1. Нападения на Балканския полуостров (V—VI в.)
Балканският полуостров в навечерието на заселването на славяните
Произход и прародина на славяните
Първи нападения на Балканския полуостров
Засилване на славянските нападения през втората четвърт на VI в.
Нападения на Балканския полуостров през втората половина на VI в.
Имало ли е заселване на славяни на Балканския полуостров до края на VI в.?
Балканският полуостров в навечерието на заселването на славяните. Политическата, социалната и етническата обстановка на Балканския полуостров през VI в. била твърде сложна. Като цяло балканските земи спадали към територията на обособилата се след 395 г. Източноримска империя (Византия) с център Константинопол (Цариград). В социално-икономическата структура на империята съществен дял продължавали да заемат робовладелските отношения — предимно във видоизменената форма на колоната. Острите вътрешни противоречия между робовладелската аристокрация и угнетеното селско и градско население намирали израз в появата на еретически учения и в избухването на чести бунтове и размирици. Налице била изобщо една неспокойна атмосфера, която правела позициите на византийската власт твърде нестабилни. [1]
Етническият състав на населението в балканските земи през разглеждания период се отличавал с голяма пъстрота. В северозападните краища на полуострова преобладавали илирите, в южните краища — гърците, а целият централен и източен дял бил населен с траки. В резултат на продължителния процес на романизация и елинизация, развил се през предходните столетия, част от тракийското население, особено в градските центрове, загубило етническата си самобитност, докато тракийските селяни в огромното си мнозинство пазели все още своя език, вяра и обичаи. [2] Редом с по-старото население на Балканския полуостров през VI в. живеели и други етнически групи, които проникнали тук по време на честите варварски нашествия през IV—V в. или били настанени в резултат на политиката на цариградските управници като федерати, т.е. срещу задължението да пазят дунавската граница. Относителният дял на това чуждо по етнически състав на местните балкански жители население бил сравнително малък.
25
При такава обстановка започнали нападенията на славяните. С появата на славянските племена на Балканския полуостров и особено с тяхното заселване в земите на юг от Дунава настанали големи промени както в етническите взаимоотношения, така и в обществено-икономическото и политическото развитие на тукашното население. На византийската власт бил нанесен сериозен удар. Така били създадени условия за изграждане на нови политически формации, сред които първо място заела българската държава.
Произход и прародина на славяните. Славяните са от индоевропейски произход. Към индоевропейската езикова общност принадлежат още народите, говорещи германски, романски, ирански, келтски и някои други езици. В далечната древност прадедите на тези народи живеели на една и съща територия, говорели един и същ език. Роднинската терминология у всички индоевропейски народи произлиза от един и същ корен и води към времето на матриархата. Наименованията на най-старите оръдия на труда сочат, че в епохата на неолита все още е съществувал един общ индоевропейски език. Употребата на думи като бреза, зима и други сред южните славяни показва, че древната прародина на индоевропейците се е намирала в Централна и Северна Европа. Общата терминология за домашен добитък е указание, че старите индоевропейци са се занимавали предимно със скотовъдство. Наред с него основни поминъци били ловът и пчеларството. Земеделието все още не било познато. [3]
Разпадането на индоевропейската общност станало към IV хил. пр.н.е. Първи се отделили и се обособили в самостоятелни езиково-етнически групи индуси, иранци, хети и други, които поели на югоизток. След тях се откъснали германските и романските езиково-етнически общности. Славянската общност се обособила по-късно, към края на II хил. пр.н.е., когато от нея се отделили т. нар. балтославяни, т.е. предците на днешните естонци, литовци и латвийци. Анализът на общославянския език показва широка употреба на термини за езера, гори, блата и определени видове дървета, а така също липсата на общи наименования за морета и планини. Това дава основание славянската прародина да бъде локализирана в Централна Европа — в басейна на Одер и Висла, в Южна Белорусия и междуречието на Днепър и Буг. На югоизток съседи на славяните били кимерийците, скитите и сарматите; на изток — финските племена; на северозапад — литовските племена; на запад — германските племена; на юг славяните се простирали до Карпатите и техни непосредствени съседи били даките. Върху тази територия славяните усвоили земеделието, поради което селскостопанската терминология е обща за всички славянски езици. [4]
26
Древните географи и старогръцките писатели нямали ясна представа за земите на славяните, пък и не проявявали някакъв особен интерес към тях. С това се обяснява и липсата на писмени сведения за славяните до началото на новата ера. Предполага се, че неврите, будините и скитите-земеделци, обитаващи горните течения на Днестър и Буг, а така също и лугийците на запад, за които споменава Херодот (V в. пр. н.е.), са били славянски племена. [5] Твърде възможно е и енетите, които живеели на север по-брега на Балтийско море и доставяли кехлибар, също да са били славянски племена; те населявали територията, която някога била прародина на славяните; името енети е много близко до названието венети (венеди), с което славяните станали известни в началото на новата ера. [6]
По-определени данни за живота и бита на славяните през I хил. пр.н.е. дават резултатите от археологичните проучвания. Основата на всички изследвани досега култури е една и съща — земеделието и скотовъдството.
Една от най-старите славянски култури е лужицката. Тя обхващала периода от края на II до края I хил. пр. н. е. Простирала се върху огромни територии: от балтийското крайбрежие между Висла и Одер на север до Буг и горното течение на Припет на изток, Средна Елба на запад и Карпатите на юг. Характерни черти на тази култура били шнуровата керамика и „полята с погребални урни” (след изгарянето на мъртвите останките, поставени в специални урни, били заравяни в недълбоки ями заедно с различни съдове и украшения). Носителите на тази култура познавали метала — първоначално бронза, а по-късно и желязото, от които приготовлявали оръжия и оръдия на труда, включително и земеделски.
Родствени на лужицката култура и нейно по-нататъшно развитие са чернолеската култура (VIII—VII в. пр.н.е., между Среден Днепър и Горен Буг) и милоградската култура (втората половина на I хил. пр.н.е., на територията на Южна Белорусия, по десния бряг на Днепър, до устието на Припет). От края на I хил. пр.н.е. продължители на „полята с погребални урни” станали носителите на липицката култура (по Горен Днестър), на пшеворската култура (заела земите на лужицката), на зарубинецката култура (II в. пр. н.е. — II в. от н.е., разпростряла се между Днестър, Днепър и Буг) и на черняховската култура (III—IV в. от н.е.). Черняховската култура не само наследила зарубинецката, но и проникнала далеч на изток, до Северен Донец, Долен Днепър и дори до Крим.
Проучването на посочените култури показва непрекъснато развитие на една и съща етническа общност. Отделните култури: отразяват сложния исторически процес на формирането на ранно-славянското общество. Трябва да се отбележи обаче, че степента на развитие на техните носители не била еднаква. Докато племе-
27
ната на север имали по-примитивна култура и в продължение на векове обработвали земята, като прибягвали до изгарянето на гористите масиви, племената на юг, около Карпатите и по средното течение на Днепър, отишли много по-напред. Те използували ралото в земеделието и имали развито скотовъдство. Занаятчийското производство сред тях също така отбелязало напредък. За това положение несъмнено са допринесли връзките с римските провинции по Средния и Долния Дунав, както и с гръцките колонии по северното черноморско крайбрежие. [7]
Венети, славини и анти. По времето, когато били създадени зарубинецката и черняховската култура, в писмените извори се явяват първите сигурни сведения за славяните, наричани с името венети. Римският историк Плиний Стари в съчинението си „Естествена история” (средата на I в.) съобщава, че венетите живеели на запад от р. Висла, [8] в онези територии, където се оформила славянската етническа общност и където тя създала първите си познати култури. Римският историк Тацит (края на I в.) също така познавал славяните под името венети. В съчинението си „Германия” той определя точно и техните съседи — германците на запад, певкините на юг, сарматите на изток и фините на север. При това Тацит дава и конкретни сведения за обществено-политическия строй на славяните: водели уседнал живот по подобие на германците, строели жилища, щитовете били част от въоръжението им; освен това те „бродели за разбойничество” по цялата територия между певкините и фините, [9] т.е. от Карпатите до Балтийско море — факт, който показва първите признаци на разложение на родовообщинния строй и превръщането на войната и грабежа в поминък. Александрийският географ Птолемей (средата на II в.) [10] и Певтингеровата карта (IV в.) [11] също така познавали славяните под името венети; все по това време по името на венетите Балтийско море било наричано Венетски залив или Венетско море.
