II. Видинското княжество до 1323 год.
2. Политическото положение на видинския князъ спрѣмо търновското царство (45)
3. Шишманъ полунезависимъ князъ, стоящъ подъ татарско покровителство (47)
4. Граници на видинското княжество (51)
10. Хронология (78)
11. Управлението на Шишмана ; негодното извѣстие на троношката хроника (83)
13. Михаилъ Шишманъ князъ на Видинъ и рѫководнитѣ нишки на неговата политика (90)
14. Неговитѣ жени и дѣца и тѣхнитѣ сѫдбини. Образи на Михаила и сѣмейството му (91)
17. Вѣроятно участие на Михаила въ сръбскитѣ нападения противъ Унгария въ 1313 год. (106)
18. Погледъ върху развитието на видинското княжество отъ стълкновението на Шишмана съ Милутина (106)
Основатель и пръвъ владѣтель на Видинското княжество е билъ Шишманъ. [1] Като такъвъ и като родоначалникъ на рода той се счита отъ своитѣ потомци, и то не само въ първата родова линия, но сѫщо така и въ втората странична линия. [2] Той е билъ отъ кумански произходъ и е принадлежалъ къмъ българскитѣ знатни кумани въ търновското царство, [3] които при и отъ самото основание на второто българско царство отъ братята Петъръ и Асѣнь сѫ изиграли една голѣма роля въ България, както и въ съсѣдната Унгария. Слѣдъ падането на династията на Асѣневци, които, както показва куманското име Асѣнь, [4] били сѫщо на половина,
1. Архиепископ Данило. ор. et ed. cit., p. 117.
2. Това се вижда отъ запазването на неговото име y наслѣдницитѣ на династията : Шишманъ се е наричалъ както синътъ и наслѣдникътъ на царь Иванъ Александра, така и синътъ на царь Михаила III (вж. по-нататъкъ стр. 91 сѫ ).
3. Kantakuzenos, ed. Bonn. I. 175, ,2, съобщава, че Михаилъ III, синътъ и наслѣдникътъ на Шишмана, билъ отъ българокумански произходъ (ἐκ Μυσῶν καὶ Κομανῶν τὰς τοῦ γένους ἔλκοντα σειράς); слѣдователно, или баща му или майка му е билъ отъ куманска народность. Имената на баща му Шишманъ и на брата му Белayръ, които сѫ тюркски (Шишманъ — на турски : дебелъ човѣкъ; Белауръ — на унг.: Бела (унг. собствено име) + ур — господарь) ни опѫтватъ и показватъ, че именно баща му е билъ куманинъ. — Шишманъ се споменува между българскитѣ боляри отъ Синодика на царь Борила; вж. изданието на M.Г. Попруженко, Одесса 1889, стр 79. — Името Шишманъ е било въ онова врѣме разпространено : вж. грамотата на Стефанъ Дечански отъ 1330 г. въ Гласник Српског Уч. Др., XII (1880), стр. 122—123: Шишьмань; въ 1470 г. y Miklosich. Monumenta Serbica. Viennae 1858, стр. 512. — Троношката хроника (Гласник V, 1853, CTD. 53) нарича погрѣшно Шишмана сѫщо Симеонъ. — У Kantakuzenos, I, 175, 13, Шишманъ се нарича по погрѣшка Στρεαντζιμήρ. —Вж. тукъ по нататъкъ стр. 84, заб. 2.
4. Вж. кумански князе съ име Осѣнь, Осень и Асѣнь въ хрониката на Heстoра. изд. Miklosich, Vindobonae, 1860, p. p. 127, 153, 180. — Срв. и туркоселджукския сатрапъ на Кападокия и военоначалникъ на име Асѣнь, споменатъ първо въ 1097 г. y Anna Comnena. ed. Bonn., II, 85,4; 251,7; 252,6; 252,20: Ἀσάν.
44
навѣрно, по майка, кумани, и слѣдъ двадесетгодишното нещастно царуване на Константина Тихъ, прѣдставитель, очевидно, на некуманската часть отъ българското болярство, настѫпи реакция отъ страна на куманобългарскитѣ знатни, които взели надмощие и изтъкнали на чело на държавата пакъ едного изъ своята срѣда, именно куманина Тертерий (1279 г.). Тъкмо къмъ това врѣме на надмощие на куманския елементъ отъ българското болярство се пада и изпѫкването на Шишмана.
По въпроса, кога Шишманъ е влѣзълъ въ владѣние на Видинъ, изворитѣ не ни даватъ прѣмъ отговоръ. Въ всѣки случай, той се споменува за пръвъ пѫть въ самото начало на 90-тѣхъ години отъ XIII столѣтие, и то като единъ вече мощенъ, прѣдприемчивъ и самонадѣянъ князъ, съ обширна територия, отъ което трѣбва да се заключи, че негового княжество е сѫществувало вече отъ по-дълго врѣме, защото подобна сила е могла да се образува не изведнъжъ, но въ продължение на години. И понеже тази първа поява на Шишмана отстои десетина години и нѣщо отъ смъртьта на Яковъ Светослава, налага се да се приеме, че основаването на неговото княжество върху развалинитѣ отъ държавата на послѣдния е послѣдвало веднага или пъкъ много скоро слѣдъ неговата гибель. [1] Въ Дриновия синодикъ неговото врѣме и управление е поставено между онова на Георги Тертерия I и на Теодоръ Светослава. [2]
1. Едничкиятъ изворъ, който ни съобщава нѣщо за бурнитѣ, наистина, сѫдбини на видинското княжество при Шишмана, е съчинението на сръбския архиепископъ Даниила, Животи и пр., изд. отъ Даничичъ, Загребъ 1866, стр. 117—119. Съставената по Даниила неистинска (вж. Радоничъ въ Летопис Матице Српске, кн. 183 (1895), св. 111, стр. 92—109) грамота на краль Милутина, изд. отъ Л. Стојановић въ Споменик Српск. Краљ. Aкад., III (1890). стр. 17—24, ако и да бѫде по-древна отъ Данииловия текстъ y Даничичъ, е сама по себе безъ стойность за историка. — Даниилъ (ор. с., стр. 117) ни казва хронологически съвсѣмъ неопрѣдѣлено: „вьста бо вь та врѣмена Шишьмань". Локализирани събитията, които слѣдъ това той ни разказва, се падатъ въ началото отъ 90-тѣкъ години отъ XIII столѣтие. Вж. затова тукъ по-нататъкъ, стр. 83.
2. Вж. y В. Н. Златарски, Вопросъ о происхожденіи царя Ив. Александра. СПб. 1906 (отд. оттискъ изъ Сборникъ по славяновѣдѣнію II) стр. 16. Сѫщо Попруженко, ор. с., стр. 68 заб. 1.
45
(2. Политическото положение на видинския князъ спрѣмо търновското царство)
Тукъ изпѫква най-първо въпросътъ, какво политическо положение е заемалъ видинскиятъ князъ спрѣмо търновския царь и царство. Ние не притежаваме прѣми извѣстия по тоя въпросъ, можемъ обаче да додемъ до неговото разрѣшение по косвенъ пѫть. Отъ онова, което ни разказва византийскиятъ историкъ Кантакузинъ [1], че Шишманъ е билъ български деспотъ (δεσπότης παρὰ τοῖς Βουλγάριος) и че неговиятъ синъ билъ владѣтель на Видинъ (ἄρχων Νυδίνης); отъ думитѣ на Даниила [2], който нарича Шишмана „кнєзь нєкто вь земли бльгарьсцѣи"; и отъ свидѣтелството на единъ венециянски документъ [3], който казва, че Михаилъ Шишманъ билъ деспотъ на България и господарь на Видинъ (dispoti Bulgariae et dominus de Bigdino), става съвсѣмъ ясно, че Шишманъ изхождалъ отъ българското болярство. Този свой произходъ отъ българското знатно съсловие както Шишманъ, така и Михаилъ винаги сѫ признавали и сѫ държали високо. Обаче отъ това, което ние по-нататъкъ знаемъ за дѣятелностьта на Шишмана и на неговия синъ, слѣдва отъ само себе, че тѣ, отъ своята поява въ историята, въпрѣки тази своя принадлежность къмъ българското болярство, сѫ били независими отъ търновския царь, a не негови управители или замѣстници въ Видинъ, и че сѫ се ползували съ извѣстна самостоятелность. Ние ще видимъ по-нататъкъ, че Шишманъ Видински прѣдприелъ едно нападение противъ Сърбия, билъ е обаче при това побѣденъ отъ сръбския краль и при сключването на мира докаранъ въ извѣстна зависимость отъ сѫщия. Това обстоятелство показва, че Шишманъ не е билъ обикновенъ, простъ български управитель на Видинъ, зависимъ направо отъ българския царь, a напротивъ, че билъ самостоятеленъ господарь на своята земя. Защото само въ такъвъ случай е могълъ той да води самостоятелно война, въ която българскиятъ царь не е ималъ никакво съучастие и която, напротивъ, е вървѣла противъ неговата политика, защото, споредъ Даниила, българскиятъ царь билъ въ приятелство съ Сърбия и дори далъ дъщеря си за жена на сина на
1. Ed. Bonn., I, 175.
2. Ed. cit., p. 117.
3. Вж. тукъ по-нататъкъ, стр. 103, заб. 1.
46
сръбския краль; [1] само въ такъвъ случай Шишманъ е могълъ да сключва самостоятелно отдѣлни договори съ сръбския краль. Освѣнъ това, ако Шишманъ не бѣше самостоятеленъ владѣтель на своята страна съ по-голѣма или по-малка независимость, сръбскиятъ краль не би го нападналъ отдѣлно, прогонилъ и слѣдъ това пакъ отдѣлно прѣговарялъ и се споразумѣвалъ съ него за миръ. Ако да бѣше Шишманъ простъ царски управитель въ Видинъ, то Милутинъ би извършилъ всичко казано не съ него, но съ българския царь, неговия господарь. Тукъ е важно освѣнъ това още и обстоятелството, че Шишманъ, слѣдъ като е билъ разбитъ и прогоненъ отъ сърбитѣ, е забѣгналъ не въ България, но задъ Дунава, и че скоро слѣдъ това изстѫпва като неговъ и на браничевскитѣ князе защитникъ не българскиятъ царь, но татарскиятъ князъ Ногай.
Но не само възъ основа на архиепископа Даниила идваме ние до такова заключение. До сѫщото заключение ни водятъ и даннитѣ на споменатия вече венециянски документъ. Споредъ него „Michael dispoti Bulgarie et dominus de Bigdino" се намиралъ въ приятелски отношения съ Венеция. Сѫщесгвеното обаче е, че той е билъ считанъ и третиранъ при това като единъ голѣмъ владѣтель, чието име въ взаимната кореспонденция се е поставяло въ една редица съ името на нѣмския императоръ, на българския царь, на сръбския краль, прѣди онова на венециянския дожъ. Ясно е, че ако видинскиятъ князъ не бѣше единъ по-вече или по-малко самостоенъ и независимъ князъ въ своята земя, a само простъ български управитель и намѣстникъ въ Видинъ, той не можеше сѫщо да има и никакви особени сношения и отношения съ съсѣднитѣ държави, нито пъкъ да фигурира като самостоятеленъ
1. Свидѣтелството на Троношката хроника (Гласник V (1853), стр. 59), която ни съобщава, че Милутинъ билъ побѣдилъ царь Смилеца и впослѣдствие взелъ дъщеря му за жена на своя синъ, не заслужава тукъ никакво довѣрие, защото противоречи на Даниила, който не знае подобно нѣщо. А ако да бѣше бракътъ на Смилецовата дъщеря съ сина на Милутина наистина послѣдствие отъ една война, a още при това и на една побѣда Милутинова, то Даниилъ непремѣнно би изтъкналъ и споменалъ това и би се възползувалъ отъ този случай, за да уплете на своя господарь нови вѣнци отъ похвали. — Вж. сѫщо моитѣ Татаробългарски отношения, въ Годишника на Софийския Университетъ за 1919—1920 г. София, 1921, стр. 27.
47
князъ въ споменатия списъкъ на приятелскитѣ къмъ Венеция регенти. А още по-малко би позволилъ въ такъвъ случай гордиятъ венециянски дожъ, името на такъвъ обикновенъ провинцияленъ управитель да стои въ кореспонденцията прѣди неговото. Отъ това се вижда, че князъ Михаилъ Шишманъ Видински е могълъ да бѫде само самостоятеленъ владѣтель на своята земя, чиято независимость е била колкото е възможно по-пълна. Ако земемъ по-нататъкъ въ внимание, че въ казания списъкъ князъ Михаилъ се явява до българския царь, като особенъ владѣтель, то идваме до заключение, че той е билъ независимъ отъ сѫщия, едно заключение, до което ни доведоха и извѣстията на архиепископа Даниила за отношенията на видинския князъ къмъ Сърбия.
Прочее, отъ казаното слѣдва и може да се счита за доказано, че видинскиятъ князъ Шишманъ и неговиятъ синъ Михаилъ се явяватъ въ историята като независими или полунезависими князе.
(3. Шишманъ полунезависимъ князъ, стоящъ подъ татарско покровителство)
Остава още да се отговори на въпроса, радвалъ ли се е видинскиятъ князъ на пълна или на непълна независимость? и ако имаме послѣдния случай, то отъ кого е билъ зависимъ? Отговоръ на този въпросъ даватъ веднага слѣднитѣ наши изводи.
Относно въпроса, кому е дължалъ Шишманъ своето намѣстване и издигане въ Видинъ, ние можемъ само да правимъ вѣроятни прѣдположения. Едно интересно и знаменателно съвпадание е въ всѣки случай, че въ онова врѣме се засилва много и добива надмощие въ България куманската часть отъ българското болярство, че дори начело на царството бива издигнатъ единъ прѣдставитель на сѫщата, куманинътъ Тертерий. При слабостьта и безпомощностьта на централната българска царска власть въ Търново, при немощьта на унгарската държава — двѣтѣ голѣми сили, които въ близкото минало дѣйствували въ сѣверозападна България и насочвали сѫдбинитѣ на този български край — оставали, както изтъкнахме и по-горѣ, само два фактора — татарската сила и браничевскитѣ князе, които сѫ могли да окажатъ влияние тукъ. Като се иматъ прѣдъ видъ по-къснитѣ връзки на Шишмана съ тѣзи два фактора, може да се прѣдположи съ извѣстна вѣроятность, че той е дошълъ въ владѣние на Видинъ съ помощьта на всесилнитѣ, върлуващи тогава изъ България
48
татарски орди и при благосклонното съдѣйствие, може би, и на сънароднитѣ браничевски князе, a послѣ е получилъ, може би отъ царя Георги Тертерий I, за да бѫде привлѣченъ, титлата български деспотъ, съ която се краси по-късно неговиятъ синъ Михаилъ. Едно нѣщо е въ всѣки случай извънъ всѣко съмнѣние, че силното положение, за което Даниилъ ни съобщава, е било придобито отъ Шишмана въ втората половина отъ подвижнитѣ и пълни сь бъркотии врѣмена, които е прѣкарала България, като се начене отъ послѣднитѣ Асѣневии, та до врѣмето на Теодоръ Светославъ.
Сигурно е, че въ врѣме на своето засилване Шишманъ е билъ подъ татарско покровителсто. Това врѣме съвпада съ врѣмето, когато татаритѣ подъ водителството на Ногая и почнали да ставатъ всесилни въ България. Три момента сѫ оказвали тогава най-голѣмо влияние върху развитието на работитѣ въ западна България: бързиятъ упадъкъ на унгарската мощь слѣдъ смъртьта на Стефана V († 1272 г.); прогресивното и стремително разлагане на българското царство; и неочакваното, но скоково въздигане на една нова могѫща сила, именно онази на татарския князъ Ногай.
Ногай е билъ отблизу сроденъ съ царуващата династия въ татарското ханство Капчакъ, но сѫщеврѣменно само единъ заслужилъ татарски пълководецъ и помѣстенъ князъ. Той си създалъ постепенно въ южна Русия, гдѣто била неговата наслѣдствена територия, една внушителна сила, която взела голѣми размѣри особено слѣдъ смъртьта на хана Берке († 1255 6 г.) и главно на хана Мангу Тимуръ († 1280,1 r.), когато Капчакското ханство наченало да запада. Слѣдъ смъртьта на Мангу Тимуръ той станалъ всесиленъ не само въ своята земя, но сѫщо и въ цѣлото капчакско ханство и при всичко че не е билъ ханъ, е билъ по-мощенъ и отъ самия ханъ. Този могѫщъ татарски водитель въ южна Русия е билъ въ врѣме на Шишмана господарьтъ, който е давалъ тонъ по цѣлия долни Дунавъ.
По своето географическо положение и благодарение на царуващитѣ неблагоприятни отношения, България е трѣбвало да дойде първа въ допиръ съ този новъ политически факторъ. Още царь Константинъ е билъ ограниченъ въ своитѣ дѣйствия подъ тежестьта на неговия натискъ. Въ началото на Тертериевото царуване силата на Ногая била тъй застрашителна,
49
че този български царь, за да може да се задържи на българския тронъ, се принудилъ да признае върховната му власть, да даде дъщеря си за жена на неговия синъ Чака, a своя синъ прѣстолонаслѣдникъ да изпрати като залогъ при неговия дворъ, но накрай намѣрилъ единственъ изходъ въ това, да изостави държава и тронъ, и да избѣга въ Византия. Слѣдъ това Ногай поставилъ на българския прѣстолъ единъ зависимъ отъ него царь, Смилецъ, съ което България станала една държава политически прѣко и силно зависима отъ татаритѣ [1].
Сѫщото станало и съ Сърбия. Сръбскиятъ краль Урошъ II Милутинъ се принудилъ къмъ сѫщото врѣме да се подчини на татаритѣ, да признае върховната власть на Ногая и да изпрати заложници въ татарско, начело съ своя синъ Стефанъ Урошъ III Дечански [2]. И намиращата се въ упадъкъ Унгария често е трѣбвало да чувствува татарското надмощие, и то още прѣзъ царуването на силнитѣ унгарски крале Бела IV и Стефанъ V ; a за слѣдващето врѣме достатъчно е единъ погледъ само въ грамотитѣ на Владислава IV за да се види, колко често е страдала тогава Унгария отъ ордитѣ на Ногая [3].
Браничевскитѣ князе Дърманъ и Кудѣлинъ, които владѣли, както видѣхме по-горѣ, на западъ отъ Видинъ въ браничевската область, били така сѫщо татарски протежета. Ние виждаме, наистина, че когато тѣ били прогонени отъ сръбския краль Милутина, тѣ се обърнали съ своитѣ оплаквания и съ молба за покровителство къмъ татарския князъ Ногай, слѣдъ което този дѣйствително се дигналъ на походъ противъ Сърбия. [4] Това показва, че той е билъ заинтересуванъ за тѣхната сѫдба, че той е билъ тѣхенъ покровитель. И не можеше да бѫде другояче : такивато малки князе се нуждаели винаги
1. Татаробългарски отношения, стр. 10 сл.
2. Дaнило, ed. cit., 122; 120: „паче противоу таковѣи силѣ велицѣи повилоуіе се". Тукъ тѣзи думи на панегириста заслужаватъ най-голѣмо довѣрие и внимание, защото тѣ сѫ противни на неговата похвална тенденция. Вж. тукъ по-нататъкъ, стр. 74.
3. Fessler, op. cit., I, p. 422, sq., 455. Pray, Annales rerum Hungariae, 1, Vindobonae 1763. p. 353. M. Florianus. Chronica Hungarorum. Lipsiae, 1883 (Historiae Hungariae fontes domestici, 1,2), p. 226. Fejér, Codex diplomaticus Hungariae, V,3, p. p. 279, 282, 394. Monumenta Hungariae historica. Diplomataria, XX, p. p. 7, 497.
4. Архиепископ Данило, p. 115.
50
отъ покровителството на една по-голѣма сила, за да могатъ да се задържатъ за по-дълго врѣме ; отъ друга страна, тѣ трѣбваше по естествения ходъ на работитѣ да изпаднатъ подъ все по-силно разширяващето се влияние на татаритѣ и да станатъ зависими отъ него.
Виждаме, слѣдователно, че княжеството на Шишмана е било заобиколено отъ всички страни съ земи, които били или зависими, или пъкъ притиснати отъ татаритѣ.
Отъ друга страна е извѣстно, че както Шишманъ, така и неговиятъ синъ и наслѣдникъ Михаилъ живѣлъ винаги въ най-добро съгласие и дружба съ татаритѣ. Царь Михаилъ III, a така сѫщо царь Иванъ Александъръ притежавалъ въ своитѣ татарски съюзници винаги едно ефикасно орѫжие противъ своитѣ врагове [1]. Освѣнъ това, тукъ има значение обстоятелството, гдѣто въ онова тежко врѣме, когато България, Унгария и послѣ сѫщо и Сърбия се намирали подъ тежкия натискъ на Ногая, Шишманъ се е радвалъ на една възвисяваща се мощь — сигурно не безъ татарска санкция — и се е осмѣлилъ дори да нападне такъва една държава като Сърбия. Ако да нѣмаше задъ себе си една сигурна опора, Шишманъ никога не би се осмѣлилъ да се впусне въ такова едно опасно прѣдприятие. Че тази опора е билъ Ногай, това се вижда отъ обстоятелството, гдѣто сѫщиятъ е прѣдприелъ, слѣдъ побѣждаването и прогонването на Шишмана отъ Милутина, походъ срѣщу Сърбия, и се отказалъ отъ него тогава, когато Милутинъ му се подчинилъ. Характерно е по-нататъкъ, че слѣдъ своето поражение Шишманъ взелъ пѫтя прѣзъ Дунава, който водѣлъ при татаритѣ. [2]
Като имаме сега прѣдъ видъ връзкитѣ на Шишмана съ татаритѣ, неговата смѣла експанзивность и връзката между приготовяния отъ Ногая походъ противъ Милутина отъ една страна и изгонването на браничевскитѣ князе Дърманъ и Кудѣлинъ и поражението и подчинението на Шишмана чрѣзъ Милутина отъ друга ; като се помисли, че областьта на Шишмана е била заобиколена отъ всички страни отъ земи,
1. Ibid. 117, 179, 180. Kantakuzenos, ed. Bonn., I, 175,18, 294,17, 323,8, 464,12. Gregoras, ed. Bonn., I, 430,8, 455,8, 484,21. Вж. Житието на Стефанъ Дечански отъ Цамблакъ въ Гласник XI (1859), стр. 71.
2. Вж. тукъ по-нататъкъ, стр. 74—76.
51
които се намирали подъ татарски натискъ или зависимость, имаме просто наложителни основания да приемемъ, че значително по-малкото и по-слабо видинско княжество не е имало и не е могло да има друга сѫдба, освѣнъ онази на останалата България, отъ която то все таки образувало една часть, и на околнитѣ си страни; че князъ Шишманъ се е намиралъ не само подъ влиянието, но и подъ покровителството на мощния Ногая.
И така, Шишманъ е билъ единъ полунезависимъ владѣтель, който е зависѣлъ отъ татаритѣ. Ще видимъ по-нататъкъ, че слѣдъ своето поражение отъ Милутина той е смѣнилъ тази татарска зависимость съ сръбска.
Благоприятствуванъ отъ обстоятелствата, при царуващия въ Унгария и въ търновското царство упадъкъ, Шишманъ разширилъ подъ покровителството на татаритѣ своята область, така че къмъ края на прѣдпослѣдното десетилѣтие отъ XIII в. той притежавалъ, споредъ свидѣтелството на Даниила, вече значителна мощь. Неговото княжество обхващало цѣлата видинска область съ много български мѣстности [1]. Архиепископъ Даниилъ нарича Шишмана „кнезь", Троношката хроника го обозначава като „краль", докато въ синодика на Дриновъ той се явява съ титлата „царь" [2]. Тази титла, която неволно напомня названието „Imperator Bulgarorum" на неговия прѣдшественикъ Яковъ Светославъ и на Ростиславъ, е тукъ изразъ на неговото силно и независимо отъ Търново положение [3].
