На двадесет и девети рамазан 1094 (21.IX.1683) година пристигна Исмаил ага, който идваше от армията на сердара и извести, че мюсюлманските войници били сразени под Виена и че голи и боси се върнали в Яник. Наред с това той съобщил, че полският крал нарушил сключения договор и като се съединил с германския император, тръгнали против ислямските сили.
Оплакал се още, че войската станала непослушна, поради което била и сразена. Той даде предложение разпръснатите бойци от армията, които в момента се намирали около Яник, да бъдат събрани до Димитровден и да бъдат настанени в Буда, за да се защити този граничен предел; всички ислямски сили да заминат за Белград; в началото на пролетта да се подготвят големи победоносни военни сили, целта на които би била само отмъщение; със същите да се замине против неприятеля и като място за зимуване на царската свита да бъде определено Скопие, Пловдив или Одрин. Във връзка с това предложение бе проведено съвещание. Смятайки, че Скопие е малко място и че презимуването в този град би представлявало голяма неправда спрямо раята, бе решено зимният лагер да бъде в Пловдив. Бяха ангажирани конници и бяха изпратени хора за събиране на жито и други продукти...
След поражението на неговите сили Реджеб паша дойде в мензила на Алексинац. С цел да проведе съвещание, пашата остана в мензила два дни. Немюсюлманските сили надвиха мюсюлманската армия, плениха всички оръдия, всички необходими неща и всичките муниции. Неприятелят беше слаб, но тъй като успя да плени толкова голяма плячка, стана мощен. След пристигането на помощ на синовете на Зрински неприятелят стана много надменен. Като раздели своите елитни сили, той премина на другата страна на река Морава. Тогава пристигнаха онези от караулите и съобщиха, че неприятелските сили са влезли в мензила на Паракин и че са имали намерение да тръгнат за Ниш. Тогава всички везири, мирмирани, военачалници, оджакски аги и опитните лица от граничните предели проведоха спешно съвещание. В продължителните дискусии беше решено: "Не разполагаме с по-раншния брой бойци. Пехотата е разпръсната. И бойците, и конете са изморени. Недостигът на храна и денонощните дъждове предизвикаха нашето прекомерно отслабване. Отправянето срещу мощния неприятел с такива изморени и отслабени сили представлява голяма грешка и голяма опасност. Тъй като повечето наши борци са деморализирани от досегашните битки, по-важно е да се подготвим за отбраната на Ниш."
Според съгласието на участниците на това съвещание, се отпътува и се пристигна в Ниш. Сераскерът Реджеб паша "Арапина" беше глупав. Той не беше способен да вземе предпазни мерки. Не знаеше нито за начина, нито за потребностите на борбата и боя. Сераскерът нямаше никакъв опит. Силеше се. но освен лаенето и лошите изрази, не знаеше друга реч. Нарежданията му не се зачитаха. Не се постъпваше според неговите буюрултии. Никой не знаеше необходимостта от изпълнението на неговите нареждания. Сердарът дърпаше на една страна, кетхудата на садразама Мехмед - на друга, а кулкетхудата - на трета. Повечето от военните сили се разпръснаха. Други военни части бяха обезхрабрени и следваха вървежа на събитията. Неприятелят се доближи и се настани край нас.
Било каквото било, но след качването на жените, децата и изнемощелите старци и на техните одежди и покъщнина на колите и след тяхното изпращане в Скопие, София и около брега на Дунава, беше необходимо около Нишката паланка да бъдат изкопани ровове, а на подходящите места да бъдат поставени оръдия и да бъдат разпредели еничарските, джебеджийските и топчийските борци, които биха бранили тази твърдина...
След падането на Ниш в ръцете на неприятеля той изгради една голяма землена твърдина и я укрепи с дълбок и широк ров и многобройни насипи. В тази твърдина неприятелят остави деветдесет оръдия, донесени от Белград или отнети от мюсюлманските сили, и беше осигурено достатъчно количество муниции и храна. Германският генерал Ветерани дойде начело на десет хиляди германски и унгарски воини, а покрай тях имаше мобилизирана рая, която живееше в граничните предели на царството, и като имаха намерение да окупират цялата румелийска територия, установиха връзки с кнезовете, свещениците и първенците на почти всички села и градове. Тъй като бяха в такава заблуда, те започнаха да изпращат писма до всички техни приятели по цялата Румелийска провинция чак до Цариград, в които пишеха: "Измина епохата на мюсюлманите. Дойде краят на османското време. От този ден настъпва нашата епоха."
