Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК

СТРАНИЦИ ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА XII И НАЧАЛОТО НА XIII ВЕК  [1]

 

    ( Сб. БАН, год. I, кн. 1, стр. 84.

      Докладвано от д-р В. Златарски в заседанието на Историко-филологическия клон на 18 октомври 1911 г. )

 

 

I. ( Добромир Хриз  [*] )

 

 

Последната четвърт от XII век е отбелязана в историята на Византия със събития, които в късо време погребаха нейното политическо съществуване за повече от половин век. Бързият упадък на империята почва веднага след смъртта на император Мануил, последния виден представител на Комниновата династия.

 

Епохата на Комниновци е от особен интерес за вътрешната история на Византия. Основателят на династията, Алексий I Комнин, получава властта, когато империята се намирала в пълно разложение. От обширните ѝ азиатски владения на нея оставала само прибрежната ивица от земи около Пропонтида и Босфора, а вътрешно тя била съвсем разстроена. Системата на строга централизация в управлението била постепенно унищожена, а авторитетът на императорската власт — компрометиран от редицата неспособни императори, сами играчка в ръцете на дворцовите партии, на честолюбиви интриганти или на видните аристократически фамилии.

 

Разколебаният авторитет на централната власт се чувствувал най-силно и преди всичко в управлението на провинциите. В случайте, дето произволът на управителите не успявал да унищожи всяка законност, това се извършвало от отделните представители на аристократическите родове. Като крупни земевладелци те стават решаващ фактор на провинциалното управление. Там, дето тям не се удавало чрез широките си

 

 

1. Рефератът, четен в семинара по българска история на г. проф. В. Н. Златарски през лятното полугодие на университетската 1909—1910 г.

 

11

 

 

173

 

връзки да влияят върху централното правителство, те се противопоставяли нему и обикновени били случайте, когато техните интереси вземали връх над общите интереси на дадени области, когато техните стремежи поставяли такива области под тяхно изключително разпореждане и в привидна зависимост само от централното правителство.

 

Растящата сила на аристократическите родове, които се опирали на едрото земевладение, създава във Византия началото на феодализма. Както навсякъде, тъй и тук той донася със себе си социалния гнет и политическия партикуляризъм. Долните слоеве на населението носили всичката тежина на новото положение. Увеличението и произволното събиране на данъците почнало да се явява едно от главните средства, към което всеки нов император прибягвал, за да добие възможност да задоволи алчността на издигналите го на престола съпартизани. Нерядко отплатата се изразявала и в други форми: подаряване на цели области в наследствено рладение. Това обстоятелство от своя страна, ако не увеличавало числото на полунезависимите от централната власт династи, намалявало масата на свободното и живеещо в доволство от плодовете на своя труд население. Върху него пада издръжката както на земевладелците династи, тъй и на централното правителство. Угнетявано и грабено от всички, това население престава да бъде здрав елемент на реда и на държавното единство. Ето защо всички опити на отделни династи за независимост от централната власт, всички опити на честолюбиви авантюристи да завладеят императорския престол почват да намират все по-голяма опора в населението на известни провинции. Неговото отчаяно положение го направя експлозивен материал, готов да избухне и при най-дребни обещания за подобрение на участта му.

 

Едва ли при такива обстоятелства би било възможно на една личност да отклони развитието от начертания път; едва ли са били възможни реформи, които да изкоренят социалния недъг и да възстановят трайно вътрешно единство на империя та, като унищожат разлагащите го центробежни сили. Но Алексий Комнин, комуто не могат да се отрекат някои качества на бележит византийски император, не е имал дори и физическата възможност да спре вниманието си върху вътрешните работи

 

12

 

 

174

 

на Византия. Неговото продължително царуване е непрекъснат напън да се отбие външната опасност, който по това време постоянно заплашвала империята. Зает през цялото си царуване с борби против нормани и печенеги в Европа и с турци в Азия, Алексий е бил принуден да остави вътрешните социални и политически злини свободно да се развиват. Нещо повече дори, неговата външна политика, който изисквала крайно напрягане на силите, изтощавала все повече империята, разслабвала все повече здравите елементи на нейната истинска мощ и паралелно с това пряко засилвала нейното вътрешно разложение.

 

Поради усложненията, предизвикани от кръстоносните походи, Византия и при наследниците на Алексий бива принудена да се справя само с въпросите на външната политика. В непрекъснати войни на Изток и Запад изтича цялото царуване на Йоан и Мануил Комниновци. Наистина в тия войни на Византия за сетен път се удава да възвърне за момент миналото си величие. Тя отново става господарка на земите от Адриатическо море до Тигър и Ефрат. Но на тая величествена постройка липсвал вече здравият фундамент и достатъчно било да изчезне ръката, която я крепяла, за да рухне тя в много скоро време.

 

Кризата настъпва веднага след смъртта на Мануил Комнин. През двегодишното царуване на малолетния Алексий II и последвалата го тирания на Андроник се развръщат със стремителност дълго сдържаните вътрешни разрушителни сили, които направят от тримата Ангеловци жалки кукли на цариградския престол и ускоряват катастрофата, чиито следи не бе съдено на Византия никога да заличи.

 

Отмятането на Стефан Неман в 1180 г., маджарската война в 1183 г., норманският поход пред Драч и Солун до Марица през 1185 г. са само пролог на събитията, чиято арена немного след това става Балканският полуостров. Тяхно решително начало е въстанието на Асеновци в Дунавска България през 1186 г.

 

Първият поход на император Исак Ангел срещу въстаниците (през пролетта 1186 г.) е в същото време и последна удържана сполука над въстанието. Асен и Петър се завръщат с куманска

 

13

 

 

175

 

помощ. И почват тогава непрекъснатите нападения на българи и кумани, нападения, които достигат често пъти до най-отдалечените византийски провинции на юг в полуострова. Въстаническото движение през това време взема все по-широки размери. Избухнало в централната част на Дунавска България, то бърже се разпространява във всички посоки. То обхваща източните черноморски области, в които Византия успява да запази само някои прибрежни градове; то се развива на запад до долината на Морава, минава на юг от Стара планина и по течението на Струма и Места прониква дори и в Македония.

 

В 1196 г. със смъртта на двамата първи Асеневци се завършва първият период от борбата за независимост. Преди края на тоя период областта от Дунава до Балкана е била окончателно освободена от византийското иго. От началото на 90-те години въстаниците водят вече не отбранителна война, а нападат на останалите още под Византия български земи, и то не за да грабят, а за да ги откъснат от империята. Главен театър на войната вече престават да бъдат областите от двете страни на Хемус: тя се пренася в Тракия, по средното и долното течение на Марица и пò на запад — в Македония, из околностите на Солун и Серес.

 

Събитията около убийството на Асен и Петър и бягството на Иванко при византийците навярно доста много са размътили вътрешното положение на България. Заети изключително с борбата против империята, двамата братя не са имали нито време, нито възможност да се погрижат за вътрешната уредба на освободените земи и да затвърдят властта си там. Новият живот там е бил още недостатъчно установен, а при това десетгодишната война твърде много изтощила страната. Поради това може би Калоян в първите години на царуването си е бил принуден да се откаже от военните действия срещу Византия. Никита Акоминат, чиято история е главен източник за събитията от тая епоха, не говори за никакви войни между Калоян и империята през периода 1197—1198 г. Главен интерес през това време възбуждат събитията в Северна Македония, където качело на движението против византийската власт намираме болярина Хриз.

 

Пръв път Никита говори за Хриз във връзка с вътрешни-

 

14

 

 

176

 

те неуредици на империята. След като наказал със смърт осиновеника си Ватаци, който бил обвинен от дворцовите интриганти в престъпни връзки с императрицата, императорът Алексий, [2] разказва Никита, „замина за Кипсела с намерение да направи нещо за благото на тракийските градове, които бяха опустошени от власите и скитите. Той предполагаше след това да хване Хриз или поне да отбие опустошителните му нападения, които той вършеше по един разбойнически начин в областите около Серес. Тоя Хриз беше по род влах, с нисък ръст и ни само че не бе взел участие (μὴ συμϕονήσας) във въстанието на Асен и Петър срещу ромеите, но даже с подчинените си петстотин сънародници бе вдигнал оръжие срещу им и бе станал съюзник на ромеите. Не след много обаче, като се поддаваше на своите съплеменници и се сближаваше с тях, той бе замислил да се сдобие с независима власт (δυναστείαν ἑαυτῷ μνηστευόμενος) и заради това бе поставен под стража. После, след като беше освободен и изпратен да защищава Струмица, той отново измами надеждите на императора, които го бе изпратил там, и възползуван от положението си, почна да напада и вреди ни съседите си ромеи. Заради това прочее императорът се отправи за Кипсела и събра там достатъчно войска. Но той обаче скоро се отказа от намерението си и побърза да се върне; тъй че напразно бе събрана войската в Кипсела и сам той напразно бе отишъл там. И тъй, като остави западните земи в това тежко положение, в което и по-напред се намираха, императорът се върна в Цариград, без да прекара даже два месеца вън от дома.” [3]

 

Приведеният сух и кратък разказ из историята на Акоминат, които в случая има пред вид само събитията през 1197 г., съдържа само твърде неопределени натяквания за миналото на Хриз и за участието му в събитията, предшествуващи тая дата.

