1. Славяни, прабългари и Византия през 70-те години на VII в.
Политическата обстановка на Балканския полуостров
Политическата обстановка на Балканския полуостров. Образуването на българската държава е свързано най-непосредствено с политическата обстановка в Европейския Югоизток през 70-те години на VII в. и по-конкретно с византийско-арабските войни, а така също и с взаимоотношенията на славяните с империята по това време.
Големият конфликт между араби и византийци започнал още по времето на Ираклий, когато само за няколко години Византия загубила своите източни провинции в Мала Азия, Месопотамия, Сирия, Ерусалим, Палестина и Египет. Арабите излезли на средиземноморския бряг, построили флота и скоро станали голяма морска сила, което им позволило да превземат островите Кипър, Родос и Кос. [1]
През 663 г., вече при император Констанс II, византийско-арабският конфликт избухнал с нова сила. Той започнал с един набег в Мала Азия, при който на арабите се удало да отведат в плен голямо множество хора. През 665 г. арабите отново нахлули в Мала Азия и дори останали да презимуват в пределите на империята. При този именно поход един славянски отряд от 5000 души напуснал византийската войска, преминал на страната на арабите и бил заселен в областта на гр. Апамея, във Втора Сирия. [2] Това пък от своя страна накарало империята да изостри подозрителността и бдителността си по отношение и на балканските славяни.
През следващите години арабският халиф Моавий водил войната против Византия с нарастваща сила. В резултат на почти ежегодните нападения арабите успели да превземат от византийците почти цяла Мала Азия и дори да проникнат до Халкедон нa брега на Мраморно море. А през 668 г., когато на византийския престол се възкачил Константин IV Погонат и в империята започнало брожение против неговото управление, арабите подновили нападенията си по море. Първоначално ударите им били насочени към Сицилия и Африка, а през 670 г. в техни ръце паднал
179
полуостров Кизик в Мраморно море. Така над византийската столица надвиснала сериозна опасност от внезапно нападение по море. И наистина само след две години арабите превзели Смирна, овладели крайбрежието на Киликия и Ликия, покорили остров Хиос и затегнали обръча около столицата Цариград. [3]
Самата обсада на византийската столица започнала през пролетта на 674 г. Огромна арабска флота, като използувала полуостров Кизик за своя изходна база, обкръжила Цариград по цялото му протежение откъм Мраморно море. През цялото лято се водили морски сражения и едва през есента арабите се оттеглили и презимували в Кизик. На следната пролет те отново се явили под стените на Цариград и отново сраженията продължили през цялото лято. Същото се повторило и през следващите години. Едва през 678 г. с помощта на прочутия „гръцки огън”, използуван сега за пръв път, на арабската флота било нанесено поражение непосредствено до цариградските стени. Скоро след това страшна буря причинила още по-големи щети на арабската флота. От това се възползувала византийската армия, която настъпила в Ликия и си възвърнала тази жизнено важна за империята провинция. Войната била загубена за арабите и Моавий поискал мир, като дори се задължил да плаща на императора ежегоден данък в размер на 3000 жълтици, 50 пленници и 50 чистокръвни коня. [4]
По същото време, когато Византия се намирала в смъртен двубой с арабите, на Балканския полуостров надигнали глава някои от славянските племена, по-специално в Беломорието и прилежащите му райони. Сега именно те не само отхвърлили всяка зависимост от империята, но и направили последен опит да превземат град Солун.
През 70-те години на VII в. начело на околните славянски племена стоял князът на ринхините Пребънд. [5] Още в началото на арабската обсада на Цариград, явно с цел да бъде предотвратена една нова акция против Солун, около 675 г. византийците заловили Пребънд, оковали го във вериги и го отвели в столицата. Това станало по донесение на солунския управител, като срещу Пребънд било отправено обвинение, че „взел решение срещу нашия град с лукава мисъл и коварно намерение”. Когато всичко това станало известно, специални пратеници на солунчани и на племената от Ринхин и Стримон заминали за Цариград, за да искат от императора освобождаването на славянския княз. Тук те намерили императора „да се въоръжава за поход срещу богоненавистните агаряни”, т.е. арабите. Явно императорът се намирал в крайно затруднено положение и не искал да влошава отношенията си със славяните, тъй като обещал да освободи Пребънд веднага след свършване на войната. Същевременно това решение показва, че византийското правителство искало да задържи славянския княз като заложник и по този начин да си осигури неутралитета на неговите сънародници в започващия византийско-арабски кон-
180
фликт. Така или иначе тази постъпка на императора явно успокоила временно духовете, тъй като „всички славяни при това обещание се отказаха от своето безумие”, т.е. плановете за действие срещу Солун и императора не били лично хрумване на Пребънд, а решение на няколко племена.
Скоро княз Пребънд избягал от Цариград и се скрил в района на гр. Виза. Това хвърлило императора и столичните власти в истинска паника: било спряно корабоплаването около столицата и били затворени всички крепостни порти; в продължение на 40 дни били изпращани кораби и конници да търсят избягалия княз; мнозина от охраната му попаднали под подозрение и били наказани жестоко — на едни отсекли крайниците, други били хвърлени в затвора, трети били подложени на различни мъчения; бил сменен дори управителят на столицата; специален бърз военен кораб (дромон) бил изпратен в Солун да съобщи за бягството на Пребънд, а така също да бъдат взети мерки за набавяне на храни и за защита, тъй като след тази случка трябвало да се очаква градът „да бъде нападнат от същия този славянски народ”.
Междувременно Пребънд бил заловен и затворен. Наскоро след това обаче той направил нов, също така безуспешен опит за бягство. Накрая според автора на „Чудото” (Деянието) на Димитър Солунски било извършено грижливо разследване на случая. По време на разпита Пребънд бил заявил, че ако се върне в земята си, „щял да събере всички съседни нему племена и . . . нито по суша, нито по море нямало да остави занапред място, незасегнато от войната, но щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин”. Когато в същност станало известно, че той има намерение да вдигне славянските племена на борба против Византия, императорът наредил да го накажат със смърт. Това пък от своя страна предизвикало надигане на племената ринхини, стримонци и сагудати против Солун. Така започнала петата обсада на този град, продължила чрез действия по море и внезапни нападения по суша повече от две години (675—677).
Военните действия срещу Солун започнали наскоро след това (675 г.). В продължение на две години по суша и по море стримонци нападали източните и северните околности на града, а ринхини и сагудати — западните и крайморските. В резултат на тежката и продължителна обсада Солун останал без храни, а населението живеело в постоянно напрежение. Анонимният автор описва подробно отчаяните опити на солунчани да се снабдят с някаква храна, а когато това не помагало — бягство на някои от тях при самите славяни: „един напускаше деца и жена, друг изоставяше родители, роднини и вяра . . . ; мнозина от народа преминаха при варварите”. И тук в извора се съобщава една интересна подробност: посочените славянски племена не струпвали на едно място и не държали в близост до града всички тези бегълци и пленници,
181
за да не избягат или пък да не причинят някаква беда. Те ги продавали „във вътрешността на славянския народ” (εἰς τὰ ἀνώτερα τῷ Σκλαβίνων ἔϑνει), което показва, че между славянските племена около Солун и другите близки или по-далечни техни едноплеменници са съществували политически и други връзки. А това е важно сведение, тъй като то хвърля известна светлина върху политическата обстановка на Балканския полуостров в навечерието на образуването на българската държава.
Същевременно в извора се говори за привидно дошли в Солун славяни, които замисляли предателство (διὰ προδοςίας τινῶν τῷ δοκεῖν συντρεχόντων Σκλαβίνων), т.е. славяните имали намерение да превземат града чрез двоен удар — отвън и отвътре. Този план удивително много прилича на плана, който десетина години по-късно щели да опитат срещу Солун прабългарите на Кубер и Мавър.
В Цариград си давали сметка какво означава един нов конфликт със славяните и виждали тежкото положение, в което се намирал град Солун. И макар императорът сам да се намирал в безизходица поради продължаващата арабска обсада на столицата по море, той все пак решил да отдели кораби и храни в помощ на обсадения от славяните град. В „Чудото” (Деянието) анонимният автор съобщава: „И тъй господарят на държавата изпрати веднага към града (Солун) десет кораба, въоръжени и натоварени с храни. Той не можеше да изпрати повече войски, защото тогава и той беше зает с друга война.” Това сведение е изключително интересно не само с факта, че от изпадналия в беда Цариград били изпратени кораби и войски за защита на Солун, но и с признанието, че тук се разигравала истинска война, и то по време, когато императорът „беше зает с друга война” (ἐν ἑτέρῳ ἀσχολεῖσϑαι πολέμῳ), т.е. против арабите.