Още преди пристигането на тези писма раята от София и Пловдив се отказа от покорство и вдигна бунт. Немюсюлманските първенци и свещеничеството от тези райони допътува в Ниш; те взеха ръководни военни лица за техните нужди и като вдигнаха германски знамена с кръстове, се поставиха под тяхна команда. Жените и децата навсякъде се укриха в непристъпните планини. Младежите им се присъединиха към немюсюлманските неприятели и групово се включиха във формираните батальони. След това навлязоха в незащитените градове, плячкосваха, ощетяваха и палеха. Те хващаха мюсюлманите, като ги ликвидираха или заробваха. На бременните жени разпаряха коремите, влачеха техните деца или, държейки ги за краката, ги удряха по земята. Такива злодеяния и мъчения бяха безбройни и неописуеми.
Между тези най-изтъкнати злосторници се намираше проклетият неверник, наречен Карпош, един от мартолосите на Скопие, който се издигна по милост на падишаха и накрая всичко забрави, побягна и стана главатар на дружина, която броеше повече от три хиляди немюсюлмански разбойници от редовете на бунтовната рая и от външния неприятел. Заминавайки за Скопие, Карпош узнал, че Серхатли Мехмед паша, който беше задължен с пазенето и сигурността на Скопи организирал петстотин платени секбани - пешаци и конници от местността. Той ги оставил на мястото, където се очаквало идването на този разбойник и, като слязъл от незнайна планина в равнината, заминал града.
Един ден преди тръгването на Карпош за Скопие жителите на този град се обърнали към Мехмед паша и го замолили да им позволи да евакуират къщите си, за да спасят жените и децата. Тъй като пашата не позволил, мнозина от тях се обърнаха към някои аяни, подкупиха ги и по този начин получиха разрешение. Онези, които разполагаха с материални възможности за евакуиране на своите семейства, събраха покъщнината си, натовариха я на коли и решиха да отпътуват. Тогава споменатият неверник раздели своите привърженици и като формира два самостоятелни отряда, упъти един към града, а другия към колите на бегълците. Всички тези, а особено жените, се отказаха от своето имане и покъщнина. Тръгнаха пеша или се качваха на коне и коли и без нищо побягнаха в най-близките планини. По-голямото множество от тях бяха заробени. Мнозина от старците, мъжете и жените убиха своите деца. Безотговорният паша и неговите привърженици заедно гражданите, които бяха способни за борба и бой, побягнаха към Сер и София. По същия начин и други жители на град Скопие заедно с жените и децата бяха заробени или ликвидирани. Тези оплячкосаха и колите, и града, и запалиха чаршията и няколко махали. Тогава един невернически отряд се нахвърли и върху града Щип, където унищожи мюсюлманските жители и плячкоса техните имоти и покъщнина. Тъкмо през тези дни от Черна гора пристигнаха три хиляди албанци, които се нахвърлиха и завзеха града Ипек. Една част от жителите ча този град беше спасена, една част - заробена, а една част - ликвидирана. Тъй като теренът беше празен и нямаше кой да им се противопостави, проклетниците шетаха на групи като се почне от Белград до Румелия, където оплячкосаха и запалиха множество твърдини и паланки. Между завладените и оплячкосани градове се намират: Ипек, Призрен, Калканделен (Тетово), Щип, Прищина, Вълчитрън, Косово, Нови Пазар, Митровица, Скопие, Лесковац, Чачак, Валево, Догдже (?), Ужице, Пожега, Ягодина, Плевле, Нова Варош, Ургуб (?), Куманово, Рожай, Лебане, Шехиркьой (Пирот), Аладжа Хисар (Крушевац), крепостта Смедерево, крепостта Видин, паланката Хисарджик (Гроцка), паланката Кобилич, паланката Грешница (?), Крива Паланка и паланката Мусапаша (Бела Паланка). Неприятелите усвоиха тези мюсюлмански провинции и райони, където от прогоненото и разредено население остана само една третина. Известен брой от останалите две третини от населението замина за Цариград, а повечето - във вътрешността на Анадола. Поради снега и зимата бяха измръзнали и ръцете, и краката на хората, които се отчаяха. При славния и честит санджакбей в царската армия останаха само колагите, три хиляди еничари, две хиляди спахии, гедуклу-мютефериците и чаушите. Другите войници се разпръснаха. При везирите, мирмираните и военачалниците останаха само ичогланите и караколукчиите. Сред населението се появи голямо безпокойство и безредие. От създаването на високото царство мохамеданите никога не претърпяха такава черна напаст и беда.
