3. Обществено-икономическо развитие през VI—VII в.
Бит, религиозни вярвания и военно дело
Бит, религиозни вярвания и военно дело. Първите сведения на византийските хронисти за славяните били съвсем повърхностни и представлявали смесица от наивни представи с фантастични измислици. Постепенно обаче по време на масовите нападения на Балканския полуостров през VI в. византийците научили много нови неща за славяните и представите им за тях значително се разширили.
В трактата за военното изкуство „Стратегикон” на Псевдомаврикий се съдържат интересни данни за бита, обществено-икономическото развитие и военното изкуство на славяните от края на V и началото на VI в., т.е. от началния период на славянските нападения на Балканския полуостров. Тук се изтъква, че „племената
72
на славините и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи” [1]. Прокопий Кесарийски, най-бележитият византийски историк от първата половина на VI в., също така отбелязва в своя труд „За готската война”, че славини и анти имали еднакъв начин на живот, еднакви обичаи и религиозни вярвания, еднакъв обществен живот — „и това е установено открай време за тези варвари” [2]. Заслужава внимание и фактът, че и в двете съчинения славяните са описани като многоброен народ. [3]
Сведенията на двамата автори за физическия тип на славини и анти също така се схождат и допълват взаимно. Прокопий казва: „Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са прекалено бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си.” [4] Псевдомаврикий пък добавя, че „славините са издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна” [5].
Според Псевдомаврикий „селата на славините и антите са разположени по продължение на реките и се допират едно до друго, така че помежду им няма значително разстояние. Близо до тях се намират гори, блата или тресавища.” Поради това към военачалниците авторът на „Стратегикона” отправя предупреждение: при превземане на славянско селище настъплението да продължи веднага към следващите или пък войската да се раздели и с обходен маньовър да извърши нападение от две страни. Пак в същото съчинение изрично се подчертава, че славянските селища не били еднакви по големина — имало големи и малки. [6]
Псевдомаврикий съобщава, че в земите отвъд Дунава славяните „живеят в гори, реки, блата и непребродими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно.” [7] Прокопий пък разказва, че славяните били „пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища”. Тук трябва да се посочи и опитът на този автор да обясни името „спори”, което той приписва на древните славяни: „Впрочем първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани „спори” — мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати (σποράδην). Именно поради това заемат обширна земя — те населяват по-голямата част от отвъддунавския бряг.” [8]
В отвъддунавските земи чрез археологични разкопки са проучени множество славянски селища от VI—VII в.: в поречията на Арджеш, Яломица и Бузеу те са повече от 30, а в поречията па Серет, Прут и Днестър — повече от 100. [9] Славянски селища има и иа други места на територията на днешна Румъния — на запад до Карпатите и Трансилвания. [10] Обикновено те се откриват
73
край блата, по брегове на реки и полегати склонове. Характерно за повечето от тях е гнездовото им разположение — по 8—10 в група в продължение на няколко километра, като разстоянието помежду им не надхвърля няколкостотин метра. Така резултатите от археологичните проучвания потвърждават напълно сведенията на „Стратегикона”.
В земите на юг от Дунава славянски селища от VII—VIII в. са открити предимно в Североизточна България. На територията на Силистренски окръг на славяните са принадлежали селищата при с. Гарван (м. Стареца и м. Момчила), при с. Попина (м. Джеджови лозя, м. Дренчето и м. Калето), при с. Дунавец (м. Куршумлиите), при с. Сребърна (м. Опашката), при с. Старо село (м. Юрта), при с. Нова Черна (м. Калето). В Шуменски окръг от същото време славянски селища са открити при с. Виница (м. Клиседжик), при с. Цар Крум (м. Хисарлъка) и при с. Друмево. В Северозападна България такива славянски селища са открити при гр. Враца (м. Черницата), при гр. Вълчедръм (м. Печена могила), Михайловградски окръг, и при с. Връв, Видински окръг. В централната част на Северна България славянско селище е имало при гр. Севлиево (м. Долни ливади) и при с. Бежаново (м. Стублата), Ловешки окръг. [11] В Южна България засега са проучени само няколко славянски селища в Източните Родопи — при с. Любеново, при с. Минерални бани и при гр. Марица, всички в Хасковски окръг. [12] Освен това от същия период са открити и редица славянски некрополи: във Варненски окръг — при гр. Дългопол (два), при с. Блъсково и при с. Разделна; в Шуменски окръг — при гр. Преслав и при с. Сини вир; при с. Бабово, Русенски окръг; при с. Юпер, Разградски окръг; край гр. Търговище; при с. Върбовка, Великотърновски окръг (два); при с. Камен връх, Ямболски окръг. [13] Бъдещите археологични проучвания несъмнено ще разкрият и други славянски селища и некрополи, чрез което ще дадат нови данни и ще попълнят картината на поселищната система през разглеждания период.
И в Североизточна България славяните се заселвали в поречията на реки (Камчия, Дунав), покрай блата или по полегати склонове. Характерно е гнездовидното групиране на селата, разположени едно от друго на разстояние от няколкостотин метра до няколко километра. Така и в земите на юг от Дунава славяните продължили да изграждат селищната си мрежа по същия начин, както в отвъддунавските области. [14] Сега обаче се появили и нови моменти — в селището при с. Любеново, Хасковски окръг, керамиката от VII в. лежи направо върху разрушените и изравнени късноантични зидове на старата крепост. [15] Този факт показва, че на Балканския полуостров славяните са се установявали и в изоставените стари селища, тъй като случаят с градището при с. Любеново не е правил изключение.