 

Първият въпрос, който се явява при опита да се допълни недоизказаното от византийския историк, е въпросът за про-

 

 

2. Алексий III Ангел, брат на Исак Ангел, се възцарява в 1195 г., след като брат му бива хванат в лагера при Кипсела и ослепен от заговорници.

 

3. Nic. Honiatae, Historia ex recensione Im. Bekkeri. Bonnae, 1835 г., стр. 643—644.

 

15

 

 

 

177

 

изхода, за народността на тая загадъчна личност. В гореприведения пасаж Хриз е наречен „влах” . Не значат ли тия думи, че Хриз е произхождал из средата на многобройното влашко население, което в края на XIII в. е било разпръснато на малки или големи групи по всички краища на Балканския полуостров? — Против подобно предположение може да се възрази. В „Историята” си Никита говори за въстанието на българите при Асен и Петър като за въстание на власите; власи нарича той всичкото население, което в края на XII и началото на XIII в. е живяло на север от Балкана до Дунава; с власи, а не с българи според него е имало работа византийското оръжие в борбите, които създадоха Второго българско царство. Това е един факт, който достатъчно говори за смътните етнографски познания на византийския историк. Влашкото произхождение на Хриз следователно може да бъде доказано въз основа на прозвището „влах” у Никита също тъй малко, както и румънското произхождение на Асеновци и национално румънският характер на повдигнатото от тях въстание през 1186 г.

 

Из областта на ономастиката също тъй малко могат да се почерпят решителни твърдения за произхождението на Хриз. В заглавието на едно похвално слово — съставено от Никита Акоминат в чест на победите, удържани от Алексий III над неприятелите из западните провинции на империята — Хриз е наречен с пълното си име [4]. Името Δοβρόμηρος (Добромир) — дори и в гръцката си транскрипция издава своя несъмнен славянски произход. Това от свои страна е достатъчен повод, за да се потърси и името Хриз в славянската ономастика. Историците, които досега са се спирали над загадъчната личност на Хриз, като са имали пред вид тоя владетел на Просек, за който се говори в сръбските жития, почти единодушно са приемали, че неизкълченото от гръцката транскрипция славянско име на Хриз е било Стрез. Въпреки

 

 

4.

 

16

 

 

178

 

обстоятелството, че е трудно да се сближат две тъй различно звучащи имена, разликата в тяхното писане и произношение се считаше за достатъчно обяснена чрез особеностите на гръцката транскрипция. Едва напоследък неоснователността на това сближение на двете имена се изтъкна от сръбския учен Н. Радойчич, според когото славянското име на Хриз е било Хръс [5].

 

Догадката на Радойчич изглежда твърде близка до истината. В нейна полза говори, от една страна, близкото, почти еднакво произношение на имената Хриз и Хръс и после - - широкото разпространение на името Хръс между балканските славяни през средните векове. [6] С тази догадка обаче не можем да се съгла-

 

 

5. Д-р Н. Радојчић, О некима господарима града Просека на Вардару (Летопис Матице српске, св. VIII, 1909, стр. 16). Правото на авторство на това мнение впрочем трябва да се признае на К. Николаевич (вж. статията му „Српски Комнини”, Гласник, XII, 1860 г.: „И при все това, макар Χρύσος като име на един българин и да не звучи славянски, паметниците показват, че то наистина е славянско, само че с малко по-друго произношение и ортография. Един

и пр. Цит. из Споменици српски, изд. M Пуцић, Белград, 1858, стр. 53; у Николаевич, стр 432, забележка 3. По-нататък в същата статия Николаевич смесва Хриз със Слав.

 

6. За разпространението на името Хриз между сърбите и останалото славянско население на полуострова през XIII и XIV в. свидетелствуват много от запазените сръбски паметници из тоя период. Т. напр. в един хризовул на Стеф. Урош (вж. Fr. Miklošich, Mon. Serv. LXII) между хората, които ce даряват на Хилендарския манастир намираме (p. 61). В друг хризовул на Стеф. Душан (Гласник, XIII, стр. 369—377) намираме (стр. 377) някой Хрьсь, който навярно е заемал логотетска длъжност при сръбския двор. В един отнасящ се към 1318 г. хризовул на Стефан Душан срещаме Краимирь Хрьсовикь, Хрьсь от с. и друг (Гласник XV, стр. 289, 291 и 299).

 

Името Хрьсь (или както би трябвало да бъде според старобългарското правописание) не се среща, доколкото знаем в старобългарските паметници. Причината за това навярно е, че такива паметници досега са открити твърде малко, а не че туй име у българите не е съществувало. В известната забележка към Чивидалското евангелие (вж. статията на проф. В. Н. Златарски „Кой е бил Тудор черноризец Досков”. Бълг. преглед, г. IV, кн. 3, стр. 4 и сл.) между синовете на цар Борис се споменава един, който носил името Rasàte. Позволяваме си предположението, че това, познато само в латинската си транскрипция име е звучало на славянски — във всеки случай твърде близко, ако не напълно сходно с Хрьсь.

 

 

17

 

 

179

 

сим, тъй като името Χρύσος ни е известно и в неговата буквална славянска транскрипция Хриза. Тъй го намираме в някои румънски документи от XVII в. [7] Последното обстоятелство говори, че това гръцко име се е употребявало между румъните в точното си гръцко произношение. Дали ще трябва да се приеме, че то е било известно тям още през XII и XIII в., е въпрос, на който мъчно може да се отговори. Във всеки случай фактът, че името Хриз намираме сред румъните, говори в полза на предположението за румънския произход на българския болярин Хриз.

 

Както вече забелязахме, приведеният разказ на Никита е твърде кратък, за да даде що-годе пълна и ясна представа за дейността на Хриз преди 1197 г. От него е несъмнено обаче, че Хриз е играл немаловажна роля в събитията, които предшествуват тая дата. Никита съобщава, че той още в началото на въстанието се отделил от Асеновци и със своята дружина даже почнал борба срещу им, като се обявил за съюзник на Византия

[8]

 

Остават открити въпросите — към кое време по-точно да се отнесе изстъпването на Хриз срещу движението на Асеновци, от какъв характер е било и какви са могли да бъдат причините на неговото враждебно отношение към тяхната борба, какво положение е заемал Хриз в момента, когато тя избухва, и най-сетне — в каква форма се е изразило неговото активно участие в събитията на полуострова до 1197 г.

 

Отговор на някои от тия въпроси се е опитал да даде Т. Успенски. [9] За основа на своите заключения Успенски взи-

 

 

7. В един везан набедреник от 1628 г. (Инв. на средновек. дял на Народ. музей в София, № 721) има надпис: . В един хризовул от Радул Михня от 1623 г. намираме . Вж. по-подробно: П. Мутафчиев, Църковни старини от 17 и 18 в. в Известия на Бълг. археол. д-во, кн. II, 1911, стр. 20 сл.

 

8. Nic. р. 644.

 

9. В Образованіе второго болгарскаго царства, Одеса, 1879, стр. 149, 160-161, 170—209.

 

18

 

 

180

 

ма едно мнсто от Ансберт. Известно е, че пътят на кръстоносното опълчение при третия поход е бил през Балканския полуостров. По силата на Нюрнбергския договор, сключен през декември 1188 г. между Фридрих Барбароса и византийското правителство, последното се задължавало да даде свободен пропуск на кръстоносците през своите владения и да им осигури снабдяването с нужните за из пътя припаси. През пролетта 1189 г. армията на кръстоносците минава Дунава и навлиза във византийските области по течението на Морава. Но обхванато от недоверие в намеренията на кръстоносците, византийското правителство почва да им създава из пътя такива пречки, че когато те стигат в Ниш, отношенията между тях и Византия били почти явно неприятелски. От Ниш нататък кръстоносците си отваряли път с оръжие в ръка. Това става причина, щото ядката на тяхната армия да стигне в Одрин едва в края на есента. През декември 1189 г. отношенията между кръстоносците и византийското правителство станали вече тъй натегнати, че Барбароса бил почти решен да започне настъпление към Цариград. Той изпраща от Одрин един отред, за да доведе останалата част от армията, която била оставена да презимува към Пловдив. Част от тоя отред, разказва Ансберт, предвождана от Fredericus Advocatus de Berge, след като имала няколко кървави сблъсквания с византийските групи, който бродели по пътя на кръстоносците, преминала някъква планина, който била храбро отбранявана от неприятелите (гърци), и „навлязла в една богата и плодородна страна, наречена Влахия, не далеко от Солун. След като унищожили всякъкво съпротивление там, кръстоносците се натоварили с плячка” ... Но когато, продължава Ансберт, те „се готвели да се върнат назад, при тях дошъл някой жупан или сатрап на България; той, макар и победен, като върнал на далматинския херцог един войник, попаднал някога в плен у разбойници в България, изпросил от херцога и от Advocatus de Berge мир за себе си и за своята земи. [10]

 

 

10. Preterea huc Fridericus Advocatus de Berge cum sociis suis manu prompiissimis militibus ulterius progrediens per ascensum cujusdam alpis ab hostibus praeclusae, saxaque insuper et jacula in eum devolventibus, devictus eisdem, in conflictu imperterritus invasit regionem opulentam, Flachiam dictam, non multum a Thessalonica distantem, in qua rebelles aliquot occidit abundantiamque necessariorum plus quam revehere sui potuissent, invenit, quam ..