(4. Граници на видинското княжество)
За границитѣ на видинското княжество нѣмаме по-точни свѣдѣния. Но понеже тази область е останала и въ по-послѣшно врѣме, до турското завладѣване, винаги наслѣдствено имение
1. Данило 117:
Този изразъ на Даниила показва, че земята на Шишмана е била доста голѣма, но не ни дава нѣщо опрѣдѣлено относно границитѣ.
2. Дaнило, 1. с. Троношката хроника, I. c. В. Н. Златaрски, ор. с., р. 16.
3. Титлата „царь" не е тукъ съвсѣмъ безъ значение. Истина е, че въ другъ единъ поменикъ, именно въ Погановския (вж. Периодическо Списание VII (188-1). стр. 70), сѫщата титла се прикачва и на други български боляри ; въ нашия случай обаче, покрай други боляри, я носи само Шишманъ едничъкъ. Впрочемъ, дали той и въ дѣйствигелность се е кичилъ съ нея, не е сигурно. Забѣлѣжително е въ всѣки случай, че този синодикъ е много внимателенъ и огледенъ къмъ Шишмановци.
52
на Шишмановци, което и Срацимиръ, по-стария синъ на Ив. Александра, получилъ като такова още приживѣ на баща си, то ние можемъ съ право да прѣдположимъ, че то по-късно, въ врѣмето на Срацимира ще да е имало подобни размѣри, както по-рано въ врѣме на своя основатель Шишмана. И слѣдвателно, ако познаваме границитѣ на княжеството на първия, ние имаме сѫщеврѣменно едно понятие за обхвата на онова на послѣдния. Държавата на Срацимира, която броела около 600,000 души жители, е обхващала днешния видински окрѫгъ, цѣлата область на р. Тимокъ и мѣстностьта около Нѣготинъ и Кладово. Областьта на Браничево и Кучево е лежала, слѣдователно, тогава, въ врѣме на Срацимира, тъкмо така, както и по-рано при Шишмана извънъ видинското княжество. На сѣверъ сѫ били Голубацъ, Кучево и Мейданпекъ сръбски, докато Кладово (Нови-градъ) принадлежалъ на българитѣ. На югъ българитѣ владѣели Свърлигъ, Соколница, Тѣмско и нѣгдѣ къмъ Делиградъ и Алексинацъ българската граница достигала р. Морава. На изтокъ принадлежали областитѣ на Орѣхово и Враца къмъ търновското царство, a на западъ Нишъ, който въ врѣме на Шишмана е билъ още български [1]. И така западната граница на Шишмановото княжество е тръгвала отъ една точка западно отъ Оршова, вървѣла по вододѣла между р. Морава и р. Тимокъ, приближавала се постепенно къмъ първата и я достигала нѣгдѣ при Алексинацъ. Източната граница е вървѣла тъй, че не е обхващала областьта на Орѣхово и Враца. До кѫдѣ е отивала южната граница, съ точность не може да се каже ; обаче ние трѣбва да се поспремъ на този въпросъ, защото имаме извѣстни данни, които биха могли да ни освѣтлятъ по него.
Ние притежаваме отъ врѣмето на Шишмановия синъ и наслѣдникъ Михаила единъ надписъ върху образи, който
1. Вж. Константинъ Философъ (Житие на деспота Стефанъ Лазаревичъ) въ Гласник XLII (1875), стр. 306—307, 292. К. Иречекъ, Българския царь Срацимиръ въ Пер. Спис. 1882, кн. 1, стр. 31 сл. Ст. Новаковичъ Годишница Никола Чупића V (1883), стр. 147. Ил. Руварацъ въ Летопис Матице Српске 1905, кн. 229, стр. 1—3. Сѫщо така Д-ръ А. Иширковъ, Западнитѣ краища на българскитѣ земи. София 1915, стр. LI, LII. C. Jireček, Geschichte der Serben. II. Gotha 1918, стр. 149, 266. Йорд. Трифоновъ въ Изв. Истор. Друж. въ София V (1922), стр. 101-102.
53
сръбскитѣ историци отнасятъ погрѣшно къмъ сръбската история. Той е запазенъ отчасти само или по-точно така се прѣдава отъ сръбскитѣ издатели, които изобщо сѫ съгласни въ четенето му. Най-първо той е билъ издаденъ отъ Миличевичъ, a въ най-ново врѣме отъ Л. Стояновичъ, споредъ прѣписа на Властимиръ Станимировичъ. Ще приведемъ съобщенията и на двамата издатели, защото тѣ не се съвпадатъ напълно. Слѣдъ като ни съобщава за монастира св. Троица, намиращъ се на дѣсния брѣгъ на р. Търговишки Тимокъ, малко по-горѣ отъ с. Долна Каменица, на 2 часа отъ Княжевацъ, който билъ „задужбина" на сръбския деспотъ Лазаръ (1456—1458), най-младия синъ на Георги Бранковичъ, както свидѣтелствува за това надписътъ надъ църковната врата за ктиторството на деспота Лазара отъ 1457 г., Миличевичъ продължава :
„Половинъ часъ по-долу отъ задужбината на деспота, на дѣсния брѣгъ на Тимокъ, при с. Долна Каменица, стои порушена църквица, построена отъ великия войвода на деспота Лазара Михаилъ Абоговичъ, който послѣ за кратко врѣме е наслѣдилъ и властьта на Лазара. Въ тази църква се намира изписанъ самъ Михайлъ и жена му въ деспотско одѣяние и на главитѣ имъ корона. Отъ надписа е останало само слѣдното:
Отъ лѣвата страна пъкъ на деспотицата е останало само слѣдното :
. Като се
излизало на камбанарията, виждало се пакъ изображение на деспота, деспотицата и
при тѣхъ тримата имъ малки синове" [1].
Стояновичъ ни прѣдава надписа не само малко по-другояче, но въ противоположность на Миличевича казва, че той се билъ намиралъ въ самия мънастиръ св. Троица. Понеже Стояновичъ не е билъ самъ на мѣстото, трѣбва да се приеме, че той грѣши относно мѣстото; още повече, че иначе той би изобличилъ Миличевича въ погрѣшка. Споредъ него, или по-точно споредъ неговия довѣреникъ, Властимиръ Станимировичъ, надписа гласи :
За надписътъ отъ лѣво на деспотицата съобщава само Миличевичъ, a Вл. Станимировичъ не е съобщилъ нищо на Стояновичъ за него който добавя, че той е несигуренъ. Стояновичъ не ни дава
1. Вж. М. Миличевичъ въ Гласник XXI (1867). стр. 25—26; сѫщо въ Кнежевина Србија. Београд 1884, стр. 835.
54
никакви подробности за образитѣ, a за онѣзи въ камбанарията нищо не споменува дори [1]. Ние нѣма да се спираме тукъ върху въстановяването на надписа, защото считаме това напразно при начина, по който той е билъ издаденъ. Трѣбва, наистина, да се съжелява за недостатъчното и незадоволително издаване на надписа. Като обяснение на това може да служи само обстоятелството, дѣто този надписъ не засѣга сръбската история, a българската, и свидѣтелствува за българското минало на тази присвоена отъ сърбитѣ покрайнина. Забѣлѣжително е, че докато Миличевичъ се опитва, както ще покажемъ, напразно да свърже надписа съ сръбската история, Стояновичъ, който, очевидно, е разбралъ грѣшката на своя прѣдшественикъ, не повтаря този опитъ, но се държи резервирано и мълчи по въпроса за личностьта на деспота Михаила. [2]
Въпрѣки това, че надписътъ се прѣдава безъ година, по името на споменувания въ него „деспотъ Михаилъ" може лесно да се опрѣдѣли, кому принадлежи и отъ кое врѣме произхожда. Историята знае само единъ „деспотъ Михаилъ", който се е подвизавалъ като владѣтель въ мѣстностьта на днешния Княжевацъ и изобщо въ долината на р. Тимокъ: това е билъ българскиятъ деспотъ Михаилъ, синъ на Шишмана и по-послѣшенъ български царь и основатель на династията на Шишмановци. Въ сръбската история нѣма нито единъ деспотъ съ такова име, който да е могълъ да владѣе тукъ и да се отождестви съ споменувания въ надписа. Дори мисли се, че сърбитѣ почти не сѫ владѣли до падането на Сърбия подъ турска власть тимошкото корито, та и мѣстностьта, гдѣто се намира въпросниятъ надписъ. Впрочемъ, въ това мнѣние, което се подържа днесъ и отъ сръбскитѣ историци, [3] трѣба да се направи една поправка, именно възъ основа на споменатия по-горѣ ктиторски надписъ на сръбския деспотъ Лазаръ (1456—1458) отъ 1457 г. въ мѣстностьта св. Троица на дѣсния брѣгъ на Търговишки Тимокъ. [4] Отъ този надписъ се вижда, че въ 1457год. сърбитѣ сѫ владѣели и мѣстностьта около монастира
1. Л. Стoјaновић, Стари српски записи и надписи. Изд. на Српск. Акад. Споменик. T. III. Београд 1905, стр. 81, № 5131.
2. Л. Стoјaновић, op. cit., стр. 381.
3. Вж. Ст. Станoјeвић. Историја српскога народа. Београд 1910, 2-ро изд., картитѣ на стр. 140, 160, 177, 182.
4. M. Mилићевић въ Гласник XXI, стр. 25.
55
св. Троица и около Княжевацъ, и то или отъ 1413 г., когато Мохамедъ I, награждавайки своитѣ съюзници, въ това число и сръбския деспотъ Стефана Лазаревичъ, му отстѫпилъ мѣстностьта Знеполе при Трънъ, крѣпостьта Коприянъ при Нишъ и други нѣкои мѣстности, или пъкъ отъ януарий 1457 г. , когато деспотъ Лазаръ сключилъ договоръ за сближение съ турцитѣ. [1]
Тъкмо къмъ това послѣдно врѣме, именно въ 1458 г., се опитва Миличевичъ да отнесе надписа на деспота Михаила; той го отдава на великия войвода Михаилъ Ангеловичъ (у Миличевича погрѣшно се казва Абоговичъ), за когото се знае слѣдното. Слѣдъ смъртьта на деспота Лазара въ януарий 1458 год., който не оставилъ наслѣдници, a само дъщери, управлението на сръбското деспотство прѣминало на 3 февр. y едно регентство, съставено от вдовицата на деспота Елена Палеологина, слѣпия му братъ Стефанъ и отъ неговия „великъ войвода" Михаилъ Ангеловичъ. Относително външната политика на деспотството възникнали разногласия между регентитѣ : докато първитѣ двама били за съюзъ съ Унгария, послѣдниятъ искалъ да води турска политика, пусналъ дори въ столицата Смедерево една турска въорѫжена дружина и се опиталъ да дигне турско знаме надъ крѣпостьта. Обаче противната партия се дигнала (мартъ), избила турцитѣ, уловила Михаилъ Ангеловичъ, хвърлила го въ тъмница, a имуществата му конфискувала, слѣдъ което регентството било прѣмахнато, a за деспотъ билъ издигнатъ слѣпиятъ Стефанъ. Но този неприятелски актъ далъ поводъ на турцитѣ да започнатъ завладѣването на деспотството, на което турили край една година по-късно, прѣзъ юний 1459 г., съ прѣвземането на Смедерево. [2]
— Прочее, Михаилъ Ангеловичъ не е билъ никакъвъ деспотъ, a обикновенъ регенгъ, който по положение и рангъ е стоялъ даже по-низко отъ другитѣ регенти, които по родъ притежавали наслѣдствени права. Въ рагузанскитѣ официялни книжа той се нарича „gubernator", a титлата „деспотъ" той нигдѣ не носи. Освѣнъ това, той е ималъ власть като регентъ не по-вече отъ два мѣсеца, едно твърдѣ бурно и кратко врѣме, за да може той да строи църкви, a още по-малко да изстѫпи като деспотъ. Възъ основа на това не може по никакъвъ начинъ да се приеме твърдѣнието
1. C. Jireček, Geschichte der Serben. T. Il, Gotha 1918, стр. 150, 208.
2. Ib, 210-214.
56
на Миличевича, че въпросниятъ надписъ се отнася до Михаила Ангеловичъ. Остава, слѣдователно, единствено да се приеме, че надписътъ е отъ врѣмето на българския видински князъ Михаила, сина Шишмановъ, който, наистина, е владѣлъ долината на р. Тимокъ и който, дѣйствително, се е титулувалъ деспотъ, както свидѣтелствуватъ затова официялни книжа. Формата вѣренъ е българска (сръбски : вѣрьнь) и свидетелствува сѫщо за българския произходъ на надписа. Ако бѣше по-грижливо издаденъ, самиятъ надписъ щѣше сигурно да даде и други указания за потвърждение на това заключение. Миличевичъ е прочелъ, наистина, налѣво отъ образа на деспотицата надписъ съ думата „деспина", обаче, споредъ думитѣ на Стояновича, този надписенъ фрагментъ е несигуренъ. Забѣлѣжително е, че горѣ въ камбанарията били изрисувани пакъ деспота и деспотицата съ тримата имъ малки синове. [1]
Горниятъ надписъ на деспота Михаилъ Шишмана идва да покаже, че видинското княжество, заемайки долината на Тимокъ, е отивало доста на югъ, обхващало е областьта на Княжевацъ, на югъ отъ която е вървѣла южната му граница, навѣрно, сѣверно отъ Свърлигъ, който въ 1279 г. се споменува, както видѣхме, въ търновското царство на Ивайло. [2]
За това разположение на видинското деспотство къмъ югъ говори и слѣдното обстоятелство. Както ще видимъ подробно по-нататъкъ, князъ Шишманъ видински прѣдприелъ въ началото на 90-тѣхъ години отъ XIII столѣтие нападение върху Сърбия, при което проникналъ до мѣстностьта Хвостно (въ областьта на Ипекъ). [3] За да достигне до Хвостно, Шишманъ се е спусналъ, очевидно, въ долината на Морава кѫдѣ Нишъ, a послѣ прѣзъ Прокупле и Куршумлия ще да е слѣзълъ въ коритото на р. Лабъ въ сѣверната часть на Косово поле и оттамъ ще да се е насочилъ къмъ Ипекъ. Като се има прѣдъ видъ, че Шишманъ трѣба да е нахлулъ въ Сърбия направо отъ своята територия, става ясно, че послѣдната трѣба да е
1. Обстоятелството, гдѣто върху образитѣ деспотъ Михаилъ се явява съ трима синове, значи, само съ синове, показва, че това, наистина, е билъ видинскиятъ деспотъ Михаилъ, който е ималъ, споредъ изворитѣ, само синове, но не и дъщери. Вж. тукъ по-нататъкъ, стр. 99.
2. Вж тукъ стр. 29.
3. Вж. тукъ по-нататъкъ, стр. 68 сл.
57
лежала доста на югъ къмъ Нишъ, за да може той да поеме казаното направление къмъ Ипекъ. Това заключение потвърждава изведеното по-горѣ възъ основа на надписа.
И така, по всичко се вижда, че границата на видинското княжество на Шишмана е тръгвала отъ една точка на Дунава, западно отъ Оршова, вървѣла по вододѣла между Морава и Тимокъ, постепенно извивала къмъ първата и я достигала нѣгдѣ при Алексинацъ и Делиградъ ; къмъ югъ тя минавала нѣгдѣ на сѣверъ отъ Нишъ и Свърлигъ и, оставяйки източно областьта на Враца и на Орѣхово, достигала пакъ Дунава.
За положението на Видинското княжество отъ значение cѫ били събитията и промѣнитѣ, които сѫ ставали въ съсѣднитѣ западни области на Бѣлградъ и Браничево. Така е било въ миналото, така е било и сега. Знаемъ вече, че въ съсѣдната браничевска область унгарското владичество е било изтикано отъ двама братя кумани, които произлизали отъ българското болярство и основали тукъ едно силно княжество. Всички усилия на унгарцитѣ да запазятъ своята власть се оказали напразни. Съ помощьта на своитѣ български, татарски и кумански дружини браничевскитѣ князе Дърманъ и Кудѣлинъ не само турили окончателно край на унгарското владичество въ браничевската область, но прѣминали къмъ нападение и на другитѣ унгарски владѣния. Даниилъ разказва, че тѣ имали намѣрение да нахлуятъ въ бѣлградската и мачванска область и не търпѣли никакво чуждо владичество около своитѣ граници [1]. Тѣ застанали подъ сигурното покровителство на мощния татарски князъ Ногай който, наистина ги покровителствувалъ [2]. Както видинскиятъ князъ, така и браничевскитѣ князе притежавали най-добрата си опора въ покровителството на своя татарски върховенъ господарь и въ своитѣ съюзни татарски тълпи, които непрѣстанно имъ приидвали отъ сѣверъ. Тѣзи диви орди станали една голѣма мѫка за всички околни страни, особено за България и за Балканския полуостровъ. България е била просто заляна отъ татарски плячкаджии, които до смъртьта на Ногая (1299) така обезсилили и разрушили страната съ своитѣ опустошения, че тя,
1. Данило, 115.
2. Вж. тукъ по-нататъкъ стр. 68, 75.
58
въпрѣки подема при царетѣ Теодоръ Светославъ, Михаилъ III и Ив. Александъръ, не могла вече да се съвземе. Не по-малко сѫ страдали отъ този бичъ и византийскитѣ провинции ; a грамотитѣ на Владислава IV споменуватъ твърдѣ често татарски нашествия въ Унгария. Едно голѣмо татарско нашествие, което опустошило страшно Балканския полуостровъ и Унгария и което е отбѣлѣзано както отъ унгарскитѣ, така и отъ византийскитѣ извѣстия, е станало въ 1285 г. Тѣзи татарски тълпи постѫпвали охотно на чужда служба съ надежда за богата плячка или по заповѣдь на своя господарь Ногай. Именно отъ тѣхъ се рекрутирали главно военнитѣ сили на Шишмана и на браничевскитѣ князе, което обстоятелство идва тъкмо да илюстрира близкитѣ връзки и отношения на тѣзи български князе къмъ татаритѣ и Ногая.
Докато по такъвъ начинъ въ Видинъ и Браничево се образували двѣ княжества, намиращи се подъ татарско покровителство, областьта на Бѣлградъ и Мачва влѣзла въ състава на една нова държава, която възникнала при съдѣйствието на унгарцитѣ, и която политически била унгарска, но по своя господарь — сръбска. До 1284 г. включително тази область се явява въ владѣние на унгарцитѣ, като територия на „Elisabeth Dei Gratia major Regina Hungariae, Ducissa de Macho et Bosna" [1]. Слѣдъ това тя била прѣдадена отъ унгарския краль Владиславъ IV Кумана на сръбския екс-краль Драгутинъ. Послѣдниятъ, който съборилъ и измѣстилъ отъ трона баща си Урошъ I, билъ измѫчванъ отъ гризене на съвѣстьта, и слѣдъ като при едно нещастие станалъ хромъ, отказалъ се въ 1282 г. отъ сръбския тронъ въ полза на по-младия си братъ, но подъ изричното условие, че наслѣдството на трона ще се запази за неговитѣ собствени синове. Слѣдъ това благодарение на сродството си съ унгарската кралевска фамилия — той ималъ за жена дъщерята на кралицата майка Елисавета и, слѣдователно, сестрата на краль Владислава IV, на име Екатерина — той получилъ мѣстноститѣ на Бѣлградъ,
1. Вж. грамотитѣ на сѫщата отъ 1280 и 1284 г. и въ Mon. Hung. hist. Diplom. XII, p 223. IV, p. 266. Вж. сѫщо Fejér, Cod. dipl. V 3, p. 37— 42: четири грамоти на сѫщата отъ 1280 г. Ib. p. 128: грамота отъ 1281. Const. Jireček, Geschichte der Serben. I, p. 349 sq.
59
Мачва и на сѣвероизточна Босна, за да ги управява [1]. Поради слабостьта на Унгария тѣзи области били изложени на опастность отъ страна на браничевскитѣ князе. Слѣдъ загубата на унгарската върховна власть надъ територията на Яковъ Светослава и на унгарското владичество надъ Браничево и Кучево, можеше при тогавашнитѣ условия да послѣдва лесно загубата на слѣдващитѣ, южно отъ Дунава лежащи територии на Бѣлградъ и Мачва. Дѣйствително, скоро слѣдъ това, между 1290 и 1298 г., тѣзи земи били нападнати и заети за извѣстно врѣме отъ татаритѣ [2]. Ясно е, прочее, че съ прѣхвърлянето имъ върху единъ мѫжъ трѣбва да се е прѣслѣдвало между другото и тѣхното по-ефикасно защищаване. Въ дѣйствителность ние виждаме, че първата работа на новия господарь на Бѣлградъ и Мачва била да започне борба съ унгарскитѣ врагове отъ Браничево. Така че върху него била прѣхвърлена наредъ съ управата на тѣзи земи и защитата на унгарскитѣ интереси въ тѣхъ. Обаче по всичко се вижда, че сръбскиятъ екс-краль Драгутинъ не е билъ въ тѣзи отстѫпени му отъ унгарцитѣ земи съ нищо повече, отколкото неговиятъ прѣдшественикъ Ростиславъ, извѣстниятъ „Imperator Bulgarorum". Неговиятъ шурей му отстѫпилъ и прѣдалъ управлението на тѣзи земи, безъ да се откаже обаче отъ своитѣ върховни права надъ тѣхъ. Впрочемь унгарскитѣ крале се считали като върховни господари на самата Сърбия. Засвидѣтелствувано е отъ грамоти, че въ Бѣлградъ, който принадлежалъ къмъ държавата на Драгутина и често билъ негова резиденция, църквата останала католическа и епископа билъ подчиненъ на папата. Въ годинитѣ 1294—1295 въ Бѣлградъ, който и тогава все още носилъ името „Alba Bulgarica" или „Alba Bulgariae", изразяваще неговата принадлежность къмъ България, се явява католическиятъ епископъ Benedictus [3]. И, навѣрно,
1. Дaнило 28 :
Ib. 41. Вж. C. Jireček, Gesch. d. Serben, 331 sq. Подь „Мачва" хронистъть разбира тукъ включително областьта на Бѣлградъ : вж. Данило 97. За Мачва вж. Ст. Новаковић, Српске области въ 10 и 12 в. Београд 1897, стр. 117.
2. Вж. тукъ по-долу.
3. „Benedictus del gratia Episcopus Albae Bulgarice":
1) въ една грамота на Андрей III отъ 29 юлий 1291 r. y F. Кnauz, op. cit., II, p. 358,
сѫщо Mon. Hung. hist. Dipl. XVIII, p. 141.
2) Грамота на сѫщия отъ юний 1295 г. въ Mon. Hung. hist. Dipl. V, p. p. 120, 121.
3) Грамота на Томасина, майката на Андрей III, отъ 8 ноемврий 1295 г., въ Mon. Hung. hist. Dipl. X, p. 186; сѫщо y Kukuljević, Regesti въ Starine XXVII, p. p. 169—170.
„Alba Bulgariae" y St. Endlicher, Rerum Hungaricarum monumenta arpadiana. Sangalli 1849, p. p. 35, 36, 37.
60
подобно на Бѣлградъ, католишки епископи трѣба да е имало въ врѣмето на Драгутина и въ Мачва и Браничево. Ясно е, слѣдователно, че прѣминаването на тѣзи земи въ рѫцѣтѣ на Драгутина е станало при извѣстни условия и ограничения, едно отъ които е било запазването на католическото духовенство. Това обстоятелство, както и винаги подържанитѣ по-късно отъ унгарцитѣ претенции върху тѣзи земи, показватъ, че унгарцитѣ не сѫ се отказали напълно и въ всѣко отношение отъ своитѣ владѣтелски права въ полза на Драгутина, но че тѣ, напротивъ, сѫ си запазили извѣстни права.
Браничевскитѣ братя князе станали твърдѣ мощни и отекчителни слѣдъ изтласкването на унгарцитѣ. Споредъ Даниила, тѣ имали лоши намѣрения относно своя новъ съсѣдъ [1]. Противъ тѣзи опасни съсѣди се дигналъ Драгутинъ извѣстно врѣме слѣдъ като станалъ господарь на Мачва и Босна, съ намѣрение да ги прогони и обезврѣди. Той нахлулъ съ войска въ Браничевско, прѣтърпѣлъ обаче поражение и билъ принуденъ да се завърне безъ да свърши нѣщо. Това нападение и неуспѣхътъ озлобили браничевскитѣ князе и тѣ станали по-агресивни. Съ цѣль да си отмъстятъ, тѣ събрали. голѣма войска отъ кумани и татари и нахлули въ държавата на Драгутина. Този не можалъ да имъ противостои. Неговата земя била въ по-голѣмата си часть опустошена и заета [2].
