1. Прабългарите до 30-те години на VII в.
Произход и народностно име. Прабългарите са от тюркски произход. Езикът им, който е и главният белег за тяхната етническа принадлежност, се причислява като самостоятелен клон към групата на западнотюркските езици. [1] Този език бил не само говорим — на него прабългарите имали и своя писменост. Това са рунически знаци, близки до тюркско-орхонските. [2] Такива надписи са открити по най-различни предмети, предимно по съдове, а така също по каменни блокове в прабългарските градища — Хумаринското в Северен Кавказ и Маяцкото на Дон. [3] На Балканския полуостров прабългарите дошли със своя език и писменост: на територията на Първата българска държава са открити огромно количество такива рунически знаци, а в някои надписи са предадени и отделни прабългарски думи. [4]
Прародината на прабългарите несъмнено е територията на Алтай, където се е формирала и съществувала в продължение на векове тюркската езиково-етническа общност. Някои по-нови изследвания показват, че на територията на Монголия е открита култура, свързана с прототюркските етнически групи в Централна Азия, т.е. тюркският етнос се е зародил през средата на 1 хил. пр. н.е. — около хиляда години преди образуването на Тюркския хаганат в планините на Монголски Алтай. [5] Оттук след време започнало неговото разселване заедно с хунските племена или самостоятелно — най-напред в Западна Азия, а по-късно и в Източна Европа.
Името „българи” се среща за пръв път в Анонимния хронограф от 354 г. Тук те са представени като потомци на Ноевия син Сим, т.е. включени са в числото на народите, живеещи в Азия. [6]
През IV в. прабългарските племена вече обитавали областите на север от Кавказ, т. е. прикаспийскнте и приазовските степи. Към това време се отнасят и две сведения на арменския хронист Мойсей Хоренски (V в.). Едното съобщава, че
94
при арменския цар Аршак, т.е. в периода 351—389 г., в голямата Кавказка верига, в земите на българите възникнали „големи смутове” и мнозина от тях, като се отделили от съплеменниците си, се заселили на юг от Кох „в плодоносни и хлебородни места”. Според второто сведение преселниците се наричали вх’ндур булгар и техен предводител бил Вунд, по чието име областта, в която се заселили и живеели, се наричала Вананд. [7] В Армения и досега се срещат названия на реки, отразяващи това прабългарско присъствие: Вананд чай, Балгару чай и др. [8]
През V и VI в. прабългарските племена станали широко известни на европейските хронисти, особено на византийските и латинските. И докато западните автори Павел Дякон, Енодий, Касиодор, Комес Марцелин, Фредегарий и др., които пишат на латински, употребяват почти изключително името българи, у византийските летописци в това отношение съществува истински хаос.
Готският историк Йордан, като описва племената на север от Кавказ през първата половина на VI в., пише, че прабългарите живеели отвъд Черно море и че били съседи на хунското племе акацири и на антите. Той споменава и за племето хунугури, което е склонен да причисли към прабългарите. [9]
В своята „Църковна история” Захарий Ритор около средата на VI в. пише, че народът бургар (българи) живеел отвъд Каспийските врати, т.е. на север от Кавказ; те имали свой език, били езичници и имали градове. Оногур пък бил народ, който живеел в юрти (палатки), т.е. водел номадски живот. След това са изброени 13 народа, които водели същия номадски живот — „живеят в юрти и се препитават с говеждо месо и риба, с диви зверове и с грабеж”. Те са: „авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хазар, дирмиар, сирургур, баграсик, кулас, абдел и ефталит”. Явно в случая авторът има пред вид различни етнически групи — тюрки, хуни и алани. Сред тях особено внимание заслужават две имена — бургар и куртаргар, т.е. българи и кутригури. [10]
Сравнително най-пълни данни за прабългарите и за техните местоживелища около средата на VI в. дава Прокопий Кесарийски. Като говори за племената и народите, обитаващи на изток от Черно море, той пише: утигурите живеели там, където р. Танаис (Дон) се влива в Черно море, т.е. над Керченския проток; непосредствено до самия проток се намирали многобройните готи тетраксити, които били християни; на север от утигурите обитавали също така многочислените племена на антите; хуните кутригури пък владеели по-голямата част от равнината между Азовско море и р. Танаис.
Прокопий се спира и на миналото на прабългарските племена, като ги нарича ту с името хуни, ту с още по-старото кимерийци. Начело на всички тези племена стоял един владетел, който имал двама синове — Утигур и Кутригур. След смъртта на баща си те поделили своите подвластни, така че дори до негово време, т.е.
95
до средата на VI в., по тяхно име едните се наричали утигури, а другите — кутригури. Първоначално и едните, и другите живеел» отвъд Керченския проток и „имали във всичко общи обичаи”.
Първото преминаване на прабългарските племена в Кримския полуостров станало, след като вандалите се били преселили в Африка, а вестготите — в Италия. Прабългарите нападнали намиращите се тук готи, като една част избили, а друга прогонили. Последните заедно с жените и децата си преминали Дунава и се заселили в диоцеза Тракия като федерати. Прабългарите кутригури пък, след като прогонили готите, довели жените и децата си и се поселили в това място. Наистина Византия задържала в свои ръце Боспор (на Керченския полуостров) и Херсон, но цялата територия между тези два града се намирала в ръцете на кутригурите. Те дори успели да превземат и градовете Кипи и Фанагурис, намиращи се близо до Херсон.
Около средата на VI в. утигурите живеели на изток от р. Танаис (Дон), а кутригурите — на запад от нея. Постепенно прабългарите разширили своите владения и достигнали чак до делтата на р. Дунав. Прокопий изрично отбелязва, че от Херсон до устието на Дунава разстоянието е 10 дни път и че „варварите (кутригури) владеят цялата тамошна земя” [11].
