Образуване на българската държава

Петър Петров

А. СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

I. БЪЛГАРСКИТЕ СЛАВЯНИ

2. Заселване на Балканския полуостров

Войни с Византия през първите десетилетия на VII в.

Териториално разположение на отделните славянски племена

Български (югоизточни) славяни

Славяните и завареното местно население на Балканския полуостров

 

Войни с Византия през първите десетилетия на VII в. Бунтът на византийската дунавска армия през 602 г. сложил край на усилията на империята да спре славянските нападения на Балканския полуостров. Оголването на дунавската граница, започналата междуособица и многобройните въстания още повече отслабили съпротивителните сили на страната. Освен това Визан-

 

58

 

 

тия била заета в тежка война против персите, която продължила до 630 г. и която парализирала силите ѝ на изток. Незащитените балкански територии на империята станали лесна плячка за нападенията на славини и авари. [1]

 

Славините се възползували от тежкото положение на Византия и след 602 г. започнали да се заселват масово на Балканския полуостров. Настъпил нов етап в отношенията им с империята. За десетина години те завзели почти всички нейни балкански територии. През 613—615 г., както съобщава Изидор Севилски (VII в.), славините отнели от ромеите Гърция, т.е. европейските владения на империята. [2] Според Георги Пизидийски (VII в.) пък, който описва тежкото положение на притиснатата от перси и авари Византия, славините вече започнали да кръстосват Егейско море и така приковали към себе си вниманието на император Ираклий (610—641), че той не могъл да отдели необходимите сили за борба срещу останалите свои противници. [3]

 

По време на това масово заселване на Балканския полуостров славините още два пъти се явявали под стените на Солун и го обсаждали. Във връзка с тези обсади авторът на „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски разказва интересни подробности за действията на някои племена по Егейско море през годините 614—616: „И тъй, както казахме, случи се по време на епископството на преподобнопаметния Йоан се вдигна народът на славините — безчислено множество, съставено от драговитите, сагудатите, велегезитите, ваюнитите, верзитите и други племена. Първо те измислиха да направят кораби, издълбани от едно дърво, и като ги въоръжиха за поход по море, опустошиха цяла Тесалия и островите около нея, както и Еладските острови, а освен тях и Цикладските острови, и цяла Ахея, Епир, по-голямата част от Илирик и част от Азия. Така те направиха необитаеми . . . твърде много градове и области.” [4]

 

Самата обсада на Солун започнала около 616 г. [5] Анонимният автор съобщава. „Те (славините) решиха да се опълчат и срещу споменатия наш христолюбив град и да го разрушат като другите. А след това, като дойдоха до съгласие и за тези неща, те се разположиха при брега на морето с приготвените от тях кораби, издълбани от едно дърво, които бяха безбройно много. А останалото безчислено множество обкръжи този богохраним град от всички страни от изток, север и запад.” По-нататък авторът разказва, че славините „водеха със себе си и челядта си заедно с покъщнината и смятаха, като превземат града, да ги настанят там”.

 

Сведението, че славините водели със себе си жените и децата, возели покъщнината си и имали намерение да се настанят в Солун, показва, че в случая става дума за трайно усядане на Балканския полуостров. Това сведение е в унисон с всички останали данни за превземането на градове и области. То именно обяснява

 

59

 

 

и голямата уплаха, която обхванала града. Авторът разказва, че до Солун вече били достигнали слуховете „за неизказаните опустошения на градовете и за станалите безбройни кланета и пленявания”. Паниката в града била подсилена и от множеството християни бегълци, които намерили приют в Солун. В обичайния за автора стил се обяснява, че „и страхливите, и смелите бяха в едно и също душевно състояние. Всеки виждаше пред очите си горчивото пленничество или смъртта.” Поради всичко това „тогава се проляха реки от сълзи и целият народ на града нададе вопли, съкрушен само от слуха”.

 

Уплахата на солунчани идвала и от факта, че градът не разполагал с достатъчно кораби за защита на пристанището. При това се очертавала и тежка обсада, тъй като „целият варварски славянски народ обкръжаваше града като някакъв смъртоносен венец”.

 

Интересни подробности са дадени и за самата обсада. Авторът, очевидец на събитието, разказва, че „целият славянски народ се нареди, за да нападне стената с общ устрем и внезапно. Тогава славяните, които бяха в корабите, решиха, че трябва, когато нападнат стената, корабите да бъдат покрити отгоре с дъски и така наречените кожи, та когато нападнат стената, гребците да останат ненаранени от ония, които от стената хвърлят камъни или копия срещу тях.”

 

По море атаката започнала най-напред откъм един залив, където се намирало старото пристанище Келарион. Същевременно обаче солунчани успели да преградят пристанището на града, като поставили в морето колове и опънали по тях верига. Зад веригата пък били наредени византийските кораби, като по този начин трябвало да се осуети всякакъв достъп откъм морето. Самото пристанище било укрепено с построяването на дървена стена и други защитни съоръжения.

 

В продължение на три дни славяните извършвали разузнаване, като търсели най-леснодостъпните места за атака. „А на четвъртия ден, при изгрев слънце, цялото варварско племе извика в един глас и се втурна от всички страни към стената на града. Едни стреляха с каменохвъргачки, други носеха стълби към стената и се опитваха да я разрушат. Трети донасяха огън при вратите, четвърти пращаха срещу стените стрели като зимен сняг. И можеше да се види това странно явление: множеството оръжия като градоносен облак затъмниха слънчевите лъчи — така варварите изпълниха въздуха със стрелите и камъните, които хвърляха.”