През 677 г. славините обсадили плътно самия град. В обсадата се включило и племето драгувити. Като се наредили в боен ред, те поставили „срещу вратите огненосни оръжия и някакви съоръжения, плетени от пръчки, стълби, високи до небето, а също и каменохвъргачки, други приспособления от безброй дървени уреди и новоприготвени метателни оръжия. Накратко казано, това бяха неща, които никой от нашето поколение не е нито чул, нито видял, а на повечето от тях и досега не бихме могли да кажем имената.”
Самият пристъп на славянските племена срещу крепостната стена бил предприет на 25 юли 677 г. Атаката започнала едновременно по суша и по море. По всичко изглежда, че в обсадата взели участие и някои други славянски племена, тъй като анонимният автор изброява славяните от Стримон, цялото племе на ринхините „и другите около него, както и останалите варварски племена заедно със сагудатите” (καὶ περὶ αὐτῶν καὶ τὰ λοιπὰ βάρβαρα γένη σὺν τῶν Σαγουδατῶν). Дори по отношение на велегезитите, които
182
стояли мирно и били готови да продадат на солунчани храни, съществували опасения, че ще избият изпратените при тях византийци, ако научели за започналата обсада на града. Според анонимния автор те дори имали такива намерения (ὁ καὶ ἐμελετήϑη ἐκεῖσε καὶ ῆμελλεν παρὰ τῶν Βελεγεζητῶν γίνεσϑαι). А това вече исно показва, че Солун се намирал във враждебна среда и че отношенията между славянските племена и империята били крайно натегнати.
Самата обсада станала последния начин. Обсадните съоръжения били докарани плътно до крепостната стена. Бойните кораби също се доближили до стената. Започнал оглед на всички онези места, където трябвало да се извърши нападение. Така протекъл първият ден. А на втория ден, „когато най-после съмна, цялото варварско племе се вдигна и единогласно нададе такъв вик, че цялата земя се разтърси и стените се разклатиха. В същия момент всички вкупом се доближиха до стената заедно с приготвените от тях защитни оръжия, машини и огън. Едни вървяха по суша, а другите, въоръжени, преминаха поред по цялото крайбрежие през мостовете от кораби. Те бяха стрелци, щитоносци, леки части, копиеносци, прашкари и техници. И по-смелите заедно със стълбите и огъня се спускаха към стената. Тогава всяко живо същество, което беше в града, видя безбройно множество стрели като някакъв буреносен и дъждовен облак силно да цепи въздуха и да докарва нощна тъмнина вместо светлина.”
По време на щурма славяните успели да изгорят една от градските порти, като запалили пред нея голям огън и нахвърлили в него много дърва. По същото време „стрелците, леко въоръжените части, копиеносците и прашкарите не позволяваха на никого от множеството войници, които бяха на стената, да се покажат навън н изобщо да издържат на хвърляните безброй копия и камъни”. Все пак защитниците оказали необходимия отпор, а и желязната конструкция на вратата издържала, поради което на славяните не се удало да влязат в града.
Щурмът на града продължил три дни, като славяните съсредоточавали своя удар ту на едно, ту на друго място. Най-сетне на помощ на града се върнали корабите, които били изпратени при велегезитите, като докарали много жито и варива. Тогава славяните се оттеглили на известно разстояние, като продължили нападенията си и устройвали засади. Същевременно те започнали да приготовляват нови обсадни машини, за да продължат обсадата: „Един измисляше нови, непознати уреди, друг правеше новоизобретени мечове и стрели. Всеки се стараеше да си спечели по-добро име и да се покаже по-усърден от другия и всички се съревноваваха да помагат на племенните вождове.”
Сред множеството обсадни съоръжения анонимният автор разказва за впечатлението си от една бойна кула, направена от добре сглобени дървета. Един славянин, опитен във военното дело,
183
помолил княза да му даде помощници, да за направи кула, която щяла да бъде поставена на колела и някакви цилиндри. „Той щял да я покрие с прясно одрани кожи, щял да я прегради, за да постави отгоре каменометни машини, и да закове от двете ѝ страни части във вид на мечове. На горната част цяло да има зъбери, където щели да се движат войници. Тя щяла да бъде на три етажа и в нея да стоят и стрелци, и прашкари. Накратко казано, щял да приготви такъв уред, чрез който той твърдял, че непременно ще превземе града.” За да увери князете, въпросният славянин изобразил на земята устройството на гореспоменатата кула. Тогава под негово ръководство били поставени много хора: едни сечели дървета, други ги обработвали, трети ковели железа, четвърти приготовлявали стрели и други оръжия. Накрая обаче авторът на това изобретение избягал в Солун и бойната кула не била завършена. С това приключила в същност обсадата на града.
Въпреки неуспеха на обсадата битката за Солун не била прекратена. Анонимният автор изрично отбелязва: „Въпреки че обсадата беше осуетена тогава, все пак набезите или непрестанните всекидневни нападения не прекъснаха, но по споменатия начин варварите нападаха града из засада от всички страни и отвличаха по-непредпазливите.” Наистина една част от славянските племена по думите на анонимния автор „стояха отчасти спокойно и бяха сложили оръжието”, но други, и то главно тези по Стримон и Ринхин, нападали византийските морски съдове, които превозвали храни от Цариград за Солун. Това те вършели „при островите и тясното море, при местата край Парион и Проконез; те ги пленяваха и при митницата заедно с плавателните съдове и с твърде много кораби си отиваха в страната при своите колиби”. Тези действия продължили през втората половина на 677 и през цялата 678 г.
Обрат във византийско-славянските отношения настъпил след 678 г., когато империята отбила нападенията на арабите срещу Цариград и могла да насочи силите си против славяните на Балканския полуостров. Това било толкова по-наложително, тъй като действията на славяните взели много широки размери: те не само застрашавали Солун и неговата околност, но представлявали опасност и за самата империя. Анонимният автор съобщава, че „враговете (славяни) проявяват упоритост и надменност не само срещу нашия град (Солун), а се осмеляват да нападат и самите управляващи”.
Според разказвача на това „чудо” (деяние) императорът изпратил войските си („своето христолюбиво войнство”) против стримонците „през Тракия и насрещните ѝ земи” (διὰ Θρὰκης καὶ τῶν ἀντίων). Явно тук под Стримон и стримонци трябва да се разбира населението на една обширна област, обхващаща поречието на Струма, а може би и на Места и простираща се от беломорското крайбрежие до Рила и Люлин. В конкретния случай под Тракия
184
несъмнено става дума за диоцеза Тракия, а под „насрещните ѝ земи” — за диоцеза Илирик. А това ще рече, че ударът против славянските племена бил предприет от две страни и бил организиран като широка военна експедиция.
Развоят на бойните действия също така показва, че става дума за акция от голям мащаб. Когато станало известно, че императорските армии са тръгнали на поход, славяните „завзеха теснините и подкрепените места и се въоръжиха за съпротива срещу ромейските войски”. По всичко изглежда обаче, че срещу себе си славяните този път имали един многоброен и добре екипиран противник, тъй като не могли да издържат на неговия натиск. Като обобщава резултатите от бойните действия, анонимният автор пише: ромейските войски „избиха в засадите, които самите варвари бяха направили, техните силни първенци и войници”.
Походът на византийците против славяните, както показва хронологията на събитията, е станал през 679 г. През същата година е станало и поражението на славяните в клисурите и укрепленията на Стримон и други области. Същевременно обаче още докато продължавали бойните действия, славяните потърсили помощ от други народи. Анонимният автор съобщава следното: „Те (славяните) поискаха за съдействие всякаква помощ от разни варварски князе” (πᾶσαν τὴν βάρβαρον ἐκ διαϕόρων ῥηγῶν βοήϑειαν εἰς συμμαχίαν προτρεψάμενοι). [6]
Горепосоченото сведение е от изключителна важност за изясняване на политическата обстановка на Балканския полуостров само една година преди образуването на българската държава. И отговорът на въпроса за ролята и мястото на славяните в тези събития до голяма степен се съдържа в разкриването на съдържанието на термина „варварски князе”.
