4. Обществено-икономическо развитие през VI—VII в.
Бит и религиозни вярвания. Още докато се намирали в Средна Азия, прабългарите водели номадски живот. Основен техен поминък било скотовъдството, макар че познавали и примитивното земеделие. Когато обаче се заселили в приазовските и прикаспийските степи, в живота им настанали големи промени. Това били земи, в които векове наред преди това цъфтяла и се развивала висока култура.
В новите земи на първо време прабългарите все още се придържали към своя номадски бит, свързан с подвижното скотовъдство: от пролетта до есента чергарували из степите на север, а през зимата се оттегляли на юг към по-топлите места и покрай годните за зимна паша реки. Като говори за алциагирите, които били съседи на прабългарите и водели същия начин на живот, Йордан пише: „Лете те бродят по полята и се пръскат нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщат при Понтийско море.” [1]
Едно от най-ранните сведения, които говорят за бита на прабългарите, е писмото на утигурския вожд Сандилх до Юстиниан I от 552 г. В него той говори колко „пуста и изобщо безплодна земя” те населявали; завижда на кутригурите, които се заселили на византийска територия, като по този начин получили възможност да купуват жито и вино, да получават изтънчени ястия и да ползуват бани. Дори примерите, които дава за сравнение при официалните преговори, са свързани все със скотовъден бит: стада, кучета, вълци. [2]
165
Археологичните материали също така показват съществуването на сезонни селища покрай реките, в които се откриват късове от византийски амфори — с тях прабългарите си доставяли вино и масло от причерноморските градове. [3]
Както показват материалите от археологичните проучвания, особено в Североизточна България, където прабългарите пренесли и запазили много черти на своя скотовъден бит, те отглеждали едър и дребен добитък; от едрия добитък най-широко били застъпени коневъдството и говедовъдството, а от дребния — овцевъдството, козевъдството, свиневъдството и др. Познато било и птицевъдството, което било свързано с по-уседнал начин на живот. [4]
Наред със скотовъдството прабългарите се занимавали и допълвали прехраната си с лов и риболов. За това способствували както подвижният начин на живот из степите, така и обилните с риба реки. Затова не случайно Захарий Ретор, като говори за тюркските народи на север от Кавказ в началото на VI в., в това число и за прабългарите, съобщава, че те „живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието” [5]. Теофан пък, като говори конкретно за Кубратовите българи, съобщава, че в Керченския проток „се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби”, а в Кубан „се лови българската риба ксистон”. [6]
На първо време земеделието било слабо развито и прабългарите се снабдявали със земеделски храни и продукти от околните славянски племена и от Византия — било чрез търговски обмен, било чрез война и грабеж. Постепенно обаче с преминаването към уседнал живот земеделието, особено около големите пълноводни реки, започнало да заема все по-голямо място в живота на прабългарите. Този процес бил свързан със засилването на имущественото неравенство, с издигането на отделни знатни родове. [7]
Сред прабългарите се развили и редица занаяти, свързани с техния бит, религиозни вярвания и военно дело: грънчарство, железарство, кожарство, ювелирство и др. За това спомогнали както културата на завареното местно население, така и връзките със съседните високо развити страни — Византия и Иран. На територията на южноруските степи развитието на занаятчийството, религиозният обред и начинът на живот най-добре са проучени чрез две култури: пастирската— от втората половина на VII в. (по името на Пастирското градище на р. Рось), и нейното продължение салтово-маяцката — от VII—X в. (по името на градището и некропола при с. Салтов на р. Донец и градището при с. Мая-цкое на р. Тихая Сосна, приток на Дон). [8]
Грънчарството дълго време било примитивно — съдовете били изработвани на ръка, поради което били груби и неугледни.
166
Твърде рано обаче сред прабългарите проникнало грънчарското колело, което довело до усъвършенстеуване на занаята и до подобряване на производството. Една от най-характерните черти на прабългарската керамика е, че е сива на цвят и с излъскана повърхност или ивици. По форма и предназначение керамиката е най-разнообразна и е в зависимост от нуждите на населението — кани, паници, гърнета, стомни, делви, амфори и др.
Гърнетата се отличават с най-голямо разнообразие. Според височината си се определят на малки, средни и големи. По формата — яйцевидни, сфероидни и сферично-приземисти. Дръжката е с елипсовидно или плоско сечение. Шийката обикновено е с надебелено венче, изправена или извита навън, а понякога и без шийка.
