Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

 

 

VI. ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ

 

    2. ТЕОРИИ ВЪРХУ ПРОИЗХОДА НА ГАГАУЗИТЕ

 

 

Разрешението на проблемата за произхода на гагаузите значи ще трябва да се търси в друга посока.

 

Предположението, че те, както и тъй наречените „гаджали” (турско-мохамеданско население, което обитава Делиормана, областта на югозапад от Добруджа), са потомци на някогашните прабългари, [206] не намери признание в учените среди. Много по-широко доверие си извоюва схващането, че гагаузите

 

 

206. К. и X. Шкорпил, Паметници на Одессос. Годишен отчет на Варненската мъжка гимназия за 1897—1898 г., Варна 1898, стр. 6, сл. Също К. Шкорпил, Материали към въпроса за съдбата на прабългарите и на северите и към въпроса за произхода на днешните гагаузи. Byzantinoslavica V, 1933—1934, стр. 171 сл. и Г. Занетов, Българското население в средните векове. Русе, 1901 г., стр. 71 сл.

 

285

 

 

694

 

водят потеклото си направо от едновремешните кумани. [207] Наред с това схващане има и друго. Според него гаджалите са потомци на някогашните печенези, а гагаузите са произлезли от тъй наречените „черные клобуки” (турски — каракалпаки), население, което било образувано предимно от остатъци на узите. В стария руски летопис тия „черные клобуки” се споменават през епохата на XI—XIII в. като военнограничарски поселници на служба у руските князе. Там те приели християнството от русите. Смята се, че по-сетне, в XIII в., когато монголското нашествие в Южна Русия ги изхвърлило заедно с куманите из ония земи, те потърсили ново отечество към Балканския полуостров. Но докато куманите се разсеяли далеко из южни и западни балкански области, тия „ черные клобуки” се задържали в Добруджа, в съседство с която, из Делиормана, живеели печенежки групи, останали там от предишни преселения. Тия печенези, сред които ислямът бил разпространен още в отвъддунавските земи, запазили своята религия и с нея дочакали епохата на отоманското господство; също тъй издръжливи обаче се оказали и техните съседи „черные клобуки”: въпреки етническото и езиковото сходство с новите господари на полуострова — османските турци, и те останали верни на донесеното от север християнство. [208]

 

Хипотезата за прабългарския произход на гагаузи и гаджали едва ли някога би могла да бъде достатъчно аргументирана. [209] Тя почива единствено на факта, че това говорещо

 

 

207. Иречек, Пътувания, 829, също във Fürstentum Bulgarien, 144—145 и в Einige Bemekungen über die Überreste der Petschenegen und Rumänen, Sitzungsberichte d. Böhm. Gesellsch. 1889, 27—28, стр. 238 бълг. прев. Етнографски промени в България, Мсб V 504; В. Кънчов, Македония, етнография и статистика, София 1900, стр. 11. Romansky, Carte ethnographique de la Dobroudja, Sofia 1915. 23; Zlatarsky, La carte politique de la Dobroudja (в сборника Dobroudja, Sofia 1918, стр. 52 и 54); Romansky, Le caractère ethnique de la Dobroudja (в същия сборник 196); Ischirkoff, Les Bulgares en Dobroudja. Berne 1919, стр. 46; Младенов, Печенези, узи и кумани в българската история, Бълг. ист. библ. IV. 1, стр. 131.

 

208. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уѣзда. Этнографическое обозреніе, кн. 44, Москва 1902, стр. 17 ; също и в Турецкія племена на Балканском полуострове. Изв. Русск. ист. общества, т. 40 (1904). Спб. 1905. стр. 407 сл.

 

Работата на Мошков, Нарѣчія бессарабских гагаузов (в Образцы народной литературы тюркских племен, ч. X. 1904) не ми е достъпна. Сведенията си за нея дължа на реферата на Милетич, Най-нови изследвания по етнографията на гагаузите. Периодическо списание LXVI, 1906, стр. 256 сл.

 

209. Оставяме настрана някои други мнения по същия въпрос, тъй като тяхната тенденциозност и несъетоятелност са очевидни. Такъв е случаят с мнението на N. Jorga (гл. неговата критика върху Romansky, Carte ethnographique etc., в Bulletin de l'Institut pour l'étude de l'Europe sud orientale, II, 1935, 242 сл., който счита гагаузите за „твърде старо население с корени в древността”. Те били градски жители, които подобно на караманлиите в Мала Азия забравили гръцкия си език, но запазили християнската религия, Йорга в случая навярно е забравил казаното в други свои съчинения (гл. моята книга Bulgares et Roumains dans l'histoire des pays danubiens, стр. 108 сл.), където твърди, че старото гръпко население в Добруджа е било разпиляно и унищожено от вихъра на варварските нашествия през III—IV в. Колко неверни представи има Йорга за днешните гагаузи, се вижда от твърдението му, че те упражнявали „занаяти, характерни за старото гръцко население”, били лозари, рибари и моряци; известно е, че те си остават предимно население от земеделци. За да изключи предположението, че могат да бъдат асимилирани славяни, той заявява, че нямало случаи нито у българите, нито у сърбите славянското население да е оставило езика си за турски. Ние ще видим по-нататък, че и това твърдение не е вярно. Същата малка стойност имат мненията на други двама румънски писатели Botnarescu и Hasdeu, който смятат гагаузите за нероманизирани Ureinwohner на Добруджа (гл. С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen Osten. Monatschrift für den Orient 1894—6—7. 91). Редица други също тъй малко сериозни обяснения за произхода на гагаузите са правени у Peez 81 сл.

286

 

 

695

 

турски население обитаващо днес същата област, в която преди тринадесет века са се явили туранските прабългари. Тия последните обаче са се настанили тук сред многобройни славяни и при тоя факт е мъчно да се допусне, че през течение на един тъй дълъг период са могли да запазят етническата си физиономия. От византийските извори се знае наистина, че славянските племена в тая област са били разселени — едни на юг към Хемус, а други на запад, към границата на аварите [210] и тъй тя е била освободена за поселението на новото владетелско племе. Но тия етнично-териториални отношения не са се запазили задълго. С течение на времето и с разширение на българската държава господствуващият прабългарскн елемент постепенно се разсейвал из нейните останали провинции и се топял всред славянската маса. [211] Едновременно с това

 

 

210. Patr. Niceph., ed. De Boor. 35. 19; Theoph., ed. de Boor 359, 12.

 

211. Гл. за това моята книга Bulgares et Roumains, 204 сл., също и Jireček, Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993. Arch. f. slav. Philol. XXI (1899), 548 сл.