Че в дадения случай този термин не се отнася до славянските ллемена и техните князе, личи от самия контекст на извора — в него авторът изрично отбелязва околните племена или с тяхното име; или с етническото им название. Неприложим е този термин и към аварите, които много пъти били воювали заедно със славяните против Византия, в това число и против Солун. В този момент аварите били в мирни отношения с империята, сами имали проблеми с намиращите се в техния хаганат прабългари и не били в състояние да водят активни бойни действия против Византия. Остават следователно прабългарите, които също така в продължение на много години воювали съвместно със славяните против империята. А прабългари в този момент се намирали на две различни точки на дунавската граница на Византия: Аспаруховите — отвъд делтата на Дунава, и Куберовите — в Сирмиум и Панония.
Историческите извори съдържат податки, които дават основание да се твърди, че този призив за помощ и съдействие е бил отправен и към двете групи прабългари. Анонимният автор на
185
„Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски, след като съобщава за славяно-византийския конфликт и отправения от славяните призив за помощ, веднага след това започва нов разказ — за настаняването на Куберовите българи в Македония. Връзката между двете събития следователно е несъмнена. Същевременно обаче, тъй като в „Чудесата” са описани събития, свързани само със Солун, анонимният автор не е намерил за необходимо да разкаже нещо повече за действията на Аспаруховите българи освен най-общата констатация, че славяните заплашвали империята и че молбата за помощ била отправена към „разни варварски князе”, а не само към един, т.е. към Кубер.
Изясняването на този въпрос става възможно благодарение на едно сведение на Константин Багренородни. Като говори за създаването на тема Тракия по времето на Константин IV Погонат, той съобщава, че на Балканския полуостров в пределите на империята нахлували едновременно и се настанили като постоянни обитатели две етнически групи — „скитите и самите българи” [7]. За „самите българи” той изрично сочи, че това са били оногундурите, т.е. онова прабългарско племе, начело на което преди стоял Кубрат, а по-късно Аспарух. „Скитите” пък, както става ясно от едно друго сведение на същия Константин Багренородни, а така също. и от данните на редица други автори, са Куберовите българи. [8] По този начин сведенията на няколко автори се свързват в едно: продължителни стълкновения на славяните с Византия; повикване на „варварските князе” на помощ; навлизането на Куберовите българи в Македония и на Аспаруховите българи в Добруджа. И всичко това най-непосредствено е свързано със създаването на българската държава.
Настаняване на Куберовите българи в Македония. Както вече бе посочено, около 660 г. в Аварския хаганат се заселила и получила статут на почти самостоятелно политическо обединение четвъртата група прабългари, откъснала се от прабългарския племенен съюз след покоряването му от хазарите. Макар да се намирала в; чуждо политическо обединение, както показват по-сетнешните събития, тази група прабългари никога не е прекъсвала контактите и сътрудничеството си с другите прабългарски групи и особено с прабългарите начело с хан Аспарух.
Основен извор за Куберовите българи е втората книга от „Деянията” (Чудесата) на Димитър Солунски, където за тях е отделен самостоятелен разказ: „Мавър и Кубер се установяват в Илирик с българска войска и се опитват да превземат Солун.” В един от преписите обаче, в така наречения codex Parisiensis olim Mazarineus 1517 от XII в., този разказ е озаглавен „За междуособната война, тайно замислена срещу нашия град от българите Мавър и Кубер” (Περὶ τοῦ μελετηϑέντος κρυπτὼς ἐμϕυλίου πολέμου κατὰ τῆς πόλεως παρὰ τοῦ Μαύρου καὶ Κούβερ τῶν Βουλγάρων). [9]
186
Още в началото на своя разказ анонимният автор припомня по-раншните нападения над Солун, описани в други разкази на „Чудесата” (Деянията): „Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия и Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Константинопол, както и останалите градове и селища.” Като конкретизира кои са били извършителите на тези нападения, анонимният автор изрично отбелязва, че става дума „за славяните, т.е. за така наречения Хацон, и за аварите”. С други думи, тук се имат пред вид третата и четвъртата обсада на Солун: едната начело с княз Хацон около 616 г., а другата — под началството на аварския хаган около две години по-късно. Същевременно обаче изричното споменаване на Тракия, Дългата стена, земите около Цариград, както и на редица други градове и селища показва, че авторът на разглеждания разказ може би е имал пред вид и други нападения, между които и познатата от други извори, но неспомената от него аваро-славянска обсада на византийската столица през 626 г.
По време на своите нападения аварите отвели в плен множество жители на балканските провинции, като ги настанили в отвъддунавските земи. В разказа на анонимния автор се съобщава: „Те завлякоха цялото това население в отвъдната земя на Панония, до река Дунав. Главен град на тази провинция някога беше така-нареченият Сирмиум. И тъй там, както се каза, споменатият хаган настани целия пленен народ вече като подвластен нему.” По-нататък в разказа се говори, че в новите си местоживелища пленниците вече като аварски поданици „се смесиха с българи, авари и с останалите племена (очевидно: славяни), родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ. Всяко дете наследи от баща си вродените качества и влечението на рода към ромейските предели. И както еврейският народ се размножавал в Египет при фараона, така и тук по същия начин чрез православната вяра и светото и животворно кръщение се разрастваше християнското племе. Те си разказваха един на друг за земите на бащите си и взаимно запалваха в сърцата си желание за бягство.”
В аварските предели пленниците и тяхното потомство преживели „около шестдесет години и повече”. За това време в резултат на смесването им с авари, прабългари и славяни се получила една нова етническа общност или, както казва анонимният автор, „появи се там друг, нов народ”. Мнозинството от тях, особено онези, които били свързани със смесени бракове, не били третирани вече като пленници и роби, а като свободни. На тях аварският хаган гледал като на свои равноправни поданици, поради което съобразно със съществуващия у аварите обичай решил да им постави началник, т.е. да им даде известна самостоятелност и да ги включи в политическата система на Аварския хаганат. [10] По вси-
187
чко изглежда, че това е станало именно тогава, когато прабългарите начело с Кубер се заселили в хаганата. По този начин аварският хаган постигнал едновременно две цели: от една страна, прабългарите щели да държат това непокорно население в подчинение и да пазят границата по отношение на Византия; от друга страна, и прабългарите били ограничени в своята самостоятелност, тъй като аварите винаги можели да им противопоставят това население. Така или иначе Кубер станал предводител на една доста пъстра в етническо отношение група, която по негово име и по името на преобладаващата част от населението, т.е. на прабългарите, скоро станала известна под названието Куберови българи. [11]
От свои близки и доверени лица Кубер научил за стремежите на част от подвластния му народ, особено на преселниците от балканските провинции и на техните потомци, да се завърнат в бащините си земи. И тъй като в Аварския хаганат вече били започнали разногласия между авари, от една страна, и прабългари и славяни — от друга, той решил да използува това недоволство за свои политически цели. След дълго обмисляне той решил да напусне аварските предели с целия подвластен нему народ — прабългари, авари, славяни и потомците на пленниците от балканските територии. Несъмнено за това решение е спомогнал както призивът на балканските славяни за помощ, така и неблагоприятната за империята обстановка, особено войната ѝ с Аспаруховите българи. За тези събития обаче анонимният автор съобщава кратко: „После (Кубер) вдигна целия този прокуден ромейски народ заедно с други племена, както е разказано в Мойсеевата книга „Изход”, т.е. пришълците тръгнаха заедно с покъщнината и оръжията си.” [12]
Движението на преселниците имало явно антиаварски характер. В разказа е подчертано, че те се вдигнали и „въстанали срещу хагана”. От своя страна и хаганът, когато научил за това движение, прибягнал до военна сила, за да им попречи да напуснат неговата страна. Той се впуснал да ги преследва, настигнал ги и влязъл с тях в бой. Анонимният автор разказва, че бегълците „влязоха в пет или шест сражения и във всичките той (хаганът) беше победен от тях”. След тази несполука аварският хаган се оттеглил с войската си обратно — „той удари на бягство с останалата си войска и се оттегли по-навътре в северните места”. А Кубер, необезпокояван вече от преследване, преминал река Дунав „с целия споменат народ, който беше с него”, и навлязъл в пределите на Византия. От Дунава Кубер продължил движението си на юг, проникнал дълбоко във византийските територии („дойде в нашите земи”, отбелязва анонимният автор) [13] и се заселил с целия си народ в Керамисийското поле. [14]
В новите си местоживелища Куберовите българи се заселили насила, без съгласието на Византия. Анонимният автор съобщава,
188
че след като разбил аварите и всяка опасност от страна на хагана била отстранена, Кубер „преминал победоносно река Дунав” (μετὰ νίκης περάσαντα τὸν Δάνουβιν ποταμόν) и навлязъл в земите на империята. Колкото и реторичен да е този текст на „Чудото” (Деянието), това преминаване на Дунава „победоносно”, „чрез (след, с) победа (в битка)” (μετὰ νίκης) е могло да стане единствено чрез преодоляване съпротивата на византийците. А това означава, че по подобие на Аспаруховите българи и Куберовите българи са спечелили битка на Дунава и са си пробили път с оръжие в ръка до Керамисийското поле.
