Образуване на българската държава

Петър Петров

 

А. СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

 

II. ПРАБЪЛГАРИТЕ

 

2. Старата Велика България

Прабългарите в Тюркския хаганат

Кубратовата „Велика България”

Разпадане на прабългарския племенен съюз и разселване на част от прабългарите

 

Прабългарите в Тюркския хаганат. Около средата на VI в. прабългарите и другите народи, намиращи се в степите на север от Кавказ, попаднали за няколко десетилетия под властта на тюрките. Самото създаване на Кубратовата „Велика България” станало възможно само след като била отхвърлена политическата зависимост от тюрките.

 

Около средата на VI в. в Централна Азия възникнало мощното племенно обединение на тюрките, начело на което стоял влиятелният род Ашин. Около 555 г., водени от своя хаган Синджибу (Истеми), те се устремили на запад, разпрострели властта си чак до Каспийско море и р. Волга, като подчинили по-голяма част от аварите. По същото време обаче тюрките били въвлечени в продължителна десетгодишна война (556—567) със своя южен съсед ефталитите, а след техния разгром — и с Иран (до 571). Всичко това забавило проникването им в земите на север от Кавказ и дало възможност на част от аварите да избягат на запад. [1]

 

Непосредствено след войната с ефталитите и преди сключването на мира с Иран, т.е. в периода 567—571 г., както свидетелствува арабският историк и географ Табари (нач. на X в.) в своите „Истории на пророците и на царете”, Синджибу (Истеми) проникнал в предкавказките степи и покорил народите българи (б-н-дж-р), беленджери и хазари. Наскоро след това тюрките покорили аланите и утигурите. Начело на новозавладените територии на север от Кавказ, между Черно и Каспийско море, застанал Турксант, син на Синджибу. [2]

 

Още с появяването си в района на Каспийско море и на р. Волга тюрките влезли във връзка с Византия, провеждаща активна политика в този район. През 558 г. тюркско пратеничество пристигнало в Цариград — явно с намерение да осуети едно визан-тийско-аварско споразумение. Още два пъти византийската столица била посещавана от тюркски пратеничества: 563 и 568 г. През 568 г. на далечно пътуване на изток заминал и византийският дипломат Зимарх. През следващите години тези контакти се засилили, като, от една страна, тюрките се опитвали да въвлекат Византия във войната си с иранците, а, от друга — протестирали срещу сключеното споразумение с аварите. [3]

 

През 576 г. Византия била въвлечена във война с Иран и сама потърсила начин да подобри отношенията си с тюрките. При Турксант бил изпратен византийският пратеник Валентин, който

 

118

 

 

през Таврическия полуостров преминал в земята на утигурите (техен предводител тогава бил Анагай). По това време тюрките вече били господари на областта между Азовско и Каспийско море, тъй като по думите на Менандър Турксант бил казал на византийските пратеници: „Погледнете, нещастници, аланските народи, а също и племената утигури, които като много смели люде и които се уповават на собствените си сили, се противопоставиха на непобедимите тюрки, обаче надеждите им не се сбъднаха; защото те ни се подчиняват и са наши роби.” [4]

 

Още през 576 г., докато византийското пратеничество се намирало при тюрките, Турксант насочил войските си против гр. Боспор на Азовско море и го превзел, а през 580 г. достигнал дори до гр. Херсон. В тези действия на тюрките взели активно участие и утигурите. [5]

 

След смъртта на хаган Тобохан, познат още под името Арсила (Арслан), през 581 г. в Тюркския хаганат започнала остра междуособна война, продължила чак до 593 г. От това се възползували някои от подчинените им племена, в това число и прабългарски, за да избягат на запад при аварите. По този повод Теофилакт Симоката пише: „В същото време тарниахите и коцагирите (и те са от племето уар и хуни) избягали от тюрките, дошли в Европа и се присъединили към хагана на аварите. Казват, че и забендерите са от племето уар и хуни. Тези, които дошли допълнително при аварите, били около десет хиляди.” [6] Останалите прабългарски племена продължавали да се намират под тюркска власт, като попаднали в Западнотюркския хаганат. От своя страна и Византия се възползувала от тази междуособица, като успяла да си възвърне гр. Боспор. [7]

 

Все към това време се отнася и едно доста неясно сведение на Йоан Ефески от втората половина на VI в., запазено в съчинението на Михаил Сирийски и отнасящо се до времето на император Маврикий (582—602). В него се съобщава, че от Вътрешна Скития, т.е. от Средна Азия, излезли трима братя, които водели със себе си 30 000 скити (вероятно 30 хиляди семейства). Те дошли до границите на ромеите — до Черно и Азовско море. Тогава единият от братята, наречен Булгар, помолил император Маврикий и му било разрешено да се засели като съюзник в Горна и Долна Мизия и в Дакия — цветущи области, които аварите опустошили. По името на този Булгар византийците нарекли новите заселници българи. Останалите двама братя, от които единият се наричал Хазарик, заели страната на аланите, наричана Берсилия (вер. дн. Дагестан). И когато над тази област започнал да господствува чужд народ (пер. тюрките), те започнали да се наричат хазари — по името на по-стария от двамата братя. [8]

 

Трудно е да се каже сега за кои точно българи става дума в това сведение: Теофилакт Симоката говори за преселване на около десет хиляди души ( = семейства) по времето на Маврикий, но те

 

119

 

 

отишли при аварите, а не във Византия; преселване на българи кутригури на Балканския полуостров е ставало и по-рано, по времето на император Юстиниан I, но тогава аварите все още не били преминали през тези територии и не ги били опустошили; най-сетне заселване на българи в Мизия и Дакия е станало и при император Константин IV Погонат, но това е около 100 години по-късно и в този случай хазарите били противници на прабългарите. Затова, колкото и неточности да съдържа посоченото сведение, все пак най-приемливо е неговите данни да бъдат отнесени именно към времето на Маврикий, когато действително е имало преселване на прабългари и когато тюрките били наложили трайно властта си в приазовските и прикаспийските степи. [9]

 

По-определен характер има друго едно сведение, отнасящо се до събития от 619 г. Византийският хронист Никифор разказва, че в Цариград пристигнал владетелят на хуните заедно с първенците си и със свита от копиеносци, като поискал да приеме християнството. Церемонията по кръщението била извършена твърде пищно, като отделни византийци станали кръстници на новите християни. На предводителя на пратеничеството било дадено достойнството патриций, а останалите знатни били почетени с по-низши звания. Всички били наградени с много дарове, след което били изпратени тържествено в своята страна. Според друг вариант на същия текст кръстник на хунския вожд станал Теодор, брат на императора; отделни ромейски първенци станали кръстници на хунските велможи, а съпругите на ромейските първенци — на жените на хунските велможи. [10]

 

Горният текст е предизвикал много спорове в историческата литература. Докато една част от историците са склонни да видят в този вожд прабългарския хан Кубрат, други го отъждествяват с неговия родственик Органà, а трети изобщо не го свързват с прабългарите или избягват да вземат отношение по този въпрос. [11] Преди всичко прави впечатление, че в случая се говори за знатно пратеничество: самият вожд бил придружен от голяма свита, състояща се от велможи и техните жени; бил охраняван от голяма група войници-копиеносци; бил почетен с една от най-високите византийски титли — патриций; високи звания били дадени и на останалите велможи; всички получили много подаръци, при това дадени им от името на императора; кръстник на вожда станал самият брат на императора — Теодор; пратеничеството било изпратено най-сърдечно и приятелски (ϕιλοϕρόνως). Всичко това показва, че се касае до воденето и сключването на политическо споразумение. В текста няма никакви податки, които да позволяват да се твърди, че мисията имала чисто религиозен характер, че пратеничеството идвало от страна с твърде широко разпространено християнство, макар самите велможи да били езичници; че били покръстени всички с изключение на самия вожд, и т.н. [12]

 

120

 

 

Като говори за етническата принадлежност на пратеничеството, Никифор го определя като хунско. Но по това време хуните били вече слезли от политическата сцена и с това име във византийските извори били назовавани други етнически групи — тюрки, авари, хазари, прабългари и др. Необходимо е следователно конкретно да се види кой народ е бил в състояние да влезе в подобни политически сношения с Византия и какво в същност има пред вид самият хронист при употребата на това название.

 

Политическата обстановка в района на Черноморския басейн през второто десетилетие на VII в. изключва приятелски и съюзни отношения на Византия с някои от посочените народи. Хазарите излезли на политическата сцена и се изявили като голяма сила едва около средата на VII в. Тюрките били заети със свои вътрешни проблеми, стояли далеч от разиграващите се около Византия събития и не били заинтересовани от изпращането на подобно високо пратеничество в Цариград. Аварите през 617 г. съвместно с кутригури и славяни предприели страшен поход към Цариград и въпреки че империята се отървала с огромен откуп, до траен мир не се достигнало — напрежението между двете страни продължавало да нараства, за да достигне своята кулминация през 626 г. с обсадата на византийската столица. Особено тежко било положението на Византия на изток, където Иран водел война на живот и на смърт: през 611 г. империята загубила Антиохия, през 614 г. — Ерусалим, през 619 г. — Александрия. Скоро персите достигнали до Босфора и превзели Халкидон, през 622 г. завзели о. Родос и Анкира в Мала Азия, а през 626 г. заедно с аварите обсаждали Цариград. При тази крайно неблагоприятна обстановка съвсем ясно става защо византийското правителство устроило такова пищно тържество на „хунския” вожд: несъмнено империята се е нуждаела от подкрепата и съюза на народ, който се е намирал наблизо до границите ѝ в Мала Азия. А там по това време се намирали прабългарите, които се ползували с известна политическа самостоятелност в Западнотюркския хаганат и на които в скоро време предстояло да отхвърлят властта на тюрките и да създадат своята „Велика България”. И така разположението на политическите сили в района на Черноморския басейн дава възможност да се твърди, че това пратеничество е могло да бъде прабългарско.

