Изток и Запад в европейското средновековие

Петър Мутафчиев

 

ПРЕДГОВОР

 

 

Едва днес си позволявам да съставя подбор от произведения на своя баща. Едно, загдето по-рано такъв подбор би бил неприемлив за издаване. И второ, защото се боях, че чрез съучастието си бих прибавила и мойте научни противници към неговите, с което ще удвоя отрицателната им реакция. Сега тя не носи опасност.

 

В течение на четвърт век Петър Мутафчиев не беше издаван. Чак през 1973 излезе двутомник с изследванията му по археология, византийска и българска история, избрани, разбира се. И не без риск за съставителя и за редактора. Отново - петнайсетина години неявни битки, за да се появи преизданието на „История на българския народ” и първото издание на „Книга за българите”. Тук е място да изразя признателност към професорите Д. Ангелов и В. Гюзелев, както и към В. Смилкова, които въпреки всичко реализираха споменатите издания.

 

Според тях съди за автора им едно съвсем ново поколение читатели, свободно от спомени за случилото се с българската хуманитаристика през четирийсетте-шейсетте години. Макар и странно в днешни дни, богати на информация и книжнина, на недостъпни доскоро архиви и забравени съчинения, за отбелязване е, че споменът става все по-кратък. Може би понеже всеки нов ден тежи от още новости, та не намираме време за поглед назад.

 

А съвсем немалко българи са изучавали, изследвали, промишлявали и писали, дано резултатът от труда им бъде в полза на по-сетнешните български поколения. Досега не са си получили заслуженото нашите автори от между двете Световни войни, всякак страшно за народа ни време на нищета и унизителна покруса. Направили са те не каквото могли, а къде над възможното, за да не изостанем назад от облагоприятстваните от Версай страни, за да се наложим интелектуално, щом историята ни е отказала да изпъкне политически, икономически, военно. Не за прощаване е немарата ни към онази, оредяла породи бойния огън фаланга от рано състарени млади мъже, които, току-що снели понадупчените шинели, са се заложили в

 

7

 

ново сражение: да докажат, че България притежава интелигенция, че тази интелигенция търси да обясни причините за недотам удачния ни път през вековете, да осмисли българското настояще и да постави задачи пред нацията; нали тъкмо зрящият има дълг да посочи пътя.

 

Движена от убеждението, че трябва да напомним на две генерации, преднамерено държани в неведение относно най-близкото ни минало, какъв е бил духовният принос на техните бащи и деди, позволявам си да съставя неголяма книга от някои трудове на П. Мутафчиев, които смятам представителни за разностранното му творчество; твърде отговорен е всеки подбор, явявайки се само част от цялото, подчинена на нечий, а не на авторовия вкус. Но ето що:

 

По правило в задушния въздух над земята ни навремени се образуват ведри пролуки. Дължат се не на нас, ами на международното положение. Ние пък сме длъжни да ги оползотворим, за да не сиречем по-късно: с кой ум изтървах въпросните три (или пет) години! Прочее, бързам.

 

Сега - по същество:

 

Две големи, включени тук изследвания на П. Мутафчиев бележат почти началото и края на научно-изследователското му творчество. „Владетелите на Просек” той започва през студентските си години, доработва го на пресекулки между своята редовна военна служба, участието си в Балканската и в Междусъюзническата война. По думите на В. Гюзелев то представлява „зряла и задълбочена монография, която завинаги ще остане като един от шедьоврите на българската историография”. Колкото до „Мнимото преселение на селджушките турци в Добруджа през XIII в.” това е изследване с голяма актуалност при дискусиите по етническия проблему нас, макар авторът да не е подозирал що ни предстои в казаната невралгично област. Не османист, П. Мутафчиев интуитивно се е добрал до изводи, които османистиката по-късно потвърждава.

 

Навярно по-интересни за читателя-неисторик от посочените две, характерни за научното творчество на автора изследвания, биха били включените тук произведения, каквито днес наричаме есета.

 

След специализацията си в Мюнхен през 1920-1922 г. в Семинара по византология на именития Август Хайзенберг у Мутафчиев се заражда идеята да напише философия на българската история (реализирана едва в 6 от общо 32-те проектирани глави, излезли като „Книга за българите”). Своята идея той

 

8

 

 

оповестява с встъпителната си лекция „Изток и Запад в европейското Средновековие”, изнесена на 25.10.1923, която шепата живи още съвременници споменават до днес.