Особено интересни са сведенията, които съобщава за прабългарските племена Агатий в своите „Истории” (втората половина на VI в.). Макар да ги нарича с общото име скити и хуни, той изрично изтъква, че „поотделно едно от тези племена се наричало котригури, друго утигури, трето ултизури, а други вуругунди, и други според техния прадядов обичай. По-сетне, след много поколения, те преминали в Европа ... Те се скитали по чужди земи и нанасяли извънредно големи пакости на тамошното население, като го нападали неочаквано. Така те прогонвали по-раншните им жители и завземали тяхната земя.” По-нататък Агатий разказва, че ултизурите и вуругундите били познати още по времето на император Лъв I (457—474), но една част от тях загинали, а други се преселили далеч. На византийците особено добре били познати котригурите ( = кутригурите) и утигурите, с които след средата на VI в. империята се намирала в най-оживени отношения. [12] Това сведение на Агатий дава основание да се твърди, че някои прабългарски племена, като ултизури, вуругунди и др., са се преселили в Централна Европа още през средата на V в., по време на хунското нашествие. [13]
За родството между утигури и кутригури, както и за принадлежността им към една и съща етническа група особено характерно е сведението на Менандър. Според него Сандилх, вожд на утигурите, казал по време на преговори с византийците за котрагирите ( = кутригурите): „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв на нашия, и са съжители, а имат и същото облекло и бит,
96
но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове.” [14]
Византийските хронисти Теофан и Никифор също така дават сведения за част от прабългарските племена, особено за онези от тих, които участвували в създаването на Кубратовата „Велика България”. За Никифор това са „хуни и българи”, а по р. Куфис (Кубан) се намирала „Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници” [15]. Според Теофан пък основни племена били уногундурите българи и котрагите; Кубрат е наречен владетел на „България и на котрагите” [16]. По-късно пък, като говори за Аспаруховите българи, Константин Багренородни ги нарича „оногундури”. [17] В случая явно става дума за едно и също племе — уногундури и оногундури, както са идентични уногури и оногури.
Арменският географ и енциклопедист Ананий Ширакаци (VII в.), като описва племената на север от Кавказ, съобщава, че тук „се намират тюрки и българи, които носят имената си от названията на реките: Купи булгар, Кучи булгар, Оногхонтор булгар, Чдар булгар” [18]. Това сведение е било обект на многобройни изследвания. Сега вече се приема, че под Купи се крие Куфис (Кубан); че Кучи или Кочо е Днепровският лиман, познат също като Кузу (Куву у Константин Багренородни); че оногхонтор булгар съответствува на уногундурите българи; че Чдар булгар също трябва да се търси на север от Кавказ, може би в Северен Дагестан. [19]
Най-сетне в едно свое писмо от 961 г. хазарският хаган Йосиф пише, че той произхожда от потомството на Тогария, който имал десет синове: Авийар, Турис, Аваз, Угуз, Биз-л, Т-р-ка, Хазар, Янур, Б-лг-р ( = Булгар) и Савир; че в страната, в която сега живеел, преди обитавали в-н-н-три, т.е. българите уногундури. Това били същите онези българи, които сега живеели при р. Дунав. [20] Несъмнено и тук, както е обичайно за средновековните хронисти, личните имена са персонификация на отделните племена и народи, поради което под името Б-лг-р трябва да се подразбират българи ( = прабългари).
Разгледаните сведения, както и многобройните конкретни данни за участието на прабългари в политическите събития било самостоятелно, било в политическите обединения на хуни, тюрки, авари и хазари, дават възможност да се направят някои основни заключения.
1. Хипотезите за автохтонния произход на прабългарите като балканско население, а така също славянската, татарската и финочудската хипотеза отдавна са отхвърлени като несъстоятелни. Сериозно са разколебани научните аргументи и на други две хипотези, които имат своите привърженици и досега — хунската и огурската. В момента най-сериозни основания има тюркската хипотеза, т.е. че прабългарите принадлежат към тюрко-алтай-
97
ската езиково-племенна общност и са сродни с хуни, авари, огузи, хазари, печенеги, кумани и др. [21]
2. През различни години едни или други прабългарски племена са попаднали в хунските племенни съюзи на Атила и в Кавказката област, в Тюркския и Хазарския хаганат на изток и в Аварския хаганат — на запад. Това, от една страна, обяснява сравнително рядката употреба на името българи у тогавашните хронисти. То дава отговор на въпроса, защо българите се изявяват на историческата сцена ту под собственото си име, ту под имената на други народи — скити, хуни, тюрки, авари, хазари и т.н. [22]
3. В писмените извори наред с названието българи се срещат още имената на редица прабългарски племена: утигури, кутригури, оногури, котраги, уногундури, ултизури, вуругунди и т.н. наред със сродните им или близки по произход сарагури, савири, барсили, хазари и др. Всичко това е породило обилие от мнения и схващания: някои автори са склонни да отричат принадлежността на кутригурите към прабългарските племена; [23] други приемат, че оногурите, утигурите и кутригурите са хунски племена, а самите прабългари били „отюрчени угри”, които погълнали остатъците от хуните и затова би трябвало да се наричат „хуно-българи”; [24] съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на отделните прабългарски племена: кутригури — котраги — Кучи булгар; утигури — уногундури — оногури и т.н.
