МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.
III. ЛЕГЕНДИТЕ ЗА САРЪ САЛТЪК
Но въпросът за селджушката колонизация в Добруджа през XIII в. не може да бъде правилно уяснен, ако не получат нужното осветление редица други свързани с него въпроси. На първо място между тях е въпросът за споменатия у Локман водач на колонистите — Саръ̀ Салтък.
За тая загадъчна личност в устната и писмена традиция на западния ислямски свят са запазени много предания и легенди.
Както вече знаем, у Локман той се явява нещо като племенен вожд, който — веднъж получил за хората си земя в империята — се е считал на нейна служба, „борил се е с враговете на императора и ги побеждавал”. Все тук той е наречен „свет мъж”, без да е обяснено в какво собствено се е проявявала неговата светост или в какво са се състояли неговите верски заслуги. Съществено различни са сведенията, които — знаем вече — намираме за него у Кемал Заде. Преди всичко, докато Локман привежда Саръ̀ Салтък с неговите турци през
233
642
Никея и Никомидия до бреговете на Босфора и оттам ги препраща към Добруджа, Кемал Заде ги прехвърля тук направо от Синоп и Самсун, т. е. от северните брегове на Мала Азия. Докато освен това Локман представя своя герой като съюзник на Михаил Палеолог в борбите му срещу българи и татари, по онова време единствени „врагове на императора” в съседство с добруджанските земи, у Кемал Заде той се явява сподвижник на татарския хан Берке в борбата му срещу неверните (следователно на първо място срещу византийци и българи), а оттук и един от първите многозаслужили войни за тържеството на исляма в дунавско-черноморските страни. Свещената война за разпространението на Мохамедовото учение е основна черта в образа на Саръ̀ Салтък, тъй както той ни е представен в произведението на Кемал Заде. Тъкмо заради тая си дейност той е наречен там и „свет мъж”, У Локман, който също му дава това прозвище, тя не само че е премълчана, но и впечатлението е съвсем друго. Тъй като за Саръ̀ Салтък се говори тук, че се борил и „побеждавал” враговете на християнския император, между които по онова време са се намирали и току-що мохамеданизираните кипчашки татари, следва, че той е бил проводник и крепител на тенденции, враждебни на исляма. Това противоречие, което иде да подкрепи съмнението в достоверността на Локмановия разказ, може да бъде обяснено само с предположението, че пасажът за Саръ̀ Салтък представлява тук една неумела интерполация в историята на Иззеддин, при което авторът на тъй сглобения разказ не си е дал сметка, че възлага на своя преселнишки първенец една роля, несъвместима с качеството му на един „свет мъж”. Но веднъж поставил появата на Саръ̀ Салтък в Добруджа във връзка с пребиваването на султана във Византия и представил преселението на селджушките турци като резултат на споразумението между тоя последния и християнския император, авторът на тая интерполация не е имал друг изход: за да остане верен на тъй възприетата фабула, той естествено не е могъл да изобрази своя Саръ̀ Салтък с чертите у Кемал Заде, където същият Саръ̀ Салтък се явява като напълно самостоен селджушки военен вожд и завоевател, а за Иззеддин не става и дума.
234
643
Но превръщенията на нашия герой не се изчерпват с двойния образ, в който ни е даден той у споменатите двама турски автори. Легендите на неговия живот и подвизи са занимавали твърде много ума и въображението на мюсюлманите из някои земи. Поради това станали и тема, на която мнозина упражнявали перото си. Евлия Челеби, учен турчин от средата на XVII в., автор на многотомно съчинение — „книга за лътешествията” [75], споменава за двама такива писатели, от чиито съчинения се ползувал. Едното от тях принадлежало на някой си Язъджиоглу Мехмед Челеби от Галиполи, а другото „Салтъкнаме” — на Кенан паша, някогашен султански управител на град Очаков (на Черно море, източно от Одеса). [76]
Сам Евлия, който въпреки богословската си ученост съвсем не бил свободен от суеверията на своя народ и на времето си, разказва за живота и делата на Саръ̀ Салтък следната история, слушана от него в някогашния бекташки манастир на нос Калиакра, на добруджанския черноморски бряг, североизточно от Балчик. Евлия нарича тук Саръ̀ Салтък „Килгра султан”, „Keligra sultan” [77], едно име, което идва от турската форма на средновековното Kaliakra. [78]
75. Ewlija Tschelebi, Sejâhetname. III, стр. 363. Преводът на това място дължа на г. Гълъбов, лектор по турски език при университета в София. От съчинението на Евлия Челеби са преведени на английски език само първите два тома от Jos. v. Hammer, Narrative of travels in Europa, Asia and Africa sjn the seventeenth Century, London 1846—1850. Части от том III, където се описват български земи, са преведени на български език от А. Шопов в Периодически списание, кн. 62 (1902), 161 сл. и Д. Гаджанов, също там, кн. 70 (1909), стр. 639 сл. Преводите и на двамата са непълни, поради което трябваше да прибягвам често до услугите на г. Гълъбов.
76. За Jasydschyoglu гл. J. Deny, Sari Saltiq et le nom de la ville de Babadaghi. Mélanges E. Picot II, Paris 1913. 14, който отнася смъртта му към 1449—1450. Смирнов, Очерк исторіи турецкой литературы (у В. Ѳ. Корш, Всеобщая исторія литературы IV. Спб., 1892, стр. 463) има пред вид навярно това съчинение на Jasydschioglu, когато говори за „една османска епопея”, в която се разказвало за „верските подвизи на султан Саръ̀ Салтък Гази”. За жалост Смирнов не дава повече подробности из съдържанието на това съчинение. За Jasydschyogly и Кенан паша гл. още Babinger в Encyclopédie des Islams IV. 184 под Sari Saltik Dede.
77. Както Deny, ц. с., p. 6, поправя това четене.
78. Описанието на това място и неговата история у Jireček, Пътувания, стр. 843 сл., а също и в Archäol. Fragmente aus Bulgarien Archäol.-epigr. Mitteil, aus Oester.-Ungarn X. (1886), p. 187 сл. За него и X. и К. Шкорпил, Североизточна България в географско и археологическо отношение. Сборник за народни умотворения. VII, София, 1892, с. 73 и К. Шкорпил, Географски бележки за черноморската област. Морски сговор XIII (1936), с. 108 сл. В последните две работи са дадени фотографски снимки и топографски скици на Калиакра и на тамошните пещери и развалини. Днес околното население нарича това място Геларе или оше Челигра, форми, които — както и Келигра, Килгра — са произлезли от старото Калиакра. Името Gülgrad (у Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Wien 1812, p. 27), с което през турската епоха пък и по-късно в някои карти (напр. в австрийската генералщабна карта) го срещаме, представлява недоразумение. За него не знае никой от тукашните места. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan II A. Bd III, p. 219, въз основа на едно зле разбрано място у Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, übersetzt v. Hammer, Wien 1812, p. 24—30, погрешно поставя тоя бекташки манастир при с. Теке на Батовската река, южно от Балчик.
235
644
Саръ̀ Салтък бил според Евлия Челеби посветен в духовнишко звание от Мехмед Йесеви, след което заедно с Хаджи Бекташ и „три хиляди души беден народ” дошъл при султан Орхан. Наскоро след като тоя последният завоювал гр. Бруса, Саръ̀ Салтък бил изпратен в Русия, Полша, Чехия и Добруджа. Хаджи Бекташ му подарил една дървена сабя, един килим, знаме, тъпан, тюмбелек и тръба, неща, които, както е известно, са атрибути на монашеския орден на бекташите. Заедно със 70 свои ученици Килгра султан разстлал в морето кожата, на която обикновено седял,и след като почнал да се моли, кожата, върху която се оказало място и за учениците му, плувнала по водата. С молитви, като биели тъпана и развивали знамето, странниците стигнали „от Румелия в Крим”, откъдето се запътили към „Московията” при народа хешдек, а след това и към Полша при народа липка. Тук в гр. Данциг те разговаряли с „патриарха св. Никола, чието име било същото като Саръ̀ Салтък” (svity Nicola the patriarch, whose name is the same as Sàri Sàltik). Килгра султан го убил, присвоил дрехите му и „под този вид” (bei this means — име) обърнал няколко хиляди души в исляма. Така „той странствувал няколко години под името Саръ̀ Салтък и бидейки сам светлокос жълтобоядисан (yellow coloured), какъвто бил и самият (т. е. истинският) Саръ̀ Салтък (т. е. „патриарх св. Никола”), той получил от Ахмед Йесеви името „жълтия бег”. Неговото същинско име обаче е
236
645
Мохамед Бухара и той се установил след това в Провадия (днес западно от Варна).