От старите автори най-пълни сведения за славяните дава готският историк Йордан (средата на VI в.). Като описва племената, живели през IV в. отвъд Дунава, той съобщава, че на север от Карпатите и от изворите на Висла „живее върху огромно пространство многолюдният народ венети. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно славини и анти.” По-нататък Йордан пояснява, че славините (Sclaveni) обитавали земите от Новиодунум и т. нар. Мурсианско езеро до Днестър и на север до Висла, като намиращите се тук гори и блата им служели за поселища. Антите (Antes) пък живеели между реките Днепър и Днестър, като на юг достигали чак до Черно море. [12] Макар в историческата литература да съществуват различни мнения относно местонахождението на Новиодунум и Мурсианското езеро, [13] несъмнено е, че през IV в. Йор-
28
дан поставя славините по цялото протежение на север от Карпатите— от Панония до Днестър, а антите—между Днестър и Днепър.
Сведението на готския историк е дало основание на много учени да разглеждат славините и антите като два основни клона на славянската племенна общност, обозначена с името венети. [14] Това мнение се подхранва и от факта, че византийските автори също така говорят само за славини и анти, без да споменават венетите. Обяснението на този факт трябва да се търси в самата историческа обстановка: римските историци са знаели за славяните само онова, което научавали от германците—от тях те дори са научили името венети и с това название обозначават всички славяни; византийските хронисти пък проявявали интерес само към онези славянски племена, които нападали империята — славини и анти, като не се интересували от венетите.
Обяснението на този въпрос дава самият Йордан, който разграничава венетите от анти и славини. Като описва войните на остготите със славяните през средата на IV в., той назовава славяните с общото име венети и подчертава, че те „били силни със своята многочисленост”. Веднага след това Йордан съобщава: „Наистина те, както почнахме да обясняваме в началото на изложението или в списъка на племената, са от един и същ произход, а сега се явяват под три имена, т.е. венети, анти и славини (Venethi, Antes, Sclaveni).” [15] Това сведение на Йордан дава основание да се твърди, че най-късно през IV—V в. огромната славянска общност се е била разпаднала окончателно на три дяла със свои собствени имена: западен — венети, южен — славини, и източен — анти.
В своята прародина в продължение на много векове славяните се занимавали със земеделие, скотовъдство, лов и риболов. От пчелен мед приготовлявали своето любимо питие медовина. Развили и някои занаяти, като ковачество, грънчарство, дърводелство, кожарство и др. Общественият строй се характеризирал с господство на родовата община, макар да се наблюдавали вече първите признаци на разложение в нея.
Славяните били многобожници. Почитали на първо място бога на гръмотевицата, известен по-сетне с името Перун. Други техни богове били Дажбог (на плодородието), Волос или Велес (на стадата), Морана (на смъртта), Лада (на хубостта), Чернобог (на злото), Добрият бог (на доброто) и т.н. [16] Богатият пантеои на славяните съответствувал на господствуващите обществени отношения сред тях, на родовообщинния строй.
Още докато се намирали в своята прародина, славяните влезли във връзка с Римската империя. Наличието на многобройни съкровища от сребърни римски монети в техните земи показва, че търговският обмен с Рим е бил доста оживен и че са били създадени трайни добросъседски отношения. В полза на това пред-
29
положение говорят още широко разпространеното сред славяните име на римския император Траян (98—117), свързаното с римските езически религиозни представи (calendae) име на християнския празник Коледа, както и заимствуването на мярката за зърнени храни четверик (римската мярка квадрантал = 26,24 л) и пр. [17]
Първи разселвания. През IV в. славяните започнали да се придвижват на запад, юг и изток. На запад те стигнали постепенно до Елба, която нарекли със славянското ѝ име Лаба, а населяващите бреговете ѝ племена са познати като полабски славяни. На изток славяните стигнали до Ока и до горното течение на Болга. На юг те прекосили Карпатите и започнали да се настаняват в земите северно от Дунава. Причините за това разселване били преди всичко вътрешни — разложение на родовообщинния строй, увеличаване на населението, нужда от повече и по-плодородна земя. Към външните причини се отнасят големите промени в Югоизточна Европа, свързани с т.нар. Велико преселение на народите и с оттеглянето на границата на Римската империя на Дунава — събития, които засегнали и значителни маси славяни. Оттогава и интересът на средновековните хронисти и историци към тях нараснал.
Първите сведения за движение на славянски племена извън тяхната прародина са от IV в. Около средата на столетието, както съобщава Йордан, в степните и лесостепните райони на Югоизточна Европа остготите и вестготите създали голям племенен съюз начело с Херманарих. В съюза освен многобройните други племена влизали и славяни (анти). [18] През 375 г. хунски отреди под предводителството на Баламер преминали Дон и разгромили готския племенен съюз, от който отпаднали и славянските племена. [19] Наскоро след хунския удар остготският крал Винитар, наследник на Херманарих, направил опит да възстанови властта си над племената, влизащи по-рано в готския племенен съюз. След временен успех обаче Винитар бил разбит и убит от хунския вожд Баламер. [20]
След разгрома на остготите хуните стигнали до Дунава, като поставили под своя зависимост множество племена, в това число и славянски. Най-голяма мощ хуните достигнали но времето на Атила (434—453). Тогава именно някои славянски племена трябвало да напуснат своите местоживелища, за да съпътствуват хуните в тяхното придвижване на юг и на запад. От същото време са и първите сведения за заселване на славяни в Панония и Дакия. През 421 г. Олимпиодор Тивански съобщава за нападение върху Балканския полуостров (диоцезите Тракия и Илирик), извършено от готи, хуни и сармати — в числото на сарматите той вероятно включва и славяни. [21] Според Приск Тракиец (V в.) през 448—449 г. византийският посланик Максимин, когато бил на път за двора на Атила, някъде в поречието на Тиса по селата
30
като храна получавал просо вместо жито и бил черпен с питие, което местните жители наричали „медос” — с тази дума несъмнено била означавана славянската медовина. Прислугата пък доставяла просо и питието „камос”, приготовлявано от ечемик. [22] Йордан пък, като описва тържествата във връзка със смъртта на Атила — пеенето на погребални песни и даването на голямо пиршество, което било израз на скръб към покойника, смесена с радост, специално отбелязва погребалния обичай страва (stravam) — тук и думата, и самият ритуал напомнят за славяните. [23]
След смъртта на Атила през 453 г. и след разпадането на хунския племенен съюз славяните започнали масово да се заселват в земите на юг от Карпатите. В края на V в. те вече заемали цялата територия до Долен Дунав. От това време тяхното име започва да се среща в съчиненията на византийските автори. Така напр. в своите „Диалози” Псевдокесарий (втората половина на V в.) сочи славините (Σκλαυήνοι) като народ, който живее при р. Дунав, поради което той ги назовава и с името дунавци (Δανούβιοι). Освен това, като се опитва да даде характеристика на тяхното обществено устройство, той отбелязва, че те са „непокорни, независими, не търпят господар, често убиват своя вожд и началник при пиршество или на път, ядат лисици, диви котки и глигани и се викат помежду си с вълчи вой” [24]. Към края на V в. се отнасят и споменатите вече сведения на Йордан за антите и славините, за техните местоживелища.
Първи нападения на Балканския полуостров. През втората половина на V в. славяните опрели плътно до дунавската граница на Византийската империя. Южните славяни, разделени от Карпатите на две, са известни в науката като дакийски и панонски славини. Най-голяма активност във войните с Византия проявили дакийските славини — те нападали почти целия Балкански полуостров, чак до Егейско и Адриатическо море. Панонските славини предприемали своите набези предимно в северозападната част на полуострова. От североизток антите също така извършвали набези на юг от Дунава — в източната половина на Балканския полуостров.
През 80-те години на V в., преди окончателното си оттегляне в Италия, остготите водели сражения от голям мащаб с Византийската империя върху нейните балкански територии. В тази борба били въвлечени и прабългарите — първоначално те участвували като съюзници на Византия, а след това сами започнали да нападат нейните територии. От събитията в земите на Долния Дунав били засегнати и славяните, действуващи в едни случаи на страната на Византия или на прабългарите, а в други — на страната на остготите. За византийските автори обаче главни участници в тези събития си оставали остготите, поради което те не отделяли особено внимание на другите племена или пък ги назовавали с някои
31
древни имена — обикновено прабългарите били наричани хуни, а славяните — скити, гети или просто варвари. Затова и първите действия на славяните в земите на Долния Дунав в края на V и началото на VI в. все още не са окончателно изяснени.
