ЗАЩИТАТА НЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ ПРИСЪДИТЕ
 

Съгласно чл. 10 от Наредбата-закон „след приключване съдебното дирене изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение”.

Още в самото начало на процеса Политбюро на БРП (к) изисква от Георги Петров да представи обвинителната си реч, за да бъде прегледана и одобрена предварително от специалната комисия на ЦК съобразно писмените препоръки на Георги Димитров от 17 .XIIЛ 944 г. Съставеният от него проект в размер на около 200 машинописни страници е предаден в първите дни на януари 1945 г. Петнадесет дни по-късно главният народен обвинител и министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев са извикани в ЦК, за да им се съобщи, че се налага в обвинителната реч да бъдат направени някои корекции и съкращения. Това притеснява Георги Петров, защото по неговите думи „до деня на започване обвинението оставаха няколко дни - кога комисията ще коригира моята обвинителна реч и кога аз щях да я имам в окончателната й форма, за да се готвя”.

При така създалата се обстановка главният народен обвинител решава да построи по друг начин своята обвинителна реч, като разработва положението на отделните подсъдими по кабинети. Два дни преди определения срок за нейното произнасяне той получава от ЦК общата политическа част, съкратена от д-р Минчо Нейчев от 50 на 16 страници с оглед да се вмести в рамките на два дена. Нея, както и финалната част по стопанските и финансовите последици от влизането на България в Тристранния пакт, одобрена изцяло от ЦК, той прибавя към своята разработка.

Съставената по този начин обвинителна реч Георги Петров произнася на 24 и 25 януари 1945 г. Съобразявайки се с решението на.Политбюро от 20 януари 1945 г., той иска регентите и всички министри от двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Добри Божилов да понесат пълната си политическа и наказателна отговорност по Наредбата-закон - смърт.

Обвинителната реч на Никола Гаврилов започва на 26 януари 1945 г. За разлика от изказването си пред Политбюро на 20 януари 1945 г., че Иван Багрянов е бил искрен, сега народният обвинител поддържа постановката на Трайчо Костов за неговата двулична политика. Спирайки се на международното положение, той твърди, че през лятото на 1944 г. са се създали условия за „решителен завой”, а вместо да го извърши, министьр-председателят лавирал. Заключавайки, че няма промени във външната политика, нито смекчаване на режима вътре в страната, той иска Иван Багрянов да понесе пълна отговорност. Народният обвинител намира, че смекчаващи вината обстоятелства имат министрите Христо Василев, Димитър Савов, Борис Колчев, проф. Михаил Арнаудов и Руси Ст. Русев. За останалите членове на кабинета той поддържа становището, че те трябва да понесат отговорността си по закона.

За покойния Славейко Василев Никола Гаврилов иска да се приложи законът само по отношение на конфискация на имотите. Става дума за чл. 4, съгласно който „съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него”. В тази връзка народният обвинител поставя един принципен въпрос - необходимо ли е да се иска пълна конфискация на имотите на подсъдимите. Съдът е неприятно изненадан от неговия аргумент, че днешната власт на Отечествения фронт не трябва да върши онова, което са вършили „фашистките режими”. Развивайки по-нататък своята теза, Никола Гаврилов пледира да се остави известна част от имуществото на осъдените за съпругите и децата им по закона. (Тъй като този въпрос не е решен в Наредбата-закон за Народния съд, с по-късна дата - на 26 април 1945 г. - Министерският съвет приема Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд - б. а.)

На 26 януари 1945 г. обвинителната реч срещу царските съветници се произнася от Атанас Армянов. И тук, както при Н. Гаврилов, се забелязва придържане към решението на Политбюро. Максимална отговорност според Ат. Армянов следва да понесат арх. Й. Севов, д-р Г. Ханджиев, д-р П. Костов, ген.-майор Р. Жечев и Д. Генчев. На останалите петима съветници - Л. Лулчев, Ст. Балан, П. Морфов, П. Груев и Св. Помянов, да се наложи наказание съобразно тяхната вина.

