МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.
VI. ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ
4. ПРОИЗХОД НА ГАГАУЗИТЕ
При гагаузите имаме работа с явления не тъй комплицирани.
До преселението на по-голямата част от тях в Бесарабия
313
722
в началото на XIX в. областта, която те заемали в Североизточна България, е била много по-обширна, отколкото днес. Тя обхващала цялата Южна Добруджа, като достигала линията Варна—Провадия и по-нататък до околностите на старата българска столица Плиска. [301] Тъй като османската колонизация в тая област е била сравнително по-слаба, старите турански елементи тук не са били изложени на тъй голям натиск, както сродниците им в съседния Делиорман. Ето защо и верските отношения сред тях не са претърпели особена промяна. От голямо значение в случая е било и съседството с морето, през което влиянието на Цариградската църква непрестанно се е чувствувало. Варна и Каварна през течение на цялата османска епоха си оставали видни епископски седалища. Още преди завоеванието варненският митрополит бил нещо като патриаршески викарий в добруджанските земи, [302] а по-сетне епископът на Каварна с титлата „екзарх” до средата на XVIII в. оставал непосредствено подчинен на патриаршията. [303] Самото присъствие на тия духовни сановници в южнодобруджанските градове крепяло верското съзнание на околното население, поради което и ислямът не е могъл да се наложи сред него, как го това станало в Делиорман, в чиито пространни гори туземните жители, откъснати от всяка непосредствена и жива връзка с християнския свят, са били предоставени напълно на себе си.
Ние споменахме обаче, че севернотурските елементи дален не са образували цялото население на Добруджа и че към епохата на завоеванието българите тук са преобладавали. Новото време заварва тая област почти напълно обезбългарена. Да се обясни изчезването на българския елемент в нея само чрез еми-грацията е мъчно, тъй като същите причини, които са могли да предизвикат изеелването му, са важни тук еднакво и за остатъците от печенези, узи и кумани. Като християни те също
301. Иречек, Пътувания 826 също и в Einige Bemerkungen, стр. 231; мнението на Иречек, че територията на гагаузите се простирала към юг чак до нос Емине, не отговаря на истината. Манов, Потеклото на гагаузите, стр. 21, бел. 24. К. Шкорпил, Материали към въпроса за съдбата на прабългарите и пр. Byzantinoslavica V, стр. 176.
302. Miklosich—Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi. I, № 272.
303. Иречек, Пътувания 840 сл.
314
723
не са били защитени от мохамеданския фанатизъм. Споменатият по-горе случай със сургучите в Одринско показва, че доколкото преселението от Североизточна България е засегнало жителите и на Добруджанската равнина, наред с българите от него са били отвлечени и части от гагаузите. И ако при все това към края на турската епоха гагаузите се явяват почти единствено старо християнско население в Добруджа, [304] тоя факт може да се обясни само по един начин: чрез асимилацията на българите от единоверните им туранци, с които ги свързвала и изработената в течение на няколковековен съвместен живот обща култура. В предосманската епоха тия туранци са били изложени на българизация. Сега се развива обратен процес: българите възприемат техния език, който е имал това предимство, че бил език и на господствуващия народ, османците. В Делиормана старото българско население, ислямизирано, както и местният турски елемент, се сляло с него и с неговите османски пришълци в една турско-мохамеданска маса. В Добруджа то възприело езика му, но в създадената тъй общност запазило християнската си вяра.
Заключението, че днешните гагаузи в голямата си част представляват езиково тюркизирани българи, наслоени над един севернотюркски субстрат, може да бъде подкрепено и с някои други данни. Що-годе задоволителни расови проучвания над гагаузите и досега не са дравени, но от известията, с които разполагаме в това отношение, се вижда, че преобладаващ расов тип сред тях е мъчно да се установи. Докато според едни гагаузите имат мускулесто здраво и симетрично тяло и сини очи, при което мъжете са с мургав, а жените с бял цвят на кожата, [305] други ги представят като чисти брюнети, дребни, с дебели кокалести ръце и крака. [306] Несъгласието в тия съобщения навярно се дължи на това, че те са резултат на наблюдения, случайни и от различни места, където единият или другият тип може да иреобладава. Самото обстоятелство обаче, че и двата типа се срещат, показва, че гагаузите представляват
304. Поне в селата. В градовете, както на друго място споменахме, са живеели и гърци.