Тук „кралят на Добруджа”, за да повярва в мисията му, поискал от него да извърши някакво чудо. Тогава в Добруджа имало един страшен змей, комуто двете кралски дъщери били обречени, за да ги изяде. Саръ̀ Салтък се съгласил да отърве момичетата при условие, че те заедно с баща си ще приемат исляма. Придружен от своите 70 дервиши, които развивали знамето и биели тъпана, той отишъл при стълба, за който в очакване на змея кралските дъщери били вързани, и застанал там с дървения си меч в ръка. Дервишите продължавали да бият тъпана. Най-сетне чудовището се появило, но когато пристъпило към жертвите си, Саръ̀ Салтък, произнасяйки един стих от корана, с един удар на дървената си сабя му отсякъл и трите глави. С другите четири обаче то хукнало да бяга. Саръ̀ Салтък го сподирил чак до неговата пещера на Калиакра, при входа на която сполучил да отсече и тях, последвал го и вътре в самата пещера, където между двамата започнала отчаяна борба. Тук змеят по едно време тъй притиснал противника си, че тялото на светеца потънало в твърдата скала, и Евлия ефенди уверява, че сам видял на това място отпечатъци от ръцете и нозете му. В тоя си напън чудовището изчерпало сетните си сили и паднало мъртво.
След като изпълнил тъй обещанието си, Саръ̀ Салтък повел двете царски дъщери при баща им. Но преди да пристигне, някакъв християнски монах, който преди това бил показал на светеца стълба, където царските дъщери очаквали участта си, успял да отреже езиците и ушите на трите отсечени там глави и ги донесъл на краля, като се похвалил, че сам убил змея. Напразно спасените княгини протестирали срещу тая лъжа : монахът настоявал на своето. Саръ̀ Салтък тогава предложил един вид „божий съд” — да бъде сварен заедно с християнския събрат в един голям казан. Монахът се помъчил да се отърве от тоя род изпитание, който не му предвещавал нищо добро, но бил принуден да се съгласи, тъй като кралят заповядал предложението на Саръ̀ Салтък да бъде изпълнено. Вързани, двамата били поставени в казана, под който бил накладен буен огън. След известно време, когато казанът бил
237
646
отворен, видели Саръ̀ Салтък да се изправя в него слабо изпотен, докато от монаха останала само купчина овъглени кости. Мястото, където казанът бил нагряван, могло още да се види и от него тамошната планина била наречена „Казан Балкан” [79].
Смаян от чудото, „кралят на Добруджа” веднага приел исляма заедно със седем хиляди свои поданици. След това известил с посланици на Султан Орхан за станалото и тоя последният му дал сана съдия, дарувал му една конска опашка и едно знаме. Името на тоя крал било Али Мухтар. В същата година Саръ̀ Салтък направил завещанието си; поръчал да му бъдат приготвени седем погребални ковчега, понеже след смъртта му седем крале щели да претендират за останките му. Станало наистина така, както той предсказал. След като подир смъртта му бил поставен в един от тия ковчези, седем крале се явили и почнали да настояват да им бъдат дадени останките на светеца. Ковчезите били отворени, но за голямо чудо се оказало, че във всеки един от тях се намирал по един Саръ̀ Салтък. За да не се карат, всеки от кралете взел и занесъл в земята си по един от тия ковчези. Тия крале били: на Московията, където Саръ̀ Салтък бил погребан под името св. Никола; на Полша, където гробът на светеца в Данциг бил на голяма почит; на Чехия, където ковчегът му бил показван в град Pezzunijah (?) и на Швеция в гр. Bívanijah (?). Петият крал бил на Одрин, където гробът на Саръ̀ Салтък се намирал в текето Батурия, „което сега е един голям град, наречен Бабаески, и се посещава от онези, които пътуват от Цариград за Одрин”. Шестият крал бил на Молдавия, който го погребал в едно сенчесто място било до крепостта Бозак (Буджак, Бесарабия ?), където султан Баязид II, след като завладял Акерман, построил джамия, имарет, училище, баня, хан и паметник на Саръ̀ Салтък деде. Тоя град е наречен Бабадаг, в който всичко принадлежи на вакъфа на Саръ̀ Салтък. Седмият ковчег бил взет от обърнатия в мохамеданство крал на Добруджа, Али Мухтар, който „го погребал в Килгра (Калиакра) в пещерата на змея, поради което оттогава светецът там се наричал Килгра Султан. „Килгра” било чисто латинско име и
79. Т. е. Котленската планииа. Котел, турски казан, се нарича днес един малък град, югозападно от Провадия.
238
647
значело [седмоглав змей]. От тия седем погребални места на ислямския светец, завършва разказа си Евлия Челеби, три с а в Османската империя. В Бабадаг той се наричал Баба Султан в Баба Ески-Саръ̀ Салтък Султан, а тук, в Калиакра, Килгра Султан. В християнските страни изобщо го наричат св. Никола, почитат го много и християнските монаси под неговото покровителство събират милостиня.” [80]
Както се вижда от гореизложеното, животът и приключенията на Саръ̀ Салтък не стоят тук в никаква връзка с познатата ни вече история на султан Иззеддин. Не става дума и за никакво преселение на малоазийски селджуци в Добруджа. От Андола героят на легендата отива в Крим, след това се запътва към руските земи и Полша, за да спечели там за исляма други народи, стига тъй до бреговете на Балтийско море и едва след това се явява в Добруджа, където с нови подвизи и чудеса завършва земното си поприще. Според Евлия Челеби дори и самото си име Саръ̀ Салтък получил при мисионерските си подвизи в балтийските земи. Вместо началник на войнствени турски тълпи, които водят борба с околните народи, опустошават и плячкосват техните земи, както е представен у Кемал Заде, а донякъде и у Локман, Саръ̀ Салтък изстъпва тук като глава на малко братство от скитници-дервиши, които води със себе си, и разпространява исляма, като не се стъписва при изпълнението на задачата си—и това е в пълно съгласие с религиозно-мисионерските представи на мохамеданството — дори пред убийството и измамата.
На друго място в своето съчинение Евлия Челеби отново се връща към Саръ̀ Салтък, тоя път за да го защити от едно предание, което той счита недостойно за паметта на светеца. Бозаджиите, чийто многоброен еснаф в Цариград по онова време (средата на XVII в.) бил съставен главно от „татарски цигани” (Tatar gipsies), считали Саръ̀ Салтък за свой покровител, понеже вярвали, че бозата била изнамерена от него. Евлия категорично отхвърля това поверие: бозата наистина е едно безвредно питие, но изнамирането ѝ се дължало не на Саръ̀ Салтък, а на един татарин — Салсал в гр. Аккерман. Що се отнася до Саръ̀ Салтък, „един велик светец”, Евлия
80. Evlija efendi, Narrative of travels etc. p. 70 sqq.
239
648
излага тук повторно неговия живот, но вече с някои изменения. — С истинското си име Мохамед Бухара (Bokhara) той, както и Хаджи Бекташ, бил ученик на Ахмед Йесеви. Когато по заповед на тоя последния Хаджи Бекташ заминал „при селджуците” в Мала Азия (Рум), за да помогне на Орхан в окончателното устройство на еничарския корпус, Ахмед Йесеви изпратил в помощ на Бекташ и Мохамед, но не сам, а със „700 души от Хорасан” (with seven hundert men of Khorassân). Още от тоя момент обаче бъдещата мисия на Саръ̀ Салтък била определена, тъй като при неговото заминаване Ахмед Йесеви му казал: „Иди сега, мой драги Салтък Мохамед, убий узурпатора, който под твое име е добил владение над Полша и над земята Добруджа, а убий и змея, който разорява тая земя.” Хаджи Бекташ, комуто Мохамед Бухара, изглежда, е бил особено нужен, го оставил да продължи пътя си. Вместо обаче в Крим Евлия отвежда сега героя си първо в Добруджа, чиито крал след убийството на змея минал към исляма, но вече не със седем, както авторът по-рано бе казал, а с четиридесет хиляди от своите поданици. Едва след това Салтък Мохамед „дегизиран”, отишъл в Полша, където след убийството на „монаха Саръ̀ Салтък” обърнал в правата вяра „всички липка-татари и разпрострял завоеванията си (his conquests) чак до Данциг на Северното море”, до което Евлия сам стигнал при едно от своите пътувания. Тук Салтък „настанил” (ectab-lished) 15 хиляди липка-татари и тогава насочил нападенията си (pushed his inroads) срещу Московията, където обърнал в исляма 600 хиляди хешдек-татари”. [81]
Доста [82] различна от тази изглежда мисионерската дейност на Саръ̀ Салтък в една трета легенда. Като прост пастир той станал слуга на Хаджи Бекташ и чрез него станал светец. По поръка на своя господар той трябвало да отиде в Рум (Византия). Но неговият килим, който трябвало да го пренесе заедно с „двама абдали” през морето, го отнесъл първо на георгийския бряг (в Кавказ). Тук той обърнал краля и неговите поданици в ислямството, направил им от плъст фесове Hüssein —
81. Evlija efendi, Travels I, 2, p. 245 sqq.
82. Този пасаж до новия ред е бил прибавен по-късно в немския текст и липсва в българския ръкопис. Преводът тук е мой. Ред.