По същото време, през управлението на император Анастасий I (491—518), в изворите все по-често започва да се говори за нападения на „гети”, които преминавали Дунава, разбивали византийските гарнизони и се връщали обратно с богата плячка. И тъй като в земите отвъд Дунава по това време живеели единствено славяните, а готите се били вече оттеглили в Италия, по всичко изглежда, че в случая става дума за нападения на славяни. [25] Така напр. през 493 г., както съобщава Комес Марцелин, по време на нощен бой византийският военачалник Юлиан загинал, „промушен от скитски меч”. И тъй като това събитие станало в диоцеза Тракия, т.е. в източната половина на Балканския полуостров, очевидно то визира славянско нашествие в земите на юг от Дунава. [26] Впрочем не е изключено да се подразбират славяни и в сведението за „честите варварски нашествия” в североизточната част на Балканския полуостров, което се съдържа в Закона на император Зенон (474—491). [27]
Едни от първите точно датирани славянски нападения се отнасят към началото на VI в. и са свързани с изграждането на прочутата Анастасиева стена през 512 г. Византийският хронист Йоан Зонара (XII в.) изрично отбелязва, че тази стена била издигната, за да пази столицата Цариград от „нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите”, като под „скити” има пред вид славяните. [28] Прокопий Кесарийски (VI в.) в съчинението си „За строежите” разказва подробно за построяването на тази стена: тя се намирала на около 40 мили (70 км) от Цариград и се простирала от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море; дължината ѝ била „около два дни път”; поради бързината на изграждането „нито могла да се съзида достатъчно яко, нито да се пази достатъчно бдително”; целта на построяването на тази стена била да запази поне непосредствените околности на столицата от ненадейните нахлувания на „неприятели в ромейските земи”, т.е. на прабългари и славяни. Но, както признава самият автор, тази цел не била постигната: „Когато неприятелите се нахвърляли върху някоя част от Дългата стена и без никакво усилие излавяли всичките ѝ пазачи, те неочаквано нападали пазачите на останалите части и причинявали нещастия, които не се поддават на описание.” [29]
По всичко изглежда, че славяни взели участие и в бунта на Виталиан, вдигнат в Добруджа през 513 г. и разтърсвал империята в продължение на няколко години. Йоан Малала (VI в.) съобщава, че във войската на Виталиан имало „множество хуни и българи” [30], а Евагрий Схоластик (VI в.) говори за „множество хунски племена” [31]. Йоан Лидийски (VI в.) нарича този бунт „безчестно
32
нападение на варварите”, явно имайки пред вид участието на прабългари и славяни във войската на Виталиан. [32] Най-сетне Комес Марцелин изрично отбелязва, че през 514 г. Виталиан убил началника на войските на диоцеза Тракия — Кирил, като го пробол „с гетския си меч” (cultro Getico). [33]
Все по времето на Анастасий I, през 517 г., славяни и прабългари извършили още едно нападение, като пребродили Първа и Втора Македония, Тесалия, Епир и достигнали чак до Термопилите. Те заловили в плен много ромеи, които след това избили, тъй като предлаганият за тях откуп от хиляда фунта златни денара се оказал недостатъчен. [34]
След смъртта на Анастасий I, при неговия приемник Юстин I (518—527), вероятно през 519 г., голяма войска от анти преминала Дунава и навлязла в пределите на империята. Срещу тях излязъл Герман, стратег на диоцеза Тракия. В сражението, което станало, антите понесли голямо поражение. Тази победа на византийците респектирала славини и анти и те в продължение на няколко години престанали да безпокоят византийските територии. [35]
Засилване на славянските нападения през втората четвърт на VI в. Решителният двубой между славяните и Византия се разразил по времето на Юстиниан I (527—565), който си поставил за цел с всички средства да защити балканските граници на империята. Освен големите военни усилия и огромното крепостно строителство, с които се характеризира управлението на този император, в политиката на Византия намерили широко приложение и познатите на нейната дипломация похвати: привличане на славяни на ромейска служба, всяване на раздори между отделните славянски племена, използуване на други народи като съюзници на империята и т.н.
Още от първите години на Юстиниановото управление, както съобщава Прокопий, прабългари (хуни), славини и анти многократно преминавали Дунава и нанасяли „непоправими пакости на ромеите”. През четвъртата година от възкачването си на престола императорът назначил за стратег на диоцеза Тракия славянина Хилвуд, негов доверен и придворен човек, като му поръчал да пази дунавската граница. „И Хилвудий станал толкова страшен за варварите, че в течение на трите години (530—533), които прекарал на тази длъжност, не само никой не смогвал да премине Дунава срещу ромеите, но, напротив, ромеите минавали често заедно с Хилвудий на отсрещния бряг, избивали и заробвали тамошните варвари (славини). Три години по-късно Хилвудий, както обикновено, преминал реката с малобройна войска, но славините ги посрещнали с цялата си мощ, завързало се ожесточено сражение, паднали мнозина от ромеите и самият пълководец Хилвудий. След това варварите (славини) могли да преминават реката винаги, когато пожелаели, и ромейските владения станали лесно
33
достъпни за нападение. И в това дело цялата ромейска държава съвсем не могла да се сравни с храбростта на един-единствен мъж.” [36]
След неуспешния опит да спре славините на Дунава със силата на оръжието Византия трябвало да премине окончателно към отбрана. Юстиниан решил, че е възможно да защити балканските владения на империята чрез построяването на голям брой крепости и крепостни съоръжения. Така се стигнало до огромното крепостно строителство, описано от Прокопий в неговото съчинение „За строежите”. [37]
За да спре славините и другите племена, Юстиниан направил „многобройни и твърде бележити постройки”, издигнал стотици укрепления и поставил в тях „неизразимо много военни стражи”.
Най-голямо внимание било отделено за защитата на дунавската граница. Тъй като старите крепости по тези места били малки и при това пострадали от нашествията на хуни и готи, императорът „възстановил разрушените крепости, но не както били по-рано, ами ги направил много по-яки и при това сам издигнал извънредно много крепости”. Само от Сингидунум (дн. Белград) до устието на Тимок византийците възобновили и разширили 25 крепости. От Тимок до Искър пък били възобновени 20 крепости — сред тях Бонония (дн. Видин), Рациария (дн. Арчар, Видинско), Алмус (дн. Лом) и др.
Особено внимание императорът обърнал за защитата на дунавския бряг в провинциите Мизия и Скития (дн. Добруджа). Тук били възобновени или построени наново над 20 крепости — само от Никопол до Черна вода Прокопий изброява 16. Сред тях се споменават Секуриска (при с. Черковица, Никополско), Ятрус (при с. Кривина, на устието на Янтра), Трансмариска (дн. Тутракан), Доростол (дн. Силистра), Аксиопол (дн. Черна вода) и др. За две от крепостите същият автор изрично отбелязва, че били изградени във връзка с особено силните нападения на славините в този район: крепостта Адина (западно от Черна вода) била възобновена, „тъй като варварите славяни непрекъснато се криели там, нападали постоянно от засада пътниците и правели околните места непроходими; укреплението Улметум (североизточно от Черна вода, при дн. Чаталорман) било построено отново — „тъй като варвари славини дълго време устройвали там засади и доста време също пребивавали там, то било съвсем запустяло и от него почти нищо не останало освен името”. Това сведение показва, че районът на Добруджа между Силистра и Черна вода се очертавал като един от най-застрашените участъци на византийско-славянската граница.
Огромна укрепителна дейност развили византийците и във вътрешността на империята. Само в района от Искър до Черно море те построили или възобновили около 60 крепости; в провинция Хемимонт (поречието на Тунджа от Стара планина до Странджа) — 53; в провинция Тракия (районите на Пловдив и Стара Загора) —
34
35; в провинция Родопа (обхващаща Родопите и Беломорието от Места до Марица) били построени 12 нови крепости, а няколко други били възобновени. Императорът наредил да се доукрепи и Дългата стена — разрушените ѝ части били възстановени, слабите шета били подсилени, входовете от една кула към друга били зазидани. Укрепителната дейност обхванала и териториите отвъд Дългата стена, в непосредствените околности на Цариград, където също били възобновени 5 укрепления. При това Прокопий съобщава, че възобновяването на много от крепостите се наложило поради непреставащите нападения на варварите — под „варвари” той разбира предимно славините.