Независимо от това разнообразие и различие в мненията прабългарската принадлежност на посочените племена е несъмнена, така както е безспорно, че прабългарите са включвали в своята среда други племена (тюрки, хуни, унгарци и т.н.) или пък са съставлявали част от хунските, тюркските, аварските, хазарските и други племена. На прабългарите следователно не трябва да се гледа като на нещо неизменно и устойчиво: едни или други племена са се изявявали и са вземали връх над други; някои племена твърде рано са дошли в Централна Европа и са изчезнали; подобна е била съдбата на други прабългари в хаганатите на тюрки, хуни и авари; най-сетне не трябва да се забравя, че средновековните хронисти и особено византийските са оставили сведения само за онези прабългарски племена, които са били в конкретен допир с някои от европейските народи и особено с империята. Поради това, когато се говори за прабългарите, необходимо е при всеки случай конкретно да се види и решава за кое от прабългарските племена става дума. И все пак от всичко казано дотук се налага един основен извод: независимо от многообразието на имена и сложността на политическите взаимоотношения името българи постепенно се наложило като събирателно за всички прабългарски племена, [25] така както събирателно значение имали названията хуни, авари, тюрки, хазари, татари и други.
Що се отнася до самото название „българи”, може да се каже, че интересът към него е също толкова стар, колкото стара е и българската държава.
98
Още през средните векове, както бе вече посочено, в зависимост от конкретните исторически условия българите бивали представяни ту като кумани, ту като мирмидонци. Наред с това още през XIII в. във византийските извори се появило съобщението, че името българи произлиза от р. Волга (Βούλγα — Βουλγαρία — Βούλγαροι). [26] От византийските хронисти пък това име преминало у западните автори, [27] за да бъде възприето от историците в продължение на много години. Така например през 1601 г. в книгата си „Кралството на славяните” далматинският историк Мавро Орбини пише, че българите били заели обширните поля около р. Волга, по която се нарекли вулгари, а после българи. [28] От Мавро Орбини това схващане преминало у Паисий Хилендарски — за него българите са славяни, които се заселили край голямата р. Волга и оттам се нарекли болгари. [29] Самият Ив. Шишманов, след като проучва този въпрос най-обстойно, в края на краищата достига до същия извод: „И така българин значи буквално човек, мъж от Волга, волжанин.” [30]
В края на XIX в. се появи и хипотезата на В. Томашек, че името българи е тюркско, че произлиза от тюркско-монголската форма на глагола bulgha = смесвам, т.е. че прабългарите били смесен народ, смесица. Тази теза по-късно бе подхваната и от други историци и филолози и постепенно стана господствуваща. От българските учени нейни най-ярки привърженици са В. Златарски, П. Мутафчиев, Ст. Младенов, Ив. Гълъбов и др., а от чуждите — Й. Немет, М. Фасмер и т.н. [31] През 20-те години на XX в. Д. Дечев се опита да обоснове източногерманския произход на името българи от немския глагол bulg- и готския суфикс -âreis, т.е. българин означавало според него спорещ, каращ се човек, и било прикачено на българите от готите. [32]
Напоследък името българи получава ново тълкуване. Преди всичко прави впечатление широкото разпространение на това име сред тюркските народи в Средна Азия. То се среща и в китайските летописи от II в. пр. н. е. до VIII в. от н.е. под формите пу-ку / пу-гу / бу-гу / ба-го. [33] При това положение името българи се разглежда не като привнесено отвън, а като самоназвание, възникнало и периода на формирането на прабългарите като самостоятелна етническа група. И тъй като сред източните народи е бил развит силно култът към животните, резултат на което е и широко разпространеният календар с 12-годишен животински цикъл, [34] твърде вероятни са предположенията, че името българи трябва да се свърже с названието на животното болга (болгара), живеещо и досега на територията на Монголия и отличаващо се с хубавата си кожа и пъргавите си движения. [35]
В историческите извори с името българи са известни племена в Източна и Централна Европа до VIII в., а така също народите на Дунавска и Волжка България. Това е наложило за по-ранния, додържавен период да се употребява условно название. Името Куб-
99
ратови или Аспарухови българи не е удачно, тъй като обхваща само част от прабългарските племена, и то в определен период от време. Не са приемливи и названия като тюркоезични българи, тюркобългари и хунобългари, тъй като те или не отразяват сложните взаимоотношения сред прабългарските племена и тяхното развитие, или пък дават невярна представа за техния произход. Затова засега като най-приемливо и точно название може да се приеме името „прабългари”. [36]
Прабългари и хуни. Появата на прабългарите в Европа е свързано с голямото хунско нашествие на изток. Оттук произтича и необходимостта да се проследи това придвижване, още повече, че под общото название „хуни” се крият и част от прабългарските племена.
След продължителни борби с Китай хунският племенен съюз, познат под името Хунну, бил разгромен. Една част от хунските племена попаднали под китайска зависимост, а други поели на запад — към приуралските степи. По пътя си те увлекли със себе си множество номадски и иолуномадски племена, особено тюркски. Всичко това довело до тюрцизиране на хуните: ако засега не се знае нищо за техния език за периода I—III в., то при появата им в Европа през IV в. и особено при пристигането им в Панония през V в. те били вече тюркоезичен народ. [37]
В своето движение на запад хуните се появили в донските стени през 70-те години на IV в., като нанесли съкрушителен удар на готските племена. Вероятно по това време те поставили под своя зависимост част от прабългарските племена, а други потърсили спасение в земите на юг от Кавказ. Във всеки случай в края на IV и първата половина на V в. хуните наложили своето влияние над по-голяма част от Източна и Централна Европа. Името хуни станало нарицателно за всички племена, които съставлявали техния военноплеменен съюз. Несъмнено сред тях се намирали и прабългарите, които вземали активно участие във военните им експедиции.