 

Опитът на славините да превземат Солун завършил неуспешно. Атаката по море се провалила поради излезлия неблагоприятен вятър. На сушата пък на византийците се удало да заловят в плен и да убият вожда на славините княз Хацон. [6]

 

60

 

 

Две години по-късно, през 618 г., славините предприели още едно нападение на Солун. Този път те повикали на помощ аварите, като привлекли техния хаган с много подаръци и му обещали голяма плячка след превземането на града. Славините считали, че сега Солун няма да се съпротивява дълго, тъй като те били превзели всички околни градове и области, а освен това градът бил препълнен с бежанци от Панония, Дакия, Дардания и други провинции. Хаганът се озовал на поканата и с многобройна войска от авари, славини и прабългари поел към Солун.

 

Първоначално бил направен опит за превземане на града с изненада. Отбрана конна войска с ускорен ход най-неочаквано се явила под стените на Солун. Жертва на това нападение станали много солунчани, които се намирали извън крепостната стена. След това нападателите се нахвърлили и върху самата стена, като използували лека обсадна техника — така наречените костенурки. Макар щурмът да не довел до превземане на града, византийците понесли големи загуби в убити, пленени и заграбен добитък.

 

След няколко дни под стените на Солун пристигнал самият хаган с цялото множество от авари, прабългари и славини. Според автора на разказа те обхванали „като зимна вихрушка отвсякъде по суша стената на този пазен от светията град, така че от всички страни се виждаха само главите на варварите. Дори земята не можеше да издържи това множество от нашественици, а и водите от водопроводите, от околните реки и от кладенците не стигаха, за да задоволят тях и животните им.” По-нататък авторът разказва, че нападателите били целите „в желязо”, а „наредените от всички страни каменометни машини, които се издигаха до небето”, надвишавали по височина зъберите на вътрешните стени. „Едни приготвяха така наречените костенурки с плетове и кожи. Други возеха към вратите овни, които бяха направени от грамадни дървета и леснопоДвижни колела. Трети приготвяха извънредно големи дървени кули, които надминаваха височината на стената и върху които стояха въоръжени здрави младежи. Четвърти забиваха така наречените колове, пети носеха стълби на колела, шести измисляха възпламенителни уреди.”

 

Щурмът срещу крепостната стена започнал едновременно от всички страни. Авторът-очевидец отбелязва: „И тъй обсадата започна и каменометните машини от всички страни хвърляха не камъни, а планини и хълмове.” В резултат на това усилено обстрелване до пладне част от стената била разрушена. Нападателите се опитали да я преминат, но били отбити.

 

Още в първите дни на обсадата солунчани получили помощ отвън. В пристанището започнали да пристигат кораби, натоварени с жито и други храни. Моряците пък, които били опитни във военно отношение, се включили в отбраната, като започнали да действуват с каменохвъргачките и останалите оръжия. Най-сетне на

 

61

 

 

Солун била изпратена и помощ от императора, като за префект на града бил назначен някой си Хариас.

 

Славините направили опит да превземат града с помощта на една дървена бойна кула. Когато я придвижвали към крепостната стена обаче, механизмът ѝ се повредил и тя не могла да бъде използувана. Срещу костенурките пък солунчани намерили противодействие — с помощта на дълги куки повдигали покривите им и по този начин излагали бойците на удари откъм стената.

 

Обсадата на Солун продължила 33 дни, без да даде желания резултат. Тогава нападателите предложили да се оттеглят при условие, че получат известно количество дарове. Първоначално солунчани отказали, но аварите започнали да опожаряват околностите на града и те се видели принудени да приемат направеното предложение. След като продали заловените пленници и се снабдили с храни, нападателите се оттеглили. [7]

 

Като се възползували от действията на славините на Балканския полуостров и особено от обсадите на Солун, аварите също възобновили своите нападения над владенията на империята. През 619 г. те проникнали чак до Дългата стена, като на връщане опустошили много селища в Тракия. Едва през 620 г. византийците успели да сключат така необходимия им мирен договор с аварите, което им позволило да хвърлят всичките си сили в борбата против персите. [8]

 

Но и този път мирът се оказал краткотраен. През 626 г., по време на разгара на византийско-персийската война, Цариград бил подложен на обсада от две страни: от северозапад дошъл аварският хаган, водейки със себе си многочислена войска от авари, прабългари и славини; от изток разположили своя стан персите. Битката за града траяла 10 дни. На славянската пехота бил определен един участък от крепостната стена за нападение, а голям брой славини с лодки-еднодръвки се прехвърлили в Златния рог и се опитали да атакуват града по море. Обсадата завършила без успех и съюзниците трябвало да се оттеглят. [9]

 

За активното участие на славините в тази обсада разказват и други извори. Георги Пизидийски съобщава, че „славянин се беше споразумял с хун, скит ( = аварин) с българин и пак мидиец ( = персиец) със скит”. [10] В „Слово за обсадата на Цариград” (VII в.) особено много се изтъква дейността на лодките-еднодръвки — „защото славините бяха придобили извънредно голяма опитност да се спускат смело в морето, откак и самите те нападаха ромейската държава” [11]. Теофан съобщава, че лодките-еднодръвки били докарани по Дунава, [12] а патриарх Никифор (IX в.) пише, че във войската на славините имало и жени. [13]

 