В западната част на Балканския полуостров според Прокопий византийците възобновили или построили над 300 крепости: в областта от Видин до Искър — общо около 26 крепости; по Нишава и в района на Бела паланка — 30; в областта на Ниш — 32 нови и 7 стари; в района на Сердика (Средец, дн. София) — 9 нови; в района на Ихтиман и Вакарел — 5 нови и 23 стари; в района на гр. Германия (дн. Сапарева баня, Станкедимитровско) — 1 нова и 6 стари; в района на Пауталия (дн. Кюстендил) — 5 нови; в Македония 47 и т.н.
Укрепителната система на Балканския полуостров, разположени н няколко пояса и стигаща до стените на Цариград, Солун и Термопилите, колкото и величествена да изглеждала по мащаб, била израз на слабост. Империята трябвало да премине окончателно към отбрана. Византийските войски, разпръснати на много места, не могли да оказват решителен отпор, особено на по-големи славянски сили, а още по-малко били в състояние да спрат тяхното придвижване навътре, в центъра на полуострова. [38]
Успоредно с крепостното строителство, което продължило повече от 30 години и което се оказало недостатъчно за спиране на славянските нападения, Юстиниан I прибягнал и към други мерки, за да отклони удара върху балканските провинции на империята. Става дума за опитите да бъдат спечелени като наемници и да бъдат използувани в борбата против готите в Италия бойци от племената на прабългарите, славините и антите. И наистина на империята се удало да спечели отделни отряди на своя страна. Така напр. през пролетта на 537 г. на помощ на пълководеца Велизарий за отбрана на Рим от готите пристигнали военачалниците Мартин и Валериан, които водели със себе си 1600 души конници — повечето от тях прабългари (хуни), славини и анти. По време на сраженията те се отличили със своята храброст и Велизарий бил много доволен от тези „отлични конници-стрелци”. [39]
Същевременно опасността на дунавската граница се усилвала и императорът предприемал всякакъв вид действия за защитата ѝ. Същата цел преследвало, макар и косвено, и известна част от неговото законодателство. [40] През 536 г. той назначил за квестор на войската в Мизия, Скития и други балкански провинции някой
35
си Бонос с чин префект и седалище в Одесос (дн. Варна) [41] и още на другата година започнал да получава оплаквания, че тукашните земи били крайно несигурни и „обезпокоявани от варвари” [42]. През 538 г. на императора вече се наложило да издаде специална новела, с която разрешавал в Мизия да бъдат продавани църковни вещи и имоти за откупуване на пленници. [43] Колко несигурна и трудна за отбрана е била дунавската граница, личи и от една новела, издадена между септември 538 и 31 август 539 г., с която се предупреждавал военният отряд в района на гр. Александрия (в Египет), че в случай на неподчинение или на други нарушения от негова страна за наказание ще бъде изпратен на Дунава „и ще стои там да пази тамошните лимеси (граници)” [44].
За да може да спре славянските нападения, Византия все по-често трябвало да прибягва до помощта на дипломацията. Както е известно, в периода на военната демокрация съществувало съперничество и вътре в отделните етнически общности — между племенните съюзи, между отделните племена и дори между отделните родове. В своя „Стратегикон” Псевдомаврикий (VI в.) изрично подчертава, че ако между славяните се яви разногласие, „те или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму” [45]. От това именно се възползували византийците и около 540 г. успели да предизвикат война между анти и славини. По време на тези раздори обаче антите претърпели тежко поражение, като наскоро след това междуособицата била прекратена. Като се възползували от настаналия мир, на свой ред антите извършили нападение над източната част на Балканския полуостров — „ограбили и заробили мнозина от тамошните ромеи, задигнали и ги отвели в родината си”. [46]
Около 545 г., когато станало ясно, че опитите на Византия да предизвика продължителна междуособица между анти и славини са завършили с неуспех, Юстиниан I изпратил пратеници, при антите и им предложил да се заселят в Турис (град при Галац, на левия бряг на Дунава) и неговата околност, които някога принадлежали на ромеите. Срещу това обаче антите трябвало да пазят границата на империята като федерати против прабългарите (хуните), когато те нападат. За тази им длъжност императорът обещавал да „отпусне много пари”. За всички тези събития, свързани с взаимоотношенията на анти и славини, на анти и Византия,. Прокопий разказва подробно, тъй като в тях било намесено и името на един антски славянин, представил се като Лъже-Хилвуд. [47]
По същото време, докато едни славянски племена преговаряли с византийците за сключване на мир, а някои били спечелени като съюзници за война против остготите в Италия, други продължавали да нападат пределите на империята. През есента на 545 г. голям брой славини преминали Дунава и подложили на грабеж.
36
областта между Сердика и Сингидунум. С помощта на херули, които действували като византийски наемници, Юстиниановият пълководец Нарзес нападнал неочаквано нашествениците, разбил ги и освободил пленените ромеи. [48]
Около средата на VI в., когато Византия водела ожесточени войни с остготите в Италия, славините засилили нападенията си на Балканския полуостров. През 548 г. многоброен отряд от славини преминал Дунава и проникнал чак до Драч. Там те, както съобщава Прокопий, „успели да превземат и много крепости, дори и такива, които по-рано изглеждали непревзимаеми, защото сега никой не ги отбранявал. Те свободно обикаляли и претърсвали всичко. А началниците на Илирик с петнадесетхилядната си войска следели неприятелите, но никак не се осмелявали да се приближат до тях.” [49]
На следната 549 г. славините организирали още по-сериозно нападение. Прокопий разказва, че войска от славини на брой около 3000 души преминала Дунава, без да срещне съпротива, и стигнала до Марица, където се разделила на два отряда: единият се състоял от 1800 души, а вторият включвал останалите. Опитите на византийците да им се противопоставят завършили неуспешно — славините спечелили голяма победа: едни от ромеите били убити, а другите се спасили чрез бягство. Претърпяла поражение и личната гвардия на императора, водена от пълководеца Асвад. И двата отряда превзели много крепости с обсада — нещо, което дотогава славяните не били правили, тъй като избягвали боя в равнината. [50]
По време на нападението през 549 г. един от отрядите иа славините стигнал до крепостта Топир (дн. Русион, при устието на Места). Славините превзели града с хитрост: те поставили основните си сили в засада, а с малък отряд нападнали крепостните стени, увлекли след себе си гарнизона и го разбили. После се нахвърлили върху стените и въпреки отчаяната съпротива на жителите успели да завладеят града, като взели в плен жени и деца и отнесли огромна плячка. Славините отвели много пленници и взели голяма плячка и от останалите балкански територии. [51]
Като описва строителството на крепости в Тракия и Беломорието, Прокопий се спира специално на град Топир и отбелязва: „Има един стар град в (провинция) Родопа, на име Топир, който почти отвред се заобикаля от течението на една река (Места), и над него се издига един стръмен хълм. От тоя именно хълм неотдавна градът бил превзет от варварите славини. Обаче император Юстиниан издигнал околовръстната му стена много нависоко, та тя сега превишава хълма с толкова, с колкото била преди това по-ниска от него. И издигнал галерия върху свода на стената, за да отбиват безопасно защитниците на града нападателите на стената, и всяка една от кулите ѝ превърнал в силно укрепление. А също и
37
пространството между околовръстната стена и реката укрепил, като го обградил със стена от единия до другия край.” [52]
През 550 г. славините отново нахлули в пределите на Византийската империя, и то в такова голямо множество, „каквото никога по-рано не било виждано”. Те преминали Дунава, дошли в района на Ниш и имали намерение да превземат Солун и градовете около него. Разделени на три отряда, нашествениците разграбили балканските територии на империята и дори презимували тук, без да се страхуват от византийците. [53] Това нападение, извършено в средата на века, съдържа два нови момента в славяно-византийските отношения. Първо, славяните имали намерение да нападнат и превземат Солун: това било не просто закана или намерение — те се чувствували достатъчно силни, за да го осъществят; освен това то бележи и прелом в бойните действия на славяните — те вече се устремявали към големите и добре укрепени центрове на империята. Второ, с презимуването в земите на юг от Дунава, от една страна, славяните демонстрирали своята сила, а, от друга — намерението си рано или късно да се заселят в тази територия. Наистина по време на това нападение славяните не се задържали в района на Сердика и Ниш, а „пребродили илирийските планини и стигнали в Далмация”, но факт е, че в продължение на няколко месеца те не напуснали пределите на империята.
