Образуване на българската държава

Петър Петров

Б. ОБРАЗУВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

I. ОБРАЗУВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

2. Създаване и устройство на българската държава

Развой на бойните действия на юг от Дунава

Условията на мирния договор

Устройство на българската държава

Граници, столица, владетел

 

Основният и най-пълен извор за продължаването на войната на юг от Дунава, за сключването на мира с Византия и за устройството на българската държава е хронографията на Теофан. Затова съвсем естествено е, преди да бъдат разгледани останалите извори и свързаните с тях проблеми, да се види какви сведения съдържат текстът на Теофан и неговият латински превод на Анастасий Библиотекар.

 

Теофан: (Прабългарите) го (Дунава) преминали и дошли при т.нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду на-

Анастасий Библиотекар: Като го (Дунава) преминали, (прабългарите) стигнали до така наречената Варна, в околността на Одесос, и като забелязали, че мястото там се намира навътре и че е много добре защитено: отзад от река Дунав, а отпред и отстрани — от планински кли-

 

209

 

 

миращите се там славянски племена така наричаните седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. [1]

сури и Понтийско море, и особено като покорили и от съседните славяни така наричаните седем племена, те преселили северите (в земите) от предната част на Верегавската клисура до източните предели, а в земите, които са на югозапад — чак до Авария, настанили седем племена, които били под договор. И тъй, след като се разположили в тази област, те се възгордели и започнали да разрушават и разграбват онези укрепления и имения, които били под ромейска власт. Ето защо императорът бил заставен да им плаща ежегоден данък — за позор на ромеите поради многобройните им прегрешения. Наистина и за далечните, и за близките народи било твърде чудно, че бил победен от това ненавистно племе онзи, който направил свои данъкоплатци всички, които обитавали както на изток и запад, така и на север и юг. Все пак императорът вярвал, че това сполетяло християните по божие провидение и постъпил според евангелието. [2]

 

 

Приведените по-горе текстове поставят няколко основни въпроса: за развоя на бойните действия на юг от Дунава и кои територии прабългарите завоювали от византийците; какви са били условията на мирния договор с Византия; какво е било устройството на българската държава и в какви граници тя се формирала. И тъй като отговорът на всички тези въпроси не се съдържа само в текстовете на Теофан и Анастасий Библиотекар, необходимо е техните данни да бъдат съпоставени със сведенията на всички останали писмени извори, а така също да бъде привлечен и друг допълнителен материал, предимно археологичен.

 

 

Развой на бойните действия на юг от Дунава. Когато говорят за бойните действия между прабългарите и Византия в земите на юг от Дунава, хронистите обикновено избягват да дават подробности за отделни сражения, а само най-общо се задоволяват да посочат

 

210

 

 

факта, че империята била победена и че императорът Константин IV Погонат бил заставен със силата на оръжието да сключи мир. И въпреки тази неохота да се каже нещо по-конкретно, изворите съдържат редица сведения, които дават възможност да се разбере как са се развили бойните действия.

 

Така например Теофан разказва, че прабългарите преследвали византийците след битката в Онгъла, преминали Дунава и достигнали чак до Варна и околните места. Самото това описание предполага не просто нашествие, а напредване с бой. По-нататък хронистът сам говори за такива бойни действия: „И тъй, след като се разширили в тези места (ἐν τούτοις οὗν πλατυνϑέντων αὐτῶν), възгордели се (ἐγαυρίασαν) и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт” (καὶ ἤρξαντο τὰ ὑπὸ τὴν ̒Ρωμαϊκὴν πολιτείαν ὄντα κὰστρα τε καὶ χωρία ἐπιρρίπτειν καὶ αἰχμαλωτίζειν). [3] Анастасий Библиотекар също така подчертава, че прабългарите се настанили трайно в тукашните земи, възгордели се (elati sunt), т.е. почувствували се силни, и започнали да разрушават и разграбват (destruere atque praedari) намиращите се под ромейска власт укрепления и имения (castra seu praedia). [4] Идентичен е и разказът на Никифор: „Между това те (прабългарите), след като се укрепили и се усилили в тези места (ἐν τούτοις ὀχυρωϑέντων καὶ αὐξηϑέντων), започнали да опустошават селата и градовете на Тракия” (τὰ ἐπὶ Θρᾲκης χωρία τε καὶ πολίσμα καταδῃοῦν). [5]

 

По-късните хронисти също така отбелязват, че прабългарите се настанили в земите на юг от Дунава в резултат на активни бойни действия, като превземали тук градове и крепости. Според Лъв Граматик прабългарите, като преминали отсам Дунава, „станали по-дръзки (ϑρασυνϑέντες), надвили (κατεκράτησαν) и като заели по-широко пространство, започнали да опленяват ромейската земя” (τὴν ̒Ρωμαϊκήν χώραν ᾐχμαλώτιζον). [6] Йоан Зонара също така пише, че прабългарите „разположили стана си в ромейската земя (ἐν τᾐ ̒Ρωμαίων ἐπήξαντο τὰς σκηνάς) и след това не преставали да плячкосват цялата подвластна на ромеите страна” (οὐ διέλιπον ἐξ ἐκείνου τὴν ὑπὸ ̒Ρωμαίους ἄπασαν ληιζόμενοι) [7]. Почти същото съобщават и Скилица—Кедрин: като преминали Дунава, прабългарите „станали по-смели, пръснали се нашироко и започнали да опленяват ромейската страна” (ϑρασυνϑέντες καὶ ἐμπλατυνϑέντες τὴν ̒Ρωμαϊκὴν χώραν ᾐχμαλώτιζον) [8]. А Георги Монах е още по-категоричен: според него прабългарите „опустошавали цяла Тракия” (ληϊζομένους πᾶσαν τὴν Θρᾲκην), след което конкретизира, че в същност това били отвъдните ѝ области, т.е. земите на север от Стара планина (τὰ ἐπέκεινα ταύτης). [9]

 

За силата на прабългарските нападения на юг от Дунава говорят и западните хронисти. Кавенският летопис от XI в. съобщава, че прабългарите „разположили стана си (castra metati suni) до Константинопол и започнали да разрушават селища и

 

211

 

 

укрепления” (ceperunt villas et castella dissipare). [10] Зигеберт също така отбелязва, че нашествията на прабългарите (eorum invaluit excursus) били толкова силни, та императорът се видял принуден да моли за мир. [11]

 

За активните бойни действия на прабългарите против византийците в земите на юг от Дунава говорят и данните от археологичните проучвания за превзети градове и разрушени крепости. Едни от тези крепости, като Абритус при дн. гр. Разград, Марцианопол при дн. гр. Девня, крепостта при с. Войвода, Шуменски окръг (северно от Плиска), били сринати до основи и никога вече не могли да се върнат към прежния си блясък и величие. Други понесли тежки разрушения по време на войната и тъй като били необходими на новата държава, наложило се да бъдат изграждани и поправяни отново. Такива били Дръстър, Одесос, Дионисопол (дн. Балчик), крепостта на Шуменското плато и други.

 

До 680 г. Одесос продължавал да бъде във византийски ръце. Колективни монетни находки от града и околността до края на VI в. го характеризират като голям икономически и културен център. Въпреки известен упадък през VII в. в града все още циркулирали и сега се откриват монети от императорите Фока, Ираклий и Константин IV Погонат. През втората половина на VII в., най-вероятно през 680 г., градът бил разрушен. Досегашните проучвания не са дали никакви данни за преустройство, и преизползуване на крепостта през ранното средновековие. Все по това време били разрушени и раннохристиянските храмове при Джанавартепе и Пиринчтепе в околността на града. Материали от разрушената крепост и от други византийски обекти били използувани още в края на VII в. при строежа на известния Аспарухов вал. Всичко това навежда на мисълта, че Одесос е бил обсаждан, превзет и разрушен от прабългарите по време на бойните действия през 680 г. [12]

 

Древният Дионисопол също така бил византийско владение до 680 г. При археологични разкопки в него се откриват монети от VI и VII в. (Ираклий, Констанс II и Константин IV Погонат). Констатирано е разрушаване на старото византийско укрепление на няколко места, и то най-вероятно при превземането му от прабългарите, тъй като на тях принадлежи възобновяването на крепостната стена със система от ров и вал, както и преизползуване на старите укрепителни съоръжения. [13]

 

Проучванията на крепостната стена на стария Дръстър също така показват, че градът бил византийски до 680 г., когато крепостната му стена била разрушена. Това разрушение било толкова голямо, че стената била негодна за използуване, поради което се наложила нейната основна реконструкция и доукрепяване от прабългарите. [14]

 

212

 

 

Голямата и яка крепост на Шуменското плато просъществувала до VII в., когато станала жертва на големи опожарявания и разрушения, в резултат на което прекратила своето съществуване. Едва по-късно в разрушените сгради се настанили славяни, които разположили тук своите полувкопани жилища. [15]

 

Археологичните разкопки след време ще хвърлят нова, още по-обилна светлина върху съдбата на старата византийска укрепителна система в североизточната част на Балканския полуостров при заселването на прабългарите в тукашните земи. Но и това, което засега е известно, напълно отговаря на сведенията на писмените извори и подкрепя схващането за жестоки битки между прабългари и византийци и в земите на юг от Дунава — битки, в които империята понесла гелеми поражения и била изтикана от тукашните територии със силата на оръжието.

 

Що се отнася до територията, която прабългарите завоювали от византийците, изворите съдържат редица податки, които позволяват този въпрос да бъде решен сравнително точно и вярно. Това са по-специално данните, че военните действия се развили в Тракия, споменаването на географските обекти Одесос и Варна, а така също и указанието, че всички земи на юг от Дунава прабългарите завоювали от византийците.

 

Когато говорят за бойните действия на прабългарите в земите на юг от Дунава, хронистите почти винаги споменават, че това ставало в Тракия. Така например Теофан започва своя разказ за образуването на българската държава с констатацията, че „народът на българите нападнал Тракия”, поради което императорът заповядал „всички отряди да преминат в Тракия”. От описанието на събитията пък се вижда, че първоначално прабългарите нападали близките до Дунава земи, а след победата над императорските армии в Онгъла при похода си на юг от Дунава воювали все в същите тези земи. [16] Несъмнено посочената тук Тракия е диоцезът Тракия.

 

Никифор на два пъти споменава за Тракия: когато императорът научил, че заселилите се отвъд Дунава прабългари нападали близките области на ромейската държава, прехвърлил тежковъоръжените си войски от Мала Азия „в тракийската земя”; а когато прабългарите победили византийците в Онгъла, навлезли в земите на юг от Дунава и „започнали да опустошават селата и градовете на Тракия” [17]. Очевидно и тук хронистът има пред вид диоцеза Тракия.

 

Останалите хронисти също така поставят събитията в диоцеза Тракия, макар едни изрично да споменават това име (Георги Монах, Скилица—Кедрин, Зигеберт), а други само чрез описанието да показват, че става дума за тази административна единица. Но тъй като никой от хронистите, когато говори за Тракия, не споменава изрично, че това е административна единица (диоцез), редица учени са схванали това название като географската област

 

213

 

 

Тракия, поради което са склонни да отнесат някои от събитията в териториите на юг от Стара планина. [18] Затова, за да се изяснят въпросите за византийските владения на север от Стара планина и завоюваните от прабългарите територии, необходимо е да се разгледа първо обхватът на диоцеза Тракия.

 

В продължение на три века (IV—VII) диоцезът Тракия обхващал източната половина на Балканския полуостров и се състоял от шест провинции:

Долна (Втора) Мизия с главен град Марцианопол — простирала се между Стара планина, р. Вит, р. Дунав и Добруджа;

Скития с главен град Томи (дн. Кюстенджа) — обхващала цяла днешна Добруджа;

(Първа, Същинска) Тракия с главен град Филипопол (дн. Пловдив) — разположена между Стара планина, р. Тунджа, Родопите и прохода Траянови врата (като включвала и северните склонове на Родопите);

Хемимонт (Втора Тракия) с главен град Адрианопол — обхващала областта на изток от р. Тунджа, между Стара планина, Черно море и Странджа (включително и областта на Одрин);

Европа с главен град Хераклея на Мраморно море — простирала се в Югоизточна Тракия, между Одрин и Цариград, покрай Мраморно море до р. Марица (включително и Галиполския полуостров, но без столицата);

Родопа с главен град Траянопол — обхващала Родопите и Беломорието между реките Марица и Места.

 

С други думи, диоцезът Тракия се намирал на изток от линията р. Вит, прохода Траянови врата и р. Места, като на север опирал на Дунава чак до неговата делта, на изток граничил с Черно море, а на юг достигал до Мраморно и Бяло море. [19] Затова съвсем естествено е, че Прокопий Кесарийски, като говори за крепостното строителство по Балканския полуостров при Юстиниан I и по-специално като описва „укрепленията на Тракия”, има пред вид диоцеза Тракия. Той започва да изброява крепостите по дунавския бряг, т.е. в провинциите Мизия и Скития, след това преминава и в останалите провинции на юг от Стара планина — Тракия, Хемимонт, Европа и Родопа. [20]

 

До 680 г. за византийските хронисти границите на империята продължавали да бъдат на север до Дунав и Сава, а на югоизток — до Ефрат, независимо че на Балканския полуостров се били настанили славяни. Сега обаче с идването на Аспаруховите българи Византия трябвало и официално да признае загубата на част от балканските си територии и това засегнало предимно диоцеза Тракия. Особено показателни в това отношение са сведенията, които дава Константин Багренородни в съчинението си „За темите”. Като описва съдбата на диоцеза Тракия, той изрично сочи, че преди идването на прабългарите в него влизали всички земи на север от Стара планина: „Защото България и самият Истър (Дунав) и прочутата планина, наречена Хемус (Стара планина), която стига чак до Понт (Черно море), са части на Тракия, но сега вече не спадат към нея.” [21]

 

214

 

 

Горното сведение е от изключителна важност за разбиране на няколко въпроса от времето на създаването на българската държава. Преди всичко то показва, че до 680 г. Византия владеела обширни територии на север от Стара планина, простиращи се до Дунав и Черно море. Наистина западната граница на византийските владения не е определена, но от други данни се вижда, че тя е започвала някъде към Силистра и достигала до Шуменските възвишения. Второ, всички събития се разиграли само в тази територия, поради което сведенията на останалите хронисти за действията на прабългарите в Тракия се отнасят до северната част на този диоцез. Трето, завладяната от прабългарите византийска територия след това станала известна под името България.

 

Сведенията на Константин Багренородни са в пълен унисон с данните на останалите византийски хронисти и особено на Теофан и Никифор.

 

Както вече бе посочено, Теофан изрично отбелязва, че прабългарите завладели от византийците всички онези територии на север от Стара планина, които империята държала до 680 г.: „сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните”. Когато пък описва самото завладяване на тези области, той сочи, че прабългарите се разширили в онези места, които били под ромейска власт, като започнали да превземат намиращите се тук крепости и земи. А „тези места” (ἐν τούτοις) хронистът вече е описал по-рано. Когато говори, че прабългарите се спуснали на юг чак до Варна, хронистът дава описание на цялата завладяна от тях територия: „Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав (ὄπισϑεν διὰ τοῦ Δανουβίου ποταμοῦ), отпред и отстрани поради теснините и Черно море” (ἔμπροσϑεν δὲ καὶ ἐκ πλαγίων διὰ κλεισουρῶν καὶ τῆς Ποντικῆς ϑαλάσσης). [22] В латинския превод на Анастасий Библиотекар също така е казано, че „мястото там се намира навътре (от гр. Одесос и р. Варна) и че е много добре защитено: отзад — от река Дунав (in posterioribus quidem propter Danubium fluvium), а отпред и отстрани (in anterioribus autem et ex lateribus) — от планински клисури и Черно море” (ob clusuras et Ponticum mare). [23] Никифор пък, макар и да не е така конкретен, дава същите данни: „Когато (прабългарите) видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде (τὸ ὀχυρὸν καὶ ασϕαλές τοῦ τόπου πάντοϑεν), и от реката (ἐκ τε τοῦ ποταμοῦ), и от непроходимата местност (καὶ τῆς ἂγαν δυσχωρίας), установили се тук” (ἐνταῦϑα σκηνοῦσι). [24]

 

И така тримата хронисти описват владяната преди от византийците и завоюваната сега от прабългарите територия по същия начин, както Константин Багренородни. Погледнато откъм Византия, отзад, т.е. от обратната страна, новозавзетите земи били ограничени от Дунава; отпред, т.е. откъм империята, се извисявали планински клисури, в които несъмнено трябва да се види Източна Стара планина; от едната страна се намирало Черно море.

 

215

 

 

Хронистите не споменават докъде на запад се е простирала тази територия, но разказът за височини и от другата страна дава основание да се твърди, че и тук се имат пред вид Шуменските възвишения. Освен това хронистите говорят за съседни славянски племена и за славинии, което, съпоставено с други сведения, също така е указание, че на запад византийските владения не са прехвърляли Шуменското плато, поради което до тази линия се разпрострели и владенията на прабългарите. [25] А цялата тази територия, която прабългарите завоювали, съставлявала северната, т.е. отвъд Стара планина, част на тогавашния дноцез Тракия.

 

Останалите хронисти, макар и не така обстойни и конкретни, се придържат към същото описание на събитията. Според Георги Монах прабългарите оплячкосвали Тракия и „завзели страната на ромеите” [26], т.е. и тук под Тракия се разбират всички византийски владения на север от Стара планина, между Черно море и Дунав. Йоан Зонара също така говори, че прабългарските нападения обхванали цялата подвластна на ромеите страна, която при това се намирала при Дунав. [27] Зигеберт също е категоричен, че нападенията и настаняването на прабългарите станало „в пределите на ромейската държава” (рег Romanam rem publicam) [28]. Една кратка анонимна хроника от IX в. пък съобщава, че прабългарите „преминали реката Дунав и се поселили отсам (нея)” [29].

 

Българските летописни сведения също така говорят за заселването на прабългарите в териториите между Дунав и Стара планина, и то в земи, принадлежали дотогава на Византия. В Българския апокрифен летопис от XI в. на три пъти се говори за настаняването на прабългарите в Добруджа, наречена „Карвунска земя”: по божие повеление сам пророк Исай „отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини”; „и населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години; и населих я с множество люде от Дунава до морето”; „и този цар (Аспарух) насели цялата Карвунска земя”. [30] В Българските добавки към Манасиевата хроника пък се съобщава, че при византийския император Константин Брадати (Погонат) „българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците, след като ги разбиха, тази земя, в която живеят и днес. По-рано тази земя се наричаше Мизия. Бидейки безчислено множество, те изпълниха и тази страна на Дунава.” [31]

 

Най-южната граница, до която достигнали прабългарите на Балканския полуостров, може да бъде определена чрез споменатите от хронистите два географски обекта — Одесос и Варна. Като говори за битката в Онгъла и последвалото след това настъпление на прабългарите на юг от Дунава, Теофан съобщава, че те „дошли при така наречената Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя” (ἐλϑόντες ἐπὶ τὴν λεγομένην Βάρναν πληςίον Ὀδύσσου καὶ τοῦ ἐκετσε μεσαγαίου) [32]. Никифор също така отбелязва, че при

 

216

 

 

своя устрем на юг прабългарите се спуснали „към така наречената Варна, близо до Одесос (ἐπί τὴν λεγομένην Βάρναν πληςίου Ὀδύσσου), и до разположената по-нататък вътрешна земя” (καὶ τοῦ ὑπερκειμένου μεσογαίου) [33]. 3a разполагането на прабългарите „на стан при Варна (ἐσκήνωσεν ἐν Βάρναις) в някакви гъсталаци и хълмове” (ἔν τισι λόχμαις καὶ ὄρεσιν) съобщава и Лъв Граматик. [34] Според Скилица—Кедрин народът на българите също така „се разположил на стан при Варна (ἐσκήνωσεν ἐν Βάρναις) сред някакви гъсталаци и възвишения” (ἐν τισι ὀχματς (= λόχμαις) καὶ ὄρεσι). [35] Още в края на миналия век К. Иречек обърна внимание върху израза „Варна, близо до Одесос”. Той посочи, че в случая „името Варна е принадлежало не на стария Одесос, ами на някоя местност в околността. То е означавало навярно най-напред Провадийската река с Девненското езеро и неговата долина, както и император Константин Багренородни в X в. говори за „река Варнас”. Дали това име е славянско и тъждествено с думата врана, не знаем сигурно; впрочем недалеко оттук на запад, в Шуменско, и до днес един приток на Камчия се нарича на славянски и турски Врана.” [36]

 

По-сетнешните автори не внесоха нещо съществено за изясняване на посочения въпрос. Така например Ив. Дуйчев с примери от други райони на Балканския полуостров се опита да подсили мнението на К. Иречек, че името Варна идва от „вран” = черен, поради което трябва да бъде изтълкувано като „Варна река”, сиреч „Врана река” ( = Черна река). [37] На друго място пък той пише: „По това време прочее в областта на древния град Одесос е съществувало толкова гъсто славянско население, щото то наложило едно чисто славянско местно наименование.” [38] За съжаление обаче и тук авторът се е изказал най-общо, без да приведе никаква аргументация и главно без да се е съобразил с археологичните проучвания и наличните материали.