Заедно с хуните в Централна Европа проникнали и част от прабългарските племена. В началото на V в. те вече населявали земите по северозападните склонове на Карпатите. По всичко изглежда, че става дума за значителни прабългарски маси, тъй като по това време изворите вече ги познават под тяхното истинско име. Става дума по-конкретно за едно нощно сражение между лангобарди и прабългари, в което последните спечелили голяма победа: по-голяма част от лангобардите били избити, кралят им Агилмунд загинал в боя, а дъщеря му била отведена в плен. Но с това стълкновенията между двете етнически групи не престанали. След време новият крал на лангобардите Ламисион предприел поход против прабългарите: в първото сражение той бил разбит и принуден да се оттегли в лагера си; в следващите сражения обаче
100
водени лично от храбрия Ламисион, лангобардите спечелили победа и взели като плячка изоставеното от прабългарите снаряжение. [38]
Прабългарите в Панония споделяли политическата съдба на хуните през първата половина на V в., включително и походите на Лтила в Западна Европа. След смъртта на Атила (453 г.) неговите синове Денгизих и Ернах се опитали да възстановят и запалят бащината си държава, разпаднала се от центробежни сили п удари отвън. В продължение на близо две десетилетия те водили много битки с готи и византийци, в резултат на което хуните били изтикани от Централна Европа. Така прабългарите в Панония останали да живеят в земите на северозапад от Карпатите, освободили се от хунска зависимост и продължили да участвуват като самостоятелна политическа сила в живота на Средна Европа. Останалите прабългарски племена, намиращи се в черноморско-азовската област, продължавали да се намират под властта и в Зависимост от хуните. [39]
Продължителното пребиваване на прабългарите вхунския племенен съюз намерило отражение и в първия български писмен паметник — „Именника на българските ханове”. Както е известно, като първи владетели на българите в него са посочени Авитохол и Ирник, и двамата произлизащи от рода Дуло: първият управлявал 300 години, а вторият — 150. Зад това легендарно сведение, в което по своеобразен начин е съхранена народната памет, историците днес виждат не само упоменаване на Атила ( = Авитохол) и на неговия син Ирник ( = Ернах), но и сигурно указание за свързване на съдбата на прабългарите с тази на хуните за един доста продължителен период от време. [40]
И така през втората половина на V в., когато в Югоизточна Европа предстояли драматични битки между готите и Византия на две места на северните граници на империята се намирали прабългари — в причерноморските области на североизток и в Панония — на северозапад.
Прабългарите и Византия. През последните две десетилетия на V и първите няколко десетилетия на VI в. на Византия многократно се налагало ту да прибягва до помощта на прабългарите като съюзници, ту да отбива техните непрестанни нападения.
След разпадането на Атиловата държава германското племе гепиди успяло да създаде свое голямо политическо обединение в Панония и около р. Тиса, а по-късно завладели Срем и пренесли полицата си в Сирмиум. През 476 г. други германски племена начело с крал Одоакър превзели Рим и макар да признавали върховенството на Византия, отношенията им с империята не били добри. Почти по същото време се раздвижили и остготите, макар ди били федерати на Византия. Такава именно била политическата
101
обстановка, в условията на която империята прибягнала до помощта на прабългарите.
Първото сведение за намеса на прабългарите като самостоятелна политическа сила в събитията на Балканския полуостров се отнася към 480 г. По това време остготите, водени от двамата Теодориховци (Теодорих, син на Триарий, и Теодорих, син на Теудимер, наречен още Велики), водели война с император Зенон (474—491) на широк фронт в земите на юг от Дунава. Йоан Антиохийски (VII—VIII в.) съобщава, че тогава императорът „бил принуден да повика за пръв път българите за съюзници”. Прабългарите се отзовали на поканата и навлезли в пределите на Балканския полуостров, като дори влезли в сражение с Теодорих, син на Триарий, някъде в диоцеза Тракия. В извора не се съобщава кои са тези прабългари, но по всичко изглежда, че става дума за панонските. Не се дават сведения и за изхода от станалите сражения, но явно намесата на прабългарите не могла да спре остготите и скоро Теодорих се отправил с войските си към Цариград. [41]
През 486 г. за втори път прабългари се явили на Балканския полуостров като съюзници на Византия и влезли в сражение с остготите. Магнус Енодий Феликс (VI в.) бил респектиран от храбростта на прабългарите и с нескрит възторг говори в похвалното си слово към крал Теодорих с какъв народ се наложило на неговите бойци да се сражават: „Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който с купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада?” [42]
Две години по-късно Византия решила да се отърве едновременно и от остготите, и от германските племена в Италия. Император Зенон сключил споразумение с крал Теодорих и го насочил към Италия, за да отнеме властта на Одоакър. Тогава именно, през есента на 488 г., готите окончателно се оттеглили от Балканския полуостров. В своето движение на запад те преминали през Сирмиум и Панония, където погубили вожда на гепидите Трапстила, който им устроил засади. Тогава в сражение с готите загинал и прабългарският вожд Бузан. [43] Несъмнено в случая отново става
102
дума за панонските прабългари, които действували този път като съюзници на гепидите.
След оттеглянето на остготите в Италия отбраната на дунавската граница рухнала и за прабългарите вече не било трудно, да нахлуват в земите на империята. Павел Дякон съобщава, че през 493 т, когато Теодорих превзел Рим и станал крал на Италия, прабългари „жестоко опустошавали цяла Тракия”, т.е. източната половина на Балканския полуостров. [44] Тогава именно някъде в Тракия по време на едно нощно сражение загинал от „скитски меч” византийският пълководец Юлиан. [45]
Още по-опустошителен характер имало нападението на прабългарин над диоцеза Тракия през 499 г. Срещу тях се опълчил военачалникът на Илирик Арист с 15-хилядна войска и 520 коли. Сражението станало при р. Цурта, вероятно на север от Стара планина. [46] Византийците загубили в боя повече от 4000 бойци — едни по време на бягството, а други, като се хвърляли от високия бряг на реката. Като обобщава резултатите от това катастрофално за византийците поражение, Комес Марцелин с прискърбие съобщава: „Така там погинала илирийската военна мощ и били убити военачалниците Никострат, Инокентий, Танк и Аквилин.” [47] Като се има пред вид, че обикновено западните хронисти описват сражения на панонските прабългари, а така също, че им се противопоставяли войските на Илирик, има основание да се предполага, че и в случая става дума за тях.