 

Самият византийски хронист Никифор много добре познавал аварите и хазарите и не ги смесва нито с тюрките, нито с прабългарите. Следователно под „хуни” той разбира друг народ, като в това название влага точно определено етническо съдържание. И наистина, като започва своя разказ за създаването на българската държава, той пише: „Трябва вече да се каже за произхода на така наречените хунии българи и за тяхното устройство.” [13] А по-нататък вече говори само за прабългарите, поради което не е трудно да се разбере, че под „хуни” той разбира едно от прабългарските племена, а под „българи” — друго. Че текстът на Никифор тря-

 

121

 

 

бва да бъде разбиран в този именно смисъл, показва и съответният пасаж у Теофан: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите българи и котраги.” [14] И така има всички основания да се твърди: че в първоизвора се е говорело само за прабългарски племена; че Теофан и Никифор по различен начин са предали имената на тези прабългарски племена — единият говори за уногундурите българи и за котрагите, а другият представя същите тези племена като хуни и българи. При това положение няма съмнение, че както тук, така и при събитията от 619 г. под „хуни” у Теофан трябва да се подразбират прабългари.

 

Самият Теофан на няколко пъти употребява названието „хуни” със значение на прабългари: през 514 г. Виталиан имал във войската си много „хуни и българи”, т.е. употребен е абсолютно същият израз, както у Никифор; през 559 г. Византия била нападната от „хуни”, като в случая става дума за похода на кутригурския вожд Заберган; през 562 г. „хуни”, т.е. кутригури, превзели крепостта Анастасиопол в Тракия. Аварите пък по време на обсадата на Цариград през 626 г. са наречени „западни хуни”. [15]. Явно е, че както в първоизвора, така и у Теофан често под името „хуни” трябва да се разбират прабългари. Съвсем естествено е и Никифор, ползувайки се от същия извор, да е заимствувал същия израз „хуни” в значението му на прабългари.

 

И така с пълно основание може да се твърди, че пратеничеството през 619 г. във византийската столица, посочено от Никифор като „хунско”, в същност е прабългарско.

 

Обикновено този хунски ( = прабългарски) вожд се отъждествява с Органà, роднина на Кубрат. Сведение за него дава единствено Никифор. Като говори за създаването на Кубратовата „Велика България”, той пише: „По същото време господарят на уногундурите Кубрат, племенник на Органà, въстанал срещу хагана на аварите.” [16]

 

В историческата литература е обърнато внимание върху факта, че този Органà ще да е бил твърде известна в Цариград личност, щом като чрез него се обяснява кой е Кубрат, а не обратно. [17] Затова съвсем естествено е разказът на Никифор за пратеничеството от 619 г. да се свърже именно с Органà. И в това отношение византийският хронист е съвсем логичен в своя разказ: първо говори за посещението на този вожд в Цариград, а след това сочи, че Кубрат е племенник на Органà, т.е. на добре познатия вече на столичното население „хунски” вожд: нарича го господар на „хуните”, а после говори, че тези хуни са едно от прабългарските племена, участвували в създаването на Кубратовата „Велика България”. Косвено това може да се потвърди и чрез разказа на Теофан. Той не е счел за необходимо да опише мисията от 619 г., поради което в по-нататъшния му разказ не е било необходимо да напомня за нея. Затова той не споменава нищо за Органà, нито дори името му, а намира друг начин да каже кой е Кубрат. [18]

 

122

 

 

Никифор представя ръководителя на пратеничеството в Цариград през 619 г. като „господар на хунския народ” (ὁ τῶν Οὔννων τοῦ ἔϑνους κύριος), т.е. като заемащ първо място сред прабългарските племена. И понеже по това време прабългарите все още признавали върховната власт на тюрките, очевидно става дума за човек, намиращ се във васални отношения по отношение на тюркския хаган, но стоящ начело на огромна област и разполагащ с голяма политическа власт, т.е. имал възможност да води една почти самостоятелна и независима политика.

 

И наистина в историческата литература са приведени убедителни доказателства, които показват Органà като такъв полунезависим прабългарски вожд до 631 г. Както вече е изяснено, Западнотюркският хаганат заемал огромна територия от Азовско море и Дон на запад до Тяншан на изток и до Индия на юг. Голяма роля в хаганата играели племенните съюзи на рода Дуло (намиращ се в Джунгария) и на рода Нушиби (в Западен Тяншан). Тюркските ханове Шегуй и Туншеху, управлявали от 616 до 630 г., се ползували с подкрепата на нушибийците. [19] Това обаче предизвиквало напрежение и било постоянен източник на борба, поради което Органà, предводител на дулоидите, потърсил през 619 г. помощта и съюза на Византия.

 

През 624 г. Органà, познат в китайските летописи като Моходу хеу, изпратил специално пратеничество в Китай — явно с намерение да си осигури подкрепа в борбата против нушибийците. [20] От своя страна през 626 г. тюркският вожд Мохошад, наместник на Туншеху хан, изпратил пратеничество до Ираклий в Цариград през Мала Азия, тъй като черноморското и азовското крайбрежие на север от Кавказ се намирало здраво в ръцете на прабългарите. [21]

 

Около 630 г. Органà (Моходу хеу) вдигнал своите дулоиди на въстание, разбил нушибийците и хазарите, нахлул в Джунгария и убил тюркския велик хаган Туншеху. На следната година обаче самият Органà паднал убит в боя и начело на прабългарските племена в Приазовието застанал неговият племенник Кубрат. [22]

 

 

Кубратовата „Велика България”. Избухналата през 630—631 г. в Западнотюркския хаганат остра междуособна война парализирала неговата мощ и само за четвърт век довела до неговото разпадане. От това се възползували някои от подвластните народи, особено в покрайнините, за да отхвърлят тюркската зависимост и да създадат самостоятелни политически обединения: около 635 г. вождът на племето уногундури Кубрат бил създал вече в приазовските и причерноморските степи големия племенен съюз „Старата Велика България”, а около 651 г. възникнало царството и на хазарите.

 

Най-пълни и почти единствени сведения за създаването на „Велика България” дава византийският хронист Никифор. Неговият текст гласи: „По същото време господарят на уногундурите

 

123

 

 

Кубрат, племенник на Органà, въстанал срещу хагана на аварите. Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с достойнството патриций.” [23]

 

В историческата литература отдавна е доказано, че споменаването на авари в горния текст е грешка и че в същност под това име трябва да се подразбират тюрки. [24] Това тълкуване съответствува както на фактическото положение в Западнотюркския ха-ганат, така и на по-нататъшния текст на Никифор: в земята на прабългарите се намирала чужда ( = тюркска) войска, поставена там от самия тюркски хаган; Кубрат въстанал срещу своя върховен повелител, отнесъл се „много зле” с тази войска и я изгонил от своята земя. Това именно успешно въстание, завършило с изгонването на тюркските гарнизони и отхвърлянето на тюркската върховна власт, поставило начало на самостоятелното съществуване на Кубратовата „Велика България”. А самото това събитие било подготвено от продължителното управление и успешните военни действия на Органà. Затова приемливо е изказаното от М. И. Артамонов предположение, че докато Органà водел борба за овладяване на върховната власт в Западнотюркския хаганат, Кубрат тръгнал по пътя на отделяне от него. [25]

 

Второто важно сведение от текста на Никифор се отнася до връзките на Кубрат с Византия: той изпратил пратеници при император Ираклий и сключил с него мир, който бил запазен до края на живота на двамата владетели; същевременно Ираклий изпратил на Кубрат подаръци и го почел с титлата патриций. Това сведение удивително прилича на постъпката на същия византийски император през 619 г., когато той приел „хунския”, т. е. прабългарския вожд Органà, надарил го с много подаръци и го почел с титлата патриций. По този начин в политиката на Византия и по-специално на император Ираклий към прабългарите се очертава една постоянна линия — съюзът и приятелството стях намирали и външен израз в даването на скъпи дарове и удостояването с високи звания: в първия случай чичото Органà, а във втория — племенника Кубрат. Разликата е само в това, че в първия случай Органà лично пристигнал в Цариград и приел християнството, а във втория — Кубрат получил подаръците и званието патриций посредством пратеничество.

 

Във връзка с горните събития стои и едно сведение на Йоан Никиуски (VII в.), поместено в неговата „Хроника”, което е предизвикало големи спорове в науката и въз основа на което някои учени са склонни да ревизират данните на Никифор. Това сведение гласи: „Когато жителите на Цариград получиха тази новина (т.е. че на престола се поставят синовете на Ираклий, а не на Константин), те казаха, че автор на този проект е Кетрадес ( = Кубрат),

 

124

 

 

крал на мутанес ( = хуните), братанец на Кернака ( = Органà). Този човек беше кръстен още в детството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата му и жена му Мартина. Със силата на светото и животворно кръщение, което той получи, той победи всички варвари и езичници. И тъй казваха, че той покровителствува интересите на Ираклиевите синове и е враг на Константиновите.” [26]

 

В научната литература са приведени много доводи за и против по отношение на горния текст. Така например, докато една част от учените отъждествяват Кетрадес (Quetrâdes) c Кубрат, мутанес (Moûtanes) с хуните ( = прабългарите) и Кернака (Kuernáka) c Органà, [27] други отричат всяка възможна връзка помежду им. [28] Оттук идва и отношението към останалите събития: едни са склонни да приемат пребиваването и покръстването на Кубрат по време на неговото детство в Цариград, [29] докато други считат това за невъзможно. [30] С други думи, отношението към извора като цяло и към неговите сведения в частност определя и възможността да бъдат използувани съдържащите се в него данни.