На следната 551 г. през Дунава преминала нова войска от славини и се съединила с презимувалите тук отряди. Така формираната голяма армия поела към Цариград. Императорът направил опит да се противопостави, като изпратил срещу тях войска с едни от най-опитните си пълководци. Срещата между славини и византийци станала близо до Адрианопол (дн. Одрин). Тук византийците претърпели пълно поражение: „загинали много и отлични войници”, съобщава Прокопий, а в плен едва не попаднали и самите византийски стратези; славините, които вече „влачели със себе си неизброима плячка от хора, добитък и всякакви вещи”, сега взели в плен дори императорското знаме. След победата те подложили на грабеж областта Астика, която се намирала недалеч от Цариград и в която дотогава чужди войски не били прониквали. Като взели и оттук огромна плячка, те се оттеглили на север от Дунава. На връщане на византийците се удало да си върнат само една малка част от плячката и знамето на императора. [54]
През есента на 551 г. „голямо множество славяни” отново нахлули в западната половина на Балканския полуостров, като „причинили много злини” на империята. Според Прокопий те „прекарали дълго време в грабежи, изпълнили всички пътища с трупове, заробили много народ, оплячкосали всичко, без никой да им се противопостави”. Наистина византийската войска се движела след славините, нападала някои от изоставащите техни бойци, но не се решавала да влезе с тях в сражение. На византийците не се удало дори да издебнат славините при преминаването
38
през река Дунав и да им попречат да прехвърлят плячката и пленниците: славините наели гепиди, които срещу богато възнаграждение ги прекарали с лодки през реката. [55]
Все по-честите нападения на славините създали големи грижи на византийците. Император Юстиниан, както съобщава Прокопий, „бил недоволен, загдето не могъл по-нататък да ги възпира някак си било когато преминавали реката Дунав, за да ограбват ромейската държава, било когато се завръщали оттам заедно с плячката си”. Затова византийците решили да сключат съюзен договор и с гепидите. Наистина този договор бил сключен, но славянските нападения продължили. Византийците обвинили гепидите в нарушение на мира, подтикнали против тях съюзниците си лангобарди и им нанесли голямо поражение. [56]
Съществуващата по времето на Юстиниан I практика с богати дарове да се купува приятелството ту на едни, ту на други племена, да се привличат на служба техни вождове и т.н. по думите на Прокопий само увеличила нещастията на империята: „Не останала неопустошена никаква област, нито планина, нито пещера, нито пък друго от ромейската земя, но много области били завладявани повече от пет пъти.” [57]
Прокопий не е описал всички славянски нападения. В своята „Тайна история” той прави опит да обобщи тези нашествия, като отбелязва: „Хуни (прабългари), славини и анти почти всяка година, откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали (диоцезите) Илирик и цяла Тракия — сиреч от Йонийския залив дори до предградията на Византион (Цариград), а също и Гърция и Херсонес (Галиполския полуостров) — и извършвали непоправими злини на тамошното население. Прочее аз смятам, че при всяко нападение броят на убитите и заробените там ромеи надвишавал двеста хиляди души, така че тази земя естествено била заприличала на скитска пустиня.” Същевременно Прокопий, колкото и да преувеличава числото на пленниците, отбелязва, че и нашествениците не се връщали невредими, а при обсадите на градовете и при сраженията давали много жертви. [58]
За многобройни славянски нападения през времето на Юстиниан I говори и готският историк Йордан. По време на написването на своята история, т.е. около 551 г., той отбелязва, че славяните „вилнеят навред поради нашите грехове” [59]. В заключението на друго свое съчинение Йордан добавя: „Това са бедите, които римската (ромейската) държава понесла, освен всекидневните нападения на българи, анти и славини. Ако някой поиска да ги узнае, нека разгърне без досада летописите и списъка на консулите и ще намери държавата в наши дни достойна за оплакване.” [60]
Нападения на Балканския полуостров през втората половина на VI в. И Прокопий, и Йордан твърде често описват нападенията на славини и анти едновременно с нападенията на прабългари —
39
явен признак за известна съгласуваност между тях. Имало и общи нападения като това през 558 г., когато прабългарите — кутригури начело с хан Заберган преминали Дунава и проникнали в околностите на Цариград. [61] Хронистите Йоан Малала (VI в.) и Теофан Изповедник (IX в.) изрично отбелязват, че нахлулите на полуострова отряди се състояли от прабългари и славини, макар да не съобщават къде точно са действували едните и къде другите. [62]
Скоро обаче обстановката в Югоизточна Европа коренно се променила. През 559 г. на византийската дипломация се удало да всее раздори между прабългарските племена кутригури и утигури, които започнали междуособна война и до такава степен се изтребили взаимно, че станали лесна плячка на аварите. Същевременно Византия спечелила аварите за съюзници против прабългарите и славяните, като им обещала земи за поселване в областта на реките Сава и Драва, т.е. територията на изселилите се гепиди. Аварите започнали да нападат и да опустошават най-напред земите на антите, а след това и на славините. [63]
От 562 до 565 г. аварите се заселили окончателно в земите около устията на Сава и Драва, като създали голямо племенно обединение, известно под името Аварски хаганат. Начело на това обединение застанал техният вожд Баян. По време на заселването си аварите минали през земите на дакийските славини, покорили и голяма част от панонските славини. Тези действия отклонили вниманието на славините от Балканския полуостров и империята могла временно да си отдъхне. [64] Няколко години по-късно византийците завзели крепостта Сирмиум (дн. Сремска Митровица), върху която аварите също така имали претенции. Спорът за Сирмиум скоро прераснал в сериозен военен конфликт между Византия и Аварския хаганат. При започналите бойни действия аварите увлекли във войната на своя страна и въоръжени отряди на подвластните им панонски славини. [65]
Военните действия се развили в неблагоприятна за Византия обстановка: на изток тя била заета в близо 20-годишна война с персите; от север през Дунава дакийските славини непрестанно нападали владенията на империята, а от северозапад аварите със своите подвластни прабългари и славяни също така ѝ нанасяли сериозни поражения. Около 574 г. Византия била принудена да сключи мир, като отстъпила на аварите част от Сремската област и се задължила да им плаща годишен данък в размер на 80 хиляди жълтици. Сирмиум останал временно във византийски ръце. [66]
Наскоро след като уредили отношенията си с Византия, аварите се опитали да наложат своето влияние и над дакийските славини. Аварският хан Баян изпратил пратеници при техния княз Даврентий (Давритас) и при останалите князе с искане да признаят върховната власт на аварите и да им плащат данък. На това искане Даврентий и другите князе отговорили: „Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще пре-
40
одолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има войни и мечове.” След този дързък отговор възникнала свада, по време на която аварските пратеници били убити. [67] Когато случилото се станало известно на Баян, той потеглил с голяма войска, стигнал до Сава и тук започнал да строи мост, за да прехвърли силите си на Балканския полуостров, след което възнамерявал през Дунава да ги насочи към земите на славините. Повече от това обаче аварите не направили, още повече, че били заподозрени от византийците в агресивни намерения по отношение на империята. Походът не се състоял и хаганът трябвало мълчаливо да преглътне обидата. [68]
През 578 г., когато византийският престол бил зает от Тиберий II (578—582), славините навлезли отново в земите на юг от Дунава и стигнали чак до Елада. И тъй като войната на византийците с персите продължавала, императорът „нямал достатъчно силна войска да се бори нито с част от противниците, а още по-малко с всичките”. Затова погледите на византийската дипломация били насочени към аварите, които и по-рано правили услуги на империята — по време на бойните действия те били отнели и върнали на ромеите „много хиляди пленници, които славините били отвлекли в ромейската земя”. [69]