 

Et dum exin procedere statuerunt, obviam habuerunt quemdam Juppanum vel Satrapam Bulgariae, qui quodam devictus milite in Bulgaria violentia latronum captivato Duci redito pacem sibi teraeque ab ipso et ab Advocato impetravit. (Historia de Expeditione Friderici Imperatoris edita a quodam Austriensi Clerico, qui eidem interfuie, nomine Ansbertus. Pragae, 1827 г., p. 60- 61).

 

19

 

 

181

 

От описанието на Ансберт се вижда, че отредът кръстоносци, за който е дума, минал Родопите и навлязъл в областта на юг от тях в околностите на Солун и Серес. Тая област Ансберт нарича „Влахия” (regionem opulentam, Flachiam dictam). Нейното положение съвпада с местата, в които преди 1197 г. според известния разказ на Никита е действувал Хриз. На излизане от тая страна именно се явява пред водителите на кръстоносния отред българският жупан, който „изпросил мир за себе си и за земите си”.

 

Успенски изказна предположението, че тоя български сатрап или жупан е бил самият Добромир Хриз. Хриз според Успенски почти едновременно с Асеновци започнал борбата против византийците на юг и действувал отначало може би в съгласие, но във всеки случай независимо от водителите на северното движение, [11] докато най-сетне, като не разполагал сам с достатъчно средства за борба срещу Византия, но и като не желаел пък да служи на Асеновци, станал византийски съюзник. Образуването на малкото Хризово владение съвпадало с произхождението на северното българско княжество. [12] Ако между движението в Дунавска България и това в Северна Македония е съществувала връзка, тя се е състояла според Успенски не в зависимостта или произхода на последното от първото, а във взаимното съдействие, което те непреднамерено може би са си оказвали. Нещо повече дори — „ако е възможно да се търсят някъде потомците на старите български царе, говори Успенски, тях трябва да търсим не там, дето действуват Петър и Асен, а около Струмица и Просек, дето изтъпва сатрапът на Ансберт” [13].

 

С няколко думи мнението на руския учен може да се

 

 

11. Op. cit., p. 161, 180.

 

12. Id., p. 149.

 

13. Id., p. 119.

 

20

 

 

182

 

предаде тъй — Северна Македония е нов център на българското национално самосъзнание. Борбата срещу византийското иго там избухва независимо от движението в Дунавска България и преследна отделни самостоятелни цели. Начело на тая борба застават местни водители. Един от тия местни князе навярно ще е и Хриз, който се домогва до независимост не само спрямо Византия, но и спрямо водителите на северното движение. Резултат от това негово стремление към независимост е и опитът му да добие през 1189 г. от кръстоносците призвание на властта си в Северна Македония. [14]

 

Предположението, че Хриз е именно „сатрапът”, за когото говори Ансберт, може да се приеме за вероятно. То не проти-

 

 

14. Трудно е да се формулира с точност мисълта на Успенски, защото сам той я е изказал разхвърляно, двусмислено и неопределено, а при това в изложението ѝ не липсват противоречия. На едно място Успенски допуща предположението, че „сатрапът” на Ансберт е едно и също лице с Хриз и че следователно Хриз „бил признат от Барбароса като владетел на земи в Северна Македония (стр. 149, цит. съч.). По-сетне той прави уговорка, която унищожава това заключение, като допуща, че пасажът от Ансберт може да се отнася за друго лице. По въпроса за положението на Хриз като водител на движението в Сев. Македония мнението на Успенски също тъй мъчно може да се установи. На едно място той говори, че „в това време, когато родът на Асенонци се утвърдил вече (к. н.) в Североизточна България, друг род или няколко вождове, не желаейки да им се подчиняват, почнали независимо от Асеневци да водят борба срещу Византия. Струмица и Просек (?) били центърът на това ново движение” (стр. 171, 172). Несъмненият смисъл на последните думи е, че Хриз е бил един от болярите сподвижници на Асен и Петър при въстанието в Сев. България и че само след като Асеновци утвърждават своя род там, Хриз се отдалечил в Северна Македония, където почнал независимо и отделно от тях борбата срещу Византин. Хриз значи е бил известно време на служба у Асеневци и по-сетне се отделил от тях. Това заключение обаче сам Успенски отрича на друго място. Хриз казва се там, както и Иванко, принадлежали към числото на тия старейшини или велможи български, които имали претенции да разделят с Асеновци властта. Правата на Хриз са били даже по-големи от тия на Иванко. Последният все пак бил на служба у Асеневци (к. м.) когато Хриз одновременно почти с тях започнал движението на юг и имал напълно справедливите претенции да основе независимо както от Византия, тъй и от Асеновци славянско княжество в Македония (id., р. 180). След всичко това Успенски в една фраза допуща предположението, че Хриз още преди въстанието на Асеновци е бил местен велможа някъде из Македония, а може би — и „потомък на старите български царе” (id., р. 149).

 

21

 

 

183

 

воречи на известието на Никита за ранната дейност на Хриз. Преди всичко и Хриз, и „жупана или сатрапа” на Ансберт намираме в една и съща област. И единият, и другият се стремят към независимост. При това освен за Хриз у Никита липсват каквито и да било съобщения за други независима или стремящи се към независимост български владетели в Северна Македония през периода 1187—1197 г. Вероятността на горното предположение се усилва още повече от обстоятелството, че и Никита, и Ансберт са съгласни в съобщенията си, единият — за произхода на Хриз, а другият — за произхода на жупана. Върху това обстоятелство обаче ще се спрем по-долу и във връзка с други въпроси. [15]

 

 

15. Против отъждествяването на Хриз със сатрапа на Ансберт на пръв поглед може да се приведе като косвен аргумент друю едно съобщение на латинския летописец. Като говори за явяването на сатрапа при кръстоносците, когато те се готвели да напуснат земята Flachia, Ансберт неносредствено след това разказва, че част от тях била ненадейно нападната от 300 въоръжени „гърци и кумани, който след едно ожесточено сражение били отблъснати. (Ansb., р. 61 — Praeterea Arnoldus de Hornberg . . . dum cum sedecim tantum armatis soeiis egregiis, inter quos erat . . ., comiti de Hollant praeparanti ad debellandas acies quasdam Graecorum et Cumanorum essent eccursuri, subito ab iisdem hostibus plusquam trecentis equitibus circumvolati, dum nullum refugii locum viderent etc.). Обстоятелството, че в случая се говори за нападение над кръстоносците от дружно действуващи гърци и кумани”, може да роди съмнението, че тук може би да е дума за неприятелскн действия, ръководени не от представители на византийската власт, а от друг някой войвода из тия места — българин най-вероятно, понеже се знае, че куманите през това време са били неотлъчни участници в българските войски. А ако това предположение е вероятно, не показва ли то, че в даденото време освен въпросния „жупанв крайродопските области са действували и други български водители или началници на дружини и това от своя страна не говори ли, че отъждествяването на жупана именно с Хриз, а не с друг такъв войвода е съвсем произволно? — Всичко това наистина би било тъй, ако би могло да се счита, че нападението, за което разказва Ансберт, е било устроено и предвождано от някой български войвода. А това е неприемливо поради няколко причини: 1) Ако по това време в казаните области се е намирал някой български войвода — Хриз или друг някой, — той не е имал никакъв интерес да предизвиква кръстоносците. 2) Участието на гърци в дружината на такъв войвода мъчно може да се обясни. 3) Понеже във въпросното нападение участието на гърците е засвидетелствувано по несъмнен начин, те трябва да се допусне, че в гръцкия отред куманите са участвували като наемници. За участието на кумани в похода на Алекси Врана срещу Цариград съобщава сам Никита Акоминат. (Един от военачалниците на Врана в тоя поход бил някой „скит” – Елпум , Nic., p. 503 — куманин, несъмнено). Изобщо съдействието, което куманите оказали на Асен във войните му срещу Византия, е било подбуждано от жажда за плячка. А знае се, че по време на кръстоносния проход през полуострова Асеновци преустановили войната и следователпо не са могли да дават на своите диви съюзници възможност да живеят от грабеж. Поради това кумански отреди са минали на служба във Византия, която се възползувала от тяхната тактика на бързи и неочаквани нападения, за да безпокои и изтощава силите на кръстоносците. Участието на кумани във византийските войски през даденото време е засвидетелствувано пряко от същия Ансберт: когато кръстоносците нападнали на Димотика, градът бил защищаван от смесен византийско-кумански гарнизон (. . . Timotikon urbem munitissiinam a fortioribus et animosioribus Cumanis et Graecis possessam etc., Ansb., p. 57. 4). Най-сетне приведеният по-ropе пасаж из Ансберт не определя, че въпросното нападение е станало на юг от Родопите. Напротив, от последвалата го фраза: Et haec quidem circa Fillippopolim gerebantur — може със сигурност да се извади заключението, че това нападение е било извършено нейде близо до Пловдив. А там през всичкото време на кръстоносния приход са бродели гръцки отреди. Никита сам описва сблъскванията между византийци и кръстоносци по тия места. Ние дори предполагаме, че сражението, за което разказва Ансберт, е същото, което описва Никита в Историята си (р. 533—535). Поне резултатите на това сражение се описват еднакво и от двамата историци. (Сравни у Ансберт, р. 61,. . . et tribus eorum magnatibus occisis, tribus etiam ad terram prostratis et multis sauciatis, et sex equis eorum ablatis, reliquos omnes in fugam dextera domini faciente virtutem converterunt. И y Никита p. 535:

Никита изрично бележи, че въпросното сражение е станало в околностите на Пловдив: (стр. 533).