 

Текстът на Йоан Никиуски, познат по етиопски превод от 1602 г., несъмнено е заимствуван от византийски оригинал пряко или чрез арабски превод, като и в единия, и в другия случай се е стигнало до промени в имената в резултат на транскрибиране. Явно обаче авторът е наблегнал на едни събития и е съкратил други. Така от два текста на Никифор — посещението на „хунския”“ вожд през 619 г. в Цариград и сключването на мира между Кубрат и Ираклий през 635 г. — е съчинено едно събитие. В основата си то е вярно, но съдържа твърде много грешки: вярно е идването на знатна прабългарска особа в Цариград и нейното покръстване, а така също добрите отношения между Ираклий и Кубрат; интересно е и с известни резерви може да се приеме за достоверно и отношението на Кубрат към византийската междуособица след смъртта на Ираклий; същевременно обаче трябва да се отхвърли твърдението, че Кубрат бил прекарал детството си в Цариград и че тук бил приел християнството. [31]

 

Ясно е при това положение, че сведенията на патриарх Никифор заслужават много по-голямо доверие и в никакъв случай не бива да бъдат коригирани въз основа на Йоан Никиуски. А това от своя страна дава възможност да бъде изяснен още един въпрос — отношението между Органà и Кубрат.

 

Според Никифор Кубрат бил племенник (ὁ ἀνεψιὸς) на Органà, а според Йоан Никиуски — братанец. Очевидно текстът на Никифор би трябвало да се предпочете като по-точен. При това положение приемливо е изказаното мнение, че той е бил сестрин син, т.е. майката на Кубрат е била сестра на Органà. В такъв случай Органà може и да не е бил пряк потомък на рода Дуло. [32]

 

125

 

 

Що се отнася до местоположението и границите на „Велика България”, тук изворите са по-конкретни. Патриарх Никифор пише, че „около Меотидското ( = Азовското) езеро, по реката Куфис (Кубан), се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници” [33]. Теофан пък е по-обстоятелствен: „В северните отвъдни части на Евксинското (= Черно) море, в т. нар. Меотидско ( = Азовско) езеро се влива огромна река, наречена Ател ( = Волга), спускаща се от океана през земята на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис ( = Дон), която извира също от Иверийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро), води началото си реката, наречена Куфис ( = Кубан), която се влива в края на Понтийското ( = Черно) море близо до Некропилите (залив между устията на Днепър и Буг) при носа, наречен Криопрозопон ( = Овнешка глава). От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор ( = Керч). В тази река се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория (на Таманския полуостров) и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, гдето се лови българската риба ксистон, се намира Старата Велика България и т.нар. котраги, които са също техни едноплеменници.” [34]

 

В научната литература многократно е отбелязано, че това географско описание на Теофан съдържа цял ред неточности: р. Ател (Волга) не се разделя на две някъде над Азовско море — тук явно се има пред вид р. Дон, която с извивката си твърде много се доближава до Волга; Волга се влива в Каспийско море, а не в Азовско; р. Танаис (Дон) не се влива във Волга, а в Азовско море; освен това р. Дон не извира от Кавказките планини; р. Куфис (Кубан) извира от Кавказките планини, а не от бърдо Ергени (Хипийските планини, т.е. възвишението, отделящо Волга от Дон); невъзможно е р. Кубан да се влива в Черно море при Некропилите, тъй като посочената крепост се намирала на северозапад от Кримския полуостров, на дн. Каркинитски залив. [35]

 

Въпросът за локализирането на географските понятия у Теофан и за тяхната точна употреба е важен въпрос, тъй като от това зависи определянето на териториите и границите на Кубратовата „Велика България”.

 

Преди всичко трябва да се подчертае, че Теофан е сериозен автор и далеч не е бил така незапознат с географията на Източна Европа, както би могло да се помисли само въз основа на горния пасаж. Така например, като говори за разселването на Кубратовите синове по-късно, той много добре знае и много точно употребява местонахождението на реките Куфис (Кубан), Танаис (Дон), Днепър, Днестър и Дунав. Същото нещо той е показал и при опи-

 

126

 

 

санието на други събития, какъвто е случаят със замръзването на черноморското крайбрежие през зимата на 764 r. [36] Поради това убедителни са изводите на И. С. Чичуров, че това описание на Теофан в много отношения преповтаря една стара антична традиция, според която р. Танаис (Дон) извира от Кавказките планини. В други пунктове обаче това описание върви по свой път, като противоречи на други текстове на самия Теофан. Затова логичен е изводът за два пласта в това описание: единия взет от недостигналия до нас първоизвор на Теофан и Никифор, а втория — дело на самия Теофан. [37]

 

Когато се говори за местонахождението на Кубратовата „Велика България”, трябва да се вземат пред вид сведенията и на двамата византийски хронисти Теофан и Никифор, които не само са се ползували от един и същ извор, но и които в конкретния случай удивително си приличат, т.е. преразказали са своя първоизвор почти буквално:

 

Теофан (ГИБИ, III, с. 261): От същото езеро (Азовско море) до реката, наречена Куфис (Кубан), гдето се лови българската риба ксистон, се намира старата Велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници.

Никифор (ГИБИ, III, с. 295):

Около Меотидското (Азовското)  езеро, по реката Куфис (Кубан) се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни  едноплеменници.

 

 

Така е схванал и предал събитието и Анастасий Библиотекар: „От същото това езеро (Азовско море) до реката, наречена Куфис (Кубан), гдето се лови българската риба ксист, се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги, които са от същото племе, както и самите българи.” [38]

 

И така според хронистите Кубратовата „Стара Велика България” се е намирала на север от Кавказ. Тя обхващала басейна на р. Кубан, опирала плътно в Черно и Азовско море, като нейната западна граница достигала до долното течение на р. Дон. Затова и мнозина историци са склонни да поставят територията на прабългарския племенен съюз начело с Кубрат в тези именно граници. [39]

 

Когато говорят за племенния съюз начело с хан Кубрат, хронистите разграничават вътре в него две територии — едната наречена „Старата Велика България”, а другата на племето котраги. Теофан започва своя разказ за миналото на уногундурите българи и котрагите, като отбелязва, че при р. Куфис (Кубан) се намирала „Старата Велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници”, и че Кубрат бил „господар на казаната България и на котрагите”. [40] Никифор също така започва да разказва най-напред за Кубрат, вожда на уногундурите, след това

 

127

 

 

преминава към племената хуни ( = уногундури) и българи, съобщава, че при р. Кубан „се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници”, и накрая отбелязва, че Кубрат бил „господар на тези племена”. [41] Или, с други думи, под „Старата Велика България” хронистите подразбират само територията, заета от племето уногундури българи, а под владения на хан Кубрат — „Старата Велика България” и заетата от племето котраги територия. Затова въпросът за границите на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат трябва да се разглежда като нещо по-голямо от „Старата Велика България”.

 

Прабългарският племенен съюз начело с хан Кубрат не ще да е бил нещо неизменно, съществувал в едни и същи граници в продължение на две десетилетия. Несъмнено първоначално съюзът е възникнал на онази територия, която била подчинена на Запад-нотюркския хаганат и която отхвърлила през 631 г. неговата върховна власт. И тъй като най-западните граници на този хаганат достигали до Кавказ, Черно море, Азовско море и р. Дон, в тази най-западна част ще да се е оформила и създала „Старата Велика България”. [42] С други думи, тя е била онова основно ядро, около което след това са били обединени и други племена, съставляващи прабългарския племенен съюз по време на неговата най-голяма мощ.

 

След сключването на мира с Византия през 635 г. и стабилизирането на положението на изток Кубрат имал възможност да присъедини към владенията си и други племена — не случайно Теофан споменава, че около Азовско море и Фанагория освен евреи живеели „твърде много народи”. Сред тях несъмнено са се намирали и унгарски племена, за което има толкова много писмени, езикови и археологични данни. [43] Съвсем естествено било при това положение разширението на „Старата Велика България” да стане и в земите на запад от р. Дон, където живеело прабългарското племе котраги (кутригури).

 

За поселенията на котрагите (кутригури) в областта между Днепър и Дон вече бяха приведени редица сведения на хронистите. И самият факт, че котрагите са посочени като подвластни на Кубрат, вече дава основание да се твърди, че прабългарският племенен съюз се е простирал и на запад от р. Дон. Впрочем това се потвърждава и от факта, че след разпадането на племенния съюз след смъртта на хан Кубрат един от синовете му се настанил трайно в областта между Днепър и Дон, т.е. в принадлежаща на прабългарите територия. [44]

 

В светлината на казаното дотук трябва да се разглежда и даденото от Теофан описание. Както е известно, никой хронист, а още по-малко Теофан като сериозен автор не би давал самоцелни описания. Изброяването на редица географски имена той прави тогава, когато говори за прабългарския племенен съюз начело с

 

128

 

 

хан Кубрат. И съвсем естествено всички тези географски понятия имат отношение към територията и границите на този съюз. И тъй като описанието е направено от византийски хронист, съвсем естествено е неговата ориентация за света да има за център столицата Цариград. И така какво съобщава Теофан?