Каните също се отличават с голямо разнообразие. Според размерите си биват малки, средни и големи. По формата — крушообразни, сфероидни, сферични, яйцевидни и цилиндрични, с тясна цилиндрична шия. Дръжката е плоска или елипсовидна. Устието обикновено е разширено фуниевидно, трилистно.
Стомните обикновено са амфоровидни, с яйцевидно, крушовидно или цилиндрично тяло, с една или две дръжки. Устието е фуниевидно, понякога с надебелен ръб.
Паниците биват средни и големи по размери, с конусовидна и сфероидна форма. Ръбът е заоблен и вдаден навътре.
Срещат се и съдове с вътрешни уши. Това са предимно гърнета и ведра с широко отворени устия. [9]
Металообработването също така било развито. От метал, предимно от желязо, прабългарите изработвали всички необходими им предмети: оръдия на труда — лемежи, черясла, мотики, сърпове, косери, пили, тесли, брадви, чукове и т.н.; предмети на бита — ножове, стъргалки, железни котли, игли и др.; оръжие и снаряжение — върхове на копия и на стрели, саби, бойни брадви, токи, апликации, шпори, юзди и т.н. [10]
Особено много било развито кожарството. Скотовъдният бит предоставял обилие от кожи за облекло, постелки и завивки, предмети на бита, като кожени бърдуци, мехове и т.н. От кожи били правени всякакви видове колани и ремъци, юзди, конска сбруя, седла, колчани и още много други. [11]
Ювелирството и дребната пластика също така били развити. От кост били приготовлявани игленици, гребени, прешлени за вретена, шила, амулети и дори предмети, свързани с въоръжението и конското снаряжение — лъкове, рогчета, токи и др. От метал прабългарите изготвяли различни видове накити (обеци, огърлици, гривни и т.н.), накити, свързани с облеклото, коланни накити, украса на оръжие и др. [12]
Макар че прабългарите имали затворено натурално стопанство и произвеждали почти всичко, което им било необходимо, те поддържали известни търговски връзки със съседните славян-
167
ски племена, от които по пътя на натуралния обмен си доставяли зърнени храни. От византийските причерноморски градове пък предимно аристокрацията си доставяла дървено масло, вино, украшения, предмети за разкош. Днес археолозите откриват такива предмети и особено фрагменти от византийски амфори далеч на север — чак по Дон и Донец. [13] Прокопий също така е засвидетелствувал факта„ че прабългарските знатни „носят златни украси и притежават тънки, пъстри и извезани със злато одежди” [14].
C политическата и културната история на прабългарите са свързани три съкровища от края на VII в., намерени в най-източните предели на българската държава, в района на р. Днепър. Те представляват сбор от различни скъпи предмети и са били поставени при погребението на знатни военачалници.
Перешчепанското съкровище е датирано след 668 г. Състои се от разнообразни предмети: златни апликации и тока от колан, желязна сабя със златни обковки, златни обковки от колчан, а така също апликации от кожените ремъци на конската сбруя. Наред с тези останки, свързани с погребението, съкровището съдържа множество златни и сребърни съдове от различен произход — местно производство, дарения от Византия и Иран, плячка.
Съкровището, намерено при с. Вознесенка при праговете на р. Днепър, съдържа преди всичко останките на едно богато погребение с трупоизгаряне: обгорели ризници, железни бойни брадви и саби, бойно снаряжение, богато украсени е апликации колани, конска сбруя, златни обковки на седла, колчани и калъфи за лъкове. Много от тях, особено коланните апликации, напълно приличат на находките от Североизточна България.
