Книга за българите
П. Мутафчиев
 

VI. Нашата политическа и културна съдба

5. България и християнството
 

Изложените в предишната глава общи мисли съдържат обясненията и на отбелязаните особености в нашия исторически живот: болезненост в неговото развитие, бързината и нетрайността в постиженията му и периодичната смяна на стихийни подеми и дълбоки падения. На всичко това ние бяхме обречени поради влиянието на византийската култура върху ни.

Ние вече знаем, че тая култура в продължение на много столетия представяше най-високото стъпало, до което бе се издигнало средновековното човечество. В сравнение с нея всички други племена и народи оставаха в една или друга степен „варвари”. Такива не можеха да не бъдат и настанените в Балканския полуостров наши турански и славянски прадеди. На това се дължеше тяхната слабост, тъй като в отношенията си към Византия те не бяха в състояние да си служат със средствата, каквито тя имаше на разположение срещу им. Но, от друга страна, общият културен стадий у прабългари и славяни въпреки техните расови и битови различия ги обединяваше, за да ги противопостави на културните и политическите начала, чийто носител бе империята. Самата българска държава, основана върху съжителството и сътрудничеството на прабългари и славяни, можеше да намери оправдание, а оттук и опора за съществуванието си единствено доколкото се явяваше въплъщение на особеностите на техния живот. И както космополитичната Византия виждаше историческата си мисия в това — да приобщава към своята култура враждебните й племена и народи, та чрез разложението на тяхната културна индивидуалност да подготвя политическото им подчинение, също тъй и българската държава заради самосъхранението си бе длъжна да пази сред своето общество всичко, което подчертаваше нейната собственост. Фонът, върху който средновековната ни история трябваше да се развръща, бе пълната противоположност между византинизма и битовите начала, с които народът ни изстъпи на историческата сцена. Следователно двете страни бяха осъдени да бъдат непримирими противници не само поради несъвместимите си териториални стремежи; още в самото начало на своя живот средновековна България почувствува Византия и като враждебна културна сила. Нейното съществувание и свободно вътрешно развитие можеше да бъде осигурено само ако тя бе в състояние да се опази от проникването на византийската култура или поне ако бе й възможно да процежда заемките от нея, като допуща от тях онова, което — без да представя опасност за народната самобитност — би съдействувало за усъвършенствуването й.

169

Тъкмо тая задача обаче ние не бяхме в състояние завинаги да решим; и не бяхме виновни, тъй като никой от тогавашните народи на наше място не би бил способен да се справи с нея. Историческият закон, по силата на който една по-ниска култура не може безвредно за себе си да издържи непосредственото влияние на друга, по-висока и накрай бива разрушена или трансформирана от последната, действуваше и при нас с всичката си неумолимост и последиците от това действие не можеха накрай да не настъпят въпреки съпротивата, която оказвахме. Откакто държавата ни беше създадена, в продължение близо на два века прабългари и славяни упорито държаха за традициите на своята старина. Родовият им и племенен строй с всички характерни за него черти си оставаше основа на обществената им организация. Той бе отразен и в устройството на държавата, гдето дори до много по-късно време се запазваха институции и власти, установени още в нейното начало. Цялата тая сложност от стопански, социални и политически отношения се явяваше у нас споена и намираше израза и утвърждението си в един религиозен мироглед, също тъй завещан от далечното минало. Славяни и прабългари тогава бяха езичници. Техните вярвания не са били еднакви, но каквито различия да са съществували тук помежду им, те са се губели в сравнение с християнството,представяно от Византия. Езичеството следователно бе, в което битът на старото българско общество намираше своята вътрешна опора, освещение и върховна санкция. В поддържането на тая езическа традиция, за която всяка внушена от чужди влияния промяна се е явявала като посегателство над завещаната от дедите вяра, намираше накрай оправданието си и самата българска държава. От нея черпеше тя и постоянна сила. Затова езическият период в нашата история е време на най-голямата стабилност в нея. Скоковете и повратите започваха, след като тоя период бе приключен [20]. През тая първоначална епоха, която обхваща близо два века, българското развитие се извършваше бавно, без особен блясък, понякога сред силни колебания и задръжки. Носено обаче от живата народна стихия, то мъчно можеше да бъде задръстено, а още по-малко — спряно. Държава и общество и тогава не бяха застраховани от всякакви изпитания, но из тях те излизаха прочистени и обновени, с нараснали сили. Най-добър пример за това са събитията през втората половина на VIII в., когато в продължение на цели десетилетия езическа България бе раздрусвана от тежки междуособици. В тях не бе трудно да се види пръстът на Византия. За да осъществи завоевателните си намерения срещу българите, империята бе прибягнала до старото си изпитано средство: вътрешното разложение на тогавашното българско общество. С цената на големи усилия тоя неин опит бе напълно отбит. Четвърт столетие бе нужно след това, за да се излекува езическа България от получените рани, да отдъхне от понесените напрежения и продължи прекъснатия си възход, който я доведе до могъществото по времето на Крума. Създадената от тоя владетел обаче обширна държава не се залюля, нито разпадна след смъртта на своя творец. Наследниците на Крума
 

20. П. Мутафчиев защищава последователно не само тук, но и в други свои съчинения схващането, че езическият период е най-здравият в българската история. Съвсем очевидно е, че това схващане е антиисторично, защото изключва условията и предпоставките за едно по-прогресивно развитие върху основата на християнството, осъществено не само в България, но и в редица други европейски страни през ранното средновековие.

170

продължаваха да доизграждат външно и вътрешно полученото наследство и това е единственият случай в цялата българска история, когато един подем не бе последван от бързо сгромолясване. Трябва ли да се питаме на какво се дължеше тоя факт, щом като е известно, че епохата на Крума, Омуртага, Маламира и Пресияна бе време на сетното тържество на българското езичество, когато с безогледна суровост биваха унищожавани всички враждебни нему и на националната традиция чужди влияния и навеи?

За нещастие дните на това езичество бяха преброени. Неговото отрицание, християнството, беше вече пуснало корени в българската земя. Някога то беше тук религия на старото население, чиито разпиляни остатъци са били заварени и претопени от наслоените върху им славяни и прабългари. Дали, изчезвайки сред пришълците, тия стари жители на тукашните земи не са намерили сред тях последователи на своята вяра, е въпрос, на който е мъчно със сигурност да се отговори. Най-вероятно е, че и да е имало в онова ранно време случаи на подобно преминаване към християнството, те са били редки. Поради това и броят на неговите последователи в тогавашна България ще да е бил крайно незначителен. Във всеки случай до края на VII в. липсват всякакви известия, от които би могло да се заключи, че християнската проповед е действувала в пределите на българската държава и че е имала тук някакви успехи.

От началото на IX в. работите в това отношение коренно са се променили. При войните си срещу Византия Крум отвличал от нейните области маси от население. Пленниците били настанявани в българските земи, негде на компактни групи [21]. Те всички са били християни, а между тях е имало и много църковни служители. Захвърлени в чужда страна, те още с по-голяма ревност се отдавали на своята вяра, която им носела утеха и опора в нещастията. Мнозина от тия пленници непреднамерено, чрез своя живот въздействували върху съзнанието на местните езичници, други се превърнали в ревностни проповедници на християнството. Поради несъмненото си превъзходство над езическите религиозни представи то почнало тук бързо да се разпространява. Тука, победител по бойните полета, тогавашна България се оказва победена вътрешно от своя противник.