 

В северните, и то отвъдни части на Черно море се намирало Азовското море, т.е. започва описание на територия от другата страна на морето и на север от Византия. След това е спомената р. Ател (Волга). Въпреки допуснатата грешка в кое море се влива, явно тя очертава източната граница на Кубратовите владения. По същия начин въпреки погрешното определяне откъде извира р. Танаис (Дон), упоменаването на Иверийските врати (Грузинския проход) и Кавказките планини чертае най-южната граница на съюза. И съвсем естествено източната граница да се подразбира до Каспийско море — от устието на Волга до Кавказ. Черноморската граница е очертана с няколко опорни пункта: Черно и Азовско море, в които се вливат реките Куфис (Кубан) и Танаис (Дон), а така също и Некропилите, близо до нос Криопрозопон. Особено важно е определянето на Некропилите, отъждествя вани с дн. Каркинитски залив на северозапад от Крим, [45] тъй като по този начин се очертава границата с Византия и Кримският полуостров е изключен от територията на прабългарите. [46] Що се отнася до северната граница, тя е посочена като територия, в която се сливат (или доближават) Волга и Дон, т.е. днешното бърдо Ергени. Това възвишение е посочено от арменската география на Ананий Ширакаци като Конски планини или Български планини. [47] Или, с други думи, Теофан очертава само някои крайни и отдалечени пунктове, за да определи по този начин територията на прабългарския племенен съюз. И съвсем естествено най-много данни за границата са дадени откъм Византия. Затова сега с пълно право границите на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат могат да бъдат очертани по следния начин: на изток — долното течение на р. Волга и Каспийско море до Кавказ; на юг — Кавказките планини, Черно море, Азовско море (без Крим) до Каркинитския залив; западната граница по всяка вероятност е вървяла по р. Днепър, но не е изключено в някои участъци да е достигала и до р. Буг; северната граница е допирала до бърдото Ергени и извивката на р. Дон, като непосредствени съседи на прабългарите там са били племената на антите. [48]

 

Теофан споменава името на едно единствено селище в своето описание — Фанагория. Явно е, че в случая става дума за столицата, за главния град на прабългарския племенен съюз. Този стар град, възникнал около VI в. пр. н. е. на брега на Таманския залив, бил разрушен от хуните и готите през IV в. През V и VI в. той започнал да се съвзема от удара и дори станал център на Фа-нагорийската епархия. През VIII в. в изворите градът е описан като голям център, поради което логично е да се приеме,че възмог-

 

129

 

 

ването му е станало по време на прабългарския племенен съюз на Кубрат. [49]

 

Историята на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат по своеобразен начин е отразена и в най-стария български летопис — „Именника на българските ханове”. След като споменава имената на Авитохол ( = Атила) и Ирник ( = Ернах), управлявали съответно 300 и 150 години, „Именникът” продължава: „Гостун бе наместник на този 2 години; родът му бе Ерми, а годината му — дохс твирем. Курт управлява 60 години; родът му бе Дуло, а годината му — шегор вечем. Безмер — 3 години; а родът на този бе Дуло; а годината му — шегор вечем. Тези 5 князе управляваха княжеството от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави.” [50]

 

Този текст поставя няколко въпроса: кой е Гостун; колко години и кога е управлявал Кубрат; кой е Безмер; знае ли се нещо повече за народа „с остригани глави” и т.н.

 

Положението на Гостун се определя от самия „Именник”. Той е от знатния прабългарски род Ерми, т.е. не е потомък на управляващия род Дуло. Общественото му положение е определено чрез длъжността „наместник” — това ще рече, че е стоял начело на определена област или е управлявал от името на владетеля, или пък че стоял начело на управлението след смъртта на един хан до избирането на нов владетел. И тъй като в историята на прабългарите след смъртта на Органà все пак е минал известен период до отцепването от Западнотюркския хаганат, твърде е възможно Гостун да е бил наместник именно през тези две години (631—632), които сложили края на една чужда власт и поставили началото на самостоятелната прабългарска власт. Във всеки случай на Гостун не бива да се гледа като на тюркски васал, а като на продължител на освободителното дело на Органà. Това личи както от факта, че неговото име фигурира сред прабългарските владетели, така и от включването на неговите две години на управление в общите 515 години прабългарска власт отвъд Дунава. Що се отнася до опитите да се отъждествява Гостун с Органà или пък да се обявява името му за славянско — това не намира никакво сериозно основание в изворите. [51]

 

След Гостун в „Именника” е поставен Кубрат, наречен с името Курт. [52] За него се казва, че бил от рода Дуло и че управлявал 60 години. В същност споровете са породени от последното сведение. Защото, ако се приемат данните на „Именника” за верни, Кубрат и Аспарух са управлявали общо 120 години, а през VIII в. на владетелите от Тервел до Умор са дадени 91 години, докато те са управлявали около 65 години. Затова в науката започва да си пробива път схващането, че посочените в „Именника” години трябва да се подлагат на критична преценка и че конкретно за Кубрат става дума не за години на управление, а на живот.

 

130

 

 

Изходен пункт за годините на управление на хан Кубрат, а оттук и за съществуването на прабългарския племенен съюз е съобщението за неговата смърт. И Теофан, и Никифор, и Анастасий Библиотекар поставят смъртта на Кубрат по времето на византийския император Константин, който „управлявал” или „починал” на запад, т.е. има се пред вид император Констанс II (641—668), познат и под името Константин, който от 663 до 668 пренесъл резиденцията си в Италия и Сиракуза и там бил убит. [53] И тъй като през това продължително царуване от 27 години се поставят последните години на Кубрат, съществуването на съюза след него, разгромяването му от хазарите и разселването на синовете му, несъмнено смъртта на хан Кубрат трябва да се постави в началните години на този период.

 

Онези учени, които приемат, че Кубрат е управлявал 60 години, отнасят началото на прабългарския племенен съюз към 80-те години на VI в. и го свързват с междуособицата в Тюркския хаганат. Така например В. Златарски отнася началото на Кубратовото управление към 582—584 г., а смъртта му — към 642 г. [54] Според Ал. Бурмов пък началните години на прабългарския племенен съюз трябва да се отнесат между 583—589 г., а смъртта на Кубрат — към 650 г. или малко преди това. [55] Във всеки случай привържениците на това мнение не приемат, че „хунският” вожд през 619 г. в Цариград е Органà, или пък отричат сведенията за борбата на последния против Западнотюркския хаганат. [56]

 

Най-ярък защитник на тезата, че Кубрат е живял 60 години и че началото на неговото управление трябва да се отнесе към 632 г., е съветският учен М. И. Артамонов. Той отхвърли възможността да е бил създаден прабългарски племенен съюз през 80-те години на VI в., тъй като е известно, че около 598 г. тюрките възстановили своята политическа власт над всички покорени народи, и няма основание да се счита, че само приазовските българи са правили изключение и са останали извън хаганата. Освен това той се опира и на всички онези нови данни и изводи, които показват, че през второто и третото десетилетие на VII в. начело на прабългарите в Западнотюркския хаганат е стоел Органà. Що се отнася до годината на смъртта на Кубрат, М. И. Артамонов счита, че той „едва ли дълго е преживял своя покровител Ираклий”, [57] т.е. починал наскоро след 641 г.

 

Напоследък се правят опити смъртта на хан Кубрат да се отнесе към 663—668 г., т.е. към времето, когато византийският император Констанс II се намирал в Италия. Тези опити обаче почиват на неточно тълкуване на изворите, [58] а освен това не са съобразени и с хронологията на основните събития след смъртта на Кубрат — хазарското нашествие, разпадането на племенния съюз и разселването на част от прабългарите. Затова именно, като се вземе пред вид хронологията на тези събития, смъртта на хан Кубрат би трябвало да се отнесе към 50-те години на VII в. [59]

 

131

 

 

Изворите не съдържат никакви други данни за управлението на хан Кубрат. Сведението на хрониста Никифор за добрите отношения между Кубрат и Ираклий дава основание да се приеме, че след смъртта на последния българският хан по някакъв начин е взел страна във византийската междуособица — това, за което споменава Йоан Никиуски. Що се отнася до личността на самия Кубрат, изворите го очертават като опитен и авторитетен държавник, успял да обедини прабългарските племена в огромен и мощен племенен съюз.

 

 

Разпадане на прабългарския племенен съюз и разселване на част от прабългарите. Хронистите са единодушни, че известно време след смъртта на хан Кубрат синовете му живеели заедно и пазили бащината си поръка да не се разделят. Теофан пише: „Той (Кубрат) оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ.” [60] А според Никифор Кубрат „оставил петима синове, на които завещал да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез взаимната си привързаност това, което е под тяхна власт” [61]. Тази категорична поръка за задружен живот, която хронистите влагат в устата на българския хан, с основание се свързва със заплахата от надигащите се хазари. Логично е също така предположението, че в предупреждението „да не робуват на друг народ” трябва да се имат пред вид започналите още приживе на Кубрат сблъсквания между прабългари и хазари. [62]

 

По-нататък хронистите разказват как е станало разпадането на прабългарския племенен съюз, настанало немного време след смъртта на хан Кубрат. Според Теофан „малко време след неговата смърт петимата му синове се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт ... А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ нахазарите от най-вътрешните части на Берзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море.” [63] Почти същото съобщава и Никифор: „Те (синовете) пренебрегнали бащиното си напътствие и след кратко време се разделили един от друг, като всеки един от тях откъснал една част от народа ... И тъй, след като този народ се разделил така и се разпръснал, племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, поради това почнало да напада безпрепятствено от вътрешността на така наречената земя Берсилия. Хазарите опустошили всички тези селища от земята на Евксинския понт и достигнали до морето.” [64]

 

Според хронистите причината за разпадането на прабългарския племенен съюз била неспазването на бащината поръка и разделянето на народа, т.е. хазарското нашествие е представено като следствие. В научната литература обаче с основание се изтъква, че

 

132

 

 

хронистите са нарушили структурата на своя разказ — първо посочват съдбата на отделните братя и едва тогава говорят за нападението на хазарите, докато редът на събитията е обратен: разпадането на прабългарския племенен съюз и разселването са породени от страхотния удар на хазарите. [65]

 

Хазарското нашествие като първопричина за разпадането на прабългарския племенен съюз, за покоряването на една част от прабългарите и прокуждането на други се вижда както от по-нататъшния разказ на хронистите за съдбата на отделните Кубратови синове, така и от някои други извори. Така например в „Географията” на арменеца Ананий Ширакаци (VII в.) изрично се сочи, че Аспарух „побягна пред хазарите от Българските планини” [66]. Още по-конкретно говори по този въпрос хазарският хаган Йосиф в писмото си до испанския равин Хасдай от средата на X в. Двата текста на неговото писмо.чкраткият и пространният, гласят:

 

