Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд.
П. Мешкова, Д. Шарланов
 

ОБВИНЕНИЯТА ПРОТИВ АРХИМАНДРИТИ И ВОЕННИ
 

На 19 февруари 1945 г. в 8.40 часа'Трети върховен състав на Народния съд с председател Борис Лозанов и народен обвинител Димитър Вапцаров започва разглеждането на дело № 3. Призовани са лекарите Марко Марков и Георги Михайлов специалисти по съдебна медицина, архимандрит Йосиф Диков - бивш началник на Културно-просветното отделение при Светия синод, архимандрит Стефан Николов (Скопски) - бивш главен редактор на в. „Църковен вестник’, архимандрит Николай Кожухаров - бивш ректор на Духовната семинария, и Борис Коцев - бивш директор на националната пропаганда. Обвинението е, че са „станали оръдие на германския пропаганден монтаж” за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на граждани в гр. Виница, Украйна. Още в началото народният обвинител заявява: „Процесът има чисто международен характер и е от голямо международно значение.” Трябва да се защити нашата освободителка и най-хуманното, демократично обществено устройство в света.

Впрочем да разтворим шесттомното дело на процеса и да го сравним с историческите факти и документи.

В три часа през нощта на 16 срещу 17 септември 1939 г. части на Червената армия преминават границата и навлизат в Западна Украйна и Западна Белорусия. В 16 ч. главнокомандващият полската армия издава заповед да не се смята Съветският съюз за воюваща страна и да не се оказва съпротива на неговите войски. На 28 септември 1939 г. е сключен „Германо-съветски договор за дружба и за границата между СССР и Германия”. С него се оформя ликвидирането на полската държава, а Западна Украйна и Западна Белорусия са включени в Съветския съюз. По данни на НКВД в съветска територия остават 130 242-ма полски военнослужещи. Интернирани са в специално създадените за тях 138 преселнически и 8 разпределителни лагера. Независимо от акта за доброволна капитулация полските кадрови офицери и полицаи са третирани като военнопленници. По сведение на полското емигрантско правителство в Лондон в началото на 1940 г. съветските власти съобщават на полските военнослужещи, че лагерите ще бъдат ликвидирани, а на тях ще бъде разрешено да се завърнат по домовете си. По-нататък съдбата им е неизвестна.

През март 1943 г. по сигнал на местни жители войските на Третия райх откриват в Катинската гора масови гробници с неидентифицирани трупове. По искане на полското емигрантско правителство в Лондон да се извърши анкета чрез Международния червен кръст, към което се присъединява и германското правителство, се сформира Международна медицинска комисия. В нея участват лекари специалисти от Румъния, Югославия, Унгария, Словакия, Чехия, Италия, Швейцария, Франция, Белгия, Холандия, Дания и Полша - общо 50 души.

Чрез своя пълномощен министър в София Бекерле германското правителство поисква от българското да изпрати лекар за участие в Международната медицинска комисия. Първоначално е определен проф. Москов, ръководител на Катедрата по съдебна медицина към Медицинския факултет. Той не приема, под предлог че не знае немски език и германците са му отказали научна командировка в тяхната държава. В комисията е включен доцент д-р Марко Марков от същата катедра.

Покана за участие е отправена и до Съветския съюз. Със съобщение от 16 април 1943 г. Информбюро разобличава „кървавата машинация на хитлеристките палачи”, прехвърляйки вината за убийствата върху германците. На 25 април с нота съветското правителство скъсва дипломатическите си отношения с Лондонското емигрантско правителство „заради участието му във враждебната клеветническа кампания срещу Съветския съюз по повод избитите полски офицери в Катинската гора”. Истинската причина обаче е свързана с възобновените през февруари 1943 г. негови претенции върху Западна Украйна и Западна Белорусия.

Д-р Марко Марков заедно със специалистите от другите страни отива в Катин, запознава се с всички доказателствени материали и аутопсира няколко трупа. На това основание представя в комисията протокол, но не прави заключение за годината, през която са извършени убийствата. Той обаче подписва заключителната експертиза на Международната медицинска комисия от 30 април 1943 г. В нея се констатира: „Бяха изследвани шест масови гробници. Досега са били изровени 982 трупа, които са били изследвани и отчасти аутопсирани, и 70 процента от тях са били идентифицирани. Причината за смъртта е била изключително огнестрелна, направена в тила. От показанията на свидетелите и от писмени дневници, вестници, материали и т. н., които бяха намерени при труповете, следва, че изстрелите са били извършени през месец март или април 1940 г., с тях се схождат напълно находките в гробищата.”

