3. Прабългарите в Онгъла
Какво трябва да се разбира под названието Онгъл?
След разпадането на прабългарския племенен съюз една част от прабългарите, водени от хан Аспарух, поели на запад и се заселили в Онгъла. Тук те пребивавали в продължение на около две десетилетия, докато най-сетне през 680 г. в резултат на успешна война с Византия се разширили в земите на юг от Дунава и участвували най-активно в създаването на българската държава.
145
Сведенията за този 20-годишен период са крайно оскъдни: Арменската география разказва за бягството на Аспарух на запад, а хронистите Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар — за местоположението на Онгъла.
Като изброява прабългарските племена в района на Черно и Азовско море, Ананий Ширакаци (VII в.) пише: „От Конските планини (Дзиакан) избягал синът на Худбаад ... В Тракия има две планини и реки, от които едната — Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспархрук, синът на Худбаад, който побягна пред хазарите от Българските планини и прогони аварите на запад.” [1]
Посоченият текст поставя няколко въпроса: положението на Аспарух до преселването, прогонването на аварите на запад и местоживеенето му на остров Пюки (Певки).
Хипийските ( = Конските) планини, известни още като Български планини, се отъждествяват с днешното бърдо Ергени и Ставрополските възвишения. [2] И след като Аспарух оттук именно е побягнал пред хазарите и поел на запад, това ще рече, че неговите владения и подвластният му народ са се намирали на север от територията на Батбаян. Оттук съвсем естествено е да се предположи, че ударът на хазарите върху Аспарух е последвал по-късно, след като били подчинени земите на север от Кавказ. Несъмнено е също така, че това оттегляне на запад е станало с бой — както в старата родина, така и след това, тъй като по-сетнешните сведения показват, че хазарите били спрени на р. Днепър и не били допуснати да се придвижат на запад.
Що се отнася до сведението, че Аспарух прогонил аварите на запад, очевидно хронистът е допуснал някаква грешка. Територията между Днепър и Дунав, в която се настанили прабългарите, никога не е била аварско владение. През втората половина на VI в. тук трайно се били настанили прабългарите кутригури, една част от които били увлечени от аварите на запад, в Панония. И през VII в. в тези земи живеели прабългарски племена, попадащи под зависимостта ту на Византия, ту на тюрките. Поради това преселването на прабългарите начело с хан Аспарух в тази територия е станало на практика в родна среда, а не в земи, които трябвало да бъдат отвоювани от аварите. По всичко изглежда, че арменският хронист е смесил две различни събития — навлизането на част от прабългарските племена в земите на аварите, от които едни останали в Панония, а други заминали за Италия, той е схванал като движение на една група и на хан Аспарух е приписал и война с аварите. [3]
Какво трябва да се разбира под названието Онгъл? Сведения за пребиваването на Аспарух в Онгъла дават тримата хронисти Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар. Тяхното описание обхваща целия разказ за синовете на хан Кубрат, поради което и дан-
146
ните за Аспарух са подчинени на изискванията на цялостното изложение на събитията, т.е. дават само местоположението на заетата от прабългарите територия.
Преводите на съответните текстове на тримата хронисти според официалното им издание в поредицата „Извори за българската история” (БАН) гласят:
Теофан: „Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятелите за отслабения от раздялата народ.” [4]
Никифор: „Най-после третият брат, на име Аспарух, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил при Истър ( =Дунав). Той завзел удобно за заселване място, наречено на техен език Оглос, което било недостъпно и непревзимаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност, и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като със стена от недостъпни стръмнини.” [5]
Анастасий Библиотекар: „Третият брат пък, на име Аспарух, преминал Днепър и Днестър, стигнал до Онгъла, т.е. до северните ръкави на Дунав, и се заселил между Онгъла и ръкавите, като забелязал, че мястото е защитено от всички страни и мъчно превзимаемо: наистина мясото било блатисто и обкръжено отвсякъде с реки и представлявало за племето, отслабнало поради раздялата, Сигурно убежище от неприятеля.” [6]
В историческото изследване от изключителна важност е да се разбере съответният извор: какво е искал да каже и как го казва. И едва след това сведенията на даден извор могат да бъдат подлагани на научна преценка за обективност, достоверност, информираност и т.н. А това предполага преди всичко точен превод — не само от филологическа гледна точка, но и по отношение на смисъла, на вложените от съответния автор мисли и идеи. И тъй като това именно не е направено по задоволителен начин с текстовете на нашите хронисти, необходимо е преди всичко да се направи разбор на досегашните преводи, тъй като те се считат за официални и се използуват при научните изследвания.
Още от пръв поглед прави впечатление, че българският превод на Теофан съдържа неясноти по въпроса за територията, в която се били заселили прабългарите. Защото така, както е даден сега, изразът „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки” не дава възможност да се разбере между какво се е заселил българският владетел: между Оглоса и онези реки или между
147
Дунав и онези реки. Тази неяснота произтича от разместванията в текста, които преводачът си е позволил. Той е почувствувал, че изразът „по-северни от Дунава реки” логически е свързан със споменатите вече Днепър и Днестър, поради което е изместил израза по-напред, но с това пък е оставил думите „между него” без ясно съдържание — защото прабългарите се заселили в Онгъла, а не между него и другите реки.