Във византийските текстове от тая епоха не липсват, разкази за наказанията, на които били подлагани християнските пленници, за да ги принудят да се отрекат от вярата си;и фактите от тоя род показват, че представителите на българската държавна власт си давали сметка за опасността, която новата религия носела за българите. Когато преследвали християнството в страната си, те разбирали, че пазят не само дребните вярвания на своя народ, но и неговата самобитност, културната му и политическа независимост. А че въпросът в случая не е бил за някаква варварска нетърпимост и сляпа ненавист към всяко чуждо вярване, се вижда от обстоятелството, гдето същите турански властници оставяли славянските си поданици спокойно да служат на своите богове. Славянското езичество не е представяло никаква опасност за българската държавна общност.

В даденото време обаче, началото на IX в., чужденците не бяха единствените разпространители на християнството в България. При Крума
 

21. Г ю з е л е в, В. Княз Борис Първи, с. 88 сл.

171

в нейните предели бяха включени значителни покрайнини южно от Балкана, главно из Тракия. Населението им, предимно славянско, още наскоро след преселението си там попаднало под византийска власт и навярно в голямото си мнозинство е било християнизирано. Прибрано сега под скутите на своята държава, то в много по-голяма степен от пленниците чужденци е съдействувало за разпространението на новата си вяра в средата на своите сънародници. Тъй диалектиката на развитието обръщаше срещу езическа България тъкмо тия нейни успехи, чрез които тя вярваше, че изгражда своето държавно могъщество.

Но натискът, който християнството упражняваше върху им, не беше само отвътре. В онова време то вече беше официална религия във всички съседни ней държави. Техните членове се чувствуваха членове на една широка общност, всред която езическа България все повече се явяваше като едно чуждо тяло. Тъй духовната и културна обособеност, от която трябваше да черпи сили за самостойното си съществувание и естествено развитие, все повече се превръщаше в изолация, опасна за нейното бъдеще. От друга страна, като религия на миналото езичеството можеше да се крепи само доколкото държеше съзнанията обърнати към старината и нейните завети. Всяко настояще за него бе малоценно, а към бъдещето то не бе в състояние да се нагоди. Рожба на една изживяна историческа действителност, то не бе способно да се превърне в творческа сила в едно време, възправено пред нови и по-други задачи. Тъй то се явяваше сила, която спъва развитието на българския народ, задържа това развитие върху равнище, отдавна надхвърлено от други народи.

Нещо съвсем различно от него представяше тогавашното християнство. Изникнало в древността като мироглед на общества с висока култура и понесло в себе си елементи на космополитична религия, но принудено по-късно да се разпространява всред един хаотичен варварски свят и се нагажда към неговите потреби и жизнена обстановка, то поради всичко това — особено през първата половина на средновековието — се оказа главната, ако не и единствената сила, която съдействуваше за културния ръст на обществата и народите, негови последователи. Не току-тъй просветата сред тях носеше предимно религиозен характер и неин главен носител се явяваше духовенството. Докато оставаше извън християнската общност, тогавашна България се лишаваше в борбата си за съществувание от средствата, които тази просвета можеше да даде.

Но по онова време предимствата на християнския свят не лежаха само в областта на чисто духовното начало, те се обуславяха и от вътрешната му политическа организация. Епохата на феодализма още не бе настъпила. И тогава, в началото на IX в., повечето от народите, навлезли в обсега на европейската история, бяха обединени в две големи империи: Византия и империята на Карла Великий [22]. Тая последната, осветена от папството, имаше пълната поддръжка на католическата църква, също както и Византия — на източноправославната. И в двете държави християнството заедно с идеята за единния бог носеше и представите за единния светски господар, божий представител на земята, от който изхождат и зависят всички власти. Във Византия, гдето самодържавието бе се развило в пълен абсолютизъм, обсегът на император-
 

22. Франкски император Карл Велики (768—814).

172

ската власт не бе ограничен от никакви институции или норми. Но и във франкската монархия, гдето липсваха благоприятни условия, за да се стигне до това състояние, и гдето католическата църква ревниво пазеше своята независимост от намесата на външни фактори, императорът се явяваше върховен разпоредител във всички светски дела и неговите наместници разполагаха с известна власт само доколкото се явяваха изпълнители на неговата воля.

Между тия две империи по времето на Крума бе се издигнала трета — създадената от него Велика България, чиито владения се разпростираха над грамадното пространство от Тиса до Днепър и от Северните Карпати до Родопите и низината на Долна Марица. Непосредствен съсед на Византия към юг, тя на запад допираше до земите на Каролингската монархия. И това ново съседство също я обричаше на конфликти, които не се забавиха да настъпят. Известно е, че още при наследника на Крум българите бяха принудени да водят борба с франките из равнините на Средния Дунав. С уреждане на франко-българските отношения имаше да се занимава и Омуртаговият приемник Маламир, а в началото на Борисовото царуване като съюзници на германския император или негови противници българите трябваше дълго време да воюват далеко зад северозападните граници на държавата си [23].

Българската държава бе излязла с чест от всички тия съпреничества и борби, но успехите си тя дължеше главно на военните качества и издръжливостта на своя народ. И сега, когато вече е била господар на просторни, но в организационно отношение недостатъчно споени територии, за нейните владетели не е могло да бъде тайна това, че по стег-натост и изобщо по съвършенство на държавната си уредба нейните християнски съседи, с господствуващото у тях самодържавие и централизъм ,значително са я превъзхождали.

Държавната организация на езическа България, както за това свидетелствуват много признаци, е била основана на родовия и племенен строй. Родовите племенни главатари поради това, че са дължали своето положение на собствения си произход, а не на благоволението на държавния владетел, навярно в много отношения са били независими от него. Те образували едно могъщо съсловие, което не само ревниво пазело своите привилегии и властта си над съответните обществени поделения, но наравно с това и постоянно се стремяло да ограничава централната власт или, най-малко, да влияе над нейните решения. Само при подобни вътрешни отношения стават ясни много от явленията във вътрешния живот на България през втората половина на VIII в., когато пред възбунените боили редица ханове са плащали с трона, а понякога и с главите си грешките на своята политика.

Предполага се, че Крум смогнал да обуздае гордото и могъщо българско болярство и да вземе в силната си ръка цялата държавна власт. Ако това предположение е вярно, може би в значителна степен чрез тая промяна ще трябва да се обясни и развърнатото държавно могъщество на тогавашна България. Някои данни обаче показват, че след смъртта на Крума болярството заело предишното си положение, а оттук и влиянието си върху живота на държавата. Във всеки случай при Омуртага, Маламира и Пресияна отделни представители на това болярство
 

23. G j u z е l е v, V. Bulgarisch-frankische Beziehungen in der ersten Haelfte des IX. Jhdts. — BBl, 2, 1966, p. 15 sq.

173

играят решителна роля в държавното управление, а някои дори се явяват истински негови ръководители. Поради личните им дарования и предаността им към престола тяхната дейност е била благотворна за държавата. Но примерът им представял ли е гаранция, че цялото тяхно съсловие, запазвайки положението си на ръководен държавен фактор, не ще използува властта предимно за своите съсловни интереси?