 

 

22

 

 

184 

 

Малко по-друго е питането за източника и характера на Хризовата власт в Македония, а също тъй и за датата, към който трябва да се отнесе началото на неговото активно и видно участие в делата на Балканския полуостров по това време. Преди всичко може ли да се приеме, че Северна Македония, по-точно областите, в които заварваме Хриз, са били център на самостоятелно движение против византийската власт, на движение, изникнало без прякото въздействие, дори без косвеното подбуждане на Асеновци, или пък то представлява само разширение на повдигнатото от тях въстание и сред останалите земи на старото българско царство?

 

Ясен и пряк отговор на тъй поставения въпрос не дава нито един от известните ни източници за историята на тая епоха. Във всеки случай обаче предположението за първата

 

23

 

 

185

  

възможност е изключено. Ако освен въстанието на Асеновци в Дунавска България и заедно с него бе избухнало въстание против византийската власт и в Северна Македония, то не би останало неотбелязано в Историята на Никита. А между това през периода 1186—1197 г. последният говори само за въстанието на Асен и Петър, за техните нападения върху съседните византийски области в Тракия и Македония и за походите на византийците, насочени изключително към Северна България, която през всичко това време си остава едничък център на антивизантийското движение. Нийде Никита нито намеква даже за въстание, което да е било повдигнато срещу Византия от населението на другите области. А той не би оставил неотбелязан такъв един факт, ако той би съществувал.

 

Как тогава да обясним появяването на стремящия се към независимост в Северна Македония „жупан” на Ансберт или на идентифициранин с него Хриз, който според недвусмисленото съобщение на византийския историк също тъй не преставал да се домогва до независимо положение?

 

На помощ за разрешение на тоя въпрос ни иде един пасаж от историята на Акоминат, пасаж, който, изглежда, е избягнал вниманието на изследователите. Ние ще разгледаме съдържащото се там известие, тъй като го смятаме за твърде важно в дадения случай.

 

Когато след първия си поход в Дунавска България (през пролетта 1186 г.) Исак Ангел се върнал в Цариград, Асен и Петър, които били прибягнали при куманите, отново минават Дунава и подпомогнати от кумански пълчища, почнали с още по-голяма стремителност борбата срещу империята. „Сега те, разказва Никита, вече не се задоволявали да запазят това, което бяха добили, и да задържат властта си само над Мизия, но поискали да причинят колкото е възможно по-голяма вреда на ромеите и да съединят под една власт и мизийците, и българите, както това било някога. [16]

 

 

16. Nic., р. 488—489 —

 

24

 

 

186

 

От току-що приведените думи е ясно, че Мизия византийският историк нарича областта между Дунава и Балкана — днешната Северна България, който е била огнище на Асеновото въстание. След като си осигурили куманската помощ обаче, Асеновци не се задоволявали вече само да запазят властта над тая област, а си поставили за непосредствена задача да унищожат византийското господство и в земята на българите, като присъединят последната към своите владения на север.

 

Какво разбира Никита под името „българи” и според това, коя страна нарича той България?

 

За да отговорим на тоя въирос, ще е нужно да се отклоним за малко от предмета си.

 

Известно е, че след 1018 г. Василий II разделил завоюваните земи в Балканския полуостров на няколко теми, между които в границите на бившата Самуилова държава се намирали темите Солунска, Македония, Придунавска, Сирмиум и България. Последната обхващала земите между темите на Драч, Солун и Одрин и се простирала на изток до Родопите, на запад до Албания и на север до Хемус. Поради обстоятелството, че тая област малко или много съвпадала през различните времена със земите, които били под ведомството на Охридската българска архиепископия, тя запазва името си България през XI и XII векове, когато името българи е било почти погребано. [17] Вследствие на това може би към края на XII в. византийците давали името българи само на населението, което живеело в границите на казаната област. [18]

 

В горния смисъл употребява това име и Никита. Ето доказателствата. Като говори на едно мисто в историята си за убийството на малолетния Алексий II по заповед на Андроник (1183 г.), Никита съобщава, че корабът, който отнасял тялото на нещастния принц, за да бъде хвърлено в морето, бил ко-

 

 

17. Н. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, стр. 7—25 (в Abhandl. der phil.-hist. Classe der K. S. Geselschaft der Wissenschaften XX). Охридският архиепископ преди и след основаваието на Второто българско царство носил титлата или

 

18. Вж. за това и у Н. Скабаланович, Визант. государство и церков в XI в. Спб., 1881, стр. 225. Също и у Tomaschek, Zur Kunde d. Hämus-Halbinsel II, p. 40.

 

25

 

 

187

 

мандуван от двама видни византийски сановници, единият от които бил „каниклият Йоан Каматир, който по-после станал архипастир в главния град на българите [19]. Знае се, че Йоан Каматир още при Андроник бил назначен за охридски архиепископ. [20] Явно е значи, че в последния случай Никита нарича с името българи населението на Охридската черковна област. Но у него намираме и друго едно съобщение в същия смисъл. След като Асен година преди смъртта си отблъснал предложението на Алексий III за мир, той, разказва византийският историк, нападнал с голяма войска българските окръзи около Серес, разбил там една византийска армия и завладял много от тамошните крепости. [21] „Българските окръзи около Серес”, това са източните земи на днешна Македония. Едно лишно доказателство най-сетне, че името българи византийският историк дава само на населението от днешна Македония, е и една негова бележка на друго място в историята му. Там той укорява византийското правителство, задето то поради небрежното си отнасяне към българите оставило незащитена такава една важна крепост, каквато е бил Просек. [22]

 

След казаното дотук гореприведеното съобщение на Никита за плана на Асеновци в края на 1186 г. добива съвсем ясен смисъл. Водителите на въстанието си поставили задачата да унищожат византийското господство и в Македония. Фактът,

 

 

19. Nic., р. 355

 

20. Gelzer, op. cit., p. 11.

 

21. Nic., p. 612—6l3

 

22. Nic., p. 666

Тия думи Никита казва по повод на вземането на Просек от Хриз. Но небрежността”, в които той обвинява византийците, не се отнася до Хриз, а до населението от околностите на Вардар, дето се намирал Просек. За Никита Хриз не е „българин”, а влах”. Същите тия думи на Никита са едно косвено доказателство, че в Македония и сред тамошното население не е съществувало отделно движение срещу византийскита власт по това време. Инак не може да се обясни как тъй византийците биха продължавали да не обръщат внимание на българите и да оставят дори до 1197 г. незащитена една от най-силните крепости в Македония.

 

26

 

 

188 

 

че това тяхно намерение се проявява чак в края на 1186 г., когато те си осигурили вече подкрепата на куманите, се обяснява с две причини: че спечелили достатъчно уререност в силите си, Асеновци не са могли да не помислят за освобождението на всички намиращи се под властта на Византия български земи и за тяхното обединение, както това е било някога” ; освен това на тях не е било трудно да разберат, че пренасянето на освободителната борба към югозапад, ще увеличи затруднението на византийското правителство да се справи с нея, ще разкъса неговите сили и следователно ще гарантира успешния ѝ край.

 

Никита не обяснява по какъв начин Асеновци почнали да прилагат намерението си — да пренесат антивизантийското движение и в Македония и да присъединят последната към Мизия, — но като се има пред вид вървежът на събитията през това време, могат да се направят някои твърде приемливи предположения. За Асеновци е било нужно преди всичко да одолеят византийците в най-важния театър на борбата — южните склонове на Стара планина и долината на Марица, или поне да спрат техния напор, насочен през тия места срещу центъра на въстанието в Дунавска България. Ето защо както в началото на въстанието, тъй и през двете следни години (1186—1187 г.) главните сблъсквания между двете страни ставали на югоизток в Тракия. Никита, който често пъти дава големи подробности за войната там, не говори в тоя период (1186-1187 г.) за никакъв поход на Асеновци през Югозападна България за Македония. И не може да се мисли, че те са могли да ангажират там значителна част от своите сили, когато все още е била застрашена базата на техните действия — Дунавска България.

