването на прабългарите в Добруджа, наречена „Карвунска земя”: по божие повеление сам пророк Исай „отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини”; „и населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години; и населих я с множество люде от Дунава до морето”; „и този цар (Аспарух) насели цялата Карвунска земя”. [30] В Българските добавки към Манасиевата хроника пък се съобщава, че при византийския император Константин Брадати (Погонат) „българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците, след като ги разбиха, тази земя, в която живеят и днес. По-рано тази земя се наричаше Мизия. Бидейки безчислено множество, те изпълниха и тази страна на Дунава.” [31]
Най-южната граница, до която достигнали прабългарите на Балканския полуостров, може да бъде определена чрез споменатите от хронистите два географски обекта — Одесос и Варна. Като говори за битката в Онгъла и последвалото след това настъпление на прабългарите на юг от Дунава, Теофан съобщава, че те „дошли при така наречената Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя” (ἐλϑόντες ἐπὶ τὴν λεγομένην Βάρναν πληςίον Ὀδύσσου καὶ τοῦ ἐκετσε μεσαγαίου) [32]. Никифор също така отбелязва, че при
216
своя устрем на юг прабългарите се спуснали „към така наречената Варна, близо до Одесос (ἐπί τὴν λεγομένην Βάρναν πληςίου Ὀδύσσου), и до разположената по-нататък вътрешна земя” (καὶ τοῦ ὑπερκειμένου μεσογαίου) [33]. 3a разполагането на прабългарите „на стан при Варна (ἐσκήνωσεν ἐν Βάρναις) в някакви гъсталаци и хълмове” (ἔν τισι λόχμαις καὶ ὄρεσιν) съобщава и Лъв Граматик. [34] Според Скилица—Кедрин народът на българите също така „се разположил на стан при Варна (ἐσκήνωσεν ἐν Βάρναις) сред някакви гъсталаци и възвишения” (ἐν τισι ὀχματς (= λόχμαις) καὶ ὄρεσι). [35] Още в края на миналия век К. Иречек обърна внимание върху израза „Варна, близо до Одесос”. Той посочи, че в случая „името Варна е принадлежало не на стария Одесос, ами на някоя местност в околността. То е означавало навярно най-напред Провадийската река с Девненското езеро и неговата долина, както и император Константин Багренородни в X в. говори за „река Варнас”. Дали това име е славянско и тъждествено с думата врана, не знаем сигурно; впрочем недалеко оттук на запад, в Шуменско, и до днес един приток на Камчия се нарича на славянски и турски Врана.” [36]
По-сетнешните автори не внесоха нещо съществено за изясняване на посочения въпрос. Така например Ив. Дуйчев с примери от други райони на Балканския полуостров се опита да подсили мнението на К. Иречек, че името Варна идва от „вран” = черен, поради което трябва да бъде изтълкувано като „Варна река”, сиреч „Врана река” ( = Черна река). [37] На друго място пък той пише: „По това време прочее в областта на древния град Одесос е съществувало толкова гъсто славянско население, щото то наложило едно чисто славянско местно наименование.” [38] За съжаление обаче и тук авторът се е изказал най-общо, без да приведе никаква аргументация и главно без да се е съобразил с археологичните проучвания и наличните материали.
Други автори, предимно филолози, също така са склонни да отъждествят Варна с Провадийската река и Девненското езеро. [39]
Изясняването на въпроса за съдържанието, което старите автори влагат в названието „Варна”, е от голяма важност за историческата наука. То може да хвърли светлина по цял ред въпроси: за границата между България и Византия в Източна Стара планина; за славяните на юг от Провадийската река и местоположението на племето севери; за взаимоотношенията между славяни и прабългари, а оттук и за устройството на българската държава. Затова именно се налага този въпрос да бъде разгледан по-обстойно.
Преди всичко трябва да се подчертае фактът, че от посочените хронисти само Лъв Граматик в своето съчинение никъде не говори за Одесос. Но тъй като неговите сведения почти не се отличават от тези на Скилица—Кедрин, изпускането на Одесос с нищо не променя неговото разбиране за местоположението на Варна.
