Книга за българите
П. Мутафчиев
 

I. Византия

2. Кризата на изток през VII и VIII в.
 

През втората половина на V в. страните отвъд Долния Дунав — днешна Бесарабия, Молдова, Влашко и Трансилвания — бяха вече славянски земи. Оттам през последните години на същия век и началото на шестия почнаха първите славянски нападения в Балканския полуостров.

43

В онова време империята преживяваше тежки затруднения. Едва-що нейните дунавски провинции бяха освободени от готите, и тя бе принудена да поведе тежка борба с исаврите, сурови планинци от южните окрайнини на Мала Азия. От поданици те бяха се превърнали в нейни господари. Тя им плащаше истински данък. Исаври по едно време разпореждаха и с върховната власт на държавата [20]. Наред с тая вътрешна война правителството на Византия имаше да се справя с конфликти и противодействия, които никнеха на вероизповедна почва. Армията също се намираше в упадък. Увлечени от общия дух на своеволие и анархия, войските, отредени за защита на дунавската граница, нееднаж се дигаха срещу законното правителство и самата столица трябваше да взема мерки, за да се спасява от тях. Към всичко това бе се прибавила и дългата война с персите, предизвикана от вечния спор между двете държави за ефратските граници и владението на Армения.

Поставена пред тъй много грижи, империята се заплете и в нови, още по-големи. В това отношение съдбоносно за нея се оказа дългото царуване на Юстиниана I (527—565). Той бе овладян от честолюбивата мечта да възстанови старата Римска империя в някогашните й обширни граници, като подчини на скиптъра й всички земи, които образуваха нейната западна половина. Поради това той се увлече в безкрайни изтощителни войни в далечната Северозападна Африка (Картагенската област), в Италия и Испания. С незначителни прекъсвания неприятелствата срещу персите на изток също продължаваха, като понякога изискваха да бъдат съсредоточени там по-голямата част от отбранителните средства на империята. Тъй за да се справи с прекомерно нарасналата нужда от войски, тя бе принудена да намали до крайност въоръжените си сили на Балканския полуостров. В продължение на няколко десетилетия той бе оставен почти без защитници. И именно това обстоятелство позволи на славяните да зачестят с нападенията си в него и да разширят техния обхват. За да запази от разорение поне непосредствените околности на столицата, още предшественикът на Юстиниана, императорът Анастасий, заповядал да бъде построена прочутата „Дълга стена”, която преграждала цариградския полуостров от Мраморно море, при Силиврия, до Черно, западно от Деркоското езеро [21]. Юстиниан сега помислил, че с подобни съоръжения може да бъде запазен целият Балкански полуостров, особено източните му провинции, гдето славянските нападения били и най-чести, и най-опустошителни. По дунавските брегове, из проходите на Хемус, Средна гора и Родопите били издигнати в няколко пояса стотици крепости. Дълги стени били построени до най-достъпните планински превали. Друга мрежа от твърдини била създадена в полетата на Мизия и Тракия чак до бреговете на Егея. На тая колосална система от укрепления била възлагана надеждата да запри-щи пътищата на славянските нашествия и да осигури тъй спокойствието на балканските земи и безопасността на тяхното население. За жалост
 

20. П. Мутафчиев има предвид вероятно византийския император Лъв III Сириец (717—741), който неправилно се нарича Исавриец, вж.  Г ю з е л е в, В. Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград през 717—718 г. — ИПр., 1973, № 3, с. 31, бел. 11.

21. Става дума за византийския император Анастасий I (491—518), който през 512 г. построил Дългата стена, за да възпира нападенията на славяните и прабългарите към Цариград.

44

тая задача се оказала неизпълнима. Защото войските, т. е. живата сила, която трябвало да брани тия крепости, липсвали. Малочислените стражи на тия Юстинианови твърдини, ако сами не бивали погребани под техните развалини, трябвало безпомощно да гледат, как славяните, чиято дързост растяла съразмерно с намалението на срещаната от тях съпротива, безнаказано вилнеели в беззащитните земи на полуострова [22].