240
649
Hüte) и продължил по поре пътя си по същия начин. Георгианците обаче не останали дълго време верни на неговата вяра и се върнали по-късно към тяхната стара религия. Те запазили само фесовете „досега”. Със своите „абдали” Саръ̀ Салтък се отправил към страната Добруджа и слязъл при гр. Килигра, който принадлежал на един неверен княз „der Lasen”. Защото там обаче живял един змей, градът бил напуснат от своите жители. Саръ̀ Салтък се изкачил по чуден начин на скалата, на която се намирал градът, и убил там змея, така че цялата страна била спасена от него и цялото население спечелено за исляма. За смъртта на светеца и за седемте ковчега с неговите останки се разказва и тук също, както у Евлия Челеби, с изключение на една подробност: на краля на Добруджа умрелият светец посочил пак по чудесен начин кой от ковчезите съдържа неговите истински останки. [83]
Като ученик, но вече само на Хаджи Бекташ и негов последовател е представен Саръ̀ Салтък в друго писмено сказание. [84] Тук той се явява първоначално като пастир при братството на своя духовен наставник, който в награда за добрата му служба го освободил. Текето на господаря си обаче Саръ̀ Салтък напуснал не със 700, нито дори със 70 дервиши, а, както разказва Евлия ефенди, само с един. Пътуването през Черно море било извършено по същия чудесен начин, при което научаваме, че още с пристигането си в Румелия светецът почнал да върши навсякъде чудеса и да обръща местните жители в исляма. Тъй стигнал до крепостта Kelfra (очевидно Kilgra, Кеligra, Калиакра), където убил змея, чийто труп хвърлил в морето. За спасението на кралските дъщери и за съда чрез огън тук не се казва нищо, но затова пък не е пропуснато да се спомене, че именно поради спасяването на тая страна от змея нейните жители приели исляма. За смъртта на Саръ̀ Салтък и за последната поръка, която дал на дервишите относно погребението си, тук се казва същото, както и в легендaта у Евлия
83. Erich Gross, Das Vilâjet — Name des Hâggi Beklasch, Leipzig 1927, p. 73. sqq.
84. В Kaza Kitab vilayetname Shériff Hunkiar Hadji Bektasch Veli Kadess sirréhoul aziz. За нея съобщава A. Degrand, Souvenirs de la Haute Albanie. Paris 1901, p. 240, който видял тая книга в Тирана.
241
650
ефенди, с тази разлика само, че ковчезите, в които на следния ден намерили тялото на светеца, били не седем, а четиридесет. Уведомен за това чудо, „кралят на Добруджа веднага довтасал и като се затворил в стаята, изследвал четиридесетте трупа. Тъй като единият от тях направил движение с пръста си, кралят заключил, че именно той е същинското тяло на оногова, който през своя живот правил толкова чудеса, та ги продължава и след смъртта си ... Тогава го погребали, като наредили около му тридесетте и девет други ковчега.” [85]
Какво е станало с тия последните, легендата мълчи, но тоя голям брой ковчези с останките на чудотвореца не ще да е даден тук без умисъл. Защото оказва се, че освен седемте места, където според Евлия Челеби Саръ̀ Салтък бил погребан, негови гробове се намират и другаде. Албанците в Кроя, за които Саръ̀ Салтък също тъй бил първоначално пастир при Хаджи Бекташ, знаят, че той дошъл в техния град сам и като белобрад старец. За място на неговия подвиг със змея те сочат една пещера в планината недалеч от тоя град. Околното население и сега се стичало на поклонение на това място. Според това предание обаче Саръ̀ Салтък не завършил там своите дни: преследван от зломислени хора, той избягал на о. Корфу, където по-късно умрял. [86] Изглежда, че по тоя пункт между албанците бекташи не е постигнато съгласие, тъй като според други предания в Кроя тюрбето с гробовете на Саръ̀ Салтък и на негови ученици се намирало в окрайнините на едно планинско плато в околностите на града. [87] Други легенди поставят гроба на светеца в Благай, при Мостар (Херцеговина), и в Хас, между Кроя и Джаково. [88] Между турците в Лерин, Юго-западна Македония, съществува поверието, че Саръ̀ Салтък бил погребан на дванадесет места, едно от които било манастирът „Св. Наум” при Охридското езеро, а другото — манастирът „Хотище при Биглище” в Югозападна Македония. Като двойник на св. Наум тук той до такава степей е възприел чертите
85. Degrand, п. т. 242.
86. Degrand, пак там, 240 и 243.
87. Th. Ippen, Skutari und die nordalbanische Küstenebene. Sarajewo 1907, p. 71 u 77.
88. Babinger, Encyclop. d. Islams IV 185, s. v. Sari Saltik Dede.
242
651
тите на тоя български просветител, ученик на Кирил и Методий, че под тях от образа на войнствуващия татарски светец не е останала ни най-малката следа. [89]
Най-сетне и познатият ни Евлия Челеби, който, когато пишел една страница от съчинението си, изглежда, че не помнел какво е казал на друга, ни съобщава, че Саръ̀ Салтък бил погребан и в Ангора. Когато веднъж се намирал в тоя град, явил му се насън „един човек с жълта медноцветна брада и тюрбан от 12 обвивки” и го смъмрил, че бил посетил гроба на Хаджи Байрам в тоя град, а забравил неговия. Евлия го запитал за името му и получил отговора, че той бил същият Саръ̀ Салтък. Погребан бил в Ангора „под един купол близо до дървения пазар” [90].
Като се остави настрана македонската легенда, в която идентификацията на Саръ̀ Салтък със св. Наум бе навярно от най-ново време и поради това ни представя татарския светец в един съвсем чужд за него образ, нееднаквите черти, с които ни е обрисуван той във всички други разгледани досега предания и легенди, са нещо предимно външно и несъществено. В светогледа на мохамеданството не толкова убеждението, колкото оръжието и свещената война са главното, препоръчано и от самия пророк средство за распространение на неговото учение. Истински мисионери на исляма са не проповедниците, а ония, които носят свещените слова на Суната върху остриетата на своите мечове. Не напразно знамето, тъпанът и дървената сабя се явяват отличителни атрибути на бекташкия орден, под чието духовно влияние се намирал еничарският корпус, и не току-тъй с тия свещени символи Саръ̀ Салтък се запътил към презморските земи. Но без смисъл по-нататък е и съобщението, че за да осигури успеха на мисията си, той убил „християнския патриарх св. Никола”, а все поради това също тъй и Евлия Челеби, след като на едно място говори за мирната мисионерска дейност на своя герой, го представя на друго като завоевател, който „разпрострял завоеванията си чак до Данциг”, а след това „насочил нападенията си срещу Московията”. [91]
89. Гл. за това J. Deny, Traditions populaires turques de Salonique et de Florina. (Extrait des „Traditions populaires” Niort 1920, p. 18, note 2.)
90. Evlija efendi, Travels 1. 2. p. 232.
91. Travels I. 2. p. 545.
243
652
Общо в почти всички тия предания и легенди се явява по-нататък обстоятелството, където дейността на Саръ̀ Салтък е отнесена в земите на север от Черно море. Едни от тия земи бяха попаднали под властта на монголите още по времето на Чингис хан, други през течение на следните няколко века бяха изложени на техните нападения, а трети лежаха в областта на етническата им diaspora. В някои от тия легенди Саръ̀ Салтък направо е представен като проповедник на исляма сред тамошните татарски племена; на него се дължало това, че за вярата в пророка били спечелени тъй наречените „липка-татари” в някогашна Полша и многобройните „хешдек-татари” в руските земи. [92] Именно те, а не Добруджа са представени като главно поле на неговата дейност. Срещу количеството на обърнатите в исляма монголи там на север съответният брой поданици на „добруджанския крал” се явява незначителен. Тук в Добруджа се явява Саръ̀ Салтък като че ли само за да извърши последното си голямо чудо — да разпилее и затвърди чрез своята смърт спомени за себе си в земите, спечелени от него за исляма, и заедно с това да насочи погледите на правоверните към ония, които той тепърва имало да завладее. [93]
Всички тия наглед несъгласни съобщения, странна смесица от измислици и тъмни спомени за събития от отдавна минали времена, очертават доста ясно смисъла, легнал в основата на мита за Саръ̀ Салтък. Историческата действителност, отразена в него, или за чието обяснение той е бил създаден, е разпространението на исляма сред татарските племена в областите отвъд Черно море и разнасянето му след това в съседните им страни.