 

287

 

 

696

 

ва ще е вървял и противоположен процес: славяните непрестанно са се инфилтрирали в областта, заета първоначално от туранците, и вече две-три столетия по-късно тя навярно ще е била отново славянизирана. От друга страна, ако през тая епоха, до края на X в., неасимилирани от славяните турански прабългари биха живели в тая покрайнина, те несъмнено биха положили известен печат върху тогавашната ѝ топонимия. В същност обаче не е известно из оная епоха нито едно местно название, което би могло да бъде счетено за туранско. Всички познати тамошни селища през периода до X—XII в. носят или славянизирани имена (напр. Дръстър, от Durostorum), или пък чисто славянски (Плиска, Варна, Главиница, Преславец, Бичина и др.). Що се отнася до областното име Делиорман (Луда, т. е. Буйна гора), дори и да се приеме, че то се е явило в пред-османската епоха, нещо, което е твърде съмнително [212], все пак още никой досега не се е опитал да излезе с предположението, че то е от прабългарски произход.

 

Срещу възможността неславянизирано прабългарско население да е преживяло тук средновековието и да се е запазило до османската епоха говори и друго обстоятелство. В турския език на жителите на Делиормана и на днешните гагаузи още

 

 

212. Византийският историк Кинам, ed. Bonn. 94. 11, при разказа за една наказателна експедиция на византийския император Мануил Комнин срещу куманите съобщава, че те се оттеглили зад Дунава, в днешно Влашко. Императорът ги последвал и навлязъл в Τένου ὅρμον, но намерил там лагера им изоставен. Това име (запазено в названието Teleorman на окръга югозападно от Букурещ, гл. Tomaschek, Zur Kunde der Hämus-Halbinsel. Sitzungsber. d. Wien. Akad., hist. -phil. Klasse, Bd. 113, 297 и Jireček, Einige Bemerkungen 220) e било дадено на тая покрита в онова време с пространни гори област от куманите. Знае се, че Кумания се е наричала тогава и част от днешно Влашко. Никакво свидетелство нямаме обаче, че същото название Tele Orman или Дели Орман още тогава се е разпростирало и върху областта по десния бряг на Дунав и далеко на изток от влашкия Τένου ὅρμον, както някога Jireček бе склонен да предположи, а въз основа на него Kowalski, Les Turcs et la langue turque de la Bulgarie du nord-est. Krakovie 1933, 16, смята за безспорно. Името Дели Орман на днешната област в Североизточна България навярно и през XV в. не ще да е било известно. У по-старите турски автори (Anonym. Giese. Nešri, Lutfi) тя се нарича Agač denisi, гл. Fr. Babinger, Schejch Bedr Ed-Din, Der Sohn des Richters von Simaw. Berlin 1921, 81, 41 и 52, т. е. „море от дървета”.

 

288

 

 

697

 

не са открити елементи, които биха могли да бъдат отнесени към езика на туранските прабългари.

 

Предположението, че в това турски говорещо население трябва да се търсят остатъци от някогашните печенези, узи и кумани, е по-близко до истината. През XI—XII в., когато след падането на Първото българско царство Дунавска България става византийска погранична провинция, нападенията на тия севернотюркски народи се превръщат за нея в постоянно зло. В 1048—1050 г. там се настанява грамадна маса печенези, [213] а десетилетие и половина по-късно нахлуват и узите. Ако се вярва на съвременни византийски известия, техният брой достигал много стотици хиляди. [214] С помощта на българи и печенези византийското правителство сполучило да се освободи от тия нови пришълци, но самите печенези останали в продължение на няколко десетилетия пълни господари на областта между Дунав и Балкана. Техните главни станове се намирали в областта „Сто хълма”, както тогава се наричала у българи и византийци днешна Добруджа, [215] а под властта си те имали и крепостите по брега на Дунав. [216] Оттук грабежите им се разпростирали далеко на юг и всички военни експедиции, които империята устройвала срещу им, свършвали катастрофално. Окуражени от

 

 

213. Cedr. ed. Bonn. II. 585, 19, съобщава, чете били 800 хиляди, Attaleiates, Bonn. 30.6 бележи, че тогава целият печенежки народ минал Дунав (τὸν Ιστρο ν παγγενεὶ διαβάντες); също и у Zonaras, Bonn. 642, 13: διέβη τὸν ποταμὸν; σὺν τῷ εϑνει παντί.

 

214. Atall. 83 19,

Zonaras, който изобщо съкращава Аталиат, е намалил това число: ὑπὲρ ἑξήκοντα χιλιάδας III. 678.13.

 

215. An. Comn. ed. Reifferscheid I.242.22; Cedr. II.594.7 и 597.21; също и среднобългарското „Сказание на пророк Исая”, изд. Љ. Стојановић, Споменик на Сръб. Акад. на науките, III. 1890, стр. 191, където като първи български цар се споменава никой си Слав, който „сътворил сто могили в земята българска” и поради това бил наречен „цар на стоте могили”. 3атая област Jireček, Einige Bemerkungen über die Überreste der Petschenegen und Rumänen usw. in der Sitzungsber. d. Böhm. Gesellschaft d. Wiss. 1889, стр. 5 и 29 и от същия Das christliche Element in der topographischen Nomenklatur der Balkanländer. Sitzungsber. der Wien. Akad. Bd. 135, стр. 85; ср. също и Златарски, История на българската държава, II стр. 96 и 100.