Още по-очебийна е тази грешка в българския превод на Анастасий Библиотекар. Тук преводачката си е позволила да идентифицира местоимението „него” (hunc) c Онгъла, превела е думата „реки” (fluvios) c „ръкави” и вместо да се получи текст, че тези реки се намират на север „от Дунава, тя ги е обявила за ръкави „на Дунава”. Поради това и предложеният превод е съвсем безсмислен: „Аспарух преминал Днепър и Днестър, стигнал до Онгъла, т.е. до северните ръкави на Дунава, и се заселил между Онгъла и ръкавите.” Но щом Онгълът се намирал „до северните ръкави на Дунава”, как могат тогава прабългарите да се заселят между „Онгъла и ръкавите”, след като би трябвало тези ръкави да бъдат на юг от Онгъла? Изобщо преводачката не е помислила върху липсата на смисъл в направения от нея превод. За съжаление тя е допуснала подобни грешки и на други места, поради което нейният превод на Анастасий Библиотекар трябва да се ползува много внимателно, и то винаги чрез проверка с оригиналния текст.
Най-големи грижи на учените и досега създава изразът на Теофан:
( Ἀδπαροὺχ, τὸν Δάναπριν κάι Δάναστριν περάρας καὶ τὸν Ὀγλον κὰταλαβών, βορειοτερους τοῦ Δανουβιου ποταμοὺς, μεταξὺς τοὺστου κἀείνων ᾤκησεν, ἀσϕαλῆ κὰι δυσμάχητον εῖναι τὸν τόπον στοχασάμενος ἐξ ἑκαστου μέρους. )
В буквален български превод той гласи: „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър и като завзел Онгъл, по-северни реки на Дунава, заселил се между него и онези (реки), понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна.” Както се вижда, тук става дума за едно сложно изречение, в което основната мисъл е заселването на Аспарух в Онгъла, местоположението на тази територия и причините за настаняването в нея.
Най-напред в това описание са споменати имената на реките Днепър и Днестър. И тъй като на Теофан се е наложило да говори за тях на три пъти в едно изречение, той е избрал един наистина много сполучлив начин: първия път е съобщил техните имена, без да упомене думата „реки” (ποταμοὺς), както прави при останалите речни названия; втория път ги назовава със съществителното „реки”, без да повтаря имената им, като ги локализира с израза „по-северни на Дунава”; третия път говори за тях чрез местоимението „и онези”, което изразява именно реките, и то Днепър и Днестър.
Следващото упоменаване е названието Дунав (τοῦ Δανουβίου). То е употребено без съществителното „река”, тъй като това вече е
148
направено по-рано, при описанието на движението на четвъртия и петия брат — „като прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав”. Особено трудно е било обаче да се намери място на това име в изречението. То не може да бъде поставено в началото, където са Днепър и Днестър, тъй като Аспарух „преминал” първите две реки, а до Дунав само „достигнал”, т.е. първите две реки очертават едната страна на заетата територия, а Дунав — другата. То не може да предхожда и названието Онгъл, тъй като служи за негово определение, а и употребата на местоимение след това създава трудности — дали под „него” (τούτου) да се разбира Дунав или Онгъл. Затова Теофан говори за Дунава, едва след като е споменал Онгъла, и то тогава, когато започва да описва неговото местоположение: първия път дава реката с нейното име, и то по отношение на другите две реки, а втория път употребява за нея местоимение.
При това положение изразът „по-северни реки на Дунава” може и трябва да се свърже единствено с предхождащата го дума Онгъл, чието определение се явява. Или, казано иначе, Онгълът е описан като територия между Дунава и по-северните от него реки Днепър и Днестър, т.е. така, както гласи поясняващият текст — „между него (Дунава) и онези (реки —Днепър и Днестър)”. А всичко това било направено поради това, че посоченото място (територия) било „защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна”. Това двойно описание на Онгъла между другото е резултат и на употребата на два различни глагола: първия път се говори, че Аспарух „завзел” (καταλαβὼν) Онгъла, а втория — че се заселил в него (ᾤκησεν). [7]
Латинският текст на Анастасий Библиотекар поставя същите проблеми. И тук се говори, че Аспарух преминал Днепър и Днестър и достигнал Онгъла; че това били северни реки (boreos fluvios) по отношение на Дунава и били „вътрешни” (interiores), т.е. намирали се във вътрешността на страната; че Аспарух се заселил в Онгъла, т.е. между „този и онези” (hunc et illos), под което се разбира между Дунава и реките Днепър и Днестър, а не между Онгъла и ръкавите на Дунава.
И така текстовете на Теофан и Анастасий Библиотекар се схождат напълно. Те са издържани в граматическо отношение, логически са построени правилно и всеки опит за разместване на изрази, за произволни допълнения и корекции неминуемо ще доведе до изопачаване на техния смисъл.
Както вече бе посочено, хронистите описват разселването на прабългарите в посока от изток на запад, като с имената на реки определят източната граница на отделните владения и отдалечеността им от старата родина. Затова и при Аспарух , когато се говори, че преминал Днепър и Днестър, това не бива да се разбира в смисъл, че той изоставил територията между тези реки и заминал на запад, а че тези две реки отделяли неговите владения на изток от земите на втория брат Котраг (намиращ се между Днепър и Дон). Че това е така, се вижда и от по-нататъшното описание:
149
за тези две реки е казано, че те като венец ограждат Онгъла, а такива са именно Днестър и Днепър и особено последната, която с голямата си извивка в долното течение обхващала земята на Аспаруховите българи от три страни. [8]
При описание на заетата от Аспарух територия е направено и едно изключение — посочена е и р. Дунав, която очертава границата на Онгъла на югозапад, откъм империята. И това едва ли е случайно. Хронистите описват не въобще съдбата на Кубрат и на неговите синове, а само дотолкова говорят за тях, доколкото това като предистория е свързано със създаването на българската държава. Оттук съвсем естествено е вниманието им да бъде насочено главно към Аспарух. Затова, докато за другите синове най-общо се сочи, че единият останал в старата си родина, вторият отишъл отвъд Дон, четвъртият — на запад от Дунава (в Аварска Панония), а петият — в Италия (в Равенския Пентапол), то при разказа за хан Аспарух е описана цялата завзета територия и дори е казано, че на езика на прабългарите тя се наричала Онгъл. Посочени са и стратегическите предимства на тази територия с оглед на бъдещата война с Византия, а по-късно е описано и поражението на византийците в тази територия. Всичко това естествено е наложило да се посочи границата с империята и мястото на бъдещите сражения.