Ние вече споменахме, че ислямът е бил приет като официална религия в Кипчашкото ханство през последните години от царуването на Берке. Това обяснява защо у Локман появата на Саръ̀ Салтък е свързана с историята на Иззеддин, освободен и отведен в Крим по времето на същия тоя хан. От приведените по-горе източни известия обаче ние знаем, че Берке
92. Известия за татарски колонии в Полша и Литва у Смирнов, ц. с. 156 сл.
93. В тоя смисъл гл. и Deny, Sari Saltique et le nom de la ville de Babadaghi, p. 11.
244
653
вече е бил мохамеданин в началото на 1263 г., а може би и година или две по-рано, [94] когато пък от реда, по който тогавашните събития са изложени у Пахимер, се вижда, че експедицията за освобождението на Иззеддин е била предприета не по-рано от зимата на 1264—1265 г. [95] По времето следователно, когато според Локман Иззеддин заедно със своите освободители и Саръ̀ Салтък е бил на път за Крим, Берке и неговите татари вече отдавна са били мохамедани.
Но ако приемането на исляма в Кипчашкото ханство не може да бъде последица от появата на някаква турска колония с Иззеддин в Крим, бързото разпространение на тая религия там преди това, през 50-те и самото начало на 60-те години на XIII в., навярно не ще е без връзка с тогавашните събития в Мала Азия. Ние вече говорихме за властта, с която разполагал тук Хулагу, за враждата му с Берке и за неприятелското му отношение към мохамеданството. Споменахме също и за това, че поради натиска, упражняван от Хулагу над селджуците, освен ония от тях, които са били принудени да се изселят в пограничните византийски области, навярно мнозина други са потърсили убежище във владенията на Берке. Роднинските връзки между султанския двор в Коня и кипчашкото ханско семейство, а оттук и покровителството, което бежанците са намирали в земите на Златната орда, ще да са съдействували да се засили притокът им в тия земи. И тъй като именно тогава у Берке е назряло решението да приеме исляма, може със сигурност да се заключи, че немалка роля в случая е играла верската пропаганда именно на тия емигранти. Поради
94. Гл. по-горе. Според Рукнеддин Бейбарс (Тизенгаузен, Материалы, 98) в Египет още през 659 Н. (6. XII. 1260—25. XI. 1261) „знаели, че Берке приел исляма. Официално посолство, с което той съобщавал за това на египетския султан, пристигнало там през следната 661 Н. (15. XI. 1262—3. XI. 1263 г.). Към същата година е отбелязано това посолство и у Еннуйвери, Еддзехеби и Ибн-Кесир (п. т. 152 и 253). Точната дата на пристигането на посолството при двора на султана ни дава Елмуфаддля — 11 май 1263, п. т. 189).
95. Гл. Ников, Българо-унгарски отношения от 1257—1277 г. Сборник на Бълг. акад. на науките. XI. 1919, стр. 142; гл. от същия Татаро-българските отношения през средните вемове. Годишник на Соф. унив. XV—XVI, 1919—1920, стр. 8.
245
654
своето положение Крим е бил областта, която те най-лесно са достигали и по тази причина техният брой тук ще да е бил особено голям. Спомените за тая турска емиграция, идваща от земите южно от Черно море, навярно дълго време са се пазели всред местното татарско население и тъй става напълно ясен смисълът на легендата за мисионерската дейност на Саръ̀ Салтък, който от бреговете на Мала Азия дошъл заедно със своите дервиши по море в Крим, за да разнася там и в съседните му страни учението на пророка.
За нас в случая няма особено значение въпросът, дали Саръ̀ Салтък е историческа личност или чист митичен образ. [96] Някои елементи в нреданията за него, записани у Евлия Че-леби, са от такова естество, че не могат да бъдат отнесени към едно единствено лице. Дейността на Мехмед Йесеви, пред-ставен като учител на Саръ̀ Салтък, се отнася към средата на XII в. (f 1166 г.) [97], а Хаджи Бекташ, в чието време тоя последният вършил а од визите си, обикновено се счита за съвременник на османския емир Орхан († 1359). [98] От трета страна, обръщането на „добруджанския крал” към исляма, сетна верска заслуга на нашия герой, символизира може би завладяването на Добруджа от османските турци в самия край на XIV в. или пък мохамеданизирането на тая област и на съседните ѝ североизточни български покрайнини, което не ще да е започнало преди първите десетилетия на XV в.
Сигурно е само, че в тъй очертания легендарен образ на Саръ̀ Салтък, чието жизнено поприще обхващало един период от два века и половина, е персонифицирано победоносното шествие на исляма сред турско-татарските племена от Трансоксания през Мала Азия и Черно море към руските степи и
96. Няколко десетилетия след минаването на кипчашките татари към исляма Ибн-Батут пише, че споменът за него всред тях бил още жив. Виж Voyages d'lbn Battutah. Texte arabe acompagné d'une traduction française par C. Defrémery et B. Sanguinetti, Paris 1877, t. Il, p. 416.
97. F. W. Hasluck. Note on Haidar, Khodja Achmed, Karadja Achmer, Annual of the British Schoo! at Athen XX, 1913—1914. p. 120; G. Jacob, Die Bektaschijje in ihrem Verhältnis zu verwandten Erscheinungen. Abhandl. d. Bayer. Akad. I. Kl. 24. Bd. Abt. 1 1909 p. 7; Babinger, Fr., Der Islam in Khleinasien, Zeitschr. d. morgenl. Ges. 76 1922, p. 133.
98. Гл. Tschudi. Encycl. d. Ist. I. 720 s. v. Bektasch.
246
655
оттам — към балтийските земи и към областите около дунавските устия. Твърденията на Евлия Челеби, че първоначалното име на Саръ̀ Салтък било Мохамед Бухара, [99] трябва да бъде отхвърлено преди всичко поради това, че дейността на тоя последния, както ни е описана от същия Евлия Челеби, е протекла само в Мала Азия, където в гр. Бруса, се намирала и гробницата му. [100] Прозвището Бухара, дадено от Евлия Челеби на Саръ̀ Салтък, навярно означава произхода му от гр. Бухара, [101] някога прочуто огнище на мохамеданската ученост и заедно с Хорасан отечество на цяла редица бекташки светци. [102]
От това гледище може би по-вероятно ще е да се предположи, че Саръ̀ Салтък, каквото и да е било първоначалното му име, не ще да е един чисто митически образ, а някой довлечен от вълната на селджушката емиграция в Крим туркестанец, мохамедански праведник, вероучител или най-сетне в пряк смисъл на думата воин на вярата, благочестивият спомен за когото сред тукашното общество от прозелити постепенно го е издигнал до положението на един народен татарски светец. Че митът за него е бил създаден именно сред татарите в руските земи, свидетелствува между другото и самото му име — Салтък. Това име, доколкото се простират сведенията ни, неизвестно в турската ономастика, е било, изглежда, доста разпространено сред тамошните татари, от които като фамилно име е минало и у някои техни отдавна порусени потомци. [103]
В полза на горното заключение за първоначалната северно-татарска ядка в сказанието за Саръ̀ Салтък говори и приведеното по-рано съобщение на Евлия Челеби за бозаджиите в Цариград, които били пазили и почитали Саръ̀ Салтък като изобретател на бозата и свой патрон; напълно естествено и логично е това, че лица, заети в производството на това първо-
99. Travels I. 2. р. 245, ср. също Sejâhetname (по превода на Гълъбов) III 362 сл., 368 сл.
100. Travels II. 25, ср. с. Deny. Sari Saltiq etc. p. 9.
101. Както Ахмед Йесеви е наречен тъй поради това, че произхождал от Yassi в Туркестан, Haslack, Note on Haidar, Khodja Achmet, Karadja Achmet. Annual of the British School at Athen. XX (1913—1914), стр. 120.
102. Гл. у Babinger. Der Islam in Kleinasien, 128 сл.
103. Такъв e произходът на известното в по-новата история иа Русия семейство Салтыкови.
247
656
начално татарско питие, са се считали под покровителството на един национален татарски светец.