По-рано, на осми шевал 1101 (26.VII.1689) година, Селим Гирай хан заедно със синовете си Садет Гирай, Гази Гирай и Тухтмуш Гирай застана начело на тридесет хиляди татарски бойци от Крим и след единадесет дневен престой във втория мензил, където се разболял, пристигна в Буджак. Когато узнал за това, по-раншният садразам Мустафа пеша му изпратил писмо, в което от завист му написал: "Не може да се извършат два похода в една година. Ханът нека не се мъчи. Искането на падишаха е изпълнено. Поради това върнете се в Крим."
Ханът не постъпи според писмото, но бързо пристигна в граничния предел на Влашко. Тогава научи за поражението на османските сили при Баточина. Акогато той пристигна в Никопол, научи и за поражението при Ниш, при което заплака, огорчи се и се натъжи. Той забърза още повече и на втори сафер 11011 (15.XI.1689) година пристигна в София и се присъедини към султанската армия. Ханът беше причакан от военните ръководители и с големи церемонии беше доведен в шатрата на сераскера Махмуд паша, а се радваха и борците на османската армия. След четиридневен престой и след нужните съвещания, на седми сафер 1101 (20.ХI.1689) година сераскерът, везирът Махмуд паша, придружен от негова светлост татарския хан, застана начело на мюсюлманските сили. И придружен от татарските борци той тръгна на път. С цел да възвърне мюсюлманските провинции и райони, отпътува за Скопие. В някоя си планина около Кюстендил се сблъска с една хайдушка дружина, която наброяваше около сто души. Дружината беше ликвидирана. Когато той тръгна от Кюстендилския район, пристигна вест, че известен брой хора от германските сили са се укрепили в Крива Паланка. Бяха изпратени татарски борци, които ги победиха. След това пристигна в Егридере (Крива Паланка) и всички укрепили се германски, унгарски и хайдутски разбойници в този град бяха ликвидирани. Когато пристигна в Скопие, узна мястото на разбойника на име Карпош. Срещу него бяха изпратени доста татарски бойци. Цялата негова дружина, която броеше около двеста злобни неверници, беше ликвидирана, при което падна и огромна плячка. Тогава беше заловен и злогласният Карпош, който във вериги беше доведен при хана. Като не му бе оказана милост, Карпош веднага беше поставен на кол. Освен това беше заловен и известният свещеник от град Манастир, който се представяше за крал. И този веднага беше обесен...