Около 630 г. политическата обстановка в Югоизточна Европа се променила коренно. Византия отбила ударите на персите и вече била в състояние не само да отдели войски за защита на балканските си територии, но и да мине в настъпление. През същата го-

 

62

 

 

дина в Аварския хаганат избухнал остър вътрешен конфликт между прабългари и авари, който довел до избиването или до изселването на по-голямата част от прабългарските племена. От тези събития се възползували и някои от славянските племена, които отхвърлили зависимостта си от аварите. За аваро-славянски нападения на Балканския полуостров вече не могло да се мисли. [14]

 

При така променената обстановка Византия започнала настъпление в три посоки, за да възстанови властта си над Балканския полуостров: на север по черноморското крайбрежие; на северозапад през центъра на полуострова по стария път Одрин—Пловдив—София—Ниш—Белград; на запад по егейското крайбрежие за установяване на сухопътна връзка със Солун. [15] На императорските армии се удало да си възвърнат много от загубените територии. През 70-те години на VII в. Византия отново владеела цялото черноморско крайбрежие, а в североизточната част на полуострова — цялата територия, в която по-късно се настанили прабългарите (областта от шуменските възвишения до Черно море и от Стара планина До Дунава). [16] В центъра на Балканския полуостров византийските войски успели да овладеят почти всички големи градове и крепости, да поставят в тях гарнизони и да ги използуват ако не за покоряване, то поне за разпростиране на влиянието си над околиите славянски племена.

 

Византийските хронисти не са счели за необходимо да разкажат как и кога империята възстановила влиянието и властта си над част от загубените територии. За тях Византия, макар и номинално, притежавала всички територии чак до р. Дунав. Запазено е единствено сведението за един поход на императора Констанс II през 658 г., когато част от покорените балкански славяни били преселени в Мала Азия. Обикновено се приема, че този поход е бил предприет против славяните в Беломорието и се свързва с неспокойната обстановка около Солун. Един поглед върху обстановката на Балканския полуостров обаче дава основание да се твърди, че това е могло да стане и другаде, например в Североизточна България. [17] Що се отнася до изселените в Мала Азия славяни, империята направила опит да ги включи във войската си, но през 665 г. 5000 бойци от тях преминали на страната на арабите. [18]

 

И така през втората половина на VII в., макар Византия да установила контрол над по-голямата част от Балканския полуостров, властта ѝ над славянските племена на юг от Стара планина била почти номинална. В земите на север от Стара планина, където изворите споменават седем славянски племена, империята срещнала решителен отпор и изобщо не била в състояние да мисли за възстановяване на своето владичество. [19]

 

63

 

 

 

Териториално разположение на отделните славянски племена. Сведенията на византийските автори за разположението на отделните славянски племена на Балканския полуостров са оскъдни и непълни. Те се отнасят обикновено до райони и събития, свързани с военни действия против империята. При това много от тези сведения са от по-късно време — нещо, което не дава възможност със сигурност да се твърди какво е било първоначалното разположение на едно или друго племе. Несъмнено е обаче, че заселването на славяните не е било равномерно. В причерноморските области, както и в големите градски центрове и техните непосредствени околности, над които Византия запазила своя контрол, първоначална не се заселили славяни. В останалите райони тяхното заселване зависело до голяма степен от гъстотата на завареното население.

 

В земите на север от Стара планина обитавали северите и седемте славянски племена. Още по време на образуването на българската държава северите получили задачата да отбраняват проходите на Източна Стара планина, което показва, че тук са били и населяваните от тях територии. [20] Около 767 г. изворите още веднъж споменават северите във връзка с похода на византийците в техните земи и отвличането на вожда им Славун в плен. [21] Останалите седем славянски племена са посочени общо, без да са дадени имената им. Известно е само, че те населявали огромната територия от Източна Стара планина до Карпатите, следователно земите им се простирали от двете страни на Дунава. [22] Славянска население живеело и в Добруджа, тогава подвластна на Византия, за което данни засега дават археологическите проучвания. [23]

 

Покрай Дунава, от Тимок до Драва и Тиса, през различни времена изворите поставят местоживелищата на още няколко славянски племена. Тимочаните населявали поречието на Тимок — през 818 г. те се откъснали от българската държава, във връзка с което през 824 г. Омуртаг изпратил пратеници в двора на император Людовик Немски. [24] Абодритите, известни още с името преденеценти, населявали земите от двете страни на Дунава, около устията на Тиса и Млава — през 818 г. те действували заедно с тимочаните. [25] Моравяните обитавали земите по Морава (Българска и Сръбска) — споменават се от баварския географ (IX в.) и от арабския хронист ал-Масуди (X в.). [26] Браничевците, които според някои автори образували южната група на абодритите, обитавали земите на средновековния град Браничево. [27] По всичко изглежда, че тези племена или поне някои от тях са влизали в състава на посочените вече седем славянски племена. [28]

 

Най-много сведения има за славяните около Солун. Във връзка с обсадите на града в „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски са изброени редица племена. Ринхините обитавали поречието на р. Ринхион (Ринхин) — участвували в обсадата на Солун преа 677 г., след като две години преди това техният княз Пребънд бил заловен и убит от византийците. [29] Сагудатите, участвували в об-

 

64

 

 