305. Манов, ц. с., 36.
306. Иречек, Пътувания 827.
315
724
недостатъчно изравнена смесица на две различни раси. Същото различие във физическите черти се наблюдава и сред гаджалите в Делиормана. [307] Що се отнася до гагаузите в крайморските селища, някои намират у тях и черти, които напомнят на малоазийските лази и кюрди. [308] Това също не е чудно, когато се има пред вид, че през османската епоха такива преселници от североизточните брегове на Мала Азия като работници или рибари не са били редки в приморската част на Добруджа.
От сведенията, давани досега за гагаузите, се вижда, че те не представляват и в културно отношение една общност, а се разпадат на две групи: „същински” гагаузи и „български”. Отделни са и техните землища. Докато в Добруджа първите обитават морското крайбрежие, поради което ги означават още и с името „приморски”, вторите са разпилени из вътрешността на тази област и още по към югозапад до околностите на Шумен. [309] Отделно едни от други живеят те и в Бесарабия, където „българските” гагаузи заемат южната част на някогашния Буджак, а „истинските” северната му окрайнина. [310] Общото у двете групи е турският език и християнската религия. Иначе помежду им съществуват значителни различия.
Етнографските и фолклорните изучавания сред гагаузите също тъй са още в началото си, а доколкото в това отношение имаме някои опити, заключенията при тях са правени без оглед на горното деление и без достатъчен сравнителен материал. При все това от изнесените досега данни може да се заключи, че начинът на живот у по-голямата част от гагаузите, както и техните обичаи и обреди са напълно тъждествени с
307. Gadžanov, Vorlaufiger Bericht 10 сл.
308. С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen, österreichische Monatschrift für den Orient XX. 1894, № 6—7 83. Във връзка с това е и легендата за Саръ̀ Салтък в издаденото от F. Gross, Vilâyet-Name, 75, където се казва, че крепостта Kiligra (Калиакра), в които Саръ̀ Салтък убил змея, принадлежала на един исламски принц, който произхождал от Мала Азия (Лази).
309. Милетич, ц. с., 15 сл.; Мошков, Турецкія племена на Балканском полуострове, Изв. Русск. геогр. общества, кн. 40 (1904), стр. 426.
310. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда, Этнографическое обозреніе XLIV, 1, 1900, стр. 3 и 7.
316
725
ония у българите. [311] Същото е и с народните им носии. [312] Наред с личните гръцко-християнски календарни имена, у тях са много обикновени и народнобългарските. [313] Роднинските им названия са също български. [314] Особено характерни в случая са българските песни, които те пеят, без да разбират думите им. [315] Че тия песни, предавани от едно поколение на друго, не са попаднали тук от една външна среда, свидетелствува техният правилен език, твърде различен от този на българските песни, заети през по-ново време. [316] Всички тия битови особености обаче са характерни, както изглежда, главно за българските гагаузи. В бита на „истинските” вместо тях или наред с тях се явяват и доста гръцки или азиатски елементи. Стари български песни тук също не са запазени. При това, докато българските гагаузи се смятат за българи, забравили своя народен език, „истинските” в Добруджа до създаването на новата българска държава, а известно време и след това се отнасяли враждебно към българите и се отличавали с нескрити гръцки симпатии. В Бесарабия същите отношения, засвидетелствувани и до началото на настоящия век, може би още съществуват. [317]
Това деление на гагаузите някои обясняват с чисто идео-
311. И. Титоров, Българите в Бесарабия, София 1905, стр. 287; Л. Милетич, Старото българско население в Североизточна България, София 1902, стр. 5 сл. Манов, във втората част на споменатото си съчинение, стр. 62—139, описва различни гагаузки вярвания и обреди, много от които напълно съвпадат с ония, познати от останалите български земи. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда, стр. 17, намира „поразително, достигащо до най-дребни подробности” сходство между етнографския материал, събран от него сред бесарабските гагаузи, и онзи, познат у малорусите. Както изглежда, именно на това сходство е основана и теорията на Мошков за произхода на гагаузите от „черните клобуки”, проникнати от руската култура оше през времето, когато живеели в южноруските земи. Ако авторът познаваше по-основно българския фолклор, навярно не би търсил тъй далечни аналогии.