Що се отнася конкретно до Онгъла, съвсем очевидно е, че в случая става дума за обширна територия: гръцката дума ὁ τόπος се употребява не само със значение на „място”, но и на „местност, страна, област”; в тази територия прабългарите се заселили, следователно тя е била доста голяма; най-сетне местоположението ѝ се определя и от реките — Дунав на югозапад и Днестър и Днепър на изток. Това се потвърждава и от другите допълнителни данни, които хронистите съобщават. Така според Теофан тази територия допаднала на Аспарух, тъй като била добре защитена и мъчно превзимаема от всички страни: погледнато откъм Византия, отпред тя била блатиста, а отзад я ограждали споменатите две реки. Никифор също отбелязва тази сигурност на новозаселената територия, нейната естествена защитеност от всички страни и мъчна превзимаемост: отпред мястото било непроходимо поради блатистата местност, а отзад имало недостъпни стръмнини. Затова съвсем естествено и логично е твърдението, че под Онгъл хронистите разбират обширната територия, включеяа между реките Дунав и Днепър. Впрочем това се вижда особено ясно от описанието на битката, станала именно в Онгъла през 680 г. [9]
Споменът за първоначалната територия на Аспаруховите българи се е запазил и в Българския апокрифен летопис от XI в. Тук се разказва, че сам пророк Исай отишъл в древната родина на прабългарите, отделил една трета част от тях „и поведох ги по път, насочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три
150
големи реки.” [10] В научната литература е установено, че реките Затиуса и Ереуса трябва да се отъждествят с Днепър и Днестър. [11] Следователно трите големи реки, сред които първоначално се разположили водените от Аспарух прабългари, били долните течения на Дунав, Днестър и Днепър. Затова с тази именно територия, трябва да се отъждестви Онгълът на хронистите.
Когато става дума да се определи заетата от хан Аспарух територия и местоположението на Онгъла, трябва да се има пред вид, че между прабългари и хазари са се водили ожесточени боеве, в които прабългарите са правили отчаяни опити да ги спрат, а не да избягат от тях. Българският апокрифен летопис съобщава, че преди да се засели в Добруджа през 680 г., хан Аспарух „погуби голямо множество измаилтяни ( = хазари)” [12]. Такива битки с хазарите са ставали и по-късно. А това ще рече, че между прабългари и хазари нито през VII, нито през следващите векове не е имало ничия земя; че между едните и другите винаги е имало обща граница и тя е минавала по р. Днепър.
За присъствието на прабългари в територията между Дунав и Днепър през VII—X в. говорят множество факти, тъй като тази територия след това като цяло се включила в пределите на българската държава. Такива са откритите съкровища при селата Малая Перешчепина, Вознесенка и Глодоси (Полтавска област, СССР) от VII— нач. на VIII в.; сведението за военни действия на хан Омуртаг по р. Днепър за защита на границата; заселването на византийски колонисти през 813 г. от хан Крум в „България отвъд реката Дунав” и бягството им през 837 г.; сведенията на Константин Багренородни, че през X в. печенеги завладели български територии и се настанили в земите на запад от р. Днепър; писмото на хазарския хаган Йосиф от средата на X в., че хазарите се разширили на запад чак до р. Днепър; материалите от археологични проучвания на територията на Молдавия и Украйна и т.н. [13]
Що се отнася до самата дума Онгъл и нейното смислово значение, в науката също така съществуват големи разногласия. У Теофан и Никифор тази дума е предадена като Ὄγλος, Ὄγκλος, Ὄγγλος, лат. Onglon, поради което като най-точно на български се приема названието „Онгъл”. [14] В този си вид то е твърде близко до старобългарската дума ѫглъ ( = ъгъл), където голямата носовка се е произнасяла „он”, т.е. ѫглъ е звучало „онгл”, „онгъл”. Затова редица учени смятат, че думата Онгъл е славянска; че това е славянско название на Южна Бесарабия, което византийците са заимствували и използували като нещо познато, а по-късно турците са превели буквално и затова нарекли тази област Буджак. [15] Други пък, като се позовават на сведението на Никифор, че Оглос ( = Онгъл) е название на мястото на езика на прабългарите, са склонни да изведат това име от тюркското aγïl-aγυl-aυl, в смисъл на аил, аул, т.е. на укрепен лагер, стан. [16] И това обяснение обаче, макар да изглежда много приемливо, има своите
151
слаби страни: и в старата си родина, и в отвъддунавскiте земи, и на Балканския полуостров прабългарите имали много аули (аили). А Онгълът, както се вижда от данните на хронистите, е име на цяла една област. Затова той така именно и трябва да се схваща — като лично, еднократно название на владяната от Аспаруховите българи територия през 60-те и 70-те години на VII в. Само след век и половина у византийските хронисти за тази територия ще се яви ново название — „България отвъд реката Дунав”. [17]
Както бе посочено по-горе, според Арменската география след бягството си от Българските планини Аспарух живеел на остров Пюки, намиращ се в разделената на шест ръкава делта на р. Дунав. Това сведение съвсем основателно поставя въпроса за връзката между Пюки ( = Певки) и Онгъла — дали Онгъл и Певки не са тъждествени, или ако не са, дали поне о-в Певки не е влизал в териториалния обхват на Онгъла?