Един от Юстиниановите съвременници, историкът Прокопий, разказва, че през това време славяните всяка година на многобройни маси нахлували през Дунава и че през всяко тяхно нашествие повече от 200 хиляди измежду местните жители ставали жертва на вилнежите им [23]. Може би дадената от него цифра да е преувеличена. Може би и краските, с които той описва бедствията на тукашното старо население да са много сгъстени. Несъмнено обаче е едно, че химерата на Юстиниана, заради която силите на източноримското общество се хабяха в несигурни завоевания на далечни страни, направи империята неспособна да защити провинциите, близки до държавния й център. Тъй бе ускорено претопяването на техните древни обитатели и се разчисти почвата за големите етнически промени, които имаше да настъпят тук. А славяните не бяха по онова време тук единствените неприятели на империята. В техните нападения понякога масово участвуваха и прабългарите; понякога пък едните сменяха другите. От втората половина на VI в. тук изстъпи и един нов народ, по-войнствен, по-добре организиран и далеко по-суров от тях — аварите. С тяхната поява запазването на византийската власт над Балканите вече ставаше задача почти безнадеждна. При все това империята не абдикира от своя дълг. Един от близките приемници на Юстиниана, император Маврикий [24], се опита да преодолее вътрешната немощ на вцеплението, в което бе паднало източноримското общество, да стегне разнебитените му сили и да ги насочи към активна отбрана на застрашените балкански провинции. Опитът на миналото вече бе показал, че докато империята се задоволява само да дочаква нападенията на неприятелите върху своя територия и тук да ги отбива, настъпателната им сила никога не ще бъде сломена. Затова Маврикий възприел нов начин на действие, чрез който войната бива пренесена в самите земи на славяните и аварите. За пръв път след времето на Константина Велики, когато други варвари се притиснаха в равнините на Дакия, империята сама минава в настъпление по цялата линия на Дунава — от устията му до течението на Тиса. В продължение на няколко години прехвърляха голямата река и проникваха дълбоко в областите, населявани от авари и славяни, чието население на свой ред бе подложено на изтребление и плен.

Едва ли може да има съмнение, че ако тия действия биха били следвани през един по-дълъг период от време, настъпателното движение на славяните към юг би било завинаги спряно. С това и историческата съдба на балканските земи би била съществено променена.
 

22. Строителството на крепости и отбранителни съоръжения на Балканския полуостров през първата половина на VI в. е отразено в съчинението на съвременника Прокопий Кесарийски „За строежите”. За археологическите изследвания и наблюдения върху част от тези крепости вж. у Овчаров, Д. Византийски и български крепости (V—Хв.). С., 1982, 7—76.

23. Procopius Caesariensis. Historia arcana. = Opera omnia. II, (ec. J. Haury). Lipsiae, 1905, 115–116.

24. Византийски император Маврикий (582—602).

45

За нещастие големите напрежения, преживени от източноримското общество през изтеклите столетия, бяха довели до прекомерно изтощение силите му. Съзнанието и чувството за дълг бяха затъмнени; дисциплината у него се намираше в пълен упадък. Един нов бунт на Дунавската армия събаря Маврикия от престола, а заедно с него биват погребани усилията на източния Рим да бъде спасена властта му над балканските земи.

Приемникът на Маврикия, Фока (602—610), невежа и груб солдатин, лишен от всяко съзнание за своите длъжности и отговорността си като монарх, е може би най-мрачното време в дългата история на Византия. Гражданското управление и войската били доведени до пълно разстройство; държавните граници са били оставени без всяка защита. А неприятелите й, окопитени от миналите си поражения, отново се навдигат и, използувайки благоприятните обстоятелства, с нови сили се нахвърлят върху нея. И бедата е била, че, на първо място, между тях са се намирали не вече аварите, прабългарите и славяните. Страшният удар за империята идва тоя път от изток, гдето срещу нея се нахвърлят персите.

Съперничеството между двете държави тук бе толкова старо, колкото и културните начала, чиито представители те се явяваха. Стихнало през известни периоди, то винаги пламваше с все по-нова сила. Защото и причините, които го подклаждаха, не можеха да бъдат отстранени. Персите никога не забравяха, че някога са били владетели на цяла Предна Азия и че властта над нея накрай бе грабната от Рим. Заедно с римското държавно наследство Византия бе наследила и враждата на неговия азиатски съсед. Различни по културата и бита на обществата си, двете държави си съперничеха и по стегнатостта на държавния си строй, и по древността на своите традиции. Техните сили освен това бяха дошли до състоянието на пълно равновесие; нито една от тях не можеше да вземе връх над другата. За Рим, а след него и за Византия, невъзможността да преодолее противника си се обуславяше от далечината на териториите, за които трябваше да води борба с него.