Тъкмо тукъ се отнася, по всѣка вѣроятность, заемането на Мачва отъ татаритѣ, за което споменува краль Андрей III (1290—1301 г.) въ една своя грамота отъ 1298 г. и което, слѣдователно, се пада между 1290 и 1298 г. и трѣба да е станало въ началото на този промежутъкъ. Въ тази грамота съ която Андрей III, по искане на Magister Ugrinus, filius Pons de
1. Дaнилo, 115.
2. Ibidem 115:
61
genere Chak, подарилъ на трима братя „terram Pabar in Comitatu Wolko" заради тѣхнитѣ заслуги, се казва между другото слѣдното [1] :
„. . . ас inter cetera eorum fidelitatis obsequia hoc precipue enucleare cupiens manifestius explanauit, ut dum Tartari partes Macho obsedissent, et ad nostre Majestatis perturbationem ac detrimentum et Regni nostri Hungariae deuastacionen se transferre niterentur, Matheus, Paulus et Michael filij Urbanus predicti, feruore fidelitatis accensi cum predicto Magistro Ugrino, domino ipsorum fluvium Zava transeuntes, abiecto rerum et persone sue periculo uiriliter dimicauit (sic!); ubi prefatus Matheus. . . duos Tartaros militari suo exercio, prout idem Magister Ugrinus retulit, capite detruncavit; quorum capita idem M. Ugrinus nobis Buda existentibus transmisit. . .",
T. e.
„и между другитѣ тѣхни проявления на вѣрность особено това желаелъ да изложи и ясно обяснилъ, какъ когато татаритѣ заели областьта Мачва и се дигнали за да смутятъ и поврѣдятъ на Наше Величество и да опустошатъ нашата унгарска държава, Матей, Павелъ и Михаилъ, синове на казания Урбанъ, възпламенени отъ жарьта на вѣрностьта, заедно съ казания магистъръ Угринъ, своя господарь, като прѣминали р. Сава, отхвърляйки опасностьта за работитѣ и личностьта си, мѫжки се сражавали; тамъ казаниятъ Матей, споредъ както ни донасе сѫщиятъ магистъръ Угринъ, съ своята военна часть отсѣкълъ главитѣ на двама татари ; и тѣхнитѣ глави сѫщия магистъръ Угринъ ни ги донесе, като бѣхме тогава въ Буда. . ."
— Това събитие се пада, очевидно, между 1293—1298 г. Разказьтъ на грамотата се срѣща съ онова, което ни разказва Даниилъ за нападението на Дърманъ и Кудѣлинъ въ Мачва. Послѣдното станало (Данило, 114)
, т. е. извѣстно врѣме слѣдъ 1284 г., именно въ началото на 1290-тѣхъ години (вж. затова по-долу), къмъ което врѣме може да се отнесе и татарското нашествие отъ грамотата. Даниилъ (115) рисува нападението, въ съгласие съ грамотата, като татарско нападение, защото войската на браничевскитѣ князе състояла отъ татари и кумани. Споредъ Даниила (115)
1. Вж. грамотата на Андрей III отъ 13 юлий 1298 г., тукъ приложение № 3.
62
т. e. браничевскитѣ князе заели голѣма часть отъ държавата на Драгутина, разбира се, Мачва, тъкмо така както въ грамотата татаритѣ заели Мачва и стигнали до Сава. И съвсѣмъ естествено се явява по-нататъкъ, ако жаднитѣ за плячка татарски дружини на браничевскитѣ князе слѣдъ побѣдата надъ Драгутина и слѣдъ като опустошили Мачва, сѫ пожелали да направятъ подобно посѣщение и на богатата южна Унгария. Освѣнъ това, въ врѣмето между 1290—98 г. не е извѣстно друго татарско нашествие въ държавата на Драгутина, при което татаритѣ да сѫ заели Мачва. Всички тѣзи съображения и паралели, тождеството на мѣстото и врѣмето и за двѣтѣ извѣстия даватъ достатъчно основание, да се приеме, че и двѣтѣ извѣстия говорятъ за едно и сѫщо събитие, именно за похода на браничевскитѣ князе противъ Драгутина.
И така, слѣдъ като заели и опустошили Мачва, татарскитѣ дружини на Дърмана и Кудѣлина се готвѣли да прѣхвърлятъ Сава и нападнатъ самата Унгария, били обаче отблъснати отъ унгарцитѣ, при което се отличилъ магистъръ Угринъ съ своята дружина.
Въ притѣснението си Стефанъ Драгутинъ се обърналъ къмъ брата си, краль Урошъ II, Милутинъ съ молба за помощь. Той се отправилъ при него и го срещналъ въ Мачковци на сръбска Морава. Тукъ билъ уговоренъ единъ общъ походъ противъ неприятеля, който походъ довелъ наистина до прогонването на князетѣ Дърманъ и Кудѣлинъ отъ Браничево. Браничевскитѣ князе не могли да се удържатъ противъ съединенитѣ сили на двамата сръбски князе. Браничевската область била завладѣна и присъединена къмъ държавата на Драгутина [1]. Това събитие се пада хронологически къмъ 1291 г. [2].
1. Данило, 115, 116.
2. Споредъ Даниила 114, това събитие се е случило
Въ фалшивата автобиография на Милутина (вж. Споменик III, 1890, стр. 20) този хронологически изразъ на Даниила е по обикновеному съкратенъ отъ фалшификатора и замѣненъ съ обикновеното : „Во врѣме же то.." — Горнитѣ думи на Даниила, ако и да даватъ една приблизителна хронология, не ни опрѣдѣлятъ точно врѣмето на събитието. Отъ тѣхъ може да се заключи, че послѣдното е станало не много дълго врѣме, напр. нѣколко години слѣдъ втората половина на 1284 г., когато Драгутинъ поелъ управата на Мачва, обаче не и точно въ коя година. Отъ Даниила се знае освѣнъ това (вж. затова тукъ по-нататъкъ стр. 80), че изгонването на браничевскитѣ князе е свързано съ похода на Шишмана противъ Сърбия и послѣ, съ приготовляваната отъ Ногая експедиция противъ сръбския краль, и хронологически прѣдхожда тѣзи събития, както и смъртьта на Ногая въ 1299 г. Като имаме прѣдъ видъ, че Шишмановиятъ походъ въ Сърбия се отнася най-добрѣ въ 1292 г. (вж. по-нататъкъ, стр. 81—82), както и обстоятелството, че казаното заемане на Мачва отъ татаритѣ, което се споменува отъ унгарския краль Дндрей III и което по всичко се вижда, да е станало въ промежутъка между юлий 1290 г., когато Дндрей III се въцарилъ, и 1298 г., годината на грамотата, a слѣдователно, между 1290 и 1292 г., слѣдва да се приеме, че нападението на браничевскитѣ князе върху Мачва, a слѣдов. и общиятъ походъ на Драгутина и Милутина противъ тѣхъ и тѣхното прогонване изъ Браничево, се отнася къмъ 1291 г.
63
Изгонването на князетѣ Дърманъ и Кудѣлинъ отъ Браничево и съединението на тази земя съ държавата на Ст. Драгутина съставя края на оня процесъ, който е ималъ за послѣдствие окончателното загубване на бѣлградската и браничевската область за българската държава и националность. Браничевскитѣ князе сѫ били послѣднитѣ, които, въпрѣки това, че владѣели въ своитѣ земи независимо отъ Търново, като бивши български боляри и чрѣзъ това, гдѣто се опирали и на своитѣ български поданици, подържали извѣстна общность на своята страна съ българското отечество. Съ тѣхното изгонване се скѫсали и послѣднитѣ слаби връзки между браничевската область и България. По-нататъшнитѣ събития закрѣпили този ходъ на работитѣ и довели до окончателно отчуждаване на тѣзи български земи отъ България. Оттогава тѣ никога вече не се върнали въ български рѫцѣ. Въ послѣдвалото врѣме българската държава не е дохождала вече въ положение да може да заяви наново своитѣ вѣковни исторически и естествени права върху българскитѣ сѣверозападни области на Браничево и Alba Bulgarica (Бѣлградъ).
Тукъ изпѫкналъ единъ елементъ въ международната политика, на който е било сѫдено да изиграе една тогава още съвсѣмъ неподозирана роля въ сѫдбинитѣ на казания български сѣверозападъ. Това е било Сърбия, която прѣживѣла голѣмъ подемъ въ врѣме на крадь Урошъ II Милутинъ.
64
Това се извършило най-първо чрѣзъ прѣхвърлянето върху сръбския екс-краль Драгутинъ намиращата се подъ унгарска власть область Мачва. Една по-нататъшна стѫпка въ това направление е било присъединението на Браничево. По такъвъ начинъ прѣминали тѣзи области за пръвъ пѫть, и то мирно, съ съгласието на унгарския владѣтель, въ рѫцѣтѣ на единъ сръбски господарь.
Краль Урошъ II Милутинъ разпрострѣлъ, както ще видимъ по-нататъкъ, сръбското влияние и по на изтокъ върху Видинъ. При завладѣването на Браничево и на Видинъ сърбитѣ за първи пѫть достигнали съ орѫжие рѣката Дунавъ [1]. Разпространението обаче на сръбското влияние въ Видинъ и Браничево, земи, които се намирали подъ татарско покровителство, извикало противорѣчието на татарския князъ. Но мѫдриятъ и политиченъ Милутинъ отстранилъ своеврѣменно и напълно застрашаващата го голѣма опасность отъ една татарска експедиция противъ Сърбия, като призналъ наврѣме върховната власть на мощния татарски князъ Ногай и изпратилъ заложници. [2] Тази зависимость не е имала нѣкакви врѣдни послѣдици за Сърбия. Сръбското влияние останало да цари и по-нататъкь въ българския сѣверозападъ подъ лѫчитѣ на татарското слънце. И когато по-късно съ смъртьта на Ногая († 1299) неговата държава изведнъжъ се разнесла като сапуненъ мѣхуръ, неговиятъ васалъ Милутинъ изпѫкналъ скоро като най-мощенъ владѣтель на Балканския полуостровъ, Сърбия — като първа сила. Послѣдствието отъ това не можеше да бѫде друго, освѣнъ едно засилване на сръбското влияние на сѣверъ.
По-горѣ се изтъкна, че, въпрѣки отстѫпването на Мачва и Бѣлградъ на Драгутина, унгарскитѣ върховни права били запазени върху тѣзи земи. Краль Милутинъ скѫсалъ обаче това послѣдно съединително звено между Унгария и прѣдишната сѣворозападнобългарска покрайнина и чрѣзъ завладѣването ѝ поставилъ първата дѣйствителна връзка между нея и Сърбия. Именно, когато прѣзъ мартъ 1316 г. Стефанъ Драгутинъ
1. По-рано, въ 1268 г. сръбскиятъ краль Стефанъ Урошъ I (1243—1276) се опиталъ да нахлуе въ областьта Мачва, но билъ разбитъ отъ унгарцитѣ и плѣненъ заедно съ много свои боляри. Вж. за това тукъ приложения№ 1 и № 2 и C. Jireček. Geschichte der Serben, p. 321—222.
2. Вж. по-горѣ стр. 49, заб. 2.
65
умрѣлъ, той нахлулъ въ неговата область, безъ да го е грижа за договоритѣ съ брата му, въ които самъ се билъ заклелъ, уловилъ неговия синъ и наслѣдникъ Владислава, хвърлилъ го въ тъмница, a неговата земя завладѣлъ. [1] Въ Мачва и Браничево били поставени сръбски православни епископи, които участвували въ сръбския съборъ. Между епископитѣ на сръбския съборъ, които се изброяватъ въ потвърждението на светостефанския хрисовулъ отъ архиепископа Никодимъ, което безсъмнѣно е послѣдвало скоро слѣдъ неговото възшествие на трона (1318 г.), се споменуватъ сѫщо „браничевьскии моиси" и „мачевьскии иѡань". [2] Въ Бѣлградъ обаче Милутинъ срѣщналъ по-продължителенъ отпоръ. Въ врѣмето, когато архиепископъ Никодимъ потвърдилъ казаната учрѣдителна грамота на монастира Банска, Бѣлградъ не е билъ още въ властьта на Милутина. Скоро слѣдъ това и този градъ билъ завладѣнъ. [3] Съ това падналъ по-раншниятъ български сѣверозападъ, Бѣлградъ и Браничево, за пръвъ пѫть подъ непосрѣдственото владичество на сръбския краль. Сърбия поела тукъ въ всѣко отношение наслѣдството на България и стѫпила въ положението, което заемала по-рано въ тѣзи земи българската държава. При това тя наслѣдила, разбира се, и противорѣчието къмъ Унгария и спора съ нея за владѣнието на тѣзи области. Сѫщо както по-рано между България и Унгария, така и сега тѣзи земи образували за дълго врѣме многооспорваната ябълка на раздора между Сърбия и Унгария.
Нарушението на унгарскитѣ права и интереси отъ Милутина не останало безъ послѣдствия върху отношенията на Унгария съ Сърбия. Въ врѣмето, когато Милутинъ заелъ Мачва и Браничево, Унгария страдала отъ послѣдицитѣ на граждански войни, така че благодарение на това задачата на Милутина била много улеснена. Обаче, веднага щомъ като
1. M. Madius y Schwandtner, Scriptores rerum Hungariae. III, p.p. 643, 646. Guillaume Aldam (Pseudo-Brocardus), въ Recueil des historiens des croissades. Documents armeniens, II. Paris, 1906. Срв. сѫщо слѣдващата забѣлѣжка.
2. Споменик на Сръбск. Крал. Акад. IV (1890). — Напротивъ, въ по-раншно врѣме тѣзи епископи не се явяватъ между епископитѣ на сръбския съборъ: срв. грамотата на Милутина y Miklosich, Monuments Serbica. Wien 1858, p. 60.
3. Вж. слѣдващата забѣлѣжка.
66
унгарскиятъ краль Карлъ Робертъ се поосвободилъ и добилъ свобода на дѣйствие, той пристѫпилъ къмъ възстановяване на своитѣ накърнени права. Въ съюзъ съ босненския банъ Павелъ и съ Филипъ Тарентски, той започналъ война противъ Сърбия. Начело на една войска той нахлулъ прѣзъ есеньта 1319 год. прѣзъ р. Сава въ Мачва и завладѣлъ тази область. Неговиятъ пълководецъ Стефанъ Лацки щурмувалъ и прѣвзелъ въ сѫщото врѣме Бѣлградъ. [1] Тукъ е началото на онази борба между Сърбия и Унгария за владѣнието на тѣзи мѣста, която продължила и при слѣдващитѣ владѣтели на Сърбия и оказала голѣмо влияние върху отношенията на двѣтѣ държави [2] и която не е била нищо друго, освѣнъ продължение на нѣкогашнитѣ търкания и сблъсквания между Унгария и България за владѣнието на тѣзи земи.
Въ това врѣме, когато се извръшвали описанитѣ промѣни, които докарали съединението на прѣдишния български краенъ сѣверозападъ съ Сърбия, българското царство не е било въ състояние да се намѣси въ тѣхъ. Благодарение на външнитѣ вмѣшателства и на непрѣстанитѣ татарски опустошения, България се е намирала тогава въ голѣмъ упадъкъ и се прѣвърнала въ една незначителна държава, която се намирала въ най-тежка зависимость отъ татаритѣ. Нейниятъ гласъ не се чува нигдѣ. Тъкмо онова врѣме, послѣдното десетилѣтие на XIII в., спада кьмъ врѣмената, когато България е била въ политическо отношение най-немощна. Нито заплитанията на югъ между Византия и Сърбия, нито важнитѣ промѣни на западъ и сѣверозападъ могли да смутятъ нейното летаргическо равновѣсие или да подбудятъ царь Смилеца да прѣдприеме нѣщо. Липсвала затова силата, но главната причина било татарското робство, което силно тежало и парализирало българската държава. Прѣданието не ни съобщава за никакво прѣдприятие
1. Huber, Ludwig I etc. въ Archiv für Österreich. Geschichte. LXVI (1885), стр. 5—6. Huber, Geschichte Oesterreichs. Gotha 1885. II, стр. 206. Thalóczy въ босненския Гласник V (1893), стр. 186, и въ Wissenschaftl. Mitheilungen aus Bosnien und der Hercegovina. III (1895), стр. 330 -331. C. Jireček, Gesch. d. Serben. 1, 350—351.
2. Марковић, Одношај између Србије и Угрске, Летопис Матице Српске. 1903, кн. 221, стр. 1—26; кн. 222, стр. 16—51; 1904, кн. 223—4. стр. 150—188. C. Jireček, Gesch. d. Serben. 1, стр. 421. Thalóczy въ Wissenschaftl. Mitheilungen aus Bosnien und der Hercegovina. Wien. III (1895), стр. 330—331.
67
на поставения отъ татаритѣ царь Смилецъ, който чрѣзъ своята жена се намиралъ въ родство съ императорската династия на Византия, a чрѣзъ по късната женидба на своята дъщеря Теодора съ Стефана, сина на Урошъ II — съ сръбската кралска фамилия. Не дълго врѣме прѣди това българитѣ били изтласкани отъ южна България отъ императора Михаилъ VIII Палеологъ и границата образували сега приблизително Стара планина и тъй наречения ἔξω ζυγὸς (Срѣдна гора). Събитията на сѣверозападъ, гдѣто Сърбия наченала да прѣслѣдва една експанзивна политика, засѣгали отблизу и българскитѣ интереси. Обаче, нито тѣзи събития, нито слабостьта на Византия и нейнитѣ неуспѣхи въ борбата съ Сърбия не сѫ прѣдизвикали отъ българска страна нѣкакво раздвижване, нѣкаква офанзива. Не българскиятъ царь, но татарскиятъ князъ Ногай се заелъ за князетѣ на Браничево и Видинъ. Въ послѣдното десетилѣтие на XIII вѣкъ българската държава е била като мрътва. Докато подъ силната рѫка на Милутина Сърбия вървѣла къмъ напрѣдъкъ и сила и скоро се издигнала като първа сила на Балканския полуостровъ, България се намирала притисната отъ татаритѣ въ голѣма немощь вѫтрѣшна и вънкашна, отъ която слѣдъ смъртьта на Ногая едва съ мѫка могла да се освободи, и то не напълно. Съ успѣхъ повелъ Теодоръ Светославъ въ борба съ Византия обновяването на България, обаче надмощието на Милутина и трудностьта на собственото дѣло не му допуснали да се намѣси въ събитията на сѣверозападъ.
По такъвъ начинъ се извършило прѣминаването на нѣкогашния български сѣверозападъ въ сръбска власть и разширението на сръбското влияние върху видинската область безъ противодѣйствие отъ българска страна.
Опитътъ на царь Михаила III, съ единъ мощенъ ударъ противъ Сърбия да съкруши окончателно нейната, слѣдъ смъртьта на Уроша III значително паднала сила, сe разбилъ въ нещастното сражение при Велбуждъ (Кюстендилъ) въ 1330 г., гдѣто той намѣрилъ и своята смърть. Подемътъ, който прѣживѣла България при Теодоръ Светослава и Михаила III, билъ тласнатъ пакъ назадъ и отъ това врѣме Сърбия заела мѣстото на първа политическа сила на Балканския полуостровъ. Послѣдвалата слѣдъ това най-блѣстяща епоха отъ сръбската история при Стефанъ Душана закрѣпила още по-вече положението на Сърбия въ прѣдишния български сѣверозападъ — Бѣлградъ и
68
Браничево, докато посрѣдственостьта на послѣднитѣ Шишмановци, непрѣстанно засилващата се турска опасность и турското завладѣване направили невъзможно, щото България да може да заяви още веднъжъ или, още по-малко, да прокара своитѣ естествени, етнографско-исторически права върху тѣзи области.
Описанитѣ събития въ прѣдишния български краенъ сѣверозападъ оказали силно влияние върху положението и развитието на видинското княжество. Отъ една страна тѣ го докарали въ непосрѣдственъ контактъ съ сърбитѣ, защото слѣдъ прогонването на браничевскитѣ князе отъ Браничево западенъ съсѣдъ на Шишмана Видински станалъ Стефанъ Драгутинъ, a слѣдъ неговата смърть самиятъ сръбски краль Милутинъ. Отъ друга страна тѣ въвлѣкли видинския князъ въ въртежа на голѣми международни ингереси и стълкновения.
Прогонването на браничевскитѣ князе не останало безъ важни сетнини за международнитѣ отношения въ тѣзи мѣста. Дърманъ и Кудѣлинъ, лишени отъ своето княжество, се отправили при своя сюзеренъ и покровитель Ногай, оплакали се противъ насилието на сръбския краль и призовали неговата защита [1]. Ногай се застѫпилъ, наистина, за тѣхъ и почналъ приготовления за една военна експедиция противъ Сърбия, която нарушила неговитѣ върховни права.
Прѣди това, обаче, се случило нѣщо друго, което е било, по всѣка вѣроятность, въ връзка съ намѣренията на Ногая спрѣмо краль Милутина. Князъ Шишманъ Видински, който до това врѣме никакъ не се чува, се явява ненадѣйно на сцената чрѣзъ единъ неочакванъ и смѣлъ ударъ върху Сърбия. Скоро слѣдъ изгонването на Дърмана и Кудѣлина отъ Урошъ II Милутинъ и прѣди казанитѣ военни приготовления на страшния татарски князъ [2], Шишманъ нахлулъ съ голѣма войска, съставена най-вече отъ татари, въ кралството на краль
1. Данило 120:
Този пасажъ липсва въ фалшивата автобиография на Милутина (Споменик III. 1890, стр. 21) но той не трѣба да се счита за по-късна интерполация въ Даниила, първо, поради своя съставъ, който ни показва, че той може да произлиза само отъ единъ съврѣменикъ и второ, поради своеволията и недостовѣрностьта на фалшификатора, който твърдѣ често промѣня или обезобразява чрѣзъ съкращения съдържанието на своята подложка.
2. Този хронологически поредъкъ слѣдва отъ хронологическия начинъ на разказване y Даниила ; вж. тукъ по-нататъкъ стр. 81—82.
69
Милутина. Въ бръзъ походъ проникналъ той дълбоко въ Сърбия до мѣстностьта Хвостно (областьта на Ипекъ) [1]. Изглежда, че Милутинъ е билъ въ онова врѣме заетъ нѣгдѣ на югь, така че неприятельтъ е могълъ безпрѣпятствено да прѣмине голѣма часть отъ Сърбия. Той билъ вече достигналъ близу до Ждрѣло, гдѣто се намирала богатата архиепископска църква, чиито богатства той искалъ да ограби, когато сърбитѣ се дигнали и го отблъснали. Благодарение на молитвитѣ на сръбскитѣ национални светии, Симеонъ и Сава, на небето се явило при това, както разказва по-нататъкъ Даниилъ съ легендарна окраска, едно страшно явление, което изпълнило неприятеля съ страхъ и го обърнало въ бѣгство. Отъ небето се виждалъ да се спуща единъ грамаденъ огненъ стълбъ и съ огненитѣ си лѫчи имъ изгарялъ лицата. Въорѫжени хора съ пламнали образи се спущали върху неприятелскитѣ тълпи и ги съсичали. Самъ Шишманъ съ мѫка се отървалъ къмъ Видинъ заедно съ една малка часть отъ войската си [2].