У нас е записано, че в дните на моите прадеди те (хазарите) били малобройни. Но всевишният, да бъде благословен той, им дал сила и здравина. Те водили войни с народите, които са били по-многочислени и по-силни от тях, но с божията помощ ги прогонили и завзели тяхната страна. Те (българите) побягнали, а те (хазарите) ги преследвали, докато ги принудили да преминат през голямата река на име Руна (Дунав). До ден днешен те са разположени на р. Руна, близо до Куштантини ( = Константинопол, Цариград), а хазарите им завладели страната. У мен е записано, че когато моите прадеди са били още малобройни, всевишният — да бъде благословен той — им дал сила, мощ и здравина — те водили война след война с много народи, които били по-могъщи и по-силни от тях. С божията помощ те (хазарите) ги прогонили и им заели страната, а някои от тях задължили да им плащат данък и до ден днешен. В страната, в която аз живея, преди са живели в-н-н-тр. Нашите предци хазари воювали с тях. В-н-н-тр(ите) били толкова многочислени, както пясъкът в морето ... Те оставили своята страна и побягнали, а те (хазарите) ги преследвали, докато ги настигнали до реката по име Дуна. До ден днешен те са разположени по реката Дуна, в близост до Кустандина ( = Цариград), а хазарите им завладели страната и я владеят до ден днешен. [67]

 

 

Хазарите били също така народ от тюркски произход, родствени на прабългарите. Заедно с прабългарите и други тюркски народи те преживели обща политическа съдба първоначално под

 

133

 

 

зависимостта на хуните, а след това и в Тюркския хаганат. На територията на днешен Дагестан — Берзилия (у Теофан) и Берсилия или Берилия (у Никифор) — те живеели заедно с други племена като берсили (барсили, берсула) и савири, които някои автори считат за прабългарски. [68]

 

Местоположението на хазарите в източните части на Кавказ особено много засилило тяхната роля по време на войните на Западнотюркския хаганат с Иран през 20-те години на VII в. През това време хазарите не само станали главна сила в тюркската армия, но и опора на управляващия род Ашин. По всичко изглежда, че първите сблъсъци между прабългари и хазари започнали по време на междуособната война през 630—631 г., когато първите се отцепили от Западнотюркския хаганат и създали самостоятелното политическо обединение „Старата Велика България”, а вторите останали в хаганата и продължили да бъдат негова опора в продължение на около 20 години. [69]

 

Около 651 г. хазарите окончателно се отделили от разпадналия се Западнотюркски хаганат и създали свое собствено политическо обединение, познато под името Хазарски хаганат. [70] След известна политическа консолидация те започнали своята експанзия, като посоката на техния главен удар била на североизток — против прабългарите в причерноморските и приазовските степи. И тъкмо тези разиграли се около 660 г. събития имат пред вид изворите, когато говорят, че хазарите излезли от Берзилия, разгромили прабългарите, завладели тяхната страна и достигнали чак до Черно море.

 

Пръв изпитал удара на хазарите най-старият от синовете на хан Кубрат. За него Теофан съобщава: „И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега”, а по-нататък пояснява: „и първият брат Батбаян, владетел на първата България, станал техен (на хазарите) данъкоплатец и досега (те) получават от него данък”. [71] Анастасий Библиотекар, като препредава текста на Теофан в почти буквален латински превод, нарича най-стария син на Кубрат с името Батай. [72] Според Никифор пък името на първия от братята било Баян, явно производно от Батбаян: „От тях първият, наречен Баян, останал съгласно поръчението на баща си в земята на прадедите си чак досега . . . Заедно с това (хазарите) подчинили и Баян и го накарали да плаща данък.” [73]

 

Сведението на хронистите, че всеки от братята имал свой подчинен народ и че Батбаян стоял начело на „Първата България”, насочва към предположението, че след смъртта на Кубрат страната била поделена на части, като най-старият от братята взел първата, най-южната част и затова и пръв изпитал удара на хазарите. По всичко изглежда, че номинално той се считал върховен ръководител на целия съюз и може би той е един и същ с Безмер от „Именника”, който управлявал след Кубрат три години и бил от същия род

 

134

 

 

Дуло. [74] Що се отнася до условията, при които Батбаян приел чуждата върховна власт, те са изразени чрез поставянето му под данъчна зависимост, но запазване властта над владяната дотогава територия. От това обаче не бива да се правят каквито и да било изводи, че той се подчинил доброволно на хазарите, без бой, и не подкрепил останалите си братя в тяхната борба. [75] Сведението пък, че той плащал данък до ден днешен, т.е. до началото на IX в., може да бъде тълкувано по два начина: или хронистите са преписали буквално своя първоизвор от VII в., което е малко вероятно; или пък чрез името на първия син на Кубрат е изразено положението на оная част от прабългарите, която била покорена и която дори до IX в. все още се намирала под данъчна зависимост.

 

С тези именно българи, подвластни на Батбаян и подчинени от хазарите, вероятно трябва да се свържат и по-късните сведения за „вътрешните” или „черните” българи. [76]

 

За втория от братята Теофан разказва: „А вторият, неговият (на Батбаян) брат, наречен Котраг, преминал реката Танаис ( =Дон) и се заселил срещу първия брат.” [77] Името Котраг твърде много наподобява името на прабългарското племе котраги ( = кутригури),поради което основателни са твърденията, че в случая става дума за епоним, т.е. че под това име се крият кутригурите. [78] Що се отнася до сведението за преминаването на р. Дон, и тук изворите се нуждаят от корекция и уточняване: кутригурите живеели на запад от тази река и не е било необходимо да я преминават. Явно хронистите са имали пред вид местоположението на втората група прабългари, които несъмнено са оказали отпор на хазарите и не са им позволили да навлязат в тяхната страна.

 

За третия брат Аспарух и Теофан, и Никифор, и Анастасий Библиотекар съобщават, че преминал реките Днепър и Днестър, завзел Онгъла и се настанил в тази територия, като по този начин установил обща граница с Византия на р. Дунав. [79]

 

За четвъртия и петия брат описанието на Теофан е дадено общо: „Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните” ( = византийците). [80] Същото съобщава и Никифор: „Четвъртият пък преминал реката Истър и се настанил в Панония, която се намира сега под аварите, като станал подвластен на местния народ. Петият се установил при Равенския Пентапол и станал данъкоплатен на ромеите.” [81]

 

Сведения за тези две групи прабългари могат да се намерят и у някои други извори.

 

В „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски се разказва, че в Аварския хаганат, в областта Сирмиум, били настанени много византийски пленници, отвлечени по време на нападенията в края на VI и началото на VII в. Тук те се смесили с авари, прабългари

 

135

 

 

и славяни, в резултат на което произлязъл нов народ. За негов началник аварският хаган назначил прабългарина Кубер. И тъй като прабългарите явно били мнозинство, целият този народ по-късно станал известен под името „българи”, т. е. Куберови българи. [82]

 

Това сведение на „Чудесата” (Деянията) не бива да се свързва с онези прабългари, които живеели на територията на Аварския хаганат през VI и първите три десетилетия на VII в. — те били избити или прогонени по време на междуособицата през 631 г. Освен това отношенията между тези прабългари и аварите били враждебни. А в „Чудесата” се говори за значителен брой прабългари, на които било оказано голямо доверие и чийто вожд Кубер бил поставен от хагана за управител на цяла една област. Явно Аварският хаганат, отслабнал след неуспешната обсада на Цариград през 626 г. и междуособицата през 631 г., се е нуждаел от подкрепления и затова идването на нова значителна група прабългари около 660 г. било добре дошло. Затова именно сведенията на хронистите за четвъртата група прабългари, които преминали Среден Дунав и се заселили в Аварска Панония, намират потвърждение в други извори и трябва да се приемат като достоверни. Както ще се види по-нататък, тези прабългари са действували съгласувано с Аспаруховите българи против Византия през 679 г., имали същата материална и духовна култура и дори поддържали политически връзки с тях след създаването на българската държава. [83]

 

Павел Дякон съобщава, че след 663 г. един прабългарски вожд на име Алцек, след като се отделил от своето племе, навлязъл мирно в Италия. Заедно с цялата войска на своето дукатство, т.е. с целия му подвластен народ, той дошъл при лангобардския крал Гримуалд (662—671) и поискал да се засели в страната му, като обещал да му служи. Гримуалд приел прабългарите и ги изпратил при сина си Ромуалд в областта Беневент, като му поръчал да предостави на Алцек и на народа му места за поселване. Дуксът Ромуалд ги приел любезно и им определил за заселване обширни места, които дотогава били безлюдни. По-конкретно авторът изброява Сепинум (дн. Сепино), Бовианум (дн. Бойано), Изерния (дн. Серня) и „други градове заедно с техните земи” в областта Беневент (дн. Кампобасо). На Алцек титлата дукс била заменена с гасталдий, равняваща се на областен управител и съответствуваща на лангобардското устройство. Накрая Павел Дякон завършва своя разказ с израза: „И до днес (т.е. до края на VIII в.) те живеят по тези места, както ги споменахме, и въпреки че говорят на латински, все пак съвсем не са забравили и собствения си език.” [84]

 

Сравняването на сведенията на Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар с тези на Павел Дякон показва, че става дума за една и съща група прабългари. Първите автори проследяват ней-

 

136

 

 

ната съдба от отделянето ѝ от прабългарския племенен съюз до заселването ѝ в областта на Равенския Пентапол — това е областта на градовете Анкона, Римини, Пезаро, Фано и Сенгалия по източното крайбрежие на Северна Италия, съставляващи по това време Равенския екзархат, т.е. били владение на Византия и били управлявани от екзарх (наместник). Изворите изрично сочат, че тук прабългарите се подчинили на ромеите, т.е. на Византия. По всичко изглежда обаче, че те запазили до голяма степен своята самостоятелност, тъй като техният вожд, както сочи Павел Дякон, бил удостоен с високата византийска титла „дукс”. Що се отнася до хронологията на това заселване, това ще да е станало около 660—662 г., т.е. след разпадането на прабългарския племенен съюз и преди преселването в Южна Италия. Причините за това второ преселване пък, макар да не са посочени в изворите, трябва да се търсят в изострената борба между лангобарди и византийци в Италия, поради което прабългарите били желан съюзник и за едната, и за другата страна.

