Петър Мутафчиев

ИСТОРИЧЕСКАТА СЪДБА НА МАКЕДОНИЯ

Още преди да се настани на Балканския полуостров, южното славянство не е представяло еднородно цяло. В етническо и езиково отношение то се разпадало на две племенни групи — източна и западна, наречена още и сърбохърватска. Разделянето помежду им, започнало вероятно преди да напуснат своята прародина, е било вече достатъчно очертано по времето, когато те се явили в отвъддунавските земи. Там племената от сърбохърватската група заели старата Панония (областта на запад от Средния Дунав), и тия от източната — пространството от басейна на р. Тиса през Трансилванските Карпати, равнините на Влашко, Молдова и Южна Бесарабия до бреговете на Долния Дунав и Черно море. Тъй като част от тия земи влизали в състава на някогашната римска провинция Дакия, племената от тая група се означават днес в науката под общото име дакийски славяни. Вече това им географско положение показва, че те са били по-многобройни от своите западни съседи.

Византийската империя, владетел на Балканския полуостров по онова време, скоро почувствувала съседството на всички тия нови пришълци. Техните нападения, които започнали през последните години на V в., в продължение на цяло столетие не оставяли на мира провинциите и на юг от Дунава. Многобройните въоръжени славянски тълпи бродели и в най-отделечените области към Егея и Адриатика, прониквали дори и в Южна Гърция, като довършвали разорението на онова, което преди тях било пощадено от предшествениците им — германски племена и хуни. Крепостите и живата военна сила на империята не били в състояние да се справят с техния натиск и нейната власт в по-голямата част на полуострова фактически вече не съществувала.
 

През последната четвърт на VI в. отделни славянски групи почнали да се настаняват в обезлюдените балкански провинции. Зад тях настъпвали други и пороят на преселението продължавал няколко десетилетия, за да затихне едва към средата на VII в., когато от него вече били залени повечето от балканските земи.

Силата, трайността и обхватът на славянските нападения тук не са били навсякъде еднакви, както не били еднакви и последиците им. Различието се е дължало на няколко причини. Докато на юг от заселените в Панония сърбохърватски племена се простирала планинска и мъчно проходима област, пред дакийските племена лежали плодородните полета на Мизия, Тракия и Македония. Съблазънта, която будел югът, следователно, не била еднакво силна за едните и за другите. Освен това през втората половина на VI в. в средно дунавската равнина заседнали аварите, един полудив азиатски народ. Те наложили властта си над всички славянски племена от Източните Алпи до бреговете на Днепър. Но докато за по-голямата част от дакийското славянство аварската зависимост била външна и формална, а скоро и съвсем престанала, върху сърбохърватските племена тя тежала с всичката си сила, като ги лишавала от всяка свобода на действие и движение. В походите си срещу Византия те участвували само като аварски поданици. При тия условия славянската опасност за тогавашна Византия идела изключително от дакийските племена. От тях са били предприемани големите нападения, с които е изпълнена историята на Балканския полуостров през VI в.. и те били, които първи се заселили в него. Все поради същата причина преселението на сърбохърватските, племена започнало по-късно, едва през втората четвърт на VII в., когато те успели да се освободят от аварското иго.

За териториите, които били заети тук от сръбските племена, имаме едно известие от средата на Х в. Византийският император Константин Багрянородни съобщава, че те обхващали днешна Черна гора с южнодалматинското побрежие, след това Херцеговина, Южна Босна и областта на реките Дрина и Западна Морава с техните притоци. Линията, до която на юг и югоизток стигало сръбското етническо разпространение, почвала от Адриатическо море негде северно от Дрим, минавала северно от Шар планина и стигала Дунава къде устието на р. Сава. Земите, които лежали на юг и изток от тая линия, между тях и цяла Македония, са били заети от дакийските славяни. В адриатическата област от двете страни на тая линия, в днешна Северна Албания и в Черна гора, живеели като пастирско население и прадедите на днешните албанци и куцовласи.

Но освен с чисто историческите свидетелства за това, че славяните, които по онова време заели Македония, са образували едно цяло с ония, които се настанали в източната половина на Балканския полуостров, и представяли нещо отделно от сръбските племена, науката разполага с доказателство и от езиково естество. Колкото близки и да са били, пък и днес да си остават езиците на българи и сърби, между тях са съществували и съществуват и дълбоки различия. Докато изговорът на =ea у сръбските славяни е бил заменен с е, а носовките  и  минали съответно в е и у още през периода на тяхната предистория (до IX в.), у останалата част на балканското славянство старинното произношение на тия букви се запазило до XII—XIII векове, а в някои южни македонски покрайнини не е изчезнало и до днес. Характерни за всички севернобългарски и македонски говори са освен това звуковете жд (от gj), шт (от тj): вместо тях у всички сръбски диалекти се явяват дж и ч. Докато в сръбския език падежите съществуват, а членът е непознат, в езика на македонците и на всички северни българи склонението отдавна е разложено и заменено с употребата на предлози, а появата на определения член у тях е всеобща. В много места на Македония и в Родопите се срещат дори три вида членувани форми. Разликата между двете езикови групи е намерила израз и в техния речник. Днес във всички български диалекти, които се чуват из цялата област от Добруджа до Солун, Костур и Охрид, се срещат думи, които липсват у сърбите. [1]

Опитите на Византия да възстанови положението си в полуострова, като подчини пришелците, започнали в южните балкански провинции по-рано, отколкото в другите.