Остров Певки е познат още на античните автори. Аполоний Родоски (III в. пр. н. е.) съобщава, че р. Дунав обгражда един триъгълен остров на име Певка, включен между устията Нарекс и Калон Стома ( = Хубаво устие). Псевдоскимнос (II в.пр.н.е.) говори за пет устия на Дунава и за о-в Певки, голям колкото о-в Родос. Плиний Стари (I в.) говори вече за шест ръкава на Дунава, от които първият обгръщал о-в Певка. Клавдий Птолемей (II в.), авторът на прочутата „География”, определяйки географската дължина и ширина на о-в Певки, сочи, че той се намира до Свещеното устие на Дунава и че в съседство живее германското племе певкини. Амиан Марцелин (IV в.) пък говори за седем устия на Дунава, от които първото било Певка. [18]
Всичко това е дало основание Бабадагската издигната област, включена между днешното Георгиевско устие и още един изчезнал ръкав на Дунава (започващ западно от гр. Исакча и вливащ се в лиманите Головица и Змейка с устие протока Портица), да бъде обявена за изчезналия днес о-в Певки. [1919.]
В. Златарски и други учени се опитаха да поставят знак на равенство между Онгъла и о-в Певки, като в блатата и езерата около последния потърсиха онази местност, която хронистите описват като предна граница на Онгъла и като полесражение през 680 г. [20] Но описанието на хронистите за Онгъла не съответствува на местоположението на о-в Певки, тъй като прабългарите живеели от Дунав до Днепър, а островът се намирал в най-южната част на делтата. Не съответствува и на описанието на полесражението, тъй като и тук хронистите говорят за бойни действия на север от Дунава. Затова всяко отъждествяване на Онгъла с о-в Певки няма научни основания и почти вече няма поддръжници.
Но все пак остава открит въпросът: дали делтата на Дунава и о-в Певки не са били включени в Онгъла?
Върху северозападната част на предполагаемия (или съществуващ някога) о-в Певки се намира Никулицелският укрепен ла-
152
гер. При описанието на бойните действия през 680 г. Теофан съобщава, че прабългарите се оттеглили в своето укрепление; Никифор пък говори за повече укрепления. Могат ли това или тези укрепления да се свържат с Никулицелския укрепен лагер и с о-в Певки? Отговорът на този въпрос трябва да бъде потърсен в данните за изградената по това време прабългарска укрепителна система.
Прабългарската укрепителна система около Дунавската делта. Прабългарите на хан Аспарух са преживели в Онгъла около две десетилетия, преди да дойдат на Балканския полуостров и да участвуват в образуването на българската държава. И съвсем естествено е, след като се намирали между две враждебни сили — хазарите и Византия, да пристъпят към укрепяването на владяната територия.
На територията на прабългарите отвъд Дунава са познати три укрепителни вала — Галацкият, Южнобесарабският и Севернобесарабският.
Галацкият вал, дълъг 25 км, се извива във вид на изпъкнала на северозапад дъга и съединява бреговете на реките Серет и Прут в долните им течения. Той започва при с. Старо Сърбещи на 25 км от устието на Серет, и достига близо до с. Тулучещ (до северния бряг на езерото Братеш), като отстои на 15 км от Галац. Така се оформя нещо като остров, обграден от вала и реките Дунав, Серет и Прут. Валът се състои от насип и ров, изкопан откъм външната страна, като помежду им има широка 4—5 м берма (площадка), и в това отношение той твърде много наподобява на Плисковския. В началото на XX в. при с. Сърбещи ровът все още имал дълбочина до 2,5 м и широчина 14 м, насипът бил висок около 3 м и широк до 25 м. [21]
На изток Галацкият вал има своето продължение в Южнобесарабския вал. Този вал започва от брега на р. Прут при с. Ваду луй Исак (на 15 км южно от гр. Кагул), продължавана изток и следва северните брегове на езерата Кагул, Ялпул, Катлабух и Китай, като по този начин минава на 2 км северно от гр. Болгар и достига брега на езерото Сасък (Кундук) на 6 км южно от с. Борисовка. Общата му дължина е 126 км. Ровът и на този вал се намира откъм северната му страна и е с ширина до 10 м и дълбочина 2—2,5 м. Насипът е с широчина 10—13 м и височина 2—3 м. На отсечката от р. Прут до езерото Ялпул има следи от берма пред северния ров. На места от вътрешната страна на вала има следи от втори вал, широк до 10 м и дълбок до 2 м, засипан. По своя строеж и функционална принадлежност наподобява Галацкия и Плисковския вал, което е показател за тяхната прабългарска принадлежност. [22] Този вал заедно с Дунавската делта и черноморското крайбрежие обхваща една обширна територия, изпъл-
153
нена с блата и езера, напълно съответствуваща на описанието на Онгъла откъм Византия.
В Бесарабия има още един вал, намиращ се още по на север и познат като Севернобесарабски вал. Той започва също от р. Прут (южно от с. Леово), продължава в източна посока и достига р. Днестър при вливането на р. Ботна в нея (южно от гр. Бендер). Ровът и на този вал е от северната страна. Той обгражда южната равнинна част на Бесарабия (Буджанската степ) — на север от него местността е хълмиста. [23] За него се смята, че е от малко по-късна епоха.
Никулицелският землен лагер се намира при с. Никулицел, Тулчански окръг. Разположен е на площ 48 кв. км и обхваща високата платовидна част между Дунавската делта и р. Таица, т.е. извисява се над полетата на Исакча, Тулча и Мачин. Състои се от четири вида защитни съоръжения.