Едно от най-удобните доказателства обаче за това, че култът на Саръ̀ Салтък е от севернотатарски произход, е фактът, че неговите най-стари и прочути светилища се явяват в земи, засегнати от татарската колонизация, идваща от турските земи: Бабадаг (Северна Добруджа), където гробът на тоя светец и сега е на почит, след това вече споменатият, отдавна изчезндл дервишки манастир на носа на Калиакра, североизточно от Балчик (Южна Добруджа), и най-сетне „тюрбето” (мавзолей) на Саръ̀ Салтък в Бабаески (Одринско). [104]
Както е известно, Добруджа е била изложена на татарски нашествия още през XIII в. Малко вероятно е обаче що-годе значителни татарски поселения да са се явили там още през онова ранно време. Преселническото движение на татарите от Южна Русия към Бесарабия и оттам към Добруджа е почнало през последните години на XIV в. То е било предизвикано от неприятелството между Тамерлан и хана на кипчашките татари Токтамиш. Двукратното нашествие на Тамерлановите пълчища в кипчашките владения разпиляло много от тамошните татари към страни, от които те вече не се върнали назад. Навярно тогава са били отхвърлени към северозапад споменатите по-горе „липка” татари, чиито остатъци и днес живеят на малки групи из Полша, Литва и Волиния. [105] И докато други техни сънародници се оттеглили в Буджак (Южна Бесарабия), [106] където техните потомци до началото на миналия век образуваха мнозинство от нейното население, трети се почувствували в
104. F. W. Hasluck, Geografical distribution of the Bektashi. The Annual of the British School at Athen XXI 1914—1916 ; p. 101 и 105.
105. 3a това гл. Смирнов, ц. с., 147 сл., 152 сл.
106. Hammer, Hist. de l’emp.. Ottoman I. 305 сл. II 41, III 202; Pavet de Courteille y Kemal pacha Zade, p. 180, note 5. В доклада на Philipp Stanislavov от 1569, Fermendžin, Acta Bulg. eccles. Zagreb, 1887, p. 264: terra magna Buciak dicta . . . habltata a Tartaris et Turcis. За многобройни татари, които все по онова време се настанили и в Молдавия, където с течение на времето приели християнството и били асимилирани сред румънското население, у Смирнов, ц. с., 157 сл. и у Jireček, Einige Bemerkungen über die Überreste der Petschenegen und Rumänen. Sitzungsber. d. Böhm. Gesellsch. d. Wiss. 1889, p. 18 сл.
248
657
безопасност едва отсам дунавските устия, в Добруджа. Тук с течение на времето, особено поради междуособиците, които настъпват в кипчашкото ханство в края на XIV и продължават през целия XV в., техният брой тъй много нараснал, че северната половина на тая област добила названието „Добруджанска Татария”, с което е означена тя у някои пътешественици и географски карти през епохата на XVI—XVIII в. [107] Към началото на XV в. такива татарски поселници са настанили и турците в Одринско, около гр. Баба Ески. [108]
Тия поселници-татари в Добруджа и Тракия са дошли, както това е явление, обикновено за всички времена и народи, със своите битови традиции, вярвания и с почитаните в родината си светци. Първи между тия светци е бил Саръ̀ Салтък. Някогашните негови светилища там, в старото им отечество, са били заменени тук с нови, издигнати върху порутените храмове на тукашното християнско население. И благочестивата легенда не закъсняла да се яви, за да обясни това странствуване на светеца и да покаже, че в земите, където заел мястото на образи из съвсем друг религиозен кръг и станал техен двойник, той съвсем не е бил чужденец.
За разпространението на почитта към Саръ̀ Салтък от Добруджа в другите балкански страни особено е съдействувала пропагандата на бекташите — крайни шиити, чийто религиозен мироглед е странна, достигаща до пантеизъм смесица от мохамеданска мистика, християнски вярвания и наследени от староиранския дуализъм представи; [109] Родина на бекташизма
107. Напр. G. Dousa, ц. С., 81: inde per campos planlssimos, quos Tatarski pole incolae appellent; Hammer, Hist. de l’emp. ottom. IV 12, la Tatarie Dobruze. В картите на Giac. Cantelli da Vignola от 1689: Tatari de Dobrus; на Sanson 1690: Tatares de Dobruce; на De Fer, 1701: Tatares de Dobrucie, гл. също и Hammer, п. т., 1306 и J. Jonesco, Excursion agricole dans la plaine de la Dobrodja. Cple 1850. p. 61,
108. Hammer, п. т. III. 202. Също у Смирнов, ц. С., 152 и 158, където се привежда и едно известие на Печеви. Hasluck, Studies in the Turkish history . ... 205, посочва, че в околностите на Баба Ески имало и едно селище с името Салтъклу.
109. Гледай подробно за това О. Jacob, Die Bektashijje in ihrem Verhältnis zu verwandten Erscheinungen. Abh. d. Bayer. Akad. d. Wiss. I. Kl. XXIV. Bd. III. Abt. 15 сл. 33, 41 и 45 сл. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektashi Propaganda. Ann. Brit. School Ath. XX 95 сл. P. Wittek. Das Fürstentun Mentesche, р. 8. За разпространението на дуалист. секти в Трансоксания. Р. Wittek, Turkentum und Islam. 1. Archiv für Sozialwiss. und Sozialpolitik, Bd. 59. H. 3 1928 p. 503 сл. Работите на Barthold, Die geogr. und hist. Erforschung. des Orients; Zur Gesch. des Christentums in Mittelasien bis zur mongolischen Eroberung и Ttirkestan at the time of the mongolian invasion не са ми достъпни.
249
658
е била Персия, където неговото начало се отнася към последните десетилетия на XIV в. [110] Тая земя, а особено съседните ѝ области на Трансоксания и Туркестан, където са се отливали, намирали условия за свободно разпространение и се кръстосвали ученията на най-религиозни системи, се явява още много по-рано родина на ислямския мистицизъм. [111] Оттам неговите различни течения вероятно още през XII и XIII в. почнали да проникват в Мала Азия, където намирали широк прием всред нейното турско население. До XV в. тя поради това е била предимно земя на мохамедански еретици и само преследванията, на които тия последните били подложени от османските султани, сложили край на техния ръст и осигурили преобладаване на ислямската ортодоксия. [112] Навярно тогава, за да прикрият своето отстъпничество от нея, привържениците на една от тия секти си присвоили името на Хаджи Бекташ, представяйки тоя почитан ислямски светец за основател на техния монашески орден. [113]
Въз основа на това може с пълна сигурност да се предположи, че първите проповедници на мохамеданството в земите на Кипчашкото ханство са били малоазийски сектанти. [114] Такъв е бил и Саръ̀ Салтък. Безспорно доказателство за това е едно известие на Ибн-Батут (вж. по-горе.), който
110. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektaschi propaganda. Ann. Br. Sch. Ath. XX 95 сл. Основател на сектата бил един персийски мистик Fadlullah от втората половина на XIV в.
111. Babinger, Der Islam in Kleinasien. Zeitschr. d. Deutsch. morgenl. Gesellsch. Bd. 76, 1922, 129 сл.
112. Fr. Babinger, п. т. p. 193 сл., 140. G. Jacob, ц. с. 19 сл.
113. Hasluck, п. т. 97; Tschudi, End. d. Ist. I. 720 s. v. Bektash. Началото на бекташкия орден исторически е засвидетелствувано към края на XV и началото на XVI в. Иначе у Birge, гл. Jacob, п. т. 20 и Hasluck, Distribution of the Bektashismus. Ann. Brit. School Ath. XXI 89.
114. Вилаетнамето (E. Grosse, п. т. 66 сл.) приписва и ислямизирането на татарите в Хорасан на подобни хетеродоксни мисионери.
250
659
през първата половина на XIV в. пътувал през земите около северните и западните крайбрежия на Черно море. Споменавайки за Саръ̀ Салтък, Ибн Батут добавя, че той бил „един съзерцател (contemplatif) или Wahrsager (devin)”, но че „за него разказвали неща, които религиозният закон отхвърля. [115] Явно е, че сам ревностен мохамеданин, арабският пътешественик е чул тук за учението или за делата на Саръ̀ Салтък неща, които мъчно са могли да бъдат съгласувани с ислямското правоверие. Но навярно тъкмо тия черти в духовния образ на татарския светец ще да са улеснили по-сетне включването му в кръга на бекташките светци, както и от друга страна, особената почит, на която той се е радвал сред татарите, ще да е направила от тия последните една среда, особено пригодна за разпространението на бекташкото учение. В тая насока обаче са действувалн и други причини.
Когато татарите към средата на XIII в. се настанили в земите около северните крайбрежия на Черно море, те са заварили там значително християнско население. Християнски религиозни представи и вярвания са се инфилтрирали следователно сред тамошните татари както по времето, преди те да минат към исляма, тъй и по-късно. Свидетелство за тия стари и дълбоки християнски влияния върху им е и почитта към някои християнски светци, запазена и до днес сред остатъците от татарско население в руските черноморски земи. [116] Християнските елементи, които са се съдържали в учението на бекташите, особено са подпомагали тяхната пропаганда сред татарите, когато тия последните се явяват в отсамдунавските земи. Тъй Саръ̀ Салтък, почитанието на когото било донесено тук от тия татари, е бил присвоен от бекташите, за да се превърне накрая в една от видните фигури в техния пантеон.