И тук обаче, както на север, към Добруджа, тя се стремяла да се затвърди по крайбрежията и от тях настъпвала към вътрешността. Наред с това тя използувала за настъплението си и големия военен път, който от Цариград и Одрин през средищните земи на полуострова стигал до Белград на Дунава. В няколко военни експедиции от средата на седмия век до края на осмия тя успяла да подчини славянските племена в егейската област. Възстановена била и властта й в Северна Тракия. От там проникването към северозапад продължило и имаме сигурни известия за това, че през втората половина на VIII в. в здраво укрепената Сердика (днешна София) вече имало силен византийски гарнизон. Явно е, че намерението на империята било да разкъса на две части голямата маса на дакийските славяни в източната и южната половина на полуострова, да ги изолира една от друга и тъй да се справи по-лесно с едната и другата.

Появата на туранските прабългари с Испериха в 681 г. осуетила изпълнението на тоя план не само относно североизтока, но и в Македония.

Изглежда, още на първите прабългарски владетели е било ясно, че основаната в Мизия тяхна държава не би могла да се задържи срещу своя единствен противник през онова време, Византия, ако не си осигури подкрепата на многобройното славянство. Тази е била причината, която подбудила Испериха да установи договорни отношения със заварените в Мизия славянски племена, на които била възложена отбраната на пограничната зона в Хемус. Колко разумна е била тая мярка, станало явно още през първия век от съществуването на държавата, когато тя в продължение на много години трябвало да отбива военните експедиции на империята срещу си. Без предаността, с която нейните славянски поданици тогава вършили възложената им задача, тя едва ли би успяла да се запази. Тая необикновени важна служба на славяните издигала значението им в общото държавно цяло, изравнявала ги все повече с господствуващия прабългарски елемент и заличавала различията, които в държавно-правно отношение ги делели от него. Създадената от Испериха туранска България се превръщала във все по-голяма степен в политическа организация и на обединеното от нея славянство.

Но с това нейното съществуване далеч още не е било обезпечено. Византия постоянно подновявала напора си срещу й и при решителното превъзходство на силите, с които разполагала, могла да го доведе до желания от нея край. За да избегнат тоя край, прабългарите са имали само един начин — да увеличат своите собствени сили и средства. А това е могло да бъде постигнато единствено като към съществуващия съюз с мизийските славяни бъдат привлечени и сродните там племена в балканския юг. По онова време, през втората половина на VIII в., византийците вече здраво се били установили в Тракия: нейните широки равнини не са давали условия за естествена защита на тамошното славянство, поради което съпротивата му е била рано сломена. Гарнизоните на многобройните византийски крепости там били достатъчни, за да го държат в пълно покорство. По тази причина българската държава сама, и дълго време след създаването си, не е могла да се утвърди в тая област, при все че тук лежали почти всички бойни полета, гдето българите не еднаж нанасяли тежки поражения над византийските армии.

Обратното е било на югозапад, в Македония. Оградена и кръстосана от разхвърляни на всички посоки планини, тя осигурява на тукашното славянство доста благоприятни условия за защита. Поради това го в продължение на цели два века смогвало да опази в една или друга стенен вътрешната си независимост от Цариград. Известията от тази епоха наричат Македония със събирателното име Славинии — земя на славянските княжества. И наистина, изглежда, че славянските племена а нея са били свързани в някакъв военен, а може би и политически съюз, предизвикан от византийската опасност. Със съединени сили те не еднаж нападали Солун, тогава главна изходна база на византийското настъпление срещу им.

Към края на VIII в. натискът на империята тук особено се засилил, като действувал едновременно от няколко посоки. Явно било, че македонските славяни не ще бъдат в състояние още дълго да му се противопоставят. Византия обаче не е била за тях само държава-неприятел в обикновения смисъл на думата, но представител и на една съвършено чужда и враждебна тям култура. Политическите и социални начала, легнали в основата на нейния строй, са били несъвместими с ония, върху които е бил изграден целият им бит. Поради това утвърждаването на византийската власт над македонските славяни е могло да означава за тях не само загуба на политическата им независимост, но и разложение на тоя бит и по-нататък — неизбежната им асимилация от византийската култура. Положението на славянството в Тракия е показвало нагледно каква съдба е очаквала неговите сънародници на запад. За да я избегнат, тия последните са имали само едно средство: да се присъединят към политическата сила, която тук, в полуострова, се явявала по онова време единственият сериозен противник на империята — българската държава.

Но тежненията на македонските славяни към нея не са били последица само от тоя, настъпил сравнително в по-късно време, усет за грядущи опасности. Не по-малко значение в случая е имало отколешното познанство и тесните връзки между двете страни. Още в отвъддунавските земи дакийските славяни били непосредствени съседи на прабългарите, разпилени групи от които са живеели и сред самите тях. Известия из оная епоха говорят и за общите им нападения във византийските провинции, а сигурно е, че близкият им досег е водел и към расово кръстосване. Обстоятелството, гдето двама прабългарски владетели, Готун и Безмер, ранни предшественици на Испериха, са носили чисто славянски имена, показва, че процесът на смесване между двата народа още тогава е бил доста напреднал. Повече се е засилил той на юг от Дунава и не само в пределите на българската държава, гдето славяни и туранци заживели заедно и с общи сили трябвало да я крепят, но и в Македония, която останала извън нея. Защото по времето, когато Исперих със своите прабългари се явил в Мизия, друга маса от туранци, придружени от варваризирани потомци на някогашни, отвлечени в аварски плен жители на балканските земи, се преселили в Западна Македония, из областта на Прилеп и Битоля. Указание за етническата принадлежност на тия пришелци ни дават гръцки известия, от които се вижда, че в тогавашната аварска държава живеели много прабългари. Нейните територии преселниците сега напуснали след въоръжено въстание. И името на техния вожд Кубер, в когото съвременни учени виждат един от синовете на Кубрата — основател на някогашната Велика България в областта на реките Дон и Кубан — и брат на Испериха, свидетелствува, че те са били именно част от тия подвластни на аварите прабългари.