За да разсее евентуалните колебания у някои членове на съда относно Л, Лулчев, народният обвинител набляга на няколко съществени неща. Не е важното, заявява Ат. Армянов, че поначало той е имал „добри намерения. Нас ни интересува резултатът от неговата дейност. А той е, че като съветник на царя Л. Лулчев допринася за провеждането на прогерманската политика на личния режим на Борис III”.

За един от големите „грехове” на Павел Груев се смята изгарянето на дворцовия архив, както и този, че е поддържал връзка в качеството си на съветник с германската легация. Началникът на общата канцелария Светослав Помянов пък е бил връзка между двореца и германското главно командване на Балканите. Квалифициран е като един от първостепенните царски шпиони.

На 28 януари 1945 г. се дава думата на служебните защитници. Общата им линия е да търсят смекчаващи вината обстоятелства за своите подзащитни. В редица пледоарии обаче се забелязва тенденцията те да се свързват с явното противоречие между съществуващите правни норми и характера на Наредбата-закон. На тази основа е изградена защитата на проф. Николай Долапчиев - служебен защитник на княз Кирил Преславски и бившия министьр-председател Добри Божилов. Твърде деликатно, но аргументирано той напомня на съда, че съгласно чл. 8 на Търновската конституция регентите като заместници на царя се ползват с „неприкосновеност”. Става дума за това, че държавният глава е „неотговорен” и като такъв той е освободен от санкциите на закона за всички свои незаконни действия. Същото респективно се отнася и за регентите.

Но тъй като този въпрос е решен отрицателно в Наредбата-закон, професорът призовава: „За мене Народният съд не е изключителен съд в обикновения смисъл на думата. Той е изключителен съд в смисъл на един революционен съд... Но щом като Народният съд е революционен съд, това значи ли, че той има по-друга задача от тази на всеки съд: да съди виновниците и да оправдае невинните... Той не може да съди другояче, освен след като установи истината по фактите... Народният съд трябва да канализира възмездието, което се иска и търси.”

Обосновавайки по този начин характера на съда, проф. Н. Долапчиев иска да убеди съдебния състав да намали по неговите думи „жертвите” и „да не попаднат под революционния нож ония, които биха се оказали невинни”.

В подобен дух е защитната реч на адвоката Любен Данаилов, служебен защитник на проф. Богдан Филов. „Речете ли да съдите подсъдимия като регент, отбелязва той, обвинението ще е недостатъчно, за да обосновете една правилна присъда, издадена въз основа на правна институция и чувството на правна логика.”

Какво има предвид служебният защитник? Съгласно чл. 18 и ч л. 154 на Търновската конституция управленските функции на монарха имат юридическа сила само когато са подписани от министрите. А те поемат върху себе си всичката за тях отговорност. Така че по принцип проф. Б. Филов може да бъде съден като министър-председател по начин, уреден в чл. 155 и чл. 158 от конституцията, но не и като регент.

Проф. Йосиф Фаденхехт, служебен защитник на царските съветници Павел Груев, Светослав Помянов и Станислав Балан, споделя мнението на своя колега за характера на Наредбата-закон. Но той апелира към съдиите, когато го прилагат, да внимават народният съд да не се превърне в „антиконституционен, с който се суспендират всички права на гражданите”.

Развиващите се по този начин пледоарии на защитниците са оценени от главния народен обвинител Георги Петров като „опасни отклонения за съда”. След първите две изказвания той взема думата, за да ги предупреди да не „игнорират скъпото време на съда”, тъй като принципните въпроси били вече ясни. Съветва адвокатите да се занимават само със своите подзащитни, без да изпадат в излишни разсъждения от подобен род.

От своя страна съдът също взема мерки да парира неблагоприятната от негова гледна точка тенденция на защитата. Времето им за изказване се ограничава в рамките на 10-15 минути за един подсъдим. При това речите на защитниците започват да се прекъсват или прекратяват с думите: „Това е известно”, „Няма време”, „Не ни се слуша повече”, „Дотегна ни вече” и т. н.