74
Традиционното славянско жилище била землянката с квадратна или правоъгълна форма (рядко се срещат петоъгълни или многоъгълни землянки). Тя била вкопавана в земята на дълбочина от 1,20 до 1,60 м, но се срещат и отклонения от 0,70 до 2,10 м. Площта на землянката възлизала обикновено на 10, 12 до 14 кв. м, при все че и тук са отбелязани отклонения — от 6 до 25 кв. м. Подовете, в редки случаи трамбувани, били покривани с няколкосантиметрова глинена замазка. Измазаните с глина стени понякога били укрепявани с греди или талпи. Покривът бил дървен, затрупвай отгоре с шума, сено или папрат. При археологични разкопки в подовете на землянките се откриват гнезда на греди, поддържали покривната конструкция. Срещат се обаче и землянки, покривната конструкция на които е поставена вън от вкопаната част на помещението, върху здравата пръст. [16] Видима разлика между жилищата на славяните от двете страни на Дунава не се забелязва. Като се има пред вид обаче, че на юг от Дунава славяните се заселили в земи с вековна цивилизация, по всичко изглежда, че в заварените селища те се настанявали в готови жилища или пък твърде рано започнали да използуват и камъка като строителен материал.
Обичайното отоплително съоръжение в землянките била каменната пещ. По-рядко се срещат останки от глинена пещ или от открито огнище. Пещите имали правоъгълна или подковообразна форма с ширина и дължина от 0,80 X 0,90 до 1,50 X 1,80 м. Височината им се движела между 0,70 и 0,90 м. Сводът бил изграждан от по-дребни или по-едри камъни, примесени често с парчета от керамика или тухли. Подът бил измазван с глина. Пещите обикновено се откриват в някой от ъглите на землянката, но понякога биват вкопавани в една от стените. В някои землянки са запазени предпещни ями или предпещни площадки, покрити с пепел и дребни въглени. [17]
Основният инвентар, който се открива в славянските землянки, говори за скромен бит — глинени съдове, железни предмети, предмети от кост, прешлени за вретена и др.
Славянската керамика от VI в. е проучена най-добре при разкопките в Прага и край Житомир (в Западна Украйна), поради което е позната на науката като пражки или пражко-житомирски тип керамика. Гърнетата от този тип са високи, с несиметрична яйцевидна форма и наподобяват преобърнат пресечен конус. Направени са на ръка от груба глина, примесена с пясък или шамот (препечена глина). Дъната им са плоски и дебели. Стените са грапави и дебели, с шупли. Устията са по-широки от дъната и са леко и.чнити навън. При обгаряне съдовете са получили сивочер цвят. До времето на своето разселване славяните не познавали грънчарското колело. [18]
В славянските селища от VI—VIII в. в земите на север и на юг от Дунава освен често срещаните гърнета, направени на ръка,.
75
без украса, се откриват и гърнета, допълнително обработени на примитивно грънчарско колело; по тях има украса от врязани вълнообразни и прави линии, от геометричната фигура зигзаг и др. Едновременно с гърнетата се срещат и голям брой тавички и широки паници (чаши), а по-рядко — подници за хляб и похлупаци. Често се намират и прешлени за вретена, както и тежести за рибарска мрежа и за стан. Откриват се също и пещи за изпичане на керамика. Всичко това показва, че грънчарството е било домашно производство и че е заемало важно място в живота на славяните. [19]
Векове наред славяните се занимавали със земеделие и скотовъдство, с лов и риболов. И през VI—VIII в. земеделието и скотовъдството били техен основен поминък. Псевдомаврикий разказва, че славините имали „множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци — най-вече просо и жито” [20]. Прокопнй също говори за отглеждането на „волове и всякакви други животни”, които били използувани при жертвоприношения. [21]
Проучването на костните остатъци от славянското селище в м. Джеджови лозя край с. Попина, Силистренски окръг, потвърждава писмените сведения. Източник на месна храна били скотовъдството, птицевъдството, ловът и риболовът.
Славяните отглеждали говеда, свине, овце, кози и коне. Костните остатъци от тези животни съставляват 95% от наличния костен материал, което означава, че скотовъдството е било основен източник на месна храна.
Между домашните животни първо място заемало говедото. Сред намерения костен материал костите от говеда възлизат на 46%. При това почти всички кости са от стари животни, което показва, че те са били използувани преди всичко за работа и за получаване на мляко, а едва по-късно — за храна. През VIII в. се наблюдава намаление на костния материал от говеда с около 7%, докато изворите от VI—VII в. говорят за говедата като за преобладаваща част от домашните животни. Явно е, че от VI в. насетне и особено след заселването на славяните на Балканския полуостров говедовъдството продължавало да заема главен дял от скотовъдството, но постепенно започнало да отстъпва пред отглеждането на дребен домашен добитък.
На второ място като източник на месна храна идвала свинята. Костният материал от свине възлиза на 21%.
Дребният домашен добитък, главно овцата и козата, е представен на трето място с около 18,5% костен материал. През VIII в. броят на овцете и козите нараснал с около 10% и те заели второ място в скотовъдството пред свинята. Освен месо овцете и козите доставяли на старите славяни мляко, вълна и козина.