Опитът на Кубера да превземе Солун и да създаде в Македония нова държава, пропаднал. Но племенните връзки между македонските славяни и ония в българските територии на североизток са били още повече затвърдени от присъствието на едни и същи турански елементи и тук, и там.

Българската държава по тоя начин се явила в съзнанието на населението в балканския югозапад като нещо близко и свое. И това съзнание се е усилвало, колкото, в стремежа й да се разпростре над цялото настанено в полуострова дакийско славянство, по-рязко изпъквало политическото й съперничество с Византия и колкото по-ясно е трябвало да подчертава тя отрицанието си към културната същност или към социалните и политически тенденции на византизма. Тъй едни и същи опасности и еднакви задачи, сложени пред една племена общност в земи, пространствено отдалечени и организационно откъснати една от друга, създали условията за политическото им обединение и го улеснили.

Началото на разширението на българската държава към македонските земи започва към края на VIII в. Спряно след това за три десетилетия, то се развръща отново през втората четвърт на IX в., когато в разстояние само на няколко години цяла Македония бива включена в нейните предели. Забележително е, че тоя резултат е бил постигнат без каквито и да било особени усилия. Никой от старите летописци или историци, които говорят за събитията в европейския югоизток през онази епоха, не споменува за никакъв военен поход на прабългарите в Македония, а още по-малко за някое спечелено сражение, което ги е направило нейно господари. Тя става част от българската държава безшумно и просто, като че ли вследствие на едно предварително постигнато споразумение. Достатъчно било няколко десетилетия по-рано българите да завладеят София, главната византийска твърдина в центъра на полуострова и възел на пътищата за Македония, за да рухне изградената с толкова усилия византийска военноохранителна система около нея и да отпаднат от империята всички покрайнини от Хемус до Пинд. Това не е било завоевание, а политическо обединение на области, чието население само очаквало случая, за да се подслони под крилото на една своя власт.

Няколко години след като македонските области влезли в състава на българската държава, тази последната, за да закръгли границите си на северозапад, поискала да присъедини и земите на някои сръбски племена. И при тоя именно случай изпъква разликата с извършеното в Македония. Сърбите се вдигнали да бранят независимостта си и опитът на българите останал безуспешен. Десетилетие по-късно, към средата на IX в., той бил повторен, за да свърши също без успех. Едва в началото на Х в. на могъщия български цар Симеон се удало да сломи съпротивата на сръбските племена и да превърне князете им в свои васали. Тия последните обаче не преставали да използуват неговите борби с Византия и с нейно съдействие непрестанно се стремели да отърсят зависимостта си от българите. Убеден, че те не ще се примирят никога с българското върховенство, Симеон се видял поради това принуден да прибегне до крайно средство: цяла тогавашна Сърбия била превърната в обикновена провинция на българското царство. Сърбите трябвало да се подчинят на необходимостта, но не преставали да считат българската власт за чуждо иго, от което трябвало да се отърват. Няколко години след смъртта на Симеона те въстанали и отново добили свободата си.

В Македония не става нищо от тоя род. И тоя факт сам по себе си представя най-убедителното доказателство, че жителите на тая земя и в етническо отношение, и по съзнание са представяли още в оная далечна епоха нещо съвсем отделно от тогавашните сърби: били са част от народа, който именно тогава се формирал политически и духовно под общото име българи. Туранските прабългари, незначително малцинство сред масата от славяни, възприели езика и изчезнали претопени от нея, като й завещали своето народностно име.

Присъединението на македонските области към българската държава било извършено наскоро преди времето, когато християнството става официална религия в нея. Малко по-късно при двора на българския княз Бориса намерили убежище учениците на Кирила и Методия. Всред учените слависти много отдавна е изказан, пък и днес има сериозни привърженици възгледът, че двамата братя — родени в Солун — са от славянски произход. Колкото вероятно и да е това предположение, то едва ли някога ще бъде документално доказано. Несъмнено е само едно — че езикът, на който те превели свещените книги и които станал писмен език на средновековна България, е същият, чийто старинни елементи са запазени и днес сред българите в най-югозападните краища на Македония. Не е чудно поради това, че Борис, първият християнски владетел на България, възложил грижата за духовното наставничество тъкмо на тая област на най-даровития измежду всички кирило-методиевски ученици — на св. Климента, първия и най-великия измежду всички учители на българската земя. Неговото средновековно житие разказва, че в продължение на тридесетгодишната си работа там той приготвил 3500 ученици; те като свещеници, учители и книжовници разнасяли просвета сред своя народ. Тъй разностранна и плодотворна е била дейността на тоя забележителен човек, че неговата памет и днес, цяло хилядолетие след смъртта му, живее необикновено свежа в съзнанието на тамошните българи. Те го считат за свой свят покровител и застъпник. Пред неговия гроб в една от охридските църкви, както и пред гроба на неговия другар и сътрудник св. Наума в монастира му при южния край на Охридското езеро, идват с молитви всички, които търсят лек срещу своите недъзи или помощ в бедите си.