Севернотатарският произход на почитанието на Саръ̀ Салтък и присвояването на неговия култ от бекташите обясняват и друго интересно явление. Всички светилища на Саръ̀ Салтък тук, на Балканския полуостров, се явяват или в области на
115. Voyages, II. 416.
116. Гл. за това Мочульскій, Татарскія народныя повѣрія. Отделен отпечатък от т. 25 на Записки импер. одесск. общества исторіи и древностей, 1903, стр. 15 сл.
251
660
стара татарска колонизация от севернопонтийските земи, или пък в такива, където севернотатарските влияния са несъмнени; и в единия, и в другия случай обаче всяко светилище на Саръ̀ Салтък се намира под попечителството на едно бекташко манастирско братство. След мавзолеите на тоя светец в Бабадаг и Калиакра трето прочуто „тюрбе” с неговите останки се намирало в гр. Баба Ески (при Одрин), [117] из чиято околност в началото на XV в. също е била настанена една татарска колония. [118]
Легендата за различните места, в които Саръ̀ Салтък бил погребан, навярно е от бекташки произход. Що се отнася до северноевропейските земи, тя отразява може би спомените за някогашните военни походи на татарите там или пък е предизвикана от нуждата да се обясни наличността на мохамеданското татарско население в някои от тях. Твърде вероятно е още да е действувало тук и желанието да бъдат осмислени, оправдани и поощрени по-сетнешните завоевателни стремежи на османците към същите земи, където останките на ислямския светец чакали освобождението си от властта на неверните. [119] От това гледище никак не е чудно, че у Кемал Заде войната на Сюлейман I срещу маджарите е представена като продължение на борбата на Саръ̀ Салтък и Берке против тия неверници. Идеята, според която завоевателният напор на османците към северно- и средноевропейските земи през XVI—XVII в. е изпълнение на заветите, оставени от кипчашките татари при някогашните им походи към ония земи, се е появила също той под бекташко влияние. За това ни подсещат и тесните връзки между бекташи и еничари — предният отряд на войнствения ислям през оная епоха.
Що се отнася пък до гробовете на Саръ̀ Салтък в подчинените на османците земи, техният брой е растял съобразно с чисто вътрешните нужди на бекташите. Поради особената
117. Reisebericht der M. Ant. Pigafetta. Starina XXII (1890), Matkovič, Rad. Jugosl. Akad. кн. 106 (1890), 107 (1891); Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach K-pel, 133, и Hasluck, Geografical distribution of the Bektashi. Annual Brit. School at Athen XXI 101.
118. Hammer, Hist. de l'emp. Ottoman III. 202. Смирнов, Крымское ханство, 152; Hasluck, Studies in turkish History etc. 205.
119. В тоя смисъл, Hasluck, Studies etc. 206.
252
661
тючит, която Саръ̀ Салтък добил сред тях, много от дервишките братства на техния орден, разпилени с течение на времето из различните тукашни области, са претендирали за честта да пазят реликвите на светеца. Легендата за големия брой ковчези, в които той е бил намерен, е трябвало да предупреди възможните спорове относно автентичността на гробовете му при различните тюрбета и да отстрани всяко съмнение у вярващите. Тъй всяко място можело да има своя Саръ̀ Салтък. Не е чудно поради това, че докато Евлия Челеби познава само седем такива погребални места, по-късните легенди ги наброяват до дванадесет, та дори до четиридесет.
В странствуването на мита за Саръ̀ Салтък се наблюдава и друго интересно явление. Навсякъде, където намираме почитанието на тоя ислямски светец, той се явява двойник на някой негов християнски събрат. Поради това и всички негови светилища представляват места за поклонение еднакво на мохамедани и на християни. Такъв е случаят с неговия гроб в Бабадаг, където на полския пътешественик Otwinowski (1552.г.) разказвали, че се намирали мощите на св. Никола. [120] Тъй е и с втория гроб на Саръ̀ Салтък при някогашния бекташки манастир на Калиакра, където местното българско население и сега вярва, че е погребан същият християнски светец. В Баба Ески тюрбето с гроба на Саръ̀ Салтък било също тъй някаква стара християнска черква, посветена на св. Никола. [121] В
120. Гробът на св. Никола с каменен кръст над него се намира в една изкуствено издълбана, днес вече почти изцяло съборена пещера върху най-издадената източна част на Калиакренския нос. Жителите на околните български села по-рано се стичали тук масово за празника на тоя светец на 19 декември. Поради ледено студените ветрове, които по това годишно време духат по съвсем откритото Добруджанско плато, денят на празника бил променен. Съборът сега става през пролетта, в първите дни на май.
Описание на мяст'ото, където се намира тоя гроб, у Jireček, Archäol. Fragmente aus Bulgarien. Archäol.-epigraph. Mitteilungen aus Oesterr.-Ungarn X (1886), p. 189; също от него в Пътувания, стр. 843; оше по-пълно, с плана на системата от пещери на това място у К. и X. Шкорпил, Сборник на Министерството на нар. просвещение, т. VII, стр. 75, и К. Шкорпил, Геогр. бележки за Черноморската област на Балканския п-ов, Морски сговор XIII 1936), 108 сл.
121. Verantius у Matković, Rad. 71, стр. 103; Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach C-pel, 133.
253
662
Югозападна Македония и в Албания, където Саръ̀ Салтък се идентифицира със св. Георги, св. Илия, св. Симеон [122] и т. н., мюсюлманското поверие счита за негови погребални места манастири, в които божествената служба още се изпълнява от християнски монах, както напр. е случаят с манастира Hotišta в областтта на Костур (Кастория). [123] Забележителното е, че между тия двойници на Саръ̀ Салтък намираме тук и св. Наум, един от учениците на Кирил и Методий и близък сътрудник на св. Климент Охридски. Старобългарският манастир на св. Наум при югоизточния бряг на Охридското езеро съществува и днес. Още през средните векове славата на тоя български светия е проникнала далеч в днешните албански земи, за да се запази там и след обръщането им в исляма. Поради това мохамеданите от областта на Лерин [(Македония) и Корча (Албания) вярват, че тоя Schendaun [124], чиито реликви се пазят в неговия манастир, не е някой друг освен все същия Саръ̀ Салтък.
Тая идентификация на ислямския светец с тъй различни фигури из християнския пантеон се дължи несъмнено на пропагандата на бекташите, едно от основните начала в чийто мироглед е единството на всички религии. Поради това те често присвоявали места, осветени от християнското предание, и тъй им предавали утраквистичен характер. Но случаят, който тук ни занимава, не би могъл да бъде обяснен само с тоя обичай. За да се разберат всички иревръщения на Саръ̀ Салтък и сближенията му с тъй различни християнски светци, трябва да се има пред вид не само криптохристиянизмът на бекташите и споменатите по-горе християнски влияния върху татарите през епохата преди тяхното ислямизиране. Още по-съществено в случая е нещо друго, а именно — живата християнска традиция в земите, където почитанието на Саръ̀ Салтък е било донесено от татарите, за да намери по-късно у бекташите най-ревностните си разпространители.
Многобройното мохамеданско население, което се явява в
122. Fr. Babinger, Encyclopädie d. Islams IV 185 s. v. Sari Saltik Deder също A. Degrand, Souv. de la Haute Albanie 87.
123. J. Deny, Traditions populaires turques de Salonique et de Florina. Niort 1920. p. 19.
124. Албанското Schendaun e от бълг. „свети Наум”, виж Deny, ц. с. 18.
254
663
Добруджа и съседните ѝ покрайнини още през първия век след османското завоевание, не може да се обясни чрез колонизацията на турски маси из Мала Азия. Редица данни, над които по-сетне ще имаме случай да се спрем, навеждат на заключението, че голяма част от старите жители на тази старобългарска област насилствено или доброволно е минала към исляма. И при новата си религия те ще да са продължавали да живеят с някои от унаследените си вярвания и със своите култови предания. Спомените, свързани с някогашните им светилища и с почитаните при тях християнски светци, не са могли да бъдат всецяло заличени от нея, както не са били напълно изместени и техните по-стари религиозни представи. Мохамеданството е трябвало само да се приспособи към тия последите и именно това нагаждане създава тук благоприятна почва за буйното разпространение на ония мохамедански секти, чиито учения са стояли близко до християнството, на първо място — казълбаши и бекташи. [125] И днес още почти целият Дели Орман (съседната с Добруджа област, в която турският елемент е най-плътен) е сектантски, [126] а всички прочути тамошни светилища имат утраквистичен характер — почитат се еднакво от мохамедани и християни — и всяко от тях носи името на един християнски и на друг мохамедански светец. [127]
125. За родството между казълбаши и бекташи гл. Z. Jacob, Die Bektaschljje in ihrem Verhältnis zu verwandten Erscheinungen (Abh. d. Bayer. Akad, d. Wiss. I. Kl., Bd. XXIV. Abt. III) München 1909, p. 15 сл. За казълбашите M. Grenard, Une secte religieuse d'Asie Mineure Les Kyzyl-baches. Journ. Asiatique II ser., t. III (1904), p. 512 сл.