Съкровището, намерено при с. Глодоси, съдържа вещи, подобни на онова при с. Перешчепанское. Погребението на знатния военачалник е извършено чрез трупоизгаряне, като е спазена прабългарската традиция. [15]
Това разнообразие на поминъци и занаяти било свързано с един разнообразен начин на живот — номадски, полууседнал и напълно уседнал. То дало своето отражение и се наблюдава както върху поселищната система, така и в жилищата на прабългарите. Обикновено прабългарите скотовъди живеели в големи семейства (орди) и се разполагали на стан край бреговете на реки. В зависимост от сезона тези станове бивали зимни и летни. Успоредно с преминаването към уседнал живот се появили и постоянни селища — аили. С течение на времето някои от тези селища били укрепени със землен вал (окоп и насип). По-късно се появили и каменни укрепления. [16]
Този полууседнал начин на живот наложил и различни видове жилища. Сред прабългарите от това време се срещат юрти, полу-землянки и надземни жилища. Юртите били изработвани от кожа и имали конусообразна или куполообразна форма. Огнището се намирало в средата. Този вид жилище било много удобно при
168
скотовъдния бит и се задържало дълго време, дори и след настаняването на част от прабългарите на Балканския полуостров. Модел на юрта, направен от варовик, бе открит при гр. Девня. [17]
Преходен тип жилища били полуюртите и полуземлянките. И едните, и другите били полувкопани в земята, като били свързани с един по-уседнал начин на живот. В резултат на археологични проучвания е установено, че някои полуземлянки били използувани и като занаятчийски работилници. Появата на полузем-дянката у прабългарите се обяснява със славянско влияние. Надземните жилища пък, изградени от глина или кирпич, са свързани с напълно уседнал живот и с една по-висока степен на развитие. [18]
Както всички религии в ранното развитие на човешкото общество, и религията на прабългарите представлявала смесица от найтразлични култове. Още от епохата на тотемизма били обожествявани реално съществуващи животни (вълк, куче, кон, птици и др.), а така също и митически същества (грифон, духове и т.н.). Изобилието на амулети с изображението на тези животни и митически същества говори за широкото разпространение на този култ. Той просъществувал в продължение на векове и дори преживял приемането на християнството. Наред с това сред прабългарите се ширели още редица други култове, като култа към дедите, култа към огъня, култа към слънцето и небесните тела и т.н. [19]
Широко разпространение сред прабългарите имал и шаманизмът — анимистични вярвания в духове, предимно лоши. Специални служители на този култ, наречени шамани, изпълнявали особени ритуали, при които се вярвало, че изпадат в екстаз и общуват с тези духове. Този култ също така се запазил дълго време. За неговото съществуване в Дунавска България между другото говори и едно изображение на шаман върху керемида от Мадара. [20] Религиозните вярвания на прабългарите обхващали още носенето на муски, забраната да се извършва работа в определени дни, почитането на свещени камъни и т.н. Такива светилища, свързани с почитането на свещени камъни, са известни в Мадара и в.с. Горталово, Плевенски окръг. В съвременния български език са се запазили няколко думи, свързани с езическите вярвания на прабългарите: балван — голям заоблен камък; кумир — идол; капище — езически храм. [21]
От всички религиозни култове обаче сред прабългарите особено силно бил развит култът към върховното божество Тангра (Тенгри). През VI—VII в., когато обществените отношения напреднали твърде много и се усилила властта на отделните ханове, култът към Тангра взел връх над всички останали, което дава основание да се говори за своего рода примитивен монотеизъм у прабългарите. Върховен жрец и представител на този бог на земята бил самият хан. Това пък от своя страна довело до обожествяване на властта на хана и на неговата личност. [22] По този начин култът към Тангра бил повлиян от новите обществено-икономи-
169
чески отношения, като същевременно сам съдействувал за тяхната идейна обосновка и по-нататъшно развитие. [23] С името и почитта към Тангра в българските земи е свързано голямото светилище при Мадара, където е открит и един надпис за жертвоприношения на този бог. [24]
Във връзка с вярата на прабългарите в задгробния живот стои погребалният обред. Този обред според обобщената характеристика на Св. Плетньова бил „много стабилен и прост: погребенията се извършвали в обикновени гробове (рядко с оградни плочи при главата), обърнати с главата на запад (понякога на север), тялото опънато по гръб, почти без вещи и с малък запас от храна, състояща се от парче овнешко, свинско, говеждо, от които остават костите на съответното животно, и гърне или кана с каша иди питие”. Като отклонение от този обичай се среща погребването на покойниците в изоставени жилища или стопански ями. При по-богати погребения пък в гроба били слагани богат инвентар (оръжия и украшения) и останките от бойния кон, а стените на ямата били облицовани с камъни. Били използувани и ковчези, като дъното на ямата се покривало с тръстика и въглища. [25] Обикновено тези богати погребения били свързани с трупоизгаряне — един обичай, който бил много по-стар и който се пазел предимно сред представителите на прабългарската родова аристокрация. [26]
В североизточната част на Балканския полуостров, където се заселили прабългарите, погребалният обред бил много по-развит и по-разнообразен. Това се дължи, от една страна, на по-развитите обществено-икономически отношения, а, от друга — на влиянието на славяните. Характерно е, че тук се срещат и двата вида погребален обред — с трупоизгаряне и с трупополагане.