Дейността на св. Климента е носила не само общо-християнски, но и национално-просветен характер. И не малко ней се дължи това, гдето наскоро след неговото време Македония се издига като най-здравото и вярно хранилище на българския народен дух и държавни завети. Византизмът, който заедно с християнството нахлу в тогавашна България, за да предизвика разложение на националния бит и да лиши държавата от необходимите й вътрешни опори, срещна в Македония непреодолима съпротива. И когато похабеният от неговите влияния български североизток не намери сили у себе си, за да се справи с надвисналите над народ и държава опасности, и се сгромолясва, а последните представители на старата царска династия — паднали заедно с Преслав в ръцете на завоевателя — трябваше да украсяват неговия триумф в Цариград, цяла Македония застана зад Самуила в борбата за спасение на погиващата народна независимост.

Преспа и Охрид заеха тогава мястото на старите столици на североизток. Тук, заедно с прогонения от византийците последен български патриарх на Дръстър, се установи и управата на българската народна църква, а все тук се стекоха из поробените земи всички ония, които не можеха да се помирят там с властта на чужденците. Тъй, като продължение на царството, създадено някога в равнините между Дунава и Черно море, и като носител на неговите завети, се издигна Западното, или Охридско българско царство.

Неговото късо, едва полувековно съществуване (969—1018 г.) е най-героичната, но заедно с това и най-трагичната епоха в цялата българска история. Усилията на Самуила да освободи Източна България, след временен успех, останаха напразни. Не даде очакваните резултати и стремежът му да увеличи силите си чрез завладяването на области извън българските етнически граници на юг и северозапад. Нещастието бе там, че Византия, срещу която Охридска България имаше да се бори на живот и смърт, сега след много десетилетия на непрестанен възход се намираше на върха на своята военна и държавна мощ. При това рядко на нейния трон бе седял човек с тъй неукротима енергия и способности на голям пълководец, какъвто бе тогавашният й император Василий II. И отчаяната борба, която българите с редки прекъсвания трябваше да водят цели 40 години, не можеше да не доведе до пълно изчерпване на всички техни сили. Една след друга българските земи падаха под натиска на византийците, докато най-сетне в планините отвъд Преспа и Охрид намериха своя край сетните защитници на българската национална независимост.

Завоевателните апетити, които Македония през най-ново време събуди сред ръководните слоеве на някои балкански страни, потърсиха теоретично оправдание. След опитите да се представи населението на тая земя като безлична маса, която не принадлежала нито към една от съществуващите в полуострова народности, както и езикът му не можел да бъде отнесен към никой от оформените славянски езици, явиха се опитите да се фалшифицира и нейната история. И понеже епопеята на Самуила е най-крупната проява в македонското минало, съвсем естествено се породи желанието да се отрече нейният национално-български характер. Но стремежите на заинтересуваните се съгласяваха само до тоя пункт. От там нататък всеки от тях търсете да представи Охридското царство в светлина, която му беше най-износна. Тъй изникнаха за това царство теории не само несъвместими, но и в крещящо противоречие една с друга. Докато сърбите искаха да докажат, че то представяло една просто „славянска държава", която нито по етническата принадлежност на населението и нито по съзнанието му не могла да бъде считана за българска, румънски учени си бяха поставили задачата да убедят света, че истинските създатели на това царство били балкански власи, също както влашки помади са били и всички ония, които леели кръвта си за неговото създаване и запазване.

Тия внушения може би оказаха известно въздействие над обществата, всред които сами бяха изникнали. За учените, незаинтересувани и добре осведомени върху миналото на балканските земи и народи обаче, те представяха лишен пример за низините, до които може да бъде смъкната науката, когато от нея бъде поискано да намери оправдание за всяко замислено или извършено насилие.

За събитията около възникването и падането на Охридското царство научното изследване разполага с известия, почти съвременни нему, и навсякъде, гдето в тях се говори за земята, над която Самуил царувал, за нейните жители и за войниците, които я бранели — навсякъде се явяват наименованията „България" и „българи". Самият Охрид, гдето според тия известия са се намирали „дворците на българските царе", се нарича от тях „главен град на цяла България". Тъкмо защото най-голямото дело на императора Василий II бе смъртният удар, нанесен от него на Охридското царство, тогавашните византийци му дадоха прозвището „Българоубиец" (), с което той остана в историята и което, хиляда години по-късно, след нещастната за българите война в 1913 г., с гордост си прикачи един негов малък приемник, гръцкият крал Константин. „Славяни" тогавашните жители на Македония бяха толкова, колкото и техните сънародници в балканския североизток. И едните, и другите говореха славянски, но както и сега, тоя славянски език и тогава бе българският. А независимо от езика и едните, и другите живееха със съзнанието, че са части от един и същи народ — българският, и именно това съзнание бе изворът на нравствената сила у всички ония, които мряха по бойните полета, гдето се решаваше съдбата на Охридска България. Що се отнася до власите, за тях през тая епоха съществува едно-единствено известие: някъде в южна Македония между Преспа и Костур от „скитници власи" () е бил убит братът на Самуила, Давид.

След като Охридското царство бива унищожено, под византийска власт падат всички български земи. От тях били образувани няколко административни провинции. Но характерното в случая е, че докато за означение на всяка от тях било намерено по едно ново название, името България оставало да означава само провинцията, която била образувана от македонските земи. Нейният административен център, първоначално навярно в Охрид, бил преместен по-късно в Скопие. Как са гледали тогавашните византийци на Македония и на нейното население, се вижда от друг факт. Тяхното господство над всички български земи траело повече от век и половина. През целия тоя период обаче с името „българи" те означавали само жителите на македонската си провинция. Българите, които живеели на север от Балкана, били наричани от тях с архаизиращото име „мизи", или жители на „Загора" (т. е. на земята „отвъд планината").