Сега, в самото начало на VII в., използувайки настъпилата след смъртта на Маврикия пълна дезорганизация, персите възобновяват неразрешения спор с нея и минават в настъпление по цялата и източна граница. Без да срещат почти никаква съпротива те завладяват големите градове и крепости в Армения и Месопотамия, а скоро същата участ постига богатите и многолюдни градове на Сирия и Палестина. Египет по-късно също бива завзет от тях. След това персийските армии се обръщат към Мала Азия и на шестата година от началото на войната те вече спират пред бреговете на Мраморно море и Босфора.

Никога катастрофа с такива размери не бе постигала Римско-византийския изток. Земите, от които империята черпеше жизнени сокове и които представяха извора на нейното състояние и могъщество, бяха загубени. Преодоляла тъй много нещастия, империята се намираше пред неминуемата си гибел. Защото Изтокът за нея бе всичко и без него тя не можеше да съществува.

Но това, що чуждото завоевание още не бе засегнало, бяха колосалните запаси от нравствена енергия у източноримското общество. И отприщена в настъпилите моменти на върховна опасност, тя се превърна във воля и действие, за които нямаше нищо невъзможно. Режимът на Фока бе пометен заедно с всички негови подпори и на източнорим-

46

ския престол бива издигнат един човек — живо въплъщение на добродетелите, държавният и военният гений на древния Рим.

При все това изглеждаше, че превратът бе дошъл много късно. Загубен бе не само Изтокът. Възползувани от събитията на изток и общата разруха, авари и славяни отново бяха пристъпили през Дунава и кръстосваха по всички посоки на балканските земи. Конните пълчища на аварите се вестяваха вече в околностите на самата столица. Нямаше кой да ги спре. Защото империята беше без всякакви средства, държавните каси — празни, войски липсваха, нямаше и отгде да се съберат. Цариград стоеше изолиран на границата между Изтока и Запада; поради своето положение и укрепленията си неуязвим за нападения, при създадените условия той не можеше дълго време да се задържи, защото след като овладяха Египет, персите бяха прекъснали подвоза за храните, от които източната столица дотогава живееше. Само господството по море, което още не бе й оспорено, позволи на Византия да осигури продоволствието на престолния си град чрез транспорти от западните си африкански владения и от земите към северните брегове на Понта.

Източноримският държавен организъм се тресеше из основи. Да се очаква спасение само в пасивната отбрана на това, което му бе останало, значеше да се обрече на неизбежна смърт от задушаване. Нямаше друг изход от дилемата — възвръщане на всичко загубено или примирение с фаталния край; капитулация или събиране на всички сили за отчаяно настъпление; и то именно срещу тоя от неприятелите, който беше най-опасен. Инстинктът за самозапазване и неугасналата вяра в щастливата звезда на източния Рим скланяха безусловно на последното решение. Средствата трябваше да се намерят; мишците, които не достигаха,да се съберат. Една тежка задача, която само несъкрушимата енергия на Ираклия [25] и пробуденото държавно съзнание на източноримското общество бяха в състояние да направят възможна. Църквата, която винаги бе се развивала под сянката на източноримската държавност и живяла от нейните щедрости, сега трябваше да й се отплати и първа да даде примера за готовността на жертви. Нейните скъпоценности, златото и среброто из олтарите и съкровищниците на храмовете бе превърнато в монети; а с тях войници можеха да се намерят дори и между славяните. Да се създаде от една тъй бързо и безогледно събрана тълпа от въоръжени люде една армия, която би била способна да следва навсякъде своя вожд и да бъде сигурно оръдие в неговите ръце, това можеше да бъде дело само на едного — на Ираклия. Оставяйки персите да се разпореждат в Мала Азия, той по море достига Кавказ, пребродва Армения и с калената си в походи и битки войска нахлува в самата Персия. Цели пет и половина години трае тая експедиция, която по замисъл и изпълнение напомня похода на Александра Македонски срещу старата персийска монархия на Ахеменидите. Напразно персите, за да отвлекат Ираклия от своите територии, насочват удара си срещу Цариград. И когато една персийска армия се явява на азиатския бряг на Босфора, несметни пълчища от славяни и авари под началството на самия аварски хаган разбиват становете си пред стените на византийската столица. Неприятелите от изток и запад вече си подавали ръка, за да сложат край на сетното убежище на римската държавност. Катастрофата бива избяг-
 

25. Византийски император Ираклий (610—641).