Когато говори за настаняването на Куберовите българи в Македония, анонимният автор отново представя това действие като враждебно на Византия: нашествениците дошли „в нашите (византийските) земи”, „завладели Керамисийското поле” (κρατῆσαι τὸν Κεραμήτιν κάμπον) и се „настанили”, „затвърдили” (ἐγκαϑισϑέντων) тук.
По-нататъшните действия на Кубер също така са обрисувани като враждебни на империята. Натегнатите отношения с Византия и близостта на родните места предизвикали желание сред част от преселниците да се разотидат по домовете си. „Те, като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове главно защото бяха запазили православната си вяра: едни — в нашия пазен от мъченика (св. Димитър) град Солун, други пък — в прещастливия град и царица на градовете (Цариград), а трети — в останалите градове на Тракия.” [15]
Стремежите за отцепване и разотиване предизвикали тревога у Кубер и неговите приближени, защото това щяло да доведе до отслабване на тяхната бойна мощ и на Византия много по-лесно щяло да се удаде да ги покори. Поради това той направил всичко възможно да ги задържи и да уреди отношенията си с империята чрез преговори и сключване на политическо споразумение. Естествено тези действия на Кубер, погледнати през погледа на византийския автор, изглеждали като коварство и неприятелски жест: „А докато народът желаеше това (разотиване), злонамерените съветници коварно поддържаха мнението, че никой от тях не трябва да се удостои с това, което желае, но че сам Кубер трябва да владее всички и да им стане предводител и хаган, защото са излезли заедно.” И тъкмо тук анонимният автор по подобие на много други хронисти е приписал на Кубер мисли и съображения, които в същност по-късно били осъществени от императора като дела на практика: „Защото, ако той (Кубер) се опита да отиде при този (императора), който е отреден от бога да царува над нас, то императорът щял да вземе целия му народ и да го разпръсне, а него да лиши от властта.” [16]
Кубер изпратил пратеници при византийския император за преговори — естествено и тук анонимният автор бърза да окачестви това действие като „пристрастно”. Било постигнато споразу -
189
мение преселниците да останат на територията, на която се били настанили. Освен това по молба на Кубер императорът наредил на славянското племе драговити, живеещо наблизо, да доставя на новите заселници храни в достатъчно количество. И наистина по-нататък в разказа се съобщава, че по-голямата част от заселниците започнали да посещават колибите на славяните и да се снабдяват с храна. По време на тези посещения те научили много неща за град Солун, който не бил много далеч от тях. И отново сред част от преселниците, особено онези, които били свързани по произход с ромейската империя, възникнало желание да се заселят в града. Мнозина заедно с жените и децата си започнали да напускат Керамисийската област и да се настаняват в Солун. От своя страна пък солунските власти явно с оглед на сигурността на града натоварвали преселниците на кораби и ги отпращали за столицата. Всичко това показва, че независимо от сключените споразумения Куберовите българи и Византия продължавали да гледат един на друг като врагове.
С настаняването на Куберовите българи в Керамисийското псле и сключеното между тях и Византия споразумение ще трябва да се свърже и едно сведение на Теофан, характеризиращо политическата обстановка на Балканския полуостров, Среден Дунав и Италия след отблъскване на арабската обсада на Цариград през 678 г. „Когато научили това жителите на западните области, аварският хаган и тамошните князе, екзарси, касталди (ῥῆγες, ἔξαρχοι τε καὶ κάσταλδοι) и вождовете на западните народи, изпратили чрез посланици дарове на императора, като поискали и те да бъдат удостоени с благодатта намира. Императорът се съгласи и им предостави мир като господар.” Всичко това е дало основание на хрониста, след като е описал сключването на мира с арабите на изток и след като били уредени отношенията с владетелите на запад, да констатира: „И голяма безгрижност настана на изток и на запад.” [17]
Лъв Граматик, който в дадения случай се придържа съвсем близо към текста на Теофан, разказва: „Също така и скитите, които живеят на запад, хаганът, тамошните князе и касталдите изпратили дарове на императора и поискали мир. И тъй императорът се съгласил да утвърди мира (с тях). Спокойствие настанало на изток и на запад.” [18]
И тримата хронисти — Теофан, Никифор и Лъв Граматик, след като отбелязват, че по този начин империята уредила отношенията си по границите на изток и на запад, съобщават, че по същото време на северните ѝ граници започнали нашествията на прабългарите и преминаването им в земите на юг от Дунава. Или, с други думи, уреждането на отношенията на запад е поставено след отблъскването на арабите (678 г.) и преди похода против прабългарите (680 г.), т.е. в 679 г.
190
Изброяването на жителите на западните области и на техните първенци показва.че става дума както за територии на самата империя, така и за политически обединения по нейните граници: аварски хаган несъмнено е бил предводителят на Аварския хаганат; екзарсите били военни управители на големи области в империята —по това време например такъв бил управителят на Равенския екзархат в Северна Италия; касталди или гасталди пак по същото време в Италия били наричани областните управители на лангобардите, а през 60-те години на VII в. подобна титла получил и прабългаринът Алцек; с названието „князе” (ῥῆγες) пък били назовавани както славянски, така и други племенни вождове. Най-сетне изворите сочат и други „вождове на западни народи”, което показва, че това изброяване е всеобхватно, т.е. включвало всички и всякакъв вид племена и народи. Поради това не е изключено то да се отнася и до двете западни групи прабългари — Алцековите и Куберовите.
Към подобен извод навеждат и думите на Лъв Граматик, че сред изпратилите подаръци на императора и установили с него мирни отношения били „скитите, които живеят на запад, хаганът и тамошните князе”. И тъй като по това време под „скити” обикновено се подразбирали авари и прабългари, а хронистите от IX и X в. с това название обикновено обозначавали Куберовите българи, има всички основания да се приеме, че настаняването на Кубер в Македония е станало около 679 г. и че най-късно в началото на 680 г. ще да е било постигнато и споразумение с империята да му се предоставят места за поселение на нейна територия.
Изясняването на този въпрос е свързано и с хронологията на събитията и по-точно с определяне годината на преселването на Куберовите българи в Керамисийското поле.
Мненията за годината на Куберовото преселване и за последвалия след това опит за превземане на Солун варират в един доста широк хронологичен обхват — от 626 г., т.е. непосредствено от аваро-византийската обсада на Цариград, до края на VIII в. [19] Причините за това трябва да се търсят в липсата на достатъчно хронологични податки в разказа на анонимния автор на „Чудото” (Деянието), а така също и в опита на някои учени да отъждествяват Кубер с Кубрат.
Имената Кубер (Κοῦβερ) и Кубрат (Κούβρατος) имат само привидна близост, но в никакъв случай не могат да се свържат с едно и също лице. В историческата литература е изяснено, че те са живели в различно време — Кубрат през първата половина на VII в., а Кубер през втората; действували са в различни географски области — Кубрат в Приазовието, а Кубер в Панония и Македония. [20] Затова в този Кубер мнозина учени виждат един от синовете на Кубрат, а не самия Кубрат.
Годината на заселването на Куберовите българи в Керамисийското поле вече категорично може да бъде отнесена към вто-
191
рата половина на VII в. и по-конкретно към 679—680 г. Основанията за това са следните. Първо, в разказа изрично се сочи, че това преселване било извършено около 60 и малко повече години от отвличането на балканско население в плен, а последното е свързано с големия аварски поход в Тракия през 617—619 г. и една от обсадите на Солун, станала по същото време, при която изрично е споменато името на славянския княз Хацон. Второ, заселването на Куберовите българи станало непосредствено след петата обсада на Солун (677 г.) и похода на Константин IV Погонат против балканските славяни през 679 г., по време на който последните потърсили помощта на разни „варварски князе”. Трето, разполагаме с изричното свидетелство на Константин Багренородни, че по същото време, когато Аспаруховите българи се заселили в Добруджа, и други „скити”, т.е. Куберовите българи, навлезли в пределите на империята. Четвърто, цялата по-сетнешна история на Куберовите българи се развива в синхрон с тази на Аспаруховите, което показва, че съгласувано са извършили и настаняването си в земите на юг от Дунава.