Сред домашните животни, използувани за месна храна, на последно място стоял конят. Костният материал от коне е само 5%; този процент се запазил и през следващите векове. Всички
76
кости и тук, както при говедата, са от стари животни, което показва, че конят е бил използуван главно за работа и за езда — особено по време на война.
Птицевъдството заемало постоянно, но не особено важно място в поминъка на населението.
Ловът доставял малка част от месната храна на славяните — едва 5%. Обект на лов били заекът, дивата свиня, сърната, еленът и турът (дивото говедо). През VIII в. костният материал от диви животни намалял близо с 2% — сигурен белег, че ловът престанал да бъде поминък и източник на месна храна.
Риболовът също така непрекъснато губел значението си на поминък. Сред костния материал от риби се срещат предимно следи от сом, шаран и есетра. [22]
Данните от костния материал от селището в м. Джеджови лозя съвпадат с находките от кости в славянското селище при с. Гарван и в някои други славянски селища. А това показва, че скотовъдството било силно развито и в останалите славянски селища на юг от Дунава.
Наред със скотовъдството основен поминък на славяните било и земеделието. Сведенията на византийските автори за изобилие от всякакъв вид храни у славяните се подкрепят от археологичните проучвания. Край славянските землянки често се откриват конусообразни ями за съхраняване на зърнени храни. Много от тях и досега съдържат остатъци от овъглено жито и просо. Намерените хромели не само дават представа за начина на смилане на зърнените храни, но и отразяват един по-висок етап на развитие в сравнение с употребата на по-старите ръчни мелници. Археологичните разкопки най-често разкриват селскостопански инвентар — сърпове, коси, лемежи (наралници), копачки, прави лопати, черясла и др., които доказват широкото навлизане на желязото в селското стопанство. [23] Запазените оръдия на труда по нищо не отстъпват на земеделския инвентар на завареното местно население и явно се заимствувани от него. От местното население славяните усвоили и някои нови поминъци, например лозарството, което издигнало земеделския труд у тях на още по-високо равнище.
Сред производствата, свързани с домашния бит, изпъкват тъкачеството, дърводелството, каменоделството и обработването на кост. Намирането на голям брой прешлени за вретена и тежести за стан показва, че от вълна, лен и коноп са били изпридани, тъкани и приготвяни дрехи, постилки и завивки. Железните обковки, гвоздеи и обгорели греди от покривни конструкции, както и намерените секири, триони и други инструменти говорят за добре развито дърводелство. Каменоделството също така заемало важно място в бита на старите славяни, особено в строителството. Продукцията от кост пък е представено от различни шила, рогчета, игленици, прешлени за вретена, пулове и предмети за украса. [24]
77
Археологичните проучвания най-сетне дават възможност да се проследи развитието на металообработването, на железарството и златарството.Обилните находки от железни предмети — разнообразен селскостопански инвентар, предмети за битова употреба (ножове, токи, обковки и др.), оръжие (стрели, копия, мечове и др.) — свидетелствуват за усъвършенствувано металодобиване и металообработване, за големи промени в развитието на оръдията на труда. [25]
Византийските автори са съхранили интересни сведения и за нравите и религиозните вярвания на славяните. Прокопий подчертава тяхното добродушие. [26] Псевдомаврикий пък изтъква славянското гостоприемство: „Към чужденците, които идват при тях, са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежност на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта.” [27] В „Тактиката” на Лъв VI (X в.) също така се говори за изключителното гостоприемство на славяните — качество, което те запазили и след заселването си на Балканския полуостров. [28] Най-сетне изворите подчертават и целомъдрието на славянските жени. [29]
Във връзка с религиозните вярвания Прокопий споменава, че славяните имали вече един главен бог — създателя на мълнията, който бил единствен господар на всичко и на когото принасяли в жертва хора и всякакви животни. Несъмнено в случая става дума за бога на гръмотевицата Перун. „Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат (опасността), смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания.” Като прави сравнение с религиозните вярвания на византийците, Прокопий отбелязва, че славяните не знаят нищо за съдбата (провидението) и не вярват, че тя има някакво влияние и въздействие върху хо рата. [30]
Сведенията за религиозните вярвания на славяните на юг от Дунава са оскъдни. Широкото разпространение на името на бога на гръмотевицата (цветето перуника, Перун — Пирин планина, а може би и Перник) показва, че Перун продължавал да бъде главно славянско божество. След разпространението на християнството неговият култ се слял с култа на св. Илия, особено много почитан сред южните славяни. [31] Сведенията от по-късно време за езически капища, [32] за почитане на дървета, за вярата в орисници, русалки и самодиви, за спазването на „вълчи”, „мечи”, „миши” и
78
други празници допълват представата за религията на старите славяни. [33]
Във връзка с религиозните вярвания на славяните стои и въпросът за техните погребални обичаи. И през VI—VII в. те изгаряли своите мъртъвци заедно с вещите, служили им приживе. Останките от изгорели кости, облекло и накити поставяли в погребални урни. Покривали отгоре урните с плитка паница или широка делва, след което ги поставяли в обикновени ями. В Североизточна България, където са открити славянски некрополи при с. Гарван, при с. Бабово, при с. Попина и др., урните са поставяни в кръгли ями на дълбочина от 0,20 до 0,50 м. Обикновено в гробовете има по една урна; гробове с по две и три урни се срещат по-рядко. От личните вещи на погребаните са останали железни ножчета, железни токи и др. [34] Подобни погребения — със същата керамика, лични вещи и инвентар — се откриват в Северна Добруджа и по цялата територия от Карпатите до Днестър. [35]
Проучването на материалната култура, бита и погребалния обред показва, че през VII в. от двете страни на Дунава, от Карпатите и Днестър до Бяло море, славянското население принадлежало към една обособена група — групата на българските славяни.