садите на Солун през 616 и 677 г., [30] се споменават и в началото на X в. във връзка с арабската обсада на Солун [31] — обитавали земите на запад от града чак до Бер. Драгувитите, които участвували н обсадите на Солун през 616 и 677 г., [32] а след 680 г. снабдявали с храни Куберовите българи в Битолското поле, [33] в началото на X в. заемали областта между Солун и Бер. [34] Велегезитите, които също участвували в обсадите на Солун през 616 и 677 г., [35] обитавали областта около Тива и Димитриада в Тесалия. Ваюнитите, участвували в обсадата на Солун през 616 г., [36] обитавали Южна Албания и Епир. Верзитите, взели участие в същата обсада през 616 г., [37] населявали земите на Охридско и Битолско, известни посетне под името Верзития (Берзития). Струмците, участвували в обсадата на Солун през 677 г., [38] през 678 г. били изтласкани от византийците в планините и клисурите около р. Струмица, [39] а в началото на X в. са споменати сред племената, намиращи се северно от Солун. [40] В Западните Родопи, по долината на Места и в околностите на Сер живеели смоляните. [41] В най-южната част на Балканския полуостров, в Пелопонес, обитавали милинги (миленци) и езерити (езерци), които според Константин Багренородни се заселили тук около 745 г. заедно с други славянски племена, в резултат на което областта „се пославянчила и станала варварска” [42]. През 40-те години на IX в. тези славяни се отцепили от Византия, „станали независими и вършели опустошения, поробвания, плячкосвания, пожари и грабежи” [43]. За славянски племена в Тракия, в района от Одрин до Солун, се говори в редица извори във връзка с похода на Юстиниан II през 688/689 г., когато една част от тях били поробени, а други — изселени в Мала Азия. [44] В Северна Тракия и особено по черноморското крайбрежие за славянско население се споменава в Сюлейманкьойския надпис на хан Омуртаг. [45] За славянско население по Балканския полуостров най-сетне обилни данни дават археологичните проучвания и може да се твърди, че в бъдеще картината ще става все по-пълна и по-пълна. [46]

 

 

Български (югоизточни) славяни. Основната славянска маса, заселила се на Балканския полуостров, се състояла от дакийски славини. В източната част на полуострова вероятно са се заселили и част от антите, но техният брой не бил много голям — след разгрома им от аварите през 602 г. те се оттеглили от областта на Черно море и дунавската делта на север и вече името им изчезва в съчиненията на византийските автори. [47] На Балканския полуостров се заселили и панонски славини, които заели неговите западни и северозападни територии. [48]

 

Още докато се намирали в земите на север от Дунава, между дакийските и панонските славини започнали да се оформят известни различия. Това се дължало преди всичко на нееднаквата им политическа съдба. Дакийските славини били свободни и имали

 

65

 

 

свое политическо обединение, в което спойката между отделните племена, особено по време на войните с Византия, се засилвала, родствените връзки между аристокрацията укрепвали, особеностите на отделните диалекти се притъпявали. Поради това на Балканския полуостров дакийските славини дошли по-организирани и по-обособени в сравнение с панонските славини, които десетилетия наред се намирали под аварска зависимост и сред които изтъкнатите по-горе процеси се развивали много по-бавно. [49]

 

На Балканския полуостров различията между дакийските и панонските славини се увеличили и задълбочили. Както вече бе посочено, дакийски славини и част от антите се заселили в източната и южната част на полуострова. Тук се заселили и част от панонските славини. Всички те съставлявали групата на българските или югоизточните славяни, от които след време заедно с прабългарите и завареното балканско население се образувала българската народност. Основната маса панонски славини се заселили в северозападната част на Балканския полуостров — след време от тях възникнали сръбската, хърватската и словенската народност. Границата между двете славянски групи на Балканския полуостров започвала от р. Сава, западно от Белград, на юг стигала до Шар, след което завивала на запад и излизала на Адриатическо море северно от Драч. На изток и юг от тази линия се заселили българските (югоизточните) славяни, а на запад — сърбохърватските. Най-ярките различия между двете групи са от езиково естество — в областта на морфологията, синтаксиса и особено на фонетиката. Така напр. от всички славянски езици само българският познава звуковете Щ и ЖД — в сърбохърватски на тях съответствуват Ч (ћ) и ДЖ (ђ). В сравнение със сърбохърватския език в българския различия има при звуковете Ѣ, Ъ, Ь, Ѫ и др. Наред с това в лексиката на българския език съществуват някои гръцки заемки, които в старобългарските паметници са приети не в тяхната литературна, а в народната им форма — това се дължи на обстоятелството, че само българските славяни са били в непосредствен допир с гръцко население. [50]

 

 

Славяните и завареното местно население на Балканския полуостров. Когато югоизточните славяни се заселили на Балканския полуостров, те заварили неговите територии силно опустошени от продължителните нападения на различните „варварски” племена. Крепостните стени на много градове били порутени, икономическият живот замрял, населението силно оредяло. Славяните заели най-добрите и плодородни земи, с което още повече стеснили местните жители. Част от тези жители, предимно траки, се оттеглили в планинските области; останалите се смесили със славяните, били подложени на асимилация и скоро се претопили.

 

Потомци на старото романизирано тракийско население, което избягнало асимилацията, са по-сетнешните власи — пастирско

 

66

 

 

население, обитаващо планините на целия Балкански полуостров. Потомци на старото романизирано илирийско население пък са днешните албанци. Освен това значителни маси от гръцкото насечение, предимно в градските и крайбрежните центрове на Черно и Бяло море, също така избягнали славянската асимилация и се запазили.