 

Каква чудесна практика и традиция: всеки новоназначен доцент в Университета да огласи пред широка общественост вижданията и намеренията си за предстоящата му работа. Съвсем уместно. Обществото плаща на тогова учена, то държи да знае за какво ще плати. Празници за софийската интелигенция били редките встъпителни лекции на млади университетски преподаватели, затуй са останали запомнени. Но нека помним и ние: през усилните години подир две национални катастрофи сиромашка България е намирала средства да образова на високо, дори на висше европейско равнище своите млади научни сили само въз основа на препоръка на един професор. Много са внимавали професорите, внимавало и обществото. А най-много се стараел удостоеният начеващ учен, защото една публична несполука по онова време означава професионален,а оттам и житейски крах.

 

Затуй дадох на предлаганата книга заглавие „Изток и Запад”. Струва ми се, че това противостояние е било червена нишка не винаги в изследванията, но всякак в мисленето на П. Мутафчиев: разлив на анализа в широта, съпоставяне по хоризонтала, пренебрегване на вродените национални пристрастия в полза на историзма, горчивата самокритичност. Всичко това е водило автора през непростата задача да обясни нашето място, роля и премеждия под безжалостното слънце на европейския Югоизток. Не е лесно, ако се родиш българин, това искам да кажа, бидейки също историк.

 

Тъкмо есетата на П. Мутафчиев „Изток и Запад”, „Поп Богомил и свети Иван Рилски”, „Византинизмът в средновековна България”, „За културната криза у нас” са жалони, които бележат пътя на мисълта му при вникване в българската история. Тук трябва да отбележим: органичен историк, спрямо основната исторически категория - времето - той се е държал сякаш за него си то е безбрежно, както бива изобщо, а не за отделния индивид. В анализите му няма граници между минало, сегашно и бъдеще, те съприсъствуват. Кой знае? - може би така и трябва да схващаме категорията време.

 

На фона на изложените в тази книга произведения читателят навярно ще остане озадачен защо към тях е присъвкупен послеслов, който изцяло отрича не само тях, но и автора им като такъв. Нещо повече: уличава го в престъпления към наци-

 

9

 

 

ята. Разрешете ми жалко отклонение:

 

Не единствено за П. Мутафчиев, ами за повечето дейци от немногобройната за тогава българска интелигенция тяхната посмъртна биография беше по-наситена от онази, която са изживели отсам гроба. Нейната динамика се оказа не иманентна, а диктувана от обществените промени. Тя получи за отправна точка пълното, унищожаващо отрицание на пожизненото им дело. При квалификации, които не блестяха с разнообразие: фашист, националист, великобългарски шовинист, монархист, мракобесник, фалшификатор. Прилагани тебяха спрямо посоченото „от горе” име и в искуемата мяра. В гонене на съвсем конкретен политически резултат: българинът да се отрече от реалното си минало, да се отчужди от духовните постижения на своята нация, да останелишен от всичко, което би го крепило, би му послужило за самочувствие и исторически перспектива. Има куп документи по въпроса, някога те ще видят бял свят. Един от тях обаче е достъпен и днес: докладът на В. Червенков по въпросите на идеологията пред Петия конгрес.

 

Послесловът към предложената книга представлява конкретен и действен резултат от настъплението срещу „буржоазната идеология”, вменено в дълг на новата фаланга историци. През 50-те години тях допускаха в професията по предпочитание, ако бяха взели участие в разгрома. Тук прилагаме пример как беше подменена житейската и творческа биография на едного от българските интелектуалци - посмъртно, безнаказано и дори похвално. Методът бе приложен в различна степен и спрямо останалите, изпитаха го по реда си изтъкнатите ни археолози, литературоведи, езиковеди, философи. Сетне дойде ред на положителните науки, на изкуствата. Трябваше да бъде заличена българската научна мисъл и въздействуващите художествени творби, но също и авторитетът на авторите им. За да бъде отворено поле за идеологията. Оттам нататък - лесно.

 

Краткото отклонение се наложи, за да обясня неоправданото наглед присъствие на послеслова. А то е просто - за илюстрация.

 

 

Вера Мутафчиева

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]