126. Д. Гаджанов, Мохамедани православни и мохамедани сектанти в Македония, Македонски преглед, I 4 (1925), стр. 61. Babinger, Das Bektaschi-Kloster Demir Baba. Rumelische Streifen Berl. 1938, p. 46.
127. В прочутото из цяла Североизточна България Демир Баба Теке (за него Kanitz, Donau-Bulgarien III 329 сл. и Hasluck, Geograph, distrib. of the Bektashi, 104) полумесецът над мавзолея на бекташкия светец има в средата си кръст вместо звезда, нешо, което според местното население отличавало всички обсебени от мохамеданите християнски светилища (Явашов, Текето Демир Баба. Разград, 1934, стр. 12, и Babinger, ц. с. 50). Околните българи, християни и сега се стичат тук на празника на св. Илия — 2 август (Явашов, стр. 20). Тоя християнски светец се почита и при някогашното теке при с. Липник (Русенско), навярно същото, което Евлия Челеби, Sejahetname III 329, посетил на път от Русе за Силистра. Почитането на св. Атанас в текето на Akjasli Hafus Halil Baba при Батовската река (Южна Добруджа, за него Kanitz, ц. с. 219 сл., Babinger, Der Islam in Kleinasien 150 и Hasluck, Ambiguous sanctuaries, 105) се явило в ново време (Jireček, Пътувания 833). Отдавна изчезналият бaкташки манастнр при днешното село Теке-Козлуджа, сев.-източно от Шумен, също се е намирал на мястото на по-старо българско светилище, както за това свидетелствува един намерен там надпис (Вера Иванова, Старобългарски надпис от с. Теке-Козлуджа, ИБАИ VII. 319 сл.). Що се отнася до Демир Баба Теке, сигурно е само това, че някогашното християнско светилище там е било съвсем разрушено и сегашното тюрбе е изцqло бекташка постройка. Сградата, в която е погребан светецът, не представлява един редовен осмоъгълник, както съобщават Babinger, Rum. Streifen 50 и Явашов, о. а. 0.12, а един седмоъгълник, докато молитвеният дом на дервишите представлява един 12-ъгълник. За мистичното значение на числата 7 и 12 у бекташите G. Jacob, ц. с. 39 сл., Гаджанов, ц. с. 60 счита, че почитането на св. Илия при някои бекташкi светилища се дължи на сближението, което българите правели между неговото име и това на Али, особено почитания от мохамеданските сектанти зет на Мохамед. Обяснението може да е вярно, но то от своя страна предполага, че в тоя смисъл е била водена пропаганда. А тя е могла да бъде дело само на бекташите. Основавайки своите манастири в места, почитани от християните, бекташите чрез религиозния си синкретизъм и сближението на своите светци с християнските са улеснявали успеха на учението си сред друговерците.
255
664
След всичко гореизложено характерното за Добруджа идентифициране на Саръ̀ Салтък с християнския св. Никола едва ли ще трябва да се счита за случайно. [128] Разказът на Евлия Челеби, че Саръ̀ Салтък убил в Данциг тоя „християнски патриарх”, за да вземе неговото име и външността му, говори в полза на предположението, че тъждеството между тия двама представители на съвсем различни религии е било прието рано преди времето на татарското преселение в Добруджа в края на XIV в. Известно е, че св. Никола се явява в християнската агиология (Hagiologie) като морски светия, закрилник на търговците, на мореплавателите и изобщо на всички, чийто живот и дейност са свързани с моретата и големите реки. Преди татарите да се настанят върху побрежията на Азовско и Черно море, по ония места е имало много търговски центрове и колонии — изпърво византийски, а след това генуезки, — които играли ролята на посредници в морската търговия между варварския север и културните средиземноморски земи.
128. Както мисли Deny, Sari Saltiqs et le nom de la ville de Babadaghi p. 12, бел. 3.
256
665
Оттук може да се разбере особеното почитание, на което се е радвал тук св. Никола и което се е запазило сред русите и до най-ново време. Няма съмнение, че това почитание е минало у татарите още по време на тяхното езичество, за да бъде съгласувано и примирено по-сетне с техните мохамедански вярвания. И досега още сред кримските татари св. Никола се ползува с широка известност и се разказват за него чудеса, каквито липсват и в гръцките му житиета. [129] Тъй добива обяснението си и легендата у Евлий Челеби за чудесното преплуване на Черно море от Саръ̀ Салтък и от неговите дервиши от Мала Азия до Крим. Подобието между св. Никола, който според християнското предание свободно можел да се разхожда по морските вълни, и ислямския светец, който върху молитвената си кожа преплувал морето, намира тук най-пълния си израз. Тъй и „убийството” на св. Никола от неговия ислямски наследник се явява материализирана представа на един факт от чисто духовно естество: изместването на една вяра от друга, която, за да осигури своето тържество, е трябвало да замени със собствени подобия образите, създадени от първата.
Тия данни от културно-исторически характер обаче, които за лишен път указват на днешните южноруски земи като първоначална родина на сказанията за Саръ̀ Салтък, обясняват също тъй защо след като неговият култ е бил пренесен в Добруджа, сам той и тука се явил като двойник и заместник на същия християнски светец. Решаваща роля в случая е играло не само обстоятелството, че татарските преселници в Добруджа са донесли в нея много живи преданията на напуснатото си отечество, като ги поддържали и чрез непосредствен досег със своите отвъддунавски сънародници. За да се запази неизменен тук тъкмо разглежданият елемент от преданието за Саръ̀ Салтък, е помогнало и нещо друго. През средните векове може би в по-голяма степен, отколкото днес животът в Добруджа е бил свързан с Дунав и Черно море, поради което св. Никола навярно и тука е бил най-популярният измежду всички християнски светци. Днешното с. Николицел, недалеч
129. Мочульскій, ц. С., 17.
257
666
от Исакча, е добило името си от стар манастир на св. Никола, при който възникнало. Известие за този манастир имаме от края на XVI в., [130] а срещаме го означен и в географски карти от средата на XVIII в. [131] Стари светилища на св. Никола навярно е имало в Бабадаг и Калиакра.
Днешна Албания е земята, където бекташизмът е може би най-разпространен. Към тая секта принадлежи тук населението на цели области [132] и в тоя факт няма нищо чудно, когато се знае, че у албанците ислямът измества християнството в още по-ново време. Поради това християнските представи сред албанците още по-мъчно са могли да бъдат заличени от новата религия и именно тяхното съжителство тук е създавало крайно благоприятна почва за бекташката пропаганда. [133]
130. О. Dousae de itinere suo constantinopolitano epistola. Lugduni Batavorum 1599, p. 82. От Бабадаг авторът стигнал in vicum qiiendam Monaster ... qui uno miliari a Danubio distar, откъдето след няколкодневна починка минал реката при гр. Исакча.
131. Напр. в картата на Robert, Turquie européene от 1755 г.
132. Ippen, Skutari 72; Degrand, Souvenirs de la Haute Albanie, Paris 1901, p. 243; Hasluck, Geographical distribution of the bektashi, Annual of the British School at Athen XXI, p. 85, 114, 120 sqq.
133. Изказано e мнениеtо (гл. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektashi propaganda. Ann. of the Brit. school at Athen XX 113 също в Geograph. distribution of the Bektashi, 1914 сл.), че бекташизмът в Албания представлявал нововъведение едва от последните десетилетия на XVIII в. и че хванал здраво корени главно поради влиянието на Али паша Янински (1759—1822), който сам бил член на ордена. Че голямото разширение на бекташизма в албанските области се дължи на покровителството на Али паша, в това не може да има съмнение. Несъмнено е и това, че по времето на султан Махмуд, когато наред с еничарите на преследване са били подложени и бекташите, мнозина от тия последните намерили убежище в Албания, поради което тяхната пропаганда там още повече се засилила. Дори в наше време с разтурянето на бекташкия орден от Мустафа Кемал нова вълна от бекташки дервиши се насочила към Албания (ср. Babinger, Das Bektaschi-kloster Demir Baba. Rumelische Streifen. Berlin, 1938, 45). Всичко това обяснява наистина защо днес бекташизмът е разпространен в Албания повече, отколкото във всяка друга страна, но то още не доказва, че тук той се е явил едва преди век и половина. Неговото начало в тая област се отнася към по-далечно време и навярно прав е Ippen, ц. с. 72, който счита, че за разпространението му са съдействували и еничарите, изпращани, за да държат в подчинение немирните албанци. Еничарите, чиито връзки с бекташкия орден са добре известни, са играли немалка роля за разпространението на бекташизма също в Добруджа и Делиорман. За значителния брой еничари, които проз . XVI и XVIII в. са живели в тия български области, гл. М. Дринов, Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на българ. Княжество. Съчинения, I, 544 сл.; също в пътеписа на Тома Александрович от 1766 г. (Panaitescu, Călători poloni, 217) и Явашов, Текето Демир баба, Разград, 1934, 5 и книгата на същия за Разград и неговото минало, София, 1930, 91 сл.