 

Българските славяни заимствували много елементи от езика, бита и традициите на местното население. От гърците били заети наименованията на някои селища, например Созопол, Анхиало и др., както и множество думи. От романизираното население били наследени имена на селища, планини и реки, например: Бонония — Бъдин (Бдин), Рациария — Арчар, Алмус — Лом, Наисус — Ниш, Астапус — Щип, Скупи — Скопие, Сисе — Сер, Тесалоника — Солун, и др.; Асемус — Осъм, Маргус — Морава, Тимакус — Тимок, Цебрус — Цибрица, Ескус — Искър, Утус — Вит, Ятрус — Етър (Янтра), Стримон — Струма, и др.; Родопе — Родопи, Скадрус — Шар, и т.н. Другаде пък, където селищата били унищожени, а населението — разпръснато, славяните наложили съвсем нови имена: Марцианопол — Девня, Абритус — Разград, Пауталия — Велбъжд (дн. Кюстендил), Нове — Свищов, Саксагинта Приста — Русе, Дионисопол — Балчик, и др. Същото се наблюдава и при имената на реки и планини, например Панисос — Тича (Камчия), Зирас — Батовска река, и т.н.

 

Тракийското население, което се вляло в славянската маса, не изчезнало напълно. То оставило следи и в езика, и в бита, и в религиозните вярвания на славяните. Предполага се, че освен названията на реки, селища, планини и други местни имена, като Пулпудева — Пловдив, Сердика — Средец, Месамбрия — Несебър, и др., в славянския език са били възприети и някои чисто тракийски думи: катеря се (качвам се), газя (тъпча), гудя (скътам, слагам), карпа (скала), руфя (мълния) и др., както и някои лични имена, като Бото, Дако, Дико, Драсо, Гето, Нено и др. [51]

 

Тракийското влияние било особено силно в областта на религиозните вярвания. Славяните заели от траките култа към героя-конник (Херос), както и почитането на някои гръцки и римски божества. Чрез траките в живота на славяните навлезли и езически обичаи от рода на нестинарските игри, русалийските игри, кукерските игри и др. [52]

 

Най-сетне чрез траките славяните усвоили и високите постижения на византийската провинциална култура в областта на селското стопанство, занаятите, строителството и художествените занаяти. Затова на включването на големи тракийски маси в славянската среда трябва да се гледа като на положително явление както за увеличаване на нейния количествен ръст, така и за по-нататъшното ѝ ускорено икономическо и политическо развитие. [53]

 

Заселването на българските славяни на Балканския полуостров е изключително важно събитие както в техния живот, така

 

67

 

 

и в живота на Византия. В резултат на нападенията и заселването на полуострова славяните развили с ускорени темпове своите производителни сили, а така също заимствували много от оръдията на труда и от производствения опит на местното население. Ускорено било класовото разслоение, укрепнали политическата и военната организация. Всичко това съдействувало за по-бързото прерастване на родово-племенните институции в органи на държавна власт.

 

Със заселването на Балканския полуостров славяните усвоили запустелите византийски земи, разработили и нови; те заселили и много от опустелите градове. Това довело до повишаване равнището на производството, до възмогване на икономическия живот.

 

Най-сетне със заселването на Балканския полуостров славяните нанесли непоправим удар на робовладелския строй и на колонатните отношения, с което изиграли решаваща роля в многовековната борба на тракийското и останалото балканско население с робовладелците и угнетителите. Под влияние на славянската община се възродила и местната селска община, засилила се нейната роля в социалния живот, а това съдействувало за преминаването на целия Европейски Югоизток към новия, по-прогресивен строй — феодалния.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

БЕЛЕЖКИ

1. За политическата обстановка на Балканския полуостров през първите три десетилетия на VII в. вж. Ю. Кулаковский, История, III, с. 1—91; Г. Острогорски, Историја Византије, с. 101 —118.

2. Isidorus Hispalensis, Historia, p. 337, 479 = ЛИБИ, I, с. 384, 385. Срв. Ю. Кулаковский, История, III, с. 52.

3. Georgius Pisida, Herachast 1166—97 = ГИБИ, III, с. 66—67. Срв. Ю. Кулаковский, История, III, с. 52—53. Според В. Гюзелев, Славяни и прабългари, с. 17, през периода 602—613 г. била извършена „втората масова славян ска колонизация . . . , довела до радикална промяна на етническия облик на целия полуостров”, като този процес най-добре бил изразен в думите на Константин Багренородни: „Пославянчи се цялата земя и стана варварска.” Въпросното сведение обаче не се отнася до целия Балкански полуостров, а само до тема Пелопонес; и не до периода 602—613 г., а за годината 745, ко гато върлувала чума и когато управлявал императорът Константин V Копроним (741—775). Вж. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p. 91 = ГИБИ, V, c. 197—198.

4. Acta S. Demetrii, p. 162 = ГИБИ, III, 129.

5. Мненията за годината на това нападение варират от 581 до 711 г.: 581 г. — X. Гелцер, Й. Маркварт; 609 г. — К. Иречек, Й. Маркварт, В. Златарски; 610 г. — Н. Милев; 617 г. — Й. Лоран, Ст. Станоевич; 617–619 г. — О. Тафрали, Й. Венедиков; 617–620 г. — Й. Лоран; преди 630 г. — Ю. Кулаковски; 630 г. — Л. Нидерле; 610—641 г. — Ф. И. Успенски, К. Амантос; 669 г. — П. Сречкович; 675 г. — Е. Мюрал, К. Николаевич, К. Хопф, М. Дринов, Ф. Рачки, П. Сречкович; 676 г. — П. Й. Шафарик, Филарет, М. Дринов, К. Иречек, М. Соколов, П. Сречкович, Л. Ковачевич и Л. Йованович, Й. Иванов; 641–711 г. — К. Биеус; 669–685 г. — Т. Тафел (вж. Ал. Бурмов, Славянските нападения, с. 81, бел. 16). Самият Ал. Бурмов (пак там,