За да отговорят на натиска на съда, защитниците своевременно се прегрупират. Някои от тях се договарят помежду си един да се изказва, използвайки времето на друг, за да може да обоснове по-аргументирано своята теза. Този подход се прилага най-вече при защитата на подсъдими от един и същи кабинет.

Втората линия, по която защитата атакува обвинението, се основава на разбирането, че освен революционен, Народният съд е и политически. Повечето адвокати развиват пледоариите си на базата, че деянията на техните подзащитни се разглеждат извън контекста на времето и условията. В тази насока те търсят аргументи, които да послужат за смекчаващи вината обстоятелства на подсъдимите. За такива се изтъкват най-вече конкретните условия, при които България се присъединява към Тристранния пакт, постоянният натиск от страна на Германия, опасността от вътрешен прогермански преврат или окупация и т. н. Друг е въпросът, че партийният състав на Народния съд споделя оценките на БРП (к) по тези проблеми и не желае да изслушва както обясненията на подсъдимите, така и на техните защитници.

В подобен план д-р Хр. Орошаков оспорва обвиненията срещу Иван Багрянов и неговото правителство. Когато започва да анализира публикувания в печата поверителен доклад на министър-председателя до княз Кирил, председателстващият съда го прекъсва с репликата: „Този доклад за делото не е доказателство. Той не съществува.” Какво се е случило междувременно?

След като на заседанието на Политбюро на 20 януари 1945 г. се изяснява, че докладът е фалшифициран, народният обвинител го изтегля. Истината обаче остава само в съдебната зала. Поради съществуващата цензура в печата няма опровержение. Само че докладът вече е изиграл своята роля и е успял да заблуди немалко хора. Призованият като свидетел на обвинението Никола Петков, министър без портфейл в правителството на ОФ, споделя пред съда мнението си за Иван Багрянов: „Смятал съм го за искрен и съм казвал на другарите, че като го гледам с тези сини очи, дава впечатление на много искрен човек. И ако не беше това, което съм прочел, досега бих вярвал.”

При новата ситуация защитникът на Иван Багрянов поставя въпрос за оправдателна присъда. Народният съдия Рада Тодорова прекратява спора с думите: „Той искаше да унищожи партизанското движение.”

Друга постановка, която защитниците оспорват в речите си, е въведената от народните обвинители линия да се определя вината „групово”. Така не може да се изясни индивидуалната отговорност на всеки един от министрите и да се потърси различна степен на вина при определяне на присъдите. Освен това защитниците пледират, че много от обвиненията не отговарят на конкретните факти или деяния, нещата се казват, но не са доказани, защото се използват готови формулировки. На тази основа между тях и съда възникват съществени различия. Такъв е случаят с проф. Йосиф Фаденхехт и член-съдия Ст. Манов.

В защитната си реч професорът обръща внимание на извода на следствието, че цар Борис III не е искал съвети от началниците на дворцовите канцеларии. Решенията е взимал сам след дълго и внимателно проучване на всеки отделен въпрос. Това се доказва и от техните дознания. Тогава Ст. Манов го прекъсва с репликата: „Щом не са давали съвети, защото царят не е приемал, тогава поне са съдействали за неговата политика.” Проф. Й. Фаденхехт отговаря: „Но това е техническо съдействие от всички чиновници. Но това съдействие законът не го инкриминира.”

За да бъде още по-ясен, професорът привежда един пример и иска съдът да го разтълкува. Тезата му се свежда до следното. Ако един чиновник напише нотата за обявяване на война на САЩ и друг я занесе в посолството им, това „съдействие” влиза ли в текста на закона, по който се съдят царските съветници?

Отговорът е традиционен: „Няма време.”