 

Ето защо ние предполагаме, че съобщението на Никита за стремежа на Асеновци да проникнат в Македония ще трябва да тълкуваме в друг смисъл. Водейки с главните си сили непрекъснато борбата против Византия в областите на изток, те са изпращали малки отреди, за да действуват на югозапад — в Софийската област и Сев. Македония. Благодарение на обстоятелството, че за нуждите на борбата срещу Асеновци в източните части на полуострова Византия била принудена да групира там всичките си военни сили, тия западни провинции са

 

27

 

 

189

 

останали почти незащитени. Вследствие на това именно Стефан Неман, който, още преди да се явят кръстоносците от третия поход, бил в неприятелски отношения с Византия, успява по това време да заеме византийските области дори до София. [23] Възползувани от същото обстоятелство, Асеновци навярно са изпращали отделни немногочислени отреди, които вероятно безпрепятствено са навлезли в областите по течението на Струма и Места и успешно действували за събарянето на слабо крепящата се там византийска власт. Разпръснатите из тамошните крепости незначителни византийски гарнизони едва ли са били в състояние да им оказват особено съпротивление, тъй като те са се намирали там сред едно компактно българско население, което не леко е понасяло чуждото иго и в което по-живо от всякъде другаде са се съхранявали спомените за старата независимост. Това население не е могло да не посрещне с радост въстаническите отреди от Северна България, които са се явявали тук не за грабеж и опустошение, а като освободители. [24] С предположението, че още в началото на въстанието Асеновци са правили опити да подчинят на влиянието си земите в

 

 

23. Имаме пред вид един пасаж от Ансберт, който, като говори, че Стеф. Неман и брат му Страшимир дошли в Ниш, за да преговарят с кръстоносците, казва: „същите тия жупани заедно с третия си брат Mercilaus бяха завладели с оръжие град Ниш и околностите му чак до София; те искаха тая земя, която бяха отнели от гърците, за себе си; те даже, възнамерявайки да разширят своето владение и властта си по-нататък, предлагаха на римския император (Барбароса) почит и вярност за земите, които биха завоювали, ако получат признание от него.” (Idem praeterea cometes cum tertio fratre suo Mercilao occupaverant in gladio et arcu suo Nissam civitatem et circa eam ac deinceps usque ad Straliz omnem terram iilam ex ditione Graecorum praereptam sibique eam vendicabant, ulterius etiam quaqua versum dominium suum et potestatem extendere intendentes et pro ipsa terra bellica virtute sua conquisita de manu Imperatoris etc. — Ansbertus, p. 32.

 

24. Че нашето предположение e вярно, т. е. че по това време българите дори и в най-отдалечените части на Македония са живели с надеждите и желанията на целия българския народ, който е считал византийската власт за чуждо потисничество и е гледал на Асен като на свой естествен и законен цар, се вижда и от известната приписка в тъй наречения Болонски псалтир”.

 

Тя е следната:

(Из И. И. Срезневскій, Древніе славянскіе паметники юсоваго письма. Спб., 1808 г., стр. 127—128.)

 

Както ce вижда от приписката, Псалтирът е бил писан в с. Равна, Охридско. Охридската област при Асен I още не бе влязла в състава на българското царство. Въпреки това обаче приписвачите на Псалтира, поданици на Византия, определят времето на написването му с царуването не на някой византийски император, а с това на българския цар Асен.

 

28

 

 

190

 

Северна Македония и че са действували там навярно по гореказания начин с това предположение, струва ни се ще трябва да се обясни и друго едно съобщение на Никита Акоминат. То се отнаси до една мярка на императора против българите.

 

През есента 1186 г., след като няколко месеца безуспешно се опитвал да тури край на българските нападения в Тракия, императорът Исак Ангел, разказва Никита, решил да унищожи гнездото на въстаниците в Дунавска България. За да дойде дотам, той избрал пътя през София. Никита обяснява, че императорът взел това направление, понеже предполагал, че от София пътят през Хемус бил по-удобен за прехода на армията и че из него но-лесно можели да се доставят припаси. Едва ли обаче това е било едничкото и едва ли то ще е било най-важното съображение на императора. Фактът, че поради настъпващата зима Исак прекратява похода и се завръща в Цариград, но оставя армията си да презимува в Софийската област [25] и на следната година навлиза в Северна България през западните проходи на Стара планина, тоя факт говори, струва ни се, за намерението на Исак да възстанови разколебания авторитет на византийската власт в днешната Югозападна България и Северна Македония и да отреже за в бъдеще пътя на движението към тия земи. Във всеки случай ние приемаме, че походът на Исак в 1197 г. през София до Ловеч стой в несъмнена връзка със съобщението на Никита за проявеното от Асеновци стремление да разпространят властта си и над Македония и следо-

 

 

25. Nic., р. 521

 

29

 

 

191

 

вателно тоя поход е бил обмислено противодействие на това тяхно намерение.

 

Въпросният визинтийски поход обаче е могъл само занапред да прекъсне сношенията между центъра на въстанието и македонските земи. Преди тоя поход пътят за разширение на движението към югозапад е бил почти свободен, а успешното действие на навлизащите там отреди против византийците малко или много сигурно.

 

Предводител на такъв отред, изпратен от Асеновци, за да действува в българските земи на югозапад, е бил навярно и Добромир Хриз. Че на него не трябва да се гледа като на местен велможа, който на свои средства и по свой почин застава начело на антивизантийското движение в Македония, а като на сподвижник на Асеновци и техен войвода, се доказва и от приведеното вече по-горе място из историята на Никита. Последният нарича там Хриз „влах” — . [26] Това име Никита обикновено дава на българите от Северна България, действуващи заедно с Асен, когато пък, за да означи населението в Македония, той си служи с името българи. [27] Това обстоятелство още веднъж сочи, че произходът на Хриз ще трябва да се търси не на юг, а на север, в земите, които са били огнище на освободителното движение.

 

Минаването на Хриз в земите към югозапад не ще е станало по-рано от лятото на 1186 г.; до тая дата въстанието, разполагащо с незначителни сили, едва ли е могло да си поставя много широки задачи.

 

Но Хриз не е могъл да се яви там и по-късно от тая дата, защото в 1187 г., след обсадата на Ловеч, Асеновци са били принудени да прекратят войната срещу Византия. До края на 1186 г. Хриз навярно е действувал на югозапад като подчинен на Асеновци и от тяхно име. Когато обаче през есента същата година Исак завзема с войските си София, когато на следната пролет той от югозапад навлиза в Северна България, Хриз е бил отрязан от севернобългарското движение. Той вече не е могъл да разчита на съдействието и помощта на неговите водители, нито пък да чака ръководство от тях. Своето господ-

 

 

26. Nic., р. 643 . . .

 

27. Id., р. 355, 612, 666.

 

30

 

 

192

 

ство над земите около София византийците успяват да запазят дори до лятото 1189 г., когато там се явяват кръстоносците. През целия този период следователно изолираният Хриз ще е бил заставен да действува напълно самостоятелно и да разчита само на средствата, които е имал или пък сам е могъл да си достави. Неговото положение не ще се е изменило и през времето от юни 1189 г. до края на същата година, когато кръстоносците са били господари на зоната Пловдив—Ниш. Асеновци по това време едва ли са имали възможност и желание да продължават движението към югозапад. Техните погледи са били обърнати към югозапад, към Пловдив и Одрин, дето при стеклите се исторически обстоятелства се е чакало да бъде решена съдбата на Византия. Заради това може би при съюза си със Стефан Неман Асеновци предоставили на сърбите днешна Югозападна България. [28]

 

При такива условия естествено е било да се яви у Хриз стремеж да си осигури независимостта както от Асеновци, тъй и от Византия над областите, които бе успял вече да подчини. И понеже тоя негов стремеж еднакно е засягал и Византия, и Асеновци, Хриз се е възползувал от момента, когато кръстоносците били решаваща сила в полуострова, за да потърси у тях признание на властта си, за чието запазване той не е могъл да не разбира, че му липсват средства. Към същата мярка, както е известно, бе прибягнал тогава и Стефан Неман, макар че неговото положение — владетел на сръбските области зад Морава — не е било тъй неустановено, както това на Хриз. В такава връзка ние считаме, че ще е най-правдоподобно да се поставят събитията, за който ни разказна византийският историк и който според съобщението на Ансберт подбудили бъл-

 

 

28. Вж. Ansbertus, приведеното вече място: р. 32. Idem comites . . . occupaverant in gladio et arcu suo Nissam civitatem et circa eam ac deinceps usque ad Straliz omnem terram illam ex ditione Graecorum praereptam sibique eam vendicabant, ulterius, etiam quaque versum dominium suum et potestatem extendere intendentes et pro ipsa terra bellica virtute sua conquisita de manu Imperatoris. . . (Неман и братята му) hominium et fidelitatem ipsi offerebant. — Също тъй и p. p. 34-35: In ea fluctuatione regni Graeciae praefati comites de Seruia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crucis transmeabat, occasione accepta, partem Bulgariae suae ditioni subjugaverant: foedere inito cum Kalopetro adversus imperatorem constantinopolitanum etc.