Всичко сочи на това, че при това нападение върху Сърбия Шишманъ е дѣйствувалъ въ споразумѣние съ своя върховенъ господарь Ногай. Не може да се допусне, че слѣдъ горчивия примѣръ на наказанитѣ свои браничевски съсѣди Шишманъ е прѣдприелъ това опасно и главоломно прѣдприятие самъ на своя глава, и то не вече противъ Драгутина, но противъ много по-силния Милутинъ. Самата му войска се е състояла въ по-голѣмата си часть отъ татари. Но вече хронологическиятъ редъ на събитията сочи върху тѣхната взаимна връзка. Въ това отношение не може да бѫде безъ значение обстоятелството, гдѣто прѣди военнитѣ приготовления на Ногая, прѣдназначени да наложатъ възмездие за накърнението
1. Твърдѣнието на Анд. Гавриловичъ (Просветни Гласник, Београд 1902, стр. 406—27), че Шишманъ проникналъ до Ждрѣло въ Браничево, a не въ Хвостно, и че съотвѣтното мѣсто на Даниила е по-късна интерполация, е колкото своеволно, толкова и несполучливо. Разказътъ на Даниила е тукъ тъй естественъ, че повече не може да се очаква ; слѣда отъ нѣкаква интерполация нѣма никаква. Мѣстото, гдѣто се говори за Хвостно и за сръбската архиепископска църква, която, разбира се, не се е намирала другадѣ, освѣнъ въ държавата на Милутина, е ясно и изрично и се намира сѫщо и въ Споменик III, стр. 20—21. Освѣнъ това, отъ цѣлия разказъ е ясно, че тукъ се говори само за Милутина, a съвсѣмъ не за Драгутина.
2. Данило 117—118.
70
на татарскитѣ права чрѣзъ изгонването на браничевскитѣ князе, послѣдвало нападението на татарския щитникъ Шишманъ. Впрочемъ снизходителностьта, сь която Милутинъ се отнесълъ, както ще видимъ, къмъ побѣдения и прогоненъ видински князъ, показва, че този, дѣйствително, притежавалъ една мощна опора, която налагала на сръбския краль извѣстна прѣдпазливость, a тази опора не е могълъ да бѫде другъ, освѣнъ неговиятъ покровитель Ногай, който непосрѣдствено подиръ това се дигналъ въ походъ противъ Сърбия.
Нападението на Шишмана върху Сърбия не е било само грабителски походъ, защото въ такъвъ случай той би нападналъ не мощния Милутинъ, съ когото той, разбира се, не е могълъ да се мѣри, но нѣкой другъ по-слабъ противникъ, напр. Стефана Драгутинъ, за да може да разчита при това на извѣстенъ успѣхъ. Че той, въпрѣки това, нападналъ държавата на Уроша II, че послѣдниятъ, слѣдъ като го побѣдилъ, проявилъ спрѣмо него голѣма снизходителность и даже благосклонность ; че подиръ това, слѣдъ нещастния край на неговата смѣла постѫпка, самъ Ногай се дигналъ съ своитѣ войски за единъ походъ противъ сѫщия Милутинъ; всичко това показва, че при своето нападение на Сърбия Шишманъ не е дѣйствувалъ съвсѣмъ самостоятелно, но подъ влиянието на своя татарски покровитель. Това се потвърждава, освѣнъ това, косвенно и отъ приведенитѣ по-горѣ думи на Даниила, споредъ които Ногай се билъ дигналъ противъ Милутина, поради оплакванията на князетѣ, които били воювали противъ него. Подъ този изразъ могатъ да се подразбиратъ или само браничевскитѣ князе или сѫщитѣ и Шишманъ, защото противъ Милутина воювали и тримата. Послѣдното трѣбва да е по-вѣрното, защото Шишманъ е билъ, както видѣхме, сѫщо така татарски щитникъ.
Слѣдователно, нападението на Шишмана трѣба да се счита като едно прѣддѣйствие на татарската акция противъ Сърбия.
Краль Милутинъ не оставилъ неприятеля ненаказанъ и не се задоволилъ само съ неговото отблъсване. Той се явилъ съ войска на сѣверъ и го обсадилъ, слѣдъ като завладѣлъ неговата земя, въ главния му градъ Видинъ. Шишманъ не могълъ да противостои дълго врѣме. Видинъ падналъ и той
71
трѣбало като бѣглецъ да бѣга прѣзъ Дунава и да търси спасението си въ чужбина [1].
Всичко се намирало сега въ властьта на побѣдителя. Една негова дума и видинското княжество би изчезнало отъ картата сѫщо така, както недавна браничевското княжество. Но това не е станало. Напротивъ, сръбскиятъ краль се показалъ спрѣмо своя напълно побѣденъ противникъ неимовѣрно и удивително великодушенъ и снизходителенъ. Вмѣсто да обедини, както трѣбало да се очаква, завладѣната страна съ своята държава, той се впусналъ въ прѣговори съ Шишмана, повърналъ му при твърдѣ благоприятни и легки условия цѣлата негова земя и се постаралъ дори да го привлѣче и привърже къмъ себе си. Мирнитѣ условия били слѣднитѣ : Шишманъ се задължавалъ да запази винаги вѣрность и приятелство къмъ Милутина и да се ожени за дъщерята на сръбския жупанъ Драгоша, срѣщу което Милутинъ трѣбало да му повърне земята. [2]
Отстѫпчивостьта, която е проявилъ сръбскиятъ краль спрѣмо побѣдения Шишманъ, хронистътъ обяснява по слѣдния начинъ. Когато сръбскиятъ краль побѣдилъ своя противникъ и завладѣлъ цѣлото негово владѣние, рѣшилъ да разруши неговитѣ палати и главния му градъ, гдѣто се намиралъ неговиятъ дворъ, и да опустоши цѣлата негова земя. Онзи обаче, като видѣлъ, че всичката му слава и имотъ ще бѫдатъ въ единъ мигъ уничтожени, почналъ да обсипва краля съ молби за прошка и милость. Най-послѣ, само прѣдъ тѣзи молби и прѣдъ простото обѣщание на Шишмана, че ще му бѫде вѣренъ, умекнало иначе твърдѣ коравото сърдце на Милутина и простило на своя неприятель. Той му повърналъ не само всичко отнето, но му отдалъ голѣма честь и го надарилъ богато. A свърхъ това оженилъ дори собствената си дъщеря съ сина и наслѣдника на Шишмана, Михаилъ. [3]
1. Данило 118.
2. Ib. 118, 119.
3. Ibidem 118—119:
Вж. сѫщо фалшивата биография на Милутина въ Споменик III, стр. 21, гдѣто още по-силно изпѫква църковно-моралистичната тенденция.
72
Споредъ Даниила, Милутинъ билъ отстѫпилъ само прѣдъ молбитѣ на видинския князъ, т. е. отъ обичь къмъ ближния. Обаче, това тълкувание на събитията звучи много невѣроятно и наивно-срѣдневѣковно, за да може човѣкъ да го приеме току тъй, безъ по-нататъшни разслѣдвания. Вече голѣмата разлика въ поведението на Милутина спрѣмо браничевскитѣ князе отъ една страна и спрѣмо Шишмана отъ друга, неговата неумолимость противъ първитѣ и отстѫпчивостьта му дори благосклоностьта му къмъ послѣдния, ни принуждава да се замислимъ. Може ли, дѣйствителио, да бѫде истина, че Милутинъ е склонилъ на това само прѣдъ молбитѣ на Шишмана ? Отдѣ произлиза това, гдѣто той се отнесълъ тъй мегко къмъ Шишмана, спрѣмо когото той ималъ основание да бѫде много по-неумолимъ, отколкото спрѣмо браничевскитѣ князе? Държалъ ли е, наистина, Милутинъ тъй много за любовьта къмъ ближния, както казва Даниилъ, та да прѣцѣнява и рѣшава тъй важни държавни работи само отъ това гледище ?
Това може да се каже за всѣки другъ, но не и за Милутина. Защото би било, наистина, твърдѣ наивно да се мисли, че силниятъ и практиченъ сръбски краль, който иначе навсѣкѫдѣ проявявалъ такъва ненаситна жажда за власть и земя ; който показвалъ тъй малко огледъ къмъ византийска и изобщо къмъ чужда територия и заграбилъ земитѣ на своя братъ веднага слѣдъ неговата смърть, a неговия синъ Владиславъ хвърлилъ въ тъмница ; който въ своята неумолимость заповѣдалъ да ослѣпятъ собствения неговъ синъ слѣдъ неуспѣшното му въстание ; слѣдъ пълното завладѣване на една голѣма и важна въ всѣко отношение область я е повърналъ безъ нѣкаква друга необходимость, само прѣдъ молби и обѣщания, и се е стремилъ да се помири и сближи съ побѣдения неприятель. Ясно е, че при това държане на сръбския краль, освѣнъ неговата, впрочемъ, твърдѣ съмнителна любовь къмъ ближния, трѣба да сѫ оказвали рѫководно влияние и други, и прѣди всичко други съображения и моменти.
73
Въпросътъ е обаче, кои сѫ били тѣзи съображения и моменти. Ключа за тѣхното уяснение ни дава тогавашного политическо положение.
Ако се вгледаме въ тогавашнитѣ политически отношения, то ние виждаме Сърбия да изпѫква въ онова врѣме като най-силната държава на полуострова. Съглашението между двамата братя крале, екс-краля Стефанъ Драгутинъ и краля Урошъ II Милутинъ, било още ненакърнено, както се вижда отъ тѣхнитѣ общи прѣдприятия противъ Византия и противъ браничевскитѣ князе. [1] Сърбия останала съвсѣмъ пощадена отъ всички татарски злини и нашествия, съ които били тъй богато одарени тогава сѣвероизточнитѣ съсѣдни държави. Вѫтрѣшно доста силна, тя се радвала освѣнъ това на едно щастливо външно положение. На чело ѝ стоялъ единъ уменъ и дѣеспособенъ регентъ, който съумѣлъ да подигне високо престижа и силата на своята държава, особено съ византийскитѣ войни. Напротивъ, въ всички околни на Сърбия държави царували въ врѣмето, когато Шишманъ билъ побѣденъ отъ сръбския краль, лоши неуредици. Било по вина на неспособни управители, на вѫтрѣшенъ упадъкъ и разруха, или пъкъ чрѣзъ вмѣшателствата на чужди народи, Византия, България и Унгария се намирали въ твърдѣ лошаво положение, което правѣло невъзможна всѣка експанзивность и дори ефикасната защита на тѣхнитѣ интереси. Тѣзи международни отношения давали на сръбския краль пълна свобода на дѣйствие.
Обаче, имало е въ онова врѣме една сила, чието влияние се разпространявало все по-вече и по-вече надъ полуострова и срѣщу което нищо не могло да противостои. Тъкмо къмъ 1290-тѣхъ години татарскиятъ князъ Ногай бѣ достигналъ, както имахме вече случай да изтъкнемъ, на най-високото стѫпало на своята мощь: въ ханството Капчакъ той е билъ всесиленъ ; България е била политически зависима отъ него ; Византия, на която провинциитѣ често страдали отъ разрушителни татарски нашествия, бѣ сключила родство съ него чрѣзъ изпращане още отъ Михаила VIII Палеологъ на една императорска принцеса въ неговия харемъ и търсила неговото приятелство ; Унгария е бивала нерѣдко опустошавана отъ неговитѣ пълчища, докато двѣтѣ сѣвероизточни
1. С. Jireček, Geschichte der Serben, I, стр. 333—334.
74
български княжества, браничевското и видинското, стояли подъ неговото мощно покровителство. По негово искане търновскиятъ царь Тертерий е билъ сваленъ и замѣстенъ съ Смилеца.
Тази сила е била и за Сърбия една голѣма опасность, която тъкмо въ врѣме на поражението на Шишмана станала особено застрашителна. Причината на това било описаното вече изгонване на покровителствуванитѣ отъ татаритѣ браничевски князе изъ тѣхната земя отъ сръбския краль и присъединяването ѝ къмъ държавата на Драгутина. Вслѣдствие на това Ногай почналъ да се готви за походъ противъ Сърбия. Тѣзи военни приготовления силно изплашили Милутина и той изпратилъ бързо пратеници при Ногая да му съобщятъ, че той се подчинява на неговата върховна власть, съ което го склонилъ да изостави похода срѣщу Сърбия. Като бѣлѣгъ и залогъ за своето подчинение той трѣбвало да изпрати и прѣдаде при това своя синъ и наслѣдникъ Стефана (Дечански) и нѣколко свои най-видни боляри на татарския князъ, като заложници [1]. Чрѣзъ тази умна политика, която била послѣдвана отъ формални щети, но затова пъкъ и отъ практически изгоди за Сърбия, Милутинъ прѣдпазилъ своята страна не само отъ едно разрушително татарско нашествие, което би имало за послѣдица политическото разрушение на Сърбия, но запазилъ сръбското влияние върху Видинъ и Браничево. Чрѣзъ признаване на татарския суверенитетъ той обезщетилъ Ногая за отмѣната на неговата върховна власть частно върху Видинъ и Браничево [2].
1. Данило 120:
2.
Сръбскитѣ историци, напримѣръ Ст. Станојевић (ор. cit., стр. 126), a съ тѣхъ и
С. Jireček (Geschichte der Serben 1, стр. 336), не смѣтатъ, че при това сѫ се
установили нѣкакви връзки на зависимость между Милутина и Ногая, но че по
„дипломатически пѫть", чрѣзъ прѣговори („durch eine Gesandschaft") била
отстранена опасностьта за Сърбия. Това схващание не отговаря на
дѣйствителносгьта. To противоречи на изворитѣ и на фактитѣ, които знаемъ.
Даниилъ изрично казва, че Милутинъ съобщилъ чрѣзъ пратеницитѣ си на Ногая, че му
се подчинява (120: 
). Този изразъ на Даниила противоречи на неговата
панегирична тенденция и затова заслужва най-голѣмо довѣрие и трѣба да бѫде
схванатъ не като се ослаби, но дори като се засили значението му. Като се
съпостави този изразъ съ съобщаваното по-нататъкъ отъ Даниила (122), че Милутинъ
изпратилъ въ двореца на Ногая „на слоужбоу" своя синъ и прѣстолонаслѣдникъ
Стефанъ съ най-видни сръбски боляри, неговото значение става съвсѣмъ ясно.
Вѣренъ на своята панегирична тенденция, Даниилъ (122) обяснява това изпращане
като слѣдствие отъ „толикоу великоу любовь оутврьдиста междѹ собою", ако и самъ
дан и прѣдставя голѣмия страхъ на Милутина отъ татарската опасность и
безкрайньта му радость при слуха за смъртьта на Ногая, която той е приелъ като
освобождение. Други подобни паралели, напр. въ България съ Тертерия (вж.
Татаробълг. отношения), показватъ, че изпращането на сръбския прѣстолонаслѣдникъ
въ Ногаевия дворъ, подобно на изпращането на Тертериевия синь, е означавало
установяване не на любовь, но на зависими отношения между Милутина и Ногая. При
тогавашното международно положение не е могло да бѫде другояче. Прѣдположението
на Иречека (op. cit. 336), че Милутинъ ще да е обѣщалъ на Ногая да не закача въ
бѫдеще България, е съвсѣмъ недостатъчно и неприемливо. Слѣдъ завладѣването на
браничевското княжество и изгонването на татарскитѣ протежета отъ него, слѣдъ
побѣждаването и отчасти подчинението на татарския васалъ Шишмана, Милутинъ е
могълъ да компенсира Ногая зa загубата на татарското влияние въ двѣтѣ княжества
само 1) чрѣзъ възстановяване на прѣдишното положение въ тѣхъ или 2) чрѣзъ
признаване отъ Милутина върховната власть на Ногая. Ясно е, че е станало
второто. Както за Тертерия се приема и справедливо (Иреч., op. c., 335), че е
билъ васалъ на Ногая, послѣдователно трѣба да се приеме сѫщото и за Милутина. И
при единия и при другия външнитѣ знаци на тази зависимость сѫ съвсѣмъ еднакви.
75
Милутинъ, сигурно, е знаелъ, че князетѣ на Видинъ и на Браничево сѫ протежета на мощния татарски князъ и че завладѣването на тѣхнитѣ земи означавало посѣгателство върху татарскитѣ върховни права. Освѣнъ това, нѣма съмнѣние, че въ момента, когато побѣдилъ Шишмана, на сръбския краль е било извѣстно обстоятелството, гдѣто прогоненитѣ браничевски князе се отправили при Ногая и го помолили за покровителство. Изтъкна се вече, че нахлуването на Шишмана въ Сърбия, по всѣка вѣроятность, е било инспирирано отъ Ногая и се е намирало въ връзка съ изгонването на Дърмана и Кудѣлина и съ намѣренията на Ногая спрѣмо Сърбия. Не е възможно, щото намѣренията на страшния татарски князъ
76
спрѣмо Сърбия да сѫ останали неизвѣстни за сръбския краль, защото притиснатиятъ Шишманъ е ималъ самъ голѣмъ интересъ да му станатъ тѣ извѣстни. И, наистина, когато пратеницитѣ на Милутина стигнали въ двора на Ногая съ извѣстието за подчинението на Сърбия, Ногай правилъ още приготовления и не билъ още потеглилъ на походъ, a това обстоятелство показва, че сръбскиятъ краль своеврѣменно е узналъ за намѣренията на татарския князъ. По такъвъ начинъ Милутинъ е ималъ пълно основание, на него просто се е налагало да се отнесе къмъ Шишмана по възможность най-мегко и да се постарае да го спечели. Защото той трѣбваше да се опасява, че лишаването на Шишмана отъ неговата земя би имало за послѣдствие едно ново призоваване на Ногаевото покровителство противъ Сърбия. Нали самъ бѣгащиятъ Шишманъ взелъ пѫтя прѣзъ Дунава, който е водилъ само при мощния татарски князъ. Даниилъ свръзва, както казахме, татарския походъ противъ Сърбия съ отправенитѣ къмъ Ногая викове за помощь отъ тѣзи князе, които били воювали съ Милутина. Подъ тѣзи думи се разбиратъ браническитѣ князе, a евентуално и Шишманъ. Може би, Шишманъ е призовалъ покровителството на Ногая, може би и да не е ; и въ двата случая Милутинъ е трѣбало да зема своитѣ рѣшения и да дѣйствува подъ непосрѣдствения или посрѣдствения татарски натискъ.
Ясно е, прочее, че обяснението на енигматичното държане на Милутина къмъ Шишмана трѣба да се дири главно въ тогавашното политическо положение на Сърбия и въ отношенията ѝ къмъ Ногая. Поставенъ прѣдъ дилемата, или да се помири съ Шишмана, или пъкъ да изостри и направи неотстранима образуваната отъ оплакванията на браничевскитѣ князе татарска опасность, именно чрѣзъ изгонване на втория татарски васалъ, сръбскиятъ краль не е ималъ изборъ. Чрѣзъ своята снизходителность и благосклонность къмъ побѣдения видински князъ и татарски васалъ, той е трѣбало да се постарае да отдалечи тази опасность, що застрашавала Сърбия и която той слѣдъ това напълно отстранилъ чрѣзъ признаването на самата върховна татарска власть.
Нѣма съмнѣние, че сключениятъ между Уроша II Милутинъ и Шишмана миренъ договоръ е ималъ голѣми и важни послѣдици за видинското княжество. Той е образувалъ основата за неговото по-нататъшно развитие до кратко врѣме прѣди
77
обединението му наново съ България. Отъ думитѣ на Даниила се вижда, че съ този договоръ Шишманъ е дошълъ въ извѣстна зависимость отъ Сърбия, че при това той е трѣбало да признае върховенството на сръбския краль, при всичко че това е станало, види се, съ огледъ къмъ татаритѣ, въ една много мегка форма. Споредъ Даниила, Шишманъ се е заклелъ въ вѣрность къмъ сръбския краль. Отъ лѣвия брѣгъ на Дунава, гдѣто той забѣгналъ, той умолявалъ сръбския краль съ слѣднитѣ думи : „Господарю, приеми ме като единъ отъ твоитѣ мили и докато съмъ живъ ще дѣйствувамъ споредъ твоята воля" [1]. Слѣдъ това, като бѣлѣгъ на послушание, му било наложено легкото условие да се ожени за дъщерята на сръбския жупанъ Драгоша. Възможно е, този разказъ на хрониста да е повлиянъ и прѣувеличенъ отъ неговата панегирична тенденция ; обаче, изобщо и изцѣло той е, както всичко показва, достовѣренъ. Първо, не трѣба да се забравя тукъ, че Даниилъ нигдѣ не проявява навика умишлено да лъже [2]. Отъ друга страна, извѣстието за това, че Шишманъ станалъ зависимъ отъ сръбския краль, при сключване на мира, е напълно естествено и вѣроподобно. To отговаря на хода на събитията. Разбира се, че Милутинъ не е повърналъ съвсѣмъ безвъзмездно на видинския князъ заетата му земя, защото иначе той не би докаралъ работитѣ тъй далечъ и не би изострилъ толкова много положението чрѣзъ оборването му. Не ще съмнѣние, че той не го е побѣдилъ и завзелъ цѣлата му земя, за да го остави слѣдъ това напълно независимъ отъ себе си. Явява се, прочее, напълно естествено, ако той си е запазилъ при това извѣстни права, съ които се е постаралъ да привлѣче и свърже видинското княжество къмъ Сърбия и къмъ себе си. Нѣмаме, слѣдователно, никакво основание да се съмнѣваме въ достовѣрностьта на това Даниилово извѣстие.
До врѣмето на сблъскването си съ Сърбия Шишманъ е билъ, както показахме, татарско протеже. Той се е намиралъ, слѣдователно, въ сферата на татарскитѣ стремежи, държалъ се и заяквалъ подъ защитата на татаритѣ, a къмъ сърбитѣ се отнасялъ като чуждъ, a накрай и неприятелски. Чрѣзъ мирния договоръ съ Милутина той е билъ докаранъ въ извѣстна
1. Дaнило 118.
2. V. Jagić, Historija knjiž. naroda hrvatskoga i srpskoga. I, стр. 184.
78
зависимость отъ Сърбия и въведенъ въ крѫга на сръбскитѣ интереси. Още по-тѣсни станали връзкитѣ между Сърбия и видинското княжество чрѣзъ брака на дъщерята на сръбския краль съ Шишмановия синъ и наслѣдникъ Михаилъ. Послѣдователно благосклонното държане на Милутина къмъ Шишмана, отстранението на застрашителната за Сърбия татарска опасность и главно смъртьта на Ногая въ 1299 год. имали за послѣдствие, че Шишманъ, който при тѣзи условия не е могълъ вече да очаква подръжка отъ татаритѣ, a y Милутина срѣщалъ най-голѣма благосклонность, се е прислонилъ y Сърбия и се сближилъ напълно съ нея [1]. По такъвъ начинъ видинското княжество е смѣнило татарския протекторатъ съ извѣстна зависимость отъ Сърбия.
Кога е станало обаче това събитие ? За да ни стане ясна неговата хронология, трѣбва да се спремъ по-подробно на заобикалящитѣ го обстоятелства [2]. Прѣди всичко трѣба да се изтъкне, че за това събитие съобщава единственъ архиепископъ Даниилъ, така че той се явява и едничкиятъ изворъ за установяване на хронологията. Но Даниилъ не ни дава точни и прѣки хронологични указания по въпроса, a ни казва съвсѣмъ общо и неопрѣдѣлено :
ето защо за установяване на хронологията остава единственно косвениятъ пѫть. У Даниила събитията се излагатъ по строго хронологически редъ, както ще ни покаже слѣдното кратко изложение :
Данило 106—107: Милутинъ става сръбски краль съ съгласието на брата си Драгутина въ 1282 г. [3] —
Данило 108—112: краль Милутинъ напада и завладѣва съсѣднитѣ византийски области. Императоръ Михаилъ VIII потегля
1. Данило 119. — Вж. сѫщо по-нататъшнитѣ ми изводи.
2. P. J. Šafařik (Geschichte der südslavischen Litteratur. Prag 1865. III, стр. 22), изхождайки, навѣрно, отъ погрѣшното отнасяне смъртьта на Ногая въ 1293 г., поставя случката съ Шишмана въ 1292 г., докато Љ. Ковaчевић и Љ. Јовaновић (Историја српскога народа. Београд 1891. 1 т, II. ч., стр. 107) и Р. Агатоновић (Одношajи између Србије и Бугарске. Београд 1899, стр. 74) приематъ 1291 г. У Ст. Станојевић (Историја српскога народа. II изд. Београд 1910, стр. 126) хронологията не е посочена, но, сѫдейки по реда на изложението, тя е забъркана.
3. С. Jireček, Geschichte der Serben. I. стр, 330.