Аварският хаган Баян приел направеното от византийците предложение да воюва против славините. От една страна, той искал да им наложи своята власт и да си отмъсти за нанесената по-рано обида, а, от друга страна, се надявал да вземе голяма плячка, тъй като славините в продължение на много години ограбвали земята на ромеите, а „тяхната земя никога (не била опустошавана) от никой друг народ”. С помощта на византийски кораби Баян с 60-хилядна конница бил прехвърлен на южния бряг на Дунава, някъде около Белград, след което аварите през Илирик и Мизия стигнали до Добруджа. Тук те отново били прехвърлени през Дунава с византийски кораби и навлезли в земите на славините. Изненадани от неочакваното нападение, славините не могли да окажат организиран отпор и избягали в гъстите и непроходими гори. Аварите опожарили селищата им, взели голяма плячка и се оттеглили обратно в Панония. [70] По същото време отряди на славините се намирали в ромейските територии на юг от Дунава. [71]
През 581 г., като се съвзели от аварския удар, славините започнали отново да нападат Балканския полуостров. Менандър (VII в.) съобщава, че „около сто хиляди славини нахлули в Тракия и ограбили нея и много други земи” [72], т.е. и тук става дума за диоцеза Тракия, обхващащ източната част на Балканския полуостров. Според Йоан Биклаоски (VII в.) нападението обхванало и Илирик. [73] В същност, както проличава от разказа на сирийския хронист Йоан Ефески (VI в.), става дума за нашествие, което продължило няколко години и което обхванало целия Балкански
41
полуостров. „Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари и вземат пленници, така че при самата външна стена (на столицата) те заловиха и всички царски стада — много хиляди (глави) и друга разнообразна (плячка). И ето и до ден днешен, т.е. до 895 ( = 584) г., те остават, живеят и спокойно пребивават в страната на ромеите — хора, които не смееха (по-рано) да се показват от гъстите гори и защитени с дървета (места) и не знаеха какво е това оръжие освен две или три лонхиди, т.е. къси копия.” [74]
По време на това нашествие славяните не само нападали Солунската област, но и на няколко пъти се опитали да проникнат в самия град. Сведения за това дава първа книга от „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски, съставена в началото на VII в. В нея, като описва нападението против Солун през 584 г., авторът изрично бележи, че то е било предшествувано от други, по-малки нападения, които той няма да описва, за да не се получи претрупаност на изложението. [75]
Самото нападение било извършено от един отряд от около 5000 славини, които съставлявали „твърде мощна и силна” войска, тъй като били „избрани и опитни бойци”. Те се чувствували сигурни, понеже надминавали по сила и дързост онези славини, които преди това нападали града. Нападението било извършено призори и на славините се удало да проникнат чак до храма на „трите свети мъченици Хиона, Ирина и Агапия”, който се намирал близо до градската стена. Сражението продължило през целия ден, като солунчани понесли големи загуби — против тях се сражавал „цветът на целия славянски народ”. Славините отстъпили едва вечерта и макар авторът да свързва това с намесата на свети Димитър, от разказа му се вижда, че става дума за всеобщо оттегляне — „варварите (славини) . . . отстъпиха на големи тълпи от ония места, в които бяха нахлули” [76].
Като се възползували от успехите на славините против Византия, аварите нарушили мира и сами започнали да нападат териториите на империята. През 582 г. те нападнали и превзели Сирмиум, [77] с което пътят им за по-нататъшни действия на Балканския полуостров бил открит. Влошаването на византийско-аварските отношения пък довело до подобряване на отношенията между аварите и дакийските славини и дори до съвместни действия против империята. Това от своя страна дало нов тласък за още по-мощни нападения на славините на полуострова. Хронистът Михаил
42
Сирийски (XII в.), като говори за управлението на император Тиберий II (578—582), отбелязва, че по времето, когато византийската войска била ангажирана против персите в Мала Азия, „варварските народи авари и славини опустошаваха земите на ромеите” [78].
През 584 г. аварите отново нарушили мира с Византия и предприели нови набези по целия Балкански полуостров. Евагрий Схоластик в своята „Църковна история” говори за две техни нашествия, по време на които „те превзели с обсада Сингидунум, Анхиало и цяла Елада, както и други градове и крепости и заробили, (населението им). Унищожавали всичко и опожарявали всичко.” По време на тези нашествия аварите достигнали чак до Дългата стена. [79]
Вероятно същото нападение има пред вид и Михаил Сирийски, когато говори за нашествие на аварите заедно с подвластните им славянски племена на Балканския полуостров. По думите на хрониста те тръгнали да обсаждат „двата града на ромеите (т.е. Цариград и Солун) и други крепости”. По време на това нападение аварите казвали на местните жители: „Излезте, сейте и жънете; ние ще вземем от вас само половината от данъка.” [80]
През пролетта на 585 г. аварите подновили мирните преговори с Византия и дори успели да увеличат от 80 на 100 хиляди жълтици годишния данък, който империята им плащала. Славините обаче продължили да опустошават ромейските територии, като стигнали до Дългата стена. Срещу тях бил изпратен военачалникът Коментиол, който успял да ги спре и дори да разбие един техен отряд. Въпреки това обаче славините продължили да кръстосват из владенията на империята. В края на лятото някъде в околностите на Адрианопол (дн. Одрин) византийците отново се сблъскали с княз Ардагаст, който „влачел след себе си големи славински множества, значителен брой заловени пленници и богата плячка”. В сражението, което станало при крепостта Ансин, част от византийските пленници били освободени. С останалата плячка и пленници славините се оттеглили от областта Астика. [81]
За същото нападение говори и Михаил Сирийски. Според него „народът на славините взе пленници от всички места; те отвличаха култови предмети от църквите и големи кивории върху големи талиги”, като по време на това нашествие достигнали чак до Коринт. [82]
Още през есента на същата 585 г., като се възползували от няколкогодишните нападения на славините в земите на юг от Дунава, аварите нарушили мирния договор с Византийската империя и нахлули в нейните територии. Военните действия били водени по целия Балкански полуостров, особено в източната му част. Теофилакт Симоката разказва, че аварите пребродили Скития и Мизия и превзели много градове: Рациария, Бонония (Видин), Акве, Доростол, Залпада, Панаса (при сливането на двете
43
Камчии), Марцианопол (дн. Девня) и Тропеум. При Томи (дн. Кюстенджа) станало сражение, което византийците спечелили. Скоро обаче аварите успели да заловят в плен пълководеца Каст, като пленили и по-голямата част от армията му. Като говори за понататъшния ход на бойните действия, хронистът пише: „Войната все повече се разраствала и се разгаряла с още по-голяма сила, защото хаганът като че ли от някакъв адски склад вадел множество войски и ги пращал да опустошават цяла Тракия.” Скоро аварската войска превзела Месемврия (дн. Несебър), като се насочила към Пловдив и Одрин. Според Теофилакт Симоката хаганът „изсипал върху Тракия и останалата част от своите пълчища, които нахлули през много места”. От объркания разказ на хрониста се вижда, че византийските отряди потърсили спасение в горите на Стара планина или в някои от големите градове. Жителите на Берое (дн. Стара Загора) се спасили чрез откуп. Едва при Одрин на аварите бил оказан съществен отпор. [83]
През същата 586 г., когато аварите опустошавали източната част на Балканския полуостров, а славините — западната, на нападение бил подложен и град Солун. [84] Нападнала го войска от славини, каквато дотогава по численост не била идвала под неговите крепостни стени. Авторът на „Чудото” (Деянието) пише, че това била „най-голямата войска, която сме видели в наше време. Едни я изчисляваха на повече от сто хиляди войници, други — на малко по-малко, а трети — на много повече.” [85] Що се отнася до етническата принадлежност на нападателите, авторът сочи, че това били предимно славини — той дори ги нарича „безверното племе на славините”. И тъй като това нападение станало съвместно с аварите, аварският хаган присъединил към тях и някои други варварски племена —„някои иноплеменни варвари”.
Моментът за нападение на славините бил избран много сполучливо: градът бил изтощен от страшна чума, която върлувала до месец юли; солунският префект с голяма част от войската се намирал извън града, далеч на юг; съотношението на силите било в полза на славини и авари; голяма част от жителите на Солун се намирали извън града поради страх от чумата или поради настъпилия гроздобер; много от храните също така все още се намирали на полето и не били докарани в Солун.