Войната на Аспаруховите българи с Византия. Византийските хронисти са категорични, че създаването на българската държава и сключването на мирния договор между България и Византия били резултат от успешната война на прабългарите против империята в Онгъла през 680 г. и последвалото нашествие и трайно установяване на хан Аспарух в североизточната част на Балканския полуостров.
Началото на военния конфликт между прабългари и византийци е забулен в мрак. Хронистите са се интересували повече от развоя на бойните действия, а не от предисторията на самата война. Така Теофан под годината 680 (съответно коригирана и уточнена) съобщава: „А императорът Константин (IV Погонат), като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.” [21] Според патриарх Никифор пък император „Константин, след като узнал, че заселилият се при Дунава народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи” [22].
По-късните хронисти съобщават някои интересни подробности, които потвърждават или допълват посочените вече сведения на Теофан и Никифор. Според Йоан Зонара „племето на българите, което се намирало в ромейските предели отвъд Дунава, причинявало страшни щети на тия области” [23]. Скилица—Кедрин съобщават, че през 10-ата година от царуването на Константин IV Погонат „българите нахлули в Тракия”, а тяхното преминаване през Дунава и заселването им на Балканския полуостров станало през 11-ата година от управлението на същия император. [24] Под годината
192
680 Зигеберт разказва, че „българското племе, като излязло също от Скития и буйствувало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай ( = Аспарух)” [25]. Особено интересни са данните, съобщени от Кавенския летопис (XI в.). Като говори, че през петата година от царуването на Константин IV Погонат сирийският архитект Калиник изнамерил „морския огън”, авторът продължава: „В деветата година от царуването му българското племе заедно със своя владетел на име Аспарух навлязло в ромейската земя, която сега се нарича България. Като узнал това, император Константин излязъл срещу тях с многобройна войска.” [26]
Горните сведения поставят няколко въпроса за разрешаване: кои византийски области били нападани от прабългарите; откога датират враждебните отношения между прабългари и византийци; имало ли е трайно навлизане на прабългари в Добруджа преди 680 г.
Всички хронисти по недвусмислен начин сочат, че прабългарите нападали и опустошавали византийските владения в североизточната част на Балканския полуостров. Според Теофан прабългарите се намирали отвъд Дунава, в Онгъла (ἐκεῖϑεν τοῦ Δανουβίου εἰς τὸν Ὄγλον ἐσκήνωσεν), а нападали и опустошавали близките до Дунава земи отсам реката (τὰ πλησιάζοντα τῷ Δανουβιῳ ἐκτρέχει καὶ λυμαίνεται). За да не остави съмнение обаче, че става дума за малка територия или за райони в непосредствена близост до Дунава, авторът уточнява, че това било обширна област, която тогава владеела империята, а след това прабългарите усвоили и задържали чак до IX в., т.е. това били териториите между Стара планина, Черно море, Долен Дунав и Шуменските възвишения. Завоюването на тази област Теофан описва по-подробно след това, когато разказва за развоя на военните действия, като не пропуска да отбележи, че прабългарите превземали тук крепости и земи, които се намирали под ромейска власт. [27]
Много близко до Теофан е сведението на кавенския летописец, че прабългарите навлезли в ромейската земя, която сега се нарича България. Известно е, че дълги години, дори до реформата на хан Омуртаг през 20-те години на IX в., под названието България била позната областта, заемана от прабългарите, т.е. земите между Шуменските възвишения, Стара планина, Черно море и Дунава. Тази именно земя била ромейска до 680 г., тя станала България след тази година. А това е същото, за което говори и Теофан: „сега владяната от тях (прабългарите) страна, тогава владяна от християните (византийците)” [28].
Сведението на Никифор, макар и по-кратко, трябва да се тълкува в същия смисъл: прабългарите нападали близките до Дунава области на ромейската държава, т.е. и тук се говори за нашествия от голям мащаб, достигащи до Стара планина, а не само в местата по десния бряг на голямата река.
193
Скилица—Кедрин и Зигеберт говорят за нахлуване на прабългарите в Тракия. На пръв поглед тук като че ли има противоречие с останалите автори, но това е само привидно. Като се има пред вид, че по това време терминът Тракия се употребявал в неговото административно значение като диоцез, а не като географско понятие, явно е, че и тук трябва да се подразбират области на север от Стара планина, влизащи в диоцеза Тракия. Че това е така, се вижда от друго едно сведение на патриарх Никифор, в което се съобщава, че след битката в Онгъла, вече на юг от Дунава, прабългарите започнали „да опустошават селата и градовете на Тракия” [29].
И така всички сведения на хронистите са единодушни по въпроса, че през 70-те години на VII в. прабългарите нападали обширната територия между Дунав, Черно море, Стара планина и Шуменските възвишения, която по това време била византийско владение.
Хронистите не дават ясен отговор на въпроса за началото на българо-византийския конфликт и за нападенията на прабългарите в земите на юг от Дунава. Теофан говори, че императорът тръгнал на поход против прабългарите, когато научил, че този народ „напада и опустошава” византийските владения. Този текст съдържа известна неяснота и двусмисленост: от една страна, походът бил предприет, когато станало известно за прабългарските нападения, т.е. веднага след първите нашествия; от друга страна, изразът „напада и опустошава” (ἐκτρέχει καὶ λυμαίνεται) говори за многократност и продължителност. Затова, ако се анализират сведенията на Теофан като цяло, може да се приеме, че прабългарите нападали от дълго време византийските територии между Дунав и Стара планина; че в тези земи те били извършили многобройни нападения; че императорът тръгнал на поход едва когато разбрал, че тези нападения няма да престанат, а и самият той имал възможност да пристъпи към решителни действия, т.е. след като арабската опасност над Цариград била отстранена.
Текстовете на Анастасий Библиотекар и на Никифор също така говорят за многократни и продължителни нападения: според Анастасий Библиотекар народът на българите извършвал набези по близките до Дунава земи, а според Никифор — нападал близките области на ромейската държава. Йоан Зонара също така говори за големите щети, които прабългарите нанасяли на византийските области между Дунав и Стара планина. От останалите хронисти Зигеберт най-ясно и категорично говори за множество и при това широкообхватни нападения: българското племе буйствувало навсякъде и върлувало в диоцеза Тракия.
Несъмнено враждебните действия между прабългари и византийци са свързани с големите събития, в които империята по това време била въвлечена, и по-конкретно взаимоотношенията ѝ с арабите. И тъй като византийско-арабският конфликт започнал през 663 г., твърде вероятно е около същото това време да са за-
194
почнали и неприятелските действия между прабългари и византийци, още повече, че настаняването на Аспаруховите дружини в Онгъла станало без съгласието на империята и застрашавало нейните владения в Крим и Добруджа. Съвсем естествено е да се приеме, че този конфликт ще да се е засилил по време на арабската обсада на Цариград (674—678) и на враждебните отношения между империята и балканските славяни. Едновременното навлизане на Куберовите българи на Балканския полуостров заедно с Аспаруховите, а така също бързото сключване на съюз между хан Аспарух и славянското военноплеменно обединение в Подунавието показват, че по цялото протежение на Долен Дунав и Стара планина Византия е била притисната от неприятели, сред които несъмнено били северите и седемте славянски племена. Поради всичко това има сериозни основания да се предполага, че началото на българо-византийския конфликт трябва да се отнесе към средата на 60-те или най-късно към началото на 70-те години на VII в. [30]
Изворите съдържат и някои сведения, които дават възможност да се твърди, че прабългарите са навлезли трайно и се опитали да се установят в Добруджа още преди 680 г. Така например Теофан, като описва похода на Константин IV Погонат през 680 г. по суша през дноцеза Тракия, изрично отбелязва, че императорът напразнл това, за да „изгони с война” прабългарите (ἀπεκίνησε πολέμῳ τούτους ἐκδιῶξαι), [31] т.е. признава се, че Аспаруховите дружини се намирали в земите на юг от Дунава. Никифор също така говори, че при вида на императорската армия прабългарите се уплашили и избягали в своите укрепления, [32] т.е. това сведение съответствува или най-малкото не противоречи на данните на Теофан за временно усядане в Добруджа.
Особено категорични са сведенията на Скилица—Кедрин, които поставят навлизането на прабългарите в диоцеза Тракия и установяването им в Добруджа в 10-ата година от царуването на Константин IV Погонат, а неговия поход към Дунава и Онгъла — в 11-ата година. Наистина и Скилица—Кедрин изчисляват годините на посочените събития с една година по-малко, както това прави Теофан, но факт е, че в случая са разграничени две различни събития, станали в две последователни години — трайно навлизане на Аспаруховите българи в Добруджа през 679 г. и поход на императорските армии против тях през 680 г. В Кавенския летопис също така се говори първо за навлизане на българското племе начело с неговия владетел Аспарух в диоцеза Тракия и едва след това за похода на императора против тях.