217
Теофан, основният извор за разглежданите събития:, познава много добре положението на стария Одесос: при събития от IV в. той говори за гр. Одисопол (Ὀδυσσοπόλει); под 544 г. съобщава, че при Одесос (Ὀδύσσου) Черно море заляло сушата на около четири мили. [40] Затова и сега, при описанието на събитията от 680 г., когато за пръв път споменава названието Варна., той го определя по познатия вече обект Одесос — „Варна, близо до Одесос”. След това в своето съчинение Теофан вече не споменава Одесос, а за Варна говори само веднъж. През 774 г. император Константин V Копроним предприел голям поход по суша и по море против България. Той оставил сухопътните си войски, предимно конни отряди, „извън клисурите, ако могат някак да нахлуят в България, докато българите са заети с него”, а сам потеглил с флотата към Дунава. Когато обаче дошъл до Варна (ἔως τῆς Βάρνας), изплашил: се и решил да се върне. От своя страна и българите не били готови за война, поради което предложили мир. Било сключено споразумение, което предвиждало: „нито българите да излизат срещу Романия ( = Византия), нито императорът да се стреми да нахлува в. България” [41].
Обикновено се приема, че споменатата при този поход Варна е вече название на стария Одесос. От приведения текст обаче такъв извод не би могъл да бъде направен по няколко съображения: 1. След като хронистът е употребил на три пъти названието Одесос и Одисопол за един град, след като чрез него определя друг гезграфски обект, абсурдно е след това същият този географски обект да бъде смесен с Одесос и това никъде да не бъде отбелязано. 2. Описанието на похода показва, че ударът против България бил комбиниран — едновременно по суша и по море. Конницата останала „извън клисурите”, т.е. на юг от Стара планина, и чакала българите да насочат силите си против императора, за да нахлуе в България. Очевидно е, че става дума за координирани движения между корабите и конните отряди, каквито походи Византия предприемала много пъти против България и които предполагали най-тясно взаимодействие, в това число и да не се отдалечават твърде много едни от други. Императорът достигнал „до Варна” и тук някъде станали преговорите с българите. От това описание на събитията съвсем логично е да се предположи, че византийската флота не е отишла много далеч от нос Емине, след като конните отряди изобщо не преминали Стара планина, а флотата едва ли се е откъснала много далеч от тях. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че походът е завършил още в самото начало и че споменатата Варна няма нищо общо със стария Одесос, а е била географски обект, който се е намирал много пò на юг. Против отъждествяването на посочената тук Варна със стария Одесос говори и фактът, че този град бил разрушен през VII в. и още тогава престанал да бъде каквато и да било крепост, за да бъде отбелязван. [42] При това положение много по-логично е да се
218
приеме, че споменатата тук Варна ще да е една от реките, вливащи се в Черно море — Провадийската или Камчия: и за двете приляга определението на Теофан „близо до Одесос” [43].
Никифор също така разграничава Варна от стария Одесос. При описанието на събитията от 680 г. подобно на Теофан и той говори за „Варна, близо до Одесос”. Когато разказва за събитията от 768 г. пък, свързани с българската междуособица, той съобщава за бягството на хан Паган във Варна (ἐν Βάρνῃ), където бил убит от собствените си слуги. [44] И в този случай обаче споменатата Варна не може да бъде отъждествена с Одесос: първия път хронистът изрично разграничава Одесос от Варна, а втория път не дава никакви конкретни данни, пък и не коригира първото си определение. Затова и тук Варна трябва да се свърже с друг географски обект, различен от Одесос.
Названието Варна за пръв път е точно определено като географски обект, и то като название на река, едва в средата на X в. Константин Багренородни, като описва пътя на печенегите по море на юг към Цариград, съобщава, че те се движели от Дунава до Констанция (ант. Томи), оттам „до река Варна (εἰς τὸν ποταμὸν Βάρνας) и от Варна отиват до река Тичина” (ἀπὸ Βάρνας ἔρχονται είς τὸν ποταμὸν Διτζίναν). [45] Тук не се говори за град с име Варна, а това название е отнесено към Провадийската река, тъй като следващата след нея на юг река е Тича ( = Камчия). Това описание е категорично в полза на твърдението, че през X в. Провадийската река е била наричана Варна. Но дали това е същата онази Варна, за която говорят хронистите при описанието на събитията от 680 г.?
Скилица—Кедрин също така познава и разграничава Одесос от Варна. Така например под 18-ата година от царуването на Юстиниан I, падаща се в 544 г., е описано навлизането на морето в Тракия и заливането на сушата около 4 мили в областта на Одесос. [46] При описание на събитията от 680 г. за пръв път е употребено названието Варна, но то е дадено като нещо различно от Одесос. Под 1043 г. същите хронисти описват похода на византийския военачалник Катакалон Кекавмен против русите „по крайбрежието на така наречената Варна” (κατὰ τὸν αἰγιαλὸν τῆς λεγομένης Βάρνας) [47], като и тук едва ли хронистите отъждествяват Варна със стария Одесос.