Най-много сведения византийските автори дават за въоръжението и военното изкуство на славяните. И това е съвсем естествено — в продължение на повече от един век славяните нападали пределите на империята и от изхода на двубоя с тях зависела съдбата на целия Балкански полуостров.
Най-ранните сведения говорят за сравнително примитивно оръжие, поради което във войните с Византия славяните разчитали повече на военни хитрости и лична храброст. Прокопий съобщава, че когато славяните „влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятеля пешком, въоръжени с малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза, нито горна дреха, но прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой с противниците.” По повод на едно сражение пък същият автор казва, че славяните „били свикнали да се крият под малък камък или под някакъв случайно попаднал пред тях храст и да отвличат някой неприятел. Това те вършат винаги край реката Дунав, гдето обитават, спрямо ромеите и другите варвари.” [36]
„Стратегиконът” на Псевдомаврикий съдържа много повече и по-интересни данни. Всеки славянски боец бил въоръжен с по две къси копия. Щитовете били яки, но неудобни за носене. Лъковете били дървени, а стрелите — намазани със силна отрова. Псевдомаврикий съобщава, че славяните „обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости,
79
като и денем, и нощем изобретяват различни начини на действие.” Особено се подчертава умението им да преминават реки и а се крият във водата, като лежат по гръб и дишат с помощта на тръстики. По време на сражение славяните надавали боен вик и се хвърляли стремително в атака. Често изоставяли умишлено носената плячка и избягвали в горите, а когато неприятелите се отдавали на грабеж, те се връщали, нападали ги и ги разбивали. „Това те са свикнали да правят изкусно и преднамерено като примамка за своите противници.” [37]
Войните на славяните с Византия довели до сериозни промени в техния бит, в развитието на занаятите и особено в усъвършенствуването на бойната техника.
Когато славяните започнали своите нападения в земите на юг от Дунава, те имали срещу себе си голяма сила. Макар и да преживявала сериозна криза във връзка с разлагането на робовладелския строй, Византия все още разполагала с огромна отбранителна мощ: несметни богатства, сложна и добре изградена крепостна система, солидно въоръжение, високо за времето си военно изкуство и бойни традиции, наследени от старата Римска империя. Поради това успехите на славяните в борбата против византийците зависели вече не само от личната храброст на бойците и от прилаганите хитрости, но преди всичко от въоръжението, от умението и възможностите да се строи обсадна техника, да се превземат укрепления. Славяните трябвало да развиват онези занаяти, които били свързани с изготвянето на оръжия и бойна техника, за да могат в кратко време да достигнат византийците; те трябвало да усъвършенствуват преди всичко металодобиването и металообработването, дърводелството, кожарството и каменоделството. Така нуждата от по-висока бойна техника довела до бурно развитие на производителните сили сред славяните през VI и особено сред българските славяни през VII в.
През VI и VII в. в бойната техника на славяните бил извършен истински прелом. При археологични разкопки се открива голямо разнообразие от стрели: ромбовидни, с шиловиден шип, листовидни, с форма на триъгълна или четириъгълна пирамида и т.н. [38] Било усъвършенствувано и останалото въоръжение. Сега славяните могли да променят тактиката на боя: докато в началото на VI в. те се сражавали в трудно проходими места и си служели повече с хитрости, през средата на столетието те вече кръстосвали свободно владенията на империята, приемали открит бой в равнините и дори превземали крепости с обсада. В края на VI в. славяните живеели безнаказано в земите на византийците и им съперничели със своето въоръжение. Под стените на Солун те си служели с разнообразна бойна техника: бойни кули, стенобойни, каменометни и други машини. При описанието на едно от нападенията срещу Солун, както бе вече посочено, само срещу източната част каменометните машини били над петдесет.