 

В историческата литература обикновено преселените през 60-те години в Италия прабългари се отъждествяват с онези прабългари, които през 631 г. избягали от Аварския хаганат, а техните вождове Алциок и Алцек се обявяват за една и съща личност. Но, както справедливо забелязва В. Златарски, Фредегарий и Павел Дякон не „говорят за едно и също събитие, защото и по време, и по характер, па и по съдържание двете известия рязко се отличават; едничкото сходство изстъпва само в името на воеводата Alciocus у Фредегария и Alzeco у Павел”. [85] И наистина Алциок на Фредегарий действувал през 631 г., а Алцек на Павел Дякон — 30 години по-късно; първият е бил подчинен на аварите и избягал от Аварския хаганат при баварците, а след погрома отива при славяните в Каринтия; вторият „се отделя от своето племе”, както съобщава Павел Дякон, т.е. откъснал се е от прабългарския племенен съюз, дошъл най-напред при византийците в Северна Италия, а след това при лангобардите в Южна Италия; за първия Фредегарий съобщава, че останал само с около 700 души (семейства), докато според „Делата на франкския крал Дагоберт I” прабългарите били избити при баварците, т.е. дошлите при славяните остатъци от прабългарите били толкова малко и не играели вече почти никаква роля, така че за тях вече не си заслужавало да се говори; Алцек пък се движел с голяма сила, поради което византийците му дали титлата дукс, а лангобардите — гасталдий.

 

И така Алциок на Фредегарий и Алцек на Павел Дякон са две различни личности: първият е вожд на прабългари от Аварския хаганат, а вторият — на преселници от разпадналата се Кубратова България. А това ще рече, че нямат основание съмненията относно достоверността на сведенията на Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар за заселване на петата група прабългари в Италия. [86]

 

137

 

 

През последните 3—4 десетилетия в историческата наука се правят опити да се оспори достоверността на разказа на Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар за разпадането на прабългарския племенен съюз в Приазовието на пет части. По-специално възражения се правят по отношение на четвъртата и петата група прабългари, като те биват обявявани все за части от Аварския хаганат. Трябва да се каже, че досега нито са опровергани сведенията на посочените автори, нито пък са приведени убедителни аргументи в полза на противната теза. [87]

 

Има ли основания за съмнения в достоверността на сведенията на посочените автори за разпадането на прабългарския племенен съюз на пет части? Известно е, че първоизточникът на нашите хронисти е бил съвременник на събитията: той много добре е знаел за Кубрат и за неговата „Стара Велика България”, тъй като Византия поддържала с него добри отношения и дори му дала високото звание патриций; знаел за Аспарух и за образуването на Дунавска България, защото тя била съсед на Византия и самото ѝ създаване поставило империята в доста затруднено положение; съвсем логично е да се предполага, че той е знаел и за движението-на останалите групи прабългари, още повече, че още една от тях се заселила на Балканския полуостров. Поради всичко това авторът на първоизвора е бил заинтересован да научи колкото се може повече за прабългарите и да го отрази.

 

Същото се отнася и до нашите хронисти. За тях образуването на българската държава и предхождащата я история на прабългарите било значимо събитие, поради което те му отделили сравнително много голямо внимание. И което е важно в случая, за да бъдат колкото се може по-точни, те са се придържали твърде близо към първоизвора. Затова на разказа на хронистите трябва да се гледа като на също така сериозен източник, както и на останалите техни сведения. При това този извод се подсилва от факта, че описваните събития в много отношения намират потвърждение и у други извори. [88]

 

При проучване на сведенията на хронистите прави впечатление, че никъде за петимата братя не се говори кой е по-стар или по-млад. Описанието им върви с числителните редни първи, втори, трети, четвърти и пети, като е спазена посоката от изток на запад: първият останал в старата родина; вторият бил непосредствено до него — между Дон и Днепър; третият отишъл още по на запад — между Днепър и Дунав; четвъртият се настанил на десния бряг на Среден Дунав; петият отишъл чак в Италия. И ако все пак за Батбаян би могло да се каже, че е най-старият, за останалите всяко подреждане по възраст би било произволно.

 

Казаното дотук има отношение и към онези географски понятия, които употребяват хронистите при определяне местонахождението на всеки един от братята. Тъй като описанието върви от изток на запад, хронистите са посочили само онези реки, които очер-

 

138

 

 

тавали източната граница на владенията на отделните братя и отдалечеността им от старата родина. Така за първия от братята е казано, че останал в старата родина, т.е. в земите между Кубан и Дон; вторият преминал р. Дон и се заселил срещу първия, т.е. посочена е само реката, която го отделя от владенията на първия брат; третият преминал Днепър и Днестър и достигнал на запад до Дунава, т.е. и тук двете реки са посочени като граница откъм източната страна, по отношение на втория брат хронистите не са счели за необходимо да отбележат, че за да дойде в Онгъла, той е трябвало да премине р. Дон, тъй като тя няма нищо общо с определяне на неговите владения; по същия начин за четвъртия брат не се сочи колко и кои реки е преминал, а само се отбелязва, че се настанил отвъд Среден Дунав, т.е. и тук реката е посочена като източна граница, и то по отношение на старата родина; за петия Теофан пише, че преминал Дунава и отишъл чак в Италия, но тук реката е спомената, тъй като движението на двамата последни братя е описано в едно и също изречение; Никифор пък, който пише за всеки от братята поотделно, изобщо не споменава, че петият брат е преминал Дунава в своя поход към Италия. Този начин на описание показва, че чрез реките хронистите очертават само източните владения на отделните братя, и то по отношение на старата родина. А това е твърде важно за разбиране както на местоположението на всеки един от тях, така и за определяне по-конкретно на територията на Аспарух и Онгъла, в който той се настанил.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

БЕЛЕЖКИ

 

1. М. И. Артамонов, История хазар, с. 133—134; Н. Н. Гумилев, Древние тюрки, М., 1967, с. 26 сл.

 

2. М. И. Артамонов, История хазар, с. 137—138.

 

3. Menander, Excerpta, p. 192—195 = ГИБИ, II, с. 221—224; срв. М. И. Артамонов, История хазар, с. 134—137.

 

4. Menander, Excerpta, p. 203—206 = ГИБИ, II, с. 227—230; срв. М. И. Артамонов, История хазар, с. 137.

 

5. Menander, Excerpta, p. 207—208 = ГИБИ, II, с. 230; срв. М. И. Артамонов, История хазар, с. 137.

 

6. Theophylactus Simocatta, Historiae, p. 259—260 = ГИБИ, II, с. 340—341.

 

7. М. И. Артамонов, История хазар, с. 138—141. В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 59, пише, че през 590 г. Византия си възвърнала Боспор, като се позовава на М. Артамонов, Самият Артамонов (с. 139) обаче пише, че това е станало между 581—587 г., а от един надпис от 590 г. се вижда, че градът се намирал в подчинение на Херсон и се управлявал от неговия стратилат и дука Евпатерий.

 

8. Chronique de Michel le Syrien, II, p. 363—364 = П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия, I, с. 72—73. Срв. В. Златарски, Известието на Михаил Сирийски, с. 54—56.

 

9. В. Златарски, Известието на Михаил Сирийски, с. 52—67, където е направен опит въпросното сведение да се свърже с Аспаруховите българи. Вж. М. И. Артамонов, История хазар, с. 128—132.

 

139

 

 

10. Nicephorus, Opuscula historica, p. 12 = ГИБИ, III, c. 291. Срв. В. Златарски, Нови известия, с. 19—31. М. И. Артамонов, История хазар, с. 157, погрешно е изтълкувал думата ἡγεμόνα = вожд, владетел, господар като титла, поради което според него той бил почетен с достойнството „патриций и игемон”.

 

11. В. Златарски, Нови известия, с. 19—31, и същият, История, I, 1, с. 131—135, счита, че сведенията на Йоан Никиуски и на Никифор се отнасят до едно и също събитие, поради което приема, че този вожд е бил Кубрат. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 71—72, възразява против опита да се идентифи цира този вожд с Кубрат: неприемливо е отъждествяването на Кетрадес с Кубрат; в изворите няма данни за разпространение на християнството сред прабългарите; Кубрат получил титлата патриций, и то чрез пратеничество през 635 г., а Кетрадес — през 619 г., и то при посещение на византийската столица. Затова Ал. Бурмов е категоричен, че „не може да става дума за отъждествяване на Кубрат с хунския владетел”. Същевременно Ал. Бурмов греши, като твърди, че хунският владетел се бил покръстил по-рано и дори по-рано бил получил и титлата патриций.

 

12. М. И. Артамонов, История хазар, с. 157—163, споделя възгледа, че този хунски вожд не е Кубрат, и се присъединява към мнението на Маркварт, Кулаковски и Моравчик, че в случая става дума за Органà, чичо на Кубрат. По въпроса за по-ранното покръстване на този вожд обаче и той не само допуска грешка, но отива още по-нататък: докато Ал. Бурмов пише, че хунският владетел „едва ли е дошъл само за да получи наставления по отношение на християнската вяра”, М. Артамонов твърди, че този владетел бил покръстен по-рано и че мисията му имала чисто религиозен характер. Д. Ангелов и В. Гюзелев изобщо не се спират на този въпрос. За Кубрат и връзките му с Органà вж. тук, по-долу.

 

13. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, с. 295.

 

14. Theophanes, Chronographia, p. 356 = ГИБИ, III, с. 261.

 

15. Theophanes, Chronographia, p. 160, 233—234, 236—237, 316 = ГИБИ, III, с. 234, 239—240, 241, 259—260.

 

16. Nicephorus, Opuscula historica, p. 24 = ГИБИ, III, с. 294.

 

17. М. И. Артамонов, История хазар, с. 161.

 

18. Theophanes, Chronographia, p. 356 = ГИБИ, III, с. 261.

 

19. М. И. Артамонов, История хазар, с. 145: добавка на Л. Н. Гумилев.

 

20. М. И. Артамонов, История хазар, с. 162: добавка на Л. Н. Гумилев, според която Моходу-хеу е прозвище, означаващо „черен юнак”, а името Органà — ураган.

 

21. М. И. Артамонов, История хазар, с. 162. В Лондонския ръкопис на Никифор името Органà е предадено като Аргана (Ἀργανᾶ). Вж. С. Orosz, The London manuscript of Nikephoros „Breviarium”, Budapest, 1948, p. 22.