79
на походъ противъ него, но по пѫтя умира на 11 декемврий 1282 г. Слѣдъ това византийскитѣ войски продължаватъ веднага похода и нахлуватъ въ Сърбия до Липлянъ и Призрѣнъ, но биватъ разбити и прогонени отъ Милутина [1]. —
Данило 112—113: слѣдъ Рождество Христово 1283 г. Милутинъ съединява войскитѣ си съ тия на брата си Драгутина и напада побѣдоносно Византия до Сѣресъ и Кавала. [2] —
Данило 113—114: слѣдъ малко врѣме Милутинъ наново се дига и напада самъ Византия. —
Дaнило 113, 114, 28: Драгутинъ получава отъ унгарския краль областьта Мачва, прѣзъ втората половина на 1284 г. —
Данило 114—116: борба между Драгутина и браничевскитѣ князе. Послѣднитѣ биватъ побѣдени отъ съединенитѣ войски на Милутина и Драгутина и прогонени, тѣхната земя заета отъ послѣдния. —
Данило 117—119: нападението на Шишмана Видински върху Сърбия и побѣждаването му отъ Милутина. —
Данило 120—122: извѣстенъ отъ браничевскитѣ князе за дѣйствията на Милутина, ощетяващи неговитѣ върховни права, Ногай се дига на походъ противъ Сърбия ; обаче сръбски пратеници се явяватъ и го възпиратъ, като заявяватъ, че Милутинъ му се подчинява и изпраща въ неговия дворъ като заложникъ своя синъ и наслѣдникъ Стефана заедно съ много сръбски видни боляри. —
Данило 122—123: въ Татарско избухватъ вѫтрѣшни смутове и междуособици, въ врѣме на които Ногай билъ надвитъ и убитъ въ 1299 г. [3] —
Данило 124: Милутинъ оженва сина си Стефана за дъщерята на прѣдишния български царь Смилецъ и му дава да управлява областьта Зета въ 1309 г. [4]. —
Данило 124—126 : Стефанъ въстава противъ баща си Милутина, но бива заловенъ, ослѣпенъ и заточенъ въ Цариградъ въ 1314 г. [5]
Отъ горното изложение на Даниила става явно, че всички събития въ него, на които хронологията, съ изключение на три, се установява възъ основа на други извори, вървятъ
1. Ibid. 333, 334.
2. Ibid. 3 34.
3. Вж. моитѣ Татаробългарски отношения, въ Годишника на Университета, Ист.-фил. фак., кн. XV—XVI (1919—1920 г.), стр. 41 сл.
4. Пакъ тамъ, стр. 27. C. Jireček, Geschichte der Serben. I, стр 348.
5. C. Jireček, op. cit., 348.
80
строго по хронологически редъ. Но изключенитѣ три събития, именно : 1) изгонването на браничевскитѣ князе отъ Браничево; 2) побѣдата на Милутина надъ Шишмана Видински и 3) експедицията на Ногая противъ Сърбия, — на които хронологията не е извѣстна по други извори, сѫ вплетени послѣдователно и правилно въ хронологическата редица на Даниила, както това се доказва отъ съдържанието. Именно, първото събитие се е случило, споредъ думитѣ на Даниила (114)
, значи, извѣстно врѣме слѣдъ 1284 г., т. е. тъкмо слѣдъ прѣдшествуващето въ изложението събитие. Изразътъ пъкъ
,
съ който започва разказътъ за случката съ Шишмана, показва ясно, че послѣдната е
слѣдвала по врѣме слѣдъ изгонването на браничевскитѣ князе, както впрочемъ това
се уясни и при по-горнитѣ наши изводи за причинната връзка между тритѣ събития.
Разказътъ най-послѣ за третото събитие почва сѫщо съ единъ изразь —
[1], —
който сочи, че то е станало слѣдъ случката съ Шишмана. Това, впрочемъ, слѣдва и
отъ по-нататъшнитѣ думи на Даниила (120)
Разбира се, че това събитие се е случило прѣди смъртьта на Ногая въ 1299 г. И така, при горното си изложение Даниилъ спазва строго хронологическия редъ на събитията.
Казанитѣ три събития, безъ установена хронология, слѣдватъ едно слѣдъ друго, свързани причинно и по врѣме, и то въ промежутъка отъ 1284 г. до 1299 г. Явно е обаче, че тѣ сѫ се случили близу едно слѣдъ друго. Първото отъ тѣхъ, именно нападението на Драгутина противъ браничевскитѣ князе, отговорътъ на послѣднитѣ и заемането отъ тѣхъ на Мачва, и най-подиръ тѣхното прогонване и лишаване отъ браничевската земя отъ съединенитѣ сили на Драгутина и Милутина — се отнася, както показахме по-горѣ, къмъ 1291 г. Това ще се потвърди и отъ онова, което ще кажемъ веднага. Нападението на Шишмана върху Сърбия, свързано причинно отъ една страна съ прогонването на Дърмана и Кудѣлина, a отъ
1. Данило 119.
81
друга — съ подигането на Ногая противъ Сърбия, се пада хронологически прѣди послѣдното и слѣдъ първото. Подигането на Ногая противъ Сърбия и послѣдвалото въ свръзка съ това признаване отъ краль Милутина на неговата върховна власть и изпращане на сръбския прѣстолонаслѣдникъ Стефана като заложникъ при неговия дворъ заедно съ много видни сръбски боляри, е станало дълго врѣме, години прѣди смъртьта на Ногая ; защото Даниилъ (122) казва, че
, т. е. че Стефанъ останалъ заложникъ въ Ногаевия дворъ тъй дълго (дълги години), че никой не вѣрвалъ да се завърне назадъ ; но че въпрѣки това той успѣлъ да избѣга и се завърне въ Сърбия кратко врѣме прѣди смъртьта на Ногая [1], т. е. къмъ 1299 г., като се възползувалъ, види се, отъ суматохата, настанала въ Татарско вслѣдствие на вѫтрѣшнитѣ междуособици. [2] Споредъ това, тази случка може да се отнесе нѣколко години по-назадъ отъ 1299 г., къмъ началото на 1290-тѣ години, именно въ 1292 г., въ която година би трѣбало да се отнесе заедно съ това и Шишмановиятъ походъ противъ Сърбия. Това заключение хармонира добрѣ съ отнасянето края на браничевското княжество въ 1291 г. За него говори и слѣдното важно съображение.
Тъкмо прѣзъ 1292 г. на Балканския полуостровъ ставали важни събития, които оказвали силно влияние върху отношенията между балканскитѣ държави и всесилния татарски князъ Ногай. Както ни съобщава византийскиятъ историкъ Пахимеръ, [3] въ това врѣме нови татарски тълпи нахлули прѣзъ Дунава въ България и Византия и смутили мира и спокойствиего на полуострова. Въ свръзка съ тѣзи татарски нашествия станало въ сѫщата година падането на българския царь Тертерия и замѣстването му съ Смилеца. Тертерий не е билъ въ състояние
1.
Данило 122: 
. Вж. сѫщо Споменик III, стр. 21.
2. Тѣзи междуособици тъй много залисали и заели вниманието на Ногая, че той не намѣрилъ дори врѣме да посочи новъ български царь слѣдъ смъртьта на Смилеца († 1298), така че отъ края на 1298 г. до края на 1299 г., a може би и до началото на 1300 г. въ България е царувало междуцарствие. Вж. Татаробългарски отношения, стр. 47, 48.
3. II, 105.
82
да се противи на татаритѣ и билъ принуденъ да избѣга въ Византия и да отстѫпи мѣстото си на татарския кандидатъ. Тази промѣна на българския тронъ въ 1292 г. станала, споредъ думитѣ на Пахимера, по изричното желание на Ногая (βουλήσει Νογᾶ), който тъкмо въ това врѣме достигналъ върха на своята мощь [1].
Много близу до ума е, че съ тѣзи събития въ връзка, причинна и врѣменна, трѣбва да сѫ били и дѣйствията на Ногая спрѣмо Сърбия, именно нападението на татарския васалъ Шишмана и рѣшението на Ногая и неговитѣ военни приготовления за нападение и подчиняване на Сърбия. И това е толкова по-вѣроятно, че и всички изтъкнати вече съображения ни насочватъ тъкмо къмъ това врѣме. Независимо отъ внушението на Ногая, татарското нашествие въ 1292 г. ще да е дало на Шишмана непосрѣдствено куражъ да прѣдприеме своето опасно нападение противъ Сърбия. Забѣлѣжително е въ това отношение, че войската, съ която Шишманъ нахлулъ въ Сърбия, състояла главно отъ много татарски дружини [2], които, очевидно, сѫ били отъ онѣзи, които нахлули прѣзъ Дунава въ полуострова. Но татарскитѣ тълпи прѣтърпѣли неуспѣхъ, били разбити и по-голѣмата часть унищожена отъ Милутина, a татарскиятъ васалъ трѣбало да бѣга и се спасява оттатъкъ Дунава. Този татарски неуспѣхъ въ Сърбия въ това врѣме, когато въ съсѣдната България свободно диктувала и се разпореждала татарската воля, ще да е прѣлѣлъ чашата на недоволството y Ногая, извикано вече отъ оплакванията на браничевскитѣ князе противъ Милутина, и ще да го е подбудилъ да започне да се готви за голѣма експедиция противъ Сърбия, за да ѝ наложи своята воля. Самото обстоятелство, гдѣто Милутинъ своеврѣменно узналъ за Ногаевитѣ намѣрения противъ Сърбия (защото изпратенитѣ отъ него пратеници заварили Ногая още посрѣдъ приготовленията за похода), показва, че трѣба да е имало отправени къмъ него заплашвания отъ страна на Ногая, вслѣдствие на неговитѣ противотатарски дѣйствия. Характерно е още тукъ, че Милутинъ е билъ обвзетъ отъ голѣмъ страхъ прѣдъ татарската опасность, споредъ думитѣ на Даниила (122, 123), имайки, безсъмнѣно,
1. Вж. Татаробълг. отношения, стр. 22—23. Pachymeres 11, 265.
2. Данило 117:
83
прѣдъ видъ примѣра съ Тертерия. Това тъй пълно сливане и взаимно покриване на събитията идва да потвърди справедливостьта на прѣдположението, че въпроснитѣ случки се отнасятъ въ 1292 г.
И така, като се има всичко казано прѣдъ видъ, трѣба да се приеме, че нападението на Шишмана въ Сърбия е станало прѣзъ 1292 г., и то къмъ първата половина или срѣдата, a веднага слѣдъ това още прѣзъ сѫщата година военнитѣ приготовления на Ногая противъ Сърбия и изпращането на сръбския прѣстолонаслѣдникъ Стефана въ Татарско. Съ това заключение хармонира добрѣ отнасянето края на браничевското княжество въ 1291 г.
(11. Управлението на Шишмана ; негодното извѣстие на троношката хроника)
За управлението на Шишмана слѣдъ описанитѣ събития ни дава едно извѣстие тъй наречената троношка хроника. Слѣдъ като каталанитѣ завладѣли Атина и основали тукъ свое княжество (въ 1311 г.), отдѣлили се отъ тѣхъ тѣхнитѣ турски съюзници, подъ началството на Халила, и се отправили съ позволение на императора на брѣга на Мраморно море, за да бѫдатъ отведени отъ тукъ въ Азия. Когато обаче византийцитѣ ги видѣли да идватъ, прѣтоварени съ богата плячка. която тѣ били награбили по-прѣди въ византийскитѣ провинции, забравили своето обѣщание и даденитѣ клетви за свободенъ пропускъ и коварно ги нападнали, но били при това разбити. Тогава тѣзи турски разбойници се закрѣпили въ Галиполи и наченали пакъ своя занаятъ на плячкосване въ Тракия. Императоръ Андроникъ II се видѣлъ принуденъ да поиска помощь отъ своя сръбски зеть, Урошъ II Милутинъ. Сръбскиятъ краль му изпратилъ единъ отредъ отъ 2,000 конница. Съ помощьта на сѫщитѣ и на генуезцитѣ византийцитѣ успѣли най-подиръ въ първата половина на 1313 год. да надвиятъ турцитѣ [1].
Споредъ троношката хроника, въ този походъ противъ турцитѣ участвувалъ, покрай Милутинъ и „Шишмань краль
1. Вж. грамотата на Андроника II отъ 1313 r. y Флоринскій, Аѳонскиіе акты. С. Петербургъ 1880, стр. 43, и Bolssonade. Anecdota graeca. II, p.p. 63-69. — Нагоричинския надписъ въ Archiv für slav. Philol. XXXI (1910), стр. 300 и въ Гласник LII, стр. 3, гдѣто се казва, че 6821 г. (1 септ. 1312—31 августъ 1313 г.) Милутинъ побѣдилъ турцитѣ. Gregоras I, 254, 258. Дaнило 355, 145-148.
84
болгарскій". [1] При всичко, че едно такова военно сътрудничество на видинския князъ при описанитѣ отношения на зависимость не би било само по себе нѣщо невѣроятно, достовѣрностьта на това извѣстие е твърдѣ малка. Първо прѣзъ 1313 г. Шишманъ не е билъ вече, както ще видимъ, князъ на Видинъ и, слѣдователно, не е могълъ да участвува въ казания походъ. Този анахронизъмъ говори вече достатъчно противъ достовѣрностьта на това извѣстие. Но къмъ това се присъединява и нѣщо друго : това извѣстие на троношката хроника не се потвърждава отъ никакъвъ другъ изворъ, нито по-раншенъ, нито по-късенъ, a главно отъ никой съврѣмененъ изворъ ; то стои, слѣдователно, напълно осамотено и само въ единъ единственъ, твърдѣ късенъ изворъ отъ първата половина на XVΙ вѣкъ. Ако се взематъ, освѣнъ това, прѣдъ видъ многото бъркотии, прѣобладанието на неисторически, измислени или легендарни елементи, които се смѣсватъ въ тази хроника, то се виждаме принудени да се откажемъ отъ това извѣстие, което съ това загубва всѣкаква историческа стойность.
Прѣданието съобщава за двѣ женидби на Шишмана, първата съ една българка, a втората съ една сръбкиня [2]. Отъ първия му бракъ, съ българката, се е родилъ по-стариятъ му синъ Михаилъ и, навѣрно, дъщеря му Кераца, жена на българския деспотъ Срацимира и майка на българския царь Ив. Александъръ [3]. Вториятъ бракъ, съ дъщерята на сръбския жупанъ Драгоша, е билъ наложенъ на Шишмана слѣдъ поражението му отъ сръбския краль Милутинъ. Той е съставялъ едно отъ
1. Троношката хроника въ Гласник Српск. Уч. Др. V (1853), стр. 59:
2. Kantakuzenos, ed. Bonn. I, 175,13 : «ἐκ Μυσῶν καὶ Κομανῶν». Вж.сѫщо тукъ по-горѣ, стр. 43 заб. 3.
3.
Kantakuzenos. I. с. — Когато Шишманъ се оженияъ за дъщерята на сръбския жупанъ
Драгоша (Данило 119), Михаилъ е билъ вече роденъ. Вж. сѫщо троношката хроника въ
Гласник V (1853), стр. 59:
. Kantakuzenos (I. с.) нарича Михаила погрѣшно синъ
Срацимировъ
Съгласието и единодушието на другитѣ извори, спорѣдъ които Михаилъ е билъ синъ на Шишмана (вж. Данило 119; сѫщо Споменик III (1890), стр. 21. Грамотата на краля Стефана Дечански отъ 1330 г. y Miklosich, Monumenta Serbica. p. 100: „Михаиль Шишъманикь". Синодика y Златарски, op. cit., стр. 16. Троношката хроника, ed. et I. сс. Многобройнитѣ сръбски лѣтописи y Šafařik , Památky, въ Споменик III (1890) и пр.), наричането на Михаиловия синъ, както и на сина на Ив. Александра съ името Шишманъ, съвпадането на останалия разказъ на Кантакузина за Михаила съ онова, което ние знаемъ отъ Даниила и отъ другитѣ извори ; всичко това доказва заблуждението на византийския историкъ. Впрочемъ съобщението на съврѣменика Даниила, който е познавалъ, сигурно, Шишмана, заслужава много по-голѣмо довѣрие, отколкото по-късния Кантакузинъ. Тази погрѣшка на Кантакузина, който е иначе добрѣ освѣдомень, произлиза, навѣрно, отъ обстоятелството, гдѣто е съставилъ съчинението си дълго врѣме слѣдъ събитията. Вж. затова сѫщо В. Н. Злaтaрски, op. cit., стр. 15—17. За Кераца срв. К. Иречекъ, Исторія Болгаръ, стр. 420 и Злaтaрски, op. cit., стр. 17—18 и генеалогическата таблица.
85
мирнитѣ условия и е билъ, слѣдователно, политически бракъ. Отъ него е произлѣзълъ, види се, вториятъ синъ на Шишмана, Белауръ, който е игралъ за кратко врѣме слѣдъ сражението при Велбуждъ въ 1330 г. рѫководна роля въ България. Въ дѣйствителность, той проявявалъ винаги сърбофилско разположение, което трѣба да е произлизало отъ съзнанието за еднакъвъ произходъ. Слѣдъ нещастната смърть на брата му, царь Михаила III († 1330), той изстѫпилъ като водитель на една сръбска партия въ България и когато тази партия била съборена отъ националистично настроенитѣ български боляри, той се опиталъ да събори издигнатия отъ послѣднитѣ царь Ив. Александъръ [1]. Михаилъ, Кераца и Белауръ сѫ прѣмитѣ наслѣдници на Шишмана, за които свидѣтелствува прѣданието.
Трѣбва да се спремъ тукъ още на въпроса за Синадина, чича на царь Ив. Александра. Нѣкои приематъ, че той билъ братъ на царь Михаилъ Шишмана и, слѣдователно,
1. Данило 193. Kantakuzenos I, 464. Прѣдговора къмъ Душановия законикъ, изд. Новаковичъ, Београд 18У0, стр. 3. В. Н. Злaтaрски, op. cit., стр. 19 заб. 1, 21—25. — За забѣлѣзване е тукъ, че Белауръ, който ималъ слѣдъ събарянето и изгонването на царица Ана и на сина ѝ най-голѣмо право върху царската корона, въ онона врѣме, когато кръвното родство играело голѣма роля въ политическия животъ и е прѣдставяло едно мощно срѣдство за легитимность, билъ отблъснатъ и изгоненъ отъ българитѣ, които били тогава твърдѣ злѣ разположени къмъ чужди влияния. За това сѫ способствували и движили по всѣка вѣроятность, слѣднитѣ два момента : сръбскиятъ произходъ на Белаура отъ сръбската жена на баща му и неговата склонность да стане водитель на една чужда партия, която да се опира на Сърбия.
86
трети синъ на Шишмана Видински [1]. Ние имахме случай да покажемъ, че този Синадинъ, θεῖος на Ив. Александра е тождественъ съ едноименния извѣстенъ византийски протостраторъ [2] и, слѣдователно, не може да бѫде синъ на Шишмана Видински. Истина е, че отъ Дриновия синодикъ [3] се вижда, че Синадинъ не е билъ братъ на Срацимира, бащата на Ив. Александра. Това, обаче, още не значи, че той е билъ θεῖος по майчина страна, т. е. братъ на Михаила и синъ на Шишмана. Защото въ такъвъ случай би изпѫкналъ въпросътъ, защо този прѣдполагаемъ братъ на Михаила III, който ни най-малко не е билъ компромитиранъ като Белаура, а, напротивъ, се е намиралъ въ най-добри отношения спрѣмо своя племенникъ, царь Ив. Александъръ, не е намѣрилъ приемъ и поменъ въ синодика, подобно на братята на деспота Срацимира; когато би трѣбало да се очаква тъкмо обратното. Това обстоятелство, a и фактътъ, че Синадинъ нигдѣ въ изворитѣ не се явява братъ на Михаила III, идва да покаже, че той не е билъ такъвъ. Съображенията, които противопоставятъ на тождеството на Ив. Александровия чичо Синадинъ съ византийския протостраторъ Синадинъ, — именно че първиятъ е могълъ да носи сѫщо титлата протостраторъ, като началникъ на отдѣлна крѣпость, a главно това, че прѣдъ 1342 г. българскиятъ Синадинъ и Теодоръ Синадинъ сѫ служили въ двѣ съвсѣмъ противоположни мѣста, първиятъ въ Месемврия, a вториятъ въ Македония — не издържатъ критика.
Прѣди всичко не е вѣрно твърдѣнието, че прѣзъ 1342 г. „българскиятъ Синадинъ" е служилъ като началникъ въ Месемврия. Надписа върху срѣбърната обкова на иконата на св. Богородица въ Месемврия, върху който се гради това твърдѣние, не съдържа нищо за Синадина, но гласи слѣдното :
1. B. H. Златарски, op. cit., стр. 18 заб. 4, 19 и генеалогическата таблица пакъ тамъ. Сѫщо В. Н. Златарски, Тъй нареченитѣ „грамоти" на Пинция и неговия синъ Плезо. Годишникъ на Соф. Университетъ. XV-XVI (1919-1920). София 1921, стр. 37-38.
2. П. Никовъ. Кой е билъ Синадинъ, чичата на царь Ив. Александра. Извѣстия на Истор. Друж. кн. III, София 1911, стр., 217.
3. В. Н. Златарски, Вопросъ о проісхожденіи болг. царя Ив. Александра, стр. 16.
87
[1]. Излизайки отъ Kantakuzenos (I 468), който едничъкъ говори и съобщава за чичата (θεῖος) на Ив. Александра, на име Синадинъ, a другадѣ (459,11) свидѣтелствува, че въ 1331 г. управитель на Месемврия билъ византийскиятъ протостраторъ Теодоръ Синадинъ, и, отождествявайки тѣзи двама Синадиновци, Иречекъ изказва прѣдположение, че въ горния надписъ се говори тъкмо за този чичо на Ив. Александра на име Синадинъ [2]. Обаче, това прѣдположение не почива на факти и се явява своеволно при наличностьта на толкова други θεῖος на Ив. Александра. Защото авторътъ на надписа възможно да е билъ нѣкой отъ тѣхъ, a не Синадинъ. Ние дори твърдимъ това. Обстоятелството, че прѣзъ 1342 г. византийскиятъ протостраторъ Синадинъ и чичо на Ив. Александъръ е билъ началникъ на Солунъ и Македония, гдѣто се и подвизавалъ [3], показва, че не той е билъ авторътъ на Месемврийския надписъ. И ако взимаше това прѣдъ видъ, Иречекъ никога не би направилъ горното прѣдположение.
Така сѫщо и другото съображение, именно, че българскиятъ Синадинъ е могълъ сѫщо да има титла протостраторъ, прѣдназначено да обезначи онзи тъй важенъ пасажъ отъ грамотата на Душана, използуванъ отъ насъ, гдѣто византийскиятъ протостраторъ Теодорь Синадинъ се нарича θεῖος на Душана, не издържа критика. Цѣльта на това съображение е да внуши и покаже, че въ въпросната грамота се говори за българския Синадинъ, a не за византийския. Обаче това прѣдположение пада при едно по-близко разглеждане съдържанието на грамотата. Тя е отъ 1249 г. Душанъ утвърждааа чрѣзъ нея редъ дарения въ полза на светогорския монастирь Филотей. Подаренитѣ владѣния и метоси лежатъ всички въ града Сѣресъ, въ крѣпостьта Зихна, въ областьта на Мелникъ, около и въ самия градъ Солунъ, значи, все въ югоизточна Македония. [4] Между другото въ нея се казва и слѣдното:
1. Вж. Братя Шкорпилъ, Черноморското крайбрѣжие и пр. Сб. Н. Ум. IV (1891), стр. 103.
2. C. Jireček. Cesty po Bulharsku. Praha 1888, стр. 588.
3. Kantakuzenos II, 77, 191. Gregoras II, 634—635.
4. T. Флopинcкій, Аѳонскіе акты. C. Петербургъ 1880, стр. 82.
88
[1] т. e.
„... тамошния талянъ Валта и до стръмнинитѣ до рѣката Панека, отдѣлената отъ Зелихово земя и присъединена къмъ онова петочерквие. . . . нивата Просѣкъ, a още и зевгаратика отъ намиращитѣ се тамъ жители, тъй както е владѣлъ всичко това възлюблениятъ чичо на царство ми, оня протостраторъ Синадинъ. Сѫщо така облагодѣтелствува царство ми..."