 

Други автори, предимно филолози, също така са склонни да отъждествят Варна с Провадийската река и Девненското езеро. [39]

 

Изясняването на въпроса за съдържанието, което старите автори влагат в названието „Варна”, е от голяма важност за историческата наука. То може да хвърли светлина по цял ред въпроси: за границата между България и Византия в Източна Стара планина; за славяните на юг от Провадийската река и местоположението на племето севери; за взаимоотношенията между славяни и прабългари, а оттук и за устройството на българската държава. Затова именно се налага този въпрос да бъде разгледан по-обстойно.

 

Преди всичко трябва да се подчертае фактът, че от посочените хронисти само Лъв Граматик в своето съчинение никъде не говори за Одесос. Но тъй като неговите сведения почти не се отличават от тези на Скилица—Кедрин, изпускането на Одесос с нищо не променя неговото разбиране за местоположението на Варна.

 

217

 

 

Теофан, основният извор за разглежданите събития:, познава много добре положението на стария Одесос: при събития от IV в. той говори за гр. Одисопол (Ὀδυσσοπόλει); под 544 г. съобщава, че при Одесос (Ὀδύσσου) Черно море заляло сушата на около четири мили. [40] Затова и сега, при описанието на събитията от 680 г., когато за пръв път споменава названието Варна., той го определя по познатия вече обект Одесос — „Варна, близо до Одесос”. След това в своето съчинение Теофан вече не споменава Одесос, а за Варна говори само веднъж. През 774 г. император Константин V Копроним предприел голям поход по суша и по море против България. Той оставил сухопътните си войски, предимно конни отряди, „извън клисурите, ако могат някак да нахлуят в България, докато българите са заети с него”, а сам потеглил с флотата към Дунава. Когато обаче дошъл до Варна (ἔως τῆς Βάρνας), изплашил: се и решил да се върне. От своя страна и българите не били готови за война, поради което предложили мир. Било сключено споразумение, което предвиждало: „нито българите да излизат срещу Романия ( = Византия), нито императорът да се стреми да нахлува в. България” [41].

 

Обикновено се приема, че споменатата при този поход Варна е вече название на стария Одесос. От приведения текст обаче такъв извод не би могъл да бъде направен по няколко съображения: 1. След като хронистът е употребил на три пъти названието Одесос и Одисопол за един град, след като чрез него определя друг гезграфски обект, абсурдно е след това същият този географски обект да бъде смесен с Одесос и това никъде да не бъде отбелязано. 2. Описанието на похода показва, че ударът против България бил комбиниран — едновременно по суша и по море. Конницата останала „извън клисурите”, т.е. на юг от Стара планина, и чакала българите да насочат силите си против императора, за да нахлуе в България. Очевидно е, че става дума за координирани движения между корабите и конните отряди, каквито походи Византия предприемала много пъти против България и които предполагали най-тясно взаимодействие, в това число и да не се отдалечават твърде много едни от други. Императорът достигнал „до Варна” и тук някъде станали преговорите с българите. От това описание на събитията съвсем логично е да се предположи, че византийската флота не е отишла много далеч от нос Емине, след като конните отряди изобщо не преминали Стара планина, а флотата едва ли се е откъснала много далеч от тях. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че походът е завършил още в самото начало и че споменатата Варна няма нищо общо със стария Одесос, а е била географски обект, който се е намирал много пò на юг. Против отъждествяването на посочената тук Варна със стария Одесос говори и фактът, че този град бил разрушен през VII в. и още тогава престанал да бъде каквато и да било крепост, за да бъде отбелязван. [42] При това положение много по-логично е да се

 

218

 

 

приеме, че споменатата тук Варна ще да е една от реките, вливащи се в Черно море — Провадийската или Камчия: и за двете приляга определението на Теофан „близо до Одесос” [43].

 

Никифор също така разграничава Варна от стария Одесос. При описанието на събитията от 680 г. подобно на Теофан и той говори за „Варна, близо до Одесос”. Когато разказва за събитията от 768 г. пък, свързани с българската междуособица, той съобщава за бягството на хан Паган във Варна (ἐν Βάρνῃ), където бил убит от собствените си слуги. [44] И в този случай обаче споменатата Варна не може да бъде отъждествена с Одесос: първия път хронистът изрично разграничава Одесос от Варна, а втория път не дава никакви конкретни данни, пък и не коригира първото си определение. Затова и тук Варна трябва да се свърже с друг географски обект, различен от Одесос.

 

Названието Варна за пръв път е точно определено като географски обект, и то като название на река, едва в средата на X в. Константин Багренородни, като описва пътя на печенегите по море на юг към Цариград, съобщава, че те се движели от Дунава до Констанция (ант. Томи), оттам „до река Варна (εἰς τὸν ποταμὸν Βάρνας) и от Варна отиват до река Тичина” (ἀπὸ Βάρνας ἔρχονται είς τὸν ποταμὸν Διτζίναν). [45] Тук не се говори за град с име Варна, а това название е отнесено към Провадийската река, тъй като следващата след нея на юг река е Тича ( = Камчия). Това описание е категорично в полза на твърдението, че през X в. Провадийската река е била наричана Варна. Но дали това е същата онази Варна, за която говорят хронистите при описанието на събитията от 680 г.?

 

Скилица—Кедрин също така познава и разграничава Одесос от Варна. Така например под 18-ата година от царуването на Юстиниан I, падаща се в 544 г., е описано навлизането на морето в Тракия и заливането на сушата около 4 мили в областта на Одесос. [46] При описание на събитията от 680 г. за пръв път е употребено названието Варна, но то е дадено като нещо различно от Одесос. Под 1043 г. същите хронисти описват похода на византийския военачалник Катакалон Кекавмен против русите „по крайбрежието на така наречената Варна” (κατὰ τὸν αἰγιαλὸν τῆς λεγομένης Βάρνας) [47], като и тук едва ли хронистите отъждествяват Варна със стария Одесос.

 

И така какво разбират хронистите под названието Варна, когато описват събитията от втората половина на VII в.?

 

Преди всичко прави впечатление, че хронистите са схванали и говорят за Варна като за обширен географски обект. Според Теофан до тази Варна достигала цялата „тамошна земя”, т.е. заетата: от прабългарите територия. Според Никифор пък до Варна достигала „разположената по-нататък вътрешна земя”, която прабългарите завоювали от византийците. Лъв Граматик и Скилица—Кедрин съобщават, че областта, в която прабългарите се настанили,

 

219

 

 

се намирала в района на Варна и била осеяна с „гъсталаци и възвишения (хълмове)“. И тъй като всички хронисти описват тази територия като обширна и дори определят нейните граници между Дунав, Черно море и Източна Стара планина, очевидно под посочените възвишения ще трябва да се подразбират не само височините на север от Нови пазар, но и планинската област на юг до р. Камчия, обхващаща Шуменските възвишения, Провадийското плато, Роякското плато и други.

 

Хронистите сочат също така, че тази Варна се намирала „близо до Одесос”. В случая думата „близо” не бива да се схваща в буквалния смисъл на непосредствена близост. За византийските хронисти, живеещи в Цариград, цялата територия на север от билото на Източна Стара планина се е намирала „близо” до Одесос, така както за автори от по-далечни страни, като хазарския хаган Йосиф (X в.) и Кавенския летопис (XI в.), същата тази територия била „близо” до Константинопол. Освен това по своето местоположение старият Одесос се намирал на брега на морето и на Варненското езеро, следователно и на брега на Провадийската река. И ако в случая Варна е употребено като название на река, то тази, намираща се „близо до Одесос” река би могла да бъде и р. Камчия, а не само Провадийската река.

 

Че в случая става дума по-скоро за р. Камчия, а не за Провадийската река, показват следните факти:

1. Цялата територия на юг от Провадийската река чак до билото на Източна Стара планина, т.е. басейнът на р. Камчия, влизала в пределите на българската държава още от 680 г. Покрай морето били изградени редица валове на най-уязвимите и леснодостъпни места: Аспаруховият вал при устието на р. Провадийска; валът при с. Близнаци, на север от устието на р. Камчия; валът на Фандъклийската река при с. Шкорпиловци, южно от р. Камчия; валът на р. Двойница и Панаирдере, между селата Бяла и Обзор. [48] По билото на Източна Стара планина, от морския бряг до Котленския проход, били изградени също така няколко землени съоръжения, които преграждали проходите и седловините. От тези валове най-известен е т. нар. Еникьойски окоп, простиращ се между селата Дюлино и Паницово и запазен и досега на протежение около 15 км. Други два окопа —Преградата и Спасено, преграждали две седловини в долината нар. Елешница. [49]

2. Един от притоците в горното течение на р. Камчия, както бе посочено, и досега носи името Врана ( = Варна). Не е изключено това название да е носила първоначално цялата река, по подобие на р. Вардар, която била наричана Велика и която и досега в горното си течение е позната под това име (Велика = Треска). И щом като името Варна ( = Врана) се е запазило като име на приток на р. Камчия, логично е да се приеме, че това название се е отнасяло до цялата р. Камчия (среднов. Тича), а не до Провадийската река.

3. Името Варна ( = Врана) е славянско и то е могло да бъде дадено на реката от

 

220

 

 

славянско население, живяло по нея или близо до нея през VII в. В басейна на р. Камчия, колкото и непроучен да си остава, славянски поселения са открити при селата Аспарухово и Голямо Делчево на р. Луда Камчия преди съединяването ѝ с р. Голяма. Камчия, а така също и при гр. Дългопол, на северния бряг на р. Голяма Камчия. [50] По протежението на Провадийската река и Девненското езеро засега славянски поселения са известни най-рано от VIII в. Очевидно името Варна ( = Врана) се е отнасяло първоначално към р. Камчия, но не е могло да се наложи като име на тази река: още през VIII—IX в. тази река става известна под името Тича, а названието Варна се пренася върху Провадийската река. По-късно това име било дадено и на селището, възникнало върху развалините на стария Одесос.

4. Названието Варна е дадено от хронистите за обозначаване не само на завоюваната от прабългарите територия, но и на границата с Византия. А за тази граница изрично се сочи, че от прохода Верегава (вер. Ришки) на изток била поверена на славянското племе севери, т.е. земите на юг от Провадийската река до билото на Източна Стара планина били населени със славяни и влезли в пределите на българската държава. [51] Затова южната граница, до която достигнали прабългарите, обхващала водоснабдителния басейн на р. Камчия с планините Върбишка, Камчийска и Еминска.

 

За да бъдат разбрани правилно сведенията на хронистите за Одесос и Варна, трябва да се вземе пред вид и техният маниер да очертават границата на империята с други народи не по цялото ѝ протежение, а само с най-характерни обекти. Това проличава особено ясно при синовете на хан Кубрат, където само с посочването на една река се определя колко са се отдалечили те от старата си родина, а чрез споменаването на Онгъла и Дунава се очертава и границата откъм Византия. Така е и в конкретния случай. Чрез. позоваването на Одесос в същност се сочи докъде са достигнали прабългарите на югоизток, тъй като по морския бряг следващият голям град-крепост е чак Месемврия. Чрез посочването на р. Варна пък се очертава цялото протежение на границата с Византия — от Преславската планина до морето. По този начин хронистите посочват две характерни точки на българо-византийската граница: Одесос на Черно море и басейна на р. Камчия на юг.

 

Що се отнася до заетата от прабългарите територия, хронистите по няколко начина определят нейния обхват: чрез посочването, че тя дотогава била византийско владение; чрез описанието на границите ѝ — Дунав, Черно море и Стара планина; чрез позоваване на административното ѝ устройство; чрез определяне на тази територия въз основа на географски обекти — Одесос и Варна. Към тази характеристика на завладяната от прабългарите територия биха могли да бъдат посочени още две съображения: на изток от р. Русенски Лом, т.е. там, където се заселили прабългарите, старата гръкоримска топонимия на селища и реки изчезнала [52] —

 

221

 

 

за разлика от териториите, заселени със славяни, където тази приемственост е повсеместна; цялата тази територия, която прабългарите отвоювали от византийците, в продължение на два века след това е позната в историческите извори под названието България. [53]

 

 

Условията на мирния договор. Византийските хронисти са единодушни по въпроса, че сключването на мирния договор между българската държава и Византия било следствие от големите поражения и неуспехи, които империята претърпяла както в земите на север от Дунава, така и на самия Балкански полуостров. Теофан например, като разказва как прабългарите завоювали византийските владения между Дунав и Стара планина, отбелязва: „Принуден от това, императорът сключил мир с тях (είρήνευσε μετ᾽ αὐτῶν), като се съгласил да им плаща годишен данък (ἐτήσια αὐτοῖς συμϕνήσας πάκτα παρέχειν) за срам на ромеите и заради многото ни грехове.” По-нататък хронистът дава воля на огорчението си от неизгодния за империята мир, като същевременно търси утеха в християнската религия и евангелските текстове: .„Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този (император), който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен (ἡττήϑη) от този мръсен и новопоявил се народ (прабългарите). Но той, като вярвал, че това се е случило на християните ( = ромеите) по божия промисъл, сключил мир (εἰρήνευσεν), разсъждавайки по евангелски.” [54] Според Никифор пък, когато императорът видял, че прабългарите опустошавали и превземали византийските владения в диоцеза Тракия, решил да сключи мир: „Императорът пък, като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък” (ἐπὶ τελέσμασι πρὸς αὐτοῖς σπένδεσϑαι) [55].

 

Останалите хронисти не дават нищо ново в сравнение с Теофан и Никифор. Показателен е обаче фактът, че всички са намерили за уместно да отбележат сключването на мира, което показва, че на това те са гледали като на едно голямо, изключително важно събитие по времето на император Константин IV Погонат. Лъв Граматик: „Това принудило и императора да сключи мир с тях (εἰρηνεῦσαι μετ᾿ αὐτῶν), като се съгласил да им дава годишен данък (ἐτήσια αὐτοῖς συμϕωνήσας πάκτα) за срам на ромеите и поради многобройните ни грехове. Защото онзи, който направил всички свои данници, бил победен (ἡττήϑη) от този нечестив народ.” [56] Георги Монах: „Поради това императорът бил принуден да сключи мир с тях (εἰρήνευσε μετ᾿αὐτῶν πάκτα), като им дава дан (πάκτα) за срам на ромеите.” [57] Йоан Зонара: „Принуден от това, владетелят сключил договор (σπονδὰς ἔϑετο) c тях при условие да им плаща годишен данък (τοῦ δασμὸν αὐτοῖς καταβάλλειν ἐτήσιον) за срам на ромейската държава.” [58] Скилица—Кедрин: .„Това принудило императора да сключи мир с тях (εἰρήνευσε

 

222

 

 

μετ᾿ εὐτῶν), както се разказва.” А преди това е казано: „Българите нахлули в Тракия . . . Императорът, като искал да бъде в мир с всички, сключил договор с тях (στοιχεῖ πάκτα) и поради глупостта му християните ( = ромеите) се покрили със срам.” [59] Зигеберт: „Императорът бил принуден да сключи с тях мир (расе cum eis facta) и да им плаща годишен данък” (annua pacta eis praebere) [60]. Кавенски летопис: „Прочее, принуден от това (undevi coactus), императорът сключил мир с тях (pacem fecit), като обещал да им плаща ежегоден данък” (annuali praebere pollicitus pensione) [61].

 

Нито един от хронистите не съобщава какви са били условията на мирния договор между България и Византия. Всички те се задоволяват да отбележат само едно от условията — задължението на империята да плаща годишен данък на българската държава. И все пак въпреки нежеланието на хронистите да кажат нещо повече, изворите дават възможност да бъдат конкретизирани някои от условията на този договор.

 

Преди всичко трябва да се подчертае, че тези условия не са били никак леки за империята. Нещо повече, хронистите ги характеризират дори като унизителни. Това е изтъкнато по два начина. Първо, като говорят за сключването на мира, хронистите наричат този договор срамен за ромеите, говорят за глупостта на императора, че приел такива тежки условия, утешават се с евангелската мъдрост, че така било угодно богу. Второ, условията на този мир се дават като нещо диаметрално противоположно на отношенията на Византия с другите страни и особено на мира с арабите от 678 Г. Както вече бе посочено, арабският халиф Моавий се задължил да дава на империята годишен данък в размер на 3000 жълтици, 50 пленници и 50 чистокръвни коня. Хронистите изтъкват, че на Византия плащали данък всички — на изток и на запад, на север и на юг. И ето че сега същият този император, направил данъкоплатци всички свои близки и далечни съседи, трябвало да сключи мир ѝ да плаща данък на един нов народ и на една нова държава. Така хронистите, макар и иносказателно, но по един доста категоричен начин са посочили тежките условия на мирния договор между България и Византия.

 

Що се отнася до самите условия на мирния договор, то те могат да бъдат очертани в няколко насоки.

 

1. Византия се задължила да плаща ежегоден данък на България. В отношенията между държавите през средните векове и особено при сключването на мирни договори след война това било едно от най-съществените и най-важните условия. Установяването на данъчни, на трибутарни отношения показвало нагледно кой бил победителят и кой победеният. И колкото по-голяма била победата, толкова по-голяма била стойността и на плащания данък. По-горе многократно бе посочвано, че Византия е трябвало да откупува спокойствието и мира от прабългари, авари и други народи с дената на огромни парични и други задължения (напри-

 

223

 

 

мер в първата четвърт на VII в. империята трябвало да дава на аварите ежегодно по 120 хиляди жълтици). Затова и сега, когато, хронистите говорят за тежък и унизителен мир, когато изтъкват на преден план ежегодните данъчни задължения на империята, несъмнено става дума за значителни парични суми и други скъпи предмети.

 

Изворите от по-късно, време дават възможност да се разбере в каква насока трябва да се търсят тези ежегодни данъчни задължения на империята по отношение на България. Така например според мирния договор от 716 г. при хан Тервел Византия трябвало да предоставя ежегодно на българската хазна „одежди и червени кожи на стойност до 30 литра злато” [62]. През 811 г., когато византийският император Никифор I Геник влязъл в българската столица Плиска, в резиденцията на хан Крум, „той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка; той започнал да разпределя на войската си по списък мед ( =медни предмети), одежди и други различни неща” [63]. Анонимният автор (Scriptor incertus) разказва, че през 813 г. под стените на Цариград хан Крум „поискал данък в злато, голямо количество одежди в известен брой отбрани девойки”, а през зимата на 813/814 г. българската войска опленила византийските владения в Тракия, откъдето отвела 50 хиляди души пленници и взела много плячка — „арменски покривки, по-хубави килими, много одежди, медни съдове” [64]. Най-сетне във византийския енциклопедически речник Свидас изрично се подчертава, че двама византийски императори били данъкоплатци на българския хан Тервел и че последният бил много богат: „Той поставял обърнат щита си, който, носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Поставял копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата — сребро.” [65]

 

Наистина много от тези парични ценности и скъпи предмети били придобити от българите по-късно, в други войни. Те обаче показват в онази епоха на натурални отношения какво е било считано за ценно и към какво са се домогвали българските владетели при мир и във война, за да бъде поставено в хазната или да бъде използувано за нуждите на двора. Затова и мирът между България и Византия при хан Аспарух неминуемо е обхващал задължението да бъдат предоставяни на българската държава пари (златни и сребърни), предмети (златни, сребърни и медни), скъпи дрехи, кожи, коприни и други.