Ядро на лагера съставляват две самостоятелни укрепления във форма на издължен четириъгълник. Първото, познато като „Голямо кале” с размери 240/64 м, е изградено върху плосък гребен между притоците на дола Разгулуй. Откъм югозапад към него има още две самостоятелно оградени пространства — първото с размери 144/32 м, а второто с диаметър 56 м. Земленият насип на главното управление е широк 12 м и висок до 2,8 м, ровът е широк 12 и дълбок 2 м, широчината на бермата достига до 6 м. „Малкото кале” (Четъция) с размери 160/120 м се намира под в. Малка Торложка. Земленият му насип е широк 12 м и висок до 3 м, ровът е широк 6—8 м, а бермата достига до 4 м широчина.
Подходите към централните укрепления на две места са преградени с двойно укрепени валове, които преграждат вододелни проходни седловини и образуват две самостоятелни укрепления. Първото, калето „Флорилор”, прегражда вододела между дола Флорилор и западния ръкав на р. Каледере. Отдалечеността на двата вала е 35 км. Дължината на валовете е 300 м. Северният вал е със землен насип, широк 30 м и висок до 4,5 м. Южният вал има землен насип с широчина 12 м и височина 3 м, берма с широчина до 9 м и ров на юг с широчина до 10 м и дълбочина 3 м. Второто, калето „Гургой”, прегражда вододела между Нику-лицелската котловина и протока на р. Разгулуй. Дължината на валовете е 330 м. Западният вал е със землен насип широк до 25 м и висок до 4 м, берма — широка до 17 м, и два рова — вътрешният, широк 18 м и дълбок 4 м, и външният, широк 10 м и дълбок до 2 м.
Между вътрешните укрепления и двата двойни преградни вала е построена незатворена линия от вал и ров, която отчасти ги свързва в едно укрепление. Първата отсечка (северозападната) започва над дола Довуерн, прегражда вододела по платото Супра Довуерн, спуска се западно от Голямото кале и се насочва към неговия вал, без да се съедини с него. Земленият му насип е широк
154
до 14 м и висок до 2 м, а ровът — широк 8 м и дълбок 2 м. Втората отсечка започва над височините при Никулицел, пресича вододела и дола Разгулуй и достига до рова на двойния вал в югоизточната част на лагера. Между укрепленията и двойните валове съществува и трета незатворена линия от вал и ров, образуваща укрепено пространство с площ 875 кв. м. При Голямото кале насипът е широк 15 м и висок 2 м, бермата е широка 8 м, а ровът е широк 7 м и дълбок 1,5 м. На изток и юг тази защитна линия е с двоен землен насип, широк до 35 м и висок 2 м, бермата достига до 8 м широчина, а ровът е широк до 10 м и дълбок 1 м. На места личат следите и на втори ров с широчина до 10 м и дълбочина 1 м.
Външната защитна линия на цялото укрепление се състои от насип и ров във форма на неправилен триъгълник с връх, обърнат на северозапад. Това се дължи на естествените форми на местността, тъй като валът следва стръмно спускащите се склонове на Никулицелското плато. Основната част на вала е дълга 7,5 км: започва при в. Скрипка, пресича долината на р. Боклуджа и достига гребена Боклуджатепе. Югозападната част на вала с дължина 10 км започва от гребена Боклуджа, пресича дола Орукли, минава през в. Пърлита, спуска се в дола Рогука и през ръта Ступари слиза в долината на р. Пърлита, откъдето през долината Стайко достига до в. Бъдила. Северозападната част с дължина 8,5 км минава от в. Бъдила през в. Цигуля, пресича Никулицелската долина и през хълма Пятра рошие достига под в. Стража. На места земленият вал не е затворен: широчината на насипа е до 17 м и височината до 3 м, а на рова — до 14 м широчина и 2 м дълбочина.
Материалите, намерени в укрепения лагер, датират от IV до XI в., но известно е, че поради характера на землените укрепления в насипа им могат да попаднат предмети от различни епохи. Затова като най-сигурен датировъчен материал служи керамиката от VI—VII в., намерена под насипа. Лагерът е изграждан на няколко етапа, но в непродължително време. По форма и начин на градеж той наподобява Плисковския, Галацкия, Южнобесарабския и Малкия землен вал в Добруджа, което показва, че принадлежи на прабългарите. [24]
Органически и функционално свързан с Никулицелския укрепен лагер е Малкият землен вал, простиращ се от Черна вода на Дунава до Кюстенджа (ант. Томи, дн. Констанца) на Черно море и дълъг 61 км. Състои се от насип и ров, обърнат на юг. Насипът е широк в основата си до 10 м и е висок 1—3 м, ровът е с широчина 5—6 м и дълбочина до 2 м. Валът започва от десния бряг на Дунава при с. Кокирлени (на 7 км южно от Черна вода), минава северно от с. Ивринез, пресича шосето Пещера— Меджидия и на около 4 км южно от града следите му се губят. Появява се отново западно от с. Валя Дачилор и пак се губи при с. Симинокул. След това прави широка дъга на изток, пре-
155
сича шосето Чокърлия де сус — Мурфатлар, минава южно от Валя сякъ и Валул луй Траян, за да завърши при Кюстенджа. Откритите при проучването на насипа материали го датират към VII—VIII в. При това валът е изграден така, че се съобразява с посоката на долината Карасу, която остава в гърба му и е служела като втора, естествена преграда. А това, че валът е обърнат на юг и към морето, показва, че той е изграден против неприятел от юг. Затова и по строеж, и по функционалност той се свързва с прабългарите. [25]
В Северна Добруджа, по брега на Дунава и на Черно море, К. Шкорпил е открил още редица землени укрепления, които той свързва с времето на изграждането на Малкия землен вал.