 

216. Cedr. II 584.1; Ann. Comn. I.192, 23.222.30 и 234.9 сл.

 

289

 

 

698

 

тия успехи, печенезите в 1089 г. се вдигнали от Подунавието, прехвърлили Балкана и неизброимите им тълпи залели цяла Тракия. Тук обаче щастието им изменило. След страшното поражение, претърпяно от тях в битката при Левунион (април 1091), на Долна Марица, остатъците им били заселени в Югозападна Македония. [217] Може при все това да се допусне, че някои от тях са останали в североизточната дунавска област. Три десетилетия по-късно други техни съплеменници, които дошли от север, на свой ред били разпръснати от императора Йоан Комнин при Berrhoe в Северна Тракия. [218]

 

След печенези и узи над дунавската граница се възправили куманите. Като печенежки съюзници срещу Византия се споменават те и по-рано, през 70-те и 80-те години на XI в. [219] Водени от войнствените си инстинкти и от жаждата за плячка, те обаче не се чувствували обвързани от никакви минали отношения и главно на тяхната помощ византийците дължали победата си над печенезите при Левунион. [220] За куманите това събитие също тъй минало като една обикновена случка, след което те в продължение на цял век останали главният неприятел на Византия в долнодунавските земи. Освободителната борба на българите в края на XII в. дължала успешния си ход главно на помощта, която те намерили у тоя народ, а кумански отряди и след това образували главната съставна част във войските на Асеновци при войните им с византийци и латинци. [221] Когато през втората половина на XIII в. монголите нахлуват в черноморските степи, куманите се разпръснали. Много

 

 

217. В областта Мъглен, гл. Zonaras, ed. Bonn. III. 740.19 сл.; F. Chalandon, Alexis I Comnène. Paris 1900, 134 — погрешно à l'est du Vardar, и Василевскій, Византія и печенѣги. Ж.М.Н.П. Декември 1872, 277 сл. За следите от това печенежко поселение G. Weigand, Die Wlachomeglen, Leipzig 1892, XXIX и от същия Etnographie, von Makedonien, Lpz. 1924, 22.

 

218. Cinnamus, ed. Bonn. 7.16; cp. Chalandon, Les Comnènes II, Paris 1912. 48 сл.

 

219. Attal., ed. Bonn. 300.21 сл.; Anna Comn. I 234. 16 и 242.1.

 

220. Anna Comn. II.9.15 сл. 12.21 сл.

 

221. За това свидстелствуват многобройни места у Никита Акоминат и Георги Акрополит. Гл. също и Д. Расовскій, Роль Половцев във войнах Асѣней с византійской и латинской имперіями в 1186—1207 г. Списание на Бълг акад. на науките, кн. 58 (1939), стр. 203 сл.

 

290

 

 

699

 

от тях идват в Балканския полуостров, а някои достигат и Мала Азия, където техни поселения се споменават и през последните години на XIII в. [222]

 

Отломъци от тия севернотюркски народи живеели разпилени в балканските земи дълго време след горните събития. Там, където били по-малко на брой, те скоро се претопявали и изчезвали сред старото туземно население. В Североизточна България обаче, където техните пълчища най-често се явявали и най-продължително се задържали, оставените от тях следи са били значителни. Независимо от това, че измежду всички земи в полуострова Добруджа е лежала най-близко до отвъддунавските свърталища на тия туранци, тя и поради степния си характер е била повече от всяка друга балканска област пригодна за номадския им бит. От друга страна, тъй като поради преживените през епохата на византийското господство сътресения българското население в нея е било доста разредено, условията за етническото запазване на пришълците са били особено благоприятни. Въз основа на чисто исторически данни следователно може със сигурност да се предположи, че доста много такива севернотюркски елементи са били заварени тук от османското завоевание.

 

Предположението, че днешното турски говорещо население в Североизточна България води началото си от етническите промени, настъпили тук през епохата на XI—XIII в., намира подкрепа и в езиковите изследвания, колкото недостатъчни и да са те засега. От работата на Kowalski — въпреки непълнотата ѝ все пак най-доброто от всичко дадено в тая област — се вижда, че между гагаузкия и делиорманския турски диалект съществува близко родство, изразено в цяла редица особености, които са характерни за днешните севернотурски диалекти, но не се срещат в езика на турците нито из останалите области, нито из Анадола. Поради това авторът отдели тия два диалекта в една трупа — дунавскотурска, най-характерното у която са именно тия севернотюркски елементи. [223] Тая констатация

 

 

222. G. Acropol., ed. Heisenberg 53.23; Greg. I 36.16 сл. 111.11 и Miklosisch et Müller, Acta et diplomata graeca. IV. 167. n. 8.92.

 

223. T. Kowalski, Les Turcs et la langue turque de la Bulgarie dn nord-est, Krakowie 19ЗЗ, 26.

 

291

 

 

700

 

значи несъмнено, че и населението, у което те са запазени, се е преселило тук от север, откъдето са дошли в миналото и споменатите печенези, узи и кумани.

 

Слага се въпросът, от кои измежду тия племена или народи ще са произлезли днешните гагаузи и гаджали?

 

Отговорът на този въпрос предполага предварително изяснение на един — тоя за етничните отношения между самите печенези, узи и кумани. А тъкмо той чака разрешението си и новите работа в тая област, вместо да ни приближат към това решение, като че ли още повече го затрудняват. Вината в случая трябва да се припише не само на ненадеждността на изворите, особено на източните, които през последните десетилетия все по-нашироко се обхващат от кръга на научното издирване. Докато някои от тях предават сведения от втора ръка, криво доловени и погрешно записани, у други легенда и истина са тъй сплетени, че мъчно могат да се отделят. А дори и там, където в тях е отразена една действителност, тя в много случаи е само преходна. Всред това море от турански племена и народи, което през втората половина на средновековието залива необозримото пространство от Днестър до Йенисей, всичко е лабилно. Ето защо съвсем погрешно би било да се съди за промените, извършвани там, въз основа на представи, каквито имаме от миналото на европейския континент. Номадският бит, свързан с непрестанно движение и смяна на местожителството, а поради това и с нахлувания в чужди земи и сред другородни населения, не е позволявал да се образуват там такива затрорени етнически общности, примери на каквито ни дава европейската уседналост. Вместо особени племена и народи там имаме само временни политически формации или пък съюзи, които днес носят името на един господствуващ клон, утре на друг, преди това съвсем неизвестен. Поради това там, където някой извор споменава един народ, втори, непосредствено след него, съобщава за друг. В повечето случаи етническата маса е същата и сменено е само господствуващото племе, за да отстъпи по-късно и то своето място на друго, излязло от същата среда или пък в диренето на пасбища проникнало в чужда среда, на която заедно със своето надмощие е наложило и името си.