И така какво разбират хронистите под названието Варна, когато описват събитията от втората половина на VII в.?
Преди всичко прави впечатление, че хронистите са схванали и говорят за Варна като за обширен географски обект. Според Теофан до тази Варна достигала цялата „тамошна земя”, т.е. заетата: от прабългарите територия. Според Никифор пък до Варна достигала „разположената по-нататък вътрешна земя”, която прабългарите завоювали от византийците. Лъв Граматик и Скилица—Кедрин съобщават, че областта, в която прабългарите се настанили,
219
се намирала в района на Варна и била осеяна с „гъсталаци и възвишения (хълмове)“. И тъй като всички хронисти описват тази територия като обширна и дори определят нейните граници между Дунав, Черно море и Източна Стара планина, очевидно под посочените възвишения ще трябва да се подразбират не само височините на север от Нови пазар, но и планинската област на юг до р. Камчия, обхващаща Шуменските възвишения, Провадийското плато, Роякското плато и други.
Хронистите сочат също така, че тази Варна се намирала „близо до Одесос”. В случая думата „близо” не бива да се схваща в буквалния смисъл на непосредствена близост. За византийските хронисти, живеещи в Цариград, цялата територия на север от билото на Източна Стара планина се е намирала „близо” до Одесос, така както за автори от по-далечни страни, като хазарския хаган Йосиф (X в.) и Кавенския летопис (XI в.), същата тази територия била „близо” до Константинопол. Освен това по своето местоположение старият Одесос се намирал на брега на морето и на Варненското езеро, следователно и на брега на Провадийската река. И ако в случая Варна е употребено като название на река, то тази, намираща се „близо до Одесос” река би могла да бъде и р. Камчия, а не само Провадийската река.
Че в случая става дума по-скоро за р. Камчия, а не за Провадийската река, показват следните факти:
1. Цялата територия на юг от Провадийската река чак до билото на Източна Стара планина, т.е. басейнът на р. Камчия, влизала в пределите на българската държава още от 680 г. Покрай морето били изградени редица валове на най-уязвимите и леснодостъпни места: Аспаруховият вал при устието на р. Провадийска; валът при с. Близнаци, на север от устието на р. Камчия; валът на Фандъклийската река при с. Шкорпиловци, южно от р. Камчия; валът на р. Двойница и Панаирдере, между селата Бяла и Обзор. [48] По билото на Източна Стара планина, от морския бряг до Котленския проход, били изградени също така няколко землени съоръжения, които преграждали проходите и седловините. От тези валове най-известен е т. нар. Еникьойски окоп, простиращ се между селата Дюлино и Паницово и запазен и досега на протежение около 15 км. Други два окопа —Преградата и Спасено, преграждали две седловини в долината нар. Елешница. [49]
2. Един от притоците в горното течение на р. Камчия, както бе посочено, и досега носи името Врана ( = Варна). Не е изключено това название да е носила първоначално цялата река, по подобие на р. Вардар, която била наричана Велика и която и досега в горното си течение е позната под това име (Велика = Треска). И щом като името Варна ( = Врана) се е запазило като име на приток на р. Камчия, логично е да се приеме, че това название се е отнасяло до цялата р. Камчия (среднов. Тича), а не до Провадийската река.
3. Името Варна ( = Врана) е славянско и то е могло да бъде дадено на реката от
220
славянско население, живяло по нея или близо до нея през VII в. В басейна на р. Камчия, колкото и непроучен да си остава, славянски поселения са открити при селата Аспарухово и Голямо Делчево на р. Луда Камчия преди съединяването ѝ с р. Голяма. Камчия, а така също и при гр. Дългопол, на северния бряг на р. Голяма Камчия. [50] По протежението на Провадийската река и Девненското езеро засега славянски поселения са известни най-рано от VIII в. Очевидно името Варна ( = Врана) се е отнасяло първоначално към р. Камчия, но не е могло да се наложи като име на тази река: още през VIII—IX в. тази река става известна под името Тича, а названието Варна се пренася върху Провадийската река. По-късно това име било дадено и на селището, възникнало върху развалините на стария Одесос.
4. Названието Варна е дадено от хронистите за обозначаване не само на завоюваната от прабългарите територия, но и на границата с Византия. А за тази граница изрично се сочи, че от прохода Верегава (вер. Ришки) на изток била поверена на славянското племе севери, т.е. земите на юг от Провадийската река до билото на Източна Стара планина били населени със славяни и влезли в пределите на българската държава. [51] Затова южната граница, до която достигнали прабългарите, обхващала водоснабдителния басейн на р. Камчия с планините Върбишка, Камчийска и Еминска.