Обредът с трупоизгаряне се среща в некрополите при Кюлев-ча, Нови пазар, Варна, Бдинци, Девня и др. При него в правоъгълна яма и по-рядко в гробове от тухли били поставяни горелите кости на покойника. В гробовете се намират и негорели кости от животни, което е белег за поставяне на жертвена храна. Намират се и керамични съдове — кани, амфоровидни стомни и гърнета. Някъде, макар и рядко, се срещат погребения в урна.
Обредът с трупополагане е най-добре проучен в Кюлевча, Нови пазар, Бдинци, Варна и Девня. Погребенията са извършени в правоъгълни и по-рядко в кръгли ями. Срещат се и гробове, изградени с плочи и тухли. Тялото е положено ио гръб, с ръце опънати край него, но понякога се срещат и скелети в полусвито положение. В гробовете се откриват остатъци от жертвена храна и керамични съдове. При някои погребения се срещат оръжия (бойна брадва, сабя, лък, колчан, върхове на стрели, пика) и части от конско снаряжение (юзда, стремена, костени и други апликации).
Откриват се и така наречените кенотафи — празни гробове, в които е било извършено символично погребение. Това са гробове на бойци, паднали и погребани на бойното поле. [27]
170
Проучването на материалната култура и погребалния обред на прабългарите разкрива не само общите за тях черти, но и редица особености и своеобразия. Това е дало основания на Св. Плетньова да говори за четири варианта прабългарска култура: кримски, приазовски, долнодунавски и среднодонски. [28] Тези наблюдения, след време обогатени с нови материали, ще дадат възможност да се разграничат отделните прабългарски племена, да се посочи придвижването им от един район в друг.
Една от най-ярките изяви на духовната култура на прабългарите е употребата на особено летоброене, построено на основата на 12-годишен животински цикъл. Това летоброене е било заимствувано от китайците и било разпространено сред много народи — от Япония до Балканския полуостров. Според него всяка година се назовавала на името на някое животно — шест диви и шест домашни. Един цикъл (период, кръг) съдържал 12 години, като първата винаги била годината на мишката, а последната — на свинята. [29]
Сред прабългарите календарът е познат по „Именника на българските владетели”, по Чаталарския надпис на хан Омуртаг от IX в. и по една приписка на Тудор Доксов от началото на X в. Всичко това говори за неговата продължителна употреба. [30] Несъмнено покръстването на българите е било свързано е налагането на християнската календарна система. Независимо от това обаче сред населението старото летоброене ще да се е запазило още дълго време, тъй като било навлязло в бита на хората и съставлявало част от техните традиции. За това говори например употребата на този календар сред татарите в Североизточна България и до ден днешен, макар да не може да се говори за някаква приемственост между тях и прабългарите. [31]
Летоброенето на прабългарите, както и на останалите народи, използуващи този календар, спазвало строго определен ред на животните. Така първата година била наричана година на мишката (сомор), втората — вол, крава (шегор), третата — тигър (вер), четвъртата—заек (дванш), петата — дракон, шестата — змия (дилом), седмата — кон (морим), осмата — овца, овен (текуч), деветата — маймуна, десетата — кокошка (тох), единадесетата — куче (етх), дванадесетата — свиня (дохс). При големите придвижвания и особено при попадането в друга географска среда, където някои от посочените животни липсвали, в съзнанието на хората те бивали, отъждествя вани с друго познато или пък митично: тигърът бил оприличавай на вълк, драконът — на змей или неопределено на животно с много крака. Поради липсата на мъжки и женски род у тюркските езици животните не били разграничавани по пол: вол = крава, овен = овца и т.н. [32] Месеците пък били означавани с числителни бройни: първи — алем, трети — вечем, четвърти — тутом, пети — бехти, шести — алтом, осми — ехтем, девети — твирен, десети — ениалем. [33]
171
Обществен живот и военно дело. В своето обществено-икономическо развитие през VI—VII в. прабългарите преминали от безкласово към класово общество, от родовообщинния строй към ранно-феодалните отношения, от военнополитически обединения към държава. С други думи, това е време на големи промени в техния обществен живот.