След като българската държава изчезнала, променено било и правното положение на българската църква. Нейният върховен глава бил оставен да резидира и занапред в Охрид, но му било отнето патриаршеското достойнство и от сега нататък той трябвало да се задоволи с титлата архиепископ. При все това под неговата духовна власт била оставена по-голямата част от областите, над които българските патриарси заповядали и по-рано, през епохата на старото Преславско царство. Тая Охридска архиепископия, която съществува през цялото средновековие и преживява Византия, бива унищожена от османските султани едва през втората половина на XVIII в. През течение на своето многовековно съществуване тя трябвало да носи последиците на много от политическите превратности в полуострова. Съответно на това се менели и границите на диоцеза й, който не еднаж бил свеждан само върху земите на Югозападна Македония. Въпреки това обаче споменът, че тя се е явила като общобългарска църква, а от тук — че нейните права теоретически се разпростират върху всички български земи, никога не изчезвал. Ето защо, дори и до последните години от съществуването й, нейните началници, макар и гърци, продължавали да носят гордата титла архиепископи „на Охрид и на цяла България (…). Както по времето на византийското робство през XI—XII векове, тъй и много по-късно, през мрачната епоха на османското господство, името българин и свързаната с него национална традиция не изчезват само в македонските земи.

С толкова по-голяма сила тая традиция и съзнанието, което я крепяло, са живели сред македонските българи през периода след разгрома на Охридското царство. Поради това, докато техните сънародници на север и изток — смазани от понесените нещастия, се мъчели по един или друг начин да се примирят с чуждото иго, македонските българи не губели вярата във възможностите да си възвърнат загубената свобода. Достатъчно било да минат тъй само две десетилетия, за да се вдигне цяла Македония на кървава борба за освобождение. За български цар бил провъзгласен внукът на Самуила Петър Делян. Какво е значението на тоя факт, показва следното обстоятелство. В планините на днешна Черна гора съществуваше по онова време едно сръбско княжество, рожба също тъй на въстание срещу Византия. Но това въстание, избухнало едва две години по-рано в област, тъй близка до Македония, бе минало без всякакъв отглас в нея. Защо македонското население не подхвана тогава делото на своите сръбски съседи и не се присъедини към тях? Защо и сега, когато само грабнало оръжието, то не потърсило помощта им, нито каквато да била опора в тях, а по свои пътища и със собствени средства поискало да извоюва свободата си? Защото още тогава е чувствувало сърбите като чужденци и защото идеята за освобождение е била свързана у него с друга — идеята за възстановяване на българското царство.

Една фаталност осуетила тая цел тъкмо когато тя била пред своето осъществяване. Но неочакваната и страшна катастрофа не сломила духа на македонските българи. Три десетилетия по-късно те вдигат ново въстание (1072 г.). Сега вече в Македония не бе останал нито един потомък на българската царска династия, който би могъл да застане начело на освободителната борба. При все това скопските боляри, които бяха я повели, и тоя път не помислили, че за да отърват своите сънародници от чужда власт, можели да ги направят поданици на друга, като допуснат присъединението на отечеството си към съседната сръбска държава. Чувствувайки обаче нуждата от една личност, която с авторитета на своя висок произход би могла да осигури единството на движението, те при липсата на всяка друга възможност се обърнали към владетеля на съседна Сърбия с молба да им изпрати за водач своя син Константина Бодин. Но когато сръбският принц се отзовал на поканата им м се явил пред тях, те — за да подчертаят, че делото, за което бил повикан, няма нищо общо със сръбската държавност — още при посрещането му го провъзгласили за български цар. За да го почувствуват напълно свой, той трябвало да се откаже дори от името си и да вземе това на вожда на първото въстание — Петър.

Това ново освободително движение, след като в късо време измело византийската власт из по-голямата част на Македония, на свой ред свършило с пълен разгром.

Въстаналата област била повторно подложена на безпощадно разорение и кървите и пепелищата, с които била покрита, до такава степен изчерпали нейните сили, че в по-нататъшната история на българските земи тя за дълго време останала на заден план.

***

Ръководното място тогава отново се заело от българския север, гдето век по-късно трето голямо въстание положило основите на тъй нареченото Търновско царство (1186—1396 г.). Още в самото начало освободителната борба била подхваната и от македонските българи. Сега обаче те имали да се разправят не само с византийците, но и с един друг фактор, който в даденото време за пръв път изпъква в международните отношения на Балканския полуостров: сръбската държава. Тя вече бе преодоляла центробежните сили у себе си и стъпила върху пътя на здраво развитие. Но посоките за териториалното й разширение на северозапад, към областите, населени със сръбски племена, бяха заприщени. Там стоеше Унгария, която отдавна се стремеше да се затвърди върху далматинските брегове. Към тия брегове и областта зад тях бяха насочени аспирациите и на могъщата Венеция. Принудени да държат сметка за тия факти, сърбите се отправиха по линията на по-малката съпротива. Византия, владетелка на македонските земи, се намираше в пълен упадък и неудържимо се разлагаше. Освободителната борба на българите, особено в Македония, още далеч не бе приключена. Сърбите поискаха да използуват тъй благоприятните за тях обстоятелства и да заграбят някои от югозападните български покрайнини. Но тия техни опити, повтаряни няколко пъти, свършваха винаги нещастно и накрай цяла Македония влезе в състава на българското царство. Вътрешни противоречия обаче скоро разслабиха неговия организъм. Династически междуособици и непрестанни войни, отначало с маджари и латинци, а след това с византийци, изтощиха силите му, прибавяха се и разоренията на татарите из отвъддунавските земи.