След превземането на Смоленск от Червената армия по инициатива на Съветския съюз на 25 септември 1943 г. се сформира нова специална комисия. Резултатите са публикувани на 22 януари 1944 г. Заключението е, че разстрелите в Катин са извършени от хитлеристките войски през есента на 1941 г.

Така пред световната общественост се представят две версии. Образуваното дело в София има за цел да потвърди съветската теза. Нещо повече, чрез главния. обвиняем д-р Марко Марков трябва да се докаже неверността на изводите в протокола на Международната медицинска комисия. В обем от 84 машинописни страници той описва пред съда с подробности за пътуването си от София, Берлин и оттам за Катин, за извършените изследвания върху намерените трупове. Неговото ново твърдение е, че убийствата са извършени преди една година. При това, когато членовете на комисията отиват на посочените места, гробовете са вече разкопани. До труповете са поставени намерените у тях веществени доказателства. Според доктора това буди съмнение да не са донесени допълнително. Под натиска на германските лекари, страхувайки се за живота си, той е подписал общия протокол на комисията.

Замисълът на процеса е постигнат. Народният обвинител Димитър Вапцаров заявява: „От данните, които д-р Марков е изложил в акта за аутопсията, може да се дойде само до заключението, че тия трупове са много по-пресни от три години.” А това означава, че убийството на полските офицери е извършено от германските „окупатори” след завземането на Смоленск, т. е. след лятото на 1941 г.

За направените признания и свидетелства в полза на съветската версия д-р Марко Марков е освободен от съдебна отговорност. По думите на Димитър Вапцаров „той носи една морална отговорност”.

По-различно е развитието на втората част на процеса за масовите убийства в гр. Виница. Пак по сигнал на местни жители германските войски разкриват 115 масови гробници с от по 50-100-200 трупа. Създава се втора Международна комисия, в която е поканена да участва и България със свой представител. Правителството се спира на лекаря по съдебна медицина ас. д-р Георги Михайлов. За Виница заминават и трима български архимандрити - Николай, Стефан и Йосиф, и директорът на националната пропаганда Борис Коцев.

Доктор Михайлов не е правил аутопсия на трупове, а само се е запознал с направените такива от негови колеги и с веществените доказателства, намерени в убитите. На това основание подписва протокола на комисията от 15 юли 1943 г., в който се заключава: „От показанията (разказите) на близките и на очевидците, също и от намерените документи в убитите, както и от описаните в горния протокол измерения на труповете и във връзка с намерените странични резултати се вижда, че убийствата са били извършени през 1938 г.”

Пред съда д-р Георги Михайлов заявява, че смята заключителната част на протокола за неотразяваща истината. Според него ръководената от германските лекари комисия е монтирала обвинението за извършените масови убийства в гр. Виница, за да го прехвърли върху съветските наказателни органи. А всъщност те са извършени от нацистите.

Опирайки се на неговите показания, народният обвинител Димитър Вапцаров се опитва да оспори верността на протокола на Международната медицинска комисия в два пункта. Единият е, че между неговата заключителна част, представена първоначално, и окончателната, която д-р Михайлов е бил принуден да подпише, „би могло да се приеме”, е имало различия. Логично е да се предположи, че той е бил подправен от германците. Второ, веществените доказателства са били подредени в отделно помещение, което хвърляло съмнение, че те са донесени допълнително, а не са взети от убитите.

След тези свои признания д-р Георги Михайлов е обявен за невинен, като остава да носи „само една морална отговорност”

Тримата архимандрити и Борис Коцев са обвинени в това, „че след като по покана на германското правителство през юли 1943 г., като представители от страна на България са разгледали масовите гробове край град Виница - Украйна, във и вън от България през времето 1943 г. до 9 септември 1944 г. са допринесли дейно и съществено за провеждане политиката на тогавашното българско правителство, несъвместима със задълженията на България като неутрална страна към Съветския съюз”

По-конкретно случаят е следният. Архимандритите и директорът на националната пропаганда посещават Виница и на връщане разказват пред Радио Донау това, което са видели, като подкрепят заключението на Международната медицинска комисия. Народният обвинител Димитър Вапцаров характеризира Борис Коцев като „злостен противник на Съветския съюз” заради обнародваните от него материали във в. „Зора” за убийствата в гр. Виница, за което обвинява съветските органи за сигурност.

Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер”, защото в статията си „Две системи - два свята”, публикувана в сп. „Идеи и дела”, г. I, от 1943 г., пише: „В продължение на 23 години Русия е опитно поле за прилагане на болшевишката идеология. Лозунгите, в името на които бе извършена революцията - свобода, братство, равенство, бяха безсрамно профанирани... Оръжието на болшевизма е омразата.”

Вината на архимандрит Стефан е също в антиболшевизма. Във в. „Търновски епархийски вести” той пише: „Сталин потиска светата руска земя много по-жестоко, отколкото Иван Грозни и татарските ханове.”

На Нюрнбергския процес (20 ноември 1945 - 1 октомври 1946) отново се излагат двете взаимноизключващи се версии. Но поради липса на убедителни доказателства до окончателно изясняване на въпроса за вината не се стига. А и всяка една от двете тоталитарни системи би могла да извърши това чудовищно престъпление.

След близо половин век истината излезе наяве. От разсекретените документи, съхранявани и по чудо оцелели в архивите, става ясно, че през април-май 1940 г. 15 131 полски офицери и полицаи са били изведени от лагерите и предадени в ръцете на УНКВД. Отведени са по маршрут Смоленск - Катин, където са разстрелвани с изстрел в тила, жестоко и педантично, един по един.

Мотивите за това решение на НКВД са били няколко. След поражението във войната с Полша през 1920 г. самолюбието на Сталин е засегнато и той е „изпитвал особена неприязън към командния състав на полската армия”. Освен това, ликвидирайки полската държава, вождът „се е опасявал от тези, които в бъдеще биха могли да започнат борба за възраждането на своята страна”.

Убитите във Виница са от местното население, в по-голямата си част от еврейска националност. Те стават жертви на масовите репресии в Съветския съюз от 1937-1938 г. Разстрелвани са в тила, с вързани ръце отзад, а на близките им е казано, че са отведени в Сибир.

Организираният през 1945 г. процес в България се оказва пълна фалшификация. В интерес на чужда държава са осъдени: архимандрит Йосиф Диков на една година строг тъмничен затвор, 50 000 лева глоба и лишаване от права за две години; архимандрит Стефан (Скопски) на три години строг тъмничен затвор, глоба 100 000 лева и лишаване от права за пет години; архимандрит Николай Кожухаров и Борис Коцев на пет години строг тъмничен затвор и да заплатят глоба по 100 000 лева и лишаване от права за осем години. На всички подсъдими движимото и недвижимото имущество се отнема и се присъжда в полза на държавата. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване и одобрение.

По решение на Политбюро на БРП (к) Четвърти върховен състав, който разглежда деянията на „военните престъпници”, трябва да започне заседанията си през първата половина на 1945 г. По такъв начин присъдите по него ще могат да бъдат произнесени и изпълнени едновременно с тези на регентите, царските съветници, министрите и народните представители. За процеса е натоварен да отговаря Военният отдел при ЦК, завеждан от полк. Георги Дамянов. Той наблюдава работата на създадените за целта следствени комисии. Но поради конфликта с военния министър той се отлага за по-късна дата. Освен това големият брой на подсъдимите налага те да бъдат разделени на две групи, които да се съдят от един и същи състав в два отделни процеса.

Председател на Четвъртия върховен състав на народния съд е Георги Патронев, членове са Младен Великов, Димитър Бонев, Георги Лозанов, полк. Добри Джуров, полк. Здравко Георгиев, Александър Междуречки, Свобода Атанасова, Георги Иванов, Миленко Иванов, Васил Модев, Василка Пешева и Марин Гешков. Той разглежда деянията на членовете на Висшия военен съвет, Щаба на войската, РО и други ръководни офицерски чинове. Първият процес започва на 14 февруари и завършва на 15 март 1945 г., а вторият - на 24 март и завършва на 21 април 1945 г. От общо 279 подсъдими 25 са генерали и един е адмирал - Асен Тошев. Той заедно с ген. Асен Сираков са известни като активни участници във Военния съюз. Двамата офицери са оправдани.

При разпитите пред съда подсъдимите изтъкват, че са дали клетва пред царя и отечеството, получавали са заповеди и са защитавали реда в страната. Те обръщат внимание, че повечето от убитите нелегални, за което им се приписва вина, са загинали в сражения. При това в тях има жертви и от страна на войската -офицери и войници. В случай че откажат да изпълнят съответните заповеди, тях ги очаква военен съд.