Номадският бит на прабългарите дал своето отражение върху тяхната обществена организация. Години и векове наред основна обществена единица била родовата патриархална община, чиято собственост били стадата, пасищата и становете (летни и зимни). Отделните родове били обединени в племена. В края на VI в. Псевдомаврикий, като описва живота на тюркските народи, в това число и на прабългарите, отбелязва, че те „са разпръснати по родове и колена (племена), като пасат непрекъснато конете си и лете, и зиме” [34].
Като обществено-политическа единица пък се формирало племето. Писмените исторически извори са засвидетелствували имената на редица прабългарски племена: уногондури, кутригури, утигури, котраги, оногури, вхндур-булгар, купи-булгар, кучи-булгар, чдар-булгар и др. От една страна, това говори за племенна раздробеност. От друта страна обаче, често срещащото се название „булгар” показва, че името „българи” се било наложило като събирателно и че прабългарските племена се чувствували като части на една етническа общност.
В социално отношение прабългарското общество все по-отчетливо се разделяло на две основни групи: обикновеното население и родово-племенната аристокрация. Първата група съставлявали скотовъдите, земеделците и занаятчиите. Втората група се състояла от силните в икономическо и политическо отношение родове, чиято власт се крепяла предимно на войската. „Именникът на българските владетели”е засвидетелствувгл името на управляващия род Дуло, а така също имената на родовете Вокил (Укил) и Угаин, от чиито среди през VIII в. били излъчени представители на ханския престол. [35] Други знатни родове, познати в по-късната българска история, са: Ермиар, Кувиар, Кюригир, Чакарар , . . дуар и др. [36] От тяхната среда били излъчвани най-близките помощници на владетеля: кавханът, ичиргу боилът и мнозината „хранени люде”, които обикновено изпълнявали най-висши военноадминистративни длъжности. Самата военноплеменна аристокрация се деляла на две категории — висша (боили) и низша (багаини). Те пък от своя страна, поне както показват надписите от първата половина на IX в., се подразделяли на цял ред степени: боилите — ичиргу боила, юк боила, боготор боила, таркан, ичиргу коловър и т.н.; багаините— сетит багаин, багатур багаин, ичиргу багаин, юк багаин, бири багаин и др. [37]
През VI—VII в. прабългарите се намирали в период на разложение на родовообщинния строй, в така наречената „военна де-
172
мокрация”. Това е време, когато войната и грабежът били станали един от главните източници на препитание, а така също за обогатяване на родово-племенната аристокрация. Псевдомаврикий доста точно определя този период с думите: „Племето на тюрките е многочислено и свободолюбиво, не познава превратностите и трудността на много работи и не е обучено на нищо друго, освен да се бие храбро с неприятелите.” [38]
Със съществуването на този период на „военна демокрация” трябва да се обяснят редица явления в живота на прабългарите. Така например те не познавали робството и робския труд. По време на военните набези те наистина отвличали много пленници, които обаче не държели в робство, а освобождавали срещу откуп или пък използували като временни работници и домашна прислуга. Това те вършели и по отношение на сродни тям племена. Така през 50-те години на VI в. утигурите по искане на византийския император нападнали оставените без защита земи на кутригурите, като отвели в плен много техни жени и деца. [39] Същевременно според обичайното право не подобавало по отношение на едноплеменници да се постъпва така жестоко, както към враговете. Когато императорът искал от Сандилхда нападне и унищожи кутригурите, последният отговорил: „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв на нашия, и са нашисъжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове. При все това (защото Юстиниан е заповядал) ще отнема веднага конете на кутригурите и ще си ги присвоя, за да нямат какво да яздят, та да нанасят вреди на ромеите.” [40] Най-сетне военните набези ускорили още повече процеса; на имуществено неравенство в прабългарското общество и формирането на родово-племенната аристокрация като мощна в икономическо и политическо отношение върхушка.
С периода на „военната демокрация” са свързани и всички онези въпроси, които се отнасят до военното дело на прабългарите.
Като описва въоръжението на прабългарите, което било еднакво с това на аварите, Псевдомаврикий пише: „Въоръжени са с ризници, мечове, лъкове и дълги копия, така че повечето от тях носят в битките двойно въоръжение. На раменете си носят копия, а лъковете държат в ръцете си, като си служат и с едните, и с другите според случая, който им се представи. Въоръжени са не само те, но и предните части на конете на знатните са покрити с желязо или с плъст. Те грижливо се обучават да хвърлят стрели, яздейки на кон.” [41] Археологичните проучвания дават възможност да се допълни картината на бойното въоръжение и снаряжение. Към въоръжението спадали саби, копия, пики, бойни брадви, ножове, а така също лъкове, стрели и аркани (ласа). Предпазното въоръжение се състояло от шлемове, щитове и ризници (плочести и плетени). Конското снаряжение обхващало конската сбруя (двускатно.