 

2. Най-важният въпрос, който мирният договор трябвало да реши, се отнасял до територията. По един или по друг начин всички хронисти подчертават, че в земите на юг от Дунава прабългарите се настанили в области, владени от Византия. Теофан пък

 

224

 

 

изрично сочи, че те завоювали и чак до IX в. били господари на онази територия между Дунав, Черно море и Стара планина, която дотогава се намирала под властта на империята. Поради това независимо от факта, че хронистите са описали първо кои земи били завоювани от прабългарите, а едва след това говорят за сключването на мира, очевидно договорът уреждал и териториалните въпроси. А това ще рече, че Византия е трябвало да признае загубата на всички земи на север от Стара планина и включването им в пределите на българската държава. [66]

 

3. Мирният договор засягал не само териториите, заети от прабългарите. Той се отнасял и до земите, заселени със славяни и” включени в пределите на България. Това проличава ясно от сведенията на Теофан и Никифор, че българската държава обхващала териториите, граничещи на юг с Византия и на запад с Авария, в които се намирали седемте славянски племена и северите. Мирният договор с Византия бил сключен от името на България като цяло и се отнасял до всички нейни територии. Затова няколко години по-късно, когато византийският император Юстиниан II започнал война против българите, хронистите са единодушни, че той нарушил мирния договор, който неговият баща сключил с България и Славиниите. А това означава, че според условията на този мирен договор Византия е била принудена да признае загубата и на онези територии между Дунав и Стара планина, в които преди това се били заселили славяните. [67]

 

4. Показателен е и самият факт, че Византия водила преговори и сключила договор с българската държава. Това преди всичко, означава, че с тази държава тя преговаряла като с равноправен партньор, а самото подписване на мирния договор означавало междугародно признание на България. Освен това логично е да се приеме, че този договор е бил написан на гръцки език, че всяка една от страните е получила свой екземпляр и че той е бил скрепен е обичайните клетви. [68]

 

И така на сключването на мирния договор между България и Византия трябва да се гледа като на важно събитие не само между двете съседни държави, но и в политическия живот на Европейския Югоизток.

 

 

Устройство на българската държава. От цялата проблематика, свързана с образуването на българската държава, едва ли има по-дискусионен въпрос от този за нейното устройство. Причините за това трябва да се търсят преди всичко в крайно ограничените данни, които хронистите са оставили. И това никак не е случайно. Византийските хронисти са се интересували предимно от хода на военните действия и условията на мирния договор, като са проявили почти пълно безразличие към политическата структура и административната уредба на България. А и дотолкова, доколкото се спират на този въпрос, това е направено пак с оглед на по-ната-

 

225

 

 

тъшните враждебни действия между двете страни. Наред с това в българската и особено в чуждата историография години наред господствуваха теории за превъзходство на прабългарите над славяните, поради което създадената държава бе обявена за прабългарска, а прабългарите бяха представяни като завоеватели на славяните. Не липсват схващания и за превъзходството на славяните. Тези пресилени и необосновани научно теории, макар и преодолени в най-общи линии, все още намират свои привърженици сред историците или най-малкото влияят върху тях с авторитета на своите създатели. А това несъмнено затруднява изясняването на поставения проблем, привнася предварително изработени концепции и тези.

 

Изясняването на въпроса за устройството на българската държава несъмнено трябва да започне с анализ на сведенията, които дават хронистите Теофан, Анастасий Библиотекар и Никнфор. Това са сведенията, поместени непосредствено след разказа, че прабългарите се настанили в областта между Дунав, Черно море и Стара планина.

 

Теофан:

И след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наричаните седем племена, (прабългарите) поселили северите от предната клиcypa на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. [69]

 

 

Анастасий Библиотекар:

Praesertim cum dominarentur et adiacentium Sclavinorum generationibus, qüae dicebantur septem, Severes quidem locaverunt ab anterioreclusura Veregaborum ad partes Orientales, in locis autem, quae sünt ad meridiem et occidentem usque ad Avariam, residuas septem generationes, quae sub pacto erant.

И особено като покорили и от  съседните славяни така наричаните седем племена, те (прабългарите) преселили северите (в земите) от предната част на Верегавската клисура до източните предели, а в земите, които са на югозапад — чак до Авария, настанили останалите седем племена, които били под договор. [70]

 

 

Никифор:

Те (прабългарите) покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и заповядали на

 

226

 

 

едните да бранят земите, които граничат с аварите, и на другите да пазят земите, които са съседни на ромеите. [71]

 

 

Приведените по-горе текстове, колкото и кратки да са, поставят няколко извънредно важни въпроса: за броя на славянските племена; за заеманата от тях територия; за отношенията между славяни и прабългари в новообразуваната държава и т.н.

 

При сравняване на данните на основните автори — Теофан и Никифор, прави впечатление, че първият е много по-подробен. Той именно употребява названието на племето севери, а така също говори за седемте славянски племена и употребява прословутия израз „ὑπὸ πάκτον ὄντας”, от чието превеждане като „данък” или „договор” зависи дали отношенията между славяни и прабългари ще се разглеждат като враждебни или съюзни. Затова, преди да се пристъпи към сравняване и анализиране на текстовете на отделните хронисти, необходимо е да се направи разбор на текста на Теофан. Това се налага и от факта, че досега отделните учени са давали най-различни преводи, а оттук са достигали и до коренно противоположни изводи.

 

Разглежданият текст е част от едно огромно изречение, което започва с битката в Онгъла и завършва с устройството на българската държава. Подлогът на това изречение е думата „българи” (οί Βοὺλγαροι), поставена в самото начало и употребена само веднъж. В това изречение Теофан е описал четири различни събития, като всяко едно е разграничил чрез смяната на наклонението на глаголите. Така например за битката в Онгъла той е употребил aoristus: прабългарите преследвали (ἐπεδιωκον ὁπίσω) византийците, погубили (ἀνεῖλον) мнозина, а мнозина други наранили (ἐτρανμάτισαν). Следващото събитие е завладяването на византийските територии на юг от Дунава — до Черно море и Стара планина. Това събитие Теофан е разграничил чрез използуването на причастната форма (participium) на глаголите: след победата прабългарите преследвали (καταδιώξαντες) византийците до Дунава, преминали го (περάσαντες) и като дошли (ἐλϑόντες) до така наречената Варна и до Одесос, видели (ἑωρακότες), че мястото е добре защитено отпред от планинските проходи, отзад от Дунава, а отстрани от Черно море.

 

Следващите две събития, които Теофан описва, са: 1) разпростирането на властта на прабългарите над завладените от Византия територии и над околните славянски племена; и 2) устройство на държавата и охрана на границите иа юг против империята и на запад срещу аварите.

 

Първото от тези две събития, на което подлогът е думата „българи”, започва с конструкцията genitivus absolutus и с глагола κυριεύω, който означава „господар съм, владея”, а в aoristus

 

227

 

 

се употребява със значение „завладявам някого” (τινός), т.е. изисква genitivus. [72] И наистина Теофан е постъпил тъкмо така: чрез конструкцията κυριευσάντων = прабългарите завладели, са посочени два обекта, поставени в genitivus и свързани със съюза καὶ (и) — αὐτῶν (ги) и τῶν παρακειμένων Σκλαβινῶν ἐϑνῶν (околните славянски племена). Местоимението αὐτῶν (ги) се отнася до всички онези земи, които Теофан току-що е описал и които от византийско владение преминали в български ръце. То се отнася и до населението, което се намирало на тази територия. Със съюза καὶ (и) обаче Теофан показва, че прабългарите разпрострели властта си и над още нещо, което не било византийско владение и следователно не било отвоювано от империята. Това са намиращите се извън завладяната територия, но в съседство с нея славянски племена — „околните”, т. е. „прилежащите славянски племена”. Но тъй като в този текст хронистът говори за образуването на българската държава, а в нея не са влезли всички славянски племена на Балканския полуостров, той бърза да поясни какво разбира конкретно под тези „околни” племена: става дума за τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς (така наричаните седем племена). Този израз е поставен в accusativus, тъй като се явява определение на посочения преди него обект и на конструкцията genitivus absolutus. В такъв случай цялото изречение би трябвало да се преведе: „(прабългарите) завладели тях (посочените византийски територии с жителите им) и околните славянски племена, така наричаните седем племена” [73]. За да не повтори пък два пъти думата племена в едно и също изречение, Теофан е употребил две различни, но с еднакво значение думи — ἐϑνῶν и γενεάς, [74] един често използуван от него начин на изложение. Що се отнася пък до вмъкването на израза τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς тъкмо тук, трябва веднага да се посочи, че това се е налагало с оглед на по-ясно изложение на събитията в следващия текст.

 

Второто събитие също така е разграничено със смяна на глаголната форма. В същност тук става дума за две събития, свързани в едно: първото показва на кои славянски племена коя част от границата била поверена за защита, като е употребен глаголът κατῴκισαν (преселили) в aoristus — „преселили северите от предната част на прохода Верегава чак до пределите на изток, а в пределите на юг и на запад чак до Авария останалите седем племена”; второто показва какви са били отношенията на прабългарите със славянските племена — чрез конструкцията accusativus cum infinitivo изразът ύπὸ πάκτον οντας (които бяха под договор) изразява отношения на съюз.

 

Изразът ὑπὸ πάκτον ὄντας се отнася едновременно както до северите, така и до останалите седем племена. Причастието ὄντας, асс. plur. от спомагателния глагол εἰμί (съм), е от мъжки род и не е съгласувано с ἑπτὰ γενεάς, което също е в асс. plur., но е от среден род. Думата севери (τοὺς Σέβερεις) е употребена в асс. plur. и е от мъжки род. А известно е, че когато от две или повече

 

228

 

 

съществителни едното е от мъжки род, съгласуването става с него и причастието (съотв. прилагателното) също се поставя в мъжки род мн. число. Освен това изразът ὑπὸ πάκτον ὄντας като конструкция accusativus cum infinitivo е свързан с управляващия глагол κατῴκισαν (преселили), който се отнася както до северите, така и до останалите седем племена. Затова всякакви опити да се извадят северите от тази конструкция и изразът ὑπὸ πάκτον ὄντας да се отнася само към седемте славянски племена или към прабългарите нямат абсолютно никакво основание. [75]

 

И така целият текст би трябвало да се преведе по следния начин: „(Прабългарите), след като завладели тях (византийските територии с жителите им) и околните славянски племена, така наричаните седем племена, преселили северите от предната част на прохода Верегава чак до пределите на изток, а в пределите на юг и запад чак до Авария останалите седем племена, които (едните и другите) бяха под договор (с прабългарите).”

 

В така в приведения текст правят впечатление няколко неща: говори се за „околни славянски племена”; на два пъти се употребява изразът „седем славянски племена”— първия път отнесен към „околните славянски племена”, а втория път по отношение на границите; племето севери е изключено от тези „седем славянски племена”.

 

В същност едно по-задълбочено вглеждане в текста показва, че Теофан е много логичен в своя разказ. Той разказва най-напред коя територия била завоювана от прабългарите и тъй като племето севери се е намирало на същата тази територия, той не е счел за необходимо да отбелязва това още в началото и да споменава името му. А че племето севери се е намирало в подвластните на Византия земи, и то от прохода Верегава до Черно море и от Провадийската река до билото на Източна Стара планина, за това съществуват множество доказателства. [76] След това Теофан споменава, че властта на прабългарите се разпростряла и над други земи и племена, които не влизали в пределите на империята. Това били славянските племена, които хронистът определя с прилагателното „околни” (παρακειμένων), т.е. намирали се извън, но в съседство с византийската територия. А тази територия хронистът веднъж е описал с границите ѝ — Дунав, Черно море и Източна Стара планина, друг път изразява със съществителните χώραν (страна) и τόπον (място, област). По този начин Теофан е показал, че властта на прабългарите на юг от Дунава се разпростряла както над бившите византийски земи, така и над околните славянски племена, които били седем на брой и които се простирали на запад „чак до Авария”.

 

По-горе бе посочено, че в текста на Теофан в същност са разграничени две събития: настаняването на прабългарите в земите на юг от Дунава и устройството на българската държава. Първото събитие хронистът е изразил чрез конструкцията genitivus absolutus, която дава възможност да се види, че в българската държава

 

229

 

 

били включени както дотогавашните византийски земи на север от Стара планина, така и земите на седемте славянски племена чак до Авария. Второто събитие, отнасящо се до устройството на държавата и защитата на границата, се отличава с тази особеност, че сега изпъква и името на племето севери, което получило еднакъв статут с останалите славянски племена и заедно с тях отбранявало границата против империята от Черно море до Карпатите. Затова именно на хрониста се наложило на два пъти да говори за седемте славянски племена: първия път да посочи, че и те били включени в държавата, а втория — че заедно със северите защищавали границата против Византия. Затова за ролята и мястото на племето севери във всички тези събития има само едно обяснение: първоначално те се намирали във византийската територия, но след разгрома на императорските войски били включени в пределите на българската държава и заедно с останалите славянски племена получили еднакъв статут, в това число и задачата да пазят границата. Така големият спор за броя на славянските племена може да се счита за изяснен: славянският военноплеменен съюз в Подунавието се е състоял от седем племена, а в пределите на българската държава със статут на обособени Славинии участвували осем племена. [77]

 

Теофан е имал конкретна причина, за да спомене името на племето севери и оттук да прибегне до това сложно обяснение на тяхното място в държавата. Когато описва събитията, свързани с българската междуособица от 60-те години на VIII в., той разказва следния епизод. Хан Паган изпратил пратеници в Цариград, за сключване на мир. Императорът Константин V Копроним си давал вид, че също така иска да сключи мир, но същевременно тайно изпратил войски в България, които заловили в плен княза на племето севери Славун и го довели в Цариград. Заедно с него византийските войски заловили и Християний, отстъпник от християнството и главатар на скамарите, който бил убит по най-зверски начин. [78] Ясно е следователно, че с оглед на този разказ Теофан е трябвало да даде по-подробни сведения за северите и за тяхното местоположение. За останалите седем славянски племена не е разказан нито един подобен епизод, поради което не е било необходимо да се посочват техните имена. Поради това всяко противопоставяне на северите на останалите седем племена или търсене на някакъв по-особен статут за тях в българската държава е лишено от основание.

 

И така, ако трябва да бъдат обобщени резултатите от този анализ на текста на Теофан, накратко биха могли да бъдат направени следните изводи: при настъплението си в земите на юг от Дунава българите отнели от византийците цялата територия между Дунав, Черно море и Стара планина заедно с намиращото се на нея население; на тази територия живеело и славянско население, а най-южната ѝ част обитавало племето севери (между Провадий-

 

230

 

 

ската река и старопланинското било); българската държава се изградила като съюз между прабългарите и седемте славянски племена, които се намирали по двата бряга на Дунава — от Шуменските възвишения до Карпатите, и които били организирани във военноплеменен съюз; славянското племе севери, макар и намиращо се на владяна дотогава от византийците територия, получило самоуправление на същите начала, както и останалите седем племена.

 

Както вече бе посочено, сведенията на Никифор за устройството на българската държава са много по-кратки. Той е изпуснал епизода с княз Славун през VIII в., поради което не му е било необходимо да обяснява кои са северите и коя територия са обитавали, а оттук отпадала и потребността да споменава седемте славянски племена. Въпреки това обаче той не си противоречи с Теофан и описва събитията по същия начин: прабългарите покорили славянските племена, които живеели наблизо (παρῳκημένων), и заповядали на едните да бранят (ϕρουρεῖν) граничещите с аварите земи, а на другите да пазят (τηρείν) съседните на ромеите земи.

 

Когато се сравняват и анализират текстовете на Теофан и Никифор, прави впечатление, че и двамата хронисти говорят за завоюване на славяните от прабългарите. И това е лесно разбираемо: след като начело на държавата застанал човек от прабългарите, за хронистите от IX в. това могло да бъдат отношения само на зависимост. Същевременно обаче двамата хронисти по различен начин описват ролята и мястото на славяните в държавата: Теофан говори, че прабългарите преселили (κατῴκισαν) славянските племена по границите с Византия и Авария, а Никифор — че им заповядали да бранят (ϕρουρεῖν) и пазят (τηρεῖν) тези гранични области.

 

Тезата за изселването на славянските племена от североизточната част на Балканския полуостров и за настаняването им по границите на държавата сама по себе си е абсурдна. Излиза, че прабългарите победили византийците, а от това пострадали славяните, които загубили земите си и били изселени от тях по не-плодородните склонове на Стара планина и на Карпатите. Привържениците на тази теза не се и замислят как би могло да стане това на практика. Нима в тези области дотогава не е живяло никакво население? Възможно ли е осем племена да бъдат настанени все в планински области? Нима в равнинната част на Мизия и Дакия не е живяло също така славянско население и каква е била неговата съдба?

 

Твърдението за преселване на славянските племена противоречи и на изворите — писмени и веществени. И Теофан, и Никифор рязко разграничават територията, в която се били настанили прабългарите (това са завоюваните от Византия земи на изток от Шуменските възвишения), от териториите на останалите славянски племена (те живеели на запад от Шуменските възвишения).

 

231

 

 

В нито един извор, описващ събитията от VII до X в., не се говори за прабългарите извън тези територии, за разселване и т.н. Никъде не се споменава също така, че прабългарите отнели земите на славяните и ги изтикали в други области. Археологичните проучвания също така показват, че в нито едно от славянските поселения в североизточната част на Балканския полуостров животът не е прекъсвал — така е в селищата покрай Дунава, така е и в земите на юг от Провадийската река. Нещо повече. От VIII в. славяните започнали масово да проникват в завзетата от прабългарите територия, да се настаняват там и да се смесват с тях. [79] Ясно е следователно, че когато единият от хронистите употребява глагола „поселили”, в това той е вложил някакво друго, по-особено съдържание.

 

Отговорът на този въпрос може да се намери в текста на Никифор независимо от обстоятелството, че той е по-кратък. Според него на едни от племената било наредено да бранят (ϕρουρεῖν) граничещите с аварите земи, а на другите — да пазят (τηρεῖν) съседните на византийците територии. И двата глагола, които хронистът употребява, са свързани със защитата на границата, а не с преселването на славянските племена: ϕρουρέω — а) стоя на стража, бдя, служа като стража; б) пазя, охранявам, закрилям, запазвам; в) заемам, обграждам, обсаждам; г) наблюдавам, внимавам; [80]  τηρέω = а) наблюдавам, виждам, очаквам, следя, дебна, издебвам; б) внимавам, бдя, пазя се; в) спазвам, съблюдавам, празнувам, задържам, погрижвам се за нещо; г) пазя, охранявам, защищавам, задържам, запазвам, държа здраво. [81] И тъй като тези два глагола имат същото отношение на славянските племена към границата, каквото Теофан е изразил с глагола κατῴκισαν, очевидно и глаголът κατοικίζω би трябвало да е употребен с подобно на описаното в това събитие съдържание. И то независимо от факта, че истинското значение на този глагол е друго: κατοικίζω = а) поселявам, преселвам, отвеждам или изпращам колонисти; б) връщам в отечеството, довеждам обратно (отново); в) колонизирам, населявам с колонисти, основавам, изграждам и т.н. [82]

 

За да стане ясно как трябва да бъдат разбрани и изтълкувани сведенията на двамата хронисти, трябва да се има пред вид какво те описват, какво искат да кажат. И Теофан, и Никифор не описват въобще устройството на българската държава, а само положението по българо-византийската граница, след като империята загубила владенията си на север от Стара планина. Хронистите са прибягнали до това описание не самоцелно, а с оглед на по-нататъшните военни действия между България и Византия, за които им предстои да разказват, и особено във връзка с междуособицата в България през VIII в. Затова, когато говорят какво става по границата, те в същност имат пред вид не славянските племена като цяло, а тяхната войска и по-специално отрядите по Стара планина. След като прабългарите се настанили в Добруджа и Лудогорието, славяните вече не били застрашавани от изток и затова сега тяхното

 

232

 

 

внимание било насочено на юг. Затова, независимо че единият хронист употребява глаголите „да бранят” и „да пазят”, а другият — „поселили”, и двамата имат пред вид едно и също нещо: отрядите на седемте славянски племена и на северите е трябвало да охраняват цялата българо-византийска граница от Черно море до Карпатите.