В тези дни царската армия беше известена, че Качанишката твърдина са се укрепили доста многобройни немюсюлмански сили, между които се намира германци, унгарци и хайдути. Веднага след тази информация се срещнаха и се съединиха многобройни сили, между които се намираше негова светлост кримският хан с всички татарски военни формации: везирът Халил паша с петнадесет хиляди албанци, които бяха повикани на поход; румелийският беглербег Зурнапа Мустафа паша; мютесарифът на Валонския санджак албанеца Джафер паша; Серхадли Мехмед паша; санджакбегът Махмуд паша, син на Махмуд паша, който като оджаклак разполагал с дукагинския и призренския санджак, и везирът Ахмед паша, син на Осман паша. Всички гореспоменати функционери заедно със своите военни отряди отпътуваха от Скопие и, пристигайки в Качанишката твърдина, я обкръжиха. Албанската войска влезе в заслона и започна да обстрелва твърдината с поставените оръдия, която стрелба продължи чак до пладне на следния ден. За кратко време неприятелят беше обезхрабрен и деморализиран. Точно когато неприятелите се договориха да се предадат и се готвеха да излязат от крепостта, неочаквано се чуха три топовни гърмежа. Тези знаеха и очакваха пристигането на дванадесет хиляди избрани германски неверници, които разполагаха с четиридесет и пет „шахи" оръдия. Когато чуха топовните гърмежи, тези промениха решението си за предаване на крепостта и продължиха с по-рано практикуваната оръдейна и пушечна стрелба. Тогава мюсюлманските борци излязоха от укритията, при което бяха обсипани от неприятелски оръдеен и пушечен огън. Накрая тези повторно влязоха в заслона, но голям брой хора паднаха жертва или бяха ранени.
Негово превъзходителство ханът изпрати човек, който по прослушването на оръдията трябваше да изследва и след утвърждаване на произхода на тия гърмежи да го осведоми. След някое време при хана се появиха две лица, които съобщиха, че е пристигнал един германски батальон и същият спрял в някаква гора, отдалечена само на половин час. Беше решено обръчът около крепостта да бъде оттеглен и веднага да се замине против неприятеля. Но повечето от албанските войници, които действуваха с оръдията, се разпръснаха. Пашите останаха сами на бойното поле. На бойното поле се намираха само негова светлост ханът със своите десет хиляди бойци, сераскерът Халил паша, мирмираните и военачалниците. Тръгна се към пристигналия неприятелски батальон. Тъй като ислямските сили бяха разредени и разпръснати, споменатите функционери се страхуваха, но въпреки това същия ден след пладне се започна с предвиденото нападение, при което негова светлост ханът следеше битката от едно по-високо място. Войската беше разпръсната, а пашите бяха сами. От албанските войници нямаше никаква следа. Тогава пред хана се появиха татарските аяни, които се съветваха и казаха: "Войската е заминала на плячкосване по околните места и поради това липсва. Неприятелският огън е много засилен. Броят на присъствуващите татарски сили е малък. Тези сили не са достатъчни за предвидения план. По-добре да се върнем, отколкото да правим нападение."
На това ханът им отговори: „Надявам се на божията милост. В неотдавнашната битка, която се водеше между нас и московяните, броят на татарските сили беше десет пъти по-малък. И малобройните сили могат да извоюват победа над многобройните. Ние преминахме високите планини на Никопол и дойдохме. Ако се върнем без да отстраним опасността от този неприятел, нашата сила ще бъде подкопана. По какъвто и да е начин трябва да решим този проблем. Ние днес ще извоюваме победа. Ако не победим, ще умрем, оставяйки зад нас една вечна войнишка слава. Обединете се и веднага тръгнете против неприятеля."
По такъв начин ханът охрабри татарските борци и ги активизира за борба и бой. Проклетият неприятел, преди да подреди и разпредели своя батальон, татарските сили и пашите прочетоха „Фехт-и шериф", засвириха военните песни и беше извършена обща мюсюлманска молитва. След това беше открит силен пушечен огън и неприятелят беше нападнат от четири страни. И неприятелят отговори с много силен огън и изглеждаше като че ли и планините не ще издържат. Ислямските борци не обърнаха внимание на огъня и останаха твърдо на своите места. Борбата продължи и все по вече се засилваше. Битката никак не можеше да се опише. Един час преди залязването на слънцето всички проклетници от неприятелския батальон бяха ликвидирани. Спасиха се само двама немюсюлмани, които избягаха. Беше заробен и главатарят на оная дружина. Бяха пленени безброй оръдия и муниции. Приличен брой от татарските военни сили, от Ногай беговите и от прочутите борци от Крим паднаха жертва на бойното поле. Жертва падна и прочутият борец на име Султан Мирза, който струваше колкото една земя, а покрай него много хора, на които се опираше негова светлост ханът. След закопаването на героите военните ефективи върнаха и повторно обградиха Качанишката твърдина, която бързо се предаде. Между заробените се намираха около тридесет германски и унгарски войници, които бяха помилвани, а другите хиляда хайдути и разбойници от Румелия бяха ликвидирани. След това за мухафъз на тази крепост беше назначен беглербегът на Румелия Зурнапа Мустафа паша.