Племенният строй, който обуславял привилегиите и подхранвал политическите ламтежи на тогавашното болярство, е бил завещан от старината и поддържан е бил от нейните предания и,накрай, намирал опора и върховно утвърждение в религиозните вярвания на българското общество. Вътрешно свързан с езичеството, той е бил осветен от него и тази е именно причината, загдето българското болярство от оная епоха се явявало главният и най-упорит пазител на езическите традиции. Съзнателно или по инстинкт то схващало, че тъй брани битовите особености на своя народ, израсналите из тях политически институции, а — заедно с всичко това — и собственото си положение в обществената и политическата йерархия на страната. Не е случайно съвпадение това, гдето с подема на болярството като политически фактор при наследниците на Крума започват преследвания срещу християнството; както не е странен и фактът, гдето на решението на Бориса да покръсти своя народ болярите отговорили с въоръжено въстание. Според бележката на съвременника те не искали да позволят да бъде наложен на народа “нов закон”. Поради това изкупили с кръвта си своята привързаност към стария. Несъмнено те са били прави в убеждението си, че само тоя „стар закон” е могъл да осигури на българския народ напълно независимо културно развитие и да предпази държавата му от бъдещи сътресения. Но не е ли бил прав Борис, когато, ръководен също тъй от висши национални и държавни интереси — вече е стигнал до съзнанието, че трябва да даде необходимата жертва [24].

Не може да не се признае, че тоя забележителен човек, безспорно най-предвидливият и мъдър от всички български владетели — още тогава много ясно прозрял опасностите, на които замислената от него стъпка могла да изложи бъдещето на страната му, и потърсил начина да ги сведе до най-малък размер. Проблемата е била — накъде, към Цариград или към Рим трябвало да се обърнат българите, за да получат наставници за новата вяра. И не по-малко удивително е, че още тогава Борис се опитал да разреши тоя проблем именно тъй, както изисквали истинските интереси на българския народ.

Ние вече знаем, че източното християнство по онова време представяше от себе си същинскг. еманация на византинизма, негов най-съвършен идеологичен израз. Поради това то подготвяше почвата за византийското културно влияние във всяка страна, гдето успяваше да се утвърди. Поради непосредственото съседство на тогавашна България с държавния и културен център на империята това влияние върху й би имало всичките условия, за да се развърне с всеразрушителна сила. Вселенският патриарх считаше себе си върховен духовен началник на народите, които бяха приели византийското православие и в много случаи неговата власт там бе и формално признавана. Цариградската църква обаче бе сама византийски държавен институт и нейният пръв представител зависеше всецяло от императора. Израснала под закрилата
 

24. Г ю з е л е в, В. Княз Борис Първи, с. 102 сл.

174

на светската власт, тя в много отношения се идентифицираше с държавата. Без получаваните от нея средства тя не представяше нищо. Всъщност императорът бе истински глава на църквата, а патриархът се явяваше нещо като негов пълномощник илк заместник, който винаги можеше да бъде отстранен и заместен с друг. В случая изпъкваше ясно противоречие: главата на „вселенската” църква всъщност не бе нищо повече от обикновен сановник на владетеля на една държава. Това противоречие обаче не само че не смущаваше изтънчените в диалектиката византийци, но им даваше нови аргументи, за да изградят и утвърдят възгледите си за универсалността на своята империя: императорът, комуто е подчинена вселенската църква,е върховен божий представител на земята и пръв измежду всички земни господари; само полученото от него признание може да облече в легитимност властта на другите държавни владетели, поради това те му дължат почит и подчинение. Въз основа на този възглед, който византийското православие носеше и разпространяваше сред народите на християнския Изток, царете на Грузия например считаха себе си за сановници, а киевските велики князе — за васали на цариградския самодържец. Да приеме християнството от Византия, следователно значеше за България да застане и тя в същото положение към империята и поради непосредственото си съседство с нея — да се превърне във византийска провинция. След като в продължение на цели два века тя в кървави борби с империята бе бранила правото си на самостойно съществувание, за да стигне до тоя край ли трябваше да се отрече от праотеческата вяра?

В това отношение западното християнство представяше антипод на византийското православие. Неговата съдба бе определена от ранното падане на Западната римска империя: то имаше да се разпространява и изгражда вътрешно и организационно във варварски или варваризиран свят. С тая своя задача то се справи, без да измени на първоначалната си същност. Защото някога,преди да стане римска официална религия, то само представяше отрицание на много от културните ценности на древността, а периодът, през който живя под покровителството на светската власт, бе тук твърде къс и много неспокоен, за да може то да се проникне от тия ценности или да се превърне в идеология на римската държавност. Падането на империята и разрухата на античната цивилизация му възвърна вътрешната свобода и то отново пое мисията си на религия общочовешка, несвързана с никаква племенна или национална общност, диреща преди всичко да пробуди и издигне човешкото у човека. За да бъде дейността му плодотворна, то — запазвайки идейната си и морална същност, не само че не рушеше без нужда бита на обединените от него народи, но използуваше създадените от тоя бит отношения за своето собствено устройство. Най-добър пример за това ни дава феодализацията на католическата църква. Рожба на социалните и политическите отношения в романо-германския живот, феодализмът пусна в църквата толкова дълбоки корени, колкото и в светското общество. Като въздействуваше над съзнанието на народите и помагаше да се явят сред тях по-висши форми на общественост, тя сама търпеше влиянието на средата и се приравняваше с нея. Тъй незабелязано и постепенно се извършваше там в Запада онова дълбоко взаимно проникване между старинни битови елементи и носени от християнството религиозни представи, което създаде стройната култура на тамошното средновековие.

175

Единственото наследство, което западното християнство доби от древния Рим и от което църквата там никога не се отказа, бяха представите и за нейната универсалност. Но въпреки обстоятелството, че със същите представи относно себе си живееше и „вселенската” цариградска църква, тук лежеше може би най-голямото различие между Византия и Рим. Защото с редчи и временни изключения Западът през течение на цялото средновековие остана политически разпокъсан, когато църквата в него запази винаги своето единство. В интереса на това единство тя бе длъжна да бъде еднаква към всички свои народи; поради това тя не можеше, както бе случаят във Византия, да свърже съдбата си с никоя държава и да стане проводник на никакви, съществуващи извън нея политически интереси. Дори и когато се виждаше принудена да дири помощта на една светска сила, като от своя страна й даваше благословията си, както напр. бе случаят с империята на Карла Великий, римската църква не се отъждествяваше с нея, а още по-малко бе готова да се превърне в неин орган. Поради това разпространението на християнството сред западните народи не влечеше след себе си опасността за тяхната независимост. Съдбата на някогашното езическо славянство около Елба и в балтийските земи не доказва противното. Защото не католическата църква там подготвяше германското завоевание, обратното: това последното създаваше условията за мисионерството й. Ако при тоя случай църквата бе застанала на страната на завоевателите, то бе защото те вършеха нейното собствено дело. Това е абсолютно същото отношение, което наблюдаваме при разпространението на католицизма в другите континенти, гдето той използува колониалната политика на европейските държави. За своите цели римската църква можеше да прибягва до услугите на светската власт, да и сътрудничи или дори да се съюзява формално с определена държава, но тя никога при подобни случаи не жертвуваше нито най-малката част от своята свобода. И сътрудничеството или съюзът преставаха за нея от момента, когато се променяха условията, които бяха ги наложили. Без да бъде средство за каквато и да било друга сила, тя сама използуваше всекиго и всичко за своите цели.

В богослужението римската църква допускаше само латинския език и поради това той стана международен език на образоваността в християнския Запад. Тоя факт обаче не означава, че църквата там се бореше против утвърждението на народната реч и следователно против формирането на народностните индивидуалности. Латинският език бе само външно средство, което улесняваше духовното общуване на западните народи и поддържаше у интелектуалните им представители съзнанието, че въпреки своите различия всички тия народи принадлежат към една широка общност — тая, която бе олицетворена от католическата църква и нейния духовен глава. Поради това Рим никога не се опита да попречи на духовното творчество и тъй, чрез формирането на общонародните литературни езици, да се подготвя националното обособяване всред католическия свят.