Вследствие на всичко това Търновска България загуби към средата на XIII в. почти всички свои южни провинции и през значителна част от своето по-нататъшно съществуване трябваше да остава в тесните предели между Дунава и Балкана. На югозапад нейна оставаше само Софийската област. Македония тогава се превърна в плячка, за която се бореха византийци, епирци, морейски франки и неаполитански анжуйци. Въпреки това нейното население, което посрещаше с пълно равнодушие смяната на политическите си господари, никога не престана да копнее за присъединението си към българската държава. И когато еднаж, през втората половина на XIII в., цар Михаил Асен намери сгодния момент, за да отговори на тия очаквания, достатъчно бе изпратените от него войски да се явят към Вардара, за да се уверят византийците за лишен път колко недостатъчни са били тук опорите на тяхното владичество. Но обхванатата от разложение българска държава се оказа и сега също тъй малко способна да задържи владението си над македонските земи, както и остарялата Византия. Пълният упадък на тия две сили, които дотогава бяха си оспорвали преобладанието в полуострова, разчисти пречките за сръбското разширение. Към края на XIII в. сърбите завзеха Северна Македония. Използувайки все по-големите вътрешни мъчнотии на българи и византийци, те половин век по-късно слагат ръка и върху останалата й част. Нейното население, преживяло толкова много превратности трябвало поне външно да се помири със съдбата си.

С изключение на албанците сърбите от онова време бяха най-изостаналият в културно отношение народ на Балканите. И това правело да се чувствува още по-силно противоречието, върху което трябваше да се крепи тяхната държава, станала по едно щастливо стечение на обстоятелствата владетел на области с многовековно културно развитие. Това противоречие, засилено и от факта, че в Македония сърбите се явявали чужденци по език и кръв, обрекло тъй бързо нарасналата им държава на още по-бързо разпадане. Нейният създател Душан, поради усета за ефимерността на своето дело, напразно търсел да предотврати неизбежния й край. Концесиите, които правел на старите културни и политически традиции на тая българска земя, имали само един реален резултат — да отчуждят тоя сръбски владетел от собствения му народ. И след неговата смърт развръзката настъпва по един тъй естествен начин, че дори самите сърби я посрещнали с чувство на истинско облекчение. Македония първа се откъснала от сръбските земи. За по-голямата й част сръбското господство не бе траело дори четвърт век.

Като наследници на Душановото царство тука изникнали няколко малки държави, най-видната от които бе тая на Вълкашина и на неговия син и наследник Марко. Със столица в Прилеп тя обхващала по-голямата част от Западна и Средна Македония. Всички тия приемници на Душана обаче били принудени да се приспособят към действителността, която и техният предшественик не е бил в състояние да измени. Макар бивши сръбски велможи и сърби по произход, те трябвало да бъдат представители на българската държавна и национална традиция. За български владетели ги считали техните поданици, а такъв е споменът, запазен за тях дори и в сръбския народен епос.

***

В това състояние Македония не остава дълго време. През последните години на XIV в. тя бе завладяна от османците, а все тогава нейната участ бе споделена от останали български зами. За пръв път след един дълъг период на държавна разпокъсаност те се събрани под едно управление. Македонските българи вече не бяха отделени чрез изкуствени граници от своите сънародници на североизток. Но благотворното влияние, което тая промяна можеше да упражни върху българския народ, бе спънато от цяла ревдица други крайно неблагоприятни обстоятелства. Българинът заживя под един режим на пълно безправие. Животът, честта и имотът му зависеха всецяло от произвола на завоевателите. Задушени бяха всякакви обществени прояви; дори публичното изпълнение на някои религиозни обичаи и обреди се оказваше невъзможно. Политическото робство бе последвано и от духовно. Начело на църковната йерархия застанаха чужденци — гърците, и те скоро, заедно с моралната поквара, която разнасяха, обърнаха религията в средство за безсрамна търговия. А в онова време върху църквата лежеше грижата за нравственото напътстване и за духовното издигане на масите. Всичко това забави, а в много отношения спря развитието на българския народ и цялото му битие застина върху едно крайно понизено равнище. Докато при всеки един от свободните европейски народи развитието водеше към все по-голямо разширение на съществуващите общности и включваше в тях нови слоеве и части, тук действуваха тъкмо противоположни тенденции. Българинът търсеше да се самозатвори и намали връзките си с общността, тъй като в само това можеше да намери относително по-голямо спокойствие и сигурност. Предимно сам трябваше той да произвежда и онова, което бе необходимо, за да задоволява материалните си нужди. Светът, в който обикновено се движеше, бе местната община, а в най-благоприятни случаи неговите познанства не се простираха по-далеч от границите на дадения окръг или отделната област. Някаква връзка между различните български покрайнини се е поддържала единствено от редките странствуващи монаси, които събирали помощи за своите монастири. При тия условия, въпреки това че целият български народ живееше в пределите на османската империя, неговите части бяха осъдени да поминуват отделно една от друга, без да бъдат в непосредствен и жив досег помежду си и да поддържат съзнанието за своята общност.