68

c. 99—105) отнася нападението към 620 г. Според Ст. Маслев, Рецензия, с. 690, нападението е станало през 609 г. Р. Lemerle, La composition, p. 353—354, отнася това събитие неопределено към 20-те години на VII в., а В. Grafenauer, Nekaj vprašanj, p. 75—76, отнася обсадата към 615 г. Ф. Баришић, Чуда, с. 85—95, смята, че това нападение е станало най-рано през 616 г. Съображенията в полза на това мнение са: нападението е извършено по време, когато сагудати, ваюнити, драговити и други племена вече били разорили по-голяма част от Илирик, Тесалия, Елада, Епир, Ахея и Егейските острови; от околните градове само Солун все още не бил превзет от славяните, т.е. обсадата е станала след овладяването на тези обширни територии поне една година по-късно; нападението било извършено от племена, които вече живеели трайно около Солун, а не от пришълци, както при прежните нашествия; славините имали намерение да се заселят в града на постоянно местожителство; събитието станало по време на архиепископ Йоан, т.е. след 610 г.; няколко извора поставят овладяването на южната част на Балканския полуостров от славяните в края на 614 и началото на 615 г. — Изидор Севилски, Изидор Паценски, Йоан Никиуски, Георги Пизидийски и Теофан.

6. Acta S. Demetrii, р. 162—165 = ГИБИ, III, с. 128—133. Във връзка със смъртта на княз Хацон е разказана една интересна подробност: преди битката той поискал чрез гадаене да разбере дали ще превземе града — обичай, споменат и от Прокопий.

7. Acta S. Demetrii, р. 166—171 = ГИБИ, III, с. 133—140. Мненията за годината на това нападение варират от 583 до 711 г.: 583 г. — Й. Маркварт; 602—610 г. — К. Иречек, В. Златарски; 602—641 г. — К. Иречек; 619 г. — Й. Лоран, Ст. Станоевич; след 619 г. — О. Тафрали; 620 г. — Й. Венедиков; 622—623 г. — Ю. Кулаковски; 677 г. — Е. Мюрал, К. Николаевич, К. Хопф, Ф. Рачки; 678 г. — П. Й. Шафарик, Филарет, М. Дринов, К. Иречек, М. Соколов, Л. Ковачевич и Л. Йованович; 678—679 г. — Т. Тафел; 679 г. — Ф. Тугар; 641—711 г. — К. Биеус (вж. Ал. Бурмов, Славянските нападения, с. 82, бел. 17). Самият Ал. Бурмов (пак там, с. 101—105) отнася това нападение към 622 г. Ст. Маслев, Рецензия, с. 690, счита, че обсадата е станала през 611—612 г. Ф. Баришић, Чуда, с. 96—100, счита, че събитията са станали между 617—619 г. Съображенията в полза на това мнение са: обсадата е станала по време на архиепископ Йоан, т.е. след 610 г.; обсадата е станала непосредствено след някои от големите разорителни аварски походи на Балканския полуостров и тъй като е след 616 г., то най-вероятно става дума за големия поход до Цариград през 615—617 г., когато аварите проникнали не само до Дългата стена, но и разорили още много „други градове и населени места”; това нападение не е станало и след 619 г., когато император Ираклий сключил мир с аварите; аварите дошли под стените на Солун след двегодишни приготовления, т.е. след третата обсада през 616 г.

8. Theophanes, Chronographia, p. 301—302 = ГИБИ, III, с. 258—259; Nicephorus, Opuscula historica, p. 12—14 = ГИБИ, III, c. 291—293. Срв. Ю. Кулаковский, История, III, с. 53—56.

9. Chronicon Paschale, p. 713—726 = ГИБИ, III, с. 78—84. За обсадата на Цириград вж. по-подробно Ю. Кулаковский, История, с. 76—87, и F. Ваrišič, Le siège de Constantinople par les Avares et les Slaves en 626, Byzantion, 24, 1954, p. 371 sq.

10. Georgius Pisida, Bellum Avaricum, v. 197—198 = ГИБИ, III, c. 57. По-нататък в своята поема Георги Пизидийски съобщава, че „варварският ум беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славяни, смесени с българи” (с. 64).

11. De obsidione Constantinopolis homilia, p. 307 = ГИБИ, III, с. 49.

12. Theophanes, Chronographia, p. 316 = ГИБИ, III, с. 260. Според Теофан със своите лодки-еднодръвки славяните изпълнили по време на обсадата Златния рог.

13. Nicephorus, Opuscula historica, p. 18 = ГИБИ, III, с. 294. За участието на жени сред славянските отряди през 811 г. в битката против византийските

69

нашественици съобщава и Анонимният ватикански разказ — „въоръжили по мъжки жените” (вж. Ив. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на Никифор I в България през 811 г., СпБАН, 54, 1936, с. 148—153 = ГИБИ, IV, с. 13).