За да бъдат разбрани правилно сведенията на хронистите за Одесос и Варна, трябва да се вземе пред вид и техният маниер да очертават границата на империята с други народи не по цялото ѝ протежение, а само с най-характерни обекти. Това проличава особено ясно при синовете на хан Кубрат, където само с посочването на една река се определя колко са се отдалечили те от старата си родина, а чрез споменаването на Онгъла и Дунава се очертава и границата откъм Византия. Така е и в конкретния случай. Чрез. позоваването на Одесос в същност се сочи докъде са достигнали прабългарите на югоизток, тъй като по морския бряг следващият голям град-крепост е чак Месемврия. Чрез посочването на р. Варна пък се очертава цялото протежение на границата с Византия — от Преславската планина до морето. По този начин хронистите посочват две характерни точки на българо-византийската граница: Одесос на Черно море и басейна на р. Камчия на юг.
Що се отнася до заетата от прабългарите територия, хронистите по няколко начина определят нейния обхват: чрез посочването, че тя дотогава била византийско владение; чрез описанието на границите ѝ — Дунав, Черно море и Стара планина; чрез позоваване на административното ѝ устройство; чрез определяне на тази територия въз основа на географски обекти — Одесос и Варна. Към тази характеристика на завладяната от прабългарите територия биха могли да бъдат посочени още две съображения: на изток от р. Русенски Лом, т.е. там, където се заселили прабългарите, старата гръкоримска топонимия на селища и реки изчезнала [52] —
221
за разлика от териториите, заселени със славяни, където тази приемственост е повсеместна; цялата тази територия, която прабългарите отвоювали от византийците, в продължение на два века след това е позната в историческите извори под названието България. [53]
Условията на мирния договор. Византийските хронисти са единодушни по въпроса, че сключването на мирния договор между българската държава и Византия било следствие от големите поражения и неуспехи, които империята претърпяла както в земите на север от Дунава, така и на самия Балкански полуостров. Теофан например, като разказва как прабългарите завоювали византийските владения между Дунав и Стара планина, отбелязва: „Принуден от това, императорът сключил мир с тях (είρήνευσε μετ᾽ αὐτῶν), като се съгласил да им плаща годишен данък (ἐτήσια αὐτοῖς συμϕνήσας πάκτα παρέχειν) за срам на ромеите и заради многото ни грехове.” По-нататък хронистът дава воля на огорчението си от неизгодния за империята мир, като същевременно търси утеха в християнската религия и евангелските текстове: .„Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този (император), който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен (ἡττήϑη) от този мръсен и новопоявил се народ (прабългарите). Но той, като вярвал, че това се е случило на християните ( = ромеите) по божия промисъл, сключил мир (εἰρήνευσεν), разсъждавайки по евангелски.” [54] Според Никифор пък, когато императорът видял, че прабългарите опустошавали и превземали византийските владения в диоцеза Тракия, решил да сключи мир: „Императорът пък, като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък” (ἐπὶ τελέσμασι πρὸς αὐτοῖς σπένδεσϑαι) [55].
Останалите хронисти не дават нищо ново в сравнение с Теофан и Никифор. Показателен е обаче фактът, че всички са намерили за уместно да отбележат сключването на мира, което показва, че на това те са гледали като на едно голямо, изключително важно събитие по времето на император Константин IV Погонат. Лъв Граматик: „Това принудило и императора да сключи мир с тях (εἰρηνεῦσαι μετ᾿ αὐτῶν), като се съгласил да им дава годишен данък (ἐτήσια αὐτοῖς συμϕωνήσας πάκτα) за срам на ромеите и поради многобройните ни грехове. Защото онзи, който направил всички свои данници, бил победен (ἡττήϑη) от този нечестив народ.” [56] Георги Монах: „Поради това императорът бил принуден да сключи мир с тях (εἰρήνευσε μετ᾿αὐτῶν πάκτα), като им дава дан (πάκτα) за срам на ромеите.” [57] Йоан Зонара: „Принуден от това, владетелят сключил договор (σπονδὰς ἔϑετο) c тях при условие да им плаща годишен данък (τοῦ δασμὸν αὐτοῖς καταβάλλειν ἐτήσιον) за срам на ромейската държава.” [58] Скилица—Кедрин: .„Това принудило императора да сключи мир с тях (εἰρήνευσε
222
μετ᾿ εὐτῶν), както се разказва.” А преди това е казано