 

Разрешаването на този сложен и заплетен въпрос не може и не трябва да става само чрез филологически разбор и анализ на текстовете на двамата хронисти. Този въпрос е производен от големия въпрос за устройството на българската държава. А това означава, че трябва да се вземат пред вид всички онези сведения, които изясняват взаимоотношенията между прабългари и славяни през следващите десетилетия и преди всичко въпроса за ролята и мястото на Славиниите в държавата.

 

Известно е, че този термин е запазен само в сведенията на византийските и латинските хронисти. Навсякъде той е употребен с неговото обществено-политическо значение, т.е. той изразява политическа организация, политическо обединение и никъде не означава географска област. Така например, както от хазари се получава Хазария, от авари — Авария, от българи — България, и то навсякъде като политическо понятие, с определена политическа власт и самостоятелност, така и от славини се получава Славиния, но като независима от Византия политическа единица. Този термин не се употребява за сърбохърватските славяни, тъй като те дълго време били зависими от аварите и нямали самостоятелни политически обединения. Не се употребява и по отношение на онези балкански славяни, които били зависими от Византия или над които империята имала претенции, макар и за номинална власт. Както показват изворите, той е употребен за онези славянски племена, които до 680 г. не признавали византийската власт, а след тази година влезли в пределите на българската държава.

 

Първото споменаване на термина Славиния се среща в „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски. Като говори за втората обсада на Солун, станала вероятно през 586 г., анонимният автор съобщава, че аварският хаган „повикал при себе си цялата безбожност на Славиниите” (τὴν ἅπασαν τῶν Σκλαβινιῶν ϑρησκείαν), [83] т. е. има пред вид славянските племена в Дакия. Около две десетилетия по-късно, като описва похода на византийския пълководец Петър през 602 г. в земите отвъд Дунава, Теофилакт Симоката изрично сочи, че той бил предприет „против множеството на Славиния” (κατὰ τῆς Σκλαυηνίας πληϑύος) [84]. Както се вижда, и в двата случая се има пред вид славянският военноплеменен съюз в земите на север от Дунава.

 

Най-много и най-подробни сведения за Славиниите на Балканския полуостров през VII — началото на IX в. дава Теофан. А какво разбира той под Славинии пък, най-добре се вижда от неговите сведения за първата война между България и Византия през 688 г.

 

233

 

 

Когато говори за тази война, Теофан изрично отбелязва, че императорът Юстиниан II нарушил сключения от неговия баща Константин IV Погонат мир и заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, „за да оплени българите и Славиниите” (τούς τε Βουλγαρους καὶ τὰς Σκλαυινίας αἰχμαλωτίσαν). Като говори за провеждането на самия поход пък, Теофан казва, че той бил предприет „срещу Славиния и България” (κατὰ Σκλαυινίας καὶ Βουλγαρίας). И едва след като отблъснал българите, императорът Юстиниан II потеглил към Солун: част от славяните покорил и преселил в Мала Азия, а други му се покорили доброволно. [85]

 

В горния текст преди всичко прави впечатление, че Юстиниан II нарушил мира с българите и Славиниите, т.е. според условията на мирния договор от 680 г. Византия поела определени политически задължения както по отношение на България, така и на Славиниите. С други думи, българската държава е представена като съюз на България (територията на прабългарите) и Славиниите (териториите на влизащите в състава ѝ славянски племена). А това напълно съответствува на сведенията на същия този Теофан, който малко преди това съобщава как е била образувана и устроена българската държава: като се заселили в североизточната част на Балканския полуостров, дотогава владяна от Византия, прабългарите се съюзили с околните славянски племена и им поверили отбраната на границите (северите в Източна Стара планина, а останалите седем славянски племена — на юг против Византия и на северозапад против аварите).

 

На второ място, в горния текст се говори, че по време на своя поход император Юстиниан II нападнал само България и Славиния. Когато се проучат всички сведения на Теофан за славяните, веднага се вижда какво е искал да каже хронистът: България несъмнено е територията на прабългарите; Славиния е територията на славянското племе севери, което се намирало на границата с Византия в Източна Стара планина, за чието местоположение Теофан вече е говорил, а по-късно ще спомене и неговия княз Славун. Що се отнася пък до годината на този поход, макар Теофан да го поставя в две последователни години, той е все през 688 г., тъй като хронистът борави със септемврийската година: нарушението на мира е станало преди 1 септември 688 г., а походът против България и Славиния бил проведен през есента на същата 688 г. [86]

 

При описанието на тази война прави впечатление също така, че когато говори за славяните в пределите на българската държава, Теофан употребява за тях термина Славинии с ярко изразено политическо съдържание. Когато обаче преминава към описание на похода към Солун, т.е. когато говори за славянските племена в Тракия, над които империята имала претенции за политическа власт, той говори само за славяни (τῶν Σκλάβων).

 

234

 

 

Най-сетне походът против славяните в Тракия, Родопите и Беломорието станал възможен едва след победата на византийците над България и Славиниите, като при това бил предприет по време на една и съща война, при нарушението на един и същ мирен договор. А това от своя страна е вече косвено доказателство, че по време на мирния договор от 680 г. по някакъв начин ще да е било регламентирано положението и на останалите в пределите на империята славяни. Тук му е мястото да се припомни още веднъж, че тези славяни започнали борбата против Византия още през 674 г., а през 679 г. повикали на помощ „варварските князе”, т.е. прабългарите на Аспарух и на Кубер.

 

Българската държава се изявила като защитник на славяните от българската група и техен обединител още от своето създаване. Тази политика тя е провеждала неотклонно и в следващите десетилетия и столетия. Затова от многото примери в това отношение достатъчно е да бъде приведен само един — от първата четвърт на IX в. Мирният договор от 814/815 г., сключен между България и Византия и познат от известния Сюлейманкьойски надпис, уреждал положението на славяните не само в българската държава, но и във Византийската империя: „Втората глава е за славяните, които са под императора: те трябва да останат така, както бяха заварени, когато стана войната. Третата глава е за останалите славяни, които не са подчинени на императора в крайбрежната област: той ще ги върне в селищата им.” [87]

 

В историческите извори още няколко пъти се споменава за Славиниите в българската държава, макар не винаги да се сочи това название. Така например, като говори за помощта, която сваленият император Юстиниан II през 704 г. поискал от България, Теофан сочи, че хан Тервел „вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни” (λαὸν των Βουλγαρων καὶ Σκλάβων), [88] т.е. славяните са споменати наравно с българите във войската, което показва, че същото положение са имали те и в държавата. Като говори пак за войната на хан Телец против Византия през 60-те години на VIII в., Теофан изрично сочи, че той взел „като съюзници от съседните племена (λαβῶν εἰς συμμαχίαν ἐκ τῶν προσταπακειμένων ἐϑνῶν) 20 хиляди, поставил ги в укрепленията си и се обезопасил” [89]. Очевидно това са същите онези „околни” седем славянски племена, за които хронистът говори при образуването на българската държава, които били съюзници на българския владетел и които сега трябвало да се притекат на помощ и дори да бъдат поставени „в укрепленията”, за да пазят границите от византийско нашествие. Абсолютно по същия начин по-късно са представени и действията на хан Крум през 811 г. Според Теофан той изпратил хора и укрепил входовете и изходите на страната, [90] а според Анонимния ватикански разказ хан Крум подсилил войската си с бойци от авари и от „околните Славинии” (τὰς πέριξ Σκλαβινίας). [91] Все към това сведение трябва да се отнесат

 

235

 

 

и вестите, че след победата над византийците българският хан пиел наздравица с обкования в сребро череп на император Никифор I Геник заедно със „славянските князе” (τοὺς τῶν Σκλαυινῶν ἄρχοντας). [92]

 

Сведенията за равноправното положение на славяните в българската държава и за организирането им в Славинии са толкова много и така категорични, че просто чудно е как някои учени се мъчат да „доказват”, че в случая ставало дума за славянски племена извън пределите на България, които българските ханове привличали като наемници. [93]

 

Колко безпочвено е мнението, че въпросните славянски племена се намирали извън българската държава, показва случаят с княз Славун и племето севери. През 60-те години на VIII в. императорът Константин V Копроним изпратил тайно хора в България, които заловили и довели в Цариград Славун, княз на северите. Тази успешна акция дала възможност на византийците да нарушат отбраната на границата, да проникнат „в България чак до Чика”, т.е. до р. Тича = Камчия, и дори да опожарят някои от българските аули. [94] Явно е, че в случая и Славун, и северите, и заеманата от тях територия са представени като част от българската държава, която имала съюзен характер.

 

Теофан е изключително интелигентен автор и при всеки удобен случай се старае да избегне употребата на едни и същи термини. Така например той говори три пъти за северите и прави това по три различни начина: първия път — споменава тяхното име и местоживелища, втория — употребява за тях термина Славиния, а третия — съобщава кой е техният княз Славун. Същото се наблюдава и за останалите седем славянски племена, за които освен това най-общо название са употребени терминът „Славиниите”, определението „околните” племена и т.н. Същото е и при употребата на названията „българи”, „България”, „български владетел” — ту свързани само с прабългарите, ту с общата славянобългарска държава. [95] Затова, за да се разбере този автор, трябва да се има пред вид винаги неговият начин на изразяване. Една от характерните черти на Теофан например е, че той никога не говори за дадено лице или събитие, ако преди това не е дал необходимите данни за тях.

 

В светлината на гореказаното трябва да бъдат разгледани и онези данни, които Теофан дава във връзка с похода на император Констанс II през 658 г. против Славиниите (κατὰ Σκλαυινίας), когато много люде били пленени и подчинени. [96] Обикновено се приема, че този поход бил насочен против славяните в Беломорието и по посока на Солун. [97] Но Теофан до този момент не е казал нищо за славяните в Беломорието, а още по-малко би могъл да говори за славянски политически обединения в пределите на Византия. И понеже през 60-те и 70-те години на VII в. Византия укрепила и разширила властта си над североизточната част на

 

236

 

 

Балканския полуостров, това сведение много повече приляга на един поход в земите на север от Стара планина, против славянския военноплеменен съюз и Славиниите в Подунавието. [98]

 

По същия начин трябва да бъде разглеждано и друго едно сведение на Теофан, според което през 759 г. Константин V Копроним „опленил Славиниите в Македония, а останалите покорил” (τὰς κατὰ τὴν Μακεδονίαν Σκλαυινίας ᾐχμαλώτευσε) [99]. Известно е, че по това време терминът Македония има значение на административна област и се отнася до Източна Тракия, а не до земите по течението на р. Вардар. При това, както вече бе посочено, Теофан не говори за Славинии в пределите на Византия. Този поход несъмнено е свързан с нарушаването на мира с българите и онази дълга 20-годишна война, която Константин V Копроним водил с такова голямо ожесточение. Очевидно е, че става дума за Славинии в Тракия — едно мнение, изказано още през 1902 г. от А. Ломбар. [100] Че това е така, показва и изходът от този поход — едни от Славиниите попаднали в пределите на Византия, а други били само оплячкосани.

 

Без да е необходимо да се привеждат повече данни и съображения, и от казаното дотук се вижда, че навсякъде у Теофан под Славинии се подразбират славянски области, които имали своя политическа самостоятелност и влизали в пределите на българската държава. А това от своя страна е още едно доказателство, че и основният му текст за образуване на българската държава трябва да бъде разбиран по същия начин: тази държава имала съюзен характер; в нея славяни и прабългари живеели като равноправни партньори; на първо време двете етнически групи живеели обособено етнически и политически, макар на редица места да били смесени, особено в Североизточна България.

 

На първо време запазили своята обособеност и самоуправление и прабългарите. Както показва известният Хамбарлийски надпис от началото на IX в., територията на прабългарите на техен език се наричала „саракат” (σαρακτον) и се деляла на три части: център и две крила — дясно (δεξηὸν μὲρος) и ляво (ἀρηστερὸν μέρος). Обикновено центърът се управлявал от самия владетел или от негов близък сродник, най-често брат или първороден син. Начело на двете крила стояли съответно ичиргубоилът и кавханът. Така например през 813 г., когато тракийските области били присъединени към българската държава, хан Крум наложил и над тях същото административно устройство: управител на центъра станал неговият брат, а дясната и лявата част били дадени съответно на ичиргубоила Тук (Цок) и на кавхан Иратаис. [101]

 

За съюзния характер на българската държава от образуването ѝ чак до 20-те години на IX в. говорят и някои сведения от западен произход. Така например Айнхард под годината 818 съобщава, че в двора на немския император Людовик Благочестиви (814—840) пристигнали пратеници на абодритите, гудуските и на

 

237

 

 

тимочаните, „които наскоро се били откъснали от съюза си с българите” [102]. В Животописа на император Людовик се съдържа същото сведение: при императора дошли пратеници на племената абодрити, гудуски и тимочани, „които се били отказали от съюза си с българите” [103]. Изричната употреба на думата „съюз” (societas), а така също и свидетелството, че откъсването от България означавало „откъсване от съюза” (societate desciverant), „отказване от съюза” (societate relicta), също показват, че българската държава имала съюзен характер.

 

И така най-общо българската държава може да се разглежда като съюз на България (територията, управлявана от прабългарите и Славиниите (териториите на осемте славянски племена).

 

Що се отнася до причините, които наложили този именно характер на държавата, те трябва да се търсят в конкретната историческа обстановка на Балканския полуостров и в Югоизточна Европа по това време.

 

Преди всичко следва да се има пред вид обстоятелството, че прогонването на византийците и заселването на прабългарите в Добруджа и Лудогорието изменило съществено политическата обстановка в земите на север от Стара планина. Самите прабългари, макар и победители, се намирали в твърде сложно положение. Те се настанили в територия, с чиято загуба Византия нямала намерение да се примири. Впрочем това проличава ясно от по-сетнешните събития и особено от войните на империята с българската държава през VIII в. Очевидно било, че предстояли нови, още по-решителни стълкновения и че войната от 680 г. била само началото. За да се закрепят в новите си земи, прабългарите трябвало да държат сметка и за хазарите, които се намирали в техния тил и които били потенциален съюзник на Византия. Трябвало най-сетне да бъдат уредени и отношенията със славяните — както в завладяната от византийците територия, така и в съседните Славинии.

 

Не било възможно да се мисли за война между прабългари и славяни. Макар да нанесли на византийците съкрушителни поражения, прабългарите имали против себе си една империя, разполагаща със значителна военна мощ, която при съответните условия можела да им нанесе тежки удари. Същевременно византийската дипломация била винаги в състояние да спечели на своя страна хазарите, а ударът в тил от североизток бил не по-малко опасен, отколкото заплахата от юг. Най-сетне прабългарите трябвало да държат сметка и за военната мощ на съседните славянски племена — самата Византия не била в състояние да ги покори, следователно те също така представлявали сериозна военна сила. Една война на три фронта била обречена предварително на неуспех. Новата обстановка изисквала на първо време уреждане на отношенията със славяните. Неутралитетът на славянските пле-

 

238

 

 

мена бил далеч недостатъчен. Те били естествен съюзник против империята и тяхната подкрепа трябвало да бъде спечелена на всяка цена. С това между другото може да се обясни и предоставеното на северите право на самоуправление.

 

Славянските племена в Мизия и Дакия също били заинтересовани от съюза с прабългарите. Вместо опасното византийско съседство, изпълнено с непрестанни заплахи, сега на източната си граница славяните имали прабългарите, които не само не ги застрашавали и не посягали на тяхната територия, но и били желан съюзник във войните против Византия. А тези войни били неизбежни. В продължение на няколко десетилетия славяните изпитвали неприятните последици на византийското съседство, а и сега, след идването на прабългарите, те продължавали да имат обща граница с империята. И понеже Византия не се отказвала от намеренията си да възстанови своята власт над Мизия, съвсем естествено било да се потърсят помощта и съюзът на прабългарите, които вече воювали с империята. Освен това славяните имали в тила си и друг противник, за когото винаги трябвало да се държи сметка. Става дума за аварите, които по подобие на хазарите били възможен съюзник на империята в гърба на славянските племена. Така прочее се създала онази сложна обстановка, при която славяните били не само заинтересовани, но и принудени да протегнат ръка на прабългарите за задружни действия против общия враг. При такива именно политически взаимоотношения възникнал съюзът между славяни и прабългари и била създадена държава, която имала съюзен характер. [104]

 

В историческата литература началото на този съюз се търси още през първата половина на VI в., по време на нападенията на славяни и прабългари на Балканския полуостров. Прави впечатление, че тези нападения били съгласувани по време и по територия: прабългарите нападали причерноморските области, а славяните — централните и западните. През втората половина на VI и първата четвърт на VII в. славяни и прабългари от Аварския хаганат многократно нападали византийските владения на Балканския полуостров, като дори заедно участвували в обсадите на Солун и Цариград. Затова естествено било през 679 г., когато балканските славяни били застрашени от Византия, те да търсят помощта на „разни варварски князе”, т.е. на прабългарите.

 

Истинският съюз между славяни и прабългари обаче трябва да се търси през 60-те и 70-те години на VII в., когато хан Аспарух се настанил със своя подвластен народ в Онгъла. Сега вече, някъде по р. Серет, славяни и прабългари били съседи, в резултат на което не само имали възможност да общуват, но и да уредят своите политически взаимоотношения: да съгласуват действията си в борбата против Византия, което предполагало съюз и взаимопомощ. Макар историческите извори да не говорят нищо по този въпрос, което, разбира се, е естествено за хронистите,

 

239

 

 

борбата против Византия е облекчавала действията на едните и на другите. При нападенията си над византийските територии на юг от Дунава и по време на войната с Византия прабългарите се възползували от заетостта на империята против славянските племена. От своя страна пък славянските племена в лицето на прабългарите имали естествен съюзник, което им давало възможност да защищават още по-ефикасно територията си от нападенията на византийците. Така били създадени онези обективни предпоставки, които твърде рано предопределили основите на славянобългарския съюз. [105] Затова не е изключено първите политически споразумения между славяни и прабългари да са били сключени още в отвъдду-навските земи, т.е. преди 680 г.

 

Внимателното проучване и анализът на изворите показва безпочвеността на твърденията както за съществуването на самостоятелна славянска държава преди 680 г., така и на схващанията, че Аспарухова Българиябила продължение на държавния живот на Кубратовата „Велика България”. През 680 г. славяни и прабългари се обединили в една държава, резултат на сливането на техните съществуващи дотогава политически обединения. Тази държава била нещо качествено ново. Затова и образуването на българската държава се свързва именно със събитията от 679—680 г.

 

 

Граници, столица, владетел. Най-тясно свързани, неразделни от образуването и устройството на държавата са въпросите за нейните граници, столицата и владетеля.

 

Образувана от два военнополитически съюза, българската държава включила в пределите си всички онези територии, които до 680 г. принадлежали на славяни и прабългари, а така също и завладените от Византия области на юг от Дунава.