14. Георги Пизидийски в поемата си „Възвръщането на кръста” (Restitutio crucis), v. 78—81, като описва събитията около 629 г., пише, че „скит ( = аварин) убива славянин (Σκλάβον) и след това той бива убиван и окървавени от междуособни убийства, твърде много са възпрепятствувани за водене на единна борба” (вж. ВИИНJ, I, с. 158). Този текст явно визира славяно-аварските междуособици през 626—629 г., прераснали през 630 г. в аваро-прабългарски междуособици и довели до отслабване на Аварския хаганат (вж. подробно Ю. Кулаковский, История, III, с. 88—89). Освен това около 630—633 г. славяните около Солун направили още един опит да превземат града. В поредното „чудо” (деяние) на Димитър Солунски се разказва, че по време на едно силно земетресение били разрушени много сгради и дори част от крепостната стена. Тогава славяните се спуснали към града, но видели, че крепостната стена е здрава, и се оттеглили, без да извършат нападение (Acta S. Demetrii, р. 112 = ГИБИ, III, с. 140—141; срв. Ф. Баришић, Чуда, с. 100—106).

15. П. Мутафчиев, История, I, с. 81.

16. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 264. За това вж. по- подробно тук, в дял II, гл. I.

17. Theophanes, Chronographia, p. 347 = ГИБИ, III, с. 260. По въпроса за кои славяни и славинии става дума — дали за Беломорието или другаде, в историческата литература има различни мнения. Вж. ВИИНJ, I, с. 222, бел. 9, където е посочена литература по въпроса, а така също и тук, по-долу, в дял II, гл. I. Общо за събитията вж. Ю. Кулаковский, История, I, с. 210, където е уточнена годината на похода. Срв. В. Златарски, История, I, 1, с. 191 192.

18. Theophanes, Chronographia, p. 348 = ГИБИ, III, с. 260. Срв. Ю. Кулаковский, История, III, с. 210.

19. По-подробно вж. по-долу, в дял II, гл. I.

20. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 264. По-подробно зз събитията в дял II, гл. I.

21. Theophanes, Chronographia, p. 436 = ГИБИ, III, с. 272.

22. Theophanes, Chronographia, p. 359 = ГИБИ, III, с. 264. По-подробно за тези седем племена в дял II, гл. I.

23. Ж. Въжарова, Славянски селища, с. 9—12, 115 сл.; същата, Славяни и прабългари, с. 11 сл.

24. Einhardus, Annales, p. 205—206 = ЛИБИ, II, с. 34—35; Vita Ludovici imperatoris, p. 623—624 = ЛИБИ, II, c. 50—51. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 342, и В. Златарски, История, I, 1, с. 400 сл.

25. Einhardus, Annales, p. 205, 212—213 = ЛИБИ, II, с. 34, 36; Vita Ludovici imperatoris, p. 624 = ЛИБИ, II, с. 51. През 824 г., когато български пратеници пристигнали в Бавария, при немския крал дошли и пратеници на „абодритите, наричани обикновено преденеценти, които са съседи на българите и обитават Крайдунавска Дакия”. Срв. L. Niederle, Slovanske starožitnosti, II, р. 417—418, и В. Златарски, История, I, 1, с. 400. Според В. Гюзелев, Баварският географ, с. 286—287, сведението от 818 г. се отнасяло до северните, а не до дунавските абодрити, а и местоживелищата на тези абодрити-преденеценти били на север от Дунава, в областта на р. Тиса.

26. М. Дринов, Заселение, с. 342—343. Срв. В. Гюзелев, Баварският географ, с. 292—293.

27. В. Златарски, История, I, 1, с. 400. Това мнение се поддържа и от П. Й. Шафарик, а е подложено на критика от М. Дринов, Заселение, с. 343—344. За браничевци говори и Д. Ангелов, Българската народност, с. 246 и 326, но те не се срещат в нито един от посочените извори. Обстойна критика на това становище вж. у В. Гюзелев, Баварският географ, с. 287.

28. L. Niederle, Slovanske starožitnosti, II, р. 416—417.

70

29. Acta S. Demetrii, p. 173—174 = ГИБИ, III, c. 143—151. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 353—355. Вж. също ВИИНJ, I, с. 200, бел. 33.

30. Acta S. Demetrii, p. 162, 174 = ГИБИ, III, с. 129, 146—151. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 355.

31. Joannes Cameniata, De excidio Thessalonicensi, p. 495—496 = ГИБИ, V, c. 22. Други данни за сагудатите с литература вж. у ВИИНJ, I, с. 188, бел. 4.

32. Acta S. Demetrii, p. 162, 174 = ГИБИ, III, с. 129, 150. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 355—360.

33. Acta S. Demetrii, p. 180 = ГИБИ, III, с. 160.

34. Joannes Cameniata, De excidio Thessalonicensi, p. 495—496 = ГИБИ, V, c. 22. Други сведения за драговитите с литература вж. у ВИИНJ, I, с. 186, бел. 3.

35. Acta S. Demetrii, p. 162, 174 = ГИБИ, III, с. 129, 150—154. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 361—362. Вж. също ВИИНJ, I. с. 188, бел. 5, с литература.

36. Acta S. Demetrii, p. 162 = ГИБИ, III, с. 129. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 360—361. Вж. също ВИИНJ, I, с. 189, бел. 6.

37. Acta S. Demetrii, p. 162 = ГИБИ, III, с. 129; Theophanes, Chronographia, р. 447, 473 = ГИБИ, III, с. 274, 278. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 351—352, който смята, че велзити и берзити или бързяци са различни племена. Вж. също ВИИНJ, I, с. 189, бел. 7.

38. Acta S. Demetrii, p. 174 = ГИБИ, III, с. 144—156. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 352—353. Вж. също ВИИНJ, I, с. 208, бел. 46.