 

31

 

 

193

 

гарския жупан, владеещ земи във Влахия, да се яви в лагера на кръстоносците, за да иска от тях мир за себе си и за тия свои земи. [29]

 

 

29. Дринов в разбора на Образов. второго болгарскаго царства от Успенски (вж. в Приложението към 39 том от Записки Импер. Академіи наук, стр. 108—109) изказва мнението, че местността, в която по разказа на Ансберт отредът кръстоносци се натъкнал на жупана или сатрапа български, се е намирала в Родопските планини, може би в югозападните им склононе, около реката Струма. „Тая местност, продължава той, по никой начин не може да бъде приета за областта, в която по-после, около 1197 г., срещаме Хриз владетел на Струмица и Просек: Княжеството на Хриз се намирало надалеч от Родопските планини на р. Вардар, дето отредът на кръстоносците не е могъл, пък и не е имал потребност да достигне.” Възражението на Дринов почива на недоглеждане. Преди всичко Ансберт ясно говори, че кръстоносците минали планината (Родопи) и навлезли в плодородна страна, която била недалеч от Солун (regionem oppulentam . . . non multum a Thessalonici distantem, p. 61). Ако вземем картата пред себе си, това, което най-напред ще ни се хвърли на очи, е, че нападнатата от кръстоносците страна е полето на Мелник или това на Серес. По това време княжеството на Хриз” не е било около Просек по Вардар. Хриз завладява Просек едва към 1197 или 1198 г. Преди това време ние го срещаме само около Струмица. А градът Струмица както в средните векове, тъй и днес се намира на едноименната си река — приток на р. Струма — и е недалеч от Серско и Мелнишко — близо значи до земите, в които навярно са навлезли кръстоносците от въпросния отред. Последните не са имали нужда” да отиват на запад към Струмица, но пък в съответния пасаж от Ансберт липсва и съобщението, че отредът кръстоносци навлязъл в земята на жупана. Ако последният е желаел приятелството на кръстоносците и мира с тях, ако освен това е искал и тяхното признание, неблагоразумно би било да чака, щото те да нападнат земите му, та чак тогава да се яви той пред тях. Ансберт ясно бележи, че жупанът се явил пред водителите на кръстоносния отред, когато те вече се готвели да се оттеглят от Flachia. Явно е, значи, че в случая не е дума за нападение на земи, които са били подвластни на тоя жупан.

 

В приведеното вече съобщение из Историята” на Ансберт се казва, че тоя сатрап или жупан quodam (quondam ?) devictus milite in Bulgaria violentia latronum captivato Duci (Dalmatiae) reddito, pacem sili . . . etc.” В тоя пасаж има някаква неправилност и затова точния му смисъл не се решаваме да определим. По-rope го преведохме в смисъл, че тоя жупан, някога победен, повърнал на Далматинския херцог един войник, който бил паднал в плен у разбойници в България. Против тоя превод може да се каже нещо. Несъмнено е обаче, че в дадения случай се намеква за дейността на сатрапа (жупана) в България. А под името България Ансберт навсякъде разбира земите между Морава, Хемус, Дунав и Черно море, като включва тук и областта около София до Ихтиманска Средна гора на изток. (Вж. напр. за това р. 34 — Praeterea Bulgariae in maxima parte ас versus Danubium, quousque mare induit, quidam Kalopetrus Flachus et frater ejus Crassianus cum subditis Flachis tyrannizabat. Също тъй и стр. 43. — ltaque umversis claustris, per Dei gratiam victoriose transitis, in terram planam Circuvicz omnibus bonis refertam pervenimus, et sic in peragratione Bulgariae sex hebdomadas laboriose satis expendimus. — В последния случай Ансберт нарича България страната от Дунав по течението на Морава до Ихтиманския проход, за преминаването на която на кръстоносците били нужни шест седмици.)

 

Днешна Македония Ансберт нарича с името Влахия (р. 61). Но като говори за своя жупан, че владял земи във Влахия, Ансберт изрично споменава, че тоя жупан е бил или е произхождал от България . . . (quemdam Juppanum vel satrapam Bulgariae, p. 61). Никита, който нарича днешна Дунавска България с името Влахия, а Македония — с името България, също тъй бележи, че „влахът” Хриз владял земи в България. Отстрани ли се бърканицата в географическата номенклатура у двамата автори, ще излезе, че и сатрапът на Ансберт, и Хриз на Никита, владеещи земи в днещна Северна Македония, са произхождали от Дунавска България. А то значи, че и Никита, и Ансберт са съгласни в съобщенията си —единият за произхода на Хриз, другият — за тоя [на] жупана. Това последно обстоятелство пък от своя страна усилва вероятността на предположението за едноличността на жупана” и Хриз.

 

32

 

 

194

 

Ако се приеме за вероятно изказаното дотук предположение, че Хриз и „жупанът” у Ансберт са едно и също лице, което се явява в Северна Македония отначало като войвода на Асеновци и техен агент, то, като се има пред вид приведеният разказ на Никита и събитията, които стават в полуострова след заминаването на кръстоносците, могат да се направят някои предположения както за положението на Хриз в тия събития, тъй също и мотивите, които са определяли неговия начин на действие в тях.

 

През зимата 1189—1190 г., когато кръстоносците още се намирали в Европа, Стефан Неман почва настъпателно движение срещу Византия, навлиза в днешна Югозападна България и, завзема крепостите Перник, Земен, Стоб, Велбудж, Скопие и др. [30] В същото време и Асен открива неприятелските действия против империята. През пролетта 1190 г. той се явява с войските си на юг от Стара планина, където до втората половина на 1191 г. византийците били принудени да водят само отбранителна война. Техните северозападни провинции били оставени на съдбата си. Стремителността на движението, направлявано от двамата славянски владетели, била тъй голяма, че Византия

 

 

30. P. J. Šafařik, Pamatky dřev. pisemn. jihoslovanův. — Zivot sv. Symeona od krále Štěpána, ed. II. Praha, 1868, стр. 8 гл. VII.

 

33

 

 

195

 

се намирала пред опасността да изгуби даже и владенията си в средата на полуострова.

 

Но съюзът между Асеновци и Неман е заплашвал владетелските интереси не само на цариградския император. Той е трябвало да засегне преди всичко Хриз, чиито съседи са станали сърбите след покоряването на земите около София, Кюстендил и Скопие. При такива обстоятелства признанието, ако може да се счита, че такъв е характерът на съобщената от Ансберт постъпка, което Хриз издействувал от кръстоносците, не е могло да има вече никакво значение. Бъдещето на положението му като владетел в Македония се е намирало в зависимост от възможността на Неман или на Асеновци да задържат направените след 1189 г. завоевания и да ги разширят още по към юг. Несъмнено е, че в такъв случай Хриз не би бил в състояние сам да се удържи срещу сръбско-българския съюз. За него при това положение на нещата е имало два изхода — да възстанови предишните си отношения към Асеновци или пък да мине на страна на византийците, като им предложи съдействие срещу съюза на българи и сърби. Първият начин на действие е значил за Хриз да се постави отново под пряката зависимост на Асеновци и да се задоволи завинаги с положението на обикновен техен войвода. Подобна перспектива, ясно е, не е могла да бъде по вкуса на тоя честолюбив авантюрист. На неговите намерения много повече е съответствувал вторият начин на действие. От разказа на Никита знаем вече, че Хриз избира него. Стесненото положение на византийците в дадения момент е благоприятствувало за приемане на неговото предложение. [31]

 

 

31. Съюзът на Хриз с византийците ние поставиме, както се вижда от горното, във връзка със съюза между Асен и Стефан Неман през 1189—1190 г. и успехите им в борбата срещу Византия през това време. Това ни мнение е основано само на предположения, защото липсват всякакви съобщения от съвремеиниците по тоя въпрос. По същата тая причина съюзът” между Хриз и византийците с не по-малко основание може да се отнесе към края, а не към началото на 1190 г. През втората половина на 1190 г. именно на Византия се удава да спре нахлуванията на българи и кумани на изток; осигурен откъм тая страна, император Исак навярно в 1191 г. предприема поход срещу сърбите и успява да изтласка Неман зад Морава. Византийците отново стават господари на страната от Пловдив до Ниш и р. Сава, а влиянието им в центъра на полуострова бива възстановено. Предвиждащ своята участ, може би Хриз тоя именно момент е побързал да заяви покорност пред императора и да му предложи помощ срещу неирнятелите на империята. С това второ предположение даже е по-естествено да се обясни защо след минаването си на визаитийска страна Хриз се явява вече не като самостоятелен владетел, а като обикновен византийски топарх в Македония.

 

34

 

 

196

 

 

*  *  *

 

Във всички предположения и изводи, които направихме дотук, ние се придържахме само в общи черти към приведеното известие на Никита Акоминат, чиято история си остава най-важният извор не само за началото, но и за целия период от дейността на Хриз. Заради това е необходимо да се повърнем назад и да проверим дали подробностите на съобщението у Никита не противоречат на нашите заключения.