258
667
Както навсякъде обаче, тъй и при тоя случай тя е трябвало да се нагоди и към местната традиция. Ето защо и сказанието за Саръ̀ Салтък, стигнало при това в албанските и южномакедонските земи сравнително по-късно и по тази причина загубило доста от първоначалната си чистота, е трябвало да търси сближение с нови и съвсем други християнски светци. Може да се предполага обаче, че бекташизмът и тук ще да е носен от татарски елементи. За татарски влияния напомни обстоятелството, че бозата, едно татарско изобретение, както вече споменахме, сега е албанско национално питие. И днес не „татарски цигани”, както по времето на Евлия Челеби, а албанци са най-прочутите бозаджии в балканските земи.
Бекташизмът е бил широко разпространен и в Мала Азия. Но това, което е особено важно и представлява ново доказателство в полза на заключението ни за севернотатарския произход на легендите за Саръ̀ Салтък, е обстоятелството, че тоя светец е напълно непознат на турците в Мала Азия. Вижда се, че там не е стигнал нито един от ковчезите с неговите останки. И това не е чудно: ислямът се утвърдил между малоазийските турци много по-рано, отколкото в Кипчак и вследствие на това те, както и тамошните бекташи, не са се нуждаели от татарските светци, тъй като са имали свои, по-стари от тях. [134]
134. У Вл. Гордлевский, Османскія сказанія и легенди, Этнографическое обозрение 1911, кн. 88—89, който е зависал в Цариград и Мала Азия повече от сто сказания и легенди за най-различни ислямски светци, не срещаме за Саръ̀ Салтък никакъв помен. Евлия Челеби напразно се опитал да го препоръча на малоазийските си сънародници. Разказът му (Travels II 232) за това, че когато веднъж бил в Ангора, Саръ̀ Салтък му се явил насън и съобщил, че гробът му се намира и в тоя град, останал без всеки отзвук еднакво сред съвременниците на автора, както и сред потомството. Интересно е, че Саръ̀ Салтък е познат на кюрдския фолклор. (Hasluck, Studies in turkish hjstory and folk-legends, 206 и Deny, Tradition populaires turques, p. 18, бел. 10; работата на Jaba, Recueil des récits kurdes ни e недостъпна). Обяснението на тоя факт ще трябва да се дири в частичната татарска емиграция из Крим в кюрдските земи към края на XIV в. (Hammer, Gesch. d. Gold. Horde 361 и Смирнов, ц. с. 149 сл.). Нужно е да се отбележи в случая и това, че кюрдите, за които става дума, са казълбаши и една значителна част от тях са асимилирани арменци (Hasluck, Ambiguous sanctuaries, 102).
259
668
Във всичко казано досега относно странствуването на легендите за Саръ̀ Салтък все още не е отговорено на основния въпрос, сложен пред настоящото изследване: каква е стойността на Локмановото известие за Саръ̀ Салтък и за преселението на селджушки турци в Добруджа през XIII в. В разказа на тоя автор липсва характерният за всички други разгледани сказания легендарен тон. Изложението тук подкупва със своята трезвост и с предметното си съдържание. А щом е тъй, не значи ли то от своя страна, че в текста у Локман ни е даден истинският и неподправен от легендата образ на Саръ̀ Салтък, като са посочени и събитията, в които той е бил един от главните участници?
В същност вярно е тъкмо обратното. Ядката на всички сказания за Саръ̀ Салтък е била формирана в татарските земи на север, откъдето те са били пренесени отсам Дунав. Относно времето, когато те са проникнали тук, съмнение също тъй не може да съществува — това са последните години на XIV и началото на XV в. От това следва, че образът, в който Саръ̀ Салтък е представен в разказа на Локман, е по-късен, създаден е под влиянието на тия легенди и е плод на учено съчинителство. Авторът на тоя разказ е бил несъмнено някой доста начетен човек. На него са били известни татарските сказания за Саръ̀ Салтък и за неговото пребиваване в земите отвъд Черно море. Познато му било и възникналото по-късно сред татарските преселници в Добруджа поверие, което включвало в кръга на неговата дейност и тая земя. Поради това съвсем естествено е било да си зададе въпроса, кога и как тоя свят човек — по произход турчин от Мала Азия — е могъл да се яви в Добруджа. Предположението, че ще да е дошъл тук, след като тая област е била завоювана от османците (края на XIV в.), е било изключено: в такъв случай споменът за него у самите османци не би бил заличен. Обстоятелството, че паметта му е била запазена само сред татарите, е
260
669
свидетелствувало, че той се е явил сред тях през една много по-далечна епоха. Бекташката легенда, според която Саръ̀ Салтък бил съвременник на султан Орхан (1326—1359 г.) и се запътил към Добруджа и Крим, придружен само от неколцина дервиши, навярно още не е била създадена. При това малко вероятно изглеждало — по времето, когато османците още не бяха минали в европейските земи — един проповедник на исляма да остави света памет за себе си в област, обитавана от неверни. Оставало е следователно като единствено приемливо предположението, че Саръ̀ Салтък ще е дошъл през онова далечно време в Добруджа със значителен брой свои сънародници. По време на завоеванието на тая област обаче османците не заварили в нея малоазийско турско население. Къде е могло да се изгуби то? — на тоя въпрос отговаряли преданията за мисионерството на Саръ̀ Салтък сред татарите в отвъддунавските земи; от Добруджа значи той отвел своите сънародници в Кипчак.
При тъй сложената комбинация, чрез която се разрешавали всички мъчнотии, оставало само да се потърси кога и при какви обстоятелства турците на Саръ̀ Салтък са се вдигнали от Мала Азия, за да дойдат в Добруджа, и във връзка с какви събития след това е станало повторното им преселение през Дунав. И тук на помощ се явила историята на Иззеддин. Неговите приключения, отбелязани, както споменахме, в произведенията на редица переписки и арабски автори, навярно са били изложени по-подробно от някой техен събрат, чието писание е било достъпно на образованите турци от XV в. Съчиненият въз основа на легендите разказ за Саръ̀ Салтък е бил вплетен тогава в тази подобна история на избягалия от земята си селджушки султан, за да се яви всичко това като едно цяло тъй, както го намираме в разказа на Локман.
Кому собствено трябва да бъде приписана заслугата за това съчинителство, ние не сме в състояние да определим. Някои странични данни обаче позволяват предположения, които не ще да са далеч от истината. Както вече видяхме, легендата за Саръ̀ Салтък като воин на исляма в добруджанските земи е била позната на Кемал паша Заде, съвременник на Баязид II (1481—1512) и на Сюлейман I (1520—1566). Очевидно е сле-
261
670
дователно, че Сейид Локман, който е работил няколко десетилетия по-късно, не е могъл да бъде неин автор. На уверението му, че при разказа за Саръ̀ Салтък той следвал неотстъпно Огузнамето, трябва следователно да се вярва. А като се вземе под внимание обстоятелството, че самото Огузнаме се е появило през първата половина на XV в. и че донесената от татарите легенда за Саръ̀ Салтък не е могла да се разпространи сред турците преди първите десетилетия на същия XV в., напълно вероятно се явява заключението, че за пръв път тая легенда е била включена в историята на Иззеддин именно от автора на Огузнамето. Живял обаче век и половина след времето на избягалия от земите си селджушки султан, той не е имал ясна представа за тогавашните териториални отношения на Балканския полуостров, където изпратил своя Саръ̀ Салтък. Тъкмо поради това не е бил и в състояние да се опази при съчинения разказ на своя герой от груби противоречия и фактически грешки. Ние по-горе указахме на по-важните от тях. И те наред с всичко останало, изложено върху предидещите страници, показват, че известието на тоя паметник за селджушко поселение в Добруджа през XIII в. е измислица, която не заслужава никакво доверие.