Отъ този цитатъ става явно, че тукъ се говори за извѣстния византийски протостраторъ Тодоръ Синадинъ, който само е е могълъ да владѣе зема и права въ византийска територия въ областьта на Сѣресъ и Солунъ, и който 5 години само прѣди издаването на въпросната грамота е билъ, освѣнъ това, управитель на Солунъ и на солунската область до Струма. И така, византийскиятъ протостраторь Теодоръ Синадинъ се явява чичо (θεῖος) на Душана, a ео ipso и на жената на Душана, Елена, та и на нейния братъ, царь Ив. Александра. Дали това роднинство е почивало на сродството на Ив. Александра или пъкъ на онова на Душана съ династията на Палеолозитѣ, a чрѣзъ това и съ Синадина, не се знае ; но, по всѣка вѣроятность, и на двѣтѣ. Фактъ е, прочее, неуспоримъ, че византийскиятъ протостраторъ Синадинъ се е падалъ чичо (θεῖος) на царя Ив. Александъръ. И понеже всичко говори за идентичностьта на този византийски протостраторъ, чичо на Ив. Александра, съ едноименния чичо на послѣдния, споменуванъ пакъ отъ Кантакузина, ясно е, че тукъ се касае и въ двата случая за едно и сѫщо лице. [2] За тази идентичность говори, освѣнъ другитѣ изказани отъ насъ на друго мѣсто съображения, още и слѣдното важно съображение. Името на „българския" Синадинъ, чича на Ив. Александра, се споменува отъ Кантакузина по случай на войната, избухнала между България и Византия въ 1331 год., въ която той се явилъ като посрѣдникъ за сключване на мира. Другадѣ [3] ние изтъкнахме, че въ врѣме на тази война, византийскиятъ протостраторъ Синадинъ е билъ византийски
1. Вж. пакъ тамъ, стр. 83.
2. П. Hиковъ, Кой е билъ Синадинъ, стр. 218 слл.
3. Пакъ тамъ, стр. 222.
89
командантъ на важната крѣпость Месемврия, значи, близу до бойното поле при Русокастро и лесно е могълъ да се яви като посрѣдникъ прѣдъ видъ на своитѣ роднински връзки съ двѣтѣ страни. Това единство по мѣсто и врѣме говори силно въ полза на идентичностьта на двамата Синадиновци, които иначе и двамата по отдѣлно се падатъ, както видѣхме, θεῖος на Ив. Александра. Къмъ това ще направимъ тукъ слѣдното попълване, което иде още по-вече да подкрѣпи твърдѣнието за тождественостьта на двамата Синадиновци и да обясни именно, какъ протостраторъ Синадинъ, бидейки командантъ на византийската крѣпость Месемврия и защищавайки я, слѣдователно, срѣщу българитѣ, е могълъ да напусне поста си, което впрочемъ при тогавашнитѣ условия не би било нѣщо невъзможно, [1] но все пакъ би могло да извика извѣстно недовѣрие, та да иди да посрѣдничи за миръ. Работата е тамъ, че тъкмо въ момента на прѣговоритѣ протостраторъ Синадинъ не е билъ вече командантъ на Месемврия. И ето какъ. Съ възкачванието си на прѣстола царь Иванъ Александъръ насочилъ първия си ударъ прѣзъ пролѣтьта на 1331 г. противъ Византия и прѣвзелъ всички ония приморски и подбалкански градове, които византийцитѣ си присвоили прѣди година, слѣдъ смъртьта на Михаила III, съ изключение само на крѣпката Месемврия. [2] Като получилъ това извѣстие, Андроникъ III се върналъ въ Цариградъ, почналъ да събира войска и, понеже се страхувалъ да не би да отпадне и силната крѣпость Месемврия, изпратилъ за неинъ командантъ протостратора Синадинъ. [3] Скоро императорътъ се явилъ съ войска прѣвзелъ всички спорни градове, съ изключение на Анхияло, и се разположилъ при Русокастро, a царь Ив. Александъръ дошълъ и застаналъ наблизу съ войскитѣ си, при Айтосъ. Започнати били прѣговори, които прѣзъ юлий клонѣли къмъ споразумѣние. Но въ това врѣме пристигнала помощна татарска войска на Ив. Александра, започнато било сражение, въ което византийцитѣ били напълно разбити и затворени въ Русокастро. [4] Жителитѣ на Месемврия, като видѣли византийското поражение, отметнали се отъ Византия,
1. Пакъ тамъ, стр. 222-223.
2. Kantakuzenos I, 458—459; 459,7. Gregoras I, 458.
3. Kantakuzenos I, 459,11.
4. Ibid. 460—464, 464—468. Gregoras I, 483—487.
90
изклали византийската войска въ крѣпостьта, доколкото не успѣла да избѣга, a избититѣ изхвърлили на вънъ отъ стѣнитѣ ; този примѣръ послѣдвали всички други спорни градове и крѣпости. [1] Слѣдъ византийского поражение прѣговоритѣ за миръ започнали наново, за която цѣль българскиятъ пълководецъ Иванъ се явилъ при императора въ Русокастро. Когато, обаче, не могло да се доде до споразумѣние, особено по въпроса за исканото отъ царь Ив. Александра сродяване на двата дома, на сцената се явилъ въпросниятъ чичо на Ив. Александра, Синадинъ, като пратеникъ на царя и посрѣдникъ, който наистина успѣлъ да прокара искането на Александра за сродство. [2] Отъ всичко това ясно става, какъ така византийскиятъ протостраторъ и чича на Ив. Александра, Синадинъ, като е билъ византийски командантъ на Месемврия, е могълъ да се намѣри въ българския лагеръ и да се яви като пратеникъ на българския царь и посрѣдникъ за мира. Защото слѣдъ византийското поражение и затваряне въ Русокастро, слѣдъ отпадането отъ Византия на всички приморски и прибалкански градове заедно съ Месемврия и слѣдъ избиването на византийската взйска въ Месемврия, начело на която е стоялъ сѫщия протостраторъ Синадинъ, не оставало друго за послѣдния, освѣнъ да бѣга, но при това положение мѫчно би могълъ да избѣгне отъ българитѣ, a при сѫществуващитѣ между него и царь Ив. Александра роднински връзки той нѣмало защо да се страхува да се яви въ българския лагеръ, a слѣдъ това да послужи и като посрѣдникъ между двѣтѣ страни.
Слѣдъ всичко казано може съ достатъчна сигурность да се приеме, че Синадинъ, чичата на Ив. Александра, не е билъ никой другъ, освѣнъ византийскиятъ протостраторь Синадинъ, който, разбира се, не е билъ и не е могълъ да бѫде синъ на Шишмана Видински.
(13. Михаилъ Шишманъ князъ на Видинъ и рѫководнитѣ нишки на неговата политика)
He е извѣстно, кога е умрѣлъ Шишманъ Видински ; обаче, ако се сѫди по това, че въ 1313 г. се явява, както ще видимъ, неговиятъ синъ като владѣтель на Видинъ, неговата смърть е настѫпила прѣди тази година. Що се отнася до дѣятелностьта на неговия синъ Михаилъ, като деспотъ на Видинъ,
1. Gregoras I, 487,22—488.
2. Kantakuzenos I, 468,20.
91
ние знаемъ за нея още по-малко, отколкото знаемъ за него самия. При всичко това, отъ бѣдния и недостатъченъ исторически материялъ, който прѣданието доставя на историка, се вижда, коя е била отличителната черта, която е характеризирала неговото управление. Ще видимъ веднага, че рѫководнитѣ нишки на неговата политика до 1321 год. сѫ били добро приятелство съ Сърбия и тѣсно единение къмъ своя тъстъ, краль Милутинъ. [1]
(14. Неговитѣ жени и дѣца и тѣхнитѣ сѫдбини. Образи на Михаила и сѣмейството му)
Деспотъ Михаилъ е получилъ, както се спомена вече мимоходно, още приживѣ на баща си, слѣдъ поражението му отъ Милутина, за жена дъщерята на послѣдния, Ана, която въ изворитѣ отъ по-късно врѣме носи, освѣнъ това, имената Неда и Доминика, които сѫ безъ съмнѣние по-късно образувание. [2] Отъ този бракъ сѫ извѣстни съ положителность двама мѫжки наслѣдници на Михаила, a трети единъ е посоченъ само въ единъ изворъ. Именно. Наслѣдникъ на Михаила III върху царския търновски тронъ е билъ Иванъ Стефанъ. [3] Вториятъ му синъ Шишманъ забѣгналъ слѣдъ прѣврата въ България въ пролѣтьта 1331 г., който докаралъ на българския прѣстолъ Иванъ Александра, прѣзъ Дунава при татаритѣ,
1. Разбира се, че за критическото изслѣдване съставя една несъмнѣно голѣма мѫчнотия обстоятелството, гдѣто историкътъ на видинското княжество при Шишмана и Михаила разполага само съ единъ бѣденъ и съ панегирична тенденция изворъ, именно Даниила и неговия продължитель. Обаче, тъкмо поради тази пълна липса на извори, този единственъ източникъ, който, въпрѣки своето срѣдневѣковно-църковно гледище и царуващата въ него панегирична тенденция, е вѣренъ на истината, добива голѣмо значение, което вмѣнява на историка въ дългъ, да вземе прѣдъ видъ и да използува съ най-голѣма грижа и основателность прѣдлагания отъ него исторически материалъ.
2. Ана: y Данило 191, 195; въ редица документи въ архива на Неаполъ, вж. Съчинения на M. С. Дринова, изд. на Бълг. Акад. подъ ред. на В. Н. Златарски, I, София 1909, стр. 81—85; сѫщо y Макушевъ, Итальянскія архивы и хранящ. въ нихъ матеріалы для слов. исторіи. T. I. СПб. 1870 (приложение къмъ XVI т. на съч. на импер. Акад. на Наук. въ СПб. № 25), стр. 29. 82, и y Rački въ „Rad" на Югослав. Акад. въ Загребъ, XVIII (1872), стр. 229. —
Неда въ Српски споменици отъ XV—XVIII в изд. Ст. Новаковић въ Гласник XLII, стр. 31 заб. 3. У Mauro Orbini. Il regno degli Slavi. Pesaro 1601, стр. 257, 465. —
Доминика y Mauro Orbini. op. et I. c.
3.
Вж. Дриновия синодикъ y B. H Златарски, op. cit., стр. 16:
. Данило 191, 195,
196 : „Стефань царь". Kantakuzenos II, 19,18 : Ἰωάννης.
92
a отъ тамъ по море отишълъ въ 1341 г. въ Цариградъ. [1] Шишманъ се споменува само отъ Кантакузина. Поради това нѣкои модерни историци (Макушевъ, Погодинъ и др.) не даватъ вѣра на това свидѣтелство на съврѣменния византийски историкъ и се съмнѣватъ въ него, като приематъ при това, че Михаилъ Шишманъ биль ималъ само единъ синъ (Иванъ Стефанъ Шишманъ), отъ който Кантакузинъ е направилъ двама такива. Обаче, нѣма никакво основание за едно подрбно подозрѣние. Свидѣтелството на Кантакузина е ясно и изрично. To гласи така:
, т. e.
„Българскиятъ царь Александъръ изпратилъ посолство въ Цариградъ до византийцитѣ и изискаль (прѣдаваието) на прѣбиваващия при тѣхъ бѣжанецъ Шишманъ, синъ на прѣдишния български царь Михаилъ, роденъ отъ сестрата на сръбския краль, която управлявала България слѣдъ неговата смърть, слѣдъ като била прѣди това отхвърлена отъ него, още като билъ живъ, и той се оженилъ за сестрата на императора Андроника Млади. Когато скоро слѣдъ това боляритѣ образували съзаклятие противъ нея и тя пакъ била отстранена отъ властьта, тя се върнала при брата си, краля, водейки съ себе другия си синъ Иванъ. Шишманъ пъкъ, останалиятъ отъ синоветѣ, избѣгалъ при скититѣ. Той останалъ дълго врѣме при тѣхъ и послѣ
1. Kantakuzenos II, 19,19 :Σίμανος.
93
доброволно дошълъ при византийцитѣ слѣдъ смъртьта на императора. Тогози именно изисквалъ Александъръ, понеже му билъ голѣмъ врагъ. И казвалъ (да избератъ) едно отъ двѣтѣ ; или да му прѣдадатъ Шишмана за да го убие, или да се готвятъ за война ; защото той не може да бѫде приятель и съюзникъ на византийцитѣ, когато тѣ хранятъ най-голѣмия му врагъ." [1]
Слѣдъ това Кантакузинъ разказва на дълго и широко, [2] какъ веднага билъ свиканъ държавниятъ съвѣтъ, императрицата, патриарха, самь Кантакузинъ, бидейки великъ доместикъ, и други сановници и слѣдъ дълги спорове рѣшили да не прѣдадатъ Шишмана на Ив. Александра. По-нататъкъ на цѣли седемь страници [3] К. излага по-нататъшното развигие на работитѣ, именно, какъ великиятъ доместикъ, самъ Кантакузинъ, далъ рѣшителенъ и енергиченъ отказъ на българскитѣ пратеници по прѣдаването на Шишмана, чакъ отношенията между двѣтѣ страни се обтегнали до скѫсване, но накрай войната била избѣгната и старитѣ договори и приятелство подновени.
Отъ това изложение на Кантакузина става явно, че той е познавалъ лично Шишмана, сина на Михаила III, чиято история прѣдава тъй подробно ; че той е ималъ значителни свѣдѣния за фамилията на Михаила III ; че самъ е участвувалъ въ рѣшаване сѫдбата на Шишмана ; че е билъ не само съврѣменикъ, но и близъкъ съучастникъ въ събитието ; така че безъ основателни, изрични и безсъмнѣни доказателства и основания не може да се приеме у него грѣшка сама по себе. И на друго мѣсто Кантакузинъ, a така сѫщо и Григора, говори за нѣколко дѣца на Михаила III. [4] Никой отъ останалитѣ извори не говори противъ съобщението на Кантакузина, a напротивъ, тѣ го потвърждаватъ и попълватъ. Даниилъ, [5] както и споменатиятъ
1. Ibid. II 19-20.
2. Ibid. II. 20-24.
3. Ibid. II. 52-58.
4. Ibid. I, 430,19:
5. L. c.
94
по-горѣ Дриновски синодикъ [1], не съобщава, че Михаилъ ималъ единъ синъ, но говори само за единъ Михаиловъ синъ, което не е едно и сѫщо и не говори противъ Кантакузина. Името на първия синъ на Михаила y Кантакузина се потвърждава и попълва сѫщо отъ Даниила и отъ синодика. Свидѣтелството на Кантакузина намира иначе пълно потвърждение въ единъ неаполитански документъ, отъ който ясно се вижда, че Михаилъ III Шишманъ оставилъ, дѣйствително, не единъ, a нѣколко синове : на 9 августъ 1343 г. неаполитанската кралица Иохана е позволила на „Martucio de Mencia, familiari domestico Imperatricis Bulgariae et filiorum eius ... extrahere de portibus Apuliae equos quatuor diversorum pillorum". [2] Сѫщото показватъ и изображенията въ църквата при с. Долна Каменица (недалечъ отъ Княжевацъ), на които е изобразенъ деспотъ Михаилъ, деспотицата и синоветѣ имъ и за които говорихме подробно по-горѣ. [3] Тѣзи сѫщитѣ изображения, които прѣдставятъ Михаила съ семейството му, свидѣтелствуватъ и за трети единъ синъ на Михаила, който не се знае по име. Съ това се съгласява и приведеното неаполитанско свидѣтелство, споредъ което Михаилъ III оставилъ, наистина, нѣколко сина. Само приведеното свидѣтелство на Кантакузина, отъ което се добива впечатление, че Михаилъ III е ималъ двама сина, като че ли противоречи на сѫществуването на трети неговъ синъ. Обаче това е само на гледъ така. Едно по-дълбоко критико-сравнително вникване въ изворитѣ и фактитѣ отстранява недоумѣнието. Въ дѣйствителность, въ горния разказъ на Кантакузина се говори само за двама Михаилови синове, безъ да се твърди изрично, че тѣ сѫ били всичко двама, ако и по смисълъ да може да се заключи подобно нѣщо. Това обстоятелство, тази неизричность на историка ни дава право да прѣдположимъ, че той не ще е билъ освѣдоменъ относно останалитѣ дѣца на Михаила III и затова не е напълно изриченъ. Първиятъ синъ Иоанъ му е билъ извѣстенъ по това, че е станалъ царь въ България заедно съ майка си слѣдъ смъртьта на Михаила ; втория — Шишмана той е познавалъ лично, защото е дошьлъ въ Цариградъ, гдѣто останалъ извѣстно врѣме, съ което е станалъ причина за търкания
1. В. И. Златарски, I с.
2. Въ Rad на Югослав. Акад. въ Загребъ, XVIII (1872), стр. 299.
3. Виж. тукъ по-горѣ стр. 53.
95
между България и Византия, които застрашили дори да се прѣвърнатъ въ война. Обаче, за евентуални останали още дѣца на Михаила Кантакузинъ мѫчно е могълъ да има и надали е ималъ точни свѣдѣния, особено пъкъ когато е писалъ дълги години, десетилѣтия слѣдъ събитията и при едно ограничение въ монастиръ, [1] което не му е давало пълна възможность да събира и попълва свѣдѣнията си. Освѣнъ това, трѣба да се има прѣдъ видъ, че изображенията сѫ отъ врѣмето прѣди 1323 год., когато Михаилъ е билъ още видински деспотъ, докато събитията, за които говори Кантакузинъ, сѫ отъ 1330 год. и слѣдъ това. Би могло сѫщо така да се допусне че въ промежутъка третиятъ Михаиловъ синъ е умрѣлъ, та останали само двама. Съ една дума извѣстието на Кантакузинъ не може да измѣсти и да уничтожи онова на изображенията нито пъкъ да докаже, че послѣднитѣ не прѣдставятъ образитѣ на Михаила III и сѣмейството му. Напротивъ, както казахме и по-горѣ, обстоятелството, гдѣто на изображенията се явяватъ само синове, a не и дъщери, т. е. тъкмо такива, каквито знаемъ отъ изворитѣ, че е ималъ Михаилъ, идва да потвърди, че това сѫ тъкмо образи на Михаила III и на сѣмейството му. Двѣтѣ свидѣтелства, прочее, се попълватъ взаимно и показватъ, че Михаилъ III е ималъ трима синове отъ сръбкинята Ана.
Отъ врѣмето на деспота Михаилъ Видински, е запазенъ само единъ паметникъ, именно споменатата по-горѣ църква на дѣсния брѣгъ на рѣка Търговишки Тимокъ, половинъ часъ далечъ отъ монастиря св. Троица при с. Каменица, съ изображения по стѣнитѣ, прѣдставящи деспота Михаила, деспотицата негова жена и тримата имъ синове. До образитѣ имало надписъ, нойто е запазенъ или, по-добрѣ, издаденъ недостатъчно и отчасти, но се вижда ясно, че той се отнася до деспота Михаила и до деспотицата и, безсъмнѣно, както въ други подобни случаи, трѣбва да е говорилъ за тѣхното ктиторство. Трѣба да се прѣдполага, че на мѣстото, гдѣто стои днесъ полуразрушената църквица, трѣба да е имало монастиръ, който не се знае, въ какво отношение е стоялъ къмъ отстоящия на половинъ часъ разстояние монаститръ св. Троица,
1. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur. II Aufl. München 1907, стр. 298.
96
който е отъ по-ново врѣме, именно отъ 15 вѣкъ. Този монастиръ е билъ, може би, основанъ или пъкъ покровителствуванъ отъ деспота Михаила, който именно ще да е построилъ и въпросната църквица. Църквата и образитѣ въ нея идатъ да подигнатъ крайчеца отъ булото, надвѣсено надъ дѣятелностьта на видинския деспотъ Михаилъ.
Нѣма съмнѣние, че бракътъ на деспотъ Михаила съ Ана е билъ политически бракъ, съ който Урошъ II Милутинь се е опиталъ да привлѣче и привърже къмъ себе си още по-тѣсно видинския князъ. Обаче, както е билъ сключенъ отъ политически съображения, така се и разпадналъ отъ сѫщо такива причини. Скоро слѣдъ своето избиране за български царь Михаилъ напусналъ, къмъ края на 1323 г., Ана и се оженилъ за Теодора, вдовицата на царь Теодоръ Светослава, сестра на императора Андроникъ Млади, отъ която сѫщо ималъ дѣца, [1] като гонѣлъ съ това цѣльта слѣдъ една война да се помири съ Византия, да се сближи съ нея и да спечели нейната помощь противъ Сърбия. Ана е била интернирана съ дѣцата си нѣгдѣ въ нѣкой кѫтъ на България, извънъ Търново [2]. Обаче, слѣдъ смъртьта на своя мѫжъ († 1330) тя станала, съ съдѣйствието на брата си, сръбския краль, българска царица, a нейниятъ синъ Иванъ Стефанъ — царь на България. Когато подиръ това, въ началото на слѣдната година, въ България избухнала революция подъ водителството на протовестияръ Раксинъ и логотетъ Филипъ, Ана била принудена да избѣга съ сина си Иванъ Стефанъ при своя братъ въ Сърбия. Втoриятъ ѝ синъ Шишманъ забѣгналъ при заддунавскитѣ татари [3]. Слѣдъ като прѣзъ есеньта на 1331 г. братъ ѝ Стефанъ Дечански е билъ съборенъ, a нейниятъ племенникъ и новъ сръбски краль Душанъ, сключилъ приятелство и родство съ българския царь Ив. Александъръ, за чиято сестра Елена той се и оженилъ прѣзъ великдень 1332 г., екс-царицата Ана се отправила за Рагуза, гдѣто се установила да живѣе и прѣкарала годинитѣ 1337—1346, както се вижда, при не особено благоприятни условия, проживѣвайки отъ подаянията на своитѣ
1. Kantakuzenos I, 430,18 : «... τὴν μὲν βασιλέως ἀδελφὴν ἀπήλασαν μετὰ τῶν τέκνων...»
2. Kantakuzenos I, 430. Gregoras I, 454. Chalcondyles, ed. Bonn 22, Данило 192, 191, 195, 196.
3. Kantakuzenos I, 458.; II, 19-20.
97
неаполски кралски родственици и на рагузанската република. Запазени сѫ нѣколко неаполски документи, отъ които излиза, че неаполскиятъ краль Робертъ и кралица Иохана сѫ ѝ изпращали често пѫти жито [1]. На 8 юний 1343 г. пъкъ малкиятъ съвѣтъ на Рагуза удобрилъ да се заплати отъ републиката наема на кѫщата, въ която живѣела бившата българска царица [2].
Шишманъ, вториятъ синь на Мххаила III, забѣгналъ слѣдъ издигането на Ив. Александра върху българския тронъ при татаритѣ, при които останалъ дълго врѣме. Това обстоятелство, a и привежданитѣ по-долу отъ насъ заплашителни думи, отправени отъ Кантакузина къмъ пратеницитѣ на Ив. Александра, именно, че по Дунава византийски кораби ще закаратъ и настанятъ Шишмана въ Видинъ и ще извикатъ съ това гражданска война въ България, показва, че Шишманъ ще да е билъ управитель на Видинъ и ще да се е намиралъ тамъ, когато избухнало въстанието на Ив. Александра, та се е принудилъ бързо да прѣхвърли Дунава и отиде при татаритѣ. Слѣдъ смъртьта на императоръ Андроника III († 1341) той се явилъ въ Цариградъ и останалъ тамъ извѣстно врѣме. Царь Ив. Александъръ изискалъ отъ византийското правителство неговото прѣдаване и заплашилъ съ война, ако искането му не бѫде удовлетворено, получилъ обаче отказъ [3]. Великиятъ доместикъ Кантакузинъ заявилъ на Александровитѣ пратеници между другото и това, че
, т. e.
„по сѫщия начинъ сега и Шишманъ станалъ проситель къмъ византийската империя, който моли не да бѫде възведенъ въ отечествената (държава), но да му се даде извѣстно покровителство, понеже е изпадналъ въ нещастие и е отстраненъ отъ власть";
a слѣдъ това заплашилъ,
1. Вж. M. С. Дриновъ. Съчинения I, стр. 81-82; 83: „nuncium principisse domine Anne Imperatricis Bulgarorum consobrine nostre carissime". Сѫщо у Макушевъ, Итальянскіе архивы и пр. I, стр. 29, 82. и Rački въ Rad на Югосл. Ак. XVIII (1872). стр. 229.