Секретарят на Батир ага, който беше везир на кримския хан, разказа следното: „Комендантът на немюсюлманите беше заробен и се намираше в наши ръце. Приближих се и се усмихнах, при което той ме попита защо се смея. Казах му: "Ти си фантазьор, луд или глупав, не знаеш какво е воюваме и по какъв начин се воюва. Нима не знаеш, че пред тебе се намираха големи османлийски сили, хиляди татари начело с кримския хан."
Той ми отговори: "Всеки войник беше прочут германски или унгарски борец и всеки беше избран между четиридесет до петдесет воини. Където и да съм се борил през последните седем години, навсякъде съм извоювал победа. Неприятелят никога не е забелязал никакъв наш недостатък. Стъпих в борба мислейки, че и тези турски сили ще ги победя."
След охкането той не искаше да влезе в подготвената груба кола, но след нанесения удар с камшик от някой си татарин почина.
Така стигнахме в Прищина. И тук заловените немюсюлмани бяха унищожени и се прибра много богата плячка. След това се дойде в Призрен, където бяха ликвидирани безброй неверници. Дойде се и в Ипек. Германците и унгарците, които се предадоха, бяха помилвани, а хайдутските разбойници погубени, жените и децата заробени, а техните имоти оплячкосани. Извършваше се и нападение върху всеки местен разбойнически отряд, оформен от хайдутските разбойници. След такива нападения навсякъде бяха заробвани по седемдесет или осемдесет германци и унгарци, които бяха помилвани, докато хайдутите бяха унищожавани, техните жени и деца заробвани, а техните имоти оплячкосвани. Плячката беше много богата. Повечето се състоеше от готови пари, от златни и сребърни съдове, добитък и други скъпоценности. Никой не обръщаше внимание на разновидните плячкосани тъкани и платна. Благодарение на всевишния бог всичко гореизложено падна в ръцете на мюсюлманските борци. Всички румелийски планини и поля бяха добре проверени. В нито едно място не остана и следа от неприятелските сили, нито от разбойниците от раята. По такъв начин бяха завладени всички места в Румелия, освен града Ниш. На албанеца Махмуд паша беше наредено в града Ипек да изгради голяма крепост, която във вид на оджаклък трябваше да остане под негова управа. След това ханът се върна в София, където по пътя ликвидира заловените разбойници. След това негова светлост ханът тръгна за Крим, при което сераскерът, т.е. везирът Халил паша го придружи до няколко мензили. Така на хана бе оказана висока чест и беше изпратен. За всички успехи и за помощта на всевишния подробно беше уведомен царският двор.
[Страхил войвода]
Пристигна вест, че немюсюлманинът Страхил, един от раята на Еникьой (Ветрен), каза Татарпазарджик, вдигнал бунтовно знаме; че със своята дружина от двеста души убивал пътниците и че оплячкосал някои села. Веднага беше изпратена заповед до кадилъците на Пловдив и Татар Пазарджик за въвеждане на обща мобилизация. За ликвидиране на този проблем бяха определени двама военачалници (усти), около петдесе бостанджии и два отряда (байряци) делии и доброволци (гюнлю), които бяха подчинени на садразама. Като им се нареди по всякакъв начин да заловят тези разбойници, на единадесети джумазел ахър 1101 (22.III.1689) година без никакво бавене бяха изведени на път и изпратени. Когато този проклетник узна за тази акция, застана начело на своите сподвижници и като взе със себе си членовете на семейството си, тръгна на път за Ниш. Той и неговата дружина пътуваха през високи непроходими планини и пристигнаха в Нишката твърдина. А когато се узна за неговото бягство, всичките тези планини бяха проверени. Но тъй като никой не бе намерен, по-нататъшното търсене бе прекратено...