80
Обществен живот през VI—VII в. Когато говорят за обществения строй и за организацията на славяните, византийските автори подчертават демократичността и липсата на единна централна власт у тях. „Тези народи — славини и анти, съобщава Прокопий, не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи.” [39] Псевдомаврикий пък разказва, че славяните живеели в безвластие и не познавали робството: „Не държат в робство своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели.” [40]
Посочените сведения, дадени от хора, които преценяват обществените отношения на славяните през призмата на робовладелския строй и принадлежат към една добре организирана робовладелска държава, се нуждаят от внимателен анализ, още повече, че при други случаи същите автори говорят за здравата политическа и военна организация на славяните. В същност византийските автори описват едно общество, живеещо при друг обществен строй — при родовообщинните отношения. Основна обществена единица у славяните била родовата община, представляваща колектив от хора, които общо владеели средствата за производство, общо се ползували от произведените блага и били свързани помежду си с кръвно родство. Начело на всеки род стоял старейшина — обикновено най-възрастният или най-опитният мъж, като всички важни въпроси били решавани общо. По време на разселването на славяните през IV—V в. и още докато те се намирали отвъд Дунава, родовата община започнала да се разлага на отделни семейства, обединени въз основа на териториалния принцип. В случая хората, живеещи на определена територия и несвързани обезателно с кръвно родство, притежавали свой дом, инвентар и работен добитък и ползували обработваемата и необработваемата общинска земя. Основна политическа форма на организация било племето — съюз от родови или териториални общини. Начело на всяко племе стоял вожд, наречен княз, избиран от общото събрание на всички годни да носят оръжие мъже. Общото събрание решавало не само въпросите, свързани с войната и мира, но и вътрешните въпроси от живота на племето. За разрешаването на задачи пък, които не били по силите и възможностите на едно племе, се създавали временни политически обединения — племенни съюзи, начело на които заставали временни вождове. Обикновено такива племенни съюзи били създавани за водене на войни, защото „войната и организацията за война, по думите на Фр. Енгелс, станали сега редовни функции на народния живот” [41]. Затова този период в живота на народите, в това число и на славяните, се обозначава още с термина „военна демокрация”.
81
Войните на славяните с Византия през VI в. донесли сериозни промени в техния обществено-политически живот. При своите успешни набези славяните вземали голяма плячка. Съществуващата тогава практика на неравномерно разпределение на плячката довела до засилване на имущественото разслоение. Както е известно, военният вожд обикновено вземал 1/6 от заграбеното, а останалото се деляло по равно между бойците. [42] Така се стигнало до натрупване на значителни богатства в ръцете на отделни лица, за които войната станала средство за забогатяване. Масата от славяните пък получавала толкова, колкото било необходимо за задоволяване на насъщните ѝ потребности. За нея грабежите били само средство за осигуряване на прехраната. Изворите от края на VI в. говорят за забогатяване, за притежаване на огромни количества злато, сребро и добитък, но това се отнася само до славянската военноплеменна аристокрация и не засяга останалото население. Войните на славяните с империята допринесли за засилване на имущественото разслоение, за обособяване на славянската военноплеменна аристокрация като заможна, икономически силна прослойка. Класовото разслоение сред славянското общество през VI в. се развивало интензивно.
През VI в. непрекъснато укрепвала славянската племенна и военна организация. Създаването на племенни съюзи било естествен процес, резултат от постепенното развитие на институциите на родовообщинния строй. Върху този процес обаче особено активно въздействувала външната функция — воденето на отбранителни войни, и — което е по-важно — организирането на успешни нападения в чужди територии. Борбата с Византия, която притежавала големи армии, не можела да се води от отделни отряди, разпокъсано, без план. Против империята трябвало да се изправи политическо обединение, способно да организира големи походи, да събира многочислени войски. И понеже борбата с Византия продължила повече от един век, нуждата от здрава политическа и военна организация също така била постоянна. В течение на близо половин век дакийските славини били заплашвани и от Аварския хаганат, което още повече усилвало необходимостта от създаването на траен племенен съюз.
Византийските извори, които дават най-подробните и най-важните сведения за славяните, обикновено говорят за войни, за завладяване на територии, за причинени щети и отделят много малко внимание върху вътрешното устройство на славянските племена. Те обаче предлагат достатъчно данни, за да може с основание да се приеме съществуването на племенен съюз отвъд Дунава още през VI в.
Почти всички автори разграничават антите от славините. Те са представени не само като два клона от славянската общност, но и като две обособени политически групировки: с тях империята била в съюзни или във враждебни отношения, те воювали
82
помежду си или сключвали съюзи, координирали нападенията си с прабългари и авари и т.н.
В историческите извори са посочени няколко имена на славянски князе от втората половина на VI в., на които били подчинени огромни маси дакийски славини: около 578 г., когато аварите искали да подчинят дакийските славини, те преговаряли с княз Даврентий и той от името на всички свои съплеменницн отхвърлил предложението на хагана; през 594 г. начело на дакийските славини стоял княз Ардагаст, а след неговата смърт — княз Мусокий; през 595 г. срещу цялата византийска армия, която преминала на север от Дунава, се опълчил княз Пирогаст. За опасността от обединяване на силите и от създаване на единовластие сред дакийските славини говори и Псевдомаврикий, като съветва то да се руши с всички възможни средства — от обещания и дарове до военни действия.
Не трябва да се забравя също, че и нападенията на славяните на Балканския полуостров през VI в. били организирани с непрестанно нарастващи сили: през 551 г. огромна славянска войска презимувала в околностите на София и Ниш, на следната година се съединила с друга войска, която преминала Дунава, и така обединените сили нападнали непосредствените околности на Цариград; през 581—586 г. славяните пребивавали на територията на Византия, като извършвали грабителски набези до Дългата стена и дори до непосредствените околности на Цариград; през 594 и 602 г. византийската армия отказала да презимува в земите на север от Дунава, страхувайки се от огромните сили на славяните; преди това, през 586 г., под стените на Солун дошло неизброимо множество славяни. Ясно е прочее, че организирането на толкова многочислени войски и на такива сериозни военни акции е могло да бъде по силите само на еднн голям племенен съюз.