Такъв един вал е изграден на южния изход на Мачинското поле при с. Туркоая, източно от развалините на античната крепост Трезмис. Състои се от двоен насип и ров с фронт на юг. Вътрешният насип е широк 25 м; външният отстои на 80 м южно и е с широчина 25 м и височина до 2 м, ровът му е широк 12 м, в отделни участъци има берма до 6 м. Валът заедно с езерото Иглица, долината на р. Калисти и възвишението Пятра рошие образува челото на лагер с площ 3,5 кв. км.
Други укрепления са разположени в съседство със стари крепости, но не са свързани функционално с тях. Всички те обаче са разположени върху полуострови, като по този начин преграждат достъпните части на брега. Така например при Расова е разположен земленият лагер „Гермели”. Той заема северната част на обширен полуостров, като защитната линия с дължина 2,7 км прегражда само южната половина на полуостровния издатък. Обгражда площ около 3000 дка. Насипът е широк 16 м и висок 2 м, а ровът е с широчина 16 м и дълбочина 3 м. В северната част на лагера има останки от самостоятелно землено укрепление, изградено с два успоредни насипа. В източната част на лагера има следи от друго землено укрепление с размери 136/100 м, с двоен насип и ров.
При с. Сеймени мари, на 20 км северно от Черна вода, върху възвишение между долините Боащик, Дамняска и Дунава е разположен земленият лагер „Дамняска”. Той има яйцевидна форма с диаметър около 1 км. Източната му линия с дължина 240 м се състои от землен насип с широчина 10 м и ров, широк 5 м.
Земленият лагер „Храдок” при с. Гиздарещи е разположен върху тераса, оградена с дълбоки суходолия от север и юг и наклонена към дунавския канал „Верига”. Защитната линия, дълга около 1600 м, огражда терена между двете суходолия във вид на дъга.
Редица землени укрепления включват в себе си по-стари разрушени римо-византийски крепости, като са използували удоб-
156
ството на терена, но не са се съобразявали с тяхното устройство. Във всеки случай най-късните материали от тях са от VI в.
Земленият лагер при с. Печеняга заема наклонена към Дунава тераса, ограничена от крайречните блата Балта балтини и Сатулуй. Защитната линия от насип, широк до 18 м, и ров започва от стръмния бряг над Дунава, завива над долината Балтина, отива към могилата Казаче и се спуска към долината Татаре. Тук се намират останки от квадратна крепост с кръгли кули, вероятно римска.
Земленият лагер при с. Джуриловка се намира на силно издадения нос на брега на езерото Разелм. Защитната линия прегражда основата на носа и е с дължина 232 м. Състои се от насип и ров. Вътре в оградената площ от 160 дка има останки от стара римска крепост, съществувала до VI в.
Земленият лагер „Делул кале” при с. Синое е разположен върху иолуострова между езерата Головица и Змеица. Защитната линия с дължина 1476 м се състои от насип и ров, преграждащи основата на полуострова. Укреплението обхваща следи от две стари каменни крепости.
Земленият лагер „Гермето” при с. Истрия е разположен на полуострова Герена на брега на езерото Синое. Защитната линия от насип и ров с дължина 760 м затваря изцяло владения в езерото полуостров. В източната част на полуострова се намира втора двойна линия от насип и ров с дължина 80 м, височина на насипа 2,5 м. На полуострова се намират руините на стара каменна крепост, известна като „Каленцето в Герена”. [26]
Описаните дотук землени укрепления са разположени върху една територия от около 15 000 кв. км. Те според проучванията на Р. Рашев „образуват единен комплекс от съоръжения, издигнати от народ, владял едновременно Северна Добруджа и Южна Бесарабия. Техните строители не са били заинтересовани от запазването на заварените крепости и не са обслужвали нуждите на византийската отбрана. Те са принадлежали на враждебен на Византия народ, настанил се със сила в нейните земи. Географското разположение на землените строежи показва една добре обмислена защитна система, съставена от погранични валове, укрепления по водните граници и централен лагер.” [27]
Изграждането на тази сложна укрепителна система изисква много време, труда на много хора и най-важното — здрава политическа организация. И съвсем естествено е, че построяването на Никулицелския укрепен лагер, който се намира в центъра, не може да се откъсне от построяването на този укрепен комплекс. Така въпросът за пребиваването на хан Аспарух на о-в Певки се оказва свързан с възможността за широко крепостно строителство тук. А това от своя страна до голяма степен решава и въпроса за полесражението между византийци и прабългари преа 680 г.
157
За да даде задоволителен отговор на тези въпроси, В. Златарски предложи една доста сложна картина на движението на прабългарите: през 40-те години на VII в. те се настанили в Бесарабия, където построили трите укрепителни вала — Галацкия и двата бесарабски; между 659 и 668 г. по мирен път и със съгласието на Византия им било разрешено да се заселят на о-в Певки като съюзници на империята; през времето от 669 до 677 г., когато Византия била заета в отчаян двубой против арабите, Аспарух нарушил мира, навлязъл в Северна Добруджа, заел цялата територия до линията Черна вода — Кюстенджа и издигнал тук укрепен вал — Малкия землен вал, или онзи „велик презид”, за който съобщава Апокрифният български летопис от XI в. [28]
Тази схема, колкото и логична да изглежда външно, е лишена от каквато и да било научна основа. Преди всичко тя не само не намира потвърждение в изворите, но им и противоречи: защото прабългарите никога не са напускали Онгъла, за да се преселят на о-в Певки; защото те не са били една малобройна орда от 15— 20 хиляди души, както се опита да намали броя им В. Златарски, за да могат да се поберат на о-в Певки, а са били десетократно повече; защото хронистите са категорични, че през 70-те години на VII в. прабългарите нападали владенията на империята покрай Дунава, следователно до 680 г. Северна Добруджа е била във византийски ръце; защото и походът на византийците през 680 г., и сражението между императорската армия и прабългарите са станали на север от Дунава. В. Златарски и придържащите се към това мнение не дават отговор и на въпроса за характера на това огромно строителство, като между другото не се и опитват да обяснят защо валовете отвъд Дунава и особено Галацкият са обърнати с фронт на север.