На местното население е било известно намерението на запилелия се преди време из Нишкия капан (покрито тържище) неверник, именуван Страхил, (да нападне) Кюстендил с 4 000 германци, унгарци и хайдути, и то поискало помощ от софийския мухафъз везира Канделджи Хюсеин паша. Те се оплакали, че ако до ден-два не дойде тя (помощта), областта не само ще падне във вражи ръце, но ще ограбят имуществата им, ще ги заробят със семействата им. Хюсеин паша назначи намиращия се пак в София с цялата си свита мютесариф на Хамид Ахмед паша и Мехмед бей - на лива Джаник. Докато те се противяха да отидат, неверниците потеглиха и събраха местното население, научавайки че откъм полето са поставени за охрана 300 секбани, минаха през планината и нападнаха през нощта вароша Кара Келебек. Стана ясно, че са избили много мюсюлмани, заробили жени и деца, ограбили имущества и нанесли щети, запалили от разни страни вароша и си отишли. Настанените в крепостта излязоха, дойдоха откъм полето и охранителните секбани и с част от населението на вароша преследваха враговете на вярата. Като ги настигнаха, завърза се сражение и погубиха повече от 200 неверника; една част пък от ислямските борци се насладиха от мъченичеството (загинаха). Освободиха известен брой пленници и ги изпратиха. Понеже мнозина от населението на вароша изгинаха, кадията донесе на Хюсеин паша, а той от своя страна до рисяб-и хумаюн, че поради предателството на назначените от него паши неверниците са успели да минат. (Затова) дворцовият капуджибашия Генч Мехмед ага пристигна с хатихумаюн и свика диван в София, за да бъдат отрязани главите на двамата (паши)...
Злогласният разбойник на име Страхил беше рая от Пазарджик, а след това стана и хайдутбашия. По-рано той заедно със своето семейство избяга и се настани в Ниш. Преди бягството няколко пъти нанесе щети на мюсюлманското население и уби някои хора. След дохождането в Ниш много се страхуваше и сам си казваше: "Ако турците успеят да завземат града Ниш, германците ще ме предадат на турците, които веднага биха ме ликвидирали". Като се изплаши, той се обърна към генерал Ветерани, на когото каза: "Турската войска е малобройна. Ако дойдат и обкръжат твърдината, необходимо е да бъда вън от нея, за да събера хайдути и да нападна. Ти би могъл да излезеш от крепостта и да извършиш нападение, и така да извоюваме победа над турските сили." Този по такъв начин измами генерала и успя да излезе от крепостта и да избяга. Майка му и жена му заедно с една негова новородена щерка останаха в крепостта, а когато турците я завладяха, бяха заробени и подарени на някой си бюлюкбашия, един от храбрите албански борци.
[Поробване на християнско население]
Членовете на някои военни отряди и на татарите заробвали жени и деца на раята, които според тях уж се бунтували. След това ги продавали като пленници и казвали, че ги взели и заробили в неприятелска земя. Раята - жители на кадилъците Скопие, София и Пловдив масово се упътили за Цариград и по пътя намирали своите жени и деца, съпровождали ги, обръщали се до дивана на великия везир и в присъствието на поробителите се оплаквали, искали помощ и казвали: "Ние сме от раята на падишаха и плащаме джизие. Позволено ли е от бог плячкосването на нашите имоти. Позволява ли Господ нашите семейства да бъдат заробени?"
Тогава се поиска фетва, на която беше отговорено, че това не е допустимо. Поради това беше наредено всички такива заробеници, освен ония които са прегърнали ислямската вяра, да бъдат върнати в техните домове. Беше обявено и това, че цялата заробена селска рая, която се намира в ръцете на техните собственици, трябва да бъде освободена, а ония които и по-нататък ще се опитат да задържат такива роби, да бъдат обесени и наказани със смърт.
Тогава мнозина от робите се обърнаха към съдилищата, казвайки че принадлежат на руската, хърватската или друга някоя народност, която се ползувала с привилегии като рая. И макар че техните изявления бяха потвърдени от лъжливи свидетели, те бяха освободени Затова мнозина от онези, които търгуваха с роби, се опропастиха.