За съществуването на племенен съюз сред дакийските славини най-сетне говори и фактът, че с него е трябвало да се съобразяват както византийци, така и авари. Въпреки всичките си старания аварският хаган Баян не само не могъл да покори дакийските славини, но и не бил в състояние да премине карпатската граница: и преди 578, и през 578 г., когато искал да ги нападне, той правел това през земите на византийците. От своя страна и Византия гледала на славините в Дакия като на нещо обособено. На три пъти тя се съгласявала да увеличи данъка си към аварите с по 20 000 жълтици, за да може да осигури техния неутралитет и да бъде с развързани ръце при евентуални действия в земите ми север от Дунава.
Проследяването на политическата обстановка в Югоизточна Европа през VI в. и особено на големия двубой на славяните с Византия показва, че през това столетие и особено след 551 г. в териториите на север от Дунава е съществувал здрав и траен
83
племенен съюз. На северозапад той имал обща граница с аварите на Карпатите, на юг — с византийците на Дунава, а на североизток през различни периоди негови съседи били прабългарите и антите.
За политическата организация на дакийските славнни в края на VI в. са запазени някои откъслечни сведения и във византийските извори. В „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски, когато се говори за обсадата на града през 586 г., изрично се подчертава, че аварският хаган повдигнал цялото безбожно племе „на Славиниите” (τῶν Σκλαβινιῶν). [43] Теофилакт Симоката пък, като описва похода на византийците отвъд Дунава през 602 г., сочи, че той бил предприет „срещу Славиния” (κατὰ τῆς Σκλαυηνιας). [44] И тъй като под „Славиния” византийските автори винаги подразбират политически обособена славянска единица, очевидно в първия случай става дума за отделни славянски племена, а във втория — за славянския военноплеменен съюз. [45]
След заселването на Балканския полуостров имущественото разслоение в славянското общество се задълбочило още повече. В ръцете на славянската военноплеменна аристокрация преминали обширни дялове земя, отнети от византийската аристокрация. Имущественото неравенство от VI в., изградено върху притежанието на добитък и скъпоценности, сега прераснало в неравенство, произтичащо от владеенето на земята. Славянската военноплеменна аристокрация се превърнала в класа на земевладелци, която вече изпитвала нужда да ползува чужд труд, да присвоява чужди блага, за да увеличава богатствата си. Сега имуществените и класовите различия в славянското общество минали върху основата на земевладеннето, от която основа произлизало главното противоречие във феодалното общество. Изобщо класовите противоречия в славянското общество ставали все по-остри, все по-антагонистични. [46]
При заселването на Балканския полуостров старите родови връзки сред славянските племена се разкъсали окончателно. Заедно със завареното местно население славяните били организирани в териториални общини, в които обработваемата земя станала собственост на отделните семейства, т.е. могла да се придобива, купува и продава, наследява и подарява. Следвал процес на разслоение вътре в общината, на поява на бедни и богати, на имотни, полуимотни и безимотни. Създали се условия за попадане в икономическа зависимост. На практика това означавало възникване на експлоатация и потисничество в славянското общество. За запазване и поддържане на тези отношения господствуващата аристокрация се нуждаела от съответна политическа организация.
Разгледаният процес протекъл след заселването на полуострова, когато спрели набезите и грабежите, когато изчезнал постоянният източник, който носел несметни богатства. Приходи и
84
богатства вече могли да се придобиват или по пътя на обработването на земята, или чрез присвояване част от добива на завареното местно население и на славяните-общинници. Главният проблем, който изпъквал пред славянската аристокрация при обработването на земята, бил за източниците на работна ръка. При изживяването на робовладелските отношения в самата Византия и при неуспешните войни с империята набавянето на военнопленници и използуването на робски труд се оказали невъзможни. Ча славянската аристокрация не оставало друго, освен да постави под своя зависимост местното население, и тя все повече насочвала погледите си към него. И колкото по-силен бил процесът на обезземляване в общините, колкото повече се засилвала поляризацията в тях, толкова по-голяма ставала възможността да се привлекат безимотните и малоимотните на работа в земите на аристокрацията. Така се оформяли отношения, за чието утвърждаване създаването на държавна организация ставало особено необходимо. [47]
Предпоставките за изграждане на държава обаче все още били недостатъчни. Процесът на разслоение в общините протичал бавно, тъй че за славянската аристокрация било невъзможно чрез подчинение на селяните да си набавя необходимата работна ръка. Трябвало да се посегне на общините като цяло, да се поставят те под господарска опека и да се принудят да дават част от приходите си под формата на данък (рента) на своите господари. За това обаче била необходима силна власт и изграден държавен апарат. [48] Държавна организация била необходима на славянската аристокрация и за уреждане на отношенията със завареното население. Славяните се заселили на територия, в която в продължение на много години съществувала държавна организация. Наистина на полуострова те дошли като рушители на робовладелските отношения, но не унищожили напълно местното устройство, не създали анархия, а заимствували известни форми на управление, които им давали възможност да държат в подчинение завареното население. Добре е схванал този момент летописецът Михаил Сирийски, който изрично отбелязва облагането на местното население с данъци. [49]