Втори върховен състав на Народния съд заседава в аулата на Софийския университет. Всяка сутрин народните представители - сега подсъдими, се докарват под силна охрана от Централния затвор. Още от 6 часа сутринта техни близки и познати (семействата им са изселени) очакват да ги зърнат от съседните улици. Но народната милиция е взела всички мерки до университета да не се допускат „външни лица”. За да не могат гражданите да видят подсъдимите, камионите спират плътно до задната входна врата на университета. В същото време организирани групи - повечето от ремсисти, заемат входа от двете му страни и скандират „Смърт на народните врагове”. Този сценарий се повтаря и след завършването на всяко заседание на съда.

По процедура съдебното дирене се води по същия ред, както при Първи върховен състав. Но поради големия брой на подсъдимите - 110 души, времето на разпитите е още по-ограничено и те завършват на 16 януари 1945 г. Създалата се атмосфера на напрегнатост и нервност в залата и съдийския състав дава отражение и върху общия ход на процеса.

Присъстващият като наблюдател лондонски кореспондент споделя с представителя на английската мисия в Съюзническата контролна комисия това, което го е впечатлило. Още при влизането си в съдебната зала той почувствал, че в нея витае една „предрешеност”. По лицата на подсъдимите се четели безразличие и отчаяност, но въпреки това „те се опитвали да се защитят достойно и повечето от тях убедително”.

Съдът иска от бившите народни представители да отговарят конкретно на поставените въпроси, без да им дава възможност да се впускат в дълги обяснения на събитията или да привеждат допълнителни факти, с които да се опитват да се оневиняват. Свидетелите са подбрани твърде прецизно, като се дава предимство на тези, посочени от обвинението.

На 28 и 29 януари 1945 г. народните обвинители Владимир Димчев, Георги Керемедчиев и Върбан Ангелов произнасят своите речи. Всеки един от тях поддържа обвинението срещу определена група подсъдими. Трудно е да се изясни на какъв принцип е било извършено разпределението на депутатите между народните обвинители. Вероятно това е станало в зависимост от участието им в парламентарните комисии, както и от речите и изказванията в парламента.

Пръв говори Владимир Димчев. Неговото обвинение е изградено по същата схема, както на Георги Петров, само че общата политическа част е в по-съкратен вариант. Депутатите се обвиняват за това, че са одобрили сключената на 1 март 1941 г. спогодба за присъединяването на България към Тристранния пакт, влизането на страната в Антикоминтерновския пакт на 13 декември 1941 г., обявяването на война на Англия и САЩ и т, н.

Освен това те са допуснали да се организират и провеждат враждебни акции против Съветския съюз, както и страната да се превърне в плацдарм на Германия във войната й срещу него.

Народният обвинител особено акцентува на факта, че бившите депутати са гласували антиеврейския Закон за защита на нацията от 24 декември 1940 г. и измененията и допълненията на Закона за защита на държавата. Оттук и общата оценка на Владимир Димчев е, че те не са били никакви народни представители, а „полицейски”, и са се „движели” само по заповед на правителствата.

Една от точките на обвинителния акт гласи, че депутатите не само са допринесли за репресиите срещу партизаните, но всеки в своята околия „е организирал извършването на тези злодеяния”. Следствието обаче се натъква на доста по-различни факти, които не потвърждават подобна теза. Владимир Димчев е принуден да обърне внимание на съда да не взема предвид „дребните заслуги” по неговите думи на някои депутати, като подпомагане по роднинска линия на нелегални, даване на материална помощ на близки и познати, попаднали под ударите на „фашистките закони”, спасяване на еврейски семейства и др. Затова той предлага да не бъде освободен от отговорност нито един от подсъдимите. За 17 души народни представители Владимир Димчев, иска да понесат най-строго наказание - смърт.

Народният обвинител Георги Керемедчиев се спира на вината на втората група бивши депутати. Той предлага да бъдат осъдени на смърт 8 души, а останалите да понесат различна стенен на наказание. За изненада на съда Георги Керемедчиев настоява да не се търси съдебна отговорност на М. Ковачев. Последният е подкрепил в Народното събрание внесените от правителството законопроекти, но е подпомагал и партизанското движение. Това противоречи на постановката на Владимир Димчев и решението на Политбюро от 20 януари 1945 г., че „никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан”.