312. Титоров, п. т., 287.
313. Милетич, п. т., 16 сл.
314. Милетич, 16; Титоров, 286.
315. Титоров, 287; С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen, österreichische Monatschrift für den Orient, Jahrg. XX (,1894), Nr. 6—7 90, col. 2.
316. Peez, п. т. 90 col. 2.
317. Мошков, Турецкія племена на Балк. полуостровѣ, 428.
317
726
логични причини: и българи, и гърци се стремели да ги спечелят на страната си и на водената сред тях пропаганда се дължало това, че едни от гагаузите се смятали за българи, а други се чувствували по-близки до гърците. [318]
Вярно в случая е само това, че ако до създаването на новата българска държава гагаузите са били изложени на чуждо влияние, то е идвало от гърците, жители в приморските градове на Добруджа. Спонтанното въздействие на гръцката култура върху гагаузите се превръща в планомерна работа за приобщаването им към гърцизма по времето, когато почва националното пробуждане на българите. На гагаузите разчиташе тогава Цариградската църква в стремежа си да запази своята духовна власт над североизточните български земи. [319] Кръгът на нейната пропаганда е обхванал тогава и гагаузите в Бесарабия, някои от които преди това са се явили в новото си отечество със своето гръцко духовенство; на неговата дейност навярно се дължи фактът, че тамошни села, чиито жители по-рано са се считали за турски говорещи българи, по-сетне се явяват проникнати от омраза към българщината. [320]
Що се отнася до българските гагаузи, предположението, че и при тях имаме работа с подобни внушения, би било приемливо само ако можеше да се докаже, че споменатите по-горе особености в техния бит са се формирали чрез непосредствен досег с една българска среда, под чието влияние е било преобразено и тяхното съзнание.
През османската епоха обаче условия за това не са съ-ществували. Както вече споменахме, чрез колонизация и потурчване на съседните покрайнини областта на българските гагаузи е била всецяло отделена от земите, в които българският елемент се е запазил. Български влияния следователно сред тия гагаузи не са могли да проникнат. А още по-малко е било възможно да се насади у тях чрез изкуствени средства българско съзнание. Самите българи се издигат до него едва при националното си възраждане през средата на XIX в., сле-
318. Мошков, Турецкія племена 427; ср. Иречек, Пътувания, 824.
319. Ников, Българското възраждане във Варна и Варненско, София, 1934, стр. 40 сл.
320. Мошков, п. т. 428
318
727
дователно по времето, когато масата на гагаузите вече бе се изселила в Бесарабия. И при все това още тогава по-голямата част от тях са се представили там за българи, както са били зарегистрирани и от тогавашната руска власт. [321] Ако следователно въпреки многовековната си църковна зависимост от гърците, въпреки турския си език и въпреки въздействието на околната турско-ислямска среда тия гагаузи биват заварени от новото време с българско съзнание и с битови черти, песни и обичаи, предимно български, това значи, че те не могат да бъдат без всяка уговорка считани за остатък от стари, дошли от север турски поселници. Много по-близко до истината би било заключението, че те са население, чийто етнически субстрат е съставен от севернотюркски отломъци, всред които през османската епоха е било претопено многобройно местно българско население.