Поддържането на отношенията на подчинение, установени между славянската аристокрация и завареното местно население, изисквало изграждането на държавен апарат. Новата държавна организация обаче трябвало да се отличава от старата, на която славяните били рушители. Нужно било да се създаде сега нещо ново, което да включва в себе си донесената от тях племенна организация и някои от заварените форми. Но веднъж започнало изграждането на държавна организация с нейния сложен апарат за управление и принуда, то неминуемо трябвало да обхване наред с местното население и славянската маса. Невъзможно било само
85
едни от общините да бъдат поставени в данъчна зависимост, а други да се ползуват от пълна свобода. [50]
Държавната организация била необходима не само за защита на класовите интереси на славянската аристокрация. В значителна степен тя била необходима и на цялото славянско общество за защита на собствените му земи от преминалата в настъпление Византия. И колкото заплахата от възстановяване на византийското владичество ставала по-голяма, толкова необходимостта, а същевременно и възможностите за създаване на държавна организация нараствали. Първи стъпки в това отношение били отдавна съществуващите и непрекъснато укрепващи и развиващи се племенни съюзи. [51]
Наличието на здрава племенна организация сред славяните през VII в. е безспорен факт. Тази организация обаче се различавала от организацията, която те имали на север от Дунава и с която дошли на Балканския полуостров. През VI в. войната била поминък и всички годни да носят оръжие мъже влизали във военните дружини, т.е. представлявали въоръженият народ. След заселването на полуострова военната организация не могла да се запази, тъй като била икономически неизгодна. Новите условия наложили и нови форми на организация. [52]
Там, където трябвало да се завоюва нова територия, във военните дружини участвували всички мъже. Такъв е случаят с обсадата на Солун в началото на VII в. —славяните водели със себе си жените и децата, докарали и покъщнината си, тъй като имали намерение да се заселят в града след превземането му. [53] За оръжие трябвало да се залавят всички мъже и по време на върховна опасност, когато имуществото и земите били застрашавани от византийско нашествие. През останалото време се налагало да се поддържат постоянни военни дружини, които да охраняват мирния труд на огромното мнозинство славяни-общинници. Военните дружини могли да съществуват само ако се издържали от заетите с мирен труд славяни. Опитът със завареното местно население, което било обложено с данък, показал как би следвало да се постъпи и с доведеното славянско население. Така била създадена нов вид военна организация, издържана от народа, но подчинена на военнопле-менната аристокрация.
Изграждането на новата военна организация като ударна сила на славянските обединения на Балканския полуостров ставало предимно там, където опасността от Византия била най-голяма, т.е. в Подунавието и в Македония (около Солун). Така благодарение на своето вътрешно обществено-икономическо развитие, а също и на конкретните условия на Балканския полуостров българските славяни тръгнали по пътя на изграждане на своя държавна организация.
86
Славянското военноплеменно обединение в Подунавието. В земите на север от Стара планина още през VII в. бил създаден племенен съюз, който в продължение на няколко десетилетия водил упорита борба против опитите на Византия да възстанови властта си в Мизия. Този именно съюз, в който влизали седемте славянски племена, по-късно заедно с прабългарите участвувал в създаването на българската държава.
Когато става дума за славянските племена между Дунав и Стара планина през VII в., трябва да се има пред вид особеното положение на тукашните земи. Мизия заемала изключително важно стратегическо положение в борбата между славяните и Византия. Тя била онзи жив мост, който свързвал славяните на юг от Стара планина с техните едноплеменници на север от Дунава. Докато Византия не се наложела трайно в земите между Стара планина и Дунава, от север винаги могли да преминават нови славянски маси и да застрашават господството на империята над полуострова.
Мизия била естествено защитена от юг и минаването през проходите на Стара планина винаги криело големи опасности и изненади. Най-уязвима била тя от изток — откъм Черно море и Добруджа. И именно тук Византия направила всичко възможно, за да възстанови, задържи и укрепи своята власт. По този начин империята си осигурявала достъп за проникване посредством флота навътре по Дунава и възможност за прекъсване на връзката между славяните по двата бряга на реката; славянските земи в Мизия могли да бъдат нападани по суша, без да е необходимо да се минава през опасните старопланински проходи. Владеенето на Добруджа от Византия превръщало тази територия в трамплин и изходна база за нападение над славянските племена в Мизия. И, обратно, загубата на Добруджа водела до загуба и на Мизия, а това означавало пренасяне на войната на юг от Стара планина и непосредствена заплаха над Тракия. [54] Затова именно още през средата на VII в. Византия насочила военните си усилия на север и успяла да възстанови властта си над много от загубените територии. Теофан. Изповедник (IX в.) изрично отбелязва, че в ръцете на империята се намирала цялата онази област, която по-късно била завоювана от прабългарите, т.е. земите между Долния Дунав, Черно, море, Източна Стара планина и на запад докъм Шуменските възвишения. [55] Достоверността на това сведение се потвърждава и от археологичните проучвания. Покрай черноморското крайбрежие, в Централна и Северна Добруджа досега не са открити славянски поселения от VII в. Такива поселения има само покрай Дунава и на юг от района на Девня и Шумен. [56] Макар тези данни да са непълни и да се очаква бъдещите археологични разкопки да хвърлят по-обилна светлина по този въпрос, несъмнено е, че тук властта на Византия се оказала много по-стабилна и че заселваното на славяни не било така масово. Естествено тези славяни били
87
подчинени на Византия, поради което не могли да участвуват заедно с останалите славянски племена в общия политически живот и борби против империята.