В заключение, като се има пред вид общата политическа обстановка на Балканския полуостров, събитията биха могли да се подредят по следния начин: от 674 до 678 г. — арабска обсада на Цариград, влошаване на византийско-славянските отношения на Балканския полуостров и последната голяма обсада на Солун; 678 г. — отбиване на арабската заплаха над византийската сто-
195
лица и подготовка за поход против славянските племена; 679 г. — поход против славяните в Тракия и Беломорието, повикване на „варварските князе” и нашествие на Куберовите и Аспаруховите българи в земите на юг от Дунава; 680 г. — споразумение с Куберовите българи в Македония и поход на императорските армии против Аспаруховите българи в Добруджа и Онгъла.
Самият поход, ръководен лично от императора Константин IV Погонат, е описан от редица хронисти, като най-подробен е разказът на Теофан. Според него, след като войските от Мала Азия били прехвърлени в Тракия, императорът „въоръжил флота, потеглил срещу тях (прабългарите) по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправил в боен ред пехотната войска по суша към казания Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг” [33]. Според Никифор пък императорът „прекарал тежко въоръжени войски в тракийската земя, въоръжил също и флотата и се отправил против този народ, за да се отбранява (ως ἀμυνόμενος)” [34].
Останалите хронисти не внасят нищо съществено ново при описанието на този поход. Така според Георги Монах императорът се отправил против прабългарите „с много голяма морска и сухопътна войска, нападнал с пешите отряди откъм сушата при река Дунав, а корабите устремил към ближния бряг” [35]. Според Йоан Зонара „император Константин тръгнал на поход по суша и по море срещу тях, като извел голяма флота от морето към Дунава” [36]. Скилица—Кедрин съобщават, че прабългарите били достигнали чак до Варна, поради което императорът „излязъл с кораби и войска и тръгнал срещу тях” [37]. Същите данни за похода съдържа и хрониката на Лъв Граматик [38].
От горните сведения на хронистите възникват няколко въпроса: какви войски са били изпратени против прабългарите; по кой път са се движили те; с коя част от войската е бил самият император.
Всички хронисти са категорични, че била извършена голяма подготовка за този поход. Преди всичко показателно е, че начело на похода застанал самият император, а това означава, че става дума за много сериозно замислена и проведена с големи сили военна кампания. Освен това в изворите се говори за прехвърляне на големи военни сили от Мала Азия в Тракия: според Теофан императорът наредил „всички отряди да преминат в Тракия,” а Никифор ги определя като „тежко въоръжени войски” (στρατὸν ὁπλίτην). От по-сетнешното описание на бойните действия се вижда, че става дума за голяма войска, сред която основно място заемала конницата. Наистина едва ли е било възможно да бъдат прехвърлени всички отряди от Мала Азия в Тракия. Хиперболата на хрониста в същност показва, че става дума за голяма, внушителна войска. Освен това в случая много по-важно е, че става дума
196
за елитни византийски части, които империята използувала за защита на столицата и на малоазийските си владения от арабите.
Същото се отнася и до византийската флота. Това били кораби, издържали петгодишната арабска обсада на Цариград и спечелили морската битка над арабската флота през есента на 678 г. Тази флота била в състояние да участвува в сериозни военни експедиции и изпращането ѝ против прабългарите показва колко сериозна са се отнасяли във византийската столица при подготовката на този поход. И така големите пехотни и конни съединения по суша и огромната флота по море говорят красноречиво за грандиозността на този поход — той бил организиран така, както Византия подготвяла и провеждала най-сериозните си военни експедиции.
Хронистите не са описали пътя на византийската войска през диоцеза Тракия, но две неща дават основание да се твърди, че това е станало по черноморското крайбрежие. Войските по суша се движели „в боен ред” (παρατάξας), тъй като трябвало да изгонят с война прабългарите (според Теофан) и дори да се отбраняват (според Никифор). Това означава, че флотата и сухопътните части са се движели успоредно и недалеч едни от други, за да могат да си взаимодействуват. Затова логично е да се предположи, че след Одрин войската е преминала покрай Бургаските блата, Поморие, Несебър, Варна, Балчик, Каварна и Кюстенджа, за да достигне до делтата на Дунава.
Показателно е това движение на византийската войска „в боен ред” и с цел „да се отбранява” в територии, които били владение на империята. Явно не била само заплахата от прабългарите, която карала императора да вземе такива строги предохранителни мерки. Очевидно конфликтът между Византия и балканските славяни не бил стихнал. При това на север от Стара планина по това време съществувало военноплеменно обединение на славяните в Подунавието, отношенията с което също били враждебни. Затова логично е твърдението на Ал. Бурмов, че походът по суша бил предприет с цел да се осуети съюзът между прабългари и славяни, да се нанесе удар и на едните, и на другите. [39]
В историческата литература обикновено се приема, че императорът се е движил с морската войска. [40] Макар това твърдение да изглежда приемливо, то не намира потвърждение в изворите. Нито един от хронистите не определя с коя част от войската е бил императорът: той е представен като общ предводител на похода, поради което се говори, че направлявал и флотата, и сухопътните отряди. Впрочем този въпрос не и толкова важен, тъй като мястото на императора по време на този поход няма никакво значение върху развоя на събитията.
По-нататък хронистите съобщават, че при вида на тази толкова голяма и силна войска прабългарите се изплашили и потърсили спасение в своята укрепена територия, където решили да дадат сражение на нападащия ги противник. И тъй като ходът на
197
събитията е описан най-обширно от Теофан, необходимо е преди всичко да се анализира неговият текст. Същевременно обаче този анализ би бил по-пълен, ако се съпостави с латинския текст на Анастасий Библиотекар. И така двата текста гласят:
| Теофан: Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепено място (εἰς τὸ προλεχϑέω ὀχύρωμα καταϕεύγουσ) и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепено място (ύκ τοῦ τοιοὀτον ὀχνρὠματος αὐτῶν μὲν ἐξελϑεῖν μὴ τολμηάντω), а ромеите не завързали сражение поради блатата (τῶν τελμάτων), мръсният народ (прабългарите), забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал посмел. Понеже императорът страдал от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската си със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укрепеното място (ὑποςῦραι αὐτοὺς ἐκ τοῦ ὀχνρώματος), и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат (εἰ τύχοι αὐτοὺς ἐξελϑεῖν). В противен случай да ги обсадят (παρακαϑυαι αὐτοὺς) и да ги пазят в укрепленията (ϕυλάττειν ἐν τοῖς ἐρύμασιν). [41] | Анастасий Библиотекар: Българите, като видели бързината на похода и огромната войска, загубили надежда за своето спасение, избягали към гореспоменатото укрепено място (ad praedictum praesidium fugiunt) от всички страни. Но в продължение на три-четири дни нито те се осмеляват да излязат от това укрепление (ех huiuscemodi munitione nec illis exire audentibus), нито ромеите почвали сражение поради обстоятелството, че наблизо се намирали блата (paludum). Тогава скверното племе забелязало, че ромеите паднали духом, съвзело се и станало посмело. След това, понеже императорът страдал от силни болки в крака и бил принуден да се върне на юг заедно с пет кораба и със свитата си, за да прави бани, той оставил военачалниците и войската, като им заръчал да се упражняват в хвърляне на копия, да нападат българите и да ги увлекат подире си да излязат от укреплението (post se illos attrahere a munitione); след това да почнат сражение с българите, ако те излязат (si fortassis exirent); ако пък не излязат, да ги обсаждат (ver obsiderent eos) и да ги държат в укрепленията (observarent in. munitionibus). [42] |
Горните текстове са съвършено ясни, що се отнася до развоя на събитията — от началото на похода до заминаването на императора.Те обаче не конкретизират мястото, в което се намирали
198
едни срещу други прабългарите и византийците, поради което по този въпрос в историческата литература съществуват големи разногласия: на север от Дунава, на юг от Дунава и в делтата на Дунава. А от отговора на този въпрос до голяма степен зависи и изясняването на местоположението на Онгъла.