Различието между двете гагаузки групи обаче не означава ли, че това заключение може да важи само за българските гагаузи, които поради това ще трябва да се считат за нещо отделно от другите? Срещу подобен извод говори общогагаузкото езиково единство; то би било невъзможно или поне не би било тъй пълно, ако двата дяла на гагаузите нямаха една-къв произход. Поради географското положение на заеманата от тях област твърде възможно е всред приморските гагаузи да са погълнали и други етнически примеси, както, от друга страна, е съвсем естествено да се допусне, че българското население не е било еднакво гъсто в цялата площ на гагаузката асимилация. Това е достатъчно, за да обясни не само известни битови несъответствия между двете гагаузки групи, но и антропологическите различия у тях. Все пак обаче решаваща роля ще да са играли тук особените културни влияния, на които са били изложени приморските гагаузи и които мъчно са могли да проникват сред ония във вътрешността на Добруджа. Носители на тия влияния са били не само гърците и други християнски преселници из малоазийските крайбрежия, но и татарите, непосредствени съседи на истинските гагаузи в Средна и Северна Добруджа. [322]
321. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда, 6.
322. За някои татарски обичаи у истинските гагаузи говори Иречек, Пътувания, 828. Виж и Изв. на Варн. археол. д-во, V 1912, 5 сл. 83 сл., Манов 61 сл., Jireček, Überreste 26 сл. и Мошков в Этнографическое обозреніе, кн. 48.
319
728
Може да се възрази, че за да се обяснят редицата български черти в гагаузкия бит и фолклор, не е необходимо да се предположи, че те са били внесени в него от асимилирани българи. С не по-малко основание би могло да се допусне, че те могат да се дължат на съседски влияния върху старите севернотюркски пришълци от страна на местното българско население още преди то да е било пръснато или унищожено от събитията, настъпили след османското завоевание.
Срещу подобно предположение се възправят обаче факти от лингвистично естество. Въпросът не е за българските лексикални заемки, каквито се срещат у двете гагаузки групи, нито за някои фонетични черти в гагаузкия, както например j пред някои гласни (главно пред е) или пък прононсираната и чужда на другите тюркски говори палатализация на съгласни след гласните — белези, които отличават славянските езици. [323] Една от най-интересните особености на гагаузкия диалект е неговият синтаксис. Напоследък стана известно, че „гагаузките изречения в много случаи правят впечатление на буквален превод от един чужд език, чието словонареждане е съвсем различно от онова в турските езици”. Ковалски, който пръв съобщи за това явление, е наклонен да го обясни също чрез съседски влияния. [324] Струва ни се обаче, че такова обяснение с недопустимо. Синтаксисът на всеки език е част от най-интимната му същност и поради това по-малко от всяка друга негова област достъпен за външно влияние. Трайното съприкосновение с някоя чужда среда може да внесе в един език много промени. Но тия промени засягат и синтаксиса му само когато външното влияние е тъй силно, че под натиска му тоя език е почнал да се разлага и чезне.
Това обаче не може да се каже за турския език на гагаузите, който и до днес е запазил своята жизненост. Ето защо в дадения случай имаме нещо от съвсем друг род. Тъкмо защото най-характерното за всеки език е неговият синтаксис,
323. Kowalski, ц. с., 22 сл.
324. П. т., 23.