 

22. M. И. Артамонов, История хазар, с. 162: добавка на Л. Н. Гумилев. Д. Ангелов, Българската народност, с. 191, бел. 1, изразява несъгласие с изказаните от Л. Гумилев и М. Артамонов становища, но не привежда никакви аргументи против.

 

23. Nicephorus, Opuscula historica, p. 24 = ГИБИ, III, с. 294. Срв. В. Златарски, Нови известия, с. 27.

 

24. В. Златарски, История, I, 1, с. 140, като приема за вярно съобщението на хрониста, допуска, че по това време „аварите били разширили властта си над славянските племена и над хуните на Черно море”, поради което въстанието на Кубрат се изразило на практика в присъединяване на земите на кутригурите, т.е. на западния клон прабългари, намиращи се под аварска власт. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 72—73, като се позовава на М. Дринов и А. Погодин, изтъква, че по това време властта на аварите не се е простирала дори над Дакия, а още по-малко над причерноморските области, т.е. не е преминавала Карпатите на изток. Но в стремежа си да даде приемливо обяснение на това сведение, той допуска възможността една група авари да е останала в Причерноморската и Приазовската област, да е признавала върховенството

 

140

 

 

на Аварския хаганат и именно под нейна зависимост да са се намирали прабългарите. М. И. Артамонов, История хазар, с. 160, допуска възможността, че в случая може би става дума за тюрки, а не за авари. За съжаление обаче той не само не разви тази мисъл, но се върна към старото мнение за зависимост на кутригурите от Аварския хаганат. Според него през 630 г. кутригурите се възползували от междуособиците в хаганата, отхвърлили зависимостта си от аварите и се присъединили към приазовските уногундури на Кубрат. Но нали според самия М. Артамонов по това време приазовските българи се намирали под властта на тюрките, а Кубрат все още не стоял начело на прабългарските племена? И как може един зависим от тюрките владетел да води борба с Аварския хаганат за обединяване в едно политическо цяло на прабългарските племена ? Г. Острогорски, Историја Византије, с. 119, пък пишег че около 30-те години на VII в. съюзът на българските племена в Северен Кавказ начело с Кубрат се освободил от аварската власт, без да си постави въпроса — как може Аварският хаганат в Панония да държи под своя власт племена в Тюркския хаганат, и то чак в Кавказ? Д. Ангелов изобщо не взема отношение по този въпрос, а В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 59— 60, застъпва становището, че действията на хан Кубрат били насочени единствено против аварите.

 

25. М. И. Артамонов, История хазар, с. 162.

 

26. В. Златарски, Нови известия, с. 24 = П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 78.

 

27. В. Златарски, Нови известия, с. 27—30; същият, История, I, 1, с. 131—145; J. Marquart, Die altbulgarischen Ausdrücke in der Inschrift von Catalar und der bulgarischen Fürstenliste, ИРАИК, т. 15, 1911, c. 7, бел. 5. Г. Фехер (G. Fehér, Bulgarisch-ungarische Beziehungen in den V—XI. Jahrhunderten, Budapest, 1921, p. 40) и M. И. Артамонов, История хазар, с. 161, приемат, че пратеничеството е прабългарско и че Кетрадес е Кубрат, но отхвърлят възможността последният да е приел християнството в Цариград. Ю. Кулаковский, История, III, с. 180, пише, че не може да вземе отношение по въпроса, но не изключва възможността текстът да е фалшификат. По-късно обаче той се присъединява към мнението, че хунският вожд от 619 г. е бил Органà. Вж. Ю. Кулаковский, К истории готской епархии (в Крыму) в VIII веке, ЖМНПр., ч. 315, 1898, с. 189—190.

 

28. П. Смирнов, ЖМНПр., ч. 351, 1904, с. 204—205, в рецензия на статията на В. Златарски (Нови известия) счита, че Кетрадес е бил византийски военачалник в Кападокия и няма нищо общо нито с Кубрат, нито с уногундурите. Вж. също Г. Баласчев, Държавното и военно устройство, I, 1, с. 106—108, където е препечатана критичната част от рецензията на П. Смирнов и съще временно се отправя упрек към Ст. Станоевич, Ф. Успенски и К. Крумбахер, че са се присъединили към мнението на В. Златарски. Вж. също Ал. Бурмов, Въпроси, с. 71—72, който отрича всякакви връзки на този текст с прабългарите.

 

29. Вж. бел. 27.

 

30. Вж. бел. 28.

 

31. По тези въпроси вж. тук, по-долу.

 

32. В. Златарски, История, I, 1, с. 133, бел. 6. Срв. М. И. Артамонов, История хазар, с. 162.

 

33. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, с. 295.

 

34. Theophanes, Chronographia, p. 356 = ГИБИ, III, с. 261.

 

35. Вж. Ю. Кулаковский, История, III, с. 377—378; М. И. Артамонов, История хазар, с. 164—166; И. С. Чичуров, Экскурс Феофана о протоболгарах, сб. Древнейшие государства на територии СССР, М., 1976, с. 67.

 

36. Theophanes, Chronographia, p. 434 = ГИБИ, III, с. 271—272; Ю. Кулаковский, История, III, с. 377; И. С. Чичуров, пос. съч., с. 70—72.

 

37. И. С. Чичуров, пос. съч., с. 72—76, 80.

 

38. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 247—248.

 

141

 

 

39. И. С. Чичуров, пос. съч., с. 80; Св. Плетньова, Древните българи, с. 25—26.

 

40. Theophanes, Chronographia, p. 356—357 = ГИБИ, III, с. 261. Същото у Анастасий Библиотекар (Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 225—226 = ЛИБИ, II, c. 247—248).

 

41. Nicephorus, Opuscula historica, p. 24, 33 = ГИБИ, III, c. 294—295.

 

42. Вж. тук, по-долу.

 

43. Theophanes, Chronographia, p. 356 = ГИБИ, III, c. 261; G. Fehér, Bulgarisch-ungarische Beziehungen in den V—XI. Jahrhunderten, p. 40 sq.

 

44. Вж. тук, по-долу.

 

45. За местоположението на Некропилите вж. М. И. Артамонов, История хазар, с. 166. В българския превод на Теофан обаче Некропилите са поставени близо до устието на Дунава, а съседният им нос Криопрозопан — на Таманския полуостров (вж. ГИБИ, III, с. 261, бел. 7 и 8). Критика на тази локализация вж. у И. С. Чичуров, пос. съч., с. 71, бел. 28. С тези уточнения на М. Артамонов и И. С. Чичуров не се е съобразил В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 61—62, макар да ги цитира. Поради това и у него р. Кубан се влиза при Некропилите, които пък са при делтата на Дунава. Объркан е и преводът и коментарът на Анастасий Библиотекар в ЛИБИ, II, с. 247. Тук преводът гласи, че р. Кубан се влива в Черно море „близо до нос Некропела, наричан още Овнешко лице”, като в бел. 14 се пояснява, че „нос Некропела се намирал на западното крайбрежие на Таманския полуостров — там е устието на р. Кубан”. В същност преводът гласи: „близо до Некропела при носа, който се нарича Овнешко лице”, т.е. тук преводачката е обявила залива Некропили и нос Овнешко лице за едно и също нещо.

 

46. Според В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 63, Велика България включвала и източната част на Кримския полуостров. Според Св. Плетньова, Древните българи, с. 27, 34, настаняването на прабългарите в Крим станало след разпадането на Кубратовата „Велика България”.

 

47. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 77—78.

 

48. В. Златарски, История, I, 1, с. 137 сл.; Ал. Бурмов, Въпроси, с. 73—74; М. И. Артамонов, История хазар, с. 165—166; И. С. Чичуров, пос. съч., с. 67—68.

 

49. По-подробно за Фанагория вж. Св. Плетньова, От кочевий, с. 48; същата, Древните българи, с. 26.

 

50. O. Pritsak, Fürstenliste, p. 76—77; V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, p. 306 = П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 87.

 

51. Според В. Златарски, История. I, 1, с. 131—135 и J. Marquart, Ausdrücke, p. 7, Органà и Гостун са една и съща личност. Що се отнася до рода Ерми, то според В. Златарски той в никакъв случай не бива да се идентифицира с рода Ермиар от един от Омуртаговите надписи, тъй като четенето на последния е несигурно. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 69—70, се обявява решително против това идентифициране, като сочи, че нито имената им, нито очертаното от изворите положение не дават основание за такъв извод — единият е роднина, а другият наместник. М. И. Артамонов, История хазар, с. 161, 162, също изразява несъгласие с това мнение и сочи, че по-скоро Гостун трябва да се смята за наместник на Органà. Д. Ангелов, Българската народност, с. 125 и 196, говори за Гостун като за пръв прабългарски владетел, но не взема отношение по въпроса за връзките му с Кубрат и за „наместничеството”. В. Гюзелев пък изобщо не се спира на този въпрос.

 

В историческата литература още от времето на К. Иречек е обърнато внимание върху имената Гостун и Безмер в „Именника”, като биват обявявани от някои автори за славянски. Към това мнение се придържат освен К. Иречек още Д. Иловайски, Ю. Маркварт и П. Мутафчиев, а в по-ново време — Й. Заимов, Старобългарските лични имена: Безмер, Гостун и Маломир, ИИБЕ, XI, 1964, с. 449—453. Това мнение бе доведено до крайност от П. Мутафчиев, История, I, с. 95—96, който е склонен да търси славянска кръв в самия Аспарухов род. За възможността това да са славянизирани форми на тюркски имена и против славянския им произход се обявиха решително ре-

 

142

 

 

дица учени, като А. Куник, В. Златарски и особено Ив. Дуйчев, Най-ранни връзки, с. 87—103, който, след като разглежда обстойно досегашните мнения и привежда цяла редица нови доводи, пише: „Едва ли би било позволено въз основа на тези две имена от „Именника на първобългарските ханове” да се правят някакви далечни изводи за най-ранните отношения между първобългари и славяни.” Към това мнение се присъединява и Д. Ангелов, Българската народност, с. 196: „Въз основа само на две имена (чийто произход при това не е напълно сигурен) едва ли биха могли да се правят големи обобщения за досега между славяни и прабългари в днешна Южна Русия.”

