VI. Нашата политическа и културна съдба

2. Сръбската история като пример за бавно, но прогресивно развитие
 

За да ни станат по-ясни особеностите, които в това отношение характеризират нашия исторически живот, достатъчно е да го съпоставим с тоя на западните ни съседи — сърбите. Племената, от които се създаде сръбският народ, се явяват в Балканския полуостров през епохата, когато в него се настаняват и българските славяни. Военният и политическият натиск, упражняван от Византия върху Сърбия, никога по сила и продължителност не достигна тоя, на който имахме да устояваме ние. Поради особеното положение на земите си, отдалечени от политическото средище на империята, сърбите не бяха изложени както нас на нейните козни или въоръжени атаки, тъй както и в усилията си към държавно строителство и разширение те не се явяваха за нея тъй опасни, както ние. Външните пречки за политическото им организиране следователно бяха несравнено по-незначителни, отколкото за нас. И при все това цели векове сърбите живееха с най-примитивни държавнополитически форми — разпокъсани на племена, изтощавани от съперничествата на племенните си водачи и поради това принудени да търпят игото на чужденците. Вътрешни антагонизми осуетяваха или обричаха на нетрайност всички техни опити за държавно обединение. Но постепенно и с цената на тежки мъки това състояние бива преодоляно, самосъзнанието у сърбите нараства, а заедно с това у тях се формира и закрепва идеята за единна държава. С дълги усилия, едва в края на XII в. тя бива създадена. Тъй организираният живот на сърбите всъщност започва едва тогава, когато ние вече имахме зад себе си цялата история на Първото ни царство и вече полагахме началото на Второто. Животът на тая сръбска държава и дълго време след това не блестеше с никакви особени постижения. С ясно съзнание на ограничените й сили и възможности нейните представители се приспособяваха към условията й, използувайки всяко благоприятно стечение на външните обстоятелства. Те знаеха да се

152

примиряват с необходимостта и не считаха за несъвместимо на достойнството си да дирят покровителство и опора на един или друг измежду по-силните си съседи. Така бавно, но сигурно и безшумно, средновековната сръбска държава закрепва вътрешно, започва след това да се разширява и външно, докато най-сетне, към края на XIII в., става най-силната държава в полуострова. Наистина половин век по-късно тя се разпада. Но нейното разложение е само механическо. Поради различия от културен и етнически характер редица нейни области се откъсват и заживяват засебно, но всяка една от тия малки държавици представя организъм, вътрешно стегнат и пълен с жизнени сили. Доказателство за своята жизненост те дават в борбата с турците: единствено те бяха, които тук в полуострова оказаха истинска съпротива на завоевателите и направиха всичко, за да спасят свободата на своите народи [12].

Картина;подобна на тая, която представя външнополитическата история на сърбите, ни рисуват явленията и в техния вътрешен живот. И тук наблюдаваме едно развитие, бавно и лишено от блясък, но затова пък — постепенно и здраво. Удивителни постижения, каквито имахме ние, тук липсваха, но липсваха също тъй и противоречията, кризите и пълният застой, с каквито бе изпъстрен историческият живот на средновековна България. Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби. Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, които ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното развитие у сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание. Както повечето средновековни държави, Сърбия също имаше да страда от социалната и политическата сила на едно вироглаво болярство. Но и когато в своите увлечения излагаше на трусове държавата, то изобщо си оставаше проникнато от съзнанието за нейната ценност. И ако жертви на неговото недоволство ставаха няколко владетели, това най-често биваха такива, чиято политика зле пазеше държавните интереси. В самата маса на народа пък у сърбите никога не назряха отрицания, подобни на тия, с които бе тъй богата нашата история. Ние вече знаем, че богомилството в Сърбия никога не пусна корен. При все че средновековната съсловност там бе тъй силна, както почти навсякъде другаде, моралното единство у сръбския народ не бе разстроено от нея. Заедно с това обществената дисциплина и чувството за йерархия оставаха тук винаги особено силни. В това отношение твърде забележително е свидетелството на Константина Костенечки [13]. Както е известно, Константин бил българин, един от по-младите ученици на Патриарха Евтимия. След като Търново паднало, той, както и мнозина други книжовници — българи, трябвало да дири убежище в чужбина и се настанил в Сърбия, гдето намерил благосклонен прием при двора на тогавашния сръбски княз Стефан Лазаревич [14]. След смъртта на
 

12. Авторът в доста голяма степен абсолютизира и надценява сръбската съпротива срещу османските завоеватели през втората половина на XIV—XV в.

13. К и с е л к о в, В. Поуки и очерци по старобългарска литература. С., 1966, 266—303; Речник на българската литература. Т. 2 (Е — О). С., 1977, 236—238.

14. Сръбски деспот Стефан Лазаревич (1389—1427).

153

тоя последния той му написал биографията. В това свое съчинение Константин между другото отбелязва почитта, която сърбите хранели към своите първенци, дисциплината и послушанието у народа спроти неговите водачи. Изгнаникът, който наблюдавал тия черти в живота на обществото, гдето намерил сетно убежище, навярно си спомнял тъкмо противоположните тем явления, които бяха ускорили гибелта на неговата собствена родина.