 

292

 

 

701

 

В това състояние на постоянен кипеж и на ожесточени сблъсквания цели племена са се откъсвали от своите сродници, за да влязат в състава на нов съюз или пък, подгонени от нуждата, за да се втурнат в далечни странствувания, да увлекат из пътя си отломъци от други скитници и да се явяват като завоеватели в съвсем чужди земи. Въз основа на случайни споменавания да се дири потеклото на едно или друго такова племе е понякога нещо съвсем безнадеждно. Повече или по-малко вероятни в такива случаи могат да бъдат само някои общи заключения. Всичко останало, поне при сегашното състояние на историческото знание, представя хипотези, тъй малко задоволителни, колкото слаби са и основанията, върху които те са построени.

 

Не е чудно, че досега противоречиви са и резултатите от изследванията относно потеклото и етническите отношения на племената, които през XI—XII в. изпъкват в историята на Европейския Югоизток. Несъмнено е, че куманите са говорили турски език и че много близо до техния е бил езикът и на печенезите. Принадлежността на куманския към чисто тюркските езици е засвидетелствувана от няколко запазени до днес паметника, [224] а за близкото родство между него и печенежкия имаме едно не по-малко безспорно известие. Непосредствено преди битката при Левунион един от печенежките първенци, който разбрал каква участ чака съплеменниците му, за да се спаси, прибягнал на страната на куманите, които „говорили на същия език” (πρόσεισι τοῖς Κομάνοις ὡς ὁμογλώττοις). [225] Въз основа на това известие и на някои други места у тогавашни византийски автори, където се дават еднакви сведения за бита на печенези, узи и кумани, е създадено схващането, че те са били не само сродни племена, но че са представлявали три дяла от един и същи народ, [226] които са се разделили още преди да напуснат

 

 

224. На първо място тъй нареченият Codex Cumanicus, гл. изданието на G. Kunn, Budapest 1880.

 

225. Anna Comn. II, 14.25.

 

226. Kunn, ц. с. XXXIV; Голубовскій, Печенѣги, торки и половцы до нашествія татар. Кіевъ 1884; Salaville, Un manuscrit chrétien en dialect turc. „Le Codex Cumanicus”. Echos d'Orient, XIV (1911) sept. 281. Младенов, Печенези и узи-кумани в българската история. Българ. Историч. библиотека IV. 1. 1931, стр. 125.

 

293

 

 

702

 

азиатската си родина. Във връзка с това, докато според едни узи и печенези са от един род, [227] други подчертават особената близост между кумани и узи, като смятат дори, че „узи” е било същинското домашно или турско име на куманите [228] или че куманите са едно коляно, отделено по-късно от общата узка маса. Доколко всички тия мнения са удържими, свидетелствува обстоятелството, че едно от най-новите и подробни изследвания в тая област отхвърля генеалогическата връзка на куманите със старите гузи (Ghuz), от които произхождали печенези и узи; според това схващане куманите не са нито печенези, нито узи. [229]

 

Въпреки богатия езиков материал, запазен в Codex Cumanicus, не е по-малко и различието в мненията относно принадлежността на куманския език, а оттук и на самите кумани към една или друга група. Докато според някои те са принадлежали към източнотюркските племена, [230] други въз основа на същите езикови данни ги отнасят към западните, [231] а трети ги отделят от узи и печенези, които считат за племена от централнотюркските групи. [232]

 

 

227. Голубовскій, п. т. 59. Scylitzes, Bonn. II, 653.13 II.653.13, на когото в случая Голубовскій се основава, казва само, че

 

228. K. Zeuss, Die Deutschen und die Nachbarstämme, 743, P. Hunfalvy, Ethnographie von Ungarn, Budapest 1877, 235; Младенов, ц. с. 125.

 

229. Marquart, Über das Volkstum der Kumanen в Osttürkische Dialektstudien. Abhandl. d. Kgl. Ges. d. Wiss. zu Göttingen XIII (1914) 38, 3; сравни също P. Pelliot, A propos des Comans. Journal Asiatique XV, 1, 1920, стр. 139. Ср. още Wirth, Gesch. Asiens und Osteuropas. Halle a. S. 1.1905, 337, който отделя печенезите от тюркските огузи.

 

230. О. Blau, Über Volkstum und Sprache der Kumanen. Ztschr. d. Deutschen morgenl. Gesellsch., 1876, W. Bang, Zur Kritik des Codex Cumanicus, Louvain 1910, също в Osttürkischen Dialektsludien, 11.; R. Roessler, Romanische Studien, Lpz. 1871, 355; Младенов, ц. с., 131 и 134, също и Положението на Аспаруховите българи в рода на тюркския клон от арио-алтайските езици. Бълг. ист. библиотека 1.1.65 сл.

 

231. Радловъ, О языкѣ Кумановъ. По поводу изданія куманского словаря. Прилож. к 48 г. Зап. Имен. Акад. Наук № 4 Спб. 1884, стр. 52.

 

232. Д. Расовскій, Половцы. Seminarium Kondakovianum VII. Praha 1935, стр. 4 и 8. Редът, в който у един източен автор от XI в. са дадени главните тюркски племена (гл. Brockelmann, Mahmoud al Kašghari über die Sprachen und die Stämme der Türken im XI Jahrh. Cörösl Csoma-Archivum, 1.1. 1921, 36) и при който най-западното от тях се явяват печенезите (Päcänag), след които към изток едно след друго идват Qifčaq, Oγuz и т. н., се отнася не до тяхната етническа и езикова принадлежност, а до географското положение на заеманите от тях земи през тая късна епоха.