Би могло да се допусне, че прабългарите се заселили на о-в Певки и започнали неговото укрепяване без знанието и съгласието на Византия по времето, когато империята била ангажирана в борбата против арабите. В това предположение, както ще се види по-нататък, има нещо вярно. Като цяло обаче то е неприемливо, тъй като: едва ли Никулицелският укрепен лагер е изграден за толкова кратко време; той е в центъра на една единна укрепителна система, обхващаща Бесарабия и Добруджа, а последната по това време все още била византийско владение; най-сетне едва ли Аспарух при такава несигурна обстановка би се решил да пренесе центъра на управлението на самата граница с Византия, още повече, че отношенията с нея били враждебни и предстояла ожесточена война. [29]
И така отъждествяването на Онгъла с Никулицелския укрепен лагер е изключено. Същевременно обаче на редица изследователи на този укрепен лагер е правило впечатление, от една страна, мащабността на неговото строителство, а, от друга — ненадейното му изоставяне и незавършеност. Съвършено прав е Ст.
158
Ваклинов, като твърди, че за прабългарите отвъд Дунава този лагер ще да е бил „само един преден пост, опора за по-нататъшното придвижване към юг” [30]. Затова, като се има пред вид политическата обстановка по това време, най-правилно ще бъде изграждането на Никулицелския лагер и укрепителната система в Северна Добруджа да се свърже с временното проникване тук на прабългарите през 679 г. [31] А след победата над византийците през 680 г., когато цяла Добруджа и Лудогорието станали владение на прабългарите, естествено тази територия трябвало да бъде доукрепена. Сега обаче била образувана и българската държава, поради което трябвало да се мисли за изграждането на нов административен център и на нова укрепителна система.
За броя на Аспаруховите българи. Това е също така един въпрос, по който сред учените съществуват големи различия. При това, докато по други проблеми обикновено се привеждат доводи и аргументи, тук с малки изключения твърденията са изказани категорично и без обосновка. А въпросът несъмнено е важен, тъй като от числеността на прабългарите, от съотношението им със славяните зависи изясняването на тяхната роля в образуването на държавата.
Един от първите учени, изкавал се по въпроса за броя на прабългарите, е К. Иречек. За него прабългарите на Аспарух са една „орда”, т.е. не били многочислени. Впрочем авторът сам отбелязва, че това бил народ „силен по мъжество, но слаб по численост” [32]. Оттук след това тръгнаха много от онези преценки за прабългарите, които ги представяха като изключително храбри и високо организирани, за да достигнат дотам да им приписват като нещо специфично държавнотворни качества.
За Ю. Кулаковски прабългарите на Аспарух също така са орда. Когато обаче описва битката в Онгъла, като се съобразява с разказа на хронистите, той е принуден да признае, че тази „българска орда била доста многобройна и не могла да се укрие в един укрепен лагер, колкото и голям да е бил, а се разпределила в различни безопасни от нападения места” [33].
В. Златарски по свой път и независимо от Ю. Кулаковски също така е склонен да приеме, че прабългарите на Аспарух са били сравнително многобройни. Той ги определя като орда, но за него това понятие е равнозначно на племе. Като отъждествява Онгъла е о-в Певки, В. Златарски сам ограничава възможността си да определи броя на прабългарите: „На тоя о-в Певки не са могли да се поселят стотини хиляди души, а само десетки, и то не твърде високи”, т.е. около 20—30 хиляди души. Същевременно обаче нашият учен е почувствувал, че тази цифра е твърде малка, поради което бърза да добави: „Няма съмнение, че една част от ордата ще да е останала в Бесарабия.” [34]
159
П. Мутафчиев, като отбелязва, че няма сигурни данни за броя на Аспаруховите българи, все пак счита, че „малко вероятно е те заедно с жени и деца да са били повече от стотина хиляди” [35]. Ал. Бурмов също така счита, че Аспаруховата дружина „не е брояла повече от няколко десетки хиляди души заедно с жените и децата” [36].
Силно занижава броя на прабългарите Д. Ангелов. Той също като Ал. Бурмов говори за Аспарухова дружина. Като приема, че едно сведение на Михаил Сирийски за заселване на 10 хиляди българи на византийска територия се отнася именно до Аспарух, той пише: „Това е едно ценно указание, в чиято достоверност няма основание да се съмняваме и което сочи ясно колко голяма е била разликата между броя на Аспаруховите прабългари и броя на славяните . . . Дори и да приемем, че Михаил Сирийски посочва само броя на войниците на Аспарух, без да включва жените и децата им, които те водели със себе си, все пак е очевидно, че прабългарският етнос, който се заселил в днешна Североизточна България през втората половина на VII в., е бил малочислен и не е представлявал в сравнение с многобройната славянска маса един равностоен в количествено отношение елемент.” [37]
Всички досегашни опити да се определи броят на Аспаруховите българи страдат от две основни слабости: първо, не са използувани всички налични данни, а само някои от тях; второ, разглеждат прабългарите на Аспарух като една движеща се и преселваща се маса, като са пренебрегнали факта, че след битката в Онгъла през 680 г. те само се разширили и заели североизточната част на Балканския полуостров, без да изоставят отвъддунавските си владения.