Положението на западната църква като организация, която стоеше над националности и държави, пораждаше друга опасност за тях. Тая опасност идеше от стремежите на папството към световно политическо господство. Застрашени се оказаха тъй не само съществуващите държави, но и духовното развитие на западното човечество: инквизицията на Кан оса показва на какво бе способна една теокрация, която диреше

176

оправдание в евангелското учение. Но — и тук лежеше най-съществената особеност на западния свят — тая опасност бе еднаква там за всички държави и народи. И тъкмо защото папството идеше по тоя начин в противоречие с духа на религията, която представяше, и защото тия негови стремежи не съвпадаха, нито можеха да намерят опора в никоя народностна или културно-политическа общност, те бяха осъдени да останат накрай съвършено безплодни. В тях с изключение на непосредствените си служители папството се видя изправено пред съпротивата на всички. В борбата си срещу неговите домогвания народите и държавите се почувствуваха обединени в спонтанно сътрудничество. Тая борба за тях не бе лека, но изходът и не би бил тъй благоприятен, ако папството — освен средствата, които черпеше от собствения си авторитет и могъщата църковна организация — би разполагало с материалната сила на една могъща държавна власт.

Положението в Изток бе съвсем друго. Източната империя преживя с цяло хилядолетие своята западна сестра. Противоположно на Запада църквата тук бе се формирала и утвърдила в пазвите на държавата. Поради това тя не можеше да не държи сметка за нейните интереси и нужди. Еднаж свързала съдбата си с тая на империята, източната църква съвсем естествено трябваше да поеме и съответната част от общите им задачи. А те бяха доста големи и сложни. Обществото на Източната империя се състоеше от народи с най-различен произход. Връзките на общия бит, език и племенна близост липсваха за тях. Сред известна част на тоя пъстър свят на племена и раси съществуваше усетът за необходимостта на империята, която поддържаше реда всред него и така осигуряваше на всички възможността да се ползуват от благата на мирния труд. При все това племенните или расови и културни различия, а наред с тях и религиозните противоречия винаги си оставаха тук твърде големи и подхранваха антагонизми, които нееднаж заплашваха източноримското държавно единство. За неговото запазване бе нужна една сцепителна сила, която би заменила липсващата спойка на племенното родство, съзнанието за принадлежност към една народностна общност.

При тогавашната степен на умствено развитие и при особените условия, всред които живееше източният културен свят, ролята на подобна вътрешносцепителна сила можеше да бъде поета и изпълнена само от общото вероизповедание. В ония далечни времена човечеството схващаше всеки установен земен ред като проява на божествената роля и поради това всеки стремеж към промяната му по необходимост диреше оправдание и санкция в областта на религията. Тази бе причината, загдето всеки почин за политически и особено социални преобразувания и всеки опит за народностно или културно обособление търсеше да застане под знамето на едно ново религиозно учение. Човекът още нямаше достатъчно упование в изводите на своя ум и в основателността на желанията си. Поради това обществата можеха да се увлекат от стремежите, породени в собствения им исторически живот, само когато тия стремежи биваха осъзнавани като постулати на едно ново религиозно учение. Оттук обаче произтичаше и обратното: съхранението на един вече съществуващ ред или на дадена културно-политическа общност изискваше преди всичко непокътнатото запазване на религиозните представи, от които той се считаше осветен, или, с други думи — запазване на религиозното единство всред дадената историческа общност.

177

Това обяснява защо единната религия, а оттук и единната църква бяха за Източната империя нещо много повече от обикновено удобство в нейния живот: единството в религиозното съзнание у нейните поданици бе условие, от което зависеше съществуването и. Поради това то още много рано стана за нея и върховен държавен принцип. Тук лежи и обяснението на един факт, който за мнозина изглежда съвсем странен: постоянна и усърдна намеса на императорите в религиозния живот на източноримското общество и правото, което бяха си присвоили — да законодателствуват както в областта на църковното устройство, тъй и в тая на вероизповедната догма. Затова тук от представителя на светската власт зависеше накрай съдбата на всяко вероизповедно учение. Тържеството си над различните вероизповедни доктрини в Изтока тъй нареченото православие дължеше единствено на покровителството на византийските императори. Именно поради това то се оформи като идеология на византийската държавност. Оттук и „вселенската” църква, отъждествила своите интереси с тия на империята, трябваше да застане спрямо нея в подчинено положение. Това я превърна накрай в инструмент на държавната политика на цариградските императори, орган и проводник на тяхната власт. Глава на църквата фактически и формално се явяваше императорът, а не патриархът.

Тъй сложените отношения отредиха за православието особена роля в историческия живот на Европейския изток. Разпространението му извън пределите на империята означаваше признание на византийския императорски авторитет всред народите, негови последователи. Степента на това признание можеше да зависи от много и различни условия, но вселенската църква винаги остана вярна на схващането, че само приемниците на Константина са истински божи представители на земята и че единствено от тях може да бъде облечена в законност всяка земна власт. Въз основа на това византийската църква поддържаше възгледа, че всички останали държавни владетели са според случая или узурпатори, или пълномощници на императори, васали, на които той е делегирал своите права. Външен израз на това схващане бяха сановническите титли, които Византия даваше на господарите на православните народи. Такива титли носеха царете на Грузия, киевските князе, жупа-ните на Сърбия. И чрез влиянието, което упражняваше върху техните народи, цариградската църква имаше грижата да не допусне, щото тия външни белези на подчиненост да си останат само проста условност. Докато напр. езическа Русия по времето на Олега, Игоря и Светослава бе един от най-досадните неприятели на Византия, след покръщението си тя представляваше от себе си васална ней държава.

Но Грузия, Киевска Русия и Сърбия бяха страни, малко или много отдалечени от Византия. Противоположност на политическите интереси между тях и нея или не съществуваше, или, както бе случаят със Сърбия, настъпи много по-късно — едва към края на средновековието. Затова и признанието на византийското политическо върховенство обикновено не им създаваше особени неудобства.

От това гледище обаче положението на средновековна България бе съвсем различно. Ние не бяхме само непосредствен и най-близък съсед на Византия, но държавата ни се простираше над територии, с чиято загуба империята никога не можеше да се примири. Свръх това противоположните стремежи за преобладаване в полуострова подхранваха между нас и нея един вечен антагонизъм. Нали тъкмо нуждата да засили

178

позициите си срещу империята наведе Бориса на решението да промени религията на своя народ [25]?

Но еднаж това решение взето, оказваше се, че то ни поставя в противоречие тъкмо с желанията, от които бе вдъхновено. Православието ни поставяше под духовното началство на цариградския патриарх, а чрез това и под политическото настойничество на същата Византия, от която най-вече имахме да се пазим. Поради пълната противоположност между нейните и нашите държавни интереси това настойничество не можеше да се ограничи в рамките на един безвреден и безобиден сюзеренитет, както бе случаят със споменатите по-горе православни страни, а рано или късно трябваше да се превърне в пълна политическа зависимост от Цариград, да се свърши накрай с унищожението на българската държава.

С прозрението на истински ясновидец Борис схванал тази опасност и със съзнанието за голямата отговорност пред бъдещето на своя народ още тогава потърсил да я отклони. При дадените условия за това е съществувал само един изход: да свърже страната си във вероизповедно и църковно отношение не с Византия, а с християнския Запад. Ето защо верният на папството германски император е бил първият, чрез когото станало известно намерението на българския господар да се откаже от религията на своите деди [26].