39. Constantinus Porphuropenitus, De thematibus, p. 91 = ГИБИ, V, c. 197.

40. Joannes Cameniata, De excidio Thessalonicensi p. 545—546 = ГИБИ, V, c. 45—46.

41. Името на племето смоляни (τος Σμολεάνους = или ) се споменава за първи път в един от надписите на хан Пресиян, в който се разказва, че кавхан Исбул бил изпратен с войска по посока на това племе. И тъй като надписът е намерен във Филипи (при Гюмюрджина, в Беломорието), естествено е да се приеме, че племето смоляни е населявало Централните Родопи (вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 132—139, с посочената на с. 136 литература). По всичко изглежда, че за славянското племе смоляни става дума и в Житието на Григорий Декаполит, където във връзка със същите събития се говори за „славяни разбойници” (Σκλαβίνοις λησταῖς) в долината на Струма, за „планините (вер. Родопите) в пределите на славяните” (τὰ τῶν Σκλαβηνῶν μερῶν ὄρη) и най-сетне за бунт на управителя на тукашната Славиния (τοῦ τῆς ἑνεινης Σκλαβηνίας ἐξράχοντος) против Византия (вж. F. Dvornik, La Vie de Saint Grégoire de Décapolite et Ies Slaves Macédoniens au IX^e siècle, Paris, 1926, p. 54, 61—62). В Типика на Григорий Бакуриани, даден през 1083 г. на Бачковския манастир, е спомената Смоленска тема (τοῦ ϑέματος τῶν Σμολένων)—вж. Typicon Bacuriani, p. 56 = ГИБИ, VII, c. 64. За местоживелищата на славяните в областта от Горна Арда до Средна Места вж. М. Дринов, Заселение, с. 353; В. Златарски, История, I, 1, с. 445; Д. Дечев, Где са живели смоляните?, сб. В. Н. Златарски, С., 1925, с. 45—54.

42. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p. 91 = ГИБИ, V, c. 197—198. Срв. Д. Ангелов, Българската народност, с. 148—149, с допълнителни данни и литература.

43. Constantinus Porphyrogenitus, De administrando imperio, p. 50, 232—236 = ГИБИ, V, c. 217—219. Срв. М. Дринов, Заселение, с. 362. Вж. също ВИИНJ, I, с. 69—74, с обширна литература.

44. По-подробно вж. тук, по-долу, в дял II, гл. II.

45. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 152—163: „Втора глава за славяните (τõν Σκλάβον = τῶν Σκλάβων), които са под императора: те трябва да останат така, както бяха заварени, когато стана войната. Трета глава за останалите славяни (τõν λυπõν Σκλάβον = τῶν λοιπῶν Σκλάβων), които не са подчинени на императора в крайбрежната област: той ще ги върне в селищата им.” За славяни, вероятно в Тракия, се говори и в Чаталарския надпис

71

на Омуртаг: „и премести войската си срещу гърци и славяни” (Σκλάβους). Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 200—209.

46. Вж. Ж. Въжарова, Славянски селища, с. 9—12, 115—159; същата, Славяни и прабългари, с. 11—352.

47. Theophylactus Simocatta, Historiae, p. 292—294 = ГИБИ, II, 4. 354. Срв. Е. Михайлов, Склавини и анти, с. 27—52 и особено с. 44; същият, За руско-българската етническа граница, с. 183—209. Опитите на някои автори да обясняват еднаквите имена на племена (смоляни, севери) и градове (Плиска — Псков, Преслав — Переяславл) с разделяне на племената и масово заселване на анти на Балканския полуостров (История на България, I, с. 51—52) не намират сериозно потвърждение в изворите: Йордан изрично сочи, че имената на отделните племена се променят според родовете и племената (Jordanes, Getica, p. 62 = ЛИБИ, I, с. 336), а освен това такива двойни имена има и сред западните славяни — абодрити, моравяни и др.

48. История на България, I, с. 51. Срв. Д. Ангелов, Българската народност, с. 166—169.

49. Вж. Е. Михайлов, Склавини и анти, с. 27—28 и особено с. 46, бел. 2, където е приведена обилна литература, показваща ранното разслоение в езиково отношение сред славяните.

50. М. Дринов, Заселение, с. 327—339; Л. Милетич, Записки по сравнителна граматика на славянските езици, С., 1939, с. 240—244; К. Мирчев, Старобългарски език, С., 1972, с. 7 сл.

51. М. Дринов, Заселение, с. 325—335; К. Иречек, История на българите, с. 123—124; В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, С., 1956, с. 53 сл. Вж. също Д. Ангелов, Българската народност, с. 171—180.

52. К. Иречек, История на българите, с. 121—122; В. Тъпкова-Заимова, Сведения за средновековни кукерски игри в Силистренско, сб. Езиковедски и етнографски проучвания в памет на Ст. Романски, С., 1960, с. 705—708; Д. Ангелов, Българската народност, с. 186—187, с литература. Вж. също Ив. Георгиева, Някои антични следи в българските народни вярвания и обичаи, ИБИД, т. 27, 1970, с. 21—33; същата, За континюитета на античната култура в българската народна култура, сб. България в света от древността до наши дни, т. 2, С., 1979, с. 516—525, с по-нова литература.

53. По-подробно за отношенията между славяни и завареното местно население и за тракийското наследство вж. Д. Ангелов, Българската народност, с. 182—190, с посочване на съответната литература.