Общият упадък на Турция от края на XVII в. насам още повече влоши положението на християнските населения в нея. Но заедно с това все по-голямата й зависимостот европейските сили я принуждаваше да излиза от своята изолация и да разтваря земите си за външния свят. Търговията й с него, водена до онова време изключително чрез граждани на Дубровник, сега вече привличаше поданици и на други държави в постепенно включваше в своя кръг всички български земи. През тоя период положението на македонските българи в много отношения се оказа дори по-благоприятно от онова на сънародниците им в някои други области. Македония лежеше в сърцето на европейските владения на османците, настрана от пътищата на султанските армии и далеко от бойните полета, на които те трябваше да бранят целостта на империята. Поради това Македония оставаше запазена и от разоренията, които тия войни носеха за българския север. Животът в нея течеше всред по-малко смущения и благосъстоянието на тамошното население бе по-добро, отколкото на онова в другите български земи. И когато започна стокообмяната между Турция и средноевропейските страни, първите българи, които завързаха търговски връзки с тях, бяха македонците. Някои от тях имаха свои представителив Будапеща, Виена и Лайпциг. Други насочиха своята дейност към средиземноморските страни.

При тая обстановка настъпи епохата на общобългарското народно Възраждане. И Македония не само че не остана настрана от него, но от нея излязоха и първите му искри. Тъй се разкри едно чудо, което външният свят и сега не може да разбере, защото съвсем естествено бе изживяното минало да доведе до съвсем други резултати. Примери за това могат да се наброят много, но достатъчно е да споменем тук един от тях. Люлка на руската история бе Киевска Русия: в нея се създаде руската народност и там в продължение на три и половина се намираше културното и политическо средище на всички руски земи. Още много рано обаче Южна Русия имаше да страда от нападенията на печенези и кумани. Татарското господство, под което по-сетне попадна цяла Русия, се стовари също тъй с най-голяма сила върху тия южни руски провинции. Поради това части от тяхното население бяха принудени да емигрират към север, гдето с течение на времето се създаде нов държавен и национален център — Москва. Между това литовци и поляци бяха успели да завладеят старите киевски земи, над които запазиха върховенството си повече от два века. И когато Москва изстъпва като събирател на руските земи и присъединява Киевска Русия, оказва се, че тук живее един народ, който и по език, и по култура представя нещо съвсем отделно от русите в московското царство. Вековете и нееднаквите условия на историческо битие в двете отделени една от друга страни бяха създали от някогашната руска племенна общност две съвсем различни народности: великоруска и украинска.

Общо взето времето, през което македонските българи бяха живели откъснати от останалата част на българския народ, бе много по-голямо, отколкото онова при украинци и руси. Чуждото господство, което за северните български земи настъпи с турското завоевание и трая почти петстотин години, за Македония бе започнало много по-рано и с мимолетни прекъсвания продължи цели девет века. През тоя период като нейни господари се явяваха едно след друго византийци, сицилийски нормани, франки, отново византийци, сърби, турци и повторно сърби. Как бе възможно тая нейна дълга политическа изолация от останалата част на българските земи и влиянията, на които бе изложена от всички тия чужденци, да не доведат до последици същи, както в Русия — до разпокъсване на някогашното българско народно единство и обособяване на двете му части в отделни народи?

Чужденците, които отнасят от Македония бегли впечатления, недоумяват и пред нещо друго. Когато искат да се осведомят за нейното минало и слушат да се говори за Бориса и Самуила или чуват имената на Климента и Наума, те неволно си задават въпроса: нима правата над една земя могат да бъдат основани върху действителност, погребана под праха на цяло хилядолетие? Специално днешните немци, напр., си спомнят, че едно тяхно племе, франките, бе основало някога френската държава, на която бе дало и своето име; че германец е бил и Карл Велики, който освен това заповядал и над голяма част от днешните немски земи. Те, днешните немци, обаче не считат Карла Велики за свой и отдавна са го отстъпили на французите, както не считат и Франция за страна, върху която могат да предявят някакви исторически права. Защо българите в случая се явяват със съвсем други разбирания? Няма ли Македония своя по-нова история, която нарочно се потулва, и какво е народностното начало, изявено в нея?

Отговорът на всички въпроси от тоя род е съвсем прост. Ако имената на Климента и Самуила греят тъй ярко в съзнанието и на македонеца, и на северния българин, то е, защото представят символ и завет. Символ на българщината, която именно през онова далечно време се утвърди на македонска почва и се подготви за подвига, чиито внушения преживяха вековете. И завет да се пази оставеното от дедите достояние. Всичко, което след това настъпи, бе с редки прекъсвания само безкрайно политическо робство. И ако въпреки носените от него беди и страдания македонският българин не измени на своята народностна същност, а със страстна привързаност пазеше от чужди влияния своя бит и език, това се дължеше именно на живите предания за оная пълна с културни постижения и кървави подвизи епоха, когато нему бе се паднала завидната, но и тежка участ да бъде първият зидар на своята народност и последният воин в делото за спасение на нейната държавна независимост.

Ето защо, след като бе люлка на българската средновековна просвета, Македония стана родина и на новото българско възраждане. Монахът Паисий, от чиято „Българска история" (1762 г.) то получи началния си тласък, бе син на македонската земя. От нея излязоха и двама от първите новобългарски книжовници — Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. Първата българска печатница (1838 г.) бе отворена също тъй от един македонец — монаха Теодосий Синаитски — и в Македония.

Възродителното движение сред българите отначало се изразяваше в стремеж към просвета и създаване на собствени училища. Но тук то срещна съпротивата на гръцката църква. Нейните представители вече живееха с мечтата да възкресят старата византийска империя и не можеха да се отнесат благосклонно към спестяването на народа, чиито земи трябваше да образуват главната съставна част на нейните владения. Тъй в стремежа си към народностно самоопределение българите по необходимост трябваше да започнат борба за освобождение от гръцката църковна власт и за независима национална църква.