 

Византийските хронисти дават сведения предимно за онези територии, които империята загубила. Затова границите на българската държава могат да бъдат определени най-точно на югоизток: Черно море на изток и билото на Стара планина на юг.

 

Границата по Черно море се определя въз основа на данните на редица извори. Така например, като говори за превзетите от Византия земи на юг от Дунава, Теофан сочи, че те били естествено защитени, и изрично споменава, че от едната им страна се намирало Черно море (τῆς Ποντικῆς ϑαλάσσης) [106]. Археологичните проучвания също така показват, че прабългарите не само превзели черноморските градове Кюстенджа, Балчик, Варна и други, но укрепили черноморския бряг с валове във всички ниски места и речни долини от делтата на Дунава до нос Емине.

 

По своя профил черноморският бряг е твърде различен. От делтата на Дунава до нос Шабла той е висок и стръмен, поради което бил недостъпен откъм морето и поради това тук не било необходимо неговото специално укрепяване. По-различно е положението от нос Шабла до нос Емине. Тук брегът е нисък, песъчлив,

 

240

 

 

с широки пясъчни ивици, устия на множество реки, а на места е и блатист. Всичко това изисквало специални мерки за укрепване и защита на бреговата ивица против нападение откъм морето. Затова тук били изградени редица погранични валове — при Кранево, Варна, устието на Камчия, Шкорпиловци, Бяла—Обзор.

 

Земленият вал при с. Кранево, Варненски окръг, прегражда ниската равна тераса между устията на реките Краневска и Ватова. Намира се на около 1 км от морския бряг. Дължината му е 500 м. Земленият насип е широк 10—15 м и висок до 0,60 м. Ровът му е с фронт на изток, с ширина 12 м и дълбочина 0,60 м.

 

Аспаруховият вал при Варна преграждал ниската пясъчна ивица между Варненското езеро и Черно море. Дължината му е била 3,5 км. Отдалечен е от морския бряг на около 600 м. Земленият насип е широк до 20 м и е висок до 2,5 м. Без ров.

 

Землените валове в устието на р. Камчия преграждат ниската тераса между устията на реките Камчия и Яйленска. Източният вал се намира на 600 м от устието на р. Камчия и достига на 15 м от устието на р. Яйленска. Дължината му е 770 м. Земленият насип е широк 12—14 м, а височината му достига до 2,5 м. Ровът е обърнат на изток, с широчина 10—12 м и дълбочина до 2 м. Пред рова има тясна естествена площадка (берма). Западният вал е разположен успоредно на източния: в южния край е отдалечен 70 м от него, а в северния — 8 м. Дължината му е 804 м. Земленият насип е широк 12—14 м и висок до 2,5 м. Ровът е обърнат на изток, с широчина 10—12 м и дълбочина до 2 м. Пред рова има тясна естествена площадка (берма). Двата вала са продължавали като един-единен вал по левия бряг на р. Яйленска с насип и ров, достигащ до платото над морето. В южната половина на западния вал, на около 100 м от него, бил построен трети вал. Дължината му е 180 м. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 1,5 м. Ровът е обърнат на изток, с широчина 7 м и дълбочина 1,5 м.

 

Земленият вал при с. Шкорпиловци, Варненски окръг, е раз положен на 2 км източно от селото, по двата бряга на р. Фандъклийска при вливането ѝ в морето. Дължината на вала е 2125 м. Земленият насип е широк 10—15 м и висок до 3 м. Без ров. На сипът лежи върху развалини на късноантични постройки от IV—V в.

 

Земленият вал при с. Обзор, Бургаски окръг, е разположен на 1 км северно от селото върху пясъчната ивица между устията на реките Двойница и Панаирдере. Отдалечен е от морския бряг на около 250 м. Дължината му е 1500 м. Земленият насип е широк 20 м и висок до 2 м. Без ров.

 

Проучването на валовете показва, че всички те са изградени върху ниските незаливни тераси на морския бряг, върху двата бряга на някоя река или между бреговете на две реки. Навсякъде трасето на вала е съобразено с особеностите на терена: използувани са близките стръмнини на морския бряг; укрепена е край-

 

241

 

 

морската тераса; съобразена е пясъчната ивица като допълнително препятствие; в укрепителната система са включени и заблатените участъци на реките Батова, Краневска, Камчия, Фандъклийска и Двойница; в зависимост от условията като допълнително препятствие пред насипа имало и ров. [107]

 

Проучването на валовете и намерените в насипа предмети показват, че изграждането им е започнало най-рано през VII в. и е продължило през следващите столетия. Предназначението на тези валове е било да охраняват границата на изток против противник, който би дошъл по море. В такъв смисъл К. Шкорпил предложи поради това си предназначение те да бъдат разглеждани като „противодесантни”. Същевременно обаче, тъй като морският бряг не се е намирал много далеч от Плиска и другите държавни центрове, отбраната на Черноморското крайбрежие била подсилена и от други укрепителни съоръжения. Такъв бил например земленият лагер в южния край на валовете при р. Камчия. Той представлявал равна площадка, обградена от две страни с ровове, а от другите с дълбоки суходолия. Южната страна на укреплението е дълга 150 м, а северната — 110 м. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 2 м. Ровът е широк 8—10 м и дълбок 1,5—2 м. [108] Укрепени лагери са открити по високия бряг над Каварненския залив [109] и др.

 

Изобщо източната българска граница е била така добре укрепена и защищавана, че за периода на Първата българска държава на византийските армии нито веднъж не се удало да навлязат в пределите на страната откъм морето.

 

На юг границата с Византия вървяла по билото на Стара планина, като в източните ѝ части достигала до нос Емине. Като определя най-южната част на българската държава, Теофан говори за „клисурите” (διὰ κλεισουρῶν), под които разбира източнопланинските проходи. От по-нататъшния му разказ се разбира, че тези проходи са били на юг от водосборния басейн на р. Камчия, тъй като през 60-те години на VIII в., когато византийците отвлекли княз Славун и настъпили в България, те намерили незащитени проходите (τὰς κλεισούρας), което им дало възможност да проникнат чак до Тича (Камчия). [110] Що се касае до границата като цяло, тя е определена от хронистите Теофан, Анастасий Библиотекар и Никифор като простираща се чак до Авария.

 

Защитата на южната граница била улеснена от такава естествена преграда като Стара планина, която със своите високи върхове, стръмни южни склонове и неудобни проходи предоставяла добри условия за отбрана. А там, където планината била удобна за преминаване, особено в източната ѝ част, били взети допълнителни мерки за укрепяване и защита. Така започнало изграждането на старопланинската укрепителна система, достигнала своя завършен вид по време на Втората българска държава.

 

242

 

 

Засега по Стара планина са известни 13 землени укрепления, които могат да бъдат свързани с Първата българска държава. От тях 12 са в Източна Стара планина — от Черно море до Котлен-ския проход.

 

Най-големият вал в Източна Стара планина с дължина 15 км се намира в Еминската планина и прегражда склона на гребена, обхващащ от юг басейна на р. Двойница. Започва североизточно от с. Приселци, Бургаски окръг, минава източно от с. Попович и с. Дюлино и достига до превала на вододелното възвишение в м. Градището, където се съединява с по-стара римо-византийска преградна стена и където се раздвоява на два самостоятелни вала (дълги съответно 160 и 100 м). Земленият насип е широк 10— 15 м, а височината му достига до 2,5 м. Ровът е с фронт на юг, с широчина 8 м и дълбочина 1,5 м.

 

Земленият вал „Малко герме” се намира в землищата на селата Козница, Гулица и Козичипо, Бургаски окръг. Състои се от два клона — южен и северен. Южният клон започва западно от пътя Козница—Козичино, минава край дола Юрта и достига до суходолнето Фиданбунар. Общата му дължина е 1160 м; земленият насип е широк 20 м, висок до 5 м и берма, широка 5 м. От южната страна има ров, широк 10 м и дълбок 4 м. От северната страна има втори, по-малък ров, широк 4 м и дълбок 1 м. Западно от Фиданбунар валът продължава отново и с дължина 1025 м достига дом. Русков рът. Земленият насип е широк 18—20 м, висок до 5 м и берма, широка до 9 м; ровът е на юг и има широчина 10 м и дълбочина 5 м; северният ров е широк 8 м, дълбок 1,5 м и е с берма, широка 3,5 м. Северният клон на вала се отделя в м. Русков рът и достига до м. Бялото градище. Построен е по същия начин, както и южният клон: насип, главен ров на югозапад и по-малък на обратната страна. Характерно за този вал е, че е включил в системата останки от по-стари каменни укрепления.

 

Земленият вал „Ниазларско герме” е разположен в западната част на Гулишката планина и охранява откъм изток долината на р. Елешница. Състои се от две отсечки, допиращи се под тъп ъгъл. Първата отсечка с дължина 125 м започва от по-стара преградна стена, а втората пресича седловината и се спуска до р. Елешница. Земленият насип е широк 16 м, висок до 2,5 м, с ров на югоизток.

 

Земленият вал „Гермето” при с. Топчийско, Бургаски окръг, се намира на 5 км североизточно от селото. Дължината му е 600 м. Състои се от землен насип и ров от южната страна.

 

Земленият вал „Спасено” (Преградата) се намира в западната част на Камчийската планина, на 8 км.южно от с. Цонево, Варненски окръг. Прегражда седловината между реките Елешница и Дермендере в подножието на в. Османов юрт. Дължината му е 490 м. Земленият насип е широк 15 м и висок до 3 м. Главният

 

243

 

 

му ров е от юг, с широчина 15 м и дълбочина 2 м. От. северната страна има втори ров, широк 6 м и дълбок 1 м.

 

Земленият вал „Преградата” се намира на 8 км южно от с. Цонево, Варненски окръг. Прегражда седловината между реките Дермендере и Козя река, в подножието на Велчов връх. Дължината му е 225 м. Земленият насип е широк 15 м и висок до 2 м. Главният му ров е от юг, с широчина 13 м и дълбочина 1,5—2 м. Допълнителният ров от северната страна еширок 5м и дълбок 1 м.

 

Земленият вал „Еркесия” при с. Риш, Шуменски окръг, се намира на 4,5 км южно от селото, в м. Буюкконак. Прегражда южната страна на в. Божурица до дълбок дол, приток на р. Бяла река, на 600 м северно от превала на Ришкия проход. Дължината му е 500 м. Земленият насип е широк 15 м и висок до 3 м. Главният ров е на юг, с широчина до 10 м и дълбочина 2 м. От северната страна има допълнителен ров, широк 6 м и дълбок 1 м.

 

Земленият вал „Еркесия” при изворите на р. Бяла река се намира на 5 км южно от с. Риш, Шуменски окръг. Прегражда седловината между реките Бяла река (приток на Голяма Камчия) и Немойдере (приток на Луда Камчия). Има формата на подкова. Дължината му е 1760 м. Земленият насип е широк до 15 м и висок до 2,5 м. Ровът е с широчина 10—12 м и дълбочина до 2 м.

 

Земленият вал „Еркесия” при с. Риш, Шуменски окръг, се намира в м. Дурбалийски кидик на 7,5 км югозападно от селото. Прегражда северния склон на седловината между в. Голям Дебелец и възвишението Таукчи. Дължината му е 310 м. Земленият насип е с широчина 10—12 м и височина до 2 м. Ровът му е на юг, широк 10 м и дълбок до 1,5 м.

 

Земленият вал „Еркесия” при р. Таукчидере се намира в източната част на Върбишката планина, южно от с. Тушовица, Шуменски окръг. Прегражда седловината между Таукчитепе и в. Узунджа. Ровът му е на югозапад. Височината от дъното на рова до върха на насипа е 19 м.

 

Земленият вал „Еркесия” при гр. Котел се намира на 2 км южно от града. Прегражда част от долината на р. Котлешница в подножието на в. Голче. Дължината му е 220 м. Ровът му е на югоизток. Височината от дъното на рова до върха на насипа е 14 м.

 

Земленият вал „Еркесия” в Лиса планина се намира на 5 км северозападно от с. Зелена морава, Търговищки окръг. Прегражда вододелната седловина между реките Голяма река (приток на р. Янтра) и р. Черна (приток на р. Тича). Дължината му е 240 м. Земленият насип е широк 9 м и висок до 2,5 м. Ровът е на югоизток, с широчина 8—10 м и дълбочина до 2 м.

 

В Източна Стара планина е имало и други укрепления. Така например в землището на с. Стеврек, Търговищки окръг, по пътя към прохода Вратник е имало землен Бал, днес заличен. При с.

 

244

 

 

Риш, Шуменски окръг, в м. Кидика, на 5 км югоизточно от селото, каменна стена с дължина 360 м преграждала седловината между в. Стайовец и в. Божурец. От южната страна има ров, широк 5 м и дълбок 1 м, отделен с берма, широка 3 м.

 

Проучването на валовете в Източна Стара планина показва, че най-често те са изградени по протежение на седловини, през които преминавали пътищата между Северна и Южна България. Това са все землени укрепления, състоящи се от насип и ров, обърнати на юг и предназначени да пазят столицата Плиска и останалите държавни центрове около нея. Изграждането им, поне както показват досегашните материали, ще да е започнало още в края на VII в., т.е. непосредствено след образуването на държавата.

 

Единственият известен засега землен вал в Средна Стара планина се намира в прохода Витиня, на 10 км южно от Ботевград. Прегражда широката седловина между в. Мургаш и в. Етрополска баба. Дължината му е 10 км. Земленият насип е широк 12 м и висок около 2 м. Ровът му се намира от южната страна, като дълбочината му достига до 1 м. [111]

 

Най-големи разногласия досега съществуват по въпроса за северозападната българска граница. У хронистите тя е посочена най-общо до територията на аварите. Според Теофан седемте славянски племена трябвало да охраняват границата на юг и „на запад до Авария” (δύσιν μέχρις Ἀβαρίας) [112]. Анастасий Библиотекар пише същото: седемте славянски племена се простирали „на запад чак до Авария” (occidentem usque ad Avariam) [113]. Никифор също така отбелязва, че на едни от племената било наредено да бранят земите, които „граничат с аварите” (τὰ πρὸς Ἀβάρους πλησιάζοντα) [114]. Всички тези сведения насочват към мнението, че северозападната българска граница се е намирала по Карпатите, отвъд които живеели аварите, а на юг от Дунава е обхващала долините на Тимок и на Морава.

 

Независимо от тези категорични сведения на изворите в историческата литература най-често се приема, че на юг от Дунава западната граница на държавата се е простирала до Искър или до Тимок, а на север от Дунава не можела да бъде определена с положителност. [115] Причината за тези разногласия трябва да се търси в две посоки: от една страна, недооценка на изворите или най-малкото несъобразяване с местоположението на Аварския хаганат по това време; от друга страна, това мнение се подхранва от наличието на няколко вала в Дунавската и Влашката равнина, които без особено основание се обявяват като гранични.

 

В западната част на Дунавската равнина в посока от север на юг, т.е. от брега на Дунава към Стара планина, се простират три успоредни един на друг вала — Ломският, Хайрединският и Островският.

 

Ломският вал прегражда равнината между реките Дунав и Цибрица. Започва от брега на Дунава, на 2,5 км източно от ус-

 

245

 

 

тието на р. Лом, върви по Ломското бърдо, пресича хълма Маймунбаир, минава източно от с. Расово, прекосява долината на р. Душилица и достига левия бряг на р. Цибрица източно от с. Дъл-годелци. Дължината му е 25 км. Земленият насип е широк 18 м и висок до 2 м. Ровът е от западната страна, с широчина 7,6 м и дълбочина 1,5 м (в края на XIX в. —3 м).

 

Хайрединският вал прегражда равнината между реките Дунав и Огоста. Отстои на 44 км източно от Ломския вал. Започва от брега на Дунава в м. Килер баир, западно от Козлодуй, след което пресича реките Козлодуйска и Брестовец. На около 2,5 км северно от Хайредин се разклонява на два клона. Западният (с дължина 4,8 км) достига до р. Огоста при с. Манастирище, а източният (с дължина 3 км) минава през Хайредин и също достига брега на р. Огоста. Общата дължина на вала е 21 км. Състои се от насип и ров, намиращ се от западната страна. В края на XIX в. височината от дъното на рова до върха на насипа е достигала 6 м.

 

Островският вал прегражда равнината между Дунава и предпланинските възвишения на Стара планина. Намира се на 25 км източно от Хайрединския вал. Започва от дунавския бряг източно от с. Остров, Врачански окръг, върви по вододела на реките Скът и Гостилица, минава западно от с. Враняк и достига до с. Габаре. Дължината му е 58 км. Земленият насип е широк 12 м и е висок 1,5—2 м. Ровът е обърнат на запад, с широчина 8 м и дълбочина 1 м.

 

В северната част на всеки един от валовете има по едно землено укрепление, свързано функционално с тях. Първото укрепление се намира на най-високата част на хълма Маймунбаир и е известно под името „Табия”. Размерите му са 48/48 м и обхваща площ от 2,5 дка. Изградено е от землен насип и ров. Второто укрепление е изградено в м. Килербаир, в северната част на Хайрединския вал. Има формата на неправилен четириъгълник с размери 240/240 м и площ 58 дка. В съседство с него има развалини на по-стара крепост. Третото укрепление е изградено на северния склон на възвишението Алибаш, в северния край на Островския окоп. Познато е под името „Островско кале”. Има четириъгълна форма с размери 200/160/136/120 м и обхваща площ 24 дка. Източно от него личат следите на друго землено укрепление.

 

От трите вала само Островският пресича цялата равнина от Дунава до Стара планина. Останалите два преграждат само отделни участъци от нея. Освен това разстоянието между отделните валове не е много голямо, което изключва възможността те да са свързани с териториални промени. Поради всичко това логично е да се приеме, че в случая става дума за една „дълбоко ешелонирана тройна защитна линия, пригодена за отбрана срещу бързоподвижен конен противник” от запад. [116]

 

Археологичните проучвания на територията на Северозападна България изключват разглеждането на трите вала като погра-

 

246

 

 

нични. Навсякъде покрай Островския вал се откриват раннославянски предмети на бита и керамика, а така също отделни фрагменти от керамика с излъскани ивици, приписвана на прабългарите. [117] От това обаче не могат да се правят изводи, че до Островскня окоп „достигали поселенията на прабългарите” [118]. Освен това на запад от валовете чак до долината на Тимок археологичнпте материали са свързани все със славянско население. [119] Липсват каквито и да било следи от авари — укрепителни съоръжения, въоръжение и предмети на бита. А и не би могло да има, тъй като Аварският хаганат никога не се е простирал в земите на юг от Дунава, а още по-малко на територията на днешна Северозападна България.

 

Подобно е положението и в земите на север от Дунава. През Влашката равнина в посока от запад на изток и почти успоредно на Дунава се простират два вала — Северна Новакова бразда и Южна Новакова бразда. Названията им са условни и нямат нищо общо с дейността на историческите личности Новак от XV и XVI в.

 

Северната Новакова бразда започва от левия бряг на Дунава в м. Стърмина, на 12 км югоизточно от гр. Турну Северин. С направление югоизток минава покрай селата Броскари, Поройници, Олтянка (окр. Мехединци) и достига до с. Кланов (окр. Долм). След това поема на изток покрай селата Карпен, Качолату, Теплезица и Добра микъ, пресича р. Жиу и достига до гр. Крайова. Оттук с голяма дъга минава покрай селата Мартиноая и Пършани ной, възлиза по платото между реките Теслуй и Олтец и излиза южно от с. Вишиоара маре. След това отново поема на изток, пресича р. Олтец, минава южно от с. Брънковяну, прекосява р. Олт и се насочва на североизток покрай селата Миерлещи, Стъниславещ и Урлиени. Оттук през долината на р. Арджеш, Яломица и притоците им достига до гр. Плоещ и брега на р. Кликов. Общата му дължина е около 300 км. Земленият насип е широк 30 м, а височината му е 0,5—3 м. Ровът се намира от северната страна, широк до 10 м и дълбок 0,5—2 м.