Георги Керемедчиев оттегля обвинението от народния представител Атанас Попов поради установена „невменяемост”.

За третата група подсъдими народният обвинител Върбан Ангелов предлага всички да понесат наказания, но съдът да прецени какви да бъдат те.

На пледоариите на служебните защитници е определено време от непълни три дни. Поради наложените ограничения повечето от тях трябва да защитават от 5 до 9 души подсъдими.

Вниманието на защитниците е съсредоточено към това да предявяват пред съда смекчаващи вината обстоятелства за своите подзащитни по различни пунктове на обвинението. На първо място, те не отричат дейността им в парламента, но настояват тя да не се смесва с тази, която влиза в прерогативите на правителството. Става дума за неговите решения и издадени постановления, свързани с прилагането на законите. За тях народните представители не могат да носят отговорност, защото съгласно чл. 50 на Търновската конституция „Разпореждания да се въведе един закон в действие и да се вземат потребните за това мерки зависят от изпълнителната власт”.

Освен това защитата обръща внимание на съда, че правителството изобщо не е поставило на разискване въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. От стенографските дневници на Народното събрание се установява, че за извършването на този акт Министерският съвет не е искал одобрение от депутатите. Министър-председателят проф. Богдан Филов е счел за достатъчно само да съобщи в парламента, че е подписан пактът. На същата основа се оспорва и обвинението, че депутатите са поддържали отказа на правителствата на Ив. Багрянов и К. Муравиев да скъсат с Германия, като по този начин „предизвикват нашата освободителка СССР да обяви война на България и да предприеме окупацията на нашата територия”.

Друга теза, която защитниците поддържат, е дейността на депутатите от правителственото болшинство да не бъде разглеждана на една плоскост. Настоява се да бъде определена конкретната вина на всеки един от тях и оттук и размерът на наказанието.

Не на последно място, защитниците изтъкват, че подсъдимите не са действали с умисъл или за лично облагодетелстване, а са мислели, че служат на интересите на България. По онова тревожно време такива са били техните разбирания. А съгласно чл. 93 на Търновската конституция „Всякой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест. Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка или да подига за това срещу него гонения”. Според конституцията - чл. 95, депутатите могат да бъдат предадени на съд само по решение на парламента, и то за „погрешки и престъпления, които са предвидени от криминалните закони”.

Съдът не смята за необходимо да дава тълкуване и разяснение на повдигнатите от защитата въпроси, ръководейки се от Мотивите към Наредбата-закон, в които изрично е записано, че няма да се спазват „ограниченията на конституцията за съдене на министри и депутати”. По същия начин се обосновава присъдата на народните представители от XXV Обикновено народно събрание. В мотивите към нея е казано: „Впрочем подсъдимите следва да отговарят по поменатата Наредба-закон. Те не се признават за виновни, макар и да признават извършената от тяхна страна дейност в Народното събрание, което е въведено за престъпление и за което се обвиняват, но обясняват, че това са извършили по различни съображения, които всеки поотделно изтъква, че по важните обвинения и големите решения не са били дали своето одобрение, тъй като това не било необходимо. Тези актове само им били съобщени и че те били в областта на управлението, така че само правителството трябва да носи отговорност.

Трябва да подчертаем, че подсъдимите са били приобщени към правителствената политика, съставлявали са правителственото болшинство в камарата, като са подкрепяли почти всички негови мероприятия... поради това ще следва да понесат своята наказателна отговорност.”

Макар и цензурирани, откъси от обвинителните речи с исканите присъди са публикувани в пресата. Много от близките и самите подсъдими хранят макар и малка надежда, че колкото и тежко да е наказанието, поне животът им ще бъде запазен. Но дали така мислят тези, които дирижират процесите?