Естествено е, че в тъй стегнатото сръбско общество привързаността към държавата трябваше да бъде особено крепка. Също тъй и националното съзнание у сърбите бе развито още тогава до степента на истинска държавно- и народноохранителна сила. Поради това сръбският народ през течение на вековете не само че не даваше жертви на чуждата асимилация, но претапяше маси другородно население в земите, из които се разпространяваше.

Същите характерни особености, както старата, съдържа и новата сръбска история. Изграждането на новата им държава струваше на сърбите многогодишни тежки усилия. Еднаж загубеното те повторно се бореха да отвоюват. През много завои трябваше да минат те, много горчивини и унижения да изпитат, много пречки и опасности да преодолеят, докато я закрепят. С такт и умение те се приспособяваха към обстоятелствата, примиряваха се с тях, гдето бе нужно;или търсеха да ги използуват, да си осигурят чуждото покровителство или снисхождението на по-силните от тях и така постепенно довършваха делото, започнато при борбата им за национално освобождение. И тоя път сръбската държава заживя скромно, без да буди вниманието на света към себе си, погълната от грижите за вътрешно закрепване и за отбиване на външни посегателства, но винаги с ясното съзнание за своята историческа мисия. Нищо в живота на сръбския народ през течение на много десетилетия не излиза вън от рамките на обикновеното. Изключения правят може би само несполуките и военните поражения, които сърбите търпят, но които не са в състояние да убият вярата в собствените им сили. В културно отношение те също не отбелязват никакъв особен напредък. А притиснати от близкото съседство на една могъща и враждебна империя, каквато бе бившата Австро-Унгария, те и в стопанско отношение се задушаваха върху бедната си земя.

И въпреки това в тъмнините на своето невзрачно битие и всред хиляди несгоди те се готвеха за великия час, когато щеше да се решава съдбата на народите. Тоя час дойде и замина. И в него те, слабите и презрените, на които бяхме свикнали да гледаме с пренебрежение, се оказаха не само по-крепки, но и много по-зрели от нас, които живеехме с илюзията за своята сила и превъзходство.

Един руски учен, Хилфердинг, който към средата на миналия век написа знаменитите си “Писма върху историята на сърби и българи”, пръв бе забелязал някои оттук изнесените черти в нашия исторически живот. “В цялото развитие на България, пишеше тогава той, има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е може би най съществената черта на българската история. . .” [15]

Хилфердинг бе изучавал историята само на Първото ни царство. И въз основа само на тия изучавания бе стигнал той до горното заклю-
 

15. Г и л ь ф е р д и н г, А. Цит. съч., с. 147.

154

чение. Той не бе се занимавал с историята на нашето Второ царство и навярно не знаеше, че в нея същите черти са проявени още по-изразително и силно. Още по-малко можеше да предугажда той тогава през епохата на нашето Възраждане, че по също такива пътища ще тръгне и най-новото битие на нашия народ. При това Хилфердинг бе само констатирал фактите, но не бе се опитал да ги обясни.

На какво се дължи тъй странната ни съдба, която не може да бъде случайна, щом като с такава закономерност се проявява през всички периоди на историческото ни съществувание?

Обикновено всеки народ е сам ковач на съдбините си. Но ако това е тъй, горните въпроси не засягат ли преди всичко самите нас като народ. С всичките ни духовни и физически особености и качества? Липсва ли ни способността за трайна организация? Не достигна ли ни това, което наричат обществен инстинкт и държавнишки смисъл? Лишени ли сме от елементарната издръжливост, присъща на всеки жив организъм? Или пък бързото изтощение на творческите струи в народа ни се дължи на това, че запасите от сили у нас винаги са се оказвали твърде оскъдни?

Навярно мнозина ще са склонни да обяснят странностите и противоречията, всред които се е люшкал и продължава да тече нашият живот, а заедно с това да отговарят на всички поставени по-горе въпроси чрез една-единствена дума — расата. Нека разгледаме доколко това обяснение може да бъде задоволително.

Когато се говори за расата като фактор в историческото развитие на народите, подразбира се една различна при отделните случаи, а при това доста сложна съвкупност от особени духовни и физически качества, чиято същина или интензивност зависи или се определя от произхода, от кръвта. Според това гледище расата у един народ обуславя неговата способност за възприятие, за един или друг род творчество и развитие; расата определя естеството и величината на неговите духовни заложби, богатството на потенциалните му сили, неговата склонност към един или друг род самопроява, начина по който реагира към външния свят, силата на чувството му за себеопазване, податливостта му на дисциплина и организация, духовната му и физическа издръжливост, усета му за мярка и реалност и т. н.

Би било абсурдно да се твърди, че всички тия качества или особености, от каквито е сложена индивидуалността на всеки народ, не стоят в никакво отношение с явленията в неговия исторически живот. Въпросът обаче не е там, а другаде: сами по себе си действителните или предполагаемите „расови заложби” у един народ движеща сила ли са в неговата история,или сами са неин продукт.

Бихме се отвлекли много далеч от въпросите, които тук непосредствено ни интересуват, ако поискаме да подложим тук на подробно разглеждане схващанията на расизма. Ще се задоволим само да обосновем в общи линии становището си към проблемата за расата в нашата собствена история.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]