 

Южната Новакова бразда започва от р. Олт в м. Руска Вачилор при с. Весиещи, окр. Телеорман. Продължава на изток през долината на р. Веде, достига до гр. Александрия и завършва на брега на езерото Гряка, на 30 км североизточно от гр. Гюргево. Дължината му е 170 км. Земленият насип е широк до 12 м и висок до 2 м. Ровът му също е от северната страна, широк 7—10 м и дълбок 0,5—1,5 м.

 

Характерно и за двата вала е, че пресичат римските укрепителни линии — Лимес алутанус и Лимес трансалутанус, което показва, че са от по-късно време. При това и двата вала са без кастели и пътища, така характерни за римската укрепителна система. [120] Освен това и от двете страни на Северната Новакова бразда се откриват селища и некрополи от времето на Първата българска държава, [121] което показва, че па тези валове трябва да се гледа

 

247

 

 

като на вътрешни укрепителни съоръжения, каквито са били и валовете в Северозападна България.

 

За българския характер на материалната култура и етническата принадлежност на населението между Дунава и Карпатите говорят проучванията на румънските археолози. Те обозначават тази култура с термина „култура Дриду” и всячески се стараят да отрекат нейния български характер. А това е култура, напълно еднаква с тази на юг от Дунава: еднакви са и землянките на населението, и керамиката, и останалите предмети на бита. [122]

 

Че границата на българската държава е минавала по Карпатите, показват и останките от крепости, които охранявали проходите и пътищата. Такава била и крепостта Слон, намираща се северно от Плоещ, в Централните Карпати. Крепостта била изградена с правилно дялани варовикови блокове и по тях били издълбани онези строителни знаци (тамги), които са така характерни за строителството в Североизточна България. Новите разкопки също така разкриха битови материали от български произход. Най-сетне и името на крепостта е славянско. То съдържа корена „слон”, от който са произлезли думи като „заслон”, „подслон”, „прислон”, глагола „слонити сѧ” и др. А това показва и предназначението на крепостта: да пази един от главните карпатски проходи, по който била превозвана сол от Трансилвания към долнодунавските земи. [123]

 

Византийските хронисти не са проявили никакъв интерес към източната българска граница, поради което не казват нищо определено за нея. От факта обаче, че те дават сравнително точно определение на Онгъла като територия, включена между долното течение на р. Днепър и делтата на Дунава, произтича, че всички тези земи са влезли в пределите на българската държава, а оттук и източната българска граница трябва да бъде поставена на р. Днепър. Впрочем този извод може да бъде направен и от редица други извори — писмени и археологични.

 

Археологичните проучвания на територията на Молдавия и Южна Украйна показват, че от VII в. земите между делтата на Дунав и долното течение на р. Днепър били заселени с прабългари, които водели тук уседнал живот: имали не само селища, но и некрополи. [124] За присъствието на прабългари до р. Днепър през VII—VIII в. говорят също така откритите съкровища и развалините на прабългарски крепости. Тук, на брега на р. Днепър, в края на VII в. загинал и бил погребан знатен прабългарски воин, чийто гроб бе открит при с. Вознесенка. А ако това погребение може да се свърже със сведението на Българския апокрифен летопис, че хан Аспарух загинал в борба против измаилтяните ( = хазарите), то тогава във Вознесенка ще да е погребан първият български владетел. [125] Така или иначе, безспорен е обаче фактът, че границата на българската държава още от образуването ѝ достигала на изток до р. Днепър.

 

248

 

 

Аналогичен случай има от първата четвърт на IX в. Според един от Омуртаговите надписи копанът Окорсис от рода Чакарар по време на военни действия се удавил в река Днепър (ἠς τὸν ποταμὸν τὸν Δάναπρην) [126]. И тъй като оттатък Днепър по това време се намирали хазарите, има всички основания да се счита, че този български военачалник е загинал във война с тях, отбранявайки източната граница на държавата. [127]

 

Че източната българска граница била на р. Днепър и през IX—X в., се вижда особено ясно от писмото на хазарския владетел Йосиф. Като определя западната граница на своя хаганат, той сочи изрично р. Днепър. Според краткия текст на писмото, от Константинополското ( = Черното) море „границата завива на север до голямата река, наречена Ю-з-г” (Юзег, старотюркско название на р. Бузан, дн. Днепър). Според обширния текст пък на запад границите на хаганата се простирали на „30 фарсаха, до голямата река на име Бузан ( = Днепър)” [128].

 

Най-сетне данни за източната българска граница могат да бъдат извлечени и от съчинението на Константин Багренородни „За управлението на държавата” (X в.). Той е запазил спомена за времето, когато земите между Днепър и Днестър били българско владение, а сега, т.е. през X в., били завоювани от печенегите. Той пише, че „печенежкият народ населява и част от България около Днепър, Днестър и другите реки, които се намират на това място”. А по-нататък, като описва печенежките племена отсам р. Днепър в „областта, обърната към България”, той пише: „Областта Гиазихопан граничи с България . . . Печенегия отстои от Узия и Хазария на пет дни път, от Алания на шест дни, от Мордия на десет дни, от Русия на един ден, от Тюркия на четири дни, от България на половин ден път. Тя е близо до Херсон и още по-близо до Боспор ( = Керч).” [129]

 

И така границите на българската държава по време на нейното образуване вървели по билото на Стара планина, обхващали долините на Тимок и Морава, някъде около Железните врати на Дунава поемали по Карпатите, оттам по лесостепната граница достигали до долното течение на р. Днепър и по неговата извивка се спускали до Черно море. Морската граница на България се простирала от устието на р. Днепър до нос Емине. В тези си граници българската държава имала за съседи Византия на юг, Аварския хаганат на северозапад и Хазарския хаганат на североизток. По територия и мощ България била достатъчно голяма и силна, което ѝ давало възможност още от образуването си да играе важна роля в съдбините на Европейския Югоизток.

 

Първа столица на българската държава станал укрепеният лагер Плиска.

 

Името Плиска за пръв път е споменато в Чаталарския надпис на хан Омуртаг. Като се описва построяването на укрепен лагер (αὔλιν) на р. Тича, в надписа се съобщава, че владетелят продъл-

 

249

 

 

жавал да живее „в своята столица Плиска” (ἰς τῖς Πλσκας τὸν κάνπον = εἰς τῆς Πλίσκας τὸν κάμπον) [130]. В научната литература вече е прието, че формата Πλι’σκα съответствува на славянското Пльска, Плиска, така както по-късните форми Πλίσκουβα и Πλίσκοβα можело да се свържат със славянското градь Пльсковъ. [131] В Българския апокрифен летопис пък името на българската столица е предадено като Плюска град, което несъмнено е видоизменена форма от Плиска. Що се отнася до термина κάμπος, известно е, че думата е латинска (campus) и че означава лагер, стан. В случая обаче тя е противопоставена на друг укрепен лагер, обозначен като аул (αὔλιν). [132] И тъй като става дума именно за Плиска, явно тук този термин ще трябва да се възприеме не просто като лагер, а като средищен лагер или стан, като столица.

 

Укрепеният лагер Плиска е построен в равнината, оградена от три страни с високи плата — Шуменското, Мадарското и Стана. Той има формата на издължен неправилен четириъгълник: северна страна — 3,9 км, източна — 7 км, южна — 2,7 км и западна — 7 км. Обхваща площ 23,3 кв. км, като включва горното течение на един пълноводен в миналото поток с няколко извора, както и обширни площи със степна трева. Защитният вал се състои от насип, ров и берма, които в зависимост от терена имат различни размери: насипът е широк 15—20 м и висок 1—5 м; ровът е с широчина 15—30 м и дълбочина 1—5 м; бермата на северния вал достига 5 м. Землените насипи са прорязани на 15 места, като главният вход се е намирал на източната страна. При разкопки на нивото на стария терен са открити фрагменти от ранносредновековна керамика от VIII в.

 

В средата на укрепения лагер днес се издигат руините на по-малко каменно укрепление. То има формата на трапец и обхваща площ около половин кв. км. Опасано е отвсякъде с масивна каменна стена, изградена от едри каменни блокове. Дебелината на стената е 2,60 м и се предполага, че е достигала до 10 м и е била увенчана със зъбери. На всяка една от страните е имало по една порта, защитена от по две двойни четвъртити кули. На четирите ъгъла е имало по една кръгла кула. Освен това стените са били подсилени и с петоъгълни кули. Доскоро се смяташе, че тази крепостна стена е била изградена през второто десетилетие на IX в., след опустошителния поход на Никифор I Геник в България, като преди това на същото място е имало защитен вал, състоящ се от насип и ров. През последните три години вътре в укрепения град бе открита крепостна стена, която е по-стара от сегашния каменен зид, което показва, че през VII и VIII в. това вътрешно укрепление е имало друга форма. Бъдещите археологични проучвания ще хвърлят светлина по този изключително важен въпрос. [133]

 

Като столица Плиска е свързана с цял ред проблеми. Във връзка с образуването иа българската държава обаче се открояват

 

250

 

 

три основни: античното наследство, славяните в Плиска до 680 г. и първоначалното строителство.

 

Вътре в укрепения град се открояват руините на големи сгради — Големият дворец, Малкият дворец, бани и бански съоръжения, таен ходник, редица други постройки. Впечатлява и крепостната стена. Всичко това отдавна е поставило въпроса, дали в Плиска няма по-старо строителство — римско или ранновизантийско. Този въпрос се подхранва и от откритите на територията на града няколко монети, мраморни архитектурни детайли, строителна керамика, тухли с печати и т.н. Проучването им обаче показва, че те са пренесени от разположени в близост антични селища и не са свързани с обекти и сгради в столицата. Досега в Плиска са разкопани и проучени огромни площи, особено около крепостните стени, дворците и Голямата базилика, но „никъде не е установен културен пласт, съоръжение или ниво на античната епоха. Най-ранните средновековни строителни нива лежат или върху чист терен, или върху пласт с материали от ранното средновековие.” [134]

 

Славянското име на Плиска е дало основание да се предполага, а някои дори да твърдят категорично, че на територията на столицата преди идването на прабългарите е имало славянско селище със същото название. Досегашните археологични проучвания обаче все още не са дали задоволително решение на този въпрос. На територията на външния град досега са известни три славянски селища: първото на левия бряг на Асардере, западно от вътрешния град; второто западно от обект № 13; третото бе открито напоследък под Голямата базилика. И трите се определят в периода VIII — първата половина на IX в. Сред намерените в тях материали не се открива типичната ранносред;ювековпа керамика. Затова, макар да не е изключено на територията на Плиска да е имало по-стари славянски селища, резултатите от археологичните проучвания все още не дават възможност да се правят категорични заключения. Очевидно бъдещите разкопки и особено откриването на славянските и прабългарските некрополн ще дадат възможност да се изясни окончателно и този въпрос. [135]

 

Изграждането на Плиска като столица е започнало още при хан Аспарух. Българският апокрифен летопис е категоричен, че този именно български владетел „създаде и Плюска град” [136]. Анализът на външното землено укрепление пък, което впечатлява със своята обемност и планировка, показва, че „неговите очертания са били замислени предварително, а строителството е извършено наведнъж”. Според изчисленията изкопните и насипните работи са могли да бъдат извършени за около 100 дни от 10 хиляди души. [137] Същевременно строителство е ставало и във вътрешния град — ханско жилище, ханска резиденция, бани, жилища на прабългарската аристокрация, укрепителни съоръжения и др. „Тези първи строежи, както отбелязва Ст. Ваклинов, стават яд-

 

251

 

 

рото, около което с течение на следващите векове са се прибавяли нови сгради и съоръжения, чиито останки днес представляват на пръв поглед един неразгадан лабиринт.” [138]

 

Цялото това огромно строителство в никакъв случай не е могло да бъде извършено за една година. При това положение едва ли хан Аспарух е разположил столицата си на голо поле, което при това било превърнато в строителна площадка. Не е изключено, поне до завършването на първите по-значими и най-необходими строежи, ханът и неговите приближени да са обитавали другаде — например в Никулицелския укрепен лагер, чието строителство било прекъснато изведнъж, пък и Арменската география от VII в. съобщава, че хан Аспарух обитавал о-в Певки. Това, разбира се, е само едно предположение. То, дори и да се потвърди, ни най-малко не отнема приоритета на Плиска като първа столица на българската държава. [139]

 

Почти всички хронисти, когато говорят за образуването на българската държава, свързват това събитие с хан Аспарух. Теофан например, като съобщава, че Кубрат имал петима синове, разказва за съдбата на останалите четирима, след което преминава към Аспарух (Ἀσπαροὺχ) и целият му по-нататъшен разказ е посветен все на съдбата на Аспаруховнте българи и на създадената от тях държава. [140] Същият разказ, предаден в латински превод, съобщава името на българския владетел във формата Asparuch. [141] Никифор е постъпил по същия начин: съобщава за съдбата на петимата синове на Кубрат, описва какво е станало с четирима от тях, след което останалият му разказ се отнася все до Аспарух (Ἀσπαροὺχ) и до подвластните му прабългари. [142]

 

От западните хронисти за Аспарух говорят Зигеберт и Кавенският летопис от XI в. Зигеберт, както вече бе посочено, съобщава погрешно името на Аспарух като Батай (Bathaia), и то на два пъти: първия при описанието на нападенията в диоцеза Тракия, а втория при създаването на българската държава. Независимо от тази грешка обаче важното е, че той отбелязва началото на българската държава и нарича нейния владетел с титлата гех = крал, което е несъмнено в духа на западната християнска традиция. [143] Кавенският летопис пък знае много добре името на Аспарух, а така също му приписва титлата крал: „българското племе заедно със своя владетел на име Аспарух” (gens Vulgarorum cum rege suo nomine Asparuch) [144].

 

В „Географията” на Анани Ширакаци името на основателя на българската държава е предадено във формата Аспархрук, което стои съвсем близо до гръцкото Аспарух, така както и името на неговия баща Худваад несъмнено е Кубрат. [145]

 

От българските извори несъмнено най-голямо внимание заслужава „Именникът на българските владетели”. Тук името на основателя на държавата е дадено два пъти в две различни форми — Исперих и Есперерих. На два пъти е спомената и неговата

 

252

 

 

титла — княз: „А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега. Есперерих княз 61 година. Родът му бе Дуло. А властта му бе дадена (в годината) верени (на тигъра), (месец) алем (първи).” [146]

 

В историческата и филологическата литература обикновено се приема, че във формата Есперерих сричката „ре” е поставена погрешно при преписването, поради което името би трябвало да звучи Еспе(ре)рих, т.е. Есперих. Така е написано то и в най-стария от трите запазени преписа—Уваровския: Есперих. И понеже целият израз започва с името Исперих, приема се, че то е по-точно, поради което се предпочита пред формата Есперих. [147] Що се отнася до титлата „княз”, несъмнено в първоизвора на гръцки език е стояла друга дума, може би ἄρχων или κάνας, но по-късният преводач я е осъвременил и я е предал на старобългарски като „княз”. За „князе” са обявени и всички владетели в „Именника”, като се започне от Авитохол и се стигне до Умор. Държавата им също е наречена „княжество” (). Това славянизиране на титлата „княз” обаче поставя и другия въпрос: не е ли пославянчена форма и името Исперих (Есперих)?

 

В Българския апокрифен летопис от XI в. името на българския владетел шест пъти е дадено все във формата Испор, титлата му — „цар”, а държавата му — „българско царство”: „И тогава се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, (който) прие българското царство ... И роди Испор едно отроче . . . Цар Испор царува на българската земя 172 години ... И след погубването на Испор, царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха (при) Испор цар езичници и безбожници ... И след това отново прие българското царство синът на Испор цар . . .” [148]

 

Термините „цар” и „царство” несъмнено трябва да се обяснят с късното съставяне на ръкописа, когато в съзнанието на народа владетелят му е бил цар, а държавата — царство. Очевидно и формата Испор е по-късна, славянизирана и съкратена от Исперих, така както например от прабългарската титла „ичиргубоила” през X в. се е получила славянската форма „чъргубиля”. Поради това именно, когато се разглежда въпросът за името на българския владетел, би трябвало да се избере една от двете форми — Аспарух или Исперих.

 

Интересът към етимологията на името Аспарух или Исперих датира още от началото на XIX в. Изказани са мнения за неговия славянски, тюркски, унгарски, арабски, арменски и ирански произход. [149] С развитието на науката обаче и с натрупването на нови данни останалитехипотези отпадат, за да останат сега само две— тюркската и иранската.

 

Хипотезата за тюркския характер на името изхожда от един много сериозен факт — тюркския произход на прабългарите и на самия хан Аспарух. Що се отнася до конкретното, смисловото зна-

 

253

 

 

чение на името, от многото и най-различни мнения особено внимание заслужават две. Според Г. Фехер името Исперих означава „другар-вълк” и се извежда от формата Ešberüch (Eš — другар, Bõri — вълк). Г. Немет пък счита, че името Исперих означава „сокол” и произлиза от Esperüch ( = ispräri, išbari). [150]

 

Хипотезата за иранския произход на името Аспарух се основава на две неща: първо, по структура и звуков състав името е по-скоро иранско или арменско, отколкото тюркско: името Аспарух е засвидетелствувано в надписи, намерени на територията на Грузия, датирани още към I и II в. То е много близко до арменското Aspourak и иранските Ἀσπάρ, Ἀσπαρούχ (Ἀσπουράκις, Ἀσπωρίκ), Ἀσπωράκου и Ἀσπουργος (Ἀσϕώρουγος). [151] В такъв случай името Аспарух би могло да се преведе като „белият конник” (Ἀσπάρ = aspābari, aspabāra = конник; rauk, ruk, ruch = бял, светъл). [152]

 

Трудно е сега да се каже коя от двете хипотези е по-вярна и какво точно означава името на българския владетел. Несъмнено е обаче, че в това отношение е направен съществен напредък и че за в бъдеще научните изследвания ще дадат още по-добри резултати. Онова, което все пак може да се твърди с положителност, е, че името Аспарух е за предпочитане, тъй като така самите прабългари са назовавали своя владетел. Несъмнено е също така, че титлата на този владетел е била „хан” (κάνας), многократно засвидетелствувана в надписите от IX в.

 

Що се отнася до издигането на хан Аспарух като владетел на държавата, то този факт е признание за голямата роля, която водените от него прабългари са изиграли във войните против Византия и при създаването на новото държавно обединение на прабългари и славяни. Затова на този далновиден и заслужил воин с право може да бъде прикачено прозвището „създател и основоположник на българската държава”.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

БЕЛЕЖКИ

1. Theophanes, Chronographia, p. 259 = ГИБИ, III, с. 263—264.

2. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 249—250.

3. Theophanes, Chronographia, p. 358—359 = ГИБИ, III, c. 263—264.

4. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 250.

5. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

6. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 160—161 = ГИБИ, V, c. 148.

7. Joannes Zonaras, Epitome historiarum, p. 227—228 = ГИБИ, VII, c. 155.

8. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium, I, p. 770 = ГИБИ, VI, c. 213—214.

9. Georgius Monachus, Chronicon, p. 729 = ГИБИ, IV, c. 47.

10. Annales Cavenses, p. 187 = ЛИБИ, II, c. 380—381.

11. Sigebertus, Chronica, p. 326 = ЛИБИ, III, c. 42.

12. Вж. Ал. Кузев, Средновековната крепост на град Варна, ИВАД, XIII, 1962, с. 119; Още веднъж за варненската средновековна крепост, ИНМВ,

254

III, 1972, c. 67—73; P. Рашев, Аспаруховият вал при Варна, ИНМВ, XV, 1979, с. 123—124.

13. М. Димитров, Ранносредновековният Дионисопол, сб. Средновековният български град, С., 1980, с. 309—310.