Вестта за нападението достигнала до Солун в неделя на 22 септември, а още през нощта срещу 23 септември и самите славини се явили под стените на града. Така жителите на Солун били изненадани, тъй като те очаквали появата на славините няколко дни по-късно. Първият удар бил нанесен върху укреплението на мъченицата Матрона още през нощта. Рано призори, когато проблясвали лъчите на слънцето, славините нападнали и самия град. С боен вик и небивал устрем те се насочили към крепостната стена, като изправили по нея стълбите, които предварително били приготвили и носели със себе си. Отделни смелчаци дори успели
44
да се изкачат на стената, но солунчани отблъснали този първи пристъп.
След като не успели да превземат града с изненада, славините решили да пристъпят към обсада. През деня те превзели предградията и всички укрепления около Солун и така здраво и плътна обкръжили крепостната стена, че не позволявали „дори птичка да излезе от вратите или да влезе в града”. Вечерта пък те запалили около целия град големи огньове, като надавали страшеге боен вик. Явно било, че те искали да изтощят солунчани в нощно бдение, преди да предприемат решителния щурм на следния ден.
На втория ден славините пристъпили към обсада по всички правила на своето бойно изкуство и с наличната си техника. Според автора на разказа „те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и така наречените костенурки, които заедно с каменометните уреди бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не пострадат тези съоръжения от огън или кипяща смола, те промениха намерението си и заковаха на тези съоръжения кървави кожи от току-що одрани волове и камили. И така ги докараха близо до стената.”
Същинският щурм започнал на третия ден. Според разказа славините „започнаха да хвърлят камъни, които по големина приличаха по-скоро на планини. Най-после и стрелците им със стрелите си наподобяваха зимен сняг, така че никой от тези, които стояха на стената, не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън. Като прилепиха и костенурките до външната стена, те с лостове и секири усилено къртеха нейните основи.” Същевременно славините обсадили града и откъм морето. В залива те поставили един широк плот от греди, за да могат през него да проникнат в пристанището на града. От морското течение и вълните обаче това съоръжение било разрушено и отвлечено в морето, поради което щурмът откъм пристанището бил осуетен.
Самият автор на разказа бил очевидец на нападението на славините против източната част на града. Тук от третия до седмия ден на обсадата „те докарваха непосредствено до стените всичко: бойните кули, овните и каменометните, както и костенурките с плетовете им, които се влачат по земята”. Общо против източната част на града били поставени петдесет каменометни машини. Обстрелването продължило целия ден и едва вечерта нападателите се прибрали в своя стан.
Като говори за по-нататъшната обсада, авторът дава интересни сведения за бойната техника на славините. „Тези машини бяха четириъгълни, като започваха с по-широки основи и завършваха с по-тесни върхове, върху които имаше много дебели цилиндри с обковани в желязо краища. А върху тях имаше заковани дървета като греди на голяма къща. Дърветата бяха снабдени с прашки, които, като се вдигнеха, хвърляха непрекъснато големи камъни, чиито удари и земята не можеше да издържи, а
45
камо ли човешка постройка. Освен това неприятелите преградиха и с дъски само трите страни на четириъгълните каменометни машини, та тези, които лежаха вътре в тях, да не бъдат ранявани от стрелите, изпращани от крепостта. Но след като една от тях беше изгорена заедно с дъските от една запалителна стрела, те отстъпиха, като изтеглиха машините си. На другия ден те отново докараха същите каменометни машини, покрити заедно с дъските с прясно одрани кожи, както казахме по-горе. Поставиха ги по-близо до стената и, стреляйки срещу нас, хвърляха цели планини и хълмове. Защото кой би могъл да нарече другояче тези безмерно големи камъни?” Обстрелването на града продължило така чак до седмия ден — от ранни зори до късна вечер.
Славянското нападение, особено през първите три дни, предизвикало небивала уплаха и униние сред солунчани. Авторът на разказа съобщава, че храбрите и страхливите били еднакво уплашени — те били изгубили всякаква надежда за спасение: „на всички сълзите течеха като река, всички бяха потъмнели и изменени поради страшната си унилост”. На друго място авторът пише, че няма слово, което може да „опише душевното състояние на ония, които бяха в града, страха и отчаянието им, като виждаха смъртта пред очите си, или това, което беше малка утеха в сравнение със злините, именно робството, пленничеството, и то при безжалостни . . . господари”.
Но независимо от уплахата солунчани отчаяно се бранели. След третия ден те намерили и средства за борба против славянската обсадна техника: с дълги куки вдигали покривите на славянските бойни съоръжения; успели да подпалят една от бойните кули; осмелили се дори да направят излаз през една от крепостните порти. Освен това славините страдали от недостиг на храни. Появило се и разложение сред войската, тъй като отделни бойци потърсили убежище в Солун. Всичко това, както и оттеглянето на славините от другите области, довело до вдигане на обсадата.
Когато солунчани видели оттеглянето на славините, те просто не повярвали и смятали, че им се готвят нови изненади. Църковните дейци пък използували случая, за да представят спасението на града като поредно „чудо” на Димитър Солунски. И все пак анонимният автор, който познавал много славянски обсади на града, изрично отбелязва, че сегашното спасение „блести най-светло в най-голямата от войните, които някога са ставали за Солун” [86].
По всичко изглежда, че причината за това оттегляне на славините от Балканския полуостров били антите, спечелени като съюзници на Византия. Михаил Сирийски изрично отбелязва: „Тогава ромеите наеха народа на антите, които се нахвърлиха върху земите на славините; те ги завладяха и опустошиха, заграбиха им богатствата и ги опожариха . . . Когато славините уз-
46
наха, че тяхната земя е опустошена, те ревнаха като лъв над своята плячка; те се събраха хиляди и започнаха да опустошават безпощадно. Отправиха се към град Анхиало (дн. Поморие) и към Термите в този край.” Едва след като превзели града, авари и славини се оттеглили в своята страна. [87]
През 588 г., когато византийските войски били заети на изток във война с персите, славините навлезли отново в земите на империята. „А гетите, сиреч пълчищата на славините, съобщава Теофилакт Симоката (VII в.), силно опустошавали земите в Тракия” [88], т.е. източната половина на Балканския полуостров.