На 1 февруари 1945 г., малко преди 16 часа, подсъдимите по първия процес са въведени в съдебната зала и наредени прави в каре, обградени от милиционери. На предно място са регентите. В 16 часа член-съдия Стефан Манов започва да чете присъдата. Тя се предава по високоговорители, поставени пред Съдебната палата. Там по решение на ЦК ГК на БРП (к) е свикан митинг, на който според пресата присъстват около 150 000 души. Пред журналисти председателят на съда Богдан Шулев заявява: „Присъдата е издадена, това .е първата фаза на работата, след два дена съдът започва изготвянето на мотивите по присъдата.”

В 16.30 ч. присъдата на Втори върховен състав на Народния съд е произнесена от неговия председател Св. Кираджиев.

От тях личи, че не са приети никакви смекчаващи вината обстоятелства и вместо да проявят снизхождение така, както пледират защитниците, съдиите изненадващо увеличават размерите на наказанията. Как се е стигнало до това тяхно решение?

Отговорът на този въпрос се съдържа в радиограмата на Вълко Червенков до Георги Димитров в Москва от края на януари 1945 г. В нея той съобщава: „Присъдата ще бъде произнесена в четвъртък - 1 февруари. В по-рано приетото решение (20 януари 1945 г. - б. а.) внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните наказания. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама - Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към числото на осъдените на смърт прибавихме Колчев. От състава на депутатите на смъртно наказание предлагаме да се осъдят до 70 процента.”

В съответствие с двете решения Първи върховен състав осъжда на смърт тримата регенти, осем от царските съветници и двадесет и двама министри, двама от които отсъстващи. Още по-голяма е „корекцията” по втория процес. В речите си народните обвинители са поискали смъртно наказание за 25 депутати, а съдът осъжда на смърт 67. Не е известно по какъв начин към изготвения за целта списък са били прибавени още 42-ма народни представители. Впечатляващото е, че са осъдени на смърт двама депутати, за които народните обвинители са поискали 8 години строг тъмничен затвор, седем с предложение за 15 години затвор и т. н.

На 1 февруари 1945 г. Трайчо Костов, който току-що се е завърнал от пазено в тайна посещение в Москва заедно с други членове на ЦК, с радиограма информира Георги Димитров за произнесените присъди по първите два процеса. Той го уведомява още, че „те ще бъдат приведени в изпълнение тая вечер”.

Съгласно чл. 10 от Наредбата-закон присъдите се изпълняват неотложно от прокурорите при областните съдилища. Самият разстрел става в съответствие с разпоредбите на Закона за наказателното съдопроизводство и Правилника за затворите. След тях се съставя протокол, препис от който се изпраща в Министерството на правосъдието и съответния съд, постановил присъдата.

В сведението на главния народен обвинител Георги Петров до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. се съдържа подробна информация за присъдите на всички състави на Народния съд. По първия върховен процес в графата осъдени на смърт е отбелязана цифрата 33. До нея в скоби е маркирано, че са изпълнени 30. Как да се обясни това несъответствие?

Известно е, че в много случаи Народният съд „узаконява” извършените предварително убийства. Но в случая на 1 февруари 1945 г. са могли да бъдат разстреляни 31 души. Отсъстващият бивш министър Славчо Загоров е в Берлин и не се завръща в страната. Другият отсъстващ - Дочо Христов, е арестуван на 19 април 1945 г. и е разстрелян по-късно.

Починалите министри са трима. Както вече беше отбелязано, двама от тях - Сл. Василев и Ив. Попов, са се самоубили, преди да бъде приет законът. Третият - д-р В. Радославов, се води за починал през 1945 г., но преди 1 февруари същата година. За тях съдът е издал конфискационна присъда. Възниква въпросът коя е неизпълнената по това време смъртна присъда?

Това може да се установи със сигурност по протокола за разстрела на осъдените на смърт лица, тъй като там те се вписват поименно. Досега авторите успяха да открият такива документи, но отнасящи се за други състави по Наредбата-закон.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]