173
седло, юзда, стремена, подкови, камшик и др.). Към личните вещи на конниците спадали кожените колчани за стрели, а така също и различните по-дребни принадлежности: игленик, костено шило, разни халкички и торбички и т.н. Палатките и шатрите закръгляли списъка на бойното снаряжение. [42]
Що се отнася до тактиката на боя, тя също така е описана от Псевдомаврикий: „Придружава ги и много добитък, мъжки и женски, който едновременно им служи за храна и ги прави да изглеждат по-многобройни . . . Поставят стражи на разстояние едни след други, за да не бъдат лесно изненадани. За сражение не нареждат войските си на три редици, както персите и ромеите, но вкупом в различни отряди, като съединяват отрядите едни с други, та изглеждат като една само редица. Те имат в запас вън от строя известна войскова част, която изпращат в засада срещу непредпазливия противник или я пазят в помощ на оная част от войската, която изпада в тежко положение. Военния си багаж държат зад войската, а наблизо — също и обоза, наляво или надясно от бойните редици на една-две мили разстояние, с неголяма охрана. Често пъти те свързват излишните коне в тила на боевия строй и ги превръщат в негова охрана. Дълбочината на бойните им редици не е определена, а е в зависимост от случая. Но те обръщат по-голямо внимание на дълбочината и правят равни и сгъстени челните редици. Те предпочитат да нападат отдалеч, да устройват завади, да обкръжават противника, да правят мними отстъпления с обръщане за ново настъпление и клинообразен, т.е. разпръснат боен строй. Когато пък обърнат в бягство враговете си, те, като пренебрегват всичко друго, не се задоволяват, както персите и ромеите и другите народи, с кратко преследване и разграбване на имущества, но преследват дотогава, докато напълно унищожат противниците, като си служат с всички средства.” [43]
По-нататък, като извлича поука от дотогавашните бойни действия на империята с различните тюркски народи, Псевдомаврикий дава на пълководците редица полезни съвети: да се вземат мерки против техните разузнавачи и да се внимава при преговори с тях; те изпитвали недостиг от паша поради многото добитък, който водят със себе си; не са в състояние да се бият като пешаци, а действуват винаги на коне; да се действува срещу тях в открита и равна местност, като се използуват засади; сраженията с тях трябва да се подготвят грижливо, като се осигури място за защита и се помисли за обилие от храна и вода; да се положат особени грижи за обоза; пехотните части да не се откъсват от войската; фланговете да се охраняват от конници, и то от най-добрите и боеспособните. [44]
Когато говори за политическата организация на тюркските народи, Псевдомаврикий изтъква, че те се управляват „еднолично” (μοναρχούμενα), [45] т.е. че начело стои един предводител. Това са познатите в разните тюркски племена ханове и хагани. Обикновено
174
византийските автори предават тази титла с думата κύριος (господар, владетел) — поне така е наречен Кубрат.
По-старите български и чужди историци, без да правят разлика между отделните политически формации, обявяват всяко по-голямо политическо обединение за държава. В такъв смисъл и Кубратовата „Велика България”, без да се привеждат за това някакви аргумецти, се разглежда като държава. [46] Оттук политическото обединение начело с хан Аспарух в Онгъла се разглежда като продължение на Кубратовата „Велика България”, а и основаната през 680 г. българска държава се счита за творение на прабългарите. [47]
На Ал. Бурмов принадлежи заслугата, че определи Кубратовата „Велика България” като прабългарски племенен съюз. [48] Това мнение сега се споделя от почти всички историци. А то има голямо научно и методологическо значение. То показва, че прабългарите начело с Аспарух в Онгъла през 60-те и 70-те години на VII в. са имали свое военнополитическо обединение, което е било на път да прерасне в държава.
Така славяни и прабългари в долнодунавските земи не само се оказали съседи. Те се намирали на една и съща степен на обществено-политическо развитие. В лицето на Византия те имали общ враг. А това вече обяснява много неща с оглед образуването на обща държава на двата народа.