 

За цялата дейност на Хриз през въпросния период (1186—1191 г.) Никита, както видяхме, говори само с няколко думи. — „Хриз, казва той, не само че не бе взел участие във въстанието на Асен и Петър срещу ромеите, но даже бе повдигнал оръжие срещу тях заедно с петстотинте свои съотечественици, които имаше под властта си, и бе станал римски съюзник”

На пръв поглед думите, че Хриз не взел участие във въстанието на Асен и Петър, а минал на страната на византийците, биха могли да се тълкуват, че изобщо Хриз не е бил съгласен с повдигане на въстанието и заради това се отделил от тях. Такова тълкуване ще е несъстоятелно поради простата причина, че Хриз според горните думи се отделил от Асеновци като водител на дружина, следователно, когато въстанието е било повдигнато, и той имал под началството си 500 души въоръжени хора. Думите на Никита значи не могат и не трябва да се разбират в буквален смисъл: отделянето на Хриз от Асеновци и минаването му на страната на византийците е станало по-късно от началото на въстанието. Ние поставихме първото събитие — въстанието — през пролетта 1186 г., а второто — минаването на Хриз към византийците — в 1190 или 1191 г., въобще наскоро след прехода на кръстоносците. Все пак обаче Акоминат отнася съюзничеството на Хриз с Византия към началото на Асеновото движение. Не противоречи ли

 

35

 

 

197

 

това на заключенията, до които дойдохме? — Струва ни се, че не. И ето защо. — Въстанието избухва в началото на 1186 г. До първия поход на Исак в Дунавска България (лятото 1186 г.) то е имало всичките изгледи на един обикновен за Византия бунт. Че тъй поне са гледали на него управляващите византийски среди, се доказва и от факта, дето след бягстното на Асен и Петър зад Дунав Исак счел работата си за свършена и не взел никакви мерки, за да предотврати повторното му избухване. [32] За византийското правителство въстанието почнало да става сериозно и опасно едва към края на 1186 г., когато Асеновци се връщат с куманска помощ, когато проявяват желанието да го разпространят и към югозапад — в Македония. Именно към тоя момент отнесохме и ние появяването на Хриз в тия места, настъпилата за него наскоро след това необходимост да действува самостоятелно и явилото се у него вследствие на това стремление към независимост. Това при дадените условия не е могло да не се покаже като отцепване от Асеновци, а по-късно и като противодействие на тях, противодействие, което се превръща в съюзничество с византийците в момента, когато започва най-решителната фаза от борбата им против Византия и което трае дори до смъртта им, когато вече е била положена твърда основа на Второто българска царство. [33]

 

 

32. Nic., р. 487.

 

33. Събитията, които настъпват след 1189 г., са твърде заплетени и трудно е да се поставят в последователност и строг хронологически ред. В историята” на Никита Акоминат те са предадени тъй: 1) След като кръстоносците минали в Мала Азия, българите (власите и куманите” — , р. 561) с желязо и огън почнали да опустошават византийските провинции и заради това Исак предприема поход през Източна Стара планина в Северна България. Походът свършил катастрофално: на връщане половината от византийската армия била унищожена в един от балканските проходи. 2) Одързостени, българите опустошили Анхиало, превзели Варна, разрушили голяма част от София, изтребили жителите на Стоб и даже проникнали в Ниш, където пленили много хора и добитък (р. 569—569). 3) Император Исак, като не знаел кому първо да даде помощ, разделил войската между пълководците си и по тоя начин успял да излезе от затруднението: възстановил Варна и оградил със стени Анхиало. 4) След това през есента той заедно с двора си отишъл в Пловдив, където отблъснал нападенията на власите и скитите”. 5) После се отправил срещу сръбския жупан Стеф. Неман, който бил разорил Скопие, и в сражението при Морава го разбил. След тая победа той стигнал до р. Сава, където се срещнал с тъста си Бела унгарски (р. 569), и отново се върнал през Пловдив в столицата. 6) За стратег за Пловдив бил назначен Константин Аспиет, който успял да възпре нападенията на българите. Константин заради бунта си против императора бил хванат и ослепен; тогава българите станали тъй смели, че отново почнали борбата по всички линии — ту като нападали Пловдив, ту като обсаждали (ἐϕεδρεύοντες) София, ту като настъпвали до Одрин (Nic. р. 573).

 

Известно е освен това и едно слово на Евстати Солунски (вж. Успенскій — Образованіе втораго болгарскаго царства, стр. 162—163), казано в Пловдив пред Исак по случай отблъсването на две кумански нападения около тоя град.

 

В разстояние на колко време и в какъв интервал едно от друго са станали всички тези събития? — В поменатото си съчинение (стр. 165—167) Успенски предполага, че първото от тях — походът на Исак в България — бил предприет в 1190 г., а походът срещу сърбите — в 1193. Известието на Никита за движението на българите към София, Ниш и Стоб преди сръбския поход Успенски счита за твърде странно и предполага, че то е било предприето ако не от сърбите, то от българите на Хриз (р. 161).

 

М. Дринов к разбора на горното съчинение на Успенски (вж. Отчет о 23-м присужденіе наград графа Уварова, прилож. към т. 39 от Записк. Импер. академ. наук, стр. 101—104) приема друг хронологически ред за горните събития. Той се съгласява с Успенски само в това, че походът на Исак в България трябва да бъде отнесен към 1190 г. Дринов обаче поставя през есента същата година и сръбския поход, а двете нападения на куманите срещу Пловдив, нападения, който по изричната бележка в словою на Евст. Солунски са станали след похода против сърбите, през пролетта 1191 г.

 

Струва ни се, че хронологическият ред на горните събития не е представен с достатъчна убедителност нито от Успенски, пито от Дринов — кръстоносците напущат Балканския полуостров и минават в Мала Азия едва в края на март 1190 г. За да спре нападенията на българите, Исак тогава предприема поход в Северна България. Поради предназначението си и следователно поради размерите си въпросният поход не е могъл да бъде приготвен по-рано от лятото 1190 г. Казахме, че краят на похода е представлявал за империята цяло нещастие: половината от византийската армия била изтребена. Ясно е, че византийците едва ли ще са могли бърже да се съвземат след страшния удар; доказателство за това е смелостта на Асеновци, които по това време нревземат Варна и Анхиало. Първото нещо, за което при тия обстоятелства Исак бил длъжен да се загрижи, навярно е било да събере и попълни разнебитените си сили и да се опита да ограничи нещастието, като прегради на българите пътя към юг и изток. Това последното той наистина успял да стори: Анхиало и Варна отново били заети от византийците. По тоя начин борбата в Източна България навярно ще е продължавала до края на 1190 г. А това значи, че не може да се приеме предположението, какво Исак през есента същата година е предприел похода срещу сърбите. Дринов в случая е приел датата, поставена от Василевски в рецензията му на същото съчинение на Успенски (Журн. М-ва Нар. Просвещенія 1879, юли и август). Въпросната рецензия нямаме на ръка и не можем да знаем по какъв начин Василевски се е спрял на тая дата, но струва ни се, че за сръбския поход тя е невъзможен. Тоя поход е изисквал значителна армия и немалки приготовления. За да бъде предприет и изкаран благополучно, изисквало се е, щото византийците да имат в безопасност тила и фланговете си. След страшното поражение в Балкана Исак не е могъл да има нито едното, нито другого, нито третото. Асеновци нападат в Източна България и Тракия и завземат Варна и Анхиало. Сам Никита бележи, че по това време Исак бил съвсем слисан:

като че бил заобиколен от рояк пчели и не знаел кому по-напред да помогне

Естествено той не e могъл да предприеме похода срещу Неман, преди да се разправи с Асеновци, защото то би значило да остави зад гърба си неприятеля. А, както казахме по-горе, възвръщането на Варна и Анхиало не е могло да стане по-рано от късна есен през 1190 г. Никита наистина говори, че Исак дошъл в Пловдив през есента ( p. 569) И оттам потеглил срещу сърбите, но на това съобщение не трябва да се доверяваме: първо, защото Никита разказва, че след пристигането си в Пловдив Исак отблъснал нападенията на българите и куманите , p. 569), когато ние знаем от словото на Евстатий, че борбите с куманите около Пловдив са станали пролетно време и, второ, че ако походът срещу сърбите е бил предприет есенно време, то не значи, че това е била есента 1190 г.; като пълководец Исак е познат твърде добре и нам е известно, че той е нямал солдашкия стоицизъм на Василий II. И затова малко вероятно е, че в една и съща година той е понесъл нещастния поход против българите, успял да си възвърне завоюваните от тях градове и над всичко това можал да предприеме похода срещу сърбите, след чийто успех той продължил пътя към север и стигнал до р. Сава, дето имал свиждане с унгарския крал Бела. Тия са съображенията, които ни карат да допуснем, че походът срещу Неман е бил предприет не през 1190 г., а по-късно. Ние не се наемаме да определим точната му дата, но се осмеляваме да изкажем предположението, че той е бил предприет през 1191 г. В такъв случай ще трябва да се отхвърли последната част от известието на Никита, че веднага след поражението на Исак в Балкана Асеновци превзели Варна, Анхиало, София, Стоб и Ниш (р. 568—569. Последните три града (или техните околности) до 1191 г. са били завзети от сърбите. За това свидетелствува Ансберт (Op. cit. р. 32) и Стефан Първовенчани в биографията на баща си (Šafařik, op. cit., VII, 8)). След като сърбите били отблъснати зад Морава и сключили мирен договор, а може би и съюз с Византия, в земите на Югозападна България се явяват Асеновци. Навярно в тоя период Хриз, погълнат от желанието да запази положението си в Македония, е почнал да съдействува на византийците срещу сърбите до 1191 г. и срещу Асеновци след тая дата.