320
729
той представя и най-значителната спънка за чужденеца, който трябва да си служи с него. Човек мъчно може да се освободи от синтактичните изисквания на своя роден език и когато трябва да говори на друг, той най-обикновено подчинява на тия изисквания строежа на фразите си, т. е. превежда ги буквално. Ако следователно изреченията в гагаузкия диалект правят впечатление на такъв превод, това е сигурното доказателство, че той е представлявал нещо заучено, а поради тона и променено от среда, която е трябвало да говори на него. Тая среда може да бъде само българска. Веднъж пък въпросната промяна извършена и утвърдена, тя от своя страна се е разпростряла и върху оная етническа трупа, от която тюркизацията е била наложена. Всичко това, а наред с него и обстоятелството, че споменатата особеност на гагаузкия диалект не се среща в делиорманския — при който славянското влияние е изразено в лексикални заемки, — потвърждава от своя страна заключението, че броят на асимилираното всред гагаузите българско население е бил навярно много по-голям, отколкото всред турците на Делиорман. Пълното тюркизиране на Делиорман е било задълбочено от мохамеданизацията.
Досега неведнъж са били съобщавани случаи, при които българи, попаднали в гагаузка среда, бързо приемали нейния турски език, „погагаузвали” се. [325] Разбира се, че примерите от тоя род, колкото чести и да са, не могат да се смятат за меродавни при разрешението на гагаузката проблема. Трябва обаче да се подчертае, че явленията от тоя род не са били нещо единично и съвсем погрешно е мнението, че „е имало и има българи мохамедани, но никога не е имало българи християни, говорещи турски” [326]. Освен тъй наречените „помаци” в Родопа и в Македония, мохамеданизирано българско население, което напълно е запазило старинния си език, и освен някогашното българско население в Герлово и Източния Балкан, отдавна мохамеданизирано и потурчено езиково, познати са тъкмо
325. Милетич, 16; Занетов, 76; Ников, Българ. възраждане във Варна, 40, 48 сл.
326. Jorga, в критиката на работата на Romansky, Carte ethnographique de la Dobroudja. Bull. de l'Institut pour l'étude de l'Europe Sud orientale II, 1915, стр. 241; също Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда, 9.
321
730
в Североизточна България случаи, при които старите местни жители, запазвайки религията си, са били изложени само на езикова асимилация. В областта на р. Русенски Лом, която лежи непосредствено на югозапад от Делиорман, има цели села, чиито жители българи доскоро говорели и в семействата си турски. [327] Такъв е случаят и с тъй наречените „капанци”, старо население на гр. Разград, който лежи в същата област. Макар да държат упорито за своите стари обичаи, вярвания и за народната си носин и мъчно да възприемат всичко ново, турският език у капанците е проникнал тъй дълбоко, че те си служат с него по-лесно, отколкото с българския. [328] Предположението, че тия случаи свидетелствуват не за българско население, у което родният език е заместен с турския, а за гагаузи, които научили български, [329] е неоснователно. В цялата тая област българският елемент и сега не е особено многоброен, а до създаването на новата българска държава е бил почти задушен всред турската маса. Той следователно не само не е бил в състояние да асимилира чуждите етнически групи, но под влиянието им сам се е топял. В Разградско следователно имаме началната фаза на един процес, който при гагаузите в Добруджа е бил доведен до своя край.
* * *
Въпросът за произхода на гагаузите все още очаква всестранното си осветление и последната дума по него ще имат лингвистиката и етнологията. Поради това изложеното върху предишните страници е далеч от претенцията да съдържа разрешението му. Но смеем да вярваме, че ония, който занапред биха поискали да се занимават с тоя въпрос, ще
327. К. Шкорпил, Материали и пр. Byzantinoslavica V. 71. В едно от писмата си (Безсонов, Некоторыя черты путешествия Ю. Н. Венелина в Болгаріи. Москва 1857, стр. 10) Венелин говори за едно българско семейство, преселено във Варна от шуменските села, в което родители и деца до такава степен били сникнали с турския, че говорели не съвсем чисто български. Навярно това семейство е произхождало от гореспоменатата област.
328. Явашов, Разград, 106 сл.
329. Манов, 34.
322
731
оставят настрана легендата за някаква колонизация на селджуци в Добруджа през XIII в., а оттук — и всяко предположение, че при гагаузите могат да се търсят остатъци от старо турско малоазийско население.