Ние днес изобщо не сме в състояние да оценим достатъчно вътрешната сила, нужна на Бориса, за да се реши на тоя избор. Истинска представа за трудностите, които в случая имало да се превъзмогват, можем да получим само когато знаем, че християнството в тогавашна България проникваше от Византия, разпространявано бе от византийски проповедници и поради това всички негови последователи тук са се считали за духовни чеда на цариградската църква. Свръх съпротивата следователно, която замисленият от него религиозен преврат е трябвало да срещне всред масата езически поданици на държавата, Борис — чрез решението си да се свърже с Рим — е трябвало да преодолява и опозицията на своите поданици християни.

Но и в Цариград не по-малко са разбирали какви могат да бъдат за самата Византия последиците, ако България би била включена в римската църковна общност. Тъй българите биха се отчуждили завинаги от империята и културата на нейното общество, биха били завинаги пресечени пътищата на византийското влияние върху им. Началата, върху които се изграждаше развитието на тогавашния романо-германски свят, бяха малко или много общи за всички нови народи, които средновековието бе издигнало върху сцената на европейската история,и поради това се явяваха за българите много по-близки, отколкото ония, които образуваха културната и политическата същност на византинизма. Сродена духовно със Запада и добила по този начин утвърждението на всички свои вътрешни тенденции, които я отдалечаваха или противопоста-
 

25. Разсъжденията на П. Мутафчиев върху същността на византийския цезаро-папизъм и неговата опасност за България се отличават с изключителна проникновеност, срв.  Г ю з е л е в, В. Княз Борис Първи, с. 141 сл.

26. Става дума за краля на Източнофранкската империя Людовик Немски (840—876), който през 864 г. е бил известен от княз Борис I за неговото намерение да стане християнин и да покръсти своя народ, вж.  Г ю з е л е в, В. Княз Борис Първи, с. 66 сл.

179

вяха на византинизма, християнска България би израснала в една организирана сила, още по-опасна за империята, отколкото бе през епохата на своето езичество. Да допусне тая промяна в една страна, тъй близка до собствените си граници, това за Византия значеше да се откаже тя от своята историческа мисия и да загуби положението си на световна културна и политическа сила. Подобно примирение, поне в даденото време, е било за нея немислимо. Оттук и въоръжената и намеса, за да наложи по-друго разрешение на един въпрос, който наглед не е имал нищо общо с политиката и земните интереси. Неподготвен, за да отрази неприятелското нападение в земите си, Борис е бил принуден да приеме християнството от Цариград. И какво значение е отдавала Византия на тъй постигнатия успех,се вижда от обстоятелството, че за да заличи лошите чувства, които насилието й не е могло да не остави у българите, тя им подарила една своя провинция — областта Загоре, южно от Балкана — единствен случай в световната история, когато победителят не само че не посяга върху земята на победения, но му отстъпва и своя собствена [27].

Принуден да се подчини на необходимостта, Борис не мислел безвъзвратно да се примири с нея. Известно е, че наскоро след това той подновил сношенията си с папския престол. „Законите”, които искал от папата, за да устрои живота на новопокръстения си народ, римското духовенство, което се явило в България, за да напътва българите в новата вяра и настоятелните постъпки да бъде изпратен от Рим епископ на българската църква — всичко това свидетелствува за ясното съзнание у тоя български владетел, че духовната и културна независимост на народа му е могла да бъде осигурена само когато неговото развитие бъде поведено по пътища, които биха го отдалечавали от Византия и ограждали от влиянията, идещи от нея.

За нещастие разрешението на тая проблема не зависеше само от волята на Бориса. И неговите усилия се разбиха в непреклонното късогледство на Николая I [28]. В ревността си да запази непокътната своята власт над българските земи, Рим откланяше всички предложения да бъде утвърдено за началник на българската църква лице, чиито лични качества бяха гаранция, че ще е способно да се справи с тежката и отговорна мисия тъй, както българският владетел я разбираше. Поставен тъй между две сили, които еднакво аспирираха за влияние и намеса във вътрешния живот на страната му, Борис трябваше да прецени коя от тях е по-малко опасна. Не без колебания и предчувствия за бедите, на които излагал бъдещето на своя народ, той предпочита Византия пред Рим.

Но поел тъй отговорността за това бъдеще, той разбирал, че нему принадлежи и дългът да предварди и сведе до възможно по-малък размер зловредните последици на извършената съдбоносна стъпка. И ние днес не можем без удивление да следим дейността на тоя гениален човек, вдъхновяван от постоянната мисъл наред с широката християнска просвета да осигури на българския народ условията за по-голяма духовна независимост и по-самостойно културно развитие. Сърдечният прием,
 

27. Този ход на византийската дипломация действително е бил твърде изненадващ и ненапразно П. Мутафчиев му обръща особено внимание. За направената тогава териториална отстъпка от страна на Византия вж.  К о л е д а р о в, П. Цит. съч., т. 1, с. 42 сл.

28. Римски папа Николай I (858—867).

180

оказан от него на изгонените от Моравия ученици на Кирила и Методия. ревностното покровителство на тяхната просветителна дейност и на създаващата се чрез тях славянска книжнина, както, от друга страна, редицата почини, за да се изтръгнат българските земи от непосредствената юрисдикция на вселенския престол и се поставят под национално духовно ръководство — всичко това свидетелствува, че той не преставал да работи за осъществяването на тая върховна цел на живота си. Неговият наследник Симеон, на младини сам готвен от своя баща за глава на българската църква, продължил неговото дело и го завършва със създаването на независима Българска патриаршия и на една книжнина, каквато нямаше нито един от новите народи в тогавашна Европа.

Чрез всичко това християнска България изглеждаше, че е обезпечила своето независимо и спокойно развитие. Всъщност обаче тия постижения бяха само външни и формални. Всичко зависеше от съдържанието, което би се вложило в тях. И тъкмо в това отношение ние като народ не можехме да избегнем действието на ония закони в историческия процес, за които по-горе обширно говорихме.

Християнството нанесе у нас смъртен удар на езическите традиции. Заедно с тях на разруха бе обречена и цялата съвкупност от установления и начала — битови, социални и политически, които образуваха народната ни индивидуалност. Ако през тоя преходен период, когато отреченото минало си отиваше, ние бихме били напълно предоставени на себе си, нам все би ни било възможно да подберем из неговите елементи онова, което би било годно да се приспособи към промяната на жизнената обстановка, и да изградим от него едни нови основи на националното си и държавно битие. Несъмнено тоя процес на дирене, превъзмогване и вътрешно строителство би обрекъл тогавашния ни живот на дълга и мъчителна криза, но из нея последният би излязъл прероден и, което бе още по-важно — понесъл в себе си свои ценности.