Преди всичко трябва да се обърне внимание върху началните думи на разглежданите текстове, а именно: при бързината, с която бил организиран походът, и пред заплахата от огромната византийска войска прабългарите видели, че не могат да устоят (според Теофан „загубили надежда за своето спасение”), и избягали в своето добре защитено място, където се укрепили от всички страни. Това сведение е в пълен унисон с по-нататъшно продължение на разказа на хронистите за похода: императорът имал намерение да изгони прабългарите от византийските територии „чрез война”, затова отрядите му се движели „в боен ред”. Явно разглежданият текст има пред вид нашествието на прабългарите в Добруджа, оттеглянето им пред по-силния противник и съсредоточаването им в териториите отвъд Дунава, които били укрепени и предоставяли по-големи изгоди в предстоящите военни стълкновения.
Изясняването на поставения въпрос е възможно единствено чрез правилното разбиране на сведенията на хронистите за описваната територия. Теофан казва, че прабългарите се оттеглили (букв. избягали) „в споменатото укрепено място” (εἰς τὸ προλεχϑέν ὀχύρωμα), а Анастасий Библиотекар — „към гореспоменатото укрепено място” (ad praedictum praesidium). Гръцката дума ὀχύρωμα означава „укрепено място, укрепление, крепост” [43]. Същото е значението и на латинската praesidium — „укрепено място, укрепление, крепост, лагер” [44]. Следователно и двете думи дават възможност в зависимост от контекста да се говори за обширна област, за укрепена територия, а така също и за по-малко укрепено място — лагер, крепост, укрепление.
И двамата хронисти сочат, че прабългарите избягали в „споменатото” (προλεχϑέν у Теофан) и „гореспоменатото” (praedictum у Анастасий Библиотекар) укрепено място или укрепление. А и двамата хронисти преди това са описали едно единствено място, в което се заселили и живеели прабългарите — това е Онгълът. Теофан определя този Онгъл като „място (област), защитено и мъчно превзнмаемо от всяка страна: бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели”. Според Анастасий Библиотекар пък Онгълът е „място (област), защитено от всички страни и мъчно превзимаемо: настина мястото било блатисто и обкръжено отвсякъде с реки и представлявало за племето сигурно убежище от неприятеля”. И двамата хронисти не описват Онгъла самоцелно, а са имали пред вид битката на Аспаруховите българи с византийците през лятото на 680 г., станала на същата тази територия. Затова, след като при заселването на хан Аспарух в тези земи те им дават
199
пълно описание с оглед на предстоящия византийски поход, сега вече, при самото провеждане на похода, те само напомнят, че прабългарите се оттеглили в споменатото укрепено място, като „взели мерки за защита” (Теофан) или пък „се укрепили от всички страни” (Анастасий Библиотекар). Поради това съвсем очевидно е; че в случая ὀχύρωμα (на Теофан) и praesidium (на Анастасий Библиотекар) трябва да се преведат като укрепена територия, укрепено място и да се отъждествят с Онгъла.
По-нататък хронистите отново дават една от характерните черти на укрепената територия, в която се защищавали прабългарите — наличието на блата: τολμηςάντων у Теофан и paludum у Анастасий Библиотекар. Очевидно това е същият Онгъл, който отпред, откъм Византия, бил блатист (Теофан); Анастасий Библиотекар също изтъква, че това място било блатисто и следователно мъчно превзимаемо. Блатата, които отделяли Онгъла или укрепеното място на прабългарите, са несъмнено днешните Братеш, Кагул, Ялпул, Катлабух, Китай, Кундук и други, които са разположени в една дълга верига на север от делтата на Дунава и които наистина правят достъпа от юг почти невъзможен, особено за тежковъоръжена пехота и конница. Затова и тук, при описанието на обградената и защитена с блата на юг територия, трябва да се подразбира не едно укрепление, а обширна територия. Поради това и тук под ὀχύρωμα у Теофан трябва да се подразбира именно Онгълът.
Същевременно обаче, като говорят за Онгъла като за укрепена територия, хронистите споменават и за отделни укрепления в него. Тези укрепления Теофан нарича τοῖς ἐρύμασι, а Анастасий Библиотекар — munitionibus. И наистина гръцката дума ἔρυμα = защита, укрепление, крепост, окоп, вал, укрепен замък, [45] точно съответствува на латинската munitio = укрепяване, укрепления, окопи. [46]
Употребата на думите ἔρυμα и munitio в значение на окопи и валове напълно съответствува на строителните традиции и укрепителната дейност на прабългарите, а предаването им в множествено число показва, че Онгълът бил територия, осеяна с укрепителни съоръжения, с множество и най-различни укрепления. Наистина у Анастасий Библиотекар на два пъти думата ἔρυμα е предадена не с praesidium (укрепено място), а с munitio (укрепления, окопи), но това с нищо не променя представата за Онгъла като за осеяна с укрепления територия.
Разграничаването на Онгъла като укрепена територия от отделните укрепления в него се чувствува от цялото описание на хронистите: пред силната византийска армия прабългарите се оттеглили в укрепеното място ( = Онгъла) и взели мерки за защита; три-четири дни те не излизали от това укрепено място, а блатата пречели на византийската войска да настъпи и да завърже сражение с тях; прабългарите се окопитили и станали по-смели, т.е.
200
сами започнали да нападат; преди да замине за Месемврия, императорът наредил на стратезите да водят схватки, за да принудят прабългарите да излязат от това укрепено място ( = Онгъла); и „ако се случи да излязат” от това укрепено място, да завържат с тях сражение; а ако не излязат, тогава византийската войска трябвало да настъпи, да ги обсади и да ги пази в укрепленията им, т.е. да ги обсажда. Или, казано по-иначе, укрепленията, в които се били укрили и се отбранявали прабългарите, съставлявали част от тяхното укрепено място, т.е. от Онгъла.
Текстът на Никифор, макар и много по-кратък, съдържа същите сведения: „А българите, щом видели множеството конници в своите укрепления, уплашили се от внезапния и ненадеен поход, избягали в своите укрепления (πρὸς τὰ ἑαυτῶν ὀχυρώματα ἔϕυγον) и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по-смели. Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението (τῷ ὀχυρώματι) и да предприемат действия, колкото за отблъскването на тоя народ.” [47]
На пръв поглед като че ли между Никифор и Теофан има разлика — поне що се отнася до употребата на думата ὀχύρωμα. Никифор употребява тази дума само в смисъл на укрепление, поради което избягва сродната ѝ дума ἔρυμα: прабългарите избягали още в началото на похода и се укрили в своите укрепления; императорът наредил на войската да ги обсажда в тяхното укрепление. Причината за това трябва да се търси в самия начин на изложение на събитията. Теофан се позовава на направеното преди описание на Онгъла, поради което с две различни думи — ὀχύρωμα и ἔρυμα, е искал да разграничи укрепената територия (Онгъла) от укрепленията в нея. Никифор пък вече не се връща към по-раншното описание на Онгъла, поради което употребява само думата ὀχύρωμα за укрепленията в Онгъла. При това необходимо е още веднъж да се напомни, че тази дума се употребява с доста широко значение, поради което съответствува напълно на прабългарската укрепителна система от землени съоръжения.
Текстът на Никифор обаче предлага един нов момент: той употребява думата ὀχύρωμα в множествено число, когато говори за оттеглянето на прабългарите в Онгъла, и в единствено число, когато споменава за предстоящите сражения с византийците. И това едва ли ще да е случайно. Несъмнено в Онгъла прабългарите са разполагали с множество укрепления, но основната прабългарска войска начело с хан Аспарух се е намирала в един главен, средищен лагер. Може би на този факт се дължи и известното смесване на терминологията у Анастасий Библиотекар, който предава думата ὀχύρωμα на Теофан ту с praesidium = укрепено място, ту с munitio = укрепление.
201
Останалите хронисти в общи линии се придържат към посочените вече сведения, макар тук-там да се срещат някои отлики и своеобразия. Затова именно, както и за пълнота, добре би било да се приведат и техните разкази.
Георги Монах пише, че императорът Константин IV Погонат се отправил против прабългарите „с голяма морска и сухопътна войска, нападнал с пешите отряди откъм сушата при река Дунав, а корабите устремил към ближния бряг. Българите, силно уплашени, се укрепили в непревзимаема твърдина” (εἰς ὀχύρωμα δυσάλωτον ἑαυτοὺς ἠσϕαλίσαντο). [48] В случая авторът явно има пред вид удар от две страни — по суша в областите непосредствено на север от Дунава и по море в територии близо до морския бряг. Що се отнася до употребата на термина „твърдина” (ὀχύρωμα), не е ясно дали в случая става дума за Онгъла или за главното укрепление в него. Във всеки случай Георги Монах описва събитията като развили се близо до делтата на Дунава и до черноморския бряг.