 

294

 

 

703

 

Името Кипчак (Qipčak, Qifčak), с което куманите обикновено се означават от източните автори [233] и което по-сетне минава върху държавата на северозападните татари, е причина и за други спорове. Някогашното мнение, че „кумани и печенези образували народ, който се наричал кипчак”, [234] е отдавна изоставено. Но противници има и теорията, според която за прадеди на куманите трябва да се счита източнотюркското племе Kimak, покорено от монголските Qun, които му дали името си и през XI в. го отвели към земите около Дон и Волга, за да бъдат тук едните и другите заварени и подчинени от други монголски скитници — Kipčak, които им наложили своето племенно име. [235] Едни от противниците на тая теория считат, че кипчаците са били само едно племе от кимаките — куни. [236] Според други пък името Kipčak е означавало северозападната азиатска степ, която разделяла алтайските племена на изток от Chuzz и Kanglí в областта на Волга и Урал. Тук в тая пасбищна „празна земя” [237] се отливали преселници от свръхнаселения Туркестан. Под натиска на алтайците тия преселници постепенно отстъпвали на запад, където минали Волга, и тъй пренесли името Kipčak върху равнините на Дон и Днепър. [238] Според това мнение следователно Kipčak е не племенно, но

 

 

233. Също и у Rubruquis сл. W. v. Rubruck, Reise zu den Mongolen 1253—1255, Übers. v. Fr. Risch, Lpz. 1934, 79: die Komanen, die Kiptschak genannt werden.

 

234. M. Klaproth, Mémoires relatifs à l'Asie III. 113 сл., цитираме сперед Васильевскій, Византія и Печенеги, Журн. Минист. Народ. Просвещ. декемврий 1872, 296.

 

235. Marquart, ц. с., 56 сл., 89 сл. III сл.

 

236. Бартольд в рецензията върху работата на Marquart, Русскій истор. журнал VII, 1921, стр. 141 сл. Също и Расовскій, ц. с. 13 сл.

 

237. Според L. Gahun, Introduction à l'histoire de l'Asie, Paris 1856, 36 сл, името Kipčak означава жители на пуста земя, хора на степите в противоположност на Uigur, народ, събран и подчинен на един закон. Обаче според Wirth, ц. с., кипчаките са били част от цигурите.

 

238. A. Bruce Boswell, The Kipchac Turks. The Slavonic Review, VI. 1928, 70. За различните обяснения на името кумани гл. у Голубовскій, ц. с., 39 сл.

 

295

 

 

704

 

географско име, а самите кипчаци ще са представлявали смесица, от различни южнотюркски племена. За да се види с какви мъчнотии има да се справя тук научното изследване, нужно е да се добави, че един народ Kumani, който обитавал областта между Ефрат и Халис, в Североизточна Мала Азия, се споменава в един асирийски надпис от XI в. преди Христа, че кумани се явяват в персийската войска по времето на Ксенофон и че в началото на християнската ера за тях се говори като за един от народите, които живеели в „пустините на Скития” [239].

 

За физическите черти на узи и печенези нямаме определени известия. Що се отнася до куманите обаче, историческите известия ги представят като народ, добре сложен, с бял цвят на лицето, светли коси и сини очи. [240] С това обясняват и особените имена (Polowtzi, Chardeš, Plauci, Valwen, Falben), с които куманите били наричани от съвременните им руси, арменци, чехи и немци. [241] Оттук и заключението, че расово те се различавали от тюрко-монголите и са били близки до онова население с руси коси и сини очи, за което има сведения, че в началото на християнската ера е живяло в Източна и Централна Азия, [242] или, с други думи, че не са били народ от турска

 

 

239. Гл. за това S. Salaville, Un peuple de race turque christianisé au XIII siècle. Les Comans. Echos d'Orient. XVII 1914 — 1915, 195 сл.

 

240. Гл. за това у Расовскій, ц. с., 15 сл.

 

241. Гл. Голубовскій, ц. с. 40 сл.; Zeus, 744; Младенов, Положението на Аспаруховите прабългари, 67 и в Печенези, узи и кумани, 132. Подробности за това у Расовскій, ц. с. 14 сл. Срещу по-раншното обяснение на името половци от „поле” (Feld), т. е. Bewohner der Flächen (Zeus 744), днес се смята, че то идва от славяно-руското „половый” (южнослав.— плав) — светъл, сламеножълт, откъдето по отношение на хората — и рус, синеок. Младенов, Положението и пр., 67, предпола, че същият произход може да има и името Кумана — от „някогашна турска форма” kök man, „син човек”. Подобно обяснение предлага и Голубовскій, стр. 40, бял. В името Cuni, както куманите се наричат в маджарските хроники, i е латинското окончание, без което чисто куманската форма kun според Cod. Cum. (ed. Kann 265) значи „ден, светлина”. Голубовскій, който мисли, че „номадите обичали да се зоват с гръмки имена”, се пита „не е ли възможно думата Cumani да се счита за извратено от чужденците Kun-men, което може да значи „подобен на светлина”? — Струва ни се, че ако в тая етимология има нещо вярно, то сигурно не може да идва от споменатия „номадски обичай”, а ще е във връзка с физическия тип на тоя народ.

 

242. Pelliot, ц. с., 134, Grousset, ц. с. 87 и 199 сл.

 

296

 

 

705

 

раса, а че попаднали по-късно сред тюрко-монголските племена и възприели техник език и бит. [243]

 

При това състояние на въпроса за етничното положение на печенези, узи и кумами обречен на неуспех би бил всеки опит да се доказва, че гагаузи или гаджали произхождат именно от един, а не от друг измежду тия народи. Опора една хипотеза от тоя род не би могла да намери и в топографската номенклатура на Добруджа и Делиорман, тъй като под влиянието на османския и татарския тя коренно е била променена. Името на Балчик, което някои смятат за „несъмнено куманско”, [244] може да бъде и чисто османско. [245] От друга страна, при познатата близост на печенежкия и куманския език още по-мъчно би било да се отнесе едно тукашно местно название към един от тия два народа. Обстоятелството, че в Добруджа или Делиорман не се срещат названия, които да напомнят народното име на куманите, още по-малко може да бъде взето за доказателство, че по-старото тюркско население в тия области се е състояло само от печенези и кумани. [246] При все че през течение на няколко десетилетия (1048—1091) печенезите масово обитавали Североизточна България, днес тук само едно име напомня за тях — това на с. Pečeneaga (рум. Pecineaga) в Северна Добруджа, на дунавския бряг между Хърсово и Мачин. Що се отнася до узите, те не са оставили никаква следа от тоя род. У Анна Комнина I. 242. 18 сл. се разказва, че през XI—XII в. от тях останало името на езерото Ὀζολίμνη (другаде Οὐζολίμνη). Оттогава обаче това име съвсем изчезва; макар че, след като Византия в 1064—1065 г. успяла да се разправи с узите, техните остатъци били заселени в Тракия, [247] от тяхното племенно име и в тая област днес не е останал никакъв помен.