2. Monumenta Ragusina. Libri Reformationum. Изд. на Югосл. Акад. Zagrabiae I, стр. 135: „a. 1343. Die octavo mensis Junii. In mlnori consillo, suo campane more solito congregato, captum et deliberatum fuit, quod de avere communis donentur domine imperatrlci de Bolgaria, de aveie communis y X pro solvendo pensions domus in qua ad presens stetit".
3. Kantakuzenos II, 19-20, 20-24, 52-58; 52,4, 541-4, 55,2-6.
98
че
, т. e.
„ако настанимъ съ кораби по Дунава Шишмана въ Видинъ и разпалимъ y васъ гражданската война (защото сами знаеге, че мнозина отъ българитѣ ще се присъединятъ къмъ него, поради старото приятелство и близостьта на рода), или ще съборимъ окончателно Александра отъ властьта, или поне ще му нанесемъ не малко врѣда".
Около този въпросъ отношенията между двѣтѣ страни се значително обтегнали. Ив. Александъръ се явилъ съ войски при Сливенъ, a Константинъ чакалъ при Димотика съ византийскитѣ войски, но до война не дошло, a се подновили старитѣ договори на приятелство. Единъ отъ синоветѣ на Михаила, навѣрно Шишманъ, отишълъ въ Италия при двора на своя родственикъ, неаполитанския краль Робертъ, гдѣто го намираме още въ януарий 1338 г. подъ името Ludovicus [1]. Тукъ той останалъ да живѣе и, види се, промѣнилъ своето необикновено на западъ име. За неговото прѣбивание въ Неаполъ Дриновъ е открилъ три документа въ неаполския архивъ [2]. По-късно той се сражавалъ на страна на папата за въстановяване на църковната държава, обаче въ сражението при Guardavalle въ 1363 г. е билъ плѣненъ отъ сиененцитѣ, заедно съ единъ български епископъ, който се намиралъ въ неговата свита [3]. Горчевината на изгнанието той подсладилъ съ приемане на титлата „Imperator Bulgarorum", която той винаги е носилъ. Прѣзъ януарий 1362 г. въ съвѣтскитѣ книги на Рагуза се споменува Petrucius de Barletto „factor domini imperatoris Bulgariae", т. e. на Михаиловия синь, който се е грижилъ
1. Вж. Съчинения на M. С. Дриновъ, I. стр. 84-85: единъ документъ отъ неаполитанския краль Робертъ, писанъ на 12 януарий 1338 г., гдѣто се говори за „Ludovicus filius incliti imperatoris Bulgarie, nepos noster carissimus", който тогава пристигналъ въ Неаполъ. — Родството между Роберта и Шишмена е по майката на послѣдния Ана, която се падала внучка на сръбската кралица Елена, близка родственица на неаполитанскитѣ Анжу (вж. Jireček, Gesch. d. Serb. I, 318).
2. Пакъ тамъ.
3. Annales Senenses, Monum Germ. hist., ed. Pertz. XIX, p. 19, 233.
99
за неговитѣ работи и сдѣлки [1]. Споредъ Du Cange, Ludovicus (= Шишманъ) умрѣлъ въ Неаполь въ 1373 год. [2] Сѫдбата на другия Михаиловъ синъ, Иванъ Стефанъ, е неизвѣстна, a сѫщо така и на третия, който, може би, е умрѣлъ още прѣди 1330 год. Въ всѣки случай отъ приведения по-горѣ неаполитански документъ отъ 9 августъ 1343 г., гдѣто се говори за синове („filiorum") на Ана, се вижда, че Ив. Стефанъ е билъ тогава още живъ.
Михаилъ е ималъ дѣца и отъ втората си съпруга Теодора, но неизвѣстно, колко и какви. [3] Слѣдъ смъртьта на Михаила III въ 1330 г. и настѫпилитѣ подиръ това събития, Теодора се принудила да се отправи въ Цариградъ заедно съ дѣцата си, гдѣто въ единъ монастиръ на Цариградъ приела монашеството и скоро слѣдъ това умрѣла. [4]
Свръзването на Михаила съ Ана е било безсъмнѣнно единъ политически бракъ. Милутинъ е постигналъ чрѣзъ него онова, което е гонѣлъ. По-горѣ се изтъкна, каква необходимость е накарала Милутина да бѫде снизходителенъ къмъ видинския князъ. Татарската опасность е стояла на прѣдно мѣсто срѣдъ неговитѣ съображения и смѣтки. Той е трѣбало да се стреми да постигне едно прѣко, ако и по-малко изгодно споразумѣние съ него, за да отбѣгне една застрашителна и сѫдбоносна намѣса на всесилния Ногай. Щомъ обаче се видѣлъ принуденъ да тръгне веднъжъ по този пѫть, той го запазилъ и по-нататъкъ, като се постаралъ да го съгласува съ своитѣ интереси и да го направи по възможность най-изгоденъ за себе си. Тази рѫководна идея е въодушевявала и движила неговитѣ по-нататъшни отношения къмъ Шишмановци. Една важна брънка отъ неговата политика, инаугурирана чрѣзъ
1. Momumenta Ragusina. Libri Reform. Изд. на Югослав. Акад. Загребъ 1895, III, стр. 156, 157, 158.
2. Du Cange, Historie Franco-byzantina. C. 8. n. 1. — По-къснитѣ историци отъ XVII в. прѣдаватъ сѫдбинитѣ на Михаиловия синъ въ единъ разказъ, чиято достовѣрность може мѫчно да се установи, който обаче, безсъмнѣнно, носи фантастиченъ характеръ: вж. Resti, изд. на Югослав Академия въ Загребъ 1894, стр. 127. Luccari, Copioso ristretto degli Atnali di Rausa. Venetia 1605, стр. 52. M. Orbini, Il regno degli Slavi. Pesaro 1602, стр. 468.
3. Kantakuzenos I, 430,18.
4. Ibid. I, 430; II, 222. Gregoras I, 457,18.
100
договора съ Шишмана, е бракътъ между неговата дъщеря Ана и Михаила.
Даниилъ тълкува това дѣйствие на Милутина като единъ послѣдователенъ оттоворъ върху привързаностьта и любовьта на Шишмана къмъ него. [1] Отъ само себе си се разбира, че слѣдъ своето поражение отъ Милутина и особено слѣдъ смъртьта на Ногая Шишманъ е трѣбало nolens-volens да изпълни договора съ сръбския краль и да се присъедини и привърже къмъ него. Милутинъ е могълъ, слѣдователно, да бѫде доволенъ отъ това. Обаче, той е трѣбвало сѫщеврѣменно да има грижата, щото връзкитѣ на тази изнудена привързаность и приятелство да станатъ по-силни и трайни и да не отстѫпятъ и се разпаднатъ подъ натиска на случайни събития и нови обстоятелства, така че отношението на зависимость да не се чувствува отъ видинския князъ като товаръ. Цѣльта на сръбския краль е отивала, както се вижда отъ всичко, още по-нататъкъ и е цѣлила да придобие на тази страна единъ добъръ и сигуренъ приятель и евентуално съюзникъ, върху когото да може да разчита въ врѣме на нужда.
Тази цѣль е владѣела, впрочемъ, надъ цѣлата негова политика прѣзъ първата половина на неговото царуване. Милутинъ дошълъ на сръбския тронъ възъ основа на Дежевския договоръ отъ 1282 г. Въ Дежево той поелъ задължение спрѣмо отказващия се отъ трона свой братъ Стефанъ Драгутинъ да запази наслѣдството на прѣстола за неговитѣ дѣца. [2] Той не удържалъ обаче своята дума. Напротивъ, слѣдващата негова дѣйность е била насочена къмъ това, да подготви почвата за основаване на една собствена династия. Този стремежъ къмъ незачитане на Дежевския договоръ сложилъ отъ една страна своя отпечатъкъ върху политическата дѣйность на Милутина, докато отъ друга страна той посѣлъ сѣмето на раздора и разединението въ политическия животъ на Сърбия, което по-късно трѣбвало да поникне и се разцъвти въ такива горчиви
1. Данило 119.
2. Ibid 25—27; 257. Pachymeres II. 273. Guillaume Adam (Pseudo-Brocardus), Directorium ad passagium faciendum въ Recueil des historiens des croissades. Documents Armeniens, II Paris 1906, стр. 436—437. C. Jireček, Geschichte der Serben. I, стр. 331.
101
плодове. [1] Изобщо, Дежевскиятъ договоръ и отношението на Милутина къмъ него е единъ моментъ, който има грамадно значение за прѣцѣнката на дѣйностьта на послѣдния.
Сръбскитѣ боляри поддържали Дежевския договоръ. Затова свидѣтелствува тѣхното общо отказване отъ Милутина въ 1312—1313 г. Изглежда обаче, че при това е играла роля не само склонностьта на сръбскитѣ боляри къмъ правото, но сѫщо така и прѣди всичко тѣхната ненависть къмъ Милутина. Благодарение на обстоятелствата, a сѫщо и на своя характеръ като строгъ господарь, Милутинъ не е могълъ никога да спечели склонностьта и разположението на цѣлото мощно и бунтовнически настроено сръбско болярство. Сръбскитѣ „властели" били свикнали още отъ старо врѣме на една хлабава организация, пазели ревностно своитѣ права и сѫществуващата си самостоятелность и съзирали въ засилването на кралската власть една опасность за сѫщитѣ. Изглежда, че Милутинъ имъ е вдъхналъ въ това отношение голѣми грижи. Така, ние ги виждаме, наистина, два пѫти, въ 1299 и въ 1212—1213 г., подъ мантията на правото и веднъжъ подбуждайки явно прѣстолонаслѣдника Стефанъ къмъ въстание, да се повдигатъ противъ него и да се мѫчатъ да го съборятъ. [2] Колко, впрочемь, несигурна е била болярската партия, вѣрна на краля, показва историята на ослѣпяванието на Стефана, която — сама единъ бѣлѣгъ на строгостьта и безогледностьта
1. Този стремежъ на Милутина илюстриратъ най-добрѣ неговиять бракъ съ едва шестгодишната дъщеря Симонида на византийския императоръ Андроника II, който е нѣмалъ и не е могълъ да има друга цѣль, за което, впрочемъ, свидѣтелствува съпротивлението на Драгутина и свидѣтелството на Пахимера ; произлѣзлитѣ отъ това търкания и сблъсквания между двамата братя— първия пѫть въ 1299 г., вж. затова Pachymeres II, 273, 286; втория пѫть между годинитѣ 1302—1309, y Данило 43—45; трето въ 1312 г. — първата половина на 1313 г., вж. Дaнило 357—359, 119—151, забѣлѣжката на архиепископъ Никодима въ прѣведения отъ него на гръцки типикъ на св. Сава Йерусалимски y Стояновић, Стари српски записи и надписи. I, стр. 23 и въ Гласникъ XI, стр. 190-193; и поведението на Милутина слѣдъ смъртьта на брата му Драгутина, когато той хвърлилъ въ тъмница сина му Владислава и заелъ неговата земя.
2. Вж. прѣдидущата забѣлѣжка. Забѣлѣжително е, че въ 1212/ 1213 г., въ първия конфликтъ, Милутинъ е билъ напуснатъ отъ всичкитѣ свои боляри. Данило 124: въстанието на Милутиновия синъ и прѣстолонаслѣдникъ е било пакъ дѣло на сръбското болярство.
102
на Милутина — благодарение на невѣрностьта на ужъ най-вѣрнитѣ свои привърженици, се прѣвърнала въ една комедия, защото Стефанъ е билъ само на гледъ ослѣпенъ, безъ да загуби обаче зрѣнието си. Въ тежки врѣмена Милутинъ е намиралъ винаги подкрѣпа само въ клира, y своитѣ наемни войски и въ своитѣ родствени връзки.
Милутинъ е прѣцѣнилъ правилно това обстоятелство и, съзнавайки ясно, че сръбскитѣ боляри не прѣставятъ никаква сигурна опора за неговитѣ цѣли и намѣрения, насочилъ своичѣ погледи върху други фактори. Църква и клиръ отъ една страна му доставяли желаната опора въ вѫтрѣшностьта на страната и спомогнали чрѣзъ голѣмото си влияние върху овладанитѣ отъ срѣдневѣковнитѣ църковно-религиозни схващания духове за осѫществение на неговитѣ планове. Прѣди всичко обаче трѣбало да ги спечели за себе си ; и той е съумѣлъ да постигне това тъй великолѣпно, че слѣдъ смъртьта си той, въпрѣки своя съвсѣмъ несветъ животъ, е билъ провъзгласенъ за светия отъ благодарната, извънредно облагодѣтелствуаана отъ него сръбска църква. [1]
По-нататъкъ той намѣрилъ една добрѣдошла подкрѣпа въ своитѣ многобройни наемни тълпи, състоещи отъ татари, турци, алани, кумани, съ които той прѣзъ цѣлото си управление е дѣйствувалъ много искусно и успѣшно. [2]
Обаче най-добрия си сподвижникъ Милутинъ е спечелилъ чрѣзъ родственитѣ си връзки. Сѫщата цѣль прѣслѣдвали неговитѣ женидби съ дъщерята на българския царь Георги Тертерий I, Ана (1284), и на византийския императоръ, Симонида (1299 г.), както и завръзването на родствени връзки съ рода на царь Смилеца и съ Шишмана Видински. За да се освободи отъ задълженията на Дежевския договоръ и да може да изпълни своитѣ династически планове, Милутинъ ималъ нужда отъ сигурни приятели и той ги търсѣлъ на всички страни. Най-добрѣ илюстрира това негово стремлеиие
1. Данило 128-141, 149 сл.
2. Данило 397: Милутинъ се опира само върху своитѣ татарски и алански наемници и побѣждава Kantakuzenos I, 16: Пратеникътъ на Милутина, Калиникъ, изисква отъ Андроника II повръщането на заетитѣ му 2,000 сръбски наемници кумани. Данило 143: Милутинъ приема на служба турски наемници. Данило 156, 157 сл.: многобройнитѣ наемници на Милутина вилнѣятъ слѣдъ неговата смърть въ Сърбия.
103
бракътъ му съ едва шестогодишната щерка на византийския императоръ. Когато този се съгласилъ на тази женидба, Милутинъ се отказалъ отъ всички завоевания, направени въ послѣдно врѣме за смѣтка на Византия, и до края на своето управление станалъ приятель, покровителствуванъ и покровитель на своя тъстъ.
Въ врѣме на поражението и подчинението на Шишмана (ок. 1292 г.) Милутинъ е билъ много по-изолиранъ, отколкото въ по-късно врѣме, и ималъ интересъ да подготви почвата за своитѣ планове. Отъ друга страна той трѣбвало да си осигури откъмъ сѣверъ поне неутралитета на побѣдения и докаранъ въ зависимость видински князъ, който прѣдъ видъ на географическото положение на своето княжество могълъ да играе важна роля въ отношенията на Милутина къмъ Драгутина. И какъ другояче могълъ той да постигне по-добрѣ примирението и спечелването на сѫщия освѣнъ съ оженването на собствената дъщеря съ неговия синъ? Възможно е, както казва Даниилъ, Шишманъ да се е привързалъ тѣсно къмъ сръбския краль ; обаче, неговата „вьсерьдьчноую любовь" послѣдниятъ си е спечелилъ и осигурилъ, безсъмнѣно, едва съ свръзването на своята дъщеря съ неговия синъ Михаилъ. По такъвъ начинъ видинското княжество и неговиятъ владѣтель били още по-здраво привлѣчени къмъ Сърбия и напълно спечелени за интереситѣ на сръбския краль. Шишманъ се убѣдилъ чрѣзъ това въ добритѣ намѣрения на Милутина и още по-охотно застаналъ подъ неговото покровителство.
Когато слѣдъ смъртьта на бащата начело на княжеството дошълъ самиятъ зеть, отношенията между Сърбия и това княжество станали още по-тѣсни и сърдечни. Ето какво четемъ ние y продължителя на Даниила по това :
[1]. По-нататъкъ ние намираме слѣднитѣ думи, които Стефанъ Урошъ III Дечански билъ отправилъ къмъ Михаила въ 1330 год., прѣди избухването на сръбско-българската война :
[2]. Тѣзи думи сами по себе сѫ безъ значение,
1. Данило 178.
2. Ibid. 180.
104
понеже тѣ, по всѣка вѣроятность, не сѫ били никакъ произнесени отъ Дечански. При всичко това тѣ сѫ едно отражение на дѣйствителното положение и на хода на работитѣ, защото тѣ произлизатъ отъ единъ съврѣменникъ. И тъкмо въ това лежи тѣхното истинско значение. Това сѫ единственитѣ извѣстия, които имаме за взаимнитѣ отношения между Михаила и Милутина. При всичко, че сѫ съставени съвсѣмъ общо, тѣ иматъ голѣма стойность, защото произхождатъ отъ единъ съврѣмененъ изворъ, който добрѣ познава и прѣдава тогавашнитѣ отношения въ Сърбия. Въпрѣки панегиричната тенденция, която прѣобладава въ послѣдния, той е достовѣренъ и не показва нигдѣ стремежъ да изопачава умишлено събитията. Обаче, още по-малко е ималъ хронистътъ основание въ нашия случай да изопачи работата или пъкъ да излъже и да прѣдстави отношенията между Михаилъ и Милутинъ въ една по-благоприятна свѣтлина, отколкото сѫ били въ дѣйствителность. Освѣнъ това, тѣзи извѣстия на Данииловия продължитель не могатъ да бѫдатъ нито отзвукъ на казаното отъ Даниила на стр. 117-119, защото тамъ се говори за бащата, a тукъ за сина. Тукъ се казва, освѣнъ това, че Михаилъ е билъ покровителствуванъ и поддържанъ отъ Милутина въ врѣме на своето безсилие, т. е. когато е билъ притиснатъ отъ своитѣ врагове, единъ съвсѣмъ новъ фактъ, който нигдѣ не се намира y Даниила. Впрочемъ, твърдѣ естествено се явява и достовѣрно, ако Милутинъ е покровителствувалъ своя зеть Михаила и че този отъ своя страна е билъ твърдѣ привързанъ къмъ него. Това съобщение на Даниилъ Continuator се съгласява напълно съ обрисуваната по горѣ благосклона политика на Милутина къмъ Шишмановци. Връзката на близкото родство трѣбваше естествено и неминуемо да закрѣпи и засили приятелството между двѣтѣ страни. За князъ Михаила е било, разбира се, твърдѣ желателно да има единъ такьвъ мощенъ покровитель, като своя тестъ, подъ чието покровителство е могълъ спокойно и безопасно да се развива и засилва. Всичко казано показва достатъчно достовѣрностьта на това извѣстие на Данииловия продължитель за взаимоотношенията между Милутина и Михаилъ Шишмана. Отъ приведенитѣ думи на сѫщия : „и върни се къмъ прѣдишната любовь, която ти имаше къмъ баща ми", ние можемъ да заключимъ, прочее, съ сигурность, че голѣмото приятелство
105
между сръбския краль и неговия зеть е траяло до смъртьта на първия въ 1321 г. Подобно заключение е напълно съгласно и съ тогавашното положение на нѣщата. При покровителството и свободата, съ които Михаилъ се е ползувалъ спрѣмо своя тъстъ, той не е ималъ никакво основание да се дигне противъ него и да скѫса приятелството си съ него ; напротивъ, той ималъ основание и интересъ да остане винаги въ приятелство съ него. Единъ опитъ отъ негова страна да се отдѣли отъ тъста си, би билъ явна лудость при голѣмата мощь на послѣдния и не би могълъ да разчита на никакъвъ успѣхъ. И така, възъ основа на Даниилъ-Continuator ние можемъ да приемемъ като фактъ, че отношенията между Михаилъ Шишманъ и краль Милутинъ сѫ били винаги тѣсни и приятелски до смъртьта на послѣдния въ 1321 г. Милутинъ е благоприятствувалъ и поддържалъ всѣкакъ Михаила, a този твърдѣ охотно приемалъ това мощно покровителство и се привързалъ съ голѣма склонность къмъ своя тъстъ.
Прѣдъ това тѣсно приятелство и сближение създаденото чрѣзъ нѣкогашния миренъ договоръ зависимо отношение на видинското княжество къмъ Сърбия трѣбало да изблѣднѣе и добие единъ съвсѣмъ другъ образъ. Милутинъ протежиралъ сега видинския князъ не вече като свой васалъ, но като свой зеть. Наистина, Михаилъ се явява като единъ голѣмъ владѣтель, който ималъ по-високъ рангъ отколкото венециянския дожъ. Той поддържалъ приятелски сношения съ венециянската република. Въ единъ венециянски списъкъ на приятелскитѣ къмъ Венеция князе той се явява подъ твърдѣ характерното наименование „деспотъ на България и господарь на Видинъ", и то въ редицата на онѣзи князе, които стоятъ по рангъ по-високо отъ венециянския дожъ и чиито имена въ кореспонденцията стояли прѣдъ онова на дожа. [1] Сближението съ Сърбия
1. „Michael dispoti Bulgariae, dominas de Bigdino, gener regis Urossii". Този списъкъ e отчасти обнародванъ y S. Ljubić, Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium Zagrabiae 1868, стр. 192 (изъ Liber pactorum. III, p. 79, на венециянския архивъ): D-r Joh. Šafařik, Acta archivi Veneti, Belgradi, II, p. 597 и Charles Hopf. Chroniques grecoromanes inédites ou peu connues. Berlin 1873, стр. XXIV и 177 сл. Cpa. по-нататъкъ : F. Gregorovius, Geschichte der Stadt Athen. Stuttgart 1889. T. II. стр. 26 заб. 2. и C. Jireček въ Archiv für slav. Philologie XVII, стр. 258. — Този списъкъ се намира на стр. 1151-128 отъ копието на венециянския Liber pactorum III въ виенския държавенъ архивъ; той принадлежи къмъ 1313 година.
106
имало, разбира се, за слѣдствие отдалечението на видинското княжество отъ българското отечество; обаче титлата на Михаила както и по-късното му избиране за български царь, показватъ че връзкитѣ между Видинъ и България, въпрѣки всичко, пакъ продължавали да сѫществуватъ. Тѣзи връзки били твърдѣ дълбоки и силни, за да могатъ тъй скоро и лесно да изчезнатъ ; тѣ почивали на етнографското единство, на едно дълго общо минало и на произхода на самия видински князъ. Освѣнъ това, приятелскитѣ отношения на Милутина къмъ България въ онова врѣме способствували и спомагали на връзкитѣ между Видинъ и Търново. Милутинъ поддържалъ прѣзъ своего царуване най-приятелски отношения съ царь Теодоръ Светославъ, когото той посѣтилъ въ Търново, навѣрно, къмъ 1310-1311 год. [1] Трѣба да се прѣдполага, че тъкмо тѣзи близки приятелски връзки на сръбския краль съ българския дворъ сѫ дали възможность на видинския князъ Михаила да бѫде самъ въ близки отношения съ търновския царь Светослава дотолкова, щото да получи отъ него и титлата „български деспотъ".
(17. Вѣроятно участие на Михаила въ сръбскитѣ нападения противъ Унгария въ 1313 год.)
Относно дѣятелностьта на князъ Михаила не се знае нищо по-близко. Отъ приведения венециянски списъкъ се знае, че той е станалъ видински князъ на мѣстото на баща си прѣди 1313 г. Прѣзъ годинитѣ 1312-1313 новиятъ унгарски краль Карлъ Робертъ е билъ заетъ съ въстанието на унгарския магнатъ Чакъ. [2] Въ това врѣме Унгария била нападната отъ югъ отъ схизматици и татари и тъй страшно опустошена, че папа Климентъ V възвѣстилъ кръстоносенъ походъ противъ тѣхъ. [3] Подъ „схизматици" тукъ трѣба естествено да се разбиратъ сърбитѣ. Много е вѣроятно, че въ тѣзи нападения въ Унгария е участвувалъ съ своитѣ татари и князъ Михаилъ Видински. Обаче ние не знаемъ нищо опрѣдѣлено по това.