 

52. За формите на името Курт, Кубрат, Кробат, Кудбадр, Хубраат, Худбаад, Кетрадес и др. вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 131.

 

53. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 261; Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, с. 295; Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

 

54. В. Златарски, История, I, 1, c. 138 и 164.

 

55. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 74—75.

 

56. Към това мнение се придържа Д. Ангелов, Българската народност, с. 191, като определя заемането на властта от Кубрат към 590 г.

 

57. М. И. Артамонов, История хазар, с. 163—164.

 

58. Ив. Божилов, Анонимът на Хазе, с. 90, бел. 74: „Според Теофан (р. 357) Кубрат починал, когато император Константин (Констанс) управлявал εἰς τὴν δύσιν (тук се визира пребиваването му в Рим и най-вече вСиракуза), т.е. между 663 и 668 г.” В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 66, също поставя смъртта на Кубрат между 663—668 г. Такъв извод от текстовете на хронистите обаче не може да се направи. Никифор (Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, с. 295) пише, че Кубрат починал „във времето на Константин, който умрял на Запад”. Според Анастасий Библиотекар (Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248) смъртта на Кубрат настъпила „във времето на Константин, който царувал на Запад” (qui in Occidente regnavit). Теофан (Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, c. 261) също поставя смъртта на Кубрат „през годините на Константин, който (управлявал или починал) на Запад (ὃς κατὰ τὴν δύσιν ἐτέλευτα). Както се вижда, хронистите поставят смъртта на Кубрат в годините на император Константин, който управлявал (или починал) на Запад, а не когато управлявал (или починал) на Запад. Известно е, че византийските императори с еднакви имена не били назовавани с числителните първи, втори, трети и т.н., а прозвища като Погонат, Копроним и други за Константин IV, V и т.н. започнали да им дават едва от края на VII в. И тъй като император Констанс II (641—668) също бил наричан Константин, за да не бъде смесван с другите двама императори със същото име — баща му Константин III (641) и сина му Константин IV (668—685), хронистите го определят с най-характерното в управлението му — управлявал и починал на Запад. Д. Ангелов, Българската народност, с. 191, говори за Константин II (641—668), което е явно несъобразяване с това двойно име на Констанс (Константин): император Константин II е управлявал от 337 до 340 г., а от 641 до 668 г. император бил Констанс II.

 

59. По-подробно вж. тук, по-долу.

 

60. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 261—262; Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

 

61. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, c. 295.

 

62. В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 66.

 

63. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 262; Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

 

64. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, c. 295.

 

65. Ю. Кулаковский, История, III, c. 378—379.

 

66. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 76.

 

67. П. К. Коковцов, Европейско-хазарская переписка в X в., с. 75 и 92. Срв. М. И. Артамонов, История хазар, с. 172: В-н-нт-р „е еврейска транс-

 

143

 

 

крипция на същото това име, което у арменците се предавало като огхондор или вананд, у гърците — уногундури или оногури. Според мнението на П. К. Коковцов отъждествяването на двете последни названия с в-н-н-тр палеографски е еднакво възможно. В единия случай четенето в-н-нт-р се е получило на еврейска почва от първоначалното W-n-g-dur или W-n-g-d-r, във втория случай — от първоначалното W-n-gur. Арабите, узнавайки това название чрез хазарите, наричали българите венендери или нендери.”

 

68. По-подробно вж. М. И. Артамонов, История хазар, с. 128, 130, 132, 184 и 273.

 

69. М. И. Артамонов, История хазар, с. 170—171.

 

70. М. И. Артамонов, История хазар, с. 171.

 

71. Theophanes, Chronographia, p. 358 = ГИБИ, III, с. 262—263.

 

72. Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

 

73. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, c. 295. Името на най-стария брат е написано у Теофан Βατβαίαν, Βατβαϊγάν, Βατβαϊαγάν, у Никифор — Βαϊανός, a у Анастасий — Bathahias.

 

74. Този въпрос и досега е обект на много спорове. Така В. Златарски, История, 1, с. 164, отъждествява Безмер с Батбаян (или Баян), като в унисон със своя начин на изчисляване на прабългарското летоброене приема, че той е управлявал от февруари 643 до началото на 646 г. Към това мнение се придържа и П. Мутафчиев, История, I, с. 96. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 76, възразява срещу това отъждествяване и счита, че в случая става дума за две отделни личности: Безмер наследил Кубрат през 40-те или началото на 50- те години на VII в. и управлявал само три години, а Баян все още бил жив в края на VII в. М. И. Артамонов, История хазар, с. 167, бел. 25, се обявява също против отъждествяването на Батбай с Безмер. Той обаче в пълен разрез с изворите търси в този Безмер онзи прабългарски вожд, който в 630 г. се отметнал от аварите, попаднал в зависимост от Кубрат и му помогнал за извоюване на независимостта от Аварския хаганат. Сам почувствувал нелогичността на подобно твърдение, М. Артамонов добавя: „Но в такъв случай това не е син на Кубрат и е необяснима принадлежността му към рода Дуло.” Д. Ангелов, Българската народност, с. 196, е склонен да отъждестви Безмер с Баян, а за В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 66—67, въпросът за идентичността на двете личности е безспорен.

 

75. Св. Плетнева, Хазары, с. 22, пише, че Аспарух оказал съпротива на хазарите, но не бил подкрепен от брат си Батбай.

 

76. Според В. Златарски, История, I, с. 165—166, прабългарите по р. Кубан, известни още като Купи булгар, били подчинени на най-стария Кубратов син Батбаян. По-късно тези българи, съсредоточени около Азовско море и долното течение на р. Кубан, били наречени от арабските и персийските писатели вътрешни българи, а в руския летопис от IX—X в. — черни българи. Това съответствувало и на термина Черна България (ἡ Μὺάρη Βουλγαρία) у Константин Багренородни през X в. М. И. Артамонов, История хазар, с. 172, 378 сл., приема, че черните или вътрешни българи са потомци на прабългарите на Батбаян, като през X в. живеели в Източното Приазовие и Крим. Към това мнение се придържа и Св. Плетньова, Древните българи, с. 37, като изразява несъгласие с мнението на А. В. Гадло, че те трябва да бъдат отъждествявани с населението по р. Днестър, на което принадлежат паметниците на салтово-маяцката керамика. Ив. Божилов, Анонимът на Хазе, с. 163—167, също изразява несъгласие с мнението на А. В. Гадло, че черните българи били потомци на българите кутригури, и счита, че те са от прабългарите на Батбаян. Към това мнение се придържа и В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 68—70.

 

77. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 262. Същото у Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III,c. 295.

 

144

 

 

78. В. Златарски, История, I, 1, c. 167; Ал. Бурмов, Въпроси, с. 75; М. И. Артамонов, История хазар, с. 110, 166, 167.

 

79. За Аспарух и за Онгъла вж. по-подробно в следващия параграф.

 

80. Вж. бел. 77.

 

81. Theophanes, Chronographia, p. 357 = ГИБИ, III, с. 262. Същото у Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 248.

 

82. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, c. 295.

 

83. Acta S. Demetrii, p. 180 = ГИБИ, III, c. 159.

 

84. Вж. по-подробно тук, дял II, гл. 2.

 

85. Paulus Diaconus, Historia Romana, p. 154 = ЛИБИ, II, c. 415—416. 3a присъствието на прабългари в Италия през VIII и следващите векове напомня често срещащото се име „българи” в топонимията и като родово название. Вж. Ив. Шишманов, Критичен преглед, с. 207—212. По-нова литература у В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 55—56. И все пак не бива да се забравят думите на Д. Дечев, Източногерманският произход на българското народностно име, с. 25, казани по повод студията на Ив. Шишманов: „Рисковано е да приписваме българското потекло на всяко лице от романски произход, което носи име, наподобяващо българското народностно название.”

 

86. В. Златарски, История, I, 1, с. 171.

 

87. Този въпрос ще бъде разгледан по-обстойно другаде.

 

88. Ранното заселване на прабългари в Средна Европа не е доказателство, че Куберовите и Алцековите българи са обезателно от тях, и то от Аварска Панония. А това, че западните автори пишат предимно за събития от Средна Европа, а византийските — от Източна Европа, е нещо съвсем естествено и не би трябвало да се счита като аргумент за отхвърляне достоверността на разказа за Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар (вж. Ал. Бурмов, Въпроси, с. 75). Неубедителен аргумент е и позоваването на известни географски несъобразности у Теофан: известно е, че един хронист може да греши с едни сведения и да е точен с други; освен това научната критика вече е обяснила източниците на някои грешки за географски понятия у Теофан. Още по-несериозен аргумент е твърдението, че думата „българин” означавала „пет угри (унгарци)”, та на тази основа да се търси възникването на разказа за петте синове на Кубрат (вж. М. И. Артамонов, История хазар, с. 166). М. Артамонов се позовава на Muncacsi, Ethnographia, VI, Budapest, 1945, с. 280— 281, като е дал погрешно библиографско посочване. Истинското заглавие на тази статия е: Munkácsi Bernát, Az „ugor” népnevezet eredete , Ethnographia, VI évf., 5—6 szám, Budapest, október-december, 1895, p. 380—381, и в нея далеч не е доказано, че името „българин” означава „пет унгарци”. Авторът се опитва чрез езиков анализ да разчлени думата bulgar на две — втората част приема за „-ogor” и търси подходяща представка: ако се постави турската дума beš = пет, етимологията на думата bulgar би била „петима унгарци”; ако се приеме видоизменение от турски на чувашкото böjük = голям, то първоначалното bulgar би означавало „голям унгарец”. Все в този ред на мисли се допуска, че чувашкото географско име Моргар може да е вариант на Болгар.И това е всичко. Никакви аргументи против разказа на хронистите!