Явно Византия не била в състояние да укрепи северната си граница, тъй като през 502 г. Комес Марцелин съобщава за ново нашествие и опустошение на прабългарите над често оплячкосвания диоцез Тракия, без да им „се противопостави никакъв ромейски войник”. Показателно е при това, че авторът характеризира това нападение като нещо обичайно. [48] Теофан пък съобщава, че прабългарите нападали диоцезите Тракия и Илирик, но нападението им било така бързо, че те се завърнали, „преди да се. разбере за тях” [49].
През 504 г. остготският крал Теодорих Велики решил да си възвърне областта Сирмиум, намираща се във владение на гепидите. Той поставил начело на войските си пълководците Пиция и Хердуик и ги изпратил против Тразерих, вожд на гепидите. [50] По време на този поход остготите се срещнали с прабългарски отряди, явно съюзници на гепидите, и едва след като ги разбили, могли да присъединят спорната територия към държавата си. [51] Но време на похода според Касиодор особено се отличили двама остготски военачалници: Толвин още в първото сражение спечелил слава и победил „страшните по целия свят българи”; Киприан също не се изплашил от дружината българи, която със своята упоритост по време на боя можела да попречи на плановете на готите. [52]
На следната година Пиция продължил своя поход на изток, като навлязъл във владенията на Византия. Повод за този нов кон-
103
фликт дал Мундо, гот или гепид по произход, който бил федерат на империята, но постепенно се обявил за независим в областта на р. Морава и в тези си действия имал пълната подкрепа на остготите. Тъй като конфликтът с остготите и Мундо бил неизбежен, византийците привлекли на своя страна като съюзници много прабългари. Битката станала при Хореум Марги (дн. Кюприя, на р. Морава). Главни противници според Магнус Енодий Феликс се оказали прабългарите и остготите — те се сражавали дълго и с променлив успех: „Дълго време изходът на сражението се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскаха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат сред човешкия род противник, равен на себе си.” А когато все пак прабългарите решили да прекратят тази кръвопролитна битка и да се оттеглят, авторът възкликва от учудване: „Те, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят.” [53]
Оттеглянето на прабългарите било истинска катастрофа за византийците: пълководецът Сабиниан едва успял да се спаси с част от войската си в една крепост, а Мундо се подчинил на крал Теодорих. [54]
Въпреки опитите си да спечели отделни прабългарски военачалници на своя страна, Византия не била в състояние да уреди отношенията си с тях. По всичко изглежда, че империята е била подложена на много и чести нападения, тъй като през 512 г. император Анастасий се видял принуден да помисли за защита на столицата Цариград чрез построяването на Дългата стена. А Йоан Зонара, като говори за построяването на това крепостно съоръжение, изрично сочи, че строителството му било предизвикано поради „нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите” [55] — в случая той явно има пред вид прабългари и славяни.
Въпреки че била нападана от едни племена, Византия упорито търсела помощта на други и ги използувала като наемници. Йоан Малала сочи, че в отрядите на отделни пълководци при император Анастасий имало „скити, готи и беси”. Затова, когато един от тези пълководци — началникът на федератите Виталиан — се разбунтувал и започнал тригодишна борба за императорския престол (513—515), в неговата бунтовна армия като наемници участвували и прабългари. [56] По същото време обаче други прабългари продължавали своите самостоятелни набези в западната част на Балканския полуостров (диоцеза Илирик). При едно такова нападениете нанесли голямо поражение на византийската войска. [57]
За един период около 15 г., т.е. от 515 докъм 530 г., в изворите липсват конкретни данни за нападения на прабългари. Йордан обаче изрично бележи, че чрез своите провинциални управители император Юстиниан се противопоставял в многобройни сра-
104
жения на среднодунавските племена херули, гепиди и българи, които опустошавали често Илирик. А когато все пак трябвало да даде преценка на състоянието на империята, той с прискърбие пише, че тя била достойна за оплакване поради всекидневните нападения на българи, анти и славини. [58] Така в изворите започва все по-често да се промъква един нов момент — съгласуваните, а понякога и съвместни действия на славяни и прабългари против империята.
Отношенията на Византия с прабългари и славяни ставали все по-враждебни, поради което империята непрекъснато прибягвала до помощта на наемници, за да ги възпира. Така например през 530 г. Мундо бил привлечен отново на византийска служба и назначен за военачалник на диоцеза Илирик. Той успял да отблъсне едно нападение на славяните (гетите), а по-късно навлязъл в диоцеза Тракия и разбил опустошаващите го прабългари. [59]
През 30-те години на VI в. на няколко пъти прабългарски отряди навлизали в пределите на империята. През 535 г. такъв един отряд бил пресрещнат от византийците при крепостта Ятрус (при дн. с. Кривина, Русенски окр.) и разбит. [60]
През 535 г. Византия започнала дълга и изтощителна война против остготите в Италия. На византийския пълководец Велизарий се удало да превземе Сицилия и Южна Италия, а през 536 г. да влезе и в Рим. Скоро обаче остготите преминали в настъпление: през 540 г. те превзели Срем, а през 546 г. техният крал Тотила отвоювал от византийците Рим, Южна Италия, Сицилия, Сардиния и Корсика. Положението станало тежко и империята потърсила съюзници в лицето на германското племе лангобарди, което преселила в Панония (около езерото Балатон). Обрат във военните действия настанал едва през 552 г., когато начело на византийските войски бил назначен пълководецът Нарзес — само за три години той присъединил почти цяла Италия към империята.