(18. Погледъ върху развитието на видинското княжество отъ стълкновението на Шишмана съ Милутина)
Нека обобщимъ сега накратко казаното за развитието на видинското княжество отъ сблъскването му съ Сърбия. Резултатътъ
1. Данило 141:
Като се сѫди по това, че Данило поставя това събитие прѣди случки, станали къмъ 1310/11 год. (Дан. 143-148) и подиръ такива отъ 1309/10 г. (Дан. 124-126), трѣба да се заключи, че то е станало къмъ 1310/11 г.
2. Fessler, Geschichte von Ungarn. II. стр. 30.
3. Вж. тукъ по-нататъкъ, приложение № 4.
107
отъ това сблъскване е билъ една значителна промѣна на неговото международно положение: то промѣнило тогавашното покровителство на татаритѣ съ извѣстна зависимость отъ Сърбия. Слѣдъ този обратъ отношенията между него и Сърбия се развили възъ основа на изкусно създадената отъ краль Милутина идентичность и хармония на интереситѣ на двѣтѣ страни. Принуденъ отъ обстоятелствата, този трѣбало най-напрѣдъ да тръгне по пѫтя на помирението съ Шишмана и да му повърне подъ извѣстни условия неговата земя, обаче съумѣлъ сѫщеврѣменно чрѣзъ отстѫпчивость и благосклонность, a накрай и съ свръзване на своята дъщеря съ Михаила, напълно да спечели и привлѣче къмъ себе си и къмъ своитѣ интереси побѣдения свой неприятель. Сближението между Видинъ и Сърбия станало още по-тѣсно въ врѣме на князъ Михаила и траяло незатъмнено до смъртьта на сръбския краль Урошъ II Милутинъ.
Забѣлѣжително е тукъ, че по отношение на видинската область сърбитѣ повели подобна политика, както прѣди тѣхъ унгарцитѣ. Както унгарскитѣ крале си послужили съ българския боляринъ и помѣстенъ владѣтель Яковъ Светославъ, a прѣди него съ Ростислава, за да запазятъ и закрѣпятъ своето влияние въ сѣверозападна България, така сега и сръбскиятъ краль Милутинъ се опитвалъ да закрѣпи сръбското влияние въ чисто българската видинска область чрѣзъ мѣстния владѣтель Шишманъ и послѣ Михаилъ.
На 29 октомврий 1321 г. умрѣлъ ненадѣйно Урошъ II Милутинъ. Неговата смърть донесла съ себе си избухването на голѣма анархия въ Сърбия. Причината на това билъ въпросътъ за прѣстолонаслѣдието, който не билъ разрѣшенъ отъ него достатъчно основно. Истина е, че Константинъ, вториятъ синъ на Милутина, е билъ опрѣдѣленъ отъ баща си за наслѣдникъ на прѣстола [1], обаче, както се вижда, Милутинъ не се е погрижилъ да се даде на този въпросъ едно сигурно разрѣшение чрѣзъ издигане на Константина въ свой съуправитель. И това е било толкова по-необходимо, че въпросътъ е билъ твърдѣ забърканъ, благодарение хода на събитията, и е изисквалъ по-голѣма яснота. Покрай опрѣдѣления отъ Милутина за прѣстолонаслѣдникъ Константинъ, въ Сърбия имало
1. С. Jireček, Geschichte der Serben, I, стр. 354.
108
още двѣ лица, които имали право върху прѣстола, именно синътъ на Драгутина Владиславъ и първиятъ Милутиновъ синъ Стефанъ, който, ако се сѫди по споменуването му въ една грамота на баща му [1], е билъ най-напрѣдъ, т. е. прѣди въстанието му противъ баща си, законниятъ прѣстолонаслѣдникъ въ Сърбия. Тѣ били, наистина, и двамата изключени отъ прѣстолонаслѣдието отъ Милутина и се считали за безврѣдни. Защото Владиславъ е билъ затворенъ отъ чича си слѣдъ смъртьта на баща си († 1316) и лишенъ отъ своята земя, [2] a пъкъ Стефанъ е билъ ослѣпенъ слѣдъ своя бунтъ и заточенъ въ Цариградъ, отгдѣто слѣдъ нѣколко години му се позволило да се завърне, слѣдъ като билъ помилванъ отъ баща си. При това той получилъ за своя издръжка часть отъ жупата Будимля, обаче правото върху прѣстолонаслѣдието не му било повърнато отъ баща си. Той билъ считанъ за слѣпъ, ако и въ дѣйствителность да не е билъ загубилъ съвсѣмъ зрѣнието си. Измамата за своята слѣпота, въ която е билъ посветенъ и императоръ Андроникъ II, той е криелъ най-грижливо и ревностно отъ баща си и я поддържалъ дълги години до неговата смърть [3]. При това положение наслѣдството на Константина се струвало, може би, на Милутина като осигурено; обаче той се е страшно мамилъ.
Кѫсогледството на Милутина по въпроса за прѣстолонаслѣдиего и неговата династическа политика, която била насочена къмъ това, да унищожи Дежевския договоръ и да основе собствена династия, трѣбало сега, слѣдъ неговата смърть, горчиво да се отмъсти. Константинъ, опрѣдѣлениятъ отъ него наслѣдникъ, се провъзгласиль въ Зета за краль. Обаче и другитѣ двама кандидати съ права върху сръбската корона се явили съ прегенции за трона. Владиславь, който между това е билъ освободенъ отъ затвора, стѫпилъ въ владѣние на бащиното си наслѣдство. Обаче, най-много привърженици между боляритѣ и клира придобилъ считаниятъ досега за слѣпъ
1. Miklosich, Monumenta Serbica, p. 67. M. Зeчeвић, Живот и владавина Ст. Дечанскога. I, Београд. 1903 стр. 18.
2. M. Madius, ed. cit., p. p. 643, 646. Дaнилo 25, 27, 357. G. Adam, ed. cit., p. p. 437, 438.
3. Данило 126, 165—170. Цамблакъ въ Гласник XI (1859), стр. 47, 49, 57—59, 64. Miklosich, Monumenta Serbica, стр. 90. G. Adam, ед. et I. cc.
109
принцъ Стефанъ, който веднага слѣдъ смъртьта на баща си хвърлилъ прѣвръзката отъ очитѣ си и разтрѫбилъ въ всички части на Сърбия чудото, което ужъ му повърнало свѣтлината на очитѣ. Подобна чудотворна измамническа история е била най-доброто срѣдство въ срѣднитѣ вѣкове за добиване на привърженици между простодушния и вѣрващъ народъ. Наистина, около Стефана се групирали повече боляри и клирътъ, начело съ архиепископа. Той билъ провъзгласенъ отъ сръбския съборъ въ Призрѣнъ за краль, a на 6 януарий 1322 г. коронясанъ заедно съ своя синъ отъ сръбския архиепископъ Никодимъ [1]. Тѣзи трима претенденти наченали сега помежду си борба за сръбския тронъ. Сръбскитѣ знатни се раздѣлили отъ своя страна на нѣколко партии, споредъ претендента, когото поддържали [2]. Сѫщо така и наемнитѣ тълпи на умрѣлия краль, които сега, при царуващето разцѣпление, никой вече не обуздавалъ, дали пълна свобода на своитѣ диви инстинкти за убийства, грабежъ и плячка и безпрѣпятствено вършили своего разрушително дѣло въ страната. [3] Така, Сърбия станала изведнъжъ арена на дива анархия, отъ послѣдицитѣ на която гордата държавна постройка на Милутина почнала да се разклаща и едва съ значителна врѣда могла да се отърве.
Смъртьта на Милутина и избухналитѣ граждански войни въ Сърбия били отъ твърдѣ голѣмо значение за съсѣдното видинско княжество. Дотогава политическото положение на видинското княжество се опрѣдѣляло, както вече посочихме, отъ тѣснитѣ родствени връзки съ сръбската кралевска фамилия и и отъ сръбския протекторатъ надъ Видинъ. Съ смъртьта на Милутина изчезнала най-силната връзка, която прикрѣпяла видинското княжество къмъ Сърбия, докато въ сѫщото врѣме вѫтрѣшното положение и произлѣзлата отъ това продължителна слабость на Сърбия давала на видинския князъ пълна свобода на дѣйствие. Пита се сега, какво поведение е възприелъ послѣдниятъ спрѣмо събитията въ Сърбия и какъ сѫ се сложили и развили по-нататъкъ отношенията между тѣзи двѣ държави слѣдъ смъртьта на Милутина. Останаха ли
1. C. Jireček, Gesch. der Serben. I, 335. Вж. сѫщо прѣдидущата забѣлѣжка.
2. Цамблакъ, op. cit., стр. 66, 64.
3. Дaнило 156.
110
сѫщитѣ, както дотогава, или сѫ прѣтърпѣли нѣкакво измѣнение и какво ?
За жалость, ние не притежаваме никакви прѣми и съврѣменни съобщения, които биха могли да освѣтлятъ този въпросъ. Най-важниятъ съврѣмененъ свидѣтель Даниилъ Континуаторъ, който би могълъ да ни доде при това на помощь, прави само намекъ за избухналата въ Сърбия анархия слѣдъ смъртьта на Милутина, a иначе ни оставя съвсѣмъ на сухо. Той остава чрѣзъ това вѣренъ на своето гледище, като мълчи, за да се изразимъ тукъ съ сполучливия изразъ на Ягича, гдѣто нѣма, що да хвали.
Единственото извѣстие, което дава нѣкои указания по това, е отъ твърдѣ късно врѣме и отъ такова естество, че ние не можемъ да го приемемъ за достовѣрно, безъ едно по-близко потвърждение отъ нѣкой другъ съврѣмененъ изворъ, какъвто въ дѣйствителность нѣмаме. Това е извѣстието на троношката лѣтопись, което гласи така :
„Константинъ, който билъ подържанъ отъ византийския императоръ Андроникъ и отъ своя зеть Михаилъ, краль на българитѣ, отблъсналъ пратеницитѣ на брата си и потеглилъ съ войската си на война противъ Стефана." [1]
Ако би могло да се вѣрва на това извѣстие, би трѣбало да приемемъ, че князъ Михаилъ Видински се е държалъ активно спрѣмо гражданскитѣ войни въ Сърбия, като взелъ при това страната на Константина. Обаче, това извѣстие не се потвърждава или подкрѣпя отъ никой другъ изворъ, било по-раншенъ или по-късенъ. Отъ друга страна то е отъ толкова късенъ произходъ (едва отъ XVI столѣтие), че само по себе не може да бѫде мѣродавно. Впрочемъ, многобройнитѣ неисторически и невѣрни подробности и нѣкои баснословни работи, които се излагатъ въ тази хроника, подканятъ къмъ най-голѣма прѣдпазливость при използуването ѝ. Освѣнъ това, интересуващето ни извѣстие става подозрително поради нѣкои вѫтрѣшни съображения. Деспотъ Михаилъ се явява въ него като български краль, нѣщо, което е анахронизъмъ. Самата помощь на Михаила Видински се
1. Гласник Српск. Уч. Друж. V (1853), стр. 63. Тази хроника е прѣписана въ XVIII в. въ монастира Троноши отъ йеромонахъ Иосифъ отъ единъ по-старъ рѫкописъ пакъ отъ XVIII в. Послѣдниятъ пъкъ произхожда отъ единъ още по-старъ рѫкописъ отъ XVI вѣкъ (1526); вж. пакъ тамъ, стр. 17 и V. Jagić, Historija književnosti etc., стр. 194.
111
явява твърдѣ невѣроятна, като се има прѣдъ видъ географическото разположение на видинското княжество и отдалеченостьта му отъ земитѣ на Константина, които лежали на западъ на адриятическия брѣгъ, именно въ Зета, гдѣто Константинъ е билъ провъзгласенъ за краль, въ областьта на Скутари и гдѣто той е сѣкълъ монети съ образа и името си. [1] Отъ друга страна, споредъ думитѣ на хрониката, императоръ Андроникъ, именно стариятъ, защото младиятъ тогава не е билъ още императоръ, помагалъ така сѫщо на Константина, който погрѣшно и своеволно се обявява отъ хрониста за синъ на бездѣтната Симонида. Обаче, при тогавашнитѣ условия тази помощь е почти невъзможна, защото въ първата половина на 1322 г. Андроникъ Стари е билъ тъй много заеть съ тъкмо що пламналата гражданска война между него и неговия внукъ, че не му оставала никаква възможность да се мѣси още и въ сръбскитѣ разправии. Докато отъ друга страна не трѣба да се забравя, че въ миналото, когато Стефанъ Дечански е билъ ослѣпенъ отъ баща си и заточенъ въ Цариградъ, a така сѫщо и по-късно Андроникъ II винаги е билъ и оставалъ неговъ приятель, a слѣдователно, не може да се приеме, че въ врѣме на гражданскитѣ войни въ Сърбия той билъ взелъ страната на неговитѣ врагове.
Общата подръжка на Константина отъ Андроника и Михаила противъ Стефана Дечански сочи, че това извѣстие трѣба да е произлѣзло чрѣзъ това, гдѣто словоохотливиятъ и фантастиченъ хронисть е смѣсилъ и обединилъ извѣстната нему обща акция на тѣзи двама владѣтели противъ Сърбия въ 1330 год. съ извѣстието на Цамблака, споредъ което Константинъ получилъ помощь противъ брата си отъ една съсѣдна държава. Че това е наистина така, вижда се иначе и отъ думитѣ на хрониста, съ които той свръзва събитията отъ 1330 г., именно войната на царь Михаила и императоръ Андроника III противъ Стефана Дечански, съ прѣди това изложенитѣ отъ него събития около смъртьта на Константина, именно :
[2]. По такъвъ начинъ става ясно, че това извѣстие на
1. C. Jireček, Gesch. der Serben. I, 354.
2. Вж. троношкия лѣтописецъ, цит. изд., стр. 63-64.
112
хрониката отъ Троноши е негодно и не може да се употрѣби отъ историка.
Цамблакъ сѫщо така не засѣга нашия въпросъ. Той разказва подробно въ своето
за гражданската война между Стефана и Константина и казва между другото слѣдното
:
и по-нататъкъ опредѣля тази помощь като:
[1]. Много трудна и почти напразна работа е, да се опитваме при толкова малко опорни точки да отговоримъ на въпроса, кой е билъ оня, който е поддържалъ Константина противъ Дечански. Руварацъ е на мнѣние, че Константинъ, който билъ, споредъ него, синъ на Милутина отъ българската принцеса Ана, дъщеря на царя Георги Тертерий I, билъ подкрѣпенъ отъ българитѣ и отъ сродната съ него династия на Тертериевци. [2] Като се вземе обаче прѣдъ видъ, че въ първата половина на 1322 г. върлуващата въ Византия гражданска война привличала вниманието на българитѣ и че прѣзъ лѣтото на сѫщата година Георги Тертерий II наченалъ война противъ Византия, горното прѣдположение става невѣроятно. Още повече, че земитѣ на Константина лежали, както казахме по-горѣ, на адриятическия брѣгъ, далечъ отъ България.
Нѣкои историци [3] приематъ a priori, че отношението на зависимость, което било нѣкога създадено между Видинъ и Сърбия чрѣзъ мирния договоръ между Милутина и Шишмана, продължило да сѫществува и по-късно слѣдъ смъртьта на Милутина. Това мнѣние, застѫпвано отъ сръбскитѣ историци, не държи смѣтка за развоя на събитията, явява се повърхно и своеволно и не отговаря на фактитѣ. Разбира се, че при изтъкнатата липса отъ извори не може да се установи точниятъ и детайленъ ходъ на събитията, обаче по косвенъ пѫть все може да се проникне въ неговитѣ главни очертания. Нека видимъ, прочее, до какви заключения води единъ анализъ на събитията при помощьта на изворитѣ.
1. Цамблакъ, цит. стр., 65, 66.
2. Ср. „Matica" list za književnost i zabavu. Novi Sad 1868, стр. 412.
3. Ковачевић и Йовановић, Историja српскога народа. I 1890, 91 Београд, стр. 116. П. Cречковић, Историја српскога народа. II. Београд 1888, стр. 279. Ст. Новаковић въ Годишњица Н. Чупића V (1883), стр. 152-153.
113
Милутинъ умрѣлъ въ края на 1321 г. (29 октомврий) и въ началото на 1323 г. деспотъ Михаилъ Видински е билъ избранъ за български царь. Тукъ се касае, слѣдователно, за политическото положение на Михаила въ 1322 г., защото съ неговото издигане за царь и съ обединението на Видинъ съ България изчезвалъ всѣки въпросъ и всѣка слѣда отъ нѣкаква зависимость къмъ Сърбия.
Тъкмо прѣзъ тази година е била кулминацията на гражданската война въ Сърбия. Каза се по-горѣ, че веднага слѣдъ смъртьта на Милутина (29 окт. 1321 г.) Сърбия се разпаднала на три враждебни единъ на другъ лагери, готови да се нахвърлятъ единъ върху другъ. Неуреденостьта на прѣстолонаслѣдния въпросъ и появата на трима претенденти за трона разцѣпила всички фактори въ Сърбия на три партии. Тъкмо въпросната 1322 година започвала въ Сърбия съ изгледитѣ на една голѣма вѫтрѣшна гражданска война, която наистина не се забавила да избухне. Тримата претенденти за трона се готвели усърдно за рѣшителна борба, която трѣбало да посочи бѫдащия краль на Сърбия. Константинъ, който ималъ седалището си въ Скутари, гдѣто сѣкълъ и монети съ своя образъ, съ корона и скиптърь, отхвърлилъ прѣдложението на брата си Стефана Дечански, да подѣлятъ по между си държавата. Орѫжието трѣбало да рѣши и рѣшило въ полза на послѣдния. Войната (1322 год.) завършила съ побѣдата на Стефана; въ послѣдвалото сражение Константинъ е билъ разбитъ и убитъ въ врѣме на бѣгството. Обаче съ това не се възстановилъ още мирътъ въ Сърбия; все още оставали двама претенденти. Побѣдительтъ Дечански е ималъ сега още да се бори и прѣодолява опасното съперничество на своя братовчедъ Владислава, Драгутиновия синъ, който ималъ своята база въ земитѣ на баща си въ сѣверна Сърбия, гдѣто е ималъ пълната подкрѣпа на мѣстното болярство и духовенство. Владиславъ е билъ поддържанъ освѣнъ това и отъ вънъ, именно отъ Унгария и Босна. Борбата съ него е била по-дълга и по-продължителна. Прѣзъ 1323—1324 год. гражданската война между тѣзи двама претенденти още продължавала. [1]
Ясно е, че при това положение на гражданска война, на вѫтрѣшни разцѣпления и разнебитеность тъкмо прѣзъ въпросната
1. Цамблакъ, op. et. I. сс. G. Adam (Pseudo-Brocardus), op. cit. p. 438. Jireček, Geschichte der Serben. I, 356.
114
1322 г., та и подиръ това, Сърбия не е била въ състояние да дири смѣтка за поведението на видинския князъ, a още по-малко да изисква отъ него да се подчинява на сръбската върховна власть.
Докато Владиславъ владѣлъ на сѣверъ, позицията на Дечански била несигурна и застрашена, неговата свобода на дѣйствие ограничена. Това може впрочемъ лесно да се забѣлѣжи по разликата между неговата политика прѣди и слѣдъ обезврѣдяването на Владислава. Това положение на работитѣ правѣло невъзможно за Дечански да поддържа прѣзъ 1322 год. сръбското върховенство надъ Видинъ, a сѫщеврѣменно давало, напротивъ, пълна свобода на движение на деспотъ Михаила. Отъ само себе се разбира, че въ онова врѣме никакъ не е било въ интереса на Дечански, който се е намиралъ въ голѣмо притѣснение, да подига въпроса за зависимостьта на видинския князъ отъ Сърбия, защото съ това той би си навлѣкълъ само безполезно и несвоеврѣменно недоволството и не безопасната вражда на сѫщия. Подигането на този въпросъ би имало за послѣдствие съюзяването на Михаила съ краль Владислава. Да наложи съ сила на видинския князъ признанието на своето върховенство, затова Дечански не е ималъ още сила. И така, повече отъ вѣроятно е, че той е оставилъ този въпросъ незачекнатъ. Но и да допуснемъ за единъ моментъ невѣроятното прѣдположение, че Дечански е изискалъ, въпрѣки всичко това, отъ Михаилъ Шишмана да признае неговата върховна власть, то отговорътъ на послѣдния е могълъ да бѫде само отрицателенъ. Защото не може да се приеме, че Михаилъ Шишманъ, слѣдъ като се бѣше твърдѣ много засилилъ подъ покровителството на своя покоенъ тъстъ и бѣше вкусилъ и се радвалъ отъ една самостоятелность, която граничела съ независимость, щѣше да приеме току тъй едно подобно толкова унизително искане, и то въ едно извънредно критическо за Сърбия врѣме, и че не ще използува съперничеството между сръбскитѣ претенденти за трона, за да достигне и формалната си независимость отъ Сърбия. Личностьта на Милутина и мощьта на Сърбия въ негово врѣме били най-силната връзка, която привръзвала видинското княжество къмъ Сърбия. Тази връзка изведнъжъ прѣстанала да сѫществува : Милутинъ билъ мъртавъ : прѣдишната мощь на Сърбия била вече прѣвърната отъ гражданскитѣ
115
войни въ една голѣма немощь. Михаилъ се видѣлъ изведнъжъ освободенъ отъ всички ангажаменти, огледи и граници спрѣмо Сърбия. Не може да се мисли, че той е пропусналъ неизползуванъ единъ тъй сгоденъ случай, но още по-малко може да се мисли, че той е допусналъ, щото при тѣзи условия Стефанъ Дечански да му наложи наново сръбското върховенство.
По този въпросъ могатъ да сѫществуватъ, слѣдователно, само двѣ възможности : или Михаилъ Видински се е държалъ неутрално и очаквателно спрѣмо гражданската война въ Сърбия, безъ да бѫде засегнатъ отъ Дечански и безъ да признава изрично неговата върховна власть — което би отговаряло на едно неопрѣдѣлено и неуяснено положение; или пъкъ, което е по-вѣроятно, той е използувалъ благоприятнитѣ условия, може би принуденъ и отъ държането на Дечански, и е провъзгласилъ своята независимость отъ Сърбия. Какъ е постѫпилъ той, ние не знаемъ съ положителность. Обаче послѣдното прѣдположение е много по-вѣроятно, защото Михаилъ изглежда да е билъ врагъ на Дечански още като видински деспотъ. Къмъ това сочи сближението на Михаила съ България и избирането му за български царь, което имало за послѣдствие обединението на видинската область съ българската държава и било, слѣдователно, единъ неприятелски актъ къмъ Сърбия ; a така сѫщо и неговата неприязнена и враждебна политика къмъ Дечански, въ битието му вече на български царь, и то прѣзъ цѣлото негово царуване. [1] За това говорятъ сѫщо така и нѣкои характеристични мѣста y Даниилъ — Continuator, които прѣдставятъ Михаила като единъ изявенъ и постояненъ неприятель на Дечански. На стр. 179 той поставя въ устата на Дечански слѣднитѣ думи, отправени къмъ Михаила:
Ясно е слѣдъ всичко казано, че прѣдположението на сръбскитѣ историци, споредъ което зависимостьта на видинското
1. Данило 174, 178. С. Jireček, Gesch. der Serben. I, 361 сл.
116
княжество отъ Сърбия била продължила и слѣдъ смъртьта на Милутина, въ врѣме на гражданскитѣ войни въ Сърбия, е неоснователно и недопустимо. Напротивъ, при тогавашнитѣ условия, въ които се намирала Сърбия тази зависимость не могла да се поддържа и неминуемо отстѫпила поне фактически мѣсто на една независимость.
Въ началото на 1323 г., слѣдъ угасване династията на Тертериевци видинскиятъ деспотъ Михаилъ билъ избранъ отъ българския съборъ за царь на България. [1] Съ това видинската область, както и всички земи на княжеството, слѣдъ като прѣкарали вече нѣколко десетилѣтия отдѣлени отъ българската държава, били, противно на сѣверозападнитѣ български области — бѣлградска и браничевска, пакъ обединени съ нея и по такъвъ начинъ напълно освободени отъ чуждото влияние и спасени отъ опасностьта да бѫдатъ погълнати отъ сърбитѣ.
1. Kantakuzenos, ed. cit. I, 175.