Тая органическа връзка между религиозно съзнание и битови форми при постоянната опора, която те намираха у него, бе причината, загдето през вековете на нашето езичество влиянието на Византия върху ни бе твърде слабо или в най-благоприятни случаи се свеждаше до размери, които не можеха да имат за нас съдбоносно значение. И тази е причината, загдето с най-голяма стабилност се отличаваше културният ни и държавен живот именно през езическия период на нашата история. Наистина развитието ни не блестеше тогава с бързи и необикновени постижения. Всичко се градеше бавно и с мъка, камък по камък, защото трябваше да си служим със свои сили и средства, а те не бяха големи. Но затова пък създаденото беше трайно: основите му лежаха дълбоко в народната целина и тя го крепеше като нещо свое. Кризи в живота ни, разбира се, понякога настъпваха, от такива не е застрахован никой организъм, но вътрешното сцепление на тогавашното славянобългарско общество и непокътнатата му жизнена енергия му позволяваха да ги преодолява и да излиза от изпитанията обновено и по-здраво. Тъй то добиваше възможността да устоява и на външните опасности, които Тъкмо през тоя период бяха особено големи. Не само защото държавата ни, едва-що създадена, още не бе достатъчно закрепнала, но и защото срещу й изстъпваха неприятели, редки по своята непримиримост, както напр. бе по времето на императора Константин V Копроним. Ние вече на друго място в настоящата книга говорихме за неукротимата енергия, с която в продължение на цели .двадесет години той води

181

войни за унищожението на българската държава. Знаем, че запазването си тогавашна България дължеше на предимствата в отбраната на своите територии към юг. Но известно е, че някакви естествено крепки граници не могат да спасят независимостта на един народ, ако сам той не е способен на всички жертви за нейното запазване. И поради това, без да подценяваме тук заслугата на Балкана за съхранението на държавата ни, нужно е да се подчертае, че той не би бил в състояние да спре един неприятел като Константина V, ако тоя последният се явеше не в VIII, а няколко столетия по-късно. Тъй както не бе в състояние да спре той и армиите на Цимисхия в X в. или тия на Мурад и Баязид в края на XIV [29].

През дохристиянската епоха на нашата история в живота на българското общество се набелязваше само една пукнатина, която при известни условия можеше да унищожи неговото вътрешно сцепление и устойчивостта му. Тя произтичаше от разнородния етнически състав на първоначалното българско общество, образувано от два различни елемента — прабългари и славяни. Антагонизми между тях не можеха да не се явят; те наистина съществуваха. Но когато се говори за тях, трябва да се пазим от едностранчивост и преувеличение. Тия антагонизми далеч не бяха тъй дълбоки, а следователно не можеха да бъдат и тъй остри, както някои днес са наклонни да ги считат. Защото прабългари и славяни, при все че принадлежаха към две различни раси, съвсем не бяха тъй чужди едни на други. Преди да се настанят в Балканския полуостров, те в заддунавските земи бяха живели най-малко два и половина века, где размесено, где в непосредствено съседство един с други. Оттам те нееднаж бяха предприемали наедно нападенията си срещу византийските провинции на юг. През времето на тоя вековен досег те несъмнено са имали възможността не само добре да се опознаят, но и взаимно да си въздействуват. Още там следователно бе започнал процесът на културно изравняване и племенна асимилация, който бе завършен по-късно в пределите на българската държава южно от Дунава. Днес е установено, че още по времето на Атила между хунските племена — към които, както е известно, са принадлежали и прабългарите — са били проникнали славянски обичаи и езикови елементи. Познато е също това, че в тъй наречения „Именник на българските князе” срещаме двама предшественици на Аспаруха, Гостун и Безмер, с имена, които имаме всичкото основание да считаме за славянски. Тия факти показват, че славянското влияние над прабългарите бе започнало твърде рано и още тогава се е разпростряло върху много страни на техния живот. Навярно все тогава бе започнало и кръстосването помежду им. което скоро смогнало да измени и самия физически тип на прабългарите.

Въпреки различието по раса и език, а също и по някои особености в техния бит и племенен строй, прабългари и славяни следователно са се намирали почти на едно и също стъпало — това, което тогавашните византийци означаваха с изразите „варвари” и „скити”. Варварството именно ги обединяваше и противопоставяше на империята, чиято култура им бе еднакво далечна и чужда, следователно — еднакво враждеб-
 

29. Тези разсъждения на автора изглеждат напълно безпредметни и ненужни, защото историята се занимава с това, което е станало, а не с това, което би се получило при други, неосъществени исторически обстоятелства.

182

на. Тъкмо тая враждебност раждаше и непримиримост към Византия като политическа сила. От особено значение тук бе тоя момент за славянството и специално за тая му част, която бе се настанила в източната половина на полуострова и в неговия юг. Поради положението на своите земи и поради недостатъчната си организация то не бе в състояние за дълго време за запази политическата си независимост спрямо Византия, която не можеше да забрави, че заетите от него земи бяха нейни и тя не бе се отказала от тях. Да попадне обаче под държавната и власт, това за балканското славянство значеше да загуби не само племенния си строй, много институции и форми на своя бит, по всичко, и да бъде изцяло претъпено от византинизма. Всички тия опасности, ако не изчезваха съвсем, намаляваха значително, щом като то се помиреше и подиреше заслон у туранските прабългари, които - - оставени сами на себе си — можеха също тъй да се страхуват от подобна съдба.

Тъй се обяснява странният на пръв поглед исторически факт, гдето славянските племена, заварени от Аспаруха в Мизия, не само се примириха с основаната тук българска държава, но изстъпиха и като нейни ревностни защитници. Тъй в известен смисъл добива обяснението си и фактът, гдето техните близки сродници в останалите земи на полуострова, поставени пред необходимостта да избират между две тъй различни по същност политически формации — Византия и България, тежнееха винаги към последната. Те несъмнено знаеха, че като поданици на българските владетели ще бъдат принудени да се откажат от известни свои свободи, преди всичко за да заживеят под една твърдо установена власт. Но те можеха също тъй добре да разберат, че жертвата в това отношение се изкупваше със запазването на всички други съществени черти на техния бит, които безусловно биха били изложени на унищожение под те-жината на византийската държавност и асимилацията на византийската култура, която в тогавашния варварски свят се разпространи под знамето на християнството и в негово име рушеше еднакво и битовите особености, и политическата самостойност на племената и народите.

Езическата традиция у прабългари и славяни бе следователно главната сила, която се изпречваше на пътя на това влияние. В нея намираха закрила особеностите на бита у съставните части на старото славянско общество, тя поддържаше способностите му за съпротива и заедно с това крепеше устоите на общата му държава.

Но да остане това общество завинаги в състоянието на абсолютна вътрешна затвореност, не бе възможно. Преди всичко, защото за да живее, то трябваше да се развива, да расте и вътрешно, и външно. Особено необходимо бе това развитие за българската държава. В тесните граници между Дунава и Балкана тя бе намерила убежище, на което в периоди на тежки опасности можеше да се разчита. Но да остане тя за всякога в тия граници и да основе цялото си съществувание единствено върху тяхната пасивна защита, значеше да се самообрече на смърт, която рано или късно, но неизбежно трябваше да настъпи. И в историята, и в биологията жизнеността на организмите се мери със способността или възможността им да растат или да се увеличават. В противен случай такива организми идват в състояние, зад което вече настъпва неудържим упадък, сигурен край. Заради самосъхранението си прочее българската държава бе длъжна да се стреми към разширение на първоначалните си територии. Главно по тоя начин тя можеше да увеличи своите сили и средствата си за съпротива особено срещу своя непо-

183

средствен съсед, могъщата Византия, която никога не можеше да забрави, че земите, върху които българите се бяха настанили, принадлежаха някога ней и следователно никога нямаше да се откаже от намерението да си ги възвърне.