 

 

243. Расовскій, 16 сл.

 

244. Младенов, Печенези и т. н. 131. В източнотурския, джагатайски език, на който куманския бил твърде близък, както и в коращския, балчик, балчых значело „глина, кал”.

 

245. Евлия Челеби, прев. на Гаджанов, Период. Спис. кн. 70, стр. 673, при описанието на Балчик обяснява: „Лошо пристанище е. Понеже на едната страна на пристанището има само тиня, затова се казва и Балчик.”

 

246. Както мисли Мошков, Турецкія племена на Балканском полуострове, Известія Русск. геогр. общества XL (1904), стр. 412.

 

247. Attal. ed. Bonn. 87.17; Scylitzes, Bonn. II 656. 23. И двамата автори съобщават, че на варварите били дадени земи в Македония. Както е известно, тъй византийците през епохата на VIII—XII в. наричаха Източна Тракия, по-точно Одринската област.

 

297

 

 

706

 

Същото е и с остатъците на печенезите, настанени, както вече по-горе споменахме, няколко десетилетия по-късно в Южна Македония. Редицата местни названия, в които из различните области на Балканския полуостров е запазено народното име на куманите, [248] от друга страна съвсем не свидетелствуват за тяхно масово поселение в съответните земи. Когато един народ заседне в дадена страна, съвсем нее естествено да се явят там местни имена, произведени от народното име на пришълците. Подобни  случаи са обясними само когато незначителни отломъци от такъв народ се поселят в отделни места на една земя и сред по-многобройно чуждо на тях население.

 

Мнението за куманския произход на гагаузите се основава главно на значителната роля, която куманите са играли в късното българско средновековие; основава се това мнение и на името на първия познат княз на Добруджа Балик. [249] Поради името си той се смята за куманин, [250] откъдето и предположението, че към същата племенна общност ще да са принадлежали и ония негови поданици, чиито потомци тук са днешните гагаузи. [251] Това заключение обаче е пресилено. Името на Балик може да е толкова куманско, колкото напр. печенежко, и навярно принадлежи към общотурската ономастика. Като нарицателно със същото значение „риба”, което е имало в куманския език, [252] се явява то и в османския. [253] Областни князе от кумански произход, от друга страна, срещаме през XIII—XIV в.

 

 

248. За това Jireček, Einige Bemerkungen 273; Мошков, ц. с., 412; Младенов, Печенези и пр. 130.

 

249. Μπαλίκας, Cantac. ed. Bonn. II 584. 15.

 

250. Jireček, Einige Bemerkungen 223; Младенов, Печенези и т. н. 130; Zlatarski в Recueil Dobroudja 54.

 

251. Jireček, Gesch. d. Bulgaren, russ. Übers, von F. Brunn, 400, също в Cesty, 829 и Einige Bemerkungen 28; Zlatarsky, Le sort historique etc. (Recueil Dobroudja) 50.

 

252. Kunn, Cod. Cumanicus, 300.

 

253. Така e напр. с името на гр. Балчик. Иречек, Пътувания 838, мислеше, че то „произхожда от името на княз Балик” и че е следователно куманско. В същност то може да бъде и османско, Евлия Челеби (превода на Гаджанов, Пер. сп. 20. 688) казва за Балчик: „Той е лошо пристанище. Тъй като от едната страна на пристанището има само кал, градът се нарича и Балчик.” Според Младенов, ц. с., 131, думата „балчик” значи „кал, глина” не само на кумански, но и в източнотюркските джагатайски езици.

 

298

 

 

707

 

и в български области, където едва ли е имало що-годе значителни кумански поселения. [254]

 

Още по-несъстоятелна е хипотезата, която извежда гагаузите от руските „черные клобуки”, а делиорманските турци от печенезите. За преселението на „черни клобуци” към балканските земи нямаме никакви исторически известия. Такова преселение е и малко вероятно. Ако черните клобуци, които XII—XIII в. са били военнограничарско население на служба у руските князе, е трябвало да се спасяват от монголското нашествие, най-естествено би било да се отправят те не към далечните земи на Балканския полуостров, а към вътрешните руски области, където по онова време търсели убежище и самите руси, жители на връхлетените от татарите покрайнини. Предположението, че тия узо-тюрки са били повлечени от отстъпващите под монголския натиск кумани на югозапад през Дунав и че спрели в Добруджа, докато самите кумани продължили движението си към Тракия, е съвсем произволно. До появата на татарите „черните клобуци” са помагали на руските князе в борбата им тъкмо срещу същите кумани, [255] и мъчно би могло да се допусне, че сега те са се откъснали от своите господари, за да тръгнат заедно с дотогавашните си кръвни неприятели. [256]

 

Тая последна хипотеза дири опора между другото и в днешното

 

 

254. Т. напр. Елтимир, деспот на Крън (в областта на днешния Казанлък, южно от Хемус) и брат на търновския цар Георги Тертер, чийто баща според Pachym. II. 265.6 и 269, 10 ἐκ Κομάνων ἤν. За куманския произход на Шишман, основателя на Видинското княжество, говори Cantac., ed. Bonn I.175.13. От куманско потекло, ако се съди по имената им, са били и създателите на княжеството на Браничево (между Тимок и Морава, в днешна Североитточна Сърбия) Дърман и Куделйн. Ср. Ников, Към историята на северозападните български земи. Списание на Бълг. акад. на науките, XVI, 1918, стр. 63 и от същия, История на видинското княжество, Годишник на Софийския университет, Истор.-фил. факултет, XVIII, 1922, стр. 40.

 

255. Голубовскій, ц. с., стр. 151.