14. Ст. Ангелова, Крепостната стена на Дуросторум-Дръстър-Силистра (предварително съобщение), Археология, 1973, кн. 3, с. 83—93.

15. В. Антонова, Средновековният град Шумен, сб. Средновековният български град, С., 1980, с. 251. За използуването на материали от голямата крепост при с. Войвода, Шуменски окръг, при строежите в Плиска вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 118. Срв. С. Георгиева, Средновековното селище над развалините на античния Абритус, ИАИ, XXIV, 1961 с. 9—36.

16. Theophanes, Chronographia, p. 356—360 = ГИБИ, III, с. 261—264.

17. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33—35 = ГИБИ, III, с. 295—296.

18. Според В. Златарски, История, I, 1,с. 204, заедно със съюзните славянски племена Аспарух започнал да напада „близките византийски области и крепости на юг от Стара планина и да откарва пленници”. За навлизане на славянобългарска войска в Тракия и за опустошаване на голям брой градове и крепости говори и Ал. Бурмов (Създаване, с. 134; История на България, I, с. 61). Към същото мнение се придържат Д. Ангелов (Икономиката на България, I, с. 62; Д. Ангелов и Б. Примов, Създаването, с. 15) и П. Петров, Образуване, с. 12.

19. Вж. Списък на служебните рангове (Notitia Dignitatum) в ЛИБИ, I, с. 227—228, 238, 254, 256. Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, С., 1959, с. 55—58.

20. Procopius, De aedificiis, p. 118—149 = ГИБИ, II, с. 168—178.

21. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p. 85 = ГИБИ, V, c. 193.

22. Theophanes, Chronographia, p. 358 = ГИБИ, III, c. 263.

23. Anasiasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 249.

24. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

25. Вж. тук, по-долу.

26. Georgius Monachus, Chronicon, p. 729 = ГИБИ, IV, c. 47.

27. Ioannes Zonaras, Epitome historiarum, p. 227—228 = ГИБИ, VII, c. 155.

28. Sigebertus, Chronica, p. 326 = ЛИБИ, III, c. 42. Под негово влияние и А. Дандоло говори, че „на тези същите места (т.е. в Мизия и диоцеза Тракия) споменатият народ установил своето поселение” — вж. Д. Ангелов, Италиански извор за българската средновековна история, с. 87—88.

29. Anonymi Chronographia, p. 64 = ГИБИ, V, с. 120.

30. Вж. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 440. Общо за събитията вж. Ив. Дуйчев, Едно легендарно сведение, с. 122—133.

31. Вж. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 620; Ив. Дуйчев, Стара българска книжнина, II, с. 98.

32. Theophanes, Chronographia, p. 358 = ГИБИ, III, с. 263. Същото у Анастасий Библиотекар: „Стигнали до така наречената Варна (Barnam), в околностите на Одесос” (circa fines Odyssi) — вж. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 249.

33. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

34. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 160—161 = ГИБИ, V, c. 147—148.

35. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium, I, p. 770 = ГИБИ, VI, c. 213—214.

36. К. Иречек, Пътувания по България, С., 1974, с. 881—882.

37. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, кн. XLI (21), С., 1949, с. 163, бел. 1.

38. Ив. Дуйчев, Обединението, с. 70.

255

39. Вж. В. Бешевлиев, Античната топонимия у нас като исторически извор, ИИБЕ, III, 1954, с. 349—351; Ив. Дуриданов, Южнославянски речни названия и тяхното значение за славянския топонимичен атлас, СФ, III, 1963, с. 194 сл.

40. Theophanes, Chronographia, p. 49, 244 = ГИБИ, III, с. 229, 239.

41. Theophanes, Chronographia, p. 447 = ГИБИ, III, с. 274.

42. Възобновяването на Варна (стария Одесос) като крепост се отнася към ХI— XII в. Средновековни селища и некрополи върху развалините на античния град, датирани VIII—X в., досега са открити върху руините на античната баня и в покрайнините на днешния град (вж. Р. Рашев, Аспаруховият вал при Варна, с. 123—124).

43. Поречието на р. Паниос (дн. Камчия) със своите богати запаси от дървен материал било подвластно на античния Одесос (вж. История на България, т. I, БАН, с. 162). Поради това за един хронист, живеещ в Цариград, р. Камчия също така с изглеждала „близо до Одесос”.

44. Nicephorus, Opuscula historica, p. 71 = ГИБИ, III, с. 305.

45. Constantinus Porphyrogenitus, De administrando imperio, p. 62 = ГИБИ, V, c. 202—203.

46. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium, I, p. 677 = ГИБИ, VI, c. 205.

47. Scylitzes—Cedrenus, Historiarurn compendium, II, p. 555 = ГИБИ, VI, c. 308.

48. Вж. тук, по-долу, бел. 107 и 108.

49. Вж. тук, по-долу, бел. 111.

50. Д. И. Димитров, Ранносредновековен некропол при с. Блъсково, Варненски окръг, ИНМВ, III, 1967, с. 127—145; Ж. Въжарова и Д. Златарски, Средновековно селище и некрополи в гр. Дългопол, Варненски окръг, Археология, 1969, кн. 3, с. 53—58. Срв. Ж. Въжарова, Славяни и прабългари, с. 79—80. Лишено от основание е, при това само от една обиколка из района през 1971 г., мнението на Ст. Ваклинов, че „в гористите земи на Източния Балкан южно от Девненското и Белославското езеро и от Варненския залив славяните и прабългарите не са се заселили” (Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 65).

51. Вж. по-подробно тук, по-долу.

52. Вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 65, където е посочено, че в крайдунавските укрепени центрове се откриват редовно монети от императорите Тиберий (578—582), Маврикий (582—602), Фока (602—610) и Ираклий (610—641), а в Томи и Варна — чак до Константин IV Погонат. Същевременно от липсата на приемственост в топонимията Ст. Ваклинов е направил погрешния извод, че прабългарите влезли в допир само със славяните и крайбрежното византийско население, тъй като старото местно население почти било изчезнало: „От местното население, обитаващо равната и незащитена част от вътрешна Добруджа и Лудогорието, не ще да е останало нищо по-значително, което да предаде на по-старите славянски заселници и имената на реките, както е станало западно от р. Русенски Лом. Далечен спомен само от някогашните местни и речни названия се запазват в местните имена Черна вода от иранското Ἀχιος и на някогашното селище Петра (дн. Камена). Няколко селищни названия преживяват промяната на населението, видоизменени, както в Долна Мизия” (с. 65). В същност въпросът за заимствуването на топонимията е много по-сложен: тук трябва да се вземе пред вид, от една страна, запазването на византийската власт до 680 г., а, от друга — различните възможности за заемки на един индоевропейски и един тюркски народ.

53. Вж. по-подробно тук, по-долу.

54. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 264. Същото и у Анастасий Библиотекар: „Ето защо императорът бил заставен да сключи мир с тях (pacem fecit cum eis), като обещал да им плаща ежегоден данък (annua illis praebere pacta pollicitus) — за позор на ромеите поради многобройните им прегрешения. Наистина и за далечните, и за близките народи било твърде чудно, че бил победен (fuerit superatus) от това ненавистно племе онзи, който

256

направил свои данъкоплатци всички, които обитавали както на изток и запад, така и на север и юг. Все пак императорът вярвал, че това сполетяло християните ( = ромеите) по божие провидение, и постъпил според евангелието: сключил мир (pacem fecit)” — вж. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 250.

55. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

56. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 161 = ГИБИ, V, c. 148.

57. Georgius Monachus, Chronicon, p. 729 = ГИБИ, IV, c. 47.

58. Ioannes Zonaras, Epitome historiarum, p. 228 = ГИБИ, VII, c. 155.

59. Scylitzes—Cedrenus, Historiarum compendium I, p. 766 и 770 = ГИБИ, VI, c. 213 и 214.

60. Sigebertus, Chronica, p. 326 = ЛИБИ, III, c. 42. А. Дандоло също така отбелязва, че „императорът”, след като бил сключен мир, се видял принуден да му (на българското племе) плаща ежегоден данък” (вж. Д. Ангелов, Италиански извор за българската средновековна история, с. 87).

61. Annales Cavenses, p. 187 = ЛИБИ, II, с. 380—381.

62. Theophanes, Chronographia, p. 497 = ГИБИ, III, с. 285.

63. Narratio anonyma e Codice Vaticano = ГИБИ, IV, c. 11—12.

64. Leo Grammaticus, Chronographia, p. 342, 346 = ГИБИ, IV, c. 20 и 23.

65. Suidae Lexicon, p. 483 = ГИБИ, V, c. 310.

66. Тъй като въпросът за територията, която била отнета от Византия, е свързан с границата между двете държави, повече подробности вж. тук, по-долу, където се говори за териториалния обхват на България.

67. Вж. тук, по-долу, където е разгледан въпросът за държавното устройство на българската държава.

68. Във византийската дипломатическа практика било обичайно да се сключват писмени мирни договори. За такъв мирен договор (), сключен с Юстиниан II и набучен на копие от арабите по време на военните дей ствия, се говори в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет (вж. В. Златарски, Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет, Избрани произведения, I, С., 1972, с. 379). По въпроса за клетвата, която българите полагали при сключването на мирни договори, вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 566—576: За българската договорна клетва.

69. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 263—264.

70. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, И, c. 249—250.

71. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

72. Старогръцко-български речник, с. 458.

73. В. Бешевлиев, Славянските племена, с. 17—20, е схванал τῶν παρακειμένων Σκλαυινῶν ἐϑνῶν като genitivus partitivus и счита, че обектът на κυριευσάντων трябва да бъде във винителен падеж, т.е. τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς. И понеже преди това е употребен съюзът καὶ (и), то той търси още един обект, който да свърже с τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς. Такъв според него било ὁ τόπος (мястото), за което ставало дума преди това. В резултат на всичко това той предлага следния превод на посочения израз: „а след като те (прабългарите) завладели мястото и от намиращите се там славянски племена,така наречените Седем рода”. С други думи, заварили тук множество племена, покорили само едно от тях — „Седемте рода”, а разселили две — Седемте рода и северите (последните били разположени благоприятно към прабългарите).

М. Войнов, Пак за възникването, с. 77—79, приема мнението на В. Бешевлиев, че в случая τῶν παρακειμένων Σκλαυινῶν ἐϑνῶν e genitivus partitivus, а τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς е допълнение на κυριευσάντων. Съгласен е също така, че пред съюза καὶ (и) трябва да има още нещо. Той обаче възразява на В. Бешевлиев това „още нещо” да бъде τόπος (мястото), тъй като то било допълнение на ἑωρακότες (видели), и счита, че в случая става дума не за място, а за някакво племе и по-конкретно за племето севери. Преводът на М. Войнов на въпросния израз гласи: „и като подчинили и от околните славянски племена така наричаните седем племена”. В резултат на то-

257

зи превод той е схванал племето севери като едно от седемте славянски племена, които пък от своя страна били част от околните славяни.

Трябва да се изтъкне, че М. Войнов е по-близо до истината от В. Бешевлиев и е отправил по негов адрес редица правдиви критични бележки. Общо взето обаче, и двамата автори не са разбрали, че разглежданият текст се отнася до устройството и отбраната на българската държава за разлика от по-горния разказ за завладяването на византийските територии, поради което преводът и особено коментарът им съдържа много неточности и е далеч от историческата истина.

74. Г. Цанкова-Петкова, Бележки, с. 322—327, смята, че ἐπτὰ γενεάς е име на едно племе, наричано Седем рода, Седем колена. За да докаже своето твърдение, тя пише, че Теофан никъде не употребява γενεά в смисъл на племе; че у Теофан, както и у Константин Багренородни през X в., думата угхеа означава „поколение”, „род”, „коляно”, но не и племе; че прабългарите заварили в Долна Мизия много славянски племена, но изпратили само две от тях да пазят границата — северите в източнопланинските проходи, а „Седемте рода” — откъм аварите; че ако ἐπτὰ γενεάς означавало седем племе на, не било ясно как „не твърде многочислената” орда на Аспарух „би могла да заеме сама мястото на осем племена”; най-сетне, ако това били седем племена, защо Теофан не съобщава имената им.

Преди всичко трябва да се изтъкне, че в историческата литература вече убедително е доказана употребата от Теофан на думата γενεά като равностойна на ἔϑνος, т.е. племе, докато за „род” и „коляно” той използува думата ϕύλη (вж. М. Войнов, Първият допир, с. 456, бел. 2). Освен това самият текст на Теофан показва, че в случая γενεά е употребено като равнозначно на ἔϑνος, но е направено с цел да се избегне повторението. При това Г. Цанкова-Петкова не се е съобразила с факта, че тези седем племена пазели цялата южна и западна граница — от Верегава до Карпатите, а не само срещу аварите; и че отбраната на няколкостотин километра граница не е по силите само на едно племе. Нямат никаква доказателствена стойност и останалите аргументи: защото Аспаруховите прабългари не са били само една орда и не са били чак толкова малобройни, след като са заемали обширната област от р. Днепър до Стара планина; че седемте племена не са се намирали на територията, която прабългарите отвоювали от Византия, а в съседство с нея; че Теофан не е посочил имената на тези племена, както това е направил и Никифор, тъй като това не е било необходимо за неговия по-нататъшен разказ. Г. Цанкова-Петкова не се е и опитала да си представи как тези две племена могат да бъдат преселени в земите на останалите племена, и то все по границите на държавата.

В. Бешевлиев, Славянските племена, с. 18—20, не само възприе мнението на Г. Цанкова-Петкова, но се опита да потърси сближение на думата γενεά c ϑέμα, като превежда последната с „жупа или жупанство”. По този начин той изказа абсурдното и неподкрепено с никакви сериозни доводи мнение, че αἱ λεγόμενοι έπτὰ γενεαί е било название на славянско племе, наричащо се Седем рода или Седем колена и „състоящо се от 7 жупанства” (с. 19).

Допълнителна критика към това мнение на Г. Цанкова-Петкова и В. Бешевлиев вж. у М. Войнов, Пак за възникването, с. 79, където е посочено, че у Константин Багренородни думата γενεά се употребява в смисъл на „племе”.

75. Още К. Иречек, История на българите, с. 152, е схванал отношенията между прабългари и славяни като добри, съюзни. В. Златарски, История, I, 1, с. 198—199, превежда израза ὑπὸ πὰκτον ὃντας „под договор”, откъдето извежда федеративния, съюзния характер на държавата. Към това мнение се придържат, макар и с известни нюанси, редица други учени: П. Мутафчиев, История, I, с. 96, говори за съюзни отношения; Г. Цанкова-Петкова, Бележки, с. 328—334, също превежда πάκτον като „договор” и приема, че отношенията били съюзни, като „прабългарите си запазили приоритета във върховното управление, а на славяните била поверена отбраната на

258

страната”. За съюзни отношения, но при запазване ръководната роля на прабългарите говори Д. Ангелов, Българската народност, с. 198—199; М. Андреев и Д. Ангелов, История, с. 75; Д. Ангелов и Б. Примов, Създаването, с. 13—14. Мнението за равноправни отношения в държавата и нейния съюзен характер поддържа П. Петров, За образуването, с. 109—110; Образуването, с. 14—15.

Г. Баласчев, Държавното и военното устройство, с. 205—208, като анализира израза ὑπὸ πὰκτον ὄντας и като възразява на мнението на В. Златарски за федеративния характер на държавата, разглежда отношенията като зависими — прабългарите покорили славянските племена, които дотогава били подчинени на Византия.

Ив. Дуйчев се придържа към същото мнение: думата πάκτον би трябвало да се преведе като „данък” (tributum), от което следва, че прабългарите задължили седемте славянски племена да им плащат данък. Същевременно обаче той отнася тези трибутарни отношения само към седемте племена и изключва северите. За тези последните, без да разполага с каквито и да било податки в изворите и само затова, че е споменато името им, а също така и поради несъобразяване, че изразът ὑπὸ πὰκτον ὄντας се отнася и до тях, Ив. Дуйчев е изказал странната мисъл за някакво предварително споразумение между тях и прабългарите, и то за борба против останалите славянски племена (Iv. Dujčev, Protobulgares et Slaves, p. 146—152 и особено 151—152; вж. също Ив. Дуйчев, Обединението, с. 72—73, бел. 9). Критични бележки на това мнение вж. у М. Войнов, Отново по въпроса, с. 272—275, но от позиция да се докаже, че славяните били последователно федерати на византийци и прабългари.

М. Войнов, Първият допир, с. 458—467, счита, че Теофан употребява думата πάκτον с две значения: данък (ϕόρος = tributum) и договор (σπονδαί = foedus); че на ὑπὸ πάκτον отговаря ὑπὸ σπονδῶν или прилагателното ὑπόσπονδος и тъй като у Малх (VI в.) думата ὑπόσπονδοί била употребена в смисъл на ϕοιδερᾶτοι, т.е. „поддоговорни”, то и въпросните славяни били федерати на Византия (с. 460—461). Следват разсъждения, че във Византия имало всякакви федерати: едни помагали на империята; други враждували с нея; трети се престрували на такива, при все че получавали заплата от императора (с. 462). Най-сетне авторът изяснява как разбира славяните като федерати на Византия: „И така първобългарите на Аспарух при преследването на византийската армия са дошли до едно място, стратегически добре защитено, спрели са се на него и са подчинили (680 г.) и от околните славянски племена така наричаните „седем племена”, които като федерати на Византия, т.е. племена, чиито отделни вождове са били под върховната власт на империята. От израза „и от околните славянски племена” е ясно, че е имало и други племена, които са били независими. При това подчинение седемте славянски племена не са променили положението си на „федерати”, а само върховната власт, на която са се подчинявали. И докато като федерати на Византия те са охранявали клисурите и други важни места, сега първобългарите ги разместили, за да пазят техните нови граници” (с. 467). Същите мисли авторът развива и в други свои статии (вж. М. Войнов, Пак за възникването, с. 79; Отново по въпроса, с. 272—274).

Цялата тази концепция е неприемлива както от гледна точка на изворите, така и от фактическа страна. Преди всичко изразът ὑπὸ πὰκτον ὄντας е свързан с глагола κυριευςάντων, чийто подлог са прабългарите, следователно всички разсъждения за зависимост на славянските племена от Византия не намират никакво потвърждение в текста на Теофан. Второ, от извора се вижда, че тези седем племена се намирали извън владяната от Византия територия, следователно те не са били подвластни на империята. Трето, щом тези славяни са охранявали клисурите и други важни места (за което впрочем в изворите няма никакви данни), как М. Войнов си представя, че те били изселени и се оказали в същите планински и други важни места. Най-сетне М. Войнов много наивно си представя славяните: нямали своя политическа

259

организация; подчинявали се на византийците, а след това и на прабългарите; позволявали да ги изселват от родните места и т.н. Явно авторът не се е опитал да разбере какво представлявали славянските политически обединения, известни като „Славинии”, и мястото им в българската държава.

В. Бешевлиев, Славянските племена, с. 19—20, счита, че изразът ὑπὸ πὰκτον ὄντας се отнася до племето „Седемте рода”, като причастната форма ὄντας в сегашно време означавала зависимост в момента на преселването. При това той обръща внимание върху липсата на съгласуваност между съществителното от женски род γενεάς и причастната форма ὄντας в мъжки род, макар че според него „в случая се касае за едно широко разпространено несъгласуване по род при причастията в народния гръцки език”. Накрая обаче все пак В. Бешевлиев допуска като „граматически оправдано, а по същество много вероятно” разпростирането на израза ὑπὸ πὰκτον ὄντας и върху северите, което позволява съгласуване на прилагателно в мъжки род със съществителни от мъжки и женски род. Що се отнася до самото тълкуване на думата πάκτον, В. Бешевлиев се присъединява към мнението на М. Войнов, че „славяните е трябвало да се изселят в посочените по-горе места също по договор като победени”. Както се вижда, и В. Бешевлиев не се е опитал да отговори на въпроса, кога и как славяните са били победени от прабългарите, след като последните воювали с Византия.