47

ната благодарение на императорската флота, тогава все още господар на морето и на могъщите укрепления на източната столица [26].

Най-сетне драмата приближава до развръзката си. Излязъл победител в редица битки над персите, Ираклий избира момента на сетната разправа. При бреговете на Тигър, около развалините на древната Ниневия, в която бива решена не само цялата война, но и съдбата на Персия. На полесражението пада цветът на нейните войски и тя бива обхваната от анархия, която поглъща и разлага последните й сили. Византия отново става господар над всички свои източни провинции.

Тъй свършва страшната криза, която бе траяла четвърт столетие (602—627).

Но положението на изток бе възстановено с непоправими загуби на запад. Събрала всичкото си внимание, мобилизирала всички сили и средства за спасение на господството си в Изтока, Византия през целия тоя период бе принудена да изостави балканските си провинции на собствената им съдба. И когато след окончателната си победа, тя, уморена от прекомерните напрежения, обръща очи към тия свои земи, те вече напълно са били заети от славяните. Остатъците от старото туземно население са били стопени или разпиляни на юг и към планинските покрайнини в северозападната част на полуострова, гдето — поради особения й географски характер, вълната на преселението е била по-слаба. Много измежду старите градове и крепости в Мизия, Хемус и Македония, запазени при раншните нашествия, са били вече сринати. Властта на империята, изглежда, продължавала да се крепи само в някои от по-големите и силно укрепените центрове на вътрешността, чиито стени славяните не били в състояние да преодолеят.

Как, при какви обстоятелства или при каква последователност е бил извършен процесът на преселението, е въпрос, на който ние днес не сме в състояние да отговорим задоволително и пълно. Изглежда, че незначителни славянски групи са почнали да се заселват тук още твърде рано през VI в. Но масовото и повсеместно преселение в полуострова без всяко съмнение е било извършено през четвъртвековния период на византийско-персийската война от началото на VII в. По времето, когато империята е празнувала пълната си победа над персите, то в основните си линии вече е било завършено. Близките десетилетия след това са могли да донесат само частични попълвания или размествания.

Средновековната съдба на Европейския югоизток следователно навярно би била съвсем друга, ако не бе се разразило в такива размери сблъскването между двете монархии, които се бореха за господството над Предна Азия. Без тоя конфликт Балканите едва ли биха станали славянски. Не на себе си и на собствените си сили прочее дължеше южното славянство настаняването си в новата родина, а на обстоятелства и причини, които лежаха далеко извън него. Историческото бъдеще на Югоизточна Европа зависеше от събитията в Азия. Империята бе поставена пред една тежка дилема: да избира между Изтока и Запада. И нейният вековен опит й подсказа единственото разумно решение: Византийският запад бе пожертвуван, за да се спаси Византийският изток. Без Изтока тя би била обречена на неминуема смърт. И обратното:
 

26. П. Мутафчиев има предвид известната обсада на Цариград през 626 г., в която взели участие перси, авари и славяни, вж.  G i o r g i o  d i  P i s i d i. Poemi. T. 1. Panegirici epici, edizione critica, traduzione е comento (a cura di A Pertusi) Ettal, 1959, p. 185, 194.

48

господар в него, тя запазваше положението си на световна политическа сила. Чрез Азия винаги можеше да се отвоюва тогавашна Европа.

И по-рано Балканският полуостров нееднаж бе заливан от варварски племена и народи. Такива бяха напр. вестготите през втората половина на IV в. Цели десетилетия те оставаха фактически господари в неговите провинции. Тъй и столетие по-късно, когато мястото им бе заето от остготите. Във военно и политическо отношение тия варвари бяха несравнено по-добре организирани от по-сетнешните славяни. Защо въпреки това тия последните, разпокъсани на дребни племена, се задържаха в тукашните земи, когато техните предшественици, германците бяха принудени от империята да ги напуснат и да търсят ново отечество в далечни страни?