Поради това че измежду всички български земи Македония лежеше най-близо до старите гръцки области, натискът на гърцизма в нея бе по-силен от всякъде другаде. Поради това и борбата, която тукашните българи имаха да издържат, бе най-ожесточена. Те собствено и най-рано я подхванаха. Гражданите на Скопие първи прогониха своя гръцки владика (1833 г.). Техният пример скоро бе последван от другите български градове на север и на юг. Клеветени пред турската власт, водачите на това движение, идещи из всички обществени слоеве, бяха пращани по заточение или гниеха в затворите. Двама от най-видните измежду тях, братята Миладинови, заплатиха с живота си за своята вярност към род и родина. Но тяхната трагична участ удвои броя на ония, които идеха да ги заместят, защото зад тях стоеше вече цял народ. И когато тая борба завърти с учредяването на българската независима църква, македонските българи можеха да посрещнат това събитие с гордото съзнание, че то се дължеше толкова на техните сънародници на север, колкото и на самите тях.

Наистина гърците и след това не искаха да се примирят със станалото, а усилията им да спасят поне част от положението си в някои македонски покрайнини продължиха до най-ново време. Но тия усилия носеха всички белези на безнадеждността.

А едва що удържали победа над един противник, македонските българи съвсем неочаквано се озоваха срещу друг. Това бяха сърбите. До седемдесетте години на миналия век те се отнасяха съчувствено към българския национален подем, а считаха и Македония за българската земя. Но времената вече бяха се изменили. Сърбите, които вярваха, че са призвани да бъдат водачи на балканското славянство, изведнаж видяха да се навдига редом с тях един многоброен народ с вяра в себе си и с ясно съзнание за своите бъдещи задачи. И разбраха, че ако процесът на пълното му обособяване продължи със същия темп, всички техни планове за политическа хегемония на Балканите са обречени да станат една химера. Опасността трябваше да бъде предупредена к сърбите не се поколебаха да си послужат за това с всички средства.

Задачата им бе улеснена от положението, настъпило а Балканите след войната в 1877—1878 г. Създадената чрез Санстефанския договор България, в чиито граници влизаха почти всички български земи, бе разпокъсана от Берлинския конгрес. Наред с васалното на султана българско княжество образувана бе автономната област Източна Румелия, докато цяла Македония бе оставена в старото си положение на обихновена турска провинция. Преди да мине едно десетилетие обаче, тази изкуствена система получи първия си удар: Източна Румелия се присъедини към княжеството. Просто погледнато, тоя акт представяше посегателство само върху суверенните права на султана. Но сърбите го посрещнаха като акт, насочен срещу тях, тъй като чрез него равновесието в полуострова било нарушено в тяхна вреда. За да го възстановят, те почнаха война срещу България, но тя свърши печално за тях. Това обаче не ги отчая. Нужно бе да се вземат мерки, за да не се повтори в Македония онова, което вече бе станало с Източна Румелия. И пред тъй поставената задача се оказа, че сърбите могат да разчитат на съюзници. Това бе на първо място самата турска власт. За тогавашна Турция българската държава вече се явяваше най-опасният балкански съседи, както, от друга страна, и македонските българи бяха най-[не?]надеждните от всички султански поданици. Гърците, за да запазят в Македония онова, което още им оставаше, бяха не по-малко готови да окажат съдействие на всеки противник на ненавистните им българи.

Богато платените агенти на сръбската пропаганда плъзнаха тогава из македонската земя, за да създават сърби в нея. Срещнали стихиен отпор всред населението й, те с мълчаливо съдействие на турската власт прибягнаха до терор над него. Тъй, чрез подкупи и насилия, изникнаха сръбски училища в някои места на Северна Македония, гдето никога сърби не е имало и в които поради това броят на сръбските учители бе по-голям от тоя на техните ученици. В услуга на тая сръбска политика в Македония се яви и царска Русия. За да откъсне сърбите от тогавашна Австро-Унгария и ги използува като оръдие в европейската си политика, тя чрез своята дипломация съдействуваше да се увеличат концесиите, която султанското правителство и без това им правеше в Македония. Тамошните българи, изложени на непрестанен натиск, трябваше да отбиват удари, идещи от най-различни страни. Създадената през 90-те години на миналия век Вътрешна революционна организация, чиято цел бе чрез въоръжено въстание да подготви освобождението на Македония, трябваше поради това да води борба на няколко фронта — не само срещу турската власт, но и срещу негласните й съюзници. Опряна върху подкрепата на цялото българско население в областта, тя дълго време свеждаше към нищо всички минутни успехи на противниците си. Но от голямото македонско въстание в 1903 г. тя излезе значително разнебитена. Поради това и съпротивата й срещу въоръжените банди, които Сърбия изпращаше да тероризират разореното и покрусено от неуспеха на революционната борба население, вече не можеше да бъде тъй плодотворна.

Останалото е добре известно. Българите понесоха най-голямата тежест във войната, която балканските държави почнаха през 1912 г. срещу Турция. Резултатът бе, че след като Македония бе освободена от дотогавашните си господари, сърби и гърци се споразумяха зад гърба на третия си съюзник и за тази страна, поделена между тях, започна периодът на ново робство, много по-тежко от преживяното.
 

[Previous]
[Back to Index]

1. Така например еднакво в говора на северните българи и на македонците срещаме думите брашно, желязо, голям, куче и т. н., у сърбите срещу тях се явяват мука, гвоhе, велик, пас. Думата хубав, дошла от персийския и разпространена еднакво в Македония и в северните български земи, също е непозната на сръбския език.