Едно от най-сигурните и най-категоричните сведения за многочислеността на прабългарите в Кубратовата „Велика България” се съдържа в писмото на хазарския хаган Йосиф от X в. Както вече бе казано, тук прабългарите са посочени като „тъй многочислени, както пясъкът в морето”. При това писмото визира предимно Аспаруховите българи, тъй като изрично сочи тяхното племенно название уногондури, а така също, че след прогонването им от хазарите те се разположили при р. Дунав. [38] Затова, колкото и да е пресилено това сведение, тъй като то целяло да покаже срещу какъв силен противник хазарите са излезли победители, все пак то говори за един многочислен народ.
Когато се преценява броят на Аспаруховите българи, в никакъв случай те не бива да бъдат приравнявани към други групи прабългари, чиято численост се наброява около 10 хиляди (вероятно без жени и деца). Това не са били части от Кубратовата „Велика България” и те не дават представа за Аспаруховите българи. Не може да се използува като база за сравнение и сведението на Михаил Сирийски, тъй като то не се отнася до Аспарух, а до една група прабългари, избягали от Западнотюркския ха-
160
ганат близо един век по-рано — в края на VI в., при император Маврикий.
Аспаруховите българи не бива да бъдат сравнявани по численост и с останалите четири части, с които заедно образували „Старата Велика България”. Защото, дори първоначално отделните части да са били еднакви, Аспаруховите българи се заселили в една обширна област, простираща се от Долен Днепър до делтата на Дунава, в която дотогава живеели и други прабългари, които те включили в своята среда. Освен това от Хазарския хаганат непрекъснато бягали прабългари, за които Онгълът бил най-близо и които увеличавали броя на Аспаруховите българи. Най-сетне названието Аспарухови българи не бива да бъде разбирано само в неговия тесен етнически смисъл. Както е характерно за средновековието, подобни названия се явяват обобщаващи и включват цялото население, което им било подвластно. А на територията от Днепър до Дунав, както показват археологичните проучвания, съществувала сравнително гъста поселищна система с некрополи, което говори за уседнал живот. Тук живеели не само прабългари, но и друго население, което било подвластно на Аспарух. Затова на прабългарското военноплеменно обединение в Онгъла трябва да се гледа като на обширно по територия и многочислено по броя на населението образуване.
Когато се преценява числеността на Аспаруховите българи, трябва преди всичко да се вземе пред вид описанието на войната с Византия през 680 г. Както ще бъде показано по-долу, против прабългарите тръгнала огромна византийска войска, съставена от конница, пехота и кораби. Тази войска била разбита и унищожена в по-голямата си част още отвъд Дунава. След това прабългарите предприели устремно преследване, превзели цялата територия между Източна Стара планина, Шуменските възвишения, Черна море и Дунава, включително като обсаждали крепости, като в тук нанесли на империята сериозни поражения, което довело до сключването на мира. Толкова големи успехи против един силен и опитен противник е могла да постигне не само добре организирана и боеспособна, но също така и многочислена войска. [39]
За тази многочисленост на прабългарите говори също така фактът, че те заселили плътно цялата тази територия, която от-воювали от Византия. За това красноречиво говорят резултатите от археологичните проучвания на територията на Лудогорието и Добруджа. При това тук, както сече бе казано, става дума за заселване в смисъл на разширяване, тъй като прабългарите не изоставили териториите отвъд Дунава. Нещо повече, те спрели придвижването на хазарите и успешно отбранявали границата си на р. Днепър. А това, че прабългарите заемали такава голяма територия и успешно я защищавали против такива снлни противници като византийците и хазарите, вече само по себе си е доказателство, че те са били многоброен народ.
161
Многочислеността на прабългарите може да се види и от големината на тяхната войска: през 705 г. хан Тервел изпратил войска под стените на Цариград и самото ѝ присъствие било достатъчно, за да подпомогне сваления император Юстиниан II да си възвърне престола; през 717/718 г. българска войска се притекла на помощ на Византия и унищожила 22 000 араби, с което ги принудила да вдигнат обсадата на византийската столица; през VIII в. български войски многократно влизали в сражения и преградили пътя на огромни византийски армии, състоящи се понякога от по няколко десетки хиляди бойци. [40] И всичко това се вършело, без да се наруши отбраната на границата с хазарите, а така също, без да се остави столицата и околните райони без защита.
За числеността на българската войска най-сетне може да се съди и от надписите за въоръжение. Така например в един от тези надписи се говори, че на ичиргу боила в мирно време били подчинени около 2300 души бойци. [41] Ако към тази цифра се прибавят бойците, подчинени на хана и кавхана, а така също и на други военни лица, излиза, че броят на тази войска е бил твърде голям. При това става дума за войска не по време на бой, когато под знамената е могло да бъде свикано и опълчение, а за постоянна войска. Такава голяма мирновременна войска е могла да бъде набрана и издържана от многочислено население.
И така, като се има пред вид големината на заеманата от прабългарите територия, ролята им във войните с Византия, мястото им в организирането и отбраната на българската държава, числеността на тяхната войска, трябва да се приеме, че броят на прабългарите на Аспарух в Онгъла, а след 680 г. и в североизточната част на Балканския полуостров е бил далеч по-голям от всички досегашни предположения. Без да може да се посочи някаква твърдо определена цифра, все пак трябва да се приеме, че Аспаруховите българи не са били по-малко от 250—300 хиляди души.