Отговорът би бил съвсем прост, ако след преселението си славяните биха признали държавната власт на Византия и в отношенията си към нея биха заели положението на нейни поданици. Тъй като за космопо-литичната империя произходът на жителите й нямаше значение, тя в дадения случай би се отнесла безучастно към извършената промяна. От гледищехо на държавните й интереси тая промяна можеше да бъде счетена, че носи известни предимства: балканските провинции, които от много време не знаеха покой, вече го имаха, а обезлюдените им полета бяха заети от население, чиято стопанска дейност можеше да бъде само благотворна за материалното състояние на държавата.

Но в новото си отечество славяните съвсем не бяха дошли, за да се подложат на една чужда власт. Те бяха се настанили тук като завоеватели. Цели векове след преселението си те не спираха неприятелствата си срещу Византия. Доказателство за това са техните нападения върху егейските острови и побрежия през VII и VIII в. и многократните им опити да овладеят Солун. И до IX в. имаше известия, че някои от тях запазвали племенния си строй и се управлявали от свои князе, напълно независими от Цариград. Тогава цяла Македония от Струма до Бистрица и Адриатика била наричана от византийците със събирателното име Славинии, т. е. „земя на славянските княжества”, и това название се запазва за нея до времето, когато тя била включена в пределите на българската държава. И фактът, гдето нейното завземане от българите не е оставило помен в тогавашната византийска историография е най-доброто свидетелство, че фактически тя не е принадлежала на империята.

Познато е, че и до самия край на историческия си живот, дори и през периоди, когато на опасност бе изложено самото й съществуване, Византия не преставаше да счита Балканите за страна, над която има безспорни държавни права. В такъв случай защо тя, излязла победител над неприятели много по-организирани и сплотени, не смогна сега да подчини пришълците, които бяха заседнали тук, без да искат да знаят, че заетата от тях територия не им принадлежи?

Всъщност Византия никога не се примири с новите отношения на полуострова и никога не се отказа от намерението да възстанови в него пълната си власт. Наистина тая задача сега се явяваше необикновено трудна. Почти цялото пространство от Дунава до Егея и Адриатическо море и южните брегове на Пелопонес бе плътно заето от население, което бе решително враждебно на империята и знаеше да брани независимостта си. В тоя смисъл възстановяването на византийската власт тук можеше да бъде постигнато като военно нашествие в една чужда земя, гдето на всяка стъпка го очакваше въоръжена съпротива. При все

49

това обаче не тая бе причината, която не позволи тогава на Византия да възстанови загубеното си положение в балканските провинции. И тоя път тя трябваше да ги изостави, защото събития от много по-голямо значение бяха се развили на изток, гдето тя, не отдъхнала напълно от тежката борба срещу персите, трябваше отново да събира всички сили и издържа други, още по-тежки изпитания. Върху сцената на всемирната история вече се показваха завоевателните пълчища на исляма. В 634 г., не изтекло следователно едно десетилетие от битката при Ниневия, и под техния напор пада крепостта Босра, предният пост на християнската империя към пустинните пясъци на Арабия и възел на териториите й в Египет и Сирия. Едно след друго подир това жертва на арабското завоевание стават всички твърдини на старата култура на Изтока. В продължение на двадесетина години Византия загубва Палестина, Египет с цялото Африканско побрежие на Средиземно море, Сирия, ефратските провинции, всички земи следователно, които бяха траен извор на нейната духовна и материална сила. Прегазена от арабите бе и цяла Персия, техните конни маси вече бродеха по бреговете на Босфора и Бяло море, Кипър бе взет от тях, големите острови на Архипелага — опустошени от тях, знамената на пророка се развяваха вече и край бреговете на далечната Силиция.