Събитията, които се разиграли през тези две десетилетия, засегнали и прабългарите в Панония. Прокопий съобщава, че през 537 г. византийските пълководци Мартин и Валериан пристигнали в Италия с 1600 конници, повечето от които били прабългари (хуни), славини и анти, живеещи отвъд р. Дунав. [61]
Особено големи размери взело нападението на прабългарите през 539/540 г., когато остготите нападнали Сирмиум. Прокопий съобщава, че прабългарска войска преминала Дунава и се нахвърлила върху цяла Европа, т.е. върху балканските владения на империята. Подобно нещо често се случвало и преди, но никога на местните жители не били причинявани толкова големи щети, както този път. Прабългарите опустошавали цялата територия от Цариград до Адриатическо море, завзели 32 крепости в Илирик и дори превзели с пристъп прочутата крепост Касандрия на Халкидическия полуостров. Като взели огромна плячка и голям брой плен-
105
ници (според Прокопий — 120 хиляди), те се оттеглили, без да срещнат някаква съпротива. [62]
Като описва същото нападение,Йоан Малала съобщава, че в едно от сраженията паднали двама прабългарски военачалници, но в крайна сметка победата била на страната на прабългарите: те убили в битка византийския пълководец Юстин и заловили с примки няколко други пълководци; след това предали на императора срещу 10 хиляди номизми пълководеца Константиол и с огромна плячка и много пленници се оттеглили в страната си. [63]
След това нападение между Византия и прабългарите в Панония настанал мир. Тогава именно сред тях започнало да прониква и християнството. Козма Индикоплевст, съставил своята „Християнска топография” около 547—548 г., като изброява народите, сред които било проникнало частично християнството, наред с херули, готи и други европейски народи поставя и прабългарите. [64] Същевременно отделни прабългарски отряди били привличани на византийска служба за войната в Италия. През 548 г. например византийският пълководец Йоан имал във войската си против Тотила и прабългари, но в едно нощно сражение в Кампания (Италия) те го изоставили. [65]
Около средата на VI в. въпреки съществуващото примирие отношенията между гепиди и лангобарди се изострили и стигнали до война. И тъй като лангобардите били съюзници на византийците и можели да разчитат на тяхната поддръжка, гепидите прибягнали до помощта на прабългарите. Те изпратили пратеници при прабългарите кутригури, живеещи отсам Азовско море. В помощ им бил изпратен един 12-хиляден отряд, воден от вещия във военните дела пълководец Хиниалон. Но тъй като прабългарите пристигнали една година по-рано, когато все още мирният договор не бил изтекъл, гепидите ги насочили против Византия. Прабългарите преминали Дунава някъде към Сирмиум, след което „опустошили почти всички тамошни области” [66].
Това нападение на прабългарите кутригури сложило началото на един продължителен конфликт между тях и империята. И наистина още на следната година, когато византийският пълководец Нарзес се намирал във Филипопол (Пловдив) на път за Италия, по-нататъшното му придвижване било преустановено: войска от прабългари „нахлула тогава в ромейската държава и грабела и отвличала всичко, без някой да ѝ се противопостави”. Пълководецът можал да продължи своя път едва след като една част от прабългарите се отправили към Солун, а други — към Цариград. [67]
Нападенията на прабългарите продължили и през следващите години, макар и вече не в такива големи размери. Прокопий съобщава, че „и по-сетне те идвали тук и нанасяли на ромеите непоправими беди”. При едно от тези нападения те опустошили Илирик и Тесалия, успели да превземат дори укреплението при Термопи-
106
лите и след като нанесли голямо опустошение на областта (с изключение на Пелопонес), се завърнали в своята страна. [68]
3а да се справи с кутригурите, Византия прибягнала до традиционната си и изпитана политика — да насъска против тях намиращите се в тила им утигури. Император Юстиниан изпратил пратеници при утигурите, които живеели отвъд р. Дон и Азовско море; и с цената на пари и дарове успял да ги убеди да предприемат незабавно поход против кутригурите, и то в момент, когато Хиниалон с войската си се намирал в пределите на империята. [69]
Начело на похода на утигурската войска против кутригурите застанал пълководецът Сандилх — „извънредно разсъдлив и изпитан в много войни, достатъчно надарен с храброст и мъжество”. Той взел като съюзници 2000 от своите съседи готи тетраксити, преминал Дон и нахлул в земята на кутригурите. Последните се съпротивявали дълго и упорито, но накрая били сразени. Утигурите заробили много от техните жени и деца и ги откарали в страната си. [70]
Ударът, нанесен на кутригурите, дал възможност на десетки хиляди византийски пленници в тяхната страна да избягат и да се завърнат по родните си места. Същевременно император Юстиниан изпратил пълководеца Аратий при Хиниалон да го уведоми за случилото се, като между другото му предложил паричен откуп при условие, че се оттегли колкото се може по-скоро от ромейската земя. Бил сключен мир, като кутригурите поели задължението да се оттеглят като приятели, да не вършат вече нападения над балканските провинции и да не поробват ромеи. От своя страна византийците се съгласили, ако кутригурите не могат да останат в земята си, да им бъде предоставена територия за заселване в Тракия при условие, че „като се поселят там, завинаги ще бъдат съюзници на ромеите и заедно с тях грижливо ще бранят страната от всички варвари”. И наистина, като се възползували от условията на договора, около 2000 семейства начело с вожда Синион, като бягали пред утигурите, се поселили в диоцеза Тракия. [71] Тук след време те взели участие на византийска страна против разбунтувалите се лангобарди. [72]
Тези действия на император Юстиниан се явявали нарушение на споразумението с утигурите и вождът им Сандилх не закъснял да протестира. Той изпратил нарочно пратеничество при императора, което да му припомни какви беди били причинили досега на византийците кутригурите и какви изгоди те им предоставяли; напомнили им и заслугите на утигурите за сразяване на кутригурската мощ, в резултат на което много пленени ромеи могли да се спасят. Императорът обаче ги успокоил, предал им много дарове, с което укрепил приятелството си с тях, и изпроводил пратеничеството да се върне спокойно в родината си. [73]
Скоро обаче кутригурите предприели един от най-големите си походи против Византия. През зимата на 558/559 г. огромна пра-
107
българска конница начело с кутригурския вожд Заберган преминала през дълбоко замръзналия Дунав, прекосила Северна България, без да срещне някаква съпротива, и навлязла в Тракия. Тук войската била разделена на две: една част била изпратена към Елада, а друга — към Галиполския полуостров. Самият Заберган със 7-хилядна войска се насочил към Цариград, като „опустошавал по пътя си нивите, нападал градовете, раздвижвал и разбърквал издъно всичко”. В своя поход Заберган прекосил с лекота дори Дългата стена, без да срещне особена съпротива, и се разположил на стан при селището Мелантиада (дн. Яръм Бургас), на около 140 стадия от столицата. Това предизвикало такава голяма уплаха не само сред населението, но и сред властите, поради което по нареждане на императора от църквите в околностите на Цариград били събрани всички по-ценни неща и пренесени отвъд морето, на малоазийския бряг.