В подобен план е изградена и защитата на адвокатите на подсъдимите. Те акцентуват върху няколко момента в полза на своите подзащитни. Главният от тях е, че военните са защитавали законната власт, докато „шумкарите” са искали да я свалят насилствено. Освен това адвокатите пледират, че много от офицерите са добри специалисти и са необходими за българската войска? Призованият като свидетел ген. Добри Терпешев обаче твърди обратното. Според него подсъдимите генерали са били „оръдия на двореца”. А това е достатъчно те да не могат да бъдат използвани като военни специалисти.

По първия процес срещу военните са издадени 30 смъртни присъди. В отчета на главния народен обвинител до ЦК на БРП (к) е записано, че всичките са изпълнени. А в личния архив на д-р Минчо Нейчев има данни, че не са изпълнени смъртните присъди на ген. Асен Николов, ген. Антон Балтаков, ген. Рафаил Банов и ген. Симеон Симов. Как се е стигнало до това решение, не е отбелязано.

По втория процес са издадени 17 смъртни присъди. Според отчета на Георги Петров са изпълнени само пет. Една от неизпълнените е на ген. Никола Жеков, който не е в България и се води в неизвестност. Възниква въпросът - кога е станало изпълнението на останалите 11 смъртни присъди? Дали те са предварително убити, или са „починали” по време на следствието - в доклада си Георги Петров не споменава. А за „случая” с ген. Асен Сираков той пише: „Наредено бе да се вземе от Старозагорския народен съд и да се съди от Софийския военен състав, за да бъде оправдан. А в Стара Загора имаше обвинителен акт, бе начело на подсъдимите и сигурно щеше да бъде разстрелян. Партията и народът в Старозагорска област и до сега не може да си обяснят това покровителство над ген. Сираков, понеже неговите подчинени бяха разстреляни, а той остана жив. Тази присъда и до сега буди недоволство в Старозагорско. Аз не бях съгласен с това покровителство над ген. Сираков, но се въздейства на самия състав директно, за да бъде спасен.”

А какъв е в действителност „случаят”?

Генерал Асен Сираков е командир на 2-и окупационен корпус в Беломорието - Западна Тракия и Източна Македония. На 11 септември 1944 г. той издава заповед, съгласно която корпусът минава в пълна подкрепа на народното правителство. Нещо повече. На него е възложена задачата да охранява левия фланг на III Украински фронт в района на р. Струма. От своя страна главнокомандващият съюзническите войски в Средиземноморието ген. Уилсън издава заповед до гръцкото съпротивително движение да смята българската армия за приятелска. Тъй като не е решен въпросът за изтеглянето на окупационния корпус, военният министър Дамян Велчев нарежда на ген. Асен Сираков да не допуска гръцки съпротивителни групи в градовете и селата, където са разположени българските войски.

Изненадващо обаче в ръководството на БРП (к), когато започва народният съд, това се тълкува като действие в полза на англичаните за борба срещу ЕЛАС. С помощта на 2-и окупационен корпус те успели да предотвратят установяването на „народна власт” в района на Беломорието.

Впрочем с това се занимава специално образуваният 11 обикновен състав на Народния съд по т. нар. беломорски процес. Той разглежда деянията на военни и полицейски чинове, областни управители, кметове, комисари и др. Освен обвинението във „велико-български шовинизъм” подсъдимите трябва да носят отговорност за „потисничество” в новите земи. От призованите 183-ма подсъдими 23-ма са осъдени на смърт 17 - на доживотен затвор, 18 - на 15 години. Оправдани са 36. Останалите са осъдени на различни срокове затвор.

В отговор на защитата в мотивите към делото по процесите срещу военните, разглеждани от Четвърти върховен състав на Народния съд, е записано: „Съдът счита за нужно да се спре на едно общо възражение, което се прави от подсъдимите и тяхната защита. Това е тяхното твърдение, че те са военни и действат по заповед. Военната дисциплина ги заставя да изпълняват нарежданията на правителството, респективно на министъра на войната. За чест на българския народ и неговата армия, като се почне от най-висшите и се свърши с войника, има такива, които не са се подчинявали на тия явно противоправни заповеди, като или напълно и открито са отказвали да ги изпълняват.”

Но съдът не дава отговор на въпроса какво би станало с една държава, ако нейната войска застане срещу законната власт.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]