Възстановяването на византийската власт над северозападната част на Балканския полуостров заплашвало сериозно славянските племена както в Мизия, така и в земите на север от Дунава. Освен това Византия владеела централната част на Балканския полуостров и застрашавала славянските племена в Мизия от юг по цялото протежение на Стара планина чак до Тимок. Поради това за отпор против империята трябвало да се организират всички непокорени от Византия славянски племена между Дунав и Стара планина, а така също и племената на север от реката.
Сведенията за създаденото племенно обединение в Подунавието са оскъдни. Те се съдържат в разказите на хронистите Теофан и Никифор (IX в.), които говорят за славяните само дотолкова, доколкото те влезли в определени отношения с прабългарите и участвували в борбите против Византия. Ограничеността на изворите е довела и до различни представи за големината, характера и местоположението на славянския племенен съюз.
Като описват заселването на прабългарите на Балканския полуостров, византийските хронисти съобщават, че те уредили отношенията си с околните славянски племена: Теофан споменава седем славянски племена и северите, а Никифор говори общо за славянските племена, без да определя техния брой.
В историческата литература съществуват много и най-противоречиви представи за местоживелищата на посочените славянски племена. Обикновено се приема, че племето севери се намирало в Добруджа и че останалите седем славянски племена населявали Мизия до Искър или до Тимок. [57] Това мнение е изградено върху неточното тълкуване на сведенията на Теофан и Никифор за отношенията между прабългари и славяни. Теофан съобщава, че когато прабългарите дошли на Балканския полуостров и се настанили в отнетата от византийците територия между Дунав, Черно море и Стара планина, те „поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а на юг и запад до Авария останалите седем племена” [58]. Никифор пък отбелязва, че прабългарите „заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а на другите да пазят земите, които са съседни на ромеите” [59].
Теофан е категоричен, че седемте славянски племена не били подвластни на Византия и не се намирали във владяната от нея територия в североизточната част на Балканския полуостров. Когато прабългарите завоювали тази област, несъмнено намиращите се тук славяни попаднали под тяхна власт с изключение на северите, които добили статут на самостоятелна Славиния. [60] Затова тези седем славянски племена, посочени още като „околните сла-
88
вянски племена”, е трябвало да уреждат отношенията си с прабългарите като равни с равни.
В историческата литература се спори и относно броя на славянските племена, които участвували във военноплеменното обединение и с които по-късно прабългарите образували обща държава. Една част от учените смятат, че славянските племена били седем и че племето севери е едно от тях. [61] Други твърдят, че племената били осем —седемте племена и северите. [62] Изказани са и други мнения: че племената били много, тъй като числото седем е библейско и не било употребено в буквалния смисъл на думата, а със значение на много; [63] че племената били две — северите и „седемте рода”, т.е. седемте славянски племена са схванати като едно племе с общото име Седемте рода, Седемте колена. [64] Текстът на Теофан обаче говори категорично в полза на твърдението, че племената били осем: племето севери отбранявало териториите от прохода Верегава в Стара планина на изток, а останалите седем славянски племена — общата южна граница по Стара планина до аварите на запад.
В досегашната историческа литература обикновено племенният съюз на седемте славянски племена бива локализиран само в Мизия. В изворите обаче изрично се сочи, че негови южни съседи били византийците, а на запад и северозапад — аварите. Поради това логично е да се приеме, че става дума за славянско племенно обединение в Подунавието, което е продължение на племенния съюз в Дакия от VI в., и че се е простирало от двете страни на Дунава, от Стара планина до Карпатите. Може би в числото на тези седем племена са влизали и някои от племената тимочани, моравянн, браничевци и абодрити, неспоменати поименно от Теофан и Никифор.
Изказано е мнение, че около средата на VII в. в Мизия била възникнала самостоятелна славянска държава. [65] Това мнение обаче не намира никаква сериозна опора в изворите. [66]
Племенното обединение в Подунавието се очертава като съюз на седем славянски племена в Мизия и Дакия, създаден за борба против Византия и аварите. Еднаквата битова култура на славянското население от двете страни на Дунава през VII в. определя и неговия териториален обхват — от Карпатите до Стара планина. Същевременно обаче това обединение се изградило и върху доста разнолики обществено-икономически отношения: докато славяните в Мизия се смесили с местното население и заимствували много от тукашната материална и духовна култура, а така също и от заварените форми на управление и обществени отношения, положението на север от Дунава било по-различно. Липсвала следователно обща икономическа основа. Главното било отбиването на външната опасност, поради което в обединението на преден план изпъквали политическите връзки. Затова пресилено и неприемливо е сващането за прерастването на племенния съюз в държава, тъй
89
като главна функция на това обединение все още оставала защитата на територията от външно нападение, а не задачата да се държи в подчинение мнозинството от населението.
По всичко изглежда, че при така съществуващия съюз всяко славянско племе запазило до голяма степен своята самостоятелност, управлявало се от собствен княз, а заеманата от него територия образувала отделно княжество, известно с името Славиния. [67] Съюзът на тези именно Славинии, породен от общата заплаха от страна на византийци и авари, вървял постепенно към образуването на държавна организация. Този процес съвпаднал с идването на прабългарите в земите на юг от Дунава: те се намирали на същата степен на обществено-икономическо развитие като славяните, а така също имали в лицето на Византия общ враг.