При селището Хетукоме (дн. с. Хтос в Източна Тракия) на византийския пълководец Велизарий се удало да устрои засада и да унищожи около 400 души прабългарски бойци. Явно походът срещу Цариград се провалял и Заберган побързал да се оттегли зад Дългата стена. [74]
Отрядът, изпратен против Галиполския полуостров, нападнал преградната стена, която го защищавала, като поставили срещу нея стенобойни машини и стълби. Когато щурмът срещу стената не дал желания резултат, прабългарите са опитали да проникнат откъм морето през Сароския залив при гр. Енос, като за целта приготвили около 150 сала. На византийските кораби обаче се удало да отбият това нападение. Няколко дни по-късно византийците дори направили неочакван излаз зад крепостната стена и влезли с прабългарите в открито сражение. И тъй като по същото време и Заберган се бил оттеглил от Цариград, обсадителите също решили да прекратят по-нататъшната битка и да отидат при останалите свои съотечественици. [75]
Изпратената към Елада прабългарска войска не успяла да премине Термопилите и след като не постигнала някакви особено големи успехи, се завърнала при основната част от войската. И макар целият поход да не постигнал голямата си цел, хан Заберган поискал от византийците голям откуп за пленниците. Едва след като искането му било удовлетворено, той освободил пленниците (сред тях и стратегът Сергий, син на Вакх) и се оттеглил в страната си. [76]
За същия поход на прабългарите съобщава и Теофан, само че по-кратко. Той обаче уточнява, че след като се оттеглили зад Дългата стена някъде около Великден, прабългарите престояли на византийска територия чак до август, т.е. около пет месеца. [77] Йоан Малала пък допълва, че сред пленените знатни византийци бил и Едерма, по-стар син на Калоподнй, и че по време на напа-
108
дението си прабългарите достигнали чак до църквата „Св. Стратоник”, т. е. на 10 км западно от Цариград. [78]
Още когато откупувал пленниците и мира със злато, император Юстиниан замислял дипломатически удар против кутригурите. Той изпратил писмо до вожда на утигурите Сандилх, с което го подканял да нападне кутригурите — в противен случай Византия щяла да стане техен съюзник и само на тях щяла да дава всички предоставяни досега пари и дарове. [79]
Сандилх се възползувал от благоприятната обстановка и нахлул в земите на кутригурите. В резултат на това неочаквано нападение той поробил много жени и деца. След това пресрещнал ненадейно и завръщащите се от византийските владения бойци начело със Заберган, разбил ги и им отнел плячката и дадените им от императора пари.
Ударът на утигурите бил страшен и изненадващ, но той не сломил кутригурската мощ. Напротив, като се завърнали по родните места, кутригурите се организирали и започнали дълга война с утигурите. Като обобщава резултатите от този продължителен конфликт, Агатий пише: „Така след това твърде дълго време двете страни враждували помежду си и затвърдявали взаимната си омраза. Те ту извършвали нападения и грабежи, ту влизали в открито сражение, докато силите и на двете страни отслабнали и съвсем се разстроили, така че двете племена загубили дори самото си племенно наименование.” По-нататък Агатий съобщава, че „пълното сгромолясвапе и унищожение на тези две племена е станало по-късно”. Това той обещава да разкаже подробно при спазване на хронологията на събитията, което обаче не е успял да направи. Но като се има пред вид, че той е починал през 582 г., явно е имал пред вид удара, нанесен на утигури и кутригури от авари и тюрки през 60-те и 70-те години на VI в. [80]
Прабългари и авари. От средата на VI в. в продължение на няколко десетилетия съдбата на голяма част от прабългарите била свързана най-тясно с преселването на аварите и настаняването им в Централна Европа.