Лъв Граматик също така съобщава, че българите били изненадани от похода на византийската войска, „избягали в една твърдина (εἴς τι ὀχύρωμα καταϕεύγουσι) и там се укрепили. А понеже ромеите не можели да влязат в бой поради блатата и укрепената местност (διά τε τὰ τέλματα καὶ τὴν τοῦ τόπου ὀχύρωσιν), нечестивият народ се одързостил. Случило се, че и императорът страдал тежко от подагра и се върнал към Месемврия, след като поръчал на стратезите да направят засади и прикрития, а след това да ги привлекат навън с някакво предизвикателство.” [49] Особеното в този текст е, че хронистът разграничава укрепената местност, оградена отпред от блатата, от твърдината, в която се укрили прабългарите. Тази твърдина или главно укрепление не се намирала много далеч от Дунава, тъй като императорът имал намерение, като устрои на север от реката засади и прикрития, да увлече прабългарите в преследване, т.е. да ги накара да излязат от твърдината и укрепената местност.
Скилица—Кедрин също така отбелязват, че прабългарите избягали „в едно укрепление (εἴς τι ὀχύρωμα), където се намирали в безопасност. Но понеже ромеите не можели да завържат сражение поради блатата и непроходимата местност, нечестивият народ се одързостил” [50], т.е. тук под ὀχύρωμα хронистите разбират укрепление, твърдина, главна крепост, намиращо се в югоизточната част на Онгъла, зад непроходимата от блатата местност.
Ако трябва да се направи обобщение на всичко казано дотук, най-вероятно събитията са се развили по следния начин. Около 679 г. прабългарите навлезли в широки мащаби в Добруджа, беа обаче да са успели да превземат главните византийски крепости тук и да се укрепят. Походът на императора през 680 г., предприет едновременно по суша и по море, ги е изненадал или по-скоро ги е сварил неподготвени за решителни схватки в тази територия.
202
Особено застрашително било движението на византийската флота, която можела да се яви в тил и да им отреже пътя за отстъпление. При това положение прабългарите решили да се отгеглят без бой в своята укрепена територия, където условията за отбрана и за военни действия били много по-изгодни за тях.
Византийската армия преминала делтата на Дунава, а флотата се намирала наблизо — до морския бряг. Описанието на хронистите на похода отвъд Дунава, разположението на местността и особено указанието, че прабългарите се укрепявали от всички страни, дават основание да се твърди, че ударът на византийците е бил насочен от две страни: от юг през Дунава и от изток по брега на Черно море. При това положение като най-вероятен район на бойните действия се очертава пространството между езерата Ялпул, Катлабух, Китай и Кундук за сухопътната армия, а за корабите — пространството от най-северния ръкав на Дунава до езерото Кундук. А територията, в която се били укрили прабългарите, това е обширната област зад блатата, защитена на юг от Южнобесарабския окоп. С това между другото може да се обясни и фактът, че за тази укрепена територия хронистите говорят ту като за укрепено място, ту за множество укрепления, ту най-сетне за една главна твърдина.
Византийските хронисти не са много словоохотливи при описанието на битката в Онгъла. Според Теофан, когато императорът изоставил войската и заминал с пет кораба за Месемврия, сред византийците настанала паника: „Конниците разпространили слух, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч (τοὺς πλει.στους ξίφει ἀνεῖλον), а мнозина наранили (πολλοὺς δε καὶ ἐτραυμάτισαν). И като ги преследвали чак до Дунава (μέχρι τοῦ Δανουβίου), преминали го (τοῦτον περὰσαντες).” [51]
Никифор разказва почти същото за сражението между прабългари и византийци, като обаче не е така категоричен кой е пуснал мълвата за бягството на императора и каква част от византийската войска била унищожена: „Обаче се разпространила някаква мълва, която съобщавала, че императорът бяга. Ромеите, обезпокоени от нея, избягали бързо, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали. Те преминали Дунава . . .” [52]
Останалите хронисти се придържат към същия разказ, макар че някои от тях дават и допълнителни подробности. Така например Георги Монах съобщава, че в ръцете на прабългарите паднало имуществото на разбитата византийска войска: „Но войската (на ромеите), като помислила, че императорът бяга, се обърнала в бягство, без никой да я преследва. Когато българите видели, те излезли от укреплението, втурнали се да ги преследват, избили мно-
203
зина и плячкосали техните имущества (λαϕυραγωγήσαντες (τὰ εὐτῶν) ἐκράτησαν).” [53] Лъв Граматик, [54] Йоан Зонара [55] и Скилица—Кедрин [56] се придържат доста близко към текста на Теофан, като подчертават случайността на победата на прабългарите. А Зигеберт отбелязва най-общо: „Войската на император Константин, която се опълчила срещу тях (прабългарите), била прогонена позорно и съвсем разбита” (ab eis turpiter fugatus, graviter est attritus). [57]
Колкото и единодушни да са хронистите, че разгромът на византийската войска отвъд Дунава е резултат на паниката, появила се сред конниците след заминаването на императора, има всички основания да се счита, че това описание е преднамерено и че то цели да скрие истинската картина на събитията. 1. Теофан изрично отбелязва, че след оттеглянето в своите укрепления прабългарите не преминали към пасивна отбрана, а, напротив, сами започнали да нападат и да безпокоят византийската войска — българският народ „се съвзел и станал по-смел” (ἀνελάβετο καὶ προϑυμότερον γεγονεν). Затова и заръката на императора преди заминаването му била да се водят схватки и да се извлекат прабългарите от укрепленията им за сражение в удобно за византийците място; а ако това се окажело невъзможно — да не им се позволява да излязат от укрепленията. Както вече бе отбелязано многократно, Теофан не дава самоцелни описания и затова вмъкването на подобни сведения отразява истинския ход на събитията. А това ще рече, че прабългарите са преминали към активни действия, поради което не е изключено паниката във византийската войска да е била предизвикана от устроена засада или неочакван излаз — местността предлагала големи възможности в това отношение. 2. Никифор също така подчертава, че след оттеглянето в укрепленията си прабългарите се активизирали, т.е. „съвзели се и станали по-смели” (ἀνελάμβανον τε αὐτοὺς καὶ προϑυμότεροι ἐγίνοντο). Затова според него, когато императорът заминал за Месемврия, поръчал на войската да обсажда укрепленията и да предприема действия „колкото за отблъскването на тоя народ” (ὅσα πρὸς ἄμυναν τοῦ ἔϑνους κατεργάσασϑαι). Затова и тук може да сетвърди, че в устата на императора хронистът е вложил истинския развой на събитията, т.е. макар византийците да пристъпили към обсада, самите те били нападани от прабългарите и трябвало да се отбраняват от техните удари. 3. На византийците било нанесено съкрушително поражение — по-голямата част от войската била избита още отвъд Дунава, а мнозина били ранени. В ръцете на прабългарите паднало и имуществото на войската. Като се има пред вид, че разстоянието до Дунава не било много голямо, че бягащата войска била предимно конница и че наблизо се намирала византийската флота, описанието на хронистите е крайно нелогично: защото, ако войската и особено конницата сами са се оттеглили, те биха могли да достигнат до Дунава и до корабите, преди още
204
прабългарите да разберат за това бягство и да организират преследване. А факт е, че византийската войска била разгромена далеч от Дунава и морския бряг, т.е. в непосредствена близост да укрепленията, което показва, че прабългарите са държали тази войска под око и най-вероятно сами са причинили нейното бягство. 4. Византийската флота не могла да спре прабългарите на Дунава и те навлезли в Добруджа. Това показва, че ударът на прабългарите бил толкова силен, бърз и изненадващ, че флотата останала ням свидетел на разигралите се събития. А когато сухопътната армия била унищожена, оставането на флотата пред делтата на Дунава вече било безпредметно и тя трябвало да се завърне също така безславно, както безславно завършил и самият поход.
И така развоят на събитията дава основание да се твърди, че прабългарите с активни бойни действия са предизвикали оттеглянето на византийската войска, а след това пристъпили и към нейното унищожение. Тази голяма истина е схванал и Зигеберт, когато говори, че императорската армия „била прогонена позорно и съвсем разбита”. Затова на победата на прабългарите в Онгъла трябва да се гледа не като на нещо случайно, а като на един голям и закономерен успех, позволил им да преминат на Балканския полуостров, да завоюват византийските територии между Дунав и Стара планина и да станат техни постоянни обитатели.