Ал. Бурмов, За отношенията, с. 142, се опита да защити друго гледище. Той е схванал израза ὑπὸ πάκτον ὄντας като опозиция, като определение към израза „останалите седем племена”, откъдето прави извода, че това „свидетелствува за наличието на обединение на седемте славянски племена в едно цяло било под договор помежду им, било чрез данък към една обща публична власт”.

Мнението на Ал. Бурмов също има много слаби страни: въпросният израз е свързан с глагола κυριευςάντων и отразява отношения между прабългари и славяни, а не само между последните; авторът изпуска из пред вид северите, към които също се отнася изразът ὑπὸ πάκτον ὄντας, поради което всички разсъждения за липсата на съгласуваност между γενεάς и ὄντας стават безпредметни.

76. Вж. за това тук, по-долу. За местоположението на прохода Верегава и за значението на тази дума вж. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, с. 151 —168: По въпроса за името „Веригава”. Що се отнася до местоположението на северите, редица историци са разбрали текста на Теофан не в смисъл, че това племе охранявало цялата граница от Верегава до морето, а по-иначе: В. Златарски, История, I, 1, с. 199, смята, че северите били изместени към Лопушанския и Гулишкия проход, а самите прабългари заели мястото им около Верегавския (Ришкия) проход; Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, с. 165, пише, че прабългарите „преместили племето на северите от областта на прохода към източните, черноморските земи, като сами се установили на това място, за да обезпечат отбраната му”; подобно мнение защищава и В. Бешевлиев, Славянските племена, с. 20.

77. Към мнението, че славянските племена били седем, като северите били едно от тях, се придържат следните учени: L. Niederle, Slowanske starožitnosti, II, p. 407; Manuel, I, p. 103, смята, че в състава на тези седем племена освен северите влизали още моравяни и тимочани; К. Шкорпил, О земляных укреплениях, с. 561; П. Мутафчиев, История, I, с. 96—97.

Становището, че славянските племена били осем, като племето севери било едно от тях, застъпват следните учени: М. Дринов, Заселение, с. 340—342; К. Иречек, История на българите, с. 134; Г. Баласчев, Бележки върху веществената култура на старобългарското ханство и основаването му в Европа, С., 1902, с. 19; Държавното и военно устройство, с. 205; Ст. Станојевић, Византија и Срби, II, с. 56; Й. Трифонов, Известието, с. 206; Г. Острогорски, Историја Византије, с. 140; Ал. Бурмов, Създаване, с. 131—133; За отношенията, с. 141 —142; П. Петров, Образуване, с. 7—9.

260

Редица автори проявяват колебание между седем и осем. Д. Ангелов в „Икономиката на България”, I, с. 60, говори за седем племена, едно от които били северите. Същото становище е застъпено и у М. Андреев и Д. Ангелов, История, с. 73—75: северите в източнопланинските проходи, а останалите шест (в извора е седем) — на запад. Другаде пък Д. Ангелов (Българската народност, с. 158—159, 198) говори за осем племена, но проявява колебание дали седемте племена не са „родове” (мнение на Г. Цанкова-Петкова). Най-сетне има статии, в които Д. Ангелов застава твърдо на мнението за осем племена: Създаването, с. 13; Българските славяни, с. 23. Тук обаче от тези осем племена категорично са изключени тимочаните и моравяните.

Същото колебание проявява и М. Войнов: Първият допир, с. 456; Отново по въпроса, с. 270 — племената са седем; Пак за възникванетг. с. 79—80 — племената са осем.

В. Гюзелев, Славяни и прабългари, с. 17, пък обявява племената за девет — севери, седем славянски племена и тимочани (мнение, също неподкрепено с изворни данни).

Г. Цанкова-Петкова, Бележки, с. 326—328, и В. Бешевлиев, Славянските племена, с. 20, както бе вече посочено, считат, че в пределите на българската държава влезли множество славянски племена, от които са известни имената само на две — северите и „Седемте рода”.

Ив. Дуйчев, Обединението, с. 73 сл., счита, че числото „седем” е мистично и означава „множество”, а не точно определен брой. Оттук той счита, че това число е употребено символично, поради което трябва да се говори за „множество племена”. Критика на това схващане вж. у М. Войнов, Отново по въпроса, с. 270—271.

78. Theophanes, Chronographia, p. 436 = ГИБИ, III, с. 272. Срв. П. Петров, Образуване, с. 7—8.

79. Ж. Въжарова, Славянски селища, с. 110 сл.; Д. Димитров, Погребалният обред при раннобългарските некрополи във Варненско (VIII—X в.), ИАИ, XXXIV, 1974, с. 51—92.

80. Старогръцко-български речник, с. 888—886.

81. Пак там, с. 815.

82. Пак там, с. 424.

83. Acta S. Demetrii, p. 143 = ГИБИ, III, с. 114. Че в случая терминът τῶν Σκλαβινιῶν трябва да се преведе „Славинии”, а не „славини”, а така съ що, че тези Славинии не били подчинени на аварския хаган, вж. по-подробно у Ф. Баришић, Чуда, с. 56, бел. 81, и ВИИНJ, I, с. 177, бел. 7.

84. Theophylactus Simocatta, Historiae, p. 292 = ГИБИ, II, с. 353. В друг ръкопис е казано: κατὰ τῆς Σκλαβηνίας πληϑύος.

85. Theophanes, Chronographia, p. 364 = ГИБИ, III, с. 265.

86. За българо-византийската война от 688 г. вж. по-подробно тук, в гл. IV, § 3.

87. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 152—154.

88. Theophanes, Chronographia, p. 373—374 = ГИБИ, III, с. 266—267.

89. Theophanes, Chronographia, p. 433 = ГИБИ, III, с. 271.

90. Theophanes, Chronographia, p. 491 = ГИБИ, III, с. 282.

91. Naratio anonyma е Codice Vaticauo = ГИБИ, IV, с. 13.

92. Theophanes, Chronographia, p. 491 = ГИБИ, III, с. 283.

93. Тази теза е широко разпространена в цялата югославска следвоенна историография: Г. Острогорски, Византија и Јужни словени, Сабрана дела, IV, Београд, 1970, с. 10—14; вж. ВИИНJ, I, с. 222, бел. 9, с. 230. бел. 41, и с. 235—236, бел. 67 и 69, където е направен опит терминът Славиния да се обясни като синоним на Македония; също и в „Историја на македонскиот народ”, I, Скопие, 1969, с. 89—95. Към подобно мнение, макар и не така определено, се придържат и някои български автори: Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, с. 208, гледа на Славиниите в пределите на България в началото на IX в. като на „независими славянски княжества край границите на тогавашната българска държава”; Д. Ангелов, Българската народност, с.

261

162, смята пък, че Славиния е обозначение на област, заета от едно или друга племе, т.е. че има по-скоро териториално-етнографски, а не политически характер.

94. Theophanes, Chronographia, p. 436 = ГИБИ, III, с. 272.

95. Така например, като описва българо-византийските отношения в началото на VIII в., Теофан съобщава: Юстиниан II поискал помощ от „Тервел, господаря на България”; Тервел „вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни”; Юстиниан II се разположил на стан пред Цариград „с Тервел и неговите българи” (Theophanes, Chronographia, p. 373—374 = ГИБИ, III, с. 266—267). Вж. по-подробно Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, с. 192 и сл., където са приведени много примери в това отношение, и особено извода на с. 209—210: „Разграничението между Βούλγαροι, сиреч туранците първобългари, и Σκλαυινοί или Σκλάβοι като съставки в изграждащата се българска народност изчезва твърде рано във византийските извори. Съвършено редки са случаите, когато някои от византийските извори подчертават различието, като говорят изрично за туранците първобългари, означавайки ги като „хунобългари”. За авторите от началото на IX в. това разграничение, доколкото то се долавя, се дължи единствено на исторически възпоминания, отнасящи се до началния период от съществуването на българската държава. С името Βούλγαροι византийските автори твърде отрано обозначават изобщо поданиците на българската държава без разлика на етнически произход. Към средата на IX в., може да се каже, обозначението Βούλγαροι има само това значение.”

96. Theophanes, Chronographia, p. 347 = ГИБИ, III, с. 260.

97. Ст. Станојевић, Византија и Срби, II, с. 40—41, макар да смята, че поводът и планът на този поход не са познати, все пак го отнася към областта между Струма и Вардар. Според В. Златарски, История, I, 1, с. 191, походът бил предприет в земите западно от р. Струма. Ю. Кулаковский, История, III, с. 210, в съгласие с А. Тугард смята, че този поход трябва да се свърже с разказите от „Деянията” (Чудесата) на Димитър Солунски за славянските обсади на Солун, поради което неговата посока била през Тракия. Към коренно противоположно мнение се придържа Ф. Дворник: походите на византийските императори през VII и VIII в. против Славиниите нямат нищо общо със славянските племена стримонци, ринхини, сагудати, драговити и др. около Солун (F. Dvornik, Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle, Paris, 1926, p. 13—14). Г. Острогорски, Историја Византије, c. 131—132, е много предпазлив, когато говори за посоката на този поход, но все пак допуска като „вероятно” Констанс II да е успял да наложи византийската власт над една част от славяните в днешна Македония. Най-крайни и категорични са твърденията във ВИИНJ, I, с. 222, бел. 9, където не само е сложен знак на равенство между Славиния и Македония, но е и направен опит да се доказва, че „Славиния е специално название на византийските писатели за Македония и околните области, след като през VII в. са ги били населили компактно славяните”.

98. Въпросът за Славиниите ще бъде разгледан по-подробно другаде, в специално изследване.

99. Theophanes, Chronographia, p. 430 = ГИБИ, III, с. 270.

100. А. Lombard, Constantin V, empereur des Romains, Paris, 1902, p. 97. Срв. В. Златарски, История, I, 1, с. 274, където се сочи, че на следната година пак според Теофан византийците предприели поход против България, достигнали до Верегава, но претърпели голямо поражение, и е направен логичният извод, че „тия две известия ще трябва да се турят във връзка едно с друго”.

101. Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 173—180 и посочената там литература.

102. Einhardus, Annales, p. 205 = ЛИБИ, II, с. 35.

103. Vita Hludowici imperatoris, p. 624 = ЛИБИ, II, с. 51.

104. По въпроса за съюзния характер на българската държава вж. В. Зла-

262

тарски, История, I, 1, с. 199—200: „Вече това разделение на защитата на завзетата от двата народа територия ни показва, че между българи и славяни е бил сключен някакъв договор за взаимна защита от съседите, и няма съмнение, че при сключването на тоя договор са били уговорени известни права както за едните, така и за другите.” И по-нататък : Отношенията „не са били отношения на победители към победени; напротив, като имаме пред вид централното положение, което сега завзели прабългарите между славянските племена, а също и първенствуващата роля, която първите играли в по-нататъшните събития, пада се да признаем, че славяните са влезли с българите в отношения федеративни, съюзни, първоначалната цел на които била да запазят независимостта си, а може да се предполага, че във вътрешната си уредба и двата народа оставали отначало съвършено самостойни и са живели отделно едни от други. Че в такива отношения се поставили двата тия етнически елемента първоначално, се види още и от това, че дълго след официалното признание на новооснованата държава византийските писатели строго разграничавали в нея българи и славяни.” За съюзния характер на държавата с нови факти и аргументи, вж. също Ал. Бурмов, Създаване, с. 133—135; За отношенията, с. 148—151. Вж. също така и П. Петров, За образуването, с. 108—109; Образуването, с. 14—16.

105. Вж. Ал. Бурмов, За отношенията, с. 146—147.

106. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 263. Същото у Анастасий Библиотекар, вж. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 249: Ponticum mare.

107. Вж. по-подробно P. Рашев, Укрепителни строежи, с. 57—64, 180—182, където е разгледана техниката на строителството и е посочена съответната литература. Срв. също Р. Рашев, Аспаруховият вал при Варна, с. 116—124, и от същия, Проучвания на старобългарския землен вал при с. Шкорпиловци, Варненско, през 1972—1973 г., ИНМВ, XI, 1975, с. 150—155.

108. К. Шкорпил, Окопы, с. 526; Р. Рашев, Укрепителни строежи, с. 62—64.

109. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 79.

110. Theophanes, Chronographia, p. 359, 436 = ГИБИ, III, с. 263, 272.

111. Описанието на валовете е направено по Р. Рашев, Укрепителни строежи, с. 64—69, 183—188; от същия, Старопланинският землен вал „Преградата”, с. 72—74.

112. Theophanes, Chronographia, p. 259 = ГИБИ, III, с. 264.

113. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 227 = ЛИБИ, II, c. 250.

114. Nicephorus, Opuscula historica, p. 35 = ГИБИ, III, c. 296.

115. В. Златарски, История, I, 1, c. 209—213, счита, че първоначалните граници на българската държава били: на изток от устието на р. Днестър по брега на Черно море, може би до устието на р. Камчия и близката Камчийска планина; на юг по Стара планина и балканските окопи до р. Искър; на запад първоначално по р. Искър до устието на р. Панега, по бърдо Дреновица до с. Габаре и оттам по Островския вал до Дунава; след това Аспарух отблъснал аварите на запад и границата от Искърския пролом по Врачанската планина и р. Огоста достигала до с. Хайредин, откъдето по вала отивала до Козлодуй; на север вървяла вероятно по Северната Новакова бразда — от Турну Северин до Браила, но първоначално достигала до окопа на р. Олт и се местила на запад заедно с разширението на територията на юг от Дунава.

Според П. Мутафчиев, История, I, с. 96, в пределите на българската държава влизали Малка Скития и цяла Мизия „до планинската област около Тимок, зад която по онова време започвали аварските владения”, а на север и част от днешно Влашко. Към същото мнение се придържа и Ив. Дуйчев, Обединението, с. 85.

Ал. Бурмов, Създаване, с. 134; История на България, с. 61, също се придържа към мнението на П. Мутафчиев: Стара планина на юг, областта между реките Тимок и Искър на запад, Черно море на изток, Бесарабия и части от днешна Румъния на север.

263

 Д. Ангелов се придържа по-скоро към становището на В. Златарски: държавата се оформила между Дунав, Стара планина, Черно море и р. Искър, а на север — в земите североизточно от долния Дунав докъм реката Днестър (Икономиката на България, I, с. 63; Д. Ангелов и Б. Примов, Създаването, с. 17; Д. Ангелов, България до края на XIV в. Културно-исторически преглед, във: Архитектурата на Първата и Втората българска държава, С., 1975, с. 14—15; Д. Ангелов, Българската народност, с. 200—202). При това в „Българската народност”, с. 200—201, той пише, че във византийски ръце останали Одесос, Томи, Констанция (в същност Томи и Констанция е едно и също — П.П.) и др. Към мнението, че „черноморският бряг е бил владян от ромеите”, се придържа и М. Войнов, Пак за възникването, с. 78.

П. Петров, Образуване, с. 16, счита, че границата на държавата вървяла по билото на Стара планина, достигала докъм Железните врати и по билото на Карпатите отивала чак до долното течение на р. Днепър, откъдето по Черно море отново достигала до Стара планина. Към това мнение, развито обстойно от П. Петров в „История на България”, II, БАН (под печат), се присъедини и П. Коледаров, Политическа география, I, с. 23—28.

116. Вж. В. Добруски, Археологически издирвания в Западна България, СбНУ, II, 1890, с. 14, 36—38; К. Шкорпил, Окопы, с. 523—533. Описанието е по Р. Рашев, Укрепителни строежи, с. 74—76, 188—190.

117. Б. Николов, Раннобългарски находки край Островския окоп, Археология, 1962, кн. 2, с. 33—37.

118. П. Коледаров, Политическа география, I, с. 14.

119. Ж. Въжарова, Славянски селища, с. 123 сл.; от същата, Славяни и прабългари, с. 173 сл., 345—347.

120. Описанието е направено по Р. Рашев, Укрепителни строежи, с. 76—77, 190—191. Вж. особено с. 77, където е направена аргументирана критика на схващанията за римския характер на тези валове.

121. М. Comsa, Die bulgarische Herschaft nordlich der Donau wahrend des IX und X Jh. im Lichte der archeologischen Forschungen, Dacia, 1960, IV, p. 395 sq.; G. Baco, Inca o marturile cu privire la dominatia primului stat bulgar la nord de Dunare, SCIV, 1962, 2, p. 461—463.

122. Вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 81 и особено с. 131. Аргументирана критика на схващанията на румънските учени за небългарския характер на тази култура вж. у Ив. Божилов, Културата Дриду и Първото българско царство, ИПр., 1970, кн. 4, с. 115—124.

123. Вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 132.

124. Вж. по-подробно тук, по-горе, в гл. II, § 4.

125. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 34—39.

126. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 212.

127. В. Златарски, История, I, 1, с. 394, смята, че са били водени военни действия против маджарите, които по това време се намирали на източната граница на България. Iv. Bozilov, One of Omurtags Memorial Inscriptions, Bulgarian Hist. Review, 1973, 1, p. 72—76, смята, че походът е бил предприет против хазарите.

128. П. К. Коковцов, Еврейско-хазарская переписка . . . , с. 81—82 и 103. Срв. П. Коледаров, Политическа география, I, с. 27.

129. Constantinus Porphyrogenitus, De administrando imperii, p. 54, 168 = ГИБИ, V, c. 199, 213.

130. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 200—201.

131. Вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 409, бел. 67. Срв. В. Бешевлиев, Из късноантичната и средновековната география на Североизточна България, ИАИ, XXV, 1962, с. 1—18 и посочената там литература; от същия, Първобългарски надписи, с. 202.

132. По-подробно у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи , с. 202—203, с литература.

264

133. К. Шкорпил, Укрепления, с. 30—38; Р. Рашев, Укрепителни строежи, с. 192—193.

134. По-подробно у Р. Рашев, Плиска, с. 39—40.

135. Вж. Р. Рашев, Плиска, с. 40—41 и посочената литература.

136. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 440.

137. Р. Рашев, Плиска, с. 43.

138. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура, с. 88—89.

139. Общо за Плиска вж. Ст. Ваклинов, Плиска за тридесет години, Археология, 1974, кн. 3, с. 28—38; Ат. Милчев, Разкопки в Плиска (1945—1970), Археология, 1974, кн. 3, с. 39—47; от същия, Проучвания на раннославянската култура в България и на Плиска през последните двадесет години, Археология, 1964, кн. 3, с. 26—35; Р. Рашев, Плиска, с. 38—47, с литература.

140. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 262.

141. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

142. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, c. 295.

143. Sigebertus, Chronica, p. 326 = ЛИБИ, III, c. 42. Под негово влияние и А. Дандоло нарича Аспарух с името Бахия (Bachia) — вж. Д. Ангелов, Италиански извор за българската средновековна история, с. 87—88.

144. Annales Cavenses, p. 187 = ЛИБИ, II, с. 380.

145. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 78.

146. Текстът по трите преписа у Ст. Стоянов, Към четенето и тълкуването . . . , с. 25. Новобългарски превод у П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, с. 87.

147. В. Златарски, История, I, 1, с. 176, бел. 2.

148. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 440.

149. По-подробно за различните становища и литература върху тях вж. у Ив. Шишманов, Критичен преглед, с. 3—251; В. Бешевлиев, Protobulgarica, То Honor R. Jakobson, I, The Hague, 1967, р. 222—231; от същия, Ирански елементи у прабългарите, сб. Античное общество, М., 1968, с. 237—241. Срв. Б. Симеонов, Произход и значение на личното име на хан Аспарух, Векове, 1977, кн. 3, с. 40—45, с посочване на литература.

150. За различните тюркски теории вж. Б. Симеонов, Произход и значение . . . , с. 41—42.

151. Вж. Ив. Дуйчев, Имя Аспарух в новооткрытых надписях Грузии, Archiv Orientálni, XXI, 1953, с. 353—356.

152. Б. Симеонов, Произход и значение . . . , с. 43—45.