Аварите са тюркоезичен народ, сроден и родствен на акацири, барсили, прабългари и хазари. Още докато се намирали в земите на север от Кавказ и били под върховната власт на тюрките, те замислили да се преселят на запад, в по-сигурни и спокойни местоживелища. За целта през 558 г. те изпратили пратеничество начело с някой си Кандих при византийския император Юстиниан I с искане да се заселят като приятели в ромейската държава. В замяна на това те обещавали, че могат да унищожат всеки противник. Това предложение се сторило изгодно за империята и императорът изпратил своя пратеник Валентин, който отнесъл скъпи подаръци и сключил мир с аварите. И наистина аварите започнали война против враговете на Византия: „воювали най-напред срещу уни-
109
гурите (в друг препис: утигурите), после срещу залите, хунско алеме, и унищожили савирите” [81]
Като се спира на движението на аварите на запад, Евагрий отбелязва: „Аварите . . . обитават равнините отвъд Кавказ. Те избягали масово от съседите си тюрки, понеже зле пострадали от тях, и дошли при Боспора ( = Керченския проток). След това напуснали брега на Понт, наречен Евскински ( = Черно море) . . . Те продължили похода си, като влизали в бой с всички срещнати варвари, докато стигнали бреговете на Дунав.” [82]
Сведенията на други автори дават възможност да се допълни и конкретизира казаното от Евагрий: изселилите се авари били около 20 хиляди семейства — останалите продължавали да се намират под властта на тюрките; [83] тюрките били заети във война с ефгалитите, но техният хаган Силзивул се заканил, че след приключване на бойните действия ще се справи и с аварите; [84] по пътя си аварите покорили утигури и кутригури, като увлекли голяма част от последните със себе си на запад — след време аварите искали от Византия данъка, който тя плащала на тези две племена и които те били покорили и унищожили; [85] по пътя си аварите преговоряли с антския пратеник Мезамир, а техен приятел и съюзник бил „известният котрагир” — вероятно кутригурският хан Заберган. [86]
През 562 г. аварите се намирали вече на р. Дунав и искали да се заселят на византийска земя. Византия обаче имала горчивия опит с много други племена, особено с готите, поради което взела всички мерки да ги изпрати на запад — в Панония, където преди това живеели херулите. [87]
През 568 г., когато аварите вече се били заселили окончателно в Панония, в Средна Европа се разиграли драматични събития. Първоначално авари заедно с гепиди и славяни започнали да нападат пределите на Византийската империя. След това лангобардите се съюзили с аварите, разгромили гепидите и нахлули в Италия като врагове на империята. От своя страна и аварите предявили към Византия претенции за Сирмиум. По нареждане на аварския хаган Баян десет хиляди българи кутригури преминали река Сава и започнали да опустошават Далмация. [88] Все по същото време лангобардският крал Албоин преселил в Италия различни племена: „Затова и до днес селищата, в които те живеят, наричаме Гепиди, Българи, Сармати, Панонци, Свеви, Норици и с други такива имена”, съобщаваПавел Дякон. [89]
На първо време аварите били съюзник на Византия, получавали определения още от времето на император Юстиниан I годишен данък и подпомагали империята в борбата ѝ против славянските нашествия. Скоро обаче, още при император Юстин II (565—578), те поискали увеличаване на данъка, като се позовавали на факта, че не само не нападали империята, макар да имали такава възможност, но и били унищожили враговете ѝ, „които опустоша-
110
ваха постоянно Тракия , и от тях не остана никой, който да напада тракийските предели” [90]. А не след много време аварските искания нараснали още повече: хаганът Баян поискал от византийците да му изплащат целия данък, който преди те плащали на кутригури и утигури, тъй като той ги бил покорил и е „господар на тези народи”; поискал да му бъде отстъпена и областта Сирмиум, която имала важно стратегическо значение и контролирала пътя от Балканския полуостров за Италия. [91]
Военният конфликт между аварите и Византия започнал през 582 г., когато аварският хаган превзел Сирмиум. Две години по-късно аварите превзели Сингидунум (дн. Белград) и някои други градове, [92] след което започнали системни нападения над Балканския полуостров. В тези нападения участвували и прабългарски отряди — било в състава на аварската войска, било самостоятелно. Така например през 597 г. византийски отряд от 1000 души се натъкнал някъде в Северна България на също толкова прабългари, които се движели мирно. Византийците ги нападнали и предизвикали към сражение. Тогава прабългарите „се сражавали много храбро и принудили ромеите да се обърнат в бягство” [93].
Прабългарите участвували и в големите обсади на Солун и Цариград — като съставна част от аварската войска. По-специално за тях се говори при четвъртата обсада на Солун (618 г.) и при обсадата на Цариград през 626 г., където те действували заедно със славяните по море. [94]
След поражението на аварите под стените на Цариград през 626 г. Аварският хаганат започнал да запада. През 631/632 г., след смъртта на хагана, започнала остра вътрешна междуособна борба, в която властта си оспорвали един прабългарин и един аварин. Тази борба завършила с победа на аварите. Тогава прабългарите, на брой около 9000 семейства, избягали от Панония и отишли при франкския крал Дагоберт, като го помолили да се заселят в неговата земя. Кралят ги приел и заповядал на баварците да ги настанят по домовете си да презимуват, докато реши какво да прави по-нататък с тях. По всичко изглежда обаче, че Дагоберт се страхувал от размирици или политически усложнения, тъй като наредил на баварците през една нощ всеки да избие приютените от него прабългари заедно с жените и децата им. От тази кървава разправа се отървали само около 700 семейства, които заедно с вожда си Алциок избягали и се спасили при славяните в Каринтия, чийто княз Валук по това време се радвал на политическа независимост. [95]
За същото събитие се разказва и в „Делата на франкския крал Дагоберт” с тази разлика, че тук се говори за такъв погром над прабългарите, от който никой не останал жив. [96] Това различие в двата извора трябва да се разбира в смисъл, че след нанесеното им поражение прабългарите престанали да представляват някаква сериозна политическа сила и постепенно се претопили в други
111
народи. Така и втората група прабългари, заселила се в Панония, не оставила след себе си трайна историческа следа. Това направила единствено третата група, която се заселила тук около четири десетилетия по-късно.