Това разширение трябваше да следва посоките на най-малката съпротива и не е чудно, че през епохата на VII и IX в. бе насочено предимно към север. Там, в днешно Влашко, Трансилвания и Банат, живееха тогава остатъците от същите славянски племена, чиято маса бе заела земите отсам Долния Дунав. Пръснати между тях се намираха и отломките на някогашната многобройна хунска маса, част от която бяха българите на Аспаруха. Присъединението на тия заддунавски територии не представяше особени трудности поради липсата на единна и здрава политическа организация в тях. Аварската държава, чиято власт някога се простираше над тях, вече преживяваше сетния си период и след удара, който франките на Карла Велики бяха и нанесли в VIII в., на българите не бяха нужни особени усилия, за да довършат нейното съществувание. Така от времето на Аспаруха, когато навярно в пределите на българската държава е била включена една тясна ивица от заддунавската равнина, та до времето на Крума и Омуртага, когато тия граници вече обхванаха цялото пространство от долните течения на Сава и Драва и бреговете на Тиса, та до Карпатите на север и до Днепър на изток, древна България бавно,но непрекъснато увеличаваше заддунавските си владения [30]. Нейният политически център си оставаше в покрайнините около Източния Балкан, но девет десети от нейните територии лежаха извън пределите на Балканския полуостров. Възникнала в него, тя през първите векове на развитието си бе се превърнала в държава, предимно извънбалканска.

Днес всички тия отвъддунавски области, които обхващат териториите на цялото румънско кралство и широки покрайнини от Унгария, Югославия, Чехословакия и Южна Русия, представят най-богатите и плодородни земи на Европейския югоизток. Ако българската държава би ги запазила в пределите си, нейната съдба, съдбините на нашия народ и изобщо етническите, културните и политическите съдбини на тая част от европейския материк биха били днес съвсем други. И много от конфликтите, които през миналото зрееха в тях, или националните антагонизми, които и днес продължават да ги безпокоят, не биха съществували. Защото маджарите се явиха в тия земи едва към края на IX в., а румъните дойдоха в тях като още по-късни преселници — във Влашко, Молдова и Бесарабия едва след края на XIII в.

За нещастие тъкмо през първата половина на средновековието условия от най-различен характер правеха невъзможно да се затвърди в тия земи една трайна политическа власт. Цялото пространство от Тиса до Днепър представяше през тая епоха една дива и неприветлива страна. Между степните области, които я обграждаха на изток и запад, се простираха неизгледни лесове, пустоши и блата. От културния живот на някогашна римска Дакия тук отдавна вече не бе останала никаква следа. Поради това, при все че още от момента, когато започна великото преселение на народите, тук заприиждаха, подгонени от нуждата, много варварски народи и племена, никой от тях не се задържаше в тая
 

30. За „Отвъддунавска България” вж.  Б о ж и л о в, И в. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на Х в. С., 1979.

184

земя. Защото те намираха в нея временен подслон, но условия за удобен живот и развитие тя не можеше да им даде. По тая причина те скоро я напущаха, за да потеглят на нови странствувания било на юг — към Балканския полуостров, било на запад, към страните зад Средния Дунав. Славяните бяха последните измежду тия варвари из епохата на преселението, които дойдоха в тая земя. Тя твърде наподобяваше първоначалната им задкарпатска родина и това бе една от причините, за да се задържат те тука по-дълго време. Но разликата между тая отвъдду-навска страна и културните земи на Балканския полуостров бе тъй голяма, че и тия последни пришълци от Европейския север не можеха да устоят на желанието да продължат движението си на юг въпреки опасностите; на които се излагаха; и жертвите, които трябваше да дадат.

След заселването на голямата славянска маса в полуострова там, в отвъддунавска Дакия, остана, както вече и по-горе споменахме, значително славянско население. Върху неговата по-сетнешна съдба ние сме писали на друго място [31]. Нужно е тук да изтъкнем само едно обстоятелство, а именно близкото родство на това дакийско славянство със славяните в Мизия, които влязоха в състава на основаната от Аспаруха държава. Това родство бе, което навярно и даде възможността тъй лесно да прибере в границите си тия обширни северни земи. Тяхното влияние обаче при тогавашните условия далеко не представяше за българската държава един елемент на сила в такава степен, както на пръв поглед днес би могло да се мисли. Независимо от това, че в сравнение с останалата част на държавата те са били много по-рядко населени, независимо и от културната си изостаналост и липсата на достатъчно пътища, поради което връзката им с държавния център не е могла да бъде задоволително поддържана, тия заддунавски владения, издадени дълбоко във варварския Север, бяха всецяло изложени на опасностите, които той криеше и всеки момент можеше да изсипе върху им. Отворени откъм запад и особено откъм североизток; там липсваше една естествена граница, каквато Балканът представяше за Мизия към юг. Тяхната защита чрез жива сила бе още по-малко възможна, особено когато трябваше да се води на един грамаден фронт, лишен от вътрешни съобщителни линии.

Че всичко това не са само теоретични разсъждения, каквито особено лесно могат да се правят днес, когато на нещата се гледа под историческа перспектива, а за тогавашното време жива и пълна със затруднение действителност, ще ни стане ясно, когато се припомнят някои доста известни факти. Несигурността, на която бе изложено съществуванието на пространната заддунавска България, бе почувствувана веднага след Крума, в чието царуване тя достигна и най-широките си граници. Неговият наследник Омуртаг бе принуден да води отбранителна война срещу германците, за да спасява нейните западни провинции, и срещу маджарите, които я заплашваха откъм изток [32]. При все това още през първите години на Симеоновото царуване същите маджари вече владееха териториите северно от Дунавските устия. Ние нямаме днес никакви
 

31. М у т а ф ч и е в, П. Българи и румъни в историята на дунавските земи. — ГСУ. ИФФ, 23, 1927.

32. Мнението, че през първата половина на IX в. на североизток е била водена война срещу маджарите, е вече опровергано в историческата наука. Смята се, че тази война е водена срещу хазарите, вж. В о z i l о v, I v. One of Omurtag’s Memorial Inscriptions. — BHR, 1973, N 3, p. 72 sq.

185

известия за времето и обстоятелствата, при които българите загубваха тая област, и това навярно показва, че те едва ли са направили някакви усилия, за да я запазят. Няколко години по-късно маджарите нахлуват в земите около Тиса и ги заемат все тъй, без да срещнат организираната съпротива на българите: отбраната на тия земи е била предоставена всецяло на силите на местните български князе и еднички те са били, чието противодействие маджарите имали тук да преодоляват. Колко малко тогавашна България държала за тия свои владения, се вижда и от факта, гдето и след това тя не предприела нищо повече, за да ограничи тук маджарското население: по времето на Петра новата маджарска държава вече обхващаше цяла Трансилвания и Банат и границите и опираха на Трансилванските Карпати и на Дунава при Железните врата. Мястото на маджарите пък на изток бе заето от печенегите, които все през царуването на Симеоновия син бяха станали безспорни господари над цяла днешна Бесарабия, Южна Молдова и Източно Влашко: техните станове тук към средата на X в. стигаха до степната земя на отвъддунавския бряг срещу Дръстър. Тъй, вече двадесетина години преди провялата на Преславското царство, от цялата заддунавска България бяха останали в неговите предели единствено земите на днешна Средна и Западна Влахия. Но нейната власт и над тия земи бе само колониална. Защото истински господари тук бяха маджари и печенеги, чиито набези по онова време не оставяха на мира дори и областите на юг от Дунава.

Поради особеното положение на заддунавските си провинции и несигурността във владението им древна България бе принудена следователно да свърже бъдещето си със съдбата на своите земи отсам Дунава. Не само по мястото на политическия си център, но и по държавна територия тя трябваше да стане предимно балканска държава. Нейната историческа мисия следователно бе — да бъде политическа организация на балканското славянство, като, на първо място, обедини държавно тия негови племена, които в родствено отношение стояха най-близко до нейните първоначални поданици — мизийските славяни. Това отделяше и насоките, по които трябваше да се извършва териториалният й растеж — балканският юг и запад. Но тука тя имаше да срещне своя стар неприятел — Византия.