 

256. Що се отнася до куманите, те се явяват не само в Тракия, но се разпилели из всички балкански земи. Срещаме ги и в Сърбия. Cantac. I.35.20, 275.5.

 

299

 

 

708

 

религиозно различие между гагаузи и гаджали: то водело началото си още отпреди преселението на печенези и черни клобуци на полуострова. Могло да се мисли, че „гагаузите (т. е. техните прадеди, черни клобуци) приели православието си от русите още в XI и XII в. [257] Като доказателство пък, че печенезите, от които произлезли днешните гаджали, дошли тук вече мохамеданизирани, могло да служи едно известие на Ал-Бекри. Тоя арабски автор разказва, че към 1009—1010 г. някакъв мюсюлмански проповедник спечелил за исляма 12 хиляди печенези; между тях и останалите им сънародници поради това почнала война, мохамеданите победили, поради което противниците им също приели исляма. [258]

 

Че ислямски мисионери през тая епоха, както и преди нея и след нея, са кръстосвали земите около Черно и Каспийско море и че дейността им там в някои случаи е била доста успешна, това е добре известно. Твърде е възможно от нея да са били засегнати и някои от печенезите. И известието на Ал-Бекри може да бъде прието само в тоя смисъл. Решително погрешно би било обаче да се вярва, че дори една що-годе значителна част от тях е била спечелена за Мохамедовото учение. За подобни  верски увлечения печенезите по онова време са били неспособни. Известно е, че един католически мисионер, абатът Бруно, в 1007 г., т. е. едва три години преди времето, към което се отнася известието на арабския писател, в продължение на едногодишна дейност успял да изтръгне от езичеството едва тридесетина от тия диви варвари. [259]

 

На византийците от X-XI в. печенезите са били много по-добре познати, отколкото на тогавашните араби. Поради това най-многобройните си и най-ценни сведения за тях ние днес дължим на византийски извори. В тях се разказва не само за нашествията на тоя народ в балканските земи, но и за неговите нрави и за бита му. В никой от тия извори обаче не се намира ни най-малкият намек за това, че печенезите са били мохамедани. При войните си срещу селджуците в Мала Азия

 

 

257. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда, 17.

 

258. Мошков, Турецкія племена, 411 сл.

 

259. Aug. Bielowski, Monumenta Poloniae historica I (Lwów, 1864) 324 сл.; ср. А. Хилфердинг, в Русская беседа 1 (1856) 8 сл.

 

300

 

 

709

 

Византийската империя през XI в. неведнъж си служила с печенежки наемници. [260] Преди битката при Манцикерт (1071 г.) един техен отряд минал на страната на неприятеля. [261] Тогава селджуците вече са били мохамедани и ако печенезите са принадлежали към същата религия, византийците не биха посмели да ги използуват тъй широко срещу техните единоверци. Най-малко поне обяснили биха измяната при Манцикерт с религиозната общност между едните и другите, нещо, което също никъде не е казано. Но независимо от всичко това на известието на Ал-Бекри може да се противопостави друго, по-определено и по-достоверно. Когато през 1048 г. печенежкият първенец Кеген получил позволение да се настани с водените от него две племена в днешна Добруджа, тогава византийска, пришълците, на които срещу задължението с военнограничарска служба били раздадени земи и поверени три от придунавските крепости, били покръстени. [262] Изглежда обаче, че и сега православната християнска проповед е имала сред тях не по-голям успех, отколкото преди това тая на католицизма и на мохамеданството. [263] Тезата, че християнството у гагаузите води началото си от Русия, още по-малко може да бъде доказана. Тя не почива на никакви исторически свидетелства и се гради единствено на предположението за произхода им от черните клобуци, част от които били покръстени преди татарското нашествие. Известно е обаче, че доколкото християнството по онова време е намерило прием сред туранците, жители на Южна Русия, от него са били засегнати и куманите. Въз основа само на тоя факт прочее гагаузите могат да бъдат смятани толкова за потомци на узите — черните клобуци, колкото и на куманите. За да се обясни християнската религия у тях, съвсем не е нужно наченките ѝ да бъдат отнесени към времето, когато тия туранци обитавали отвъддунавските земи. В България, където християнството имаше зад себе си една вековна традиция, условията за проник-

 

 

260. Attal. 108.10, 148.19; ср. с. 30.5 и 66.21; Cedr. Il 587.10 сл.

 

261. Attal. 156.20; Cedr. Il 695.6, макар да предава съответното място от Attal., говори за узи μοῖρά τις Οὐζική.

 

262. Cedr. II 583.16 сл.; Zonaras, ed. Bonn. III 641. 17. Броят им бил 20 хиляди.

 

263. Гл. моята работа Произходът на Асеневци. Макед. преглед, IV, 4.17

 

301

 

 

710

 

ването му сред пришълците са били много по-благоприятни, отколкото в неспокойните окрайнини на тогавашната руска земя, граница между два свята.

 

В областта на Одрин, около Баба Ески и Хавса, също живеят няколко хиляди християни, които говорят турски. Наричат ги сургучи. [264] Според Мошков техният говор бил „извънредно близък” с гагаузкия, [265] което значи, че според неговата теория те също би трябвало да се смятат за остатък от узите черни клобуци. При все това той обяснява названието Сургуч от Tzur, както се е наричало едно от познатите през X в. печенежки племена, [266] от което следва, че сургучите трябва да се сближат не с черните клобуци, а с отделните от тях печенези. Името на днешното гагаузко село Кубей в Бесарабия според друг лингвист „напомнило чудно” названието на друго печенежко плече — Кулпеи, [267] и въпреки това същият учен не допуща никакво съмнение, че прозвището „гагауз” трябвало да бъде поставено във връзка с потеклото на куманите, [268] тъй като „Gagayz” идвало от „gök (kök)-uz”, т. е. сини узи, каквито по физическите си черти (синеоки) били и самите кумани. [269]

 

Сред всички тия взаимно противоречиви и малко убедителни мнения относно произхода на днешното турски гoворещо население в Североизточна България за приемливо може да се

 

 

264. Иречек, Пътувания 696; Einige Bemerkungen., 239; Мошков, Турецкія племена 432 сл. съобщава, че в 1902 г. те не били повече от 7—8 хиляди души.