Десетилетия по-късно идва редът на Константиновата столица. Отначало арабските нападения срещу й имат характера на разузнавателни действия, предвестници на близката буря. Тя не се забавя. През седмото десетилетие на VII в. Цариград по суша и по море трябваше да устоява срещу пристъпите на съединените сили на халифата. От изхода на тоя исполински двубой зависеше не само съществуването на империята, но и това на християнската цивилизация, бъдещето на целия християнски свят. И наследницата на стария Рим, извикала на живот всички енергии, които таеше в себе си, излезе с чест от присъдените й изпитания. Пред стените на босфорската столица победоносният ислям за пръв път усети, че в света още съществуват прегради и сили, които не е в състояние да преодолее [27].

През десетилетията, докато се водеше борбата, в която се решаваше въпросът за съществуването на империята, работите на Балканския полуостров не можеше да не отстъпят за нея на заден план и само на това се дължи обстоятелството, гдето отношенията, създадени тук със славянското преселение, през целия тоя период не бяха съществено променени. Силите и средствата, чрез които тя извън всяко съмнение можеше да подчини балканските славяни и да възстанови напълно властта си в полуострова, бяха й необходими другаде. Ако тая необходимост не бе за нея тъй голяма, сигурно е, че още наскоро след преселението славянското население би паднало под пълното господство на Византия.

Самата тя обаче въпреки тъй неблагоприятните за нея обстоятелства не забравяше задачите, които тук я чакаха и не пропущаше случаите или възможностите, за да пристъпи към изпълнението им. Поради това тя използуваше редките прекъсвания на войната с арабите, за да възстанови предишното си положение поне в близките до столицата провинции. Тъй към средата и края на VII в. военни експедиции биват пред-
 

27. В съжденията на П. Мутафчиев се чувствува влиянието на известния арабист А. М ю л е р, „История ислама с основания до новейших времен” (Т. 2. СПб., 1895, с. 85 сл.). За арабските обсади на Цариград в края на VII — началото на VIII в., вж.  Г ю з е л е в, В. Участието на българите. . ., с. 28, бел. 1.

50

приети от нея на два пъти срещу Беломорската покрайнина между Долна Марица и Вардара. Многохилядни славянски маси биват отвлечени тогава от тая област и като военнопленници настанени в Мала Азия. По такъв начин империята си осигурява владението на тракийското и македонското Беломорие, а с него и връзката между Цариград и Солун. Наред с това тя бавно и незабелязано настъпвала и другаде, като действувала по линиите на най-малката съпротива и използувала запазените си крепости във вътрешността на полуострова, а особено тия по крайбрежията. Тук тя разчитала предимно на своята флота. Тоя бавен, но непрекъснат натиск се е извършвал навярно без да срещне сериозна съпротива сред дезорганизираиното славянство, особено из откритите равнини в източната част на гаолуострова, гдето то съвсем не е било в състояние да се мери със своя противник. Навярно тъй ще трябва да бъде обяснено обстоятелството, гдето днес нямаме никакви известия за подробностите на тоя възстановителен процес. От особени, по-значителни събития той едва ли ще е бил съпроводен.

Неговите резултати обаче не са били малки. Може би още през втората четвърт на VII в. е било завършено подчинението на цялата Тракийска равнина, а най-късно две десетилетия след това византийски отново са били Мизия и Малка Скития (днешна Добруджа до Дунавските устия) . Същият процес се е извършвал и в балканския запад, макар, общо взето, да се е развивал по-бавно поради планинския характер на тамошните земи, тяхната отдалеченост от столицата и трудния им достъп откъм адриатическите брегове. За настъплението си към вътрешните земи на полуострова Византия е използувала и стария военен друм Одрин — Сердика — Белград. Изглежда, че зоната, през която той минавал.също тъй рано, през VII в. е била вече византийска.

При това положение, ако империята би разполагала с по-дълго време, тя сигурно още в края на I в. след преселението би била отново пълен господар над всички заети от славяните балкански провинции. Един нов фактор обаче дойде тъкмо тогава да се намеси в тукашните дела, за да измени тия изгледи за бъдещето. Това бе създадената от Аспару-ха българска държава. Голямата историческа роля, изиграна от прабългарите, се състоеше в това, че те донесоха на балканското славянство дисциплината, организацията и съзнанието, без които никоя етническа маса, колкото и еднородна да е, не може да стане народ; без които също тъй и никой народ, даже когато е напълно формиран, не е в състояние да осигури свободното си развитие.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]