 

Считаме за нужна още една бележка. След първото си нападение в Югозападна България Асеновци не ще са удържали тамошните области и градовете в тях. Борбата в Югозападна България навярно е продължила с променлив за двете страни успех по-дълго време, защото Никита съобщава, че Асеновци обсаждали София (τῃ Σαρδικῇ ἐϕεδρεύοντες, 573) и в 1193 г. след бунта на Константин Аспиет.

 

Бележка. Статията ни беше под печат, когато услужливостта на г. проф. В. Златарски ни даде възможност да се сдобием с отпечатък от рецензията на Василевски. Покойният академик основава мнението си върху следния пасаж от споменатото слово на Евстатий:

Coлунският митрополит, възхвалявайки победите на Исак над куманите, говори в общи думи и за похода срещу Неман като за събитие, станало по-рано. И понеже с гореприведения пасаж Евстатий споменава за напастите, които при кръстоносния поход, едва година преди” куманските нападения, сполетели империята, Василевски идва до заключението, че последните са били произведени през пролетта 1191 г. и че следователно предшествувалият ги поход срещу Неман трябва да се отнесе към есента 1190 г. (Васильевскій, стр. 199 и сл.) Против тъй направения извод наистина не би могло да се възрази, ако фразата ἔναγχος μὲν ἔτους τοῦ πέρυσιν в цветистата реч на словоохотливия митрополит има това буквално значение, с което я превеждаме, и не е риторическо средство, за да се възвеличи императорът, успял в тъй късо време да избави империята от опасностите, що една след друга я налитат.

 

36

 

 

198

 

Минаването на Хриз към византийците е било постъпка, наложена му от обстоятелствата. От разказа на Акоминат може да се заключи, че тя е била съпроводена със самоотричането на Хриз от това положение, което той бил на път да си завоюва. За да направи възможен прехода си към византийците, Хриз навярно е бил принуден да спотаи временно своите пла-

 

37

 

 

199

  

нове и да се представи като човек, едничък мотив на чиито действия е било само несъгласието с Асеновци или омразата към тях. Но той не е могъл да се помири с положението на обикновен византийски стратег, търсил е случай да се освободи от него и навярно не е преставал да подготвя почвата за отмятането си. Имайки на разположение дружината си, той

 

38

 

 

200

 

навярно се е стремил да спечели за своя план и българското население от областта, който му била дадена да управлява. Неговите опити в това направление не ще са избягнали от бдителното око на византийското правителство и заради това той бил хванат и затворен. [34] Към кое време трябва да се отнесе последното, Никита не определи точно. Той казва само, че това

 

 

34. Макушев (Болгарія в конце XII и первой половине XIII века. Варшав. Универс. известія, 1872 г., № 3, стр. 10) тълкува съответното известие на Никита в смисъл, че Хриз влязъл в тайни сношения с българите, като се надявал да стане техен цар. Ако Макушев в случая има пред вид българите от Дунавска България, предположението му едва ли ще трябва да бъде прието: Българите там начело с Асеновци са напрягали всички сили в борбата с Византия и невероятно е, че Хриз, един ренегат и противник на общонанионалното освободително дело, би могъл да срещне у тях съчувствие на желанието си да измести Асен от престола. А, от друга страна, византийското правителство не само не би затворило Хриз, но даже би му дало всичкото си съдействие, ако последният е аспирирал за българския престол. Знае се, че Византия никога не е изпущала случайте да създава междуособици в България и за това винаги е поддържала претенциите за българската корона на всевъзможни-бегълци и други свои креатури.

 

Съобщението на Никита следователно ще трябва да се тълкува в смисъл, че Хриз се опитвал да основе ново независимо княжество от българските земи, които още се намирали под Византия. А приеме ли се това, разяснява се и друг един въпрос. Хриз не ще е бил само един обикновен началник на съюзен или наемен отред във визант. армия. В такъв случай неговият замисъл да добие независима държавна власт мъчно би могъл да намери пътища за реализиране. Вероятно той е бил поставен за началник на гарнизон или област някъде из Родопите или Северна Македония и замисълът му се е състоял в това с помощта на дружината си и българското население от местността да се отметне от Византия. Това предположение се подкрепи и от думите на самия Акоминат, според когото замисълът на Хриз да добие независимост (δυναστει’α) се представя като изпълнение на желанията на неговите сънародници

Случаят с Иванко, който по-късно бива назначен за стратег на Пловдив, показва, че византийското правителство е имало за система да назначава за управители на съседните с България свои области българи ренегати. В коя област е бил поставен за управител Хриз, при липса на данни не може да се определи. Като се има пред вид обаче, че Константин Аспиет до 1193 г. е отбранявал Пловдивската тема, близко до истината ще бъдем, ако приемем, че на Хриз са били предоставени за същата цел земите пò на запад — към Места, Струма или Горни Вардар. В такъв случай и след минаването си към византийците Хриз ще е действувал значи в областите, където е бил по-рано.

 

39

 

 

201

 

се случило наскоро (οὐ πολλῷ δ’ ὕστερον) след като Хриз постъпил на византийска служба. Ако Хриз е бил затворен, защото били открити неговите замисли, трябва да се приеме, че то е станало в момент, когато вътрешното положение на империята е благоприятствувало за изпълнението им и Хриз не е считал за необходимо да ги крие. В такъв случай това не ще е било по-рано от 1193 г., когато избухва бунтът на Константин Аспиет в Пловдив и когато българите отново започват войната по цялата северна граница на империята, от София до Одрин.

 

40

 

 

202

 

По-нататък Никита съобщава, че Хриз бил освободен и изпратен да защищава Струмица. Това освобождение на Хриз навярно ще е във връзка с новата фаза на българо-византийските отношения и предизвикано от тях. След като Исак бил свален от престола и след несполучливите постъпки на Алексий III за мир българите и куманите почнали отново нападенията си. Те дори достигнали, казва Никита, до „българските земи около Серес, разбили намиращата се там византийска войска, . . . завладели много от тамошните крепости и като ги укрепили още по-силно, завърнали се с голяма плячка [35]. Тия думи свидетелствуват, че въпросното нападение на Асен не е имало за цел само грабеж и разстройството на византийските въоръжени сили. Нападайки на българските земи”, Асен тоя път завладява много крепости и ги укрепява, обстоятелство, което говори, че тоя негов поход е изпълнение на стария му план — да присъедини Македония към своите владения. И най-малко византийското правителство е могло да не разбере това. Въпреки съобщението на Никита за оттеглянето на българите страната около Струма и Места след тоя поход останала в ръцете на Асен; там били поставени български гарнизони. Вследствие на това в началото на следната година една византийска армия под началството на севастократора Исак потегля с цел да отнеме от българите тия области. Тоя поход свършил с катастрофа. Византийската армия била почти изтребена, а нейният началник — пленен.

 

Освобождението на Хриз и изпращането му за комендант на Струмица ние сме наклонни да отнесем именно след тия събития. Ето защо.

 

Убийството на Асен през същата година и настъпилите смутове в България позволили на византийците да възвърнат изгубените си владения в Македония. Но погромът на византийската партия в Търново и бягството на Иванко оттам навярно са им дали да разберат, че завоевателната политика на българите не е умряла със смъртта на двамата първи Асеновци. Иванко бива поставен от византийците за началник на Пловдивската тема. Византийското правителство основателно

 

 

35. Nic., pp. 612—613. Текста приведохме по-горе.

 

41

 

 

203

 

разчитало да намери в него — като добър познавач на военната тактика на българите, от една страна, а, от друга, като смъртен неприятел на Асеновата династия — най-опитен и усърден помагач срещу българите. Съображения от последния характер навярно са дали на византийското правителство идеята да повери на Хриз отбраната на империята върху втория важен пункт на българските нападения — долината на Струма и Северна Македония, области, които били застрашени при последния поход на Асен. [36]

 

С назначението на Хриз за управител на Струмица се завършва, тъй да се каже, началният, подготвителният период на неговата дейност, която най-сетне се изяснява достатъчно и взема такъв размах, че направя от него една от първите исторически личности в полуострова през даденото време. За тоя първи период имаме най-малко сведения и той е най-недостатъчно изяснен. В главния извор по въпроса — „Историята” на Никита Акоминат — на тоя период са посветени, както видяме, само няколко реда. В опита да разширим казаното от византийския историк, като съпоставим неговите известия за Хриз с достатъчно установените вече исторически факти от това време и ги свържем с тях, ние несъмнено построихме хипотези и дойдохме до заключения, твърде смели. При всяко изследване обаче, а още повече в историческото хипотезите са не само допустими, но понякога дори са наложителни. Хипотезата не е без значение, когато има за основа определен фактически материал и когато заедно с това не противоречи, а обяснява и поставя във взаимна връзка предварително установените факти.

 

 

36. Във варианта към съответния пасаж у Никита е казано, че Хриз (бе изпратен да защищава Струмица).

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


   *. Названията на главите са условни (В. К.)