 

265. П. т., стр. 434.

 

266. Мошков, Гагаузы Бендерскаго уезда 14; също в Турецкiя племена 401; Младенов, Печенези и пр. 125 намира това обяснение за „доста остроумно”. Печенежкото племе Τζούρ у Const. Porphyrog. De adm. imp., Bonn. 165. 2.

 

267. Младенов, п. т. 133; Const. Porphyrog. п. т. 165.2: τοῦ Κουλπέῃ.

 

268. Гл. по-горе. Младенов, Печенези, узи и кумани, 125, твърди, че „същинското, домашно име” на куманите „е било узи, запазено и до днес в името на добруджанските и бесарабските гагаузи”. Хипотезите върху произхода на името Гагауз са също така многобройни, както и мненията върху техния произход въобще. Виж по този въпрос С. Peez, ц. с., 81 и Г. Димитров, Гагаузи, потекло и произхождение на думата. Изв. варн. археол. д-во., II, 1909, 15—32. Димитров привежда 18 различни мнения върху произхода на това име.

 

269. Младенов, п. т., 133.

 

302

 

 

711

 

смята само общото заключение, че това население ще да води началото си от ония турански племена, които през XI—XIII в. идват тук из отвъддунавските земи. За опора от това заключение служат освен историческите известия още и севернотюркските елементи в говора на гагаузи и делиормански турци. Запазените сред тия последните предания, че те са тук по-стари жители от османците, [270] също говорят в полза на тоя извод.

 

Днешното състояние на научните изследвания обаче не позволява да се твърди, че гагаузи или гаджали са потомци на едно или на друго от тия севернотюркски племена. Много по-основателно би било да се предположи, че запазени тук остатъци от печенези, узи и кумани са се смесили с течение на времето и че от тая амалгама, може би с местни преобладания на една или други от съставните ѝ части, са произлезли и гагаузи, и гаджали. Днешната тяхна езикова близост не би могла да бъде обяснена, ако не се допусне еднаквото им потекло, а не би била и тъй пълна, ако едните и другите произлизаха от две различни племенни общности. Колкото печенези, узи и кумани по времето, когато са се явили в североизточните български земи, и да са били сродни по език, ако техните отломъци тук са продължавали да живеят изолирани едни от други, първоначалните диалектични различия у тях биха нараснали до такава степен, че биха се оформили в напълно самостойни езици. А срещу това и въпреки принадлежността си към две съвсем различни религии, които затруднявали взаимного им общуване, гагаузи и гаджали говорят един и същ език. Ако в сравнение с делиорманския гагаузкият се отличава с известни старинни черти, това се дължи на обстоятелството, че поради християнството на гагаузите техният диалект е бил повече запазен от литературното влияние на османския.

 

Но всички тия разсъждения и изводи още не разрешават проблемата за произхода на гагаузи и делиормански турци. Редица исторически и лингвистични данни, върху които по-нататък ще се спрем, показват, че севернотюркският етнически елемент е представлявал тук само субстратът. Явява се въпросът,

 

 

270. Виж у Шкорпил, Гаджанов, Kowalski.

 

303

 

 

712

 

какви са били останалите слоеве, от които е било изградено цялото?

 

В споменатото си изслсдване Ковалски бележи, че въз основа единствено на езикови данни мъчно може да се отговори на тоя въпрос. Сигурно било само това, че гагаузи и гаджали не могли да се смятат за колонисти, доведени от османците из Мала Азия. За всяко по-нататъшно предположение обаче било нужно езиковите факти да се сближат с данните на историята и етнографията. Полският учен не обяснява кои данни из тия области на изследвания има в случая пред вид. Той се задоволява само да каже, че това турски говорещо население в Североизточна България ще да е образувано от три последователни слоя: първият — от споменатите остатъци на един севернотурски народ, вторият от една силна южна група, произходяща по епоха, по-раншна от идването на османците, и най-сетне трети слой, образуван от турски колонисти или тюркизирани елементи от османската епоха”. Същественото в заключенията на Ковалски е, че именно вторият слой, смесен в най-стария, „е наложил на цялото южен лингвистичен характер” (стр. 27). Ковалски следователно отхвърля предположението, че гаджали и гагаузи са северни турци, чийто език е претърпял известни промени едва през османско време.

 

Кои са тези черти, които са наложили на гагаузко-делиорманската диалектична група своя южнотурски характер, Ковалски не определя, както не обяснява защо приема, че тия черти трябва да се дължат на „предосманска” колонизация. Срещу двадесетината особености, които сближават делиорманско-гагаузкия със севернотюркските говори, Ковалски посочва само не съвсем изолирания случай с pin вместо bin и на форми като ta (daχа), tolu (dolu), които „напомнят диалектите на Североизточния Анадол” (стр. 25). На същото място обаче сам бележи, че източните крайбрежия на Черно море, т. е. тъкмо зоните, в които се срещат горните черти на гагаузко-делиорманския, са област, в която южнотурски етнични елементи са смесени с такива, дошли от север, което значи, че и споменатата област на гагаузко-делиорманския може да се дължи не на влияния, донесени от Анадол чрез някоя предосманска

 

304

 

 

713

 

колонизация, а и тук, както и там да бъде от същия северен произход.

 

За предположението, че говорът на настанените в Добруджа и Делиорман севернотюркски остатъци е бил изменен под влиянието на някоя силна турска колонизация, дошла тук преди османската епоха, лингвистични основания следователно липсват. Що се отнася пък до „историческите и етнографските”, Ковалски без всяко съмнение има в случая пред вид познатото ни известие на Огузнамето за турците на Саръ̀ Салтък. И очевидно само върху него е изграден изводът му за „втория слой” от „предосманската епоха”. Ние вече знаем стойността на това известие. Ако следователно лингвистиката със свои средства не е в състояние да установи, че някаква колонизация на турски елементи из Мала Азия действително е намерила място в Североизточна България още преди османското завоевание, въпросът за произхода на гагаузи и делиормански турци остава да се изясни само с оглед на положението в тая област от XIV в. насам, когато политически господари тук са били османските турци.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]