През 591 г. Византия завършила войната с персите в Мала Азия и още на следната 592 г. император Маврикий (582—602) прехвърлил войските си на Балканския полуостров, за да започне дълга, почти 10-годишна война със славините и аварите. Теофилакт Симоката съобщава интересната подробност, че през 592 г. в Тракия били заловени трима славяни, които вместо оръжие носели гъдулки и които явно изпълнявали разузнавателни задачи. [89] През 593 г. аварите нарушили мира с Византия, обсадили Сингидунум и нахлули в Сремската област, след което с голямо множество славини навлезли в Мизия, превзели някои градове и проникнали до Перинт (дн. Хераклея) на Мраморно море. Те се задържали тук до есента, но не могли да превземат Цурулон (дн. Чорлу) и се оттеглили. [90]
През 594 г. Маврикий решил да пренесе войната на Дунава и да не допуска славините и аварите да навлизат в пределите на империята. Той наредил на стратега на диоцеза Тракия Приск да засили отбраната на дунавската граница и го изпратил с войската в Доростол. Приск научил, че княз Ардагаст е изпратил голяма войска в ромейските предели, и решил да предприеме първия си поход в земите на славините. С помощта на кораби той преминал Дунава и нападнал неочаквано селищата им. Голям брой славини попаднали в плен и били изпратени в Цариград. Самият Ардагаст едва се спасил с бягство. Приск продължил своя поход, преминал р. Яломица и стигнал до р. Бузеу, където с хитрост нападнал лагера на княз Мусокий, заместник на Ардагаст. Като взели голяма плячка, ромеите побързали да се върнат обратно в своята страна. Още докато били отвъд Дунава обаче, те получили писмо от императора, с което им се нареждало да презимуват в земите на славините. Нареждането предизвикало бунт: войниците не искали да прекарат зимните месеци в чужда земя, като „казвали, че студовете са мъчно поносими и варварските пълчища непобедими” [91]. От своя страна аварският хаган, научавайки за оттеглянето на византийците, ги заплашил с нападение и поискал част от плячката. За да избегне нови военни стълкновения, Приск предал 5000 пленени славини на аварите и се завърнал в Цариград. [92]
47
През пролетта на 595 г. огромни маси славини навлезли в Балканския полуостров. Маврикий получил сведения, че те имали намерение да нападнат столицата. Той ту нареждал войската да премине отвъд Дунава в техните земи, ту заповядвал да остане в диоцеза Тракия, за да отбранява ромейеките предели. Междувременно Приск бил сменен и за военачалник на дунавската армия бил назначен Петър, брат на императора. Някъде около-Марцианопол (дн. Девня) византийците попаднали на отряд от 600 славини, натоварени с голяма плячка. След дълга и упорита съпротива славините били разбити. Византийската войска продължила похода си и стигнала до Никопол с намерение да премине Дунава. Били изпратени 20 ромейски войници на разузнаване отвъд реката, но те попаднали в плен и — отведени при княз Пирогаст — разказали за плановете на византийците. Славините устроили засада и първите 1000 ромеи, които се прехвърлили през Дунава, били избити. На останалата византийска войска с цената на големи загуби се удало да премине реката. В сражението бил ранен и по-късно починал княз Пирогаст. Славините се оттеглили от брега на Дунава, като увлекли след себе си и византийците. Навлезли в непозната земя, византийците почувствували остра нужда от вода, а когато най-сетне стигнали до брега на Яломица, попаднали на засада и били разгромени. Остатъците от разбитата армия избягали на юг от Дунава, Петър бил уволнен като военачалник и неговото място заел отново Приск. [93]
През пролетта на 596 г. Приск предприел поход срещу застрашения от аварите Сингидунум. Като контрамярка аварите нападнали Далмация и разрушили повече от 40 крепости. До някакви сериозни сблъсквания обаче не се стигнало и двете армии останали една срещу друга в продължение на година и половина. [94]
През 599 г. аварите отново проникнали в земите на империята. Те нахлули в Добруджа, разбили византийците при Янтра и навлезли в Тракия. Само избухналата чумна епидемия попречила на аварите да преминат Дългата стена и да обсадят Цариград. Накрая бил сключен мир. Византийците трябвало да увеличат плащания от тях годишен данък на L20 000 жълтици. От своя страна аварите поели задължението да не пречат на ромеите да преминават Дунава и да навлизат в земите на славините. [95]
Като използувал затишието на фронта с аварите,. Маврикий решил да нанесе съкрушителен удар на дакийските славини. През 602 г. той назначил отново за главнокомандуващ на дунавската армия брат си Петър. Византийците преминали Дунава и отначало имали известни успехи. Когато настъпила есента и армията очаквала да се върне обратно, дошло императорско нареждане тя да презимува в земите на славините. Заповедта предизвикала силно брожение сред войниците, тъй като те се намирали в
48
лошо състояние, а и големи неприятелски отряди ги обграждали от всички страни. Накрая армията се наложила и се оттеглила на юг от Дунава. Императорът пък, за да принуди войските да преминат на север от реката, спрял доставката на държавни храни и наредил бойците сами да си набавят провизии в земите на славините. Избухнало голямо недоволство, което скоро прераснало в открит бунт. За император бил провъзгласен стотникът Фока. [96] След това разбунтувалата се армия поела към Цариград. Отбраната на дунавската граница рухнала и славините получили възможност необезпокоявано не само да нападат, но и да се заселват на Балканския полуостров. [97]
Известна представа за военните действия между византийци и славини в земите отвъд Дунава дава известният „Стратегикон” на Псевдомаврикий, в който е обобщен дотогавашният опит на византийските пълководци. Прави впечатление, че авторът навсякъде предупреждава читателите си за възможни изненади от страна на славините и предлага да бъде възприет техният начин на воюване: да се използуват леко въоръжени войници и пехота; да се извършват внезапни нападения и да се връхлита от различни страни, като се избягва атакуването във фронт; да не се нападат укрепленията, а с престорено отстъпление да се увличат славянските бойци навън към предварително устроената засада; да се осигуряват достатъчно средства за преминаване на реките — кораби, салове, волски и кози мехове; непрекъснато да се върши разузнаване; да се избягват гористите места, а лагерите и становете да се разполагат на открито и да се охраняват добре; да се осигурява надеждна защита на конете, на трудно проходимите места, на бродовете и на местата за връщане; заловените хранителни припаси да се извозват на юг от Дунава; да се остава колкото се може по-продължително време в земите на славините, за да могат пленените през лятото византийци да избягат, и т.н. [98] Явно е, че византийските войски неведнъж са изпадали в трудни положения и че горчивият опит от набезите на север от Дунава е позволил на автора на „Стратегикона” да даде голям брой полезни съвети на бъдещите военачалници.
Имало ли е заселване на славяни на Балканския полуостров до края на VI в.? Това е един въпрос, по който в научната литература години наред е съществувал, а и сега все още се води спор. Оформили са се три схващания за славянско заселване: през III—IV в.; в края на V и първата половина на VI в.; през последните две десетилетия на VI в.
Хипотезата за ранното проникване и заселване на славяни на Балканския полуостров се основава на предположението, че по време на нашествията на готи, костобоки, карпи, язиги и други племена през III—IV в. в земите на юг от Дунава заедно с тях се движели и славяни, които се поселили в пределите на им-
49
перията. Конкретни доказателства се търсят в някои топоними и лични имена, които по своето звучене наподобяват на славянски. Освен това приема се, че и някои от крепостите от VI в., които изброява Прокойий Кесарийски в съчинението си „За строежите”, носят славянски имена, което предполага едно по-ранно заселване. Това схващане, развито подробно от М. Дринов, [99] има своите поддръжници и досега — главно езиковеди. [100] То обаче не е съобразено нито с наличните писмени сведения, нито със съществуващата тогава политическа обстановка и може определено да се твърди, че няма сериозни научни основания.
Хипотезата за заселване на славяни на Балканския полуостров от края на V до средата на VI в. също така няма сериозни научни основания. Тя е изградена също така върху предположението, че 63 от крепостите, споменати от Прокопий Кесарийски, имали славянски имена. И тъй като повечето от тези укрепления се намират в долината на Тимок, около Ниш и София, в Македония и Епир, в разрез с наличните писмени сведения се твърди, че тук ставали главните славянски нападения и че тук славяните извършили и първите си заселвания. Единствените сведения за славяни на Балканския полуостров, дадени от Прокопий, се отнасят до временно пребиваване: през 551 г. войска от славини презимувала в Илирик; в района на укрепленията Адина и Улметум (в Добруджа) славини устройвали засади на местните жители. Но Прокопий отбелязва тези нашествия като временни и във всичките си съчинения дебело подчертава мисълта, че империята възстановила и укрепила властта си над целия Балкански полуостров. Освен това в научната литература аргументирано е отхвърлено и схващането, че посочените крепости носят славянски названия. [101]
Най-сериозни аргументи и множество поддръжници има схващането за заселване на славяни на Балканския полуостров през последните две десетилетия на VI в. Като доказателство тук се привеждат сведенията на Йоан Ефески и Михаил Сирийски, а така също и двете обсади на Солун, описани в „Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски. [102] Освен това като допълнителен аргумент се привеждат и две късни сведения, които явно имат общ източник — Монемвазийската хроника и т.нар. „Схолия на Арета”, според които славяните заели Пелопонес в шестата година от царуването на император Маврикий, т.е. през 588 г. [103] Особено настойчиви в полза на това твърдение са югославските историци, водени от мисълта да докажат изграждането на славянски политически образувания на територията на днешна Македония далеч преди създаването на българската държава. [104] Но привържениците на това становище не се съобразяват с категоричния характер на изворите: че посочените по-горе сведения говорят за нападения на славини, които идвали от земите северно от Дунава; че след нападенията те отново се оттегляли отвъд Дунава;
50
че в изворите се говори за овладяване на земи и крепости, станало по време на нашествия, а не за заселване; че в края на VI в., особено при император Маврикий, Византия стабилизирала властта си на дунавската граница — спряла аварите при Белград и дори пренесла войната в земите на славините; че заселването на славяните в Пелопонес според изричното свидетелство на Константин Багренородни е станало едва през VIII в., т.е. след 746 г. Затова и посоченото схващане си остава само едно предположение, неподкрепено със сериозни доводи. [105]
(ед.
ч. 
,
а езика си —
(вж. К. Иречек, История на българите, с. 133). Поради това тук навсякъде
названието „славини” е употребено за обозначаване на южните славяни.