Византийската власт там — низ Родопите, Македония и Моравско, пометена още през епохата на славянското преселение, първата половина на VII в., не навсякъде бе възстановена. Съществуваха широки области, особено към югозапад, гдето славянството живееше напълно независимо и ревниво отбиваше всички опити на империята да му наложи господството си. Другаде то признаваше само номинално върховенството и. Самата тя обаче никога не бе се отказала от правото си над тия земи, продължаваше да ги счита за свои и търпеливо очакваше времето, за да превърне това свое теоретично право в исторически факт. Свръх антагонизма, породен от това, че първоначалната българска държава изникна върху територии, с чията загуба империята не можеше да се помири, се пораждаше между двете страни и друг — още по-остър и дълбок — тоя за владението на полуострова. За Византия то беше необходимо не само заради спокойствието и сигурността на Цариград. След като арабските завоевания бяха и отнели богатите провинции в Азия и Африка, малко цененият дотогава Балкански полуостров добиваше за империята особено значение — и стопанско, и политическо.

186

Обективно погледнато, всички предимства в борбата, която тук имаше да се води, бяха на страната на Византия. Защото средствата, с които тя можеше да си служи в нея, бяха не само по-многобройни и богати, но и много по-съвършени. Империята превъзхождаше българите не само по изобилието на материални сили, изобилие, което за българите бе изобщо непостижимо, но и по организацията на тия сили, по своето духовно развитие. За държавните представители на тогавашна Византия, които често биваха свидетели на това, как противникът, когото често побеждаваха на бойните полета, оставаше винаги непобедим, не можеше накрай да не стане очевидно, че силата си той дължеше на по-съвършената си организация и на културното си превъзходство. Нуждите на самата борба за съществувание следователно трябваше да породят у българските държавни водачи стремежа към отстранението на това неравенство. При дадената историческа обстановка обаче разрешението на тая задача бе възможно само в една посока, ако българите биха заели, пренесли и приспособили у себе си това, което обуславяше превъзходството на другата страна — елементите на нейната култура. Тая необходимост наложи печата си върху цялото развитие на цялото българско общество и неговата държава, определи завинаги културно-политичес-ките съдбини на нашия народ. Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и се изравним с нея. И тъй като не разполагахме с нужното време и спокойствие, за да изведем из началата на собствения си бит елементите на едно по-високо културно състояние, ние бяхме принудени да изоставим всецяло пътищата на самостойното творчество и да тръгнем по тия на подражанието, което обещваше по-леки и бързи постижения [33].

Пречка за това заемане бе славянобългарското езичество. То бе, в което намираха едновременно израз и санкция особеностите на бита у прабългари и славяни, то бе, чиито представи бяха несъвместими с тия на византинизма. За да бъде разчистена почвата за едно развитие, основано върху заемките от византийската култура, необходимо бе следователно да бъде преодоляна съпротивата на езичеството, с други думи — да бъде отстранено самото то.

Вече е много говорено върху непосредствените причини, които са навели Бориса на решението да покръсти своя народ. Тия причини, действителни или предполагаеми, се дирят обикновено в няколко различни области. Предполага се преди всичко желанието на българския владетел чрез общата религия да спои духовно двата основни елемента — прабългари и славяни, от които се състоеше тогавашното ни общество, и така да подготви условията за взаимната им асимилация в един народ. Изтъква се още, че тогавашното християнство носело представите за абсолютна държава и чрез него Борис се надявал да създаде идеоло-гичните основи на силната централна власт, като същевременно отнеме опорите, които гордото и своеволно болярство намирало в езическа-
 

33. Наистина приемгнето на християнството и приобщаването на България към византийската културна общност доведе до силното проникване на влиянието на Византия във всички сфери на българското общество, но не всякога това влияние бе с отрицателни последици за нашето развитие. Макар и да изпитваше влиянието на Византия, България не беше сляпа нейна подражателка. В поддържането на този възглед греши не само П. Мутафчиев, но и всички онези византинисти, които с лека ръка окачествяват средновековна България в християнския период от нейното развитие като „малка Византия”, вж. критика на този погрешен възглед у  Г ю з е л е в, В. Училища, скриптории. . ., с. 22.

187

та традиция. Привежда се освен това и цяла редица други съображения от външен или вътрешен характер, които затвърдявали У Бориса мисълта да скъса с религията на дедите. Едно от тях е и това, че между съседните християнски държави — Византия от юг и франкската монархия от северозапад, езическа България е представяла едно чуждо тяло и че едничко чрез отказа от религията си българите са могли да установят нормални отношения с останалите оседнали и политически организирани европейски народи и да осигурят своето държавно бъдеще сред тях. Наред с вътрешното затвърдяване на българската държава следователно от християнството се очакваше да съдействува и за международната й консолидация. Свръх всичко това трябва да се има предвид, че духовното развитие на тогавашния европейски свят, особено на варварите, пришълци в неговите земи, ставаше под знака на християнството и под ръководството на черквата. Тя носеше не само религиозна просвета, но учеше народите на по-висши форми на общественост, чрез нейните представители се разработваше и предимно ней служеше почти всяко знание или изкуство.

Причини и съображения от подобно естество обаче през ранното средновековие бяха довели към християнството и много от тогавашните европейски народи. Особеното за нас се състоеше в това, че поради положението на нашите земи борбата за държавно затвърдяване бе за нас много по-тежка, отколкото за който и да било друг измежду европейските народи. Следователно и нуждата от по-нови и по-съвършени средства за тая борба бе у нас много по-остра, отколкото у другите. Отказът ни от езичеството следователно се явяваше резултат не на свободно вътрешно самоопределение, а подчинение на една създадена вън от нас историческа необходимост.

Но минаването към новата религия, поради това че дойде сравнително късно и при обстановка, която не позволяваше вече никакво колебание и отлагане, изложи нашия живот на тежка криза. Чрез християнството държава и народ трябваше да намерят утвърждение, да добият и условия за по-пълно развитие. Историческата диалектика обаче водеше към тъкмо обратните резултати. Изоставените древни вярвания представяха съществена част от целия бит на славянобългарското общество. Поради това заедно с тях бе застрашено да изчезне всичко, на което служеха за освещение и опора. По такъв начин подринати оставаха и самите основи на националното ни и държавно битие. Бедата тук не произтичаше толкова от факта, че една нова вяра идваше да замести съвсем различни на нея религиозни представи, колкото от две други обстоятелства: начинът, по който тая нова вяра бе наследена у нас, а след това — изворът, от който ние го знаехме.

Върху първото от тия две обстоятелства ще се повърнем по-нашироко и сетне. Тук е достатъчно да отбележим само, че насаждането на християнството не се извърши у нас като бавен процес, чрез постепенно проникване на новата религия в недрата на обществото ни и незабелязано трансформиране на неговото съзнание. Поради това тя — новата религия, не се нуждаеше да се нагажда към особения бит на народа ни и към степента на новото духовно развитие. Нейното тържество бе осигурено от подкрепата на държавната власт и затова самата тя се налагаше без оглед на ценностите, които събаряше или обричаше на разпадане, но на чието място не бе в състояние, поне на първо време, да създаде нещо жизнеспособно.

188

Тая предимно разложителна роля на християнството у нас се засилваше поради обстоятелството, че то се яви тук във формата на